11. Давид се покланяше праведно

Глава XІ

Давид се покланяше праведно

   Изобилието и радостта в поклонението текат естествено от хората, чиито духове са успели да видят Бог. Исус каза:

Матея 5:8 “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.”

  Радостта като израз в поклонението идва от чистия живот, докато обвинението и самоосъждението произвеждат скръб, съжаление и страх. След греха си с Витсавее, Давид извика към Бог:

Псалми 51:7   “Поръси ме с исоп, и ще бъда чист;

                           Измий ме, и ще стана по-бял от сняг.”

Псалми 51:8   “Дай ми да чуя радост и веселие,

                           За да се зарадват костите, които си строшил.”

Псалми 51:10 “Сърце чисто сътвори в мене, Боже,

                           И дух постоянен обновявай вътре в мене,”

Псалми 51:12 “Повърни ми радостта на спасението Си:

                           И освобождаващият Дух нека ме подкрепи.”

  Чистите сърца са, които имат радостта в Господ. Интроспекцията и себепретърсването никога няма да произведат такова откровение за Бог, че да докарат танц пред Ковчега, както Давид го направи. 

   Личната праведност е необходима за поклонението, понеже поклонението е позитивния отклик към Бог и само чистите по сърце са способни да откликнат позитивно на Божието присъствие. Нечистите искат да се скрият от Бог или ако случайно се намерят в Божието присъствие, те Му говорят със страх за нечестията си, или прикриват греховете си под някакви религиозни жаргони, които излизат от главата им, а не от сърцето им. 

   Давид, радостният поклонник насърчи хората си:

Псалми 37:27 “Отклонявай се от зло, и върши добро,

                           И ще имаш вечно жилище.”

Псалми 37:28 “Защото Господ обича правосъдие,

                           И не оставя светиите Си;

                           До века те ще бъдат опазени;

                          А потомството на нечестивите ще се изтреби.”

 Давид разпозна, че всичко, което Бог прави с хората Си, включва: ”оттеглете се от” и “вършете добро”. Или пък “излезте от Египет” и “влезте в обещаната земя”. Павел ни каза “да съблечем” и “да облечем”. Бог често ни призовава да забравим и след това да прегърнем нещо ново. И двете са действие на нашата воля – и двете изискват любящото действие на Божията благодат. Той ни кара да искаме, да се покаем за греха, така че да можем, да се наслаждаваме на Неговото спасение.

   Нищо чудно, че псалмистът извика:

Псалми 33:1 (По слав. 32).

                        Радвайте се праведници, в Господа;

                        Прилично е за праведните да въздават хваление.

Псалми 33:2    Хвалете Господа с арфа,

                          Псалмопейте Му с десетострунен псалтир.

Псалми 33:3    Пейте Му нова песен,

                          Свирете изкусно с възклицание.

Псалми 33:4    Защото словото на Господа е право,

                          И всичките Му дела са извършени с вярност.

Псалми 33:5    Той обича правда и правосъдие;

                          Земята е пълна с милосърдието Господно.

Давид се покланяше искрено

 Вероятно никой не разбира, по-добре от Давид, взаимната връзка между праведната невинност и поклонението. Той не беше безгрешен човек, нито пък управляваше Израел, без да прави сериозни грешки. Но Давид откри, че праведният Бог, на Когото той служеше, оправдаваше грешниците. Давидовите грехове са доста повече от нашите, вероятно. Той не се покори на Божието Слово; извърши прелюбодейство; покри греха си, вместо да го изповяда; уби, излъга и заблуди; и след това действаше с гордост. Въпреки всичко това, Давид откри една невинност в Божията милост и това му даде способност да успее, да продължи пред Бог като поклонник. Давидовата невинност никога не бе базирана на това, че не се е въвличал в грях, а на базата на това, че той се въвлече с един праведен Бог, Който придаваше Божествена праведност на грешния Давид.

