9. Давид се покланяше с покорство

Глава ІX

Давид се покланяше с покорство

   Давид е изреден във великата глава от герои на вярата, за които четем:

Евреи 11:32 “И какво повече да кажа? Защото не ще ми стигне време да приказвам за Гедеона, Варака, Самсона и Иефтае, за Давида още и Самуила и пророците;

Евреи 11:33 които с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затуляха устата на лъвове,

Евреи 11:34 угасваха силата на огъня, избягваха острото на ножа, оздравяха от болести, ставаха силни във война, обръщаха в бяг чужди войски.”

Цялата глава изрежда подвизите, извършени от хората на вяра. Тяхната вяра се изразяваше в покорните им действия.

Давид не беше изключение. Неговите действия бяха толкова смели, понеже бяха действия на покорство. Бенджамин Франклин написа: “Този, който не може да се покорява, не може и да управлява”. Бог постоянно изпитваше покорството на Давид, преди да му позволяваше, да се издига по-нависоко и същото нещо Той ще направи, и с нас. Както Исус учеше в притчата си за талантите:

Матея 25:21 “Господарят му рече: Хубаво, добри и верни слуго! в малкото си бил верен, над  многото ще те поставя; влез в радостта на господаря си.”

В последното Си поучение към учениците, Исус наблегна на покорството, като им каза:

Иоана 14:21 “Който има Моите заповеди и ги пази, той Ме люби; а който Ме люби ще бъде възлюбен от Отца Ми, и Аз ще го възлюбя, и ще явя Себе Си нему.”

Постоянно Исус наблягаше на факта, че покорството към Неговите думи е доказателство за любовта към Него и става канала за Божието присъствие в покорния живот на вярващия /виж Йоан 14:23/. Любовта без покорство е лицемерие и тази заблуда ще ни спре от истинското поклонение, понеже:

Иоана 4:23 “Но иде час, и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина; защото такива иска Отец да бъдат поклонниците Му.”

Делата на себичност са обречени на погибел още от самото им начало. Те ще спрат поклонението, а няма да го изразят. Просто попитайте Луцифер. Давид не беше човек, който да функционира и след това да помоли Бог да благослови това, което е започнал. Той беше човек, който питаше Бог и след това правеше това, което му се казваше. Въпреки че Божиите заповеди не бяха винаги угодни и приятни, той знаеше, че е много по-лесно да извърши това, което Бог му дава, независимо колко трудно ще бъде, отколкото да се изправи лице в лице с отговорностите на това, да не го извърши.

Поклонението е заповед, на която Давид се покори

   Саул не беше от доста дълго време цар, когато без да има достатъчно търпение, пренесе жертвата,  вместо да изчака Самуил:

1 Царе 13:13 “И Самуил каза на Саула: Безумие си сторил ти, гдето не опази повелението, което Господ твоят Бог ти заповяда; защото Господ щеше сега да утвърди царството ти над Израиля до века.”

1 Царе 13:14 “Но сега царството ти няма да трае; Господ Си потърси човек според сърцето Си, и него определи да бъде княз над людете Му, понеже ти не опази онова, което Господ ти заповяда.”

  След известно време, Саул само частично се покори на Бог:

1 Царе 15:22 “И рече Самуил: Всеизгарянията и жертвите угодни ли са тъй Господу, както слушането Господния глас? Ето, послушанието е по-приемливо от жертвата, и покорността - от тлъстината на овни.”

1 Царе 15:23 “Защото непокорността е като греха на чародейството, и упорството като нечестието и идолопоклонството. Понеже ти отхвърли словото на Господа, то и Той отхвърли тебе да не си цар.”

Именно след това, Давид беше помазан на мястото на Саул. Давид живя целия си живот в сянката на непокорството на друг човек и той се научи от това. Давид се страхуваше от това да не се покори на Бог повече, отколкото се страхуваше от врага, срещу който се изправяше.

   Колкото и чудесно да е, да се живее в демокрация, това си има своите неправилни неща за християните. Ние толкова се привързваме към избирането на това, което ни харесва  и толкова наблягаме на правата на личността, че имаме склонност да докараме това и в нашето ходене с Бог. Много християни стоят в църква с духовно дистанционно управление в ръцете си, като превключват от канал на канал и си избират на какво да откликнат и какво да отхвърлят. Те суверенно избират какво да правят с Божието Слово, вместо да позволят на Словото на Суверенния Бог да избере какво те трябва да направят.

   Аз никога не спирам да се удивлявам на хора, когато те третират хвалението и поклонението, като възможност, която може да бъде упражнявана, а може и да бъде пренебрегната. Библията не представя поклонението като опция и възможност – това е заповед. Мъдрият мъж на Стария Завет ни казва:

Еклисиаст 8:4 “Тъй като думата на царя има власт,

                            И кой ще му рече: Що правиш?”

 А този, който беше най-близко с откровението на Новия Завет, записа в неговото видение на небето:

Откровение 19:5 “И от престола излезе глас, който казваше: Хвалете нашия Бог, всички      Негови слуги, вие, които Му се боите, малки и големи.”

  Това е заповед от Царя на царете и Господа на господарите. Ако я пренебрегнем, то е за сметка на нашата собствена опасност!

   Както често съм поучавал в конференции за хваление, хвалението и поклонението в различните им форми се споменават много по-често, отколкото всяка друга от основните ни доктрини. Викането е изредено 65 пъти; благодарението – 135 пъти; пеенето – 287 пъти; радването – 288 пъти; танцуването и свиренето на музикални инструменти – 317 пъти. Заповедта “Хвалете”! се появява 332 пъти в Библията, а с разширението “Хвалете Господ” се изрежда още 50 пъти.

   Това че Давид разбираше важността на тези заповеди е ясно от неговите Псалми. Той написа:

Псалми 96:1 (По слав. 95).

                         “Пейте Господу нова песен,

                           Пейте Господу, всички земи.”

Псалми 40:16 “Нека се радват и се веселят в Тебе

                           Всички, които Те търсят;

                           Ония, които обичат спасението Ти,

                            Нека думат винаги: Да се величае Господ.”

Псалми 57:9  “Ще Те хваля, Господи, между племената;

                          Ще Те славословя между народите.”

  Давид не вярваше, че хвалението беше опция. Той го виждаше като нещо задължително! За този цар, това не беше просто привилегия, това беше необходимост! Давид учеше, че това не е избор, то е заповед! Бог не беше просто достоен за поклонение, Той го беше заповядал и покорните слуги се покоряваха на тази заповед:

Псалми 99:9 “Възвишавайте Господа нашия Бог,

                         И кланяйте се в светия Му хълм,

                         Защото Господ нашият Бог е свет.”

   Както казвам в моята книга Неподправена вяра /която вече излезе от печат/: “По време на дните на Голямата Депресия, старата сграда, в която бях отгледан, често вибрираше под звуците на високия глас на майка ми, която пееше, “Доверете се и се покорете, защото няма друг начин да бъдете щастливи в Исус, освен ако не се доверите и не се покорите”. Въпреки че авторът на тези думи, Daniel B. Tower, беше умрял преди майка ми и баща ми да се оженят, истината, която беше толкова реална за него, стана също толкова реална и за майка ми, която заедно с баща ми, излязоха от един установен бизнес и се придвижиха на стотици мили от семействата си /първото им отделяне за да влезнат в служение/. Те пастируваха една малка дървена църквичка през тези години.

   “Майка ми никога не се усъмни в призива на служението, но често имаха нужда да упражняват вярата си, дори за да могат да поставят храна на масата за петте си деца. “Покори се и се подчини”, стана главна песен за майка ми, защото дори, когато вярата и отслабваше, тя се доверяваше на Божията добрина и намираше вътрешния мир, който побеждаваше външните обстоятелства. Но майка ми никога не вършеше нещата поливинчато. Тя не само се доверяваше, тя се покоряваше на всички неща – малки и големи. Майка ми беше дисциплиниран четец на Библията и молитвен войн, а татко много рядко ходеше някъде да служи, без тя да бъде до него. Отново и отново, аз я наблюдавах как дава на другите от бедността си. Майка ми твърдо вярваше, че ако Бог го беше казал, значи нещата бяха установени и за това тя се покоряваше”.

  Тъй като Библията не ни предлага различни опции, а само заповеди, ние ще направим много добре, ако подражаваме на Давид и на ранните пионери, и ясно, и безусловно се покоряваме на Библейските инструкции: “да се покланяме на Господа в красотата на светостта”  /Пс.29:2/.

Да се покоряваш, значи да чуеш – Давид чуваше

   Думата покорявам се е използвана от преводачите на Стария Завет за да могат по-ясно, да изразят глагола: да чуя. Тя изразява правилния отклик към “гласа” или “словото” на Бог. “Да чуя” е, да бъда убеден и следователно, да се покоря. Давид дори използваше тази форма, когато говореше за силата му като земен цар:

Псалми 18:44 “Щом чуха за мене, те ме и послушаха;

                          Даже чужденците се преструваха, че ми се покоряват.”

   Изглежда че в Стария Завет да се приемат Божиите думи по един непосветен или просто пасивен начин, беше извън всякакъв въпрос. Хората очакваха покорство, единствената друга възможност беше явно противопоставяне на Божия глас, което се нарича бунт в Стария и непокорство в Новия Завет.

   Очевидно е, че ако няма никаква заповед, няма да има и нищо, на което да се покорим. Да претендираме, че не сме чули заповедта обаче, е друга история. Да пренебрегваме това, което сме чули, е още по-лошо съгрешаване. Точно, както невежеството относно закона не е извинение, така и да казваме какво Бог иска от нас, също не е извинение. Исус добре показа това в историята с богаташа и Лазар. Богаташът искаше Лазар да се върне от мъртвите, за да предупреди петте му живи братя : ”за да не дойдат и те в това ужасно място”. Авраам му каза: “Те имат Мойсей и пророците, нека да слушат тях”/Лука 16:28-29/.

   Ние имаме Писанията, имаме достъп до Бог чрез молитва и хиляди пастори, и християнски работници, които са готови да ни дадат съвет и водителство по духовните въпроси. Ние сме без извинение, ако не слушаме. Чуването и слушането на Бог изисква дисциплината на четене, размишление, молитва и поклонение, понеже това са главните авенюта и магистрали, които Бог използва за да комуникира с нас. Повечето биха предпочели някой пророк да им говори, но Бог предпочита да им говори чрез Неговото Слово и чрез времена на интимно общение с Неговите хора. Служението на пророка е повече за потвърждение, отколкото за информация.

   Един от начините, по които ние често пропускаме да чуем Божия глас е като смятаме, че това, което Той е казал е това, което Той винаги ще каже. Но Бог е много труден за да бъде редуциран до една простичка формула. Това е чудесно илюстрирано в живота на Давид. След като той стана цар, филистимците се опитаха да завладеят долината Рефаим в Израел:

1 Летописи 14:10 “Тогава Давид се допита до Бога, казвайки: Да възляза ли против филистимците? ще ги предадеш ли в ръката ми? И Господ му отговори: Възлез, защото ще ги предам в ръката ти.”

1 Летописи 14:13   “И филистимците пак нахлуха в долината.”

1 Летописи 14:14  “Затова Давид пак се допита до Бога; и Бог му каза: Не възлизай против тях, но ги заобиколи, та ги нападни отсреща черниците.”

  Давид не сметна, че инструкциите, които беше получил първия път за врага, бяха валидни и втория път. Той попита Бог за нови инструкции и когато ги последва, спечели отново една велика победа. 

   Това беше характеристика на Давид. Когато търсеше начин да доведе Ковчега в Израел, той използва една нова каруца, но Бог се ядоса. Очевидно, Давид започна да претърсва в закона на Мойсей и откри, че Ковчегът трябва да бъде носен на рамената на Левитските свещеници, така че втория път:

1 Летописи 15:2 “Тогава рече Давид: Не бива да дигат Божия ковчег други освен левитите,  защото тях избра Господ да носят Божия ковчег и да Му слугуват винаги.”

Давид влезе в Божието Слово за Божествена инструкция и чу, и се покори на това, което Бог беше казал. 

   Постоянно и постоянно, Давид беше инструктиран и от пророците. За негова полза може да бъде казано, че той винаги се покоряваше на пророците. Давид имаше чуващо ухо за Божия глас, независимо дали то идваше чрез молитвения канал, чрез писаното Слово или чрез човешки инструмент.

   Бог не говори за да бъде аплодиран, Той говори за да му се покоряваме. Поклонниците изграждат едно чуващо ухо, което може да разпознае Божия глас, дори и в смесица от други гласове. Исус чу гласа на Отец в Неговото кръщение, когато всички други казаха, че това беше просто гръм. Някак си Давид беше изградил този капацитет да разпознава гласа на Бог в шума на битката, както и във време на лично посвещение.

   След като завършваше писмата до всяка една църква в Азия, Господ слагаше и следното изявление:

Откровение 2:7   “Който има ухо, нека слуша, що говори Духът към църквите: На този, който                     

победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е [всред] Божия рай.”

Откровение 2:11 “Който има ухо, нека слуша, що говори Духът към църквите: Който победи, няма да бъде повреден от втората смърт.”

Откровение 2:17 “Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите: На тогова, който победи, ще дам от скритата манна; ще му дам и бяло камъче, и на камъчето ново име написано, което никой не познава, освен оня, който го получава.”

Откровение 2:29  “Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.”

Откровение 3:6   “Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.”

Откровение 3:13  “Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.”

Откровение 3:22  “Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите.”

Следователно, възможно е да прочетем това, което четем, без да чуем това, което Духът има да каже.

   Вероятно плитчината на някои поклонения е, че хората се покланят, без да са отворили ушите си към Бог и те просто откликват на един идеал, вместо на някакви инструкции. Наскоро участвах в едно поклонение след моето събрание. Когато хвалението започна да отслабва много, една възрастна дама в събранието стана с отворена Библия и започна да чете Божието Слово с такъв авторитет, че откликът към хвалението се съживи  и достигна по-високи нива на отклик към Бог. Чувайки Бог в Неговото Слово, задвижи един нов вид отклик.

  Давид демонстрира факта, че да се поклониш, значи да откликнеш на това, което си чул. В Псалмите, които говорят за възвръщането на Ковчега, четем:

Псалми 132:6 “Ето, ние чухме, че той бил в Ефрата;

                           Намерихме го в полетата на Яара.”

Псалми 132:7 “Нека влезем в скиниите Му,

                           Нека се поклоним при подножието Му.”

Откликът към това, което беше чуто, беше това, което доведе до поклонението  и така ще бъде винаги. 

   Бог е приел отговорността да достигне до сърцето на човек с Неговото Слово, но човешката отговорност е да откликне с покорство на това слово. Нашата първа стъпка към покорството винаги ще бъде в ума – нашият мисловен живот - който в Писанието е описан като сърцето ни. Докато ума не чуе Божия призив, ние няма да внимаваме на него. Докато волята не бъде раздвижена, животът остава стагнантен. Докато разбирането не бъде просветлено, действията ни ще останат непроменени.

   Павел говори на вярващите, че те са като:

Ефесяни 6:6 “Не работете само пред очи като човекоугодници, но като Христови слуги изпълнявайте от душа Божията воля;”

Ефесяни 6:7   “и слугувайте с добра воля като на Господа, а не на човеци;”

Ефесяни 6:8  “понеже знаете, че всеки слуга или свободен, ще получи от Господа същото  добро каквото върши.”

Покорството означава първо да чуеш и след това да внимаваш на това слово. То става желание и узрява в крайна сметка, в дело. 

   За един човек, отгледан под Мойсеевия закон на жертви, уникално откровение за Давид беше, за да може той да напише:

Псалми 40:6 “В жертва и приноси Ти нямаш благоволение;

                         Отворил си уши в мене;

                         Всеизгаряне и принос за грях Ти не си поискал.”

Псалми 40:7 “Тогава рекох: Ето, дойдох;

                        (В свитъка на книгата е предписано на мене);”

Псалми 40:8 “Драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля;

                        Да! законът Ти е дълбоко в сърцето ми.”

   Давид беше толкова обучил сърцето и ума си да откликват позитивно на всичко, което Бог беше заповядал, че той можеше да напише:

Псалми 108:1 (По слав. 107).

Песен. Давидов псалом.

                              Непоколебимо е сърцето ми, Боже;

                              Ще пея, а още ще славословя, с душата си {Еврейски: Със славата си.}*.

Псалми 108:2     Събуди се, псалтирю и арфо;

                             Сам аз ще се събудя на ранина.

Псалми 108:3     Ще Те хваля, Господи, между племената;

                             Ще Те славословя между народите.

Псалми 108:4     Защото Твоята милост е по-велика от небесата,

                              И Твоята вярност стига до облаците.

Псалми 108:5     Възнеси се, Боже, над небесата;

                              Славата Ти нека бъде по цялата земя.

Човек с фиксирано сърце, който иска да извърши Божията воля, ще изпита много по-голямо удоволствие в покоряването на Божията заповед да хвали и да се поклони на Господ, понеже той или тя, ще открият, че това не само носи удоволствие и награда на поклонника, но Самият Бог е благословен и се ползва от хваленията на Неговите хора. 

    Давид не само откликна с покорство към Божието Слово, той откликна с голяма наслада. Давид намираше удоволствие в това да върши нещата, които Бог изискваше от него. Нищо чудно следователно, че Давид се покланяше на Бог толкова радостно, защото покорството към Бог го беше изпълнило с Божествена радост и тази радост се изливаше от живота му във всяка форма на поклонение, в която царя се въвличаше.