15. Давид се покланяше окуражително

Глава XV

Давид се покланяше окуражително

  Давид имаше много негативни преживявания в живота си. Подиграван от братята си, презиран от съпругата си, гонен от Саул и постоянно предизвикван от Филистимците, Давид определено познаваше много трудни ситуации. Той победи всеки враг, който се беше опитал да го предизвика, и след това побягна от собствения си син Авесалом. Давид беше запознат с болестта и здравето, загубата и печалбата, раждането и смъртта в семейството си. Ходенето му в Бог не предотврати болезнените преживявания, които го съпътстваха.

   Това, което отделя Давид от всички други хора в неговото поколение е, че независимо какви бяха обстоятелствата в живота му, той се покланяше на Бог посред тях и често именно поклонението беше това, което го изкарваше от неприятностите. Началото на много Давидови псалми изрежда естеството на проблемите му и изразява дълбоките страхове в сърцето на Давид. Много бързо обаче, той прогресира към поклонение към Бог и започва да става много позитивен. Давид се научи да окуражава себе си в Господ, неговия Бог чрез поклонение. В деня, който вероятно е бил най-тъмния ден в кариерата му,  Давид имаше опасност да бъде убит от собствените си мъже. Докато неговите мъже се бяха присъединили към филистимците в битката срещу Саул, техният собствен град Сиклаг беше унищожен и жените, децата и собствеността на всички Давидови мъже, беше взета от амаличаните. Тъгата и скръбта, които преодоляха над тези хора се обърнаха в гняв, който беше насочен срещу техния лидер Давид.  Библията ни казва:

1 Царе 30:6 “И Давид се наскърби много, защото людете говореха да го убият с камъни, понеже душата на всички люде беше преогорчена, всеки за синовете си и дъщерите си; а Давид се укрепи в Господа своя Бог.”

  Старата King James версия казва: “Давид окуражи себе си в Господ”. Той споделяше същата съдба, както и останалите, и чувстваше тежината на греха си, но се обърна към Господ чрез поклонение и беше способен да намери сила, насока за действие и обновен кураж в Бог. Давид винаги гледаше на поклонението като на много позитивно преживяване. Дори когато пророкът откри тайния грях на Давид, царят видя изповедта и покаянието като позитивен начин да излезе от негативната ситуация. Очистването, което последва покаянието, беше напълно позитивно преживяване за Давид.

Давид окуражаваше хората да се покланят на Бог чрез пример

   Давид правеше повече от това само да окуражава себе си чрез поклонение. Той постоянно окуражаваше другите да се покланят на Бог, като им даваше личен пример. Давид знаеше, че най-бързият начин да се поведат хората в нещо е, да застанеш пред тях и да демонстрираш това, което трябва да бъде направено. Той беше правил това в продължение на много време в битките и сега, когато царството му беше установено, Давид започна да прави същото нещо в поклонението. Той поставяше пример, който вдъхновяваше и другите да го следват. 

   Всяка форма на поклонение, която Давид поучаваше, той и демонстрираше. Давид пееше пред Бог пред цялото събрание от хора. Той свиреше на музикални инструменти пред Бог и пред всеки друг. Давид пляскаше с ръцете си и се радваше, танцуваше бурно пред Бог, когато Ковчегът се връщаше в Ерусалим. Той не се срамуваше да издигне ръцете си към Йехова и да се моли с молитва на изповед и най-накрая да завърши с благодарение и хваление. Давид беше практичен човек, който чувстваше, че действията на царя ще афектират върху поведението на хората по-добре, отколкото всичко, което би могъл да каже. 

   Толкова често се казва това, че вече хората почти не го слушат, но все пак то е абсолютна истина: Само един поклонник може да въведе други хора в поклонение. Давид беше много помазан поклонник и той успешно водеше, и другите хора в поклонение чрез силата на собствения си пример. Давид правеше повече от това само да даде възможност и случай на хората да се покланят. Той се покланяше пред тях, с тях и всред тях. Царят и хората се покланяха заедно в присъствието на Царят на царете и Господа на господарите.