   Давидовото отделяне от Бог, през времето, когато търсеше да покрие греха си на прелюбодейство и убийство, беше доста болезнено и той никога не искаше да го повтаря. Давид бързо научи обаче, че когато търсеше да издири  и да намери тайните си грехове, това беше точно толкова отделящо го от Бог, както и истинската вина, понеже го караше да гледа към себе си, а не към Бог. В едно от неговите поклонения, Давид разбра, че Бог се занимаваше с нещата в неговия живот, които го предпазваха от това да има по-близко общение с Бог. От това преживяване излезе една песен, която е помагала на Християните в продължение на хиляди години. 

Той изпя:

Псалми 19:12 “Кой съзнава своите прегрешения?

                          Очисти ме от тайните прегрешения.”

Псалми 19:13 “Още и от гордост предпази слугата Си:

                          Да ме не завладее; тогава ще бъда непорочен,

                          И ще бъда чист от много престъпления.”

Това, което искаше да каже е следното: открий греха ми, изчисти ме, предпази ме от това да го повторя и нека да бъда невинен.

Давид никога не искаше да живее само на честна дума, нито пък искаше да бъде просто оправдан. Той искаше да се върне към невинността т.е. безгрешността на миналото и на настоящето според Божиите очи. Вероятно Давид чувстваше, че ако пророк Валаам можеше да каже за бунтовния Израел:

Числа 23:21 “Не гледа беззаконие в Якова,

                        Нито вижда извратеност в Израиля;

                        Господ Бог негов с него е,

                        И царско възклицание има между тях.”

 Бог можеше да види и него като напълно невинен.

Давид спазваше всички Старозаветни ритуали, които бяха достъпни за него, но вярата му беше в Бога, Който му даваше благодат. Той принасяше жертви с вяра и след това освобождаваше поклонението си към Бог, вокално и музикално. Давид написа:

Псалми 26:6 “Ще измия в невинност ръцете си;

                         Така ще обиколя олтара Ти, Господи,”

Псалми 26:7 “За да възглася с глас на хваление,

                         И да разкажа всичките Твои чудесни дела.”

Псалми 26:8 “Господи, любя местопребиванието на Твоя дом,

                         И мястото на скинията на славата Ти.”

Давид беше убеден, че:

Псалми 103:10 Не е постъпил с нас според греховете ни,

                            Нито е въздал нам според беззаконието ни.

Псалми 103:11 Защото колкото е високо небето от земята,

                           Толкова голяма е милостта Му към ония, които Му се боят,

Псалми 103:12 Колкото отстои изток от запад,

                           Толкова е отдалечил от нас престъпленията ни.

Псалми 103:13 Както баща жали чадата си,

                           Така Господ жали ония, които Му се боят.

Псалми 103:14 Защото Той познава нашия състав,

                            Помни, че ние сме пръст.

Тъй като Давид вярваше в Бог, той беше способен да приеме Божията прошка и да види себе си, както Бог го виждаше – невинен. Давид можеше да подходи към Бог както едно малко дете, което тича към своя баща, напълно уверено в любовта и приемането му. Той посмя да каже:

Псалми 7:8 “Господ съди племената;

                       Съди и мене, Господи, според правдата ми;

                       И според моето незлобие нека ми бъде.”

  Давид не просто декларира, че Бог го гледаше като невинен и следователно праведен, а той каза дори, че той беше праведен човек, пълен с честност. Именно от тази позиция на праведна невинност, Давид се покланяше на Бог. 

   Давид беше първия, който призна, че нито неговата честност, нито неговата правда, беше резултат от някаква лична активност от негова страна. Той постоянно даваше славата на Божията благодат, която го беше вкарала в Божествена праведност. Но веднъж, когато беше прегърнал тази праведност, той живееше праведно във взаимоотношенията си и с Бога, и с човека, и се чувстваше напълно удобно в пледирането на тази Божествена правда, когато заставаше с Бог. Нито фалшиво смирение, нито лична гордост беше това, което накара Давид да изпее:

Псалми 18:19 И изведе ме на широко,

                         Избави ме, защото имаше благоволение към мене.

Псалми 18:20 Въздаде ми Господ според правдата ми;

                         Според чистотата на ръцете ми възнагради ме,

Псалми 18:21 Защото съм опазил пътищата Господни,

                         И не съм се отклонил от Бога мой в нечестие.

Псалми 18:22 Защото всичките Му съдби са били пред мене,

                         И от повеленията Му не съм се отдалечил.

Псалми 18:23 Непорочен бях пред Него,

                         И опазих се от беззаконието си.

Псалми 18:24 Затова Господ ми въздаде според правдата ми,

                           Според чистотата на ръцете ми пред очите Му.

Давидовата концепция за дадената от Бог правда афектира неговия начин на живот  и поклонение. Както беше казано за Авраам:

Римляни 4:3 Понеже какво казва писанието: "Авраам повярва в Бога, и това му се вмени за  правда".

  Божието предаване стана Давидовата покана да се покланя на Бог в невинност и справедливост – и Давид прие тази покана.

Давид се покланяше отговорно

    Най-висшите нива на поклонение на Давид бяха отклиците му към Божията, дадена му правда. Той можеше да се помоли: 

Псалми 16:2 “Рекох Господу: Ти си Господ мой;

                         Вън от Тебе няма добро за мене.”

и

Псалми 57:7 “Непоколебимо е сърцето ми,

                         Боже, непоколебимо е сърцето ми;

                         Ще пея, а още ще славословя.”

Давид гледаше на Божията, предадена му праведност, като благословение за неговия живот, понеже той написа:

Псалми 5:12 “Защото Ти, Господи, ще благословиш праведния,

                         Ще го покриеш с благоволение като с щит.”

    Отново и отново, Давид говореше за специфичните поклонения, които идват към хората, които живеят праведно пред Бога и пред човека, и почти толкова често той изразяваше с поклонение отклика си на базата на тези благословения. Давид приемаше ползите от Божията праведност като база за поклонение. Ние можем да видим това в пет или дори повече области от Давидовия живот: неговото спасение, неговото задоволяване, неговата сигурност, неговия говор и неговите стъпки.

   Давид се наслаждаваше в спасението, което Бог даваше на праведните. Той гледаше на Божието спасение като на освобождение от временните и от вечните врагове. Той написа:

Псалми 37:39”Но избавлението на праведните е от Господа;

                          Той им е крепост във време на беда.”

 Радвайки се в това велико спасение, Давид изпя още:

Псалми 35:9    “А моята душа ще се весели в Господа,

                           Ще се радва в избавлението Му.”

Псалми 35:10 “Всичките ми кости ще рекат;

                           Господи, кой е подобен на Тебе, 

                           Който избавяш сиромаха от по-силния от него,

                           Да! сиромаха и немощния от грабителя му?”

   Божията праведност донесе спасение на Давид, така че той се покланяше на Бог за и в това спасение.

   Давид също така гледаше на предадената праведност като на база за задоволство в живота си:

Псалми 37:16 “Малкият имот на праведния е по-желателен От богатството на мнозина нечестиви;”

Той също така написа:

Псалми 36:6  Правдата Ти е като великолепните планини;

                        Съдбите Ти са бездна голяма;

                        Ти, Господи, запазваш човеци и животни.

Псалми 36:7  Колко е скъпоценно Твоето милосърдие, Боже!

                        Затова човешките чада прибягват под покрова на крилата Ти.

Псалми 36:8  Ще се напояват от най-доброто {Еврейски: Тлъстината.}‡ на дома Ти.

                        И от ръката на Твоите сладости ще им дадеш да пият.

   Давид беше постигнал голяма слава, богатство, сила и постоянни военни победи, но той декларира, че Божията праведност е тази, която носеше задоволство в човешкия живот. Давид беше задоволен с незадоволимото задоволство. Колкото повече от Бог, той преживяваше, толкова повече от Бог, той продължаваше да иска. Както най-накрая, той каза:

Псалми 17:15 “А аз ще видя лицето Ти в правда;

                           Когато се събудя ще се наситя от изгледа Ти.”

  Отклиците на Давидовото поклонение бяха мотивирани от това желание да види Бог и да стане повече и повече като Него.

   Пастирчето – цар не само виждаше задоволство, което да излиза от праведността, но той виждаше и сигурност. Той каза:

Псалми 55:22 “Възложи на Господа това, което ти е възложил и Той ще те подпре;

                           Никога не ще допусне да се поклати праведният.”

Псалми 37:18 “Господ знае дните на непорочните;

                          И тяхното наследство ще бъде до века.”

Псалми 37:29 “Праведните ще наследят земята,

                           И ще живеят на нея до века.”

   Давид беше убеден, че нито един човек  и нищо не може да го отдели от това, което Бог му беше дал. Неговият отклик на поклонение към тази сигурност се освобождаваше като благословение към целия Израел:

Псалми 20:1 (По слав. 19). За първия певец. Давидов псалом.

                               Господ да те послуша в скръбен ден;

                               Името на Бога Яковов да те постави на високо!

Псалми 20:2        Да ти прати помощ от светилището,

                              И да те подкрепи от Сион!

Псалми 20:3        Да си спомни всичките твои приноси,

                              И да приеме всеизгарянето ти!

(Села).

Псалми 20:4       Да ти даде според желанието на сърцето ти,

                             И да изпълни всяко твое намерение!

Псалми 20:5       В спасението Ти ще се зарадваме,

                             И в името на нашия Бог ще издигнем знамена.

                             Господ да изпълни всичките твои прошения!

   Давид също така виждаше говора на праведника, както и стъпките му като такива, които са избрани и осветени поради правдата. Той написа:

Псалми 37:30  “Устата на праведния приказва за мъдрост,

                            И езикът му говори правосъдие.”

Псалми 37:31  “Законът на неговия Бог е в сърцето му;

                            Стъпките му няма да се подхлъзнат,”

Псалми 37:23 “ Стъпките на човека се оправят от Господа;

                            И Неговото благоволение е в пътя Му.”

Псалми 37:24  “Ако падне, не ще се повали,

                            Защото Господ подпира ръката му.”

В отклик на поклонение, Давид се молеше:

Псалми 19:14 “Думите на устата ми и размишленията на сърцето ми

                           Нека бъдат угодни пред Тебе,

                           Господи, канаро моя и избавителю мой.”

Псалми 51:14 “Избави ме от виновността за кръвта, Боже, Боже на спасението ми;

                          И езикът ми ще пее високо за Твоята правда.”

Псалми 51:15 “Господи, отвори устните ми;

                           И устата ми ще разгласят Твоята хвала.”

Той също така каза на Бог:

Псалми 56:12 “Върху мене, Боже, са моите към Тебе обреци;

                           Ще Ти принеса благодарствени приноси.”

Псалми 56:13 “Понеже Си избавил душата ми от смърт,

                           Няма ли да избавиш и нозете ми от подхлъзване,

                          За да ходя пред Бога във виделината на живите?”

    Неговите думи и ходенето му бяха насочвани от правдата, която той беше получил. Давидовото поклонение беше често отклик към постоянните благословения на праведния. Той виждаше праведният Бог като източник на основните нужди на неговия живот и се наслаждаваше на великите неща, които Бог му даваше. Давид имаше благодарствено сърце, което произвеждаше един благодарствен живот.

Давид се покланяше праведно

   Давид не само се покланяше  в праведност и поради благословенията на праведността, но той също така се покланяше праведно. Давид откликваше на Бог по всеки начин, който Бог беше казал, че праведният трябва да реагира към Него, понеже той не можеше да си представи праведен човек, който да не се покланя на Бог.

   Най-очевидният отклик е естествено речта. Давид като че ли беше изключително вокален човек в неговото поклонение към Бог. Обикновените жертви не задоволяваха дълбоките копнежи  на този цар. В неговата праведност той извика:

Псалми 35:28 “И езикът ми ще разказва Твоята правда

                           И Твоята хвала всеки ден.”

  Давид декларира Божията праведност към Бог и към всеки друг, който слушаше, а тъй като той беше цар, най-вероятно е имал доста слушатели. Давид свидетелства:

Псалми 40:9    “Прогласил съм правда в голямо събрание;

                            Ето, не съм въздържал устните си; Господи, Ти знаеш.”

Псалми 40:10  “Правдата Ти не съм скрил в сърцето си;

                            Верността Ти и спасението Ти съм изявил;

                            Не съм утаил Твоето милосърдие и Твоята истина от голямо събрание.”

