Ден 4/08.09.2015
За деня сме предвидили да прекосим цялото Албанско крайбрежие. Ставаме и стегнато събираме багажа и разни остатъци от храна, които ще ядем по път. Докато си оправям сметките с хазаина си говорим всеки на неговия си език и се разбираме. И той имал роднини в София и разбира се не знае къде се намира Габрово. Сподели, че в Албания е трудно да се ожениш, не че са претенциозни или много грозни албанките, просто има повече мъже. Абе разбираме се. Направи по едно 2х2 кафе /поръчвам дълго, а те ми правят все двойно/, чудя се после аз, защо сметката не излиза.
Така и така се отклоних от стегнатото отпътуване, ето малко инфо за Албания. Мюсюлманска държава е, факт, но това не се усеща по никакъв начин. Могат да се видят православни и католически църкви навсякъде, кръстове и храмове - нови и стари. Да, много храмове изглеждат изоставени и западнали, но по никакъв начин не се натрапва в погледа мюсюлманството. До хотела имаше джамия, ами без да го обиждам, но май от хорски срам припяваше 2 пъти на ден. От това, което се тръби по медиите и виждам с очите си, мисля че силната пропаганда се води в териториите с лабилна вяра: пограничните; Косово и Македония. Свинско в магазина не потърсих, но тоалетна хартия има във всяка тоалетна. Чай има, но не е издигнат в култ.
Закусваме закуски от близката пекарня, кафе и он дъ роуд ъгейн. Отново минаваме през Саранде и оставам на мнение, че не е моя град. Пътят и времето пак са страхотни. Албания е планинска държава, то е ясно, все пак е балканска. Разликата от нас е, че е с доста стръмни склонове и без много растителност. Пътят се вие по склона, откриват се гледки, от тези гледки, които те карат да си кажеш „ех, тук живявам с кози и риболов 100 години“. Къщите накацали по склоновете, а покрай брега нищо.
Оказва се, че хубавите места за платки и плаж са на север, около 20 км след Саранде до към прохода. Слабо населено, има някакво земеделие а може би и „зелено“ растениевъдство. Някои от чудесните плажове са оформени от реките, които спускайки се от стръмните склонове носят чакъл и пясък. Оформени са страхотни оазиси. Местните, разбира се са засели тези така ценни равни площи. Пътят хубав, движението слабо. През цялото пътуване не попаднахме на така познатите у нас „албански тираджий“, всички карат съвсем нормално. Да, много коли са с немски, босненски, косовски и др. регистрации. Не бива да оставате с впечатление, че са образец за пътно държание, но не са по различни от турските и голяма част от гръцките шофьори. Факт е, че в моето проучване научих, че местната полиция е толерантна към чужденците и раздавах газта смело, т.е. аз бях единствения „албански тираджия“ на пътя.
Неминуемо и трудно забележимо се виждат бункерите построени от фобиите на Енвер Ходжа. Въпреки, че определено е имал причини да се тревожи. Още преди смъртта на Сталин, Тито се е опитвал да приобщи Албания към Сръбския съюз, но Ходжа отказва. Към тази територия апетити имат Италия и Гърция, но включването на Албания във Варшавския договор и подкрепата на Русия към нейния възпитаник му дава сигурност. Сигурност която умира заедно с другаря Сталин през март 1953 г. Никита Хрушчов вече не е така добронамерен и спира кранчето към АПТ (Албанска партия на труда). Спират ресурси, доктори, геолози, инженери и др. НО, напористия албански комунист си стиска ръцете не с кой да е, а с „Великия Кормчия“ Мао Дзедун. Доставяни са всякакви суровини, но Китай вече гледа към омразния на Енвер запад. И така 10 години до 1977 г., когато Албания се лишава от последния си съюзник и достигаме до развръзката на този кратък урок по история. Ходжа призовал албанците да продължат със „строителството на комунизма във вражеското обкръжение на империалисти“ и да се готвят за война. Тогава според данни, в които се порових, са изградени около 750 военни бункера. Плана е за всяко семейство по един, при население 3 млн.
Кризата се задълбавала, а продоволствия нямало. Било забранено носенето на дънки, рока, притежанието на кола. Храмовете и джамиите били държавни, тъй като Ходжа обявил, че „албанците идоли нямат, но имат идеали – в името на Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин“, религията била забранена. Държавата и икономиката агонизира, въпреки че вече е обявено началото на комунизма през 1981. За Русия обаче, такава държава не съществува. Агонията продължава до 1985 г. когато Енвер Ходжа умира от кръвоизлив в мозъка. Дори съболезнователните телеграми (не са си направили труда да отидат) от Югославия, СССР и Китай са върнати. Разбира се, че в тези прекрасни километри не съм се замислял за историята на Албания, нито за военното дело, дори когато спираме за далечна снимка на Албанската военноморска база за подводница.
След което следва прохода Llogara Pass, който ни изкачва до 1043 м н.м.в. Пътят много ми напомня на прохода, който пресича о. Крит. Завоите обратни, растителност ниска, асфалта нов. На Ваня не ѝ се поглежда надолу. Изкачването беше стръмно, от известно време карахме с още един мотор от Полша, ако не бъркам. Спираме за няколко завоевателски снимки, доста духа, но се раздаваме на камерата.
Обед е, но тук, както и в цяла Албания няма много крайпътни капанчета.
Спускането е далеч по-плавно. Тук има вече зеленина и хлад. Спираме да помогнем на местен, който ни се отплаща с вкусни диви смокини.
Отново сме покрай морето, трафика се сгъсти и навлизаме в Дурес. Е има мерцедеси, но чак толкова не ме впечатляват. Градът изглежда прилично, но пак, като че ли липсва ред в строителството и стил. Но хората си знаят най-добре, кое им върши работа, а и аз не съм човека, който ще ги критикува.
Имат си някакъв местен адет, който Ваня забеляза. Обесват през врата чучело /жирафчета или мечета/ на издигнатия груб строеж и дори на готови къщи. Това може доста да разстрои детската психика. Четох някъде, че така злите сили мислели, че дома е вече обладан от подобни и не го посещавали. Традицията се казва Dordolec, а мисията се изпълнява от Kukull.
Тирана, столицата, изобщо не беше в програмата. Нямаше да имаме време за нея, не отчетох факта, че следващия ден щеше да е мрачен и неподходящ за плаж.
От тук пътя стана скучен, ние уморени и изнервени. На едно кръстовище имаше блъснат мотопед, всички бяха живи и имаше само суетня. Това малко ни стресна, но после отново се отнесохме в пътя.
Спряхме в последния град, купихме някакви плодове, доста беден избор на стоки. Продължахме към точка в GPS, където бях набелязал нещо, като курорт и места за спане и плаж. Попадаме в Златните 70 г. Настаняваме се към 19:30 в Velipojë, Shkodër, душ и на вечеря. После в тясната стаичка с легло от еротичен филм и … сън.
За деня 410 км.