 Разбирайки това, Давид изпя:

Псалми 40:1 (По слав. 39). За първия певец. Давидов псалом.

                         Чаках с търпение Господа;

                         И Той се преклони към мене; и послуша вика ми,

Псалми 40:2   И изведе ме из гибелната яма, из тинята и калта

                         И постави на скала нозете ми, та утвърди стъпките ми;

Псалми 40:3   тури още в устата ми нова песен, хваление към нашия Бог;

                         Мнозина ще видят и ще се убоят, и ще уповават на Господа.

   Давид беше убеден, че ако той може да окуражи себе си в Господ посред негативните обстоятелства, то и другите можеха да го направят. Давид чувстваше, че новата песен на хваление към Бог посред обстоятелствата ще накара другите хора да се поклонят на Бог и да влязат в доверие към Него, подобно на това, което той беше изградил чрез хваление и поклонение.

   В едно от преживяванията си на поклонение, което започна с:

Псалми 103:1 (По слав. 102). Давидов псалом.

                          “Благославяй, душе моя, Господа,

                            И всичко що е вътре в мене нека хвали светото Му име.”

Псалми 103:2  ”Благославяй, душе моя, Господа,

                            И не забравяй ни едно от всичките Му благодеяния.

Давид завърши, като каза:

Псалми 103:20 “Благославяйте Господа, вие ангели Негови,

                             Мощни със сила, които изпълняват словото Му,

                             Като слушате гласа на словото Му”

Псалми 103:21 “Благославяйте Господа, всички Негови войнства,

                             Негови служители, които изпълнявате волята Му.”

    Давид призоваваше ангелите и хората да се присъединят към него в поклонението му към Господ. Това беше по-малко заповед и повече окуражение. Давид копнееше  да сподели радостта, която беше намерил в присъствието на Господ, така че постоянно подтикваше и другите да се покланят чрез силата на собствения си пример. Той казваше:

Псалми 109:30  “И аз ще благодаря много на Господа с устата си,

                              Да! между множеството ще Го хваля;”

И след това:

Псалми 122:1 (По слав. 121). Давидова песен на възкачванията.

                           “Зарадвах се, когато ми рекоха:

                            Да отидем в дома Господен.”

   На Давид като че ли никога не му беше хрумвал варианта, хората да не са готови, да последват неговия пример на хваление и поклонение. Той написа:

Псалми 145:1 (По слав. 144). Давидово хваление. По еврейски, азбучен псалом.

                           “Ще Те превъзнасям, Боже мой, Царю мой,

                             И ще благославям Твоето име от века и до века.”

Псалми 145:2   “Всеки ден ще Те благославям,

                             И ще хваля Твоето име от века и до века.”

Псалми 145:5  “Ще размишлявам за славното величие на Твоето достойнство,

                             И за Твоите чудесни дела;”

Псалми 145:6   “И когато човеците говорят за мощта на Твоите страшни дела,

                             То и аз ще разказвам Твоето величие.”

Псалми 145:7  “Ще разгласяват спомена на Твоята голяма благост,

                             И ще възпяват Твоята правда.”

  Давид чувстваше, че хората ще кажат това, което техният лидер казваше и ще направят това, което той правеше, така че той говореше за Божието величие и се покланяше на Бог от все сърце. Това беше постоянно окуражение за хората да се присъединят към него в подобно поклонение.

Давид окуражаваше поклонението чрез насърчение

    Някои хора се научават да следват чрез наблюдение, докато други си остават само наблюдатели. Затова към личния си пример, Давид прибави и силни насърчения към хората си да се присъединят към него в поклонението му към Йехова. Понякога окуражаващите го думи,  които призоваваха хората да пеят, скачат, викат, хвалят и пляскат с ръцете си, звучаха почти като заповеди. Това са думите на царя и кой смее да ги игнорира? И въпреки всичко, Давид осъзнаваше, че отклика към една заповед е много неправилна мотивация за поклонение. Той предпочиташе да обяснява величието и добротата на Бог  и след това да подтиква хората си да вокализират вътрешния си отклик към Бог като освобождаване на сърдечно поклонение. Ние  вече забелязахме, че два пъти Давид каза:

Псалми 40:16 “Нека се радват и се веселят в Тебе

                           Всички, които Те търсят;

                           Ония, които обичат спасението Ти,

                           Нека думат винаги: Да се величае Господ.”

Псалми 70:4 “Нека се радват и се веселят в Тебе

                         Всички, които Те търсят;

                         Ония, които обичат спасението Ти,

                         Нека думат винаги: Да се величае Бог.”

   Тъй като това е песен, която трябва да бъде пята, Давид очевидно насърчаваше хората да възвеличават Йехова с хваление и поклонение. През последните няколко години, тази част от псалмите, отново е била направена на музика и необикновеното смесване на думите и музиката произвежда в мен емоционален отклик всеки път, когато я изпея. И въпреки това, посред всичката и красота и вълнение, възможно е да се пропусне истинското поучение на този стих. Давид успява да ни даде едно обобщение върху хвалението и поклонението върху този един стих. В него Давид ни разкрива връзката между хвалението, пламенността и възкачването, която хвалението и поклонението трябва да произведат в нас. 

   Уникално е да се отбележи, че Давид първи говори за връзката между хваление и поклонение и това, което те произвеждат в поклонниците. Той казва:”Нека всички, които Те търсят…” Речникът на Уебстър дефинира съюз или връзка, като връзка между семейства или индивидуални личности, или пък единство чрез взаимоотношение в качествата и чрез подобие в качествата”. Въпреки че хвалението и поклонението са често предмет на личен отклик, в Писанията те са много по-често изразявани и описвани като публично действие. Делото на нашия  спасяващ ни Бог произвежда Божествени качества в живота на вярващите, като ги смесва в едно хомогенно цяло, понякога наречено семейство, друг път Невяста, Църква или Царско свещенство. Какъвто  и събирателен термин да се използва, винаги той е Божие притежание. Винаги става дума за “Божието семейство, Невястата на Христос, Божията Църква” и т. н. Ние не сме организация, обединена от общи цели, а организъм, който се поддържа от един общ живот. Давид говори малко за група от молещи се хора, които са свързани заедно, за да могат да получат някакво благоволение от някакъв си всичко можещ Цар – по-скоро, той говори за едно сегментирано цяло, което иска да се протегне към Бог като към единствената надежда за единство, точно както магнитът може да свърже отделните метални части.

   Разширената Библия превежда този стих по следния начин: “Нека всички тези, които Те търсят и изискват от Теб да се радват и да се наслаждават в Теб”. Тези, които просто изискват неща от Бог, не винаги стават хвалители. Понякога те благодарят за нещата, които са получили, но много рядко са загрижени за Този, който им е дал нещата. Хвалението е много повече само на устни, а поклонението е за тези, които са се научили как да търсят Бог. Когато ние научим, че Бог е самият източник на живота и че без Него не може да има духовен живот, независимо колко духовна дейност ние извършваме, радостното поклонение става естествен отклик. 

  Давид окуражаваше хората да разпознаят, че хвалението и поклонението е първо разпознаване на една връзка между индивидуалната личност и неговия Бог и след това една връзка между него и другите поклонници. Бог е главата на тялото; поклонниците сформират това тяло. Той  е източника на живота, докато вярващите са израз на този живот. Давид чувстваше, че когато човек види уникалната достъпност на Бог, поклонението трябва да се издигне естествено, както сутрешното слънце. Когато обаче, поклонникът вижда отвън простата достъпност на Бог към Божията реалност, поклонението експлодира в него като единствения значим отклик към присъствието на живия, любящ Бог.

   Давид поканваше поклонниците да разпознаят, че те не са сами в техния опит да достигнат до Бог. Той искаше ние да знаем, че има хиляди и хиляди търсачи на Бог, които изразяват техните чувства в хваление и поклонение, когато са в съзнание за Божието присъствие. Давид чувстваше, че общите черти, общите нужди и подобните преживявания на всички поклонници сформираха един здрав съюз между тях, който внимателно ги придвижваше от индивидуалното към общото хваление. Тяхната обща връзка ставаше базата за общата им песен. Библията е пълна с музикални хваления на общи събрания от хора. Ако търсим Бог заедно, ние ще го открием заедно и в крайна сметка, Той ще ни откликне заедно. Връзката с Бог сформира духовна връзка с другите поклонници, като това се превръща в едно славно общение на хваление и поклонение. Въпреки че това общение ще се оформи, Давид не беше заинтересуван в създаването на деноминация за хваление и поклонение. Той просто искаше хората да се наслаждават на още по-голяма мярка от удоволствието, което произвежда обединеното поклонение. 

   Независимо дали хвалението се издига от индивидуална личност или колективна група от поклонници, Давид чувстваше, че то трябва да изразява страстта и пламенността на радостното сърце. “Нека да се радват всички и да се наслаждават  в Теб”, насърчаваше той. Давид отказваше да гледа на поклонението като на просто едно отношение. Той не приемаше размишлението като хваление и предупреждаваше хората за това да бъдат повече благодарни, отколкото мисловни / на  английски  език е игра на думи/. Давид  демонстрираше, че точно както благодарението изисква действие /фактическото даване или изразяването на благодарение/, така и поклонението изисква израз на нашите вътрешни чувства и отношения. Това  е да позволим на тялото да знае какво духът чувства – т.е. освобождаването на външното да открие вътрешното. 

    Тук Давид окуражава хората за две конкретни действия. Първо, “да се радват” и второ, “да се наслаждават”. Еврейската дума за “радвам се” тук е soos, което буквално означава “да бъда ярък, весел или да правя радостна веселба”. Еврейската дума, която ние превеждаме тук “да се наслаждавам” е saw- may -akh, което означава “да бъда доволен, да се радвам или да се веселя”. Давид гледаше на поклонението като ярко, светло, радостно, веселящо се събитие в Божието присъствие. За обикновения, религиозен човек, това би било светотатство. Хората са свикнали да сравняват трезвеността и тишината с поклонение. Но Давид не беше така. Неговите времена на поклонение бяха изпълнени с радост - фестивали. Старозаветният закон имаше задължителни ритуали и церемонии за жертви, но след като поклонниците бяха уверени в Божията приемственост на изисквания от тях дар, те вземаха остатъка от дарението и с него празнуваха семейно. Старозаветното поклонение беше време на радване, пеене, танцуване, смях и общение. Това беше Божия начин. Колко жалко, че ние сме го променили толкова много в нашето поколение.

   Давид насърчаваше всички, които търсят Бог да светнат, да се зарадват, да изгреят, да бъдат доволни и весели. Поклонниците не са се насочили към някакво погребение, а към възкресение. Те не ходят в тъмнината, а към една чудесна светлина. Хвалителите не застават пред някой съдия със сърца, пълни с обвинение, а те идват пред Небесния Отец със сърца, пълни с любов и възхищение. Поклонниците дори не идват да молят Бог за нещо, а да Го хвалят за Неговите чудесни дела, пътища и личност. За тях това  е фестивал, а не ден на пост.

   Давид се покланяше за да чества Божията победа, свобода, обещание и общност. Той ни предизвикваше да осъзнаем, че ние също имаме причина да бъдем радостни и весели! “Нека да се радваме и да се наслаждаваме в Теб”, изпя той. Тези, които никога не са срещнали Бог, може да плачат, скърбят и да бъдат тихи, но тези, които са познали техния Бог лично, ще светнат, ще бъдат радостни, ще бъдат доволни, весели и ще се покланят на Бог по радостен начин. Когато Давид каза:”Нека тези, които обичат спасението Ти, постоянно да казват”, той искаше да каже, да има отклик или пеене от една група певци към друга. Точно, както ангелите във видението на Исая / 6 глава/, като че ли пееха един на друг, така и ние, когато влизаме в Божието присъствие чрез поклонение, трябва да откликваме към Бог и Той към нас. Въпреки че Неговият глас може да бъде чрез Неговото Слово, чрез пророчество, чрез вътрешен глас на духа или чрез помазано проповядване, ние разпознаваме, когато Бог говори. Нашата правилна реакция – т.е нашия отклик на това – е хвалението  и поклонението. Давидовите псалми са изпълнени с такива активни отклици. Постоянно след като той си е спомнил нещо, което Бог е казал или направил, Давид извиква: “следователно, аз ще Го хваля”. Нищо чудно, че той толкова често пишеше: ”О, хората да хвалеха Господа”. Това  е отклика на този, който написа най-много песни. Това е това,  което хоровият лидер на небето се опитва да получи от нас. Бог е изиграл Своята част много добре. Следващият отклик трябва да е нашия. Този отклик казва Давид е израза на хваление и поклонение. Ние трябва “да казваме постоянно”. Давид ни насърчава да го пеем, да го викаме, да го казваме, да го показваме, да го танцуваме, да го пляскаме или да го шепнем – но всичко това трябва да бъде изразено. 

   Този начин на отклик, който Давид ни предлага е да казваме “Господ да бъде превъзвишен”. Еврейската дума, която ние превеждаме “превъзвишен”  е gadal, което  буквално означава да разширя нещо чрез стискане /както например правенето на усукано въже/. В нормалната си употреба думата означава “да разширя”. Честно казано, няма начин да направим Бог по-разширен, защото Той вече изпълва цялата Вселена. Но Давид чувстваше, че ние можем да разширим нашите концепции за Бог. Ние можем да увеличим перспективата си за Него. Ние можем да използваме бинокъла на хвалението и визуално да доведем себе си по-близо до Неговото Божествено присъствие, като се фокусираме върху Неговата славна личност. 

   Давид илюстрираше чрез пример и ни подканваше да се възкачим  в Божието присъствие на крилата на хвалението. Той ни учеше, че с уголеменото виждане на поклонението, ние можем да погледнем в Божието естество много по-ясно и с вокализирането на нашите вътрешни отношения, можем да освободим най-дълбоките си чувства на любов и възхищение към нашия благодатен Господ. Ето защо, той искаше всички ние да пеем: ”Нека всички, които обичат Твоето спасение постоянно да казват: Господ да бъде превъзвишен”.

Давид окуражаваше поклонението чрез преживяване

   Първо, Давид илюстрираше поклонението, след това подканваше хората да се покланят и тогава търсеше начин, да накара хората, да се въвлекат в преживяването на поклонение. Много повече се научава, когато човек се въвлече в нещо, отколкото само, когато го наблюдава и слуша. Отново и отново, Давид нагласяше обстоятелствата така, че хората да могат да бъдат въвлечени в поклонение. Той умишлено направи публична процесия за извеждането на Ковчега от Ерусалим и това стана гала-случай за цялото население да се поклони на Йехова. Многото фестивали, които Давид правеше, имаха същата скрита мисъл зад тях. Фактът, че той осигури толкова неща за музикалното служение в шатрата на Давид за да може хвалението и поклонението да тече двадесет и четири часа на ден, е още едно доказателство за това, че този праведен цар се опитваше, да накара хората, да бъдат въвлечени в преживяването на поклонение. 

   Аз съм поучавал върху хваление и поклонение в продължение на доста дълъг период от време, преди да започна, да инкорпорирам участието в това преживяване на всички мои слушатели. Предполагам, че колебливостта ми да го направя, се е криела в страха ми, но веднъж когато започнах да водя събранията в обединено изразяване на хората към Бог, открих  че практиката е вероятно много по-ценна от поучението. През годините много хора са идвали при мен и са свидетелствали, че са преживели за първи път такова време на поклонение, именно в тези събрания. 

    Давид осъзнаваше, че едно е да знаеш нещо, но друго е да го направиш. Всички лидери трябва да преминат отвъд поучението си за това какво е правилно и да въвлекат учениците си в това, да направят това, което Бог изисква. “Практиката усъвършенства” е точно толкова вярно за поклонението, колкото и за свиренето на пиано.

    Давид беше чудесен окуражител за поклонение и едно от най-любимите му средства за поклонение, беше музиката – защото Давид постоянно се покланяше на Бог с музика.