  Давид осъзнаваше, че поклонението говори и на Бог, и на хората, но обектът винаги беше Бог. Един от любимите му предмети беше Божията праведност.

   Ако само думите можеха да освобождават дълбокия вътрешен мир и радост, които праведността носи в живота на вярващия, поетите  и публичните оратори щяха да бъдат най-добрите поклонници. Но Давид, който беше и поет, и велик публичен оратор, отказа да ограничи себе си само в употребата на обикновени думи в покланянето си към Бог. Той освободи емоциите си в това поклонение, понеже беше казал, че праведният ще бъде емоционален в поклонението си:

Псалми 68:3 “А праведните нека се веселят, нека се радват пред Бога,

                         Да! нека тържествуват твърде много.”

  Ако употребата на думата “нека” ви изглежда в позволително наклонение, забележете, че Давид заповяда на праведниците да освободят емоциите си в поклонението, когато той писа:

Псалми 32:11 “Веселете се в Господа и радвайте се, праведници,

                           И викайте с радост всички, които сте с право сърце.”

Давид последва това с потвърждението:

Псалми 64:10 “Праведният ще се развесели в Господа, и ще уповава на Него;

                           И ще се хвалят всички, които са с право сърце.”

   Това че Давид освобождаваше неговите емоции праведно по време на поклонението си, е ясно демонстрирано през целия му живот. Той пееше, викаше, издигаше ръцете си, плачеше и както вече видяхме, танцуваше ентусиазирано пред Господ, когато Ковчегът се връщаше в Ерусалим. Давид не усещаше никакво препятствие, когато беше в Божието присъствие, понеже откликваше на Бог в праведност и посмя да бъде прозрачен дори в областта на емоционалните си чувства.

   Вероятно най-любимият отклик в поклонението на Давид беше пеенето, понеже той много пееше. По време на един сезон, когато песента му беше, като че ли замряла поради неизповядания грях, той се молеше на Бог:

Псалми 51:14 “Избави ме от виновността за кръвта, Боже, Боже на спасението ми;

                          И езикът ми ще пее високо за Твоята правда.”

Едно от любимите предизвикателства на Давид беше:

Псалми 95:1 (По слав. 94).

                       “Дойдете, да запеем на Господа, Да възкликнем към спасителната ни Канара.”

  Той чувстваше че праведниците имат много повече неща, за които да пеят, отколкото всеки друг на земята, понеже праведният не е като канарче в кафез, а е като свободна полска чучулига, която се наслаждава на свободата си по полетата. Освободен от греха си и от вината, праведният има песен, която неправедните не могат да пеят в тяхното затворено в клетка състояние. 

   Това че праведният трябва да отправя благодарности към Бог, изглеждаше очевидно на Давид. Той каза:

Псалми 140:13 “Наистина праведните ще славят името Ти; Правдивите ще обитават пред лицето Ти.”

В Псалма, който книгата Евреи приписва на Давид, той извика:

Псалми 95:1  “Дойдете, да запеем на Господа, Да възкликнем към спасителната ни Канара.”

Псалми 95:2    “Да застанем пред Него със славословие. С псалми да възкликнем на Него,”

  Отдаването на благодарения е очаквания отклик от праведния и Давид беше напълно постоянен в освобождаването на благодарения към Бог.

   По всеки начин, по който и да го погледнем, праведните са били научени да изразяват праведността си пред Бог. Давид беше уникален  в това. Той имаше добър образ за себе си, понеже прие Божията прошка и прости това, което Бог беше простил, дори на себе си. Това му даде способност да влезе в Божието присъствие с радост, а не със съжаление. Той като че ли осъзнаваше, че Бог не иска ние със страх да се влачим пред Него на коремите си, както и ние не бихме искали, едно куче да се влачи към нас с опашка, завряна между краката си.

   Давид беше праведен поклонник, но той не беше себеправеден поклонник. Давид съгрешаваше постоянно, но той беше човек, който се покайваше изключително много. Давид се покланяше с покаяние и той разчиташе и се облягаше изключително много на благодатта на Спасителния Бог, Който му даваше правото да влезе в Неговото присъствие.