НЕЖЕЛАНИЕТО ДА ОЗДРАВЕЕШ
Болестта като личен избор е особена ситуация в психологията и психотерапията. В тази статия ще се опитам да погледна на болестта като на “желана” гостенка, понякога като на съюзник и съратник в осъществяване на целите на човека.
Може да прозвучи странно за някой, но болестта я каним ние в живота си и ние избираме кога да я изпратим от него. Грижим се за нея, предоставяме й всички удобства. Тя идва да ни покаже, че е готова да ни даде всичко, от което се нуждаем. Провокира ни да се оттеглим от света и да получим безапелационното й внимание.
Болестта идва в момент, когато се чувстваме слаби, когато чувстваме страх за бъдещето или когато миналото като с невидима нишка ни дърпа назад, поради нерешени проблеми.
Надянала маската на всеотдайността, болестта търси убежище и удобства, търси някой да полага грижи за нея и да й е отдаден напълно. Когато е недоволна от усилията на гостоприемника си, иска още и още от него, докато не обхване целият му физически и психически ресурс. Докато не се разположи в дома му и не заяви, че той е натрапника!
И страдащият е въвлечен в този танц, от който самият той не може да се откопчи. Има голямо съзнавано желание да го направи, за съжаление и също толкова несъзнавано желание за противното.
Да си представим физически, емоционално и ментално „здрав“ човек. Той е със здраво тяло, активен е, трудоспособен. Мислите му са наситени с позитивизъм. Любопитен е към света и получава удоволствие от това, което се случва в ежедневието му. Може да върши обичайните си дела с лекота и увереност. Има различни интереси. По-често е общителен и социално контактен.
Сега, да си представим „болният“ човек. Той изпитва душевен и физически дискомфорт, изразен в оттегляне от света, понижена физическа активност (в някой случаи и свръх-активност), известна доза негативизъм, но най-вече чувство за непълноценност и неудовлетвореност и т.н. в зависимост от страданието на лицето.
Може би редица външни (на средата) и други вътрешни (на психичния живот) фактори са провокирали разболяването, но не това е важно сега. Не е важно защо се разболяваме.
Важно е да се запитаме:
каква е причината да търпим болестта в живота си?
Болестта предоставя ползи на този, на когото служи. Как така, ще се запита някой? Ами това е така, защото болестта, носи както своите негативи, така и своите позитиви на болния. Така наречените в психологията вторични ползи от болестта.
Страдащият, съзнавано или несъзнавано, не проявява желание да оздравее. Странно нали, макар и жестока, но истина!
Болният, не иска да оздравее, защото болестта му дава възможност да извини своята безпомощност, лошото си настроение или избухливостта си. Чрез нея той може да се налага до известна степен. Може индиректно да кара членовете на семейството си да се винят за собственото му страдание. Може лесно да се извини, когато не изпълнява възложена му работа, която е свързана с усилие и/или е неприятна.
Ала тези преимущества са като нож с две остриета, защото мъката, която изпитва от болестта си, нито наполовина не се облекчава от гореизброените несгоди. На такова положение може да се наслаждава само онзи, който наистина намира удоволствие, когато вижда, как неговите близки са загрижени за него, или онзи, който е жертва на мазохизма – удоволствието да измъчва себе си.
Лицето, което се „прави“ на болно, за да задоволи желанията си, не може да оздравее, докато не се откаже от тази детинска постъпка.
Следователно пътят към възстановяване на психическото и физическо здраве минава през това: