Глава І

Давид беше поклонник

    
ДАВИД! Вероятно няма друго Библейско име, което да е по-познато на вярващите и на невярващите, понеже това име се появява близо 800 пъти в Стария Завет и около 70 пъти в Новия, като всяка препратка се отнася за един и същи човек. Що се отнася до Библейския запис имаше само един човек на земята, наименуван Давид – великият цар на Израел. Това име дори е доведено в апокалиптичното видение за бъдещето, когато Исус каза: “Аз Съм Коренът и Потомството на Давид”/Откровение 22:16/.

   Юдеите гледат не към Саул, а към Давид, когато искат да покажат своята гордост и любов към човека, който е установил тяхното царство; и те са сигурни, че техният Месия ще бъде от семето на Давид и че Той ще установи наново Давидовото царство, и ще седне върху Давидовия престол. Давид е и началото, и кулминацията на надеждите на Израел.

   Християните най-добре знаят Давид като един смел убиец на исполини, понеже неговата история, още много отдавна, стана любимата история за Неделните училища на всички времена. Малкото овчарче, което имаше само една прашка и пет кръгли камъка се изправи срещу деветфутовия войн, напълно покрит с всеоръжие и цялата тази история поражда невероятни въображения в младежта. Пълната победа на Давид над Голиат го прави моментален герой. Със сигурност, това стана в Израел. След тази учудваща победа над шампиона на филистимците, жените в Израел започнаха да пеят с радост:

1 Царе 18:7 “И жените, като играеха, пееха ответно и думаха:

          Саул порази хилядите си,

          А Давид десетките си хиляди.”

Тази победа и отклика на хората към нея, формираха базата за невротичната ревност на Саул срещу Давид.

Човекът Давид

   Всъщност, Библията ни дава повече детайли относно живота на Давид, отколкото за живота, на който и да е друг човек, с изключение на Павел в Новия Завет. От случките, разказани в книгите Царе и Летописи, както и от някои от Писанията, които Давид беше писал, ние научаваме, че Давид беше многообразна, индивидуална личност, с велик талант и много чар. Някои от неговите способности, като че ли са били надарени специално от Бог, а други той е научил  и изградил чрез дисциплина  на поведението си.

    Първо, ние срещаме Давид като най-малкия от осемте сина на Есей. Давид най-вероятно е бил смятан за най-маловажния и на нас ни е казано, че той имаше добро изражение и светла червена коса. Давид беше очевидно, “най-неприетото бебе” на дома и на него беше поверена задачата да се грижи за стадото овце на семейството. Вместо да се оплаква, че той беше изгонен от дома си за да живее с овцете, Давид използва тези дълги дни и нощи на самота за да изостри уменията си с прашката и да се научи, да свири на простичката една или две струнна арфа, която си беше направил. Това бе началото на музикалната му кариера, която щеше да докосне живота на неговото поколение, както и на следващите поколения, дори до днес.

   Също така през този период на минимална отговорност, Давид се запозна с Бог интимно и той е можел спокойно да извика:

Псалми 8:3 “Когато гледам Твоите небеса, делото на Твоите пръсти,

                       Луната и звездите, които Ти си отредил,

Псалми 8:4 Казвам си: Що е човек та да го помниш?

                      Или човешки син та да го посещаваш?”

   Изглежда, че хората, които биват “отпратени в самота”, са хора, които дисциплинират себе си за да могат да използват “свободното време”, да усъвършенстват  техните способности. Мойсей и Павел също имаха нужда от един изолиран сезон в пустинята и Давид изключително много се възползва от тези дълги периоди на самота, докато овцете дъвчеха и преживяха. Някои от нас никога не успяват така и да разберат, че “времето на пустиня е време на подготовка”.

   Музикалните умения на Давид бяха първото нещо, което го доведе до цар Саул и умението на това младо овчарче да използва прашката го изстреля към вниманието на целия Израел. В крайна сметка, той се ожени и влезе в Царското семейство поради тези две изградени умения. Въпреки че той никога не ги загуби, понеже Давид винаги беше познат като “сладкият псалмопевец на Израел” и “мощният мъж на война” – той също така изгради и други качества. Давид доказа, че е един велик организатор с невероятен капацитет да признава човешката способност и да назначава хората на местата, в които определеният човек би пасвал най-добре. Той беше верен и честен цар с едно изключение /случая с преброяване на нацията/ и никога не използваше силата и авторитета си за лични, себични цели. Давид беше щедър, праведен и винаги беше достъпен. Политически казано, той беше мъдър и виждащ надалече, а неговите военни умения му даваха победи във всичките му войни. Дори фактът, че неговата прабаба  Рут, беше моавка, не го спря от това да бъде страстен патриот за Израел. 

    Давид очевидно притежаваше харизматична натура, която привличаше хора към себе си. Когато той първо бягаше от Саул, над 400 човека го потърсиха и го избраха за свой лидер. Хората рискуваха живота си за да могат да му осигурят малко вода и също много други хора, предложиха да дадат живота си за него във време на битка. В очите на по-голямата част от Израел, Давид не можеше да направи никакво зло на никой, а в политическата сфера, той обикновено знаеше какво точно трябва да бъде направено. Давид беше лидер, а не тартор над хората си. Неговите години с овцете го бяха научили, че хората имат нужда от водач много повече, отколкото от човекобог. Той водеше чрез пример, а не чрез наставление и стана модел за хората, а не управник със сила над тях. Нищо чудно следователно, че Давид беше обичан и от поданиците си, и от своя Бог.  

   Когато говорим за Давид, илюстрованият Библейски речник, публикуван от Тиндеил Хаус казва: “Неговите постижения бяха много и различни: мъж на действие, поет, страстен любовник, щедър враг, справедлив раздавач на правда, лоялен приятел. Той беше всичко, което хората могат да намерят за почит в един човек и всичко това беше по Божията воля, което го направи и оформи за да постигне съдбата, която Бог имаше за него.

Давид, поетът- музикант

   Давид първо, дойде до вниманието на царя като поет-музикант. Тъй като Саул беше загубил помазанието си и Божественото присъствие чрез непокорство, той често беше тормозен от зъл дух. Когато слугите му предложиха да намерят някой музикант с умения, който да донесе малко спокойствие на ума на царя, Давид беше избран от всички слуги в царството да стане придворния музикант и беше специално определен за царя. Когато Давид свиреше и пееше хваление на Йехова, злият дух се оттегляше от Саул /понеже помазаната музика и помазаното пеене на Господ изгонват демоничните сили, тъй като те не могат да устоят на Божието присъствие за доста дълъг период от време/. Музиката може обаче, само временно да облекчи духовните болести. Грехът, който отваря вратата за нечистите духове, трябва да бъде премахнат, преди да има постоянно освобождение. Тъй като Саул никога не се справи с греха си на своеволие и себичност, той имаше нужда от Давидовото служение постоянно и постоянно.

   Вероятно, това преживяване научи Давид, че музиката не беше просто канал за освобождаване на дълбоки емоции към Бог, но също така беше и ефективно оръжие срещу духовните му врагове, и срещу собствените му тенденции към депресия. През живота си Давид с умение използваше музиката за себе си и за другите. 

   В дните на Давид, музиката беше важна част от всекидневния живот, а не просто изкуство. Главните функции на музиката в ранната Библейска история бяха социалното щастие, войнствения шум, магическите пеения и поклонението. Казано е, че музиката често едва- едва е надминавала нивото на организиран  шум, особено когато целта е била да тероризира врага. 

   Ние нямаме исторически запис за професионални музиканти преди времето на Давид. До този ден, много от музиката е била правена от жени. Мириам беше тази, която поведе жените в пеене  и танцуване след удавянето на египтяните в Червено море – жените пееха, танцуваха и играеха за победата на Давид. Дъщерята на Ефтай посрещна баща си с тъпанчета и с танци, когато той се върна от битката. 

   Изглежда че Давид доведе хората до изразяването на вътрешните им чувства към Бог чрез музика. От 38,000 левити, избрани от Давид за служба в храма – 4000 бяха музиканти.

1 Летописи 15:16 “И Давид каза на левитските началници да поставят братята си певците с  музикални инструменти, псалтири и арфи и кимвали, за да свирят весело със силен глас.”

   Отново и отново, Библейските истории за Давид ни разказват как той беше поет и музикант. Анонимното съгласие на традицията, че Давид беше надарен музикант на половината от псалмите е явно от неговата любов към Бог, както и от мелодичността им. Разбираемо е, че той беше наречен:

2 Царе 23:1 

                       “Помазаникът на Бога Яковов

                        И сладкият Израилев псалмопевец, рече:”

   В Англия през около 1877 година, преподобният А.С. Дженингс написа в книгата си Псалмите: “Давид стои в същата позиция в еврейската лирика, както Шекспир в нашата драматична поезия. Когато Давид се появява, изведнъж изкуството започва да узрява и той става модела на следващите го поети. Също така чрез количеството и разнообразието, както и чрез качеството на неговите композиции, той стои като най-главен от еврейските поети. Негов е гения, който адаптира себе си към всички различни области на живота и е способен да облече всичко в поетическа роба, независимо от разнообразието”.

   След като Давид установи мир за своята нация, той основа музикални училища под ръководството на Асаф и другите, а  “синът на Кора” пое главното вокално изпълнение на най-известните химни, които се използваха в публични събрания.

Поклонникът Давид

   Давид назначи и други да водят хората в поклонение. Те учеха музика, свиреха и окуражаваха хората да освобождават емоциите си към Бог в поклонение, в шатрата на Давид в Ерусалим.Самият Давид беше много повече от лидер на хваление и поклонение. Той стана поклонник. Не всички, които търсят да водят другите в преживяване на поклонение, самите  те са станали поклонници. Но Давид се покланяше на Бог от дълбочините на  вътрешното си естество. Ставането на поклонник, а не просто участването в поклонение изисква ясно решение и Давидовото решение беше направено, докато той беше в самотата на пастируването на бащините си овце. Повечето духовни решения се вземат, когато човек е самотен с Бог, но изработването на тези решения се изявява публично. Когато Давид влезе в живота на двора, той трябва да е открил, че самотността е много скъп лукс там. Дори по времето на годините на бягство от Саул, докато Давид се криеше в пещерите, той беше постоянно заобграден от една армия от 400 или повече мъже. Давид трябваше да се научи да се покланя на Бог и в присъствието, и на други хора. 

   Той беше добър като овчар, музикант, цар, войник и поет. И въпреки всичко, великата характеристика, която оформи основата за всички тези качества, беше неговото постоянно поклонение към Йехова. Ако нямаше самотни места, той се покланяше посред заобикалящите го хора. Давид беше взел решението да бъде поклонник и той прилагаше този свой избор независимо дали имаше или нямаше тази възможност. 

   Да се стане поклонник обаче, изисква повече от това, да се вземе едно решение. Това изисква взаимоотношение с Бог – взаимоотношение, в което Давид влизаше от още много млада възраст, понеже неговото име на еврейски е Давид, което значи “възлюбен” и което вероятно е съкратена форма на Додевахо, което значи “възлюбен от Йехова”. Всеки път, когато неговото име беше извиквано, то напомняше на Давид, че той беше специално обичан от Господ, като че ли Бог постоянно потвърждаваше неговите заветни взаимоотношения с този човек и Давид откликваше, като живееше в интимно взаимоотношение. Той никога, като че ли не загуби факта, че  беше специален за Бог.

    Освен това, този талантлив човек трябваше да бъде съкрушен, преди да стане постоянен поклонник. Гордостта, себичността и човешките способности често създават себичност, а не съзнание за Бог и ние не можем да се покланяме на Бог, докато сме доволни от себе си. Делото на кръста трябва да бъде приложено в нашия живот, ако ние някога ще бъдем истински Божии поклонници. Семето трябва да умре с Христос на кръста за да може възкресения живот на Христос да доминира нашата воля, преди да станем поклонници. Иначе, ние просто ще участваме в поклонение, но няма да бъдем поклонници. 

   След големия му успех над Голиат и последвалите го победи над филистимците, трябва да е било доста съкрушаващо преживяване за Давид да бяга от Саул и да крие себе си просто, за да остане жив. Нито една от предишните способности, които му бяха потребни и полезни не ставаха в момента за да го извадят от тези обстоятелства. Той стана напълно зависим от своя Бог и по време на тези преживявания, написа:

Псалми 34:18 “Господ е близо при ония, които са със съкрушено сърце,

                           И спасява ония, които са с разкаян дух.”

Псалми 51:17 “Жертви на Бога са дух съкрушен;

                           Сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш.”

   Поклонниците са се научили да прегръщат съкрушаването, като позитивна подготовка за освобождаването на духа към Бог. 

   Още една предпоставка, която да придвижи човек от мястото на поклонение към това да стане той поклонник е дълбокия глад и жажда по Бог. За поклонника хвалението към Господ не може да чака до сутрешното събрание - жаждата по Бог е толкова голяма, че дори всекидневните задължения към Бог изглеждат недостатъчни. Този дълбок копнеж по Бог изглежда доста рядък в нашето поколение или поне, като че ли не го разпознаваме като истински копнеж на нашите духове, които искат да намерят духа на Бог. Ние сме склонни да мислим, че това е нашата душа, която иска развлечение или пък нашето тяло, което иска храна, или упражнение. Но Давид беше достатъчно настроен в духа си да разпознае дълбокия си копнеж по Бог. Той написа:

Псалми 63:1 “Боже, Ти си мой Бог; от ранина Те търся;

                         Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида,

                         В една пуста, изнурена и безводна земя.”

   Ако това нещо не стане преживяване в нашия живот, ние никога няма да се присъединим към Давид в неговия вик:

Псалми 63:3 “Понеже Твоето милосърдие е по-желателно от живота,

                         Устните ми ще Те хвалят.

Псалми 63:4  Така ще Те благославям, докато съм жив;

                        В Твоето име ще издигам ръцете си.

Псалми 63:5  Като от тлъстина и мас ще се насити душата ми;

                        И с радостни устни ще Те славословят устата ми.”

   Този копнеж е, който произвежда вика, понеже задоволените рядко пеят хваление на Бог. Както апетитът стимулира още по-голямо ядене, така гладът по Бог мотивира нашето поклонение към Бог.

   Това че Давид беше дълбоко религиозен човек и невероятен поклонник на Бог е също потвърдено във всички сфери на царството му. Нищо не се случваше, без той да се допита първо до Господ и свещениците и пророците да не дойдат веднага. Давид се покланяше на Бог публично, частно и практично. Бог беше центъра на неговия живот в самотата на неговите нощи и в забързаността на всекидневните му дейности. Той се покланяше на Бог на бойните полета и по пазарите, защото Давид не разделяше своя живот на две части. Едната да бъде светска, а другата свещена. Целият му живот беше свещен и отклика към тази свещеност, беше поклонението му към Бог. 

   Давид не живееше един разглезен живот. Той беше войнствен мъж, който сформира цяла нация от дванадесетте номадски племена. Неговата позиция постоянно беше предизвиквана и отвътре и отвънка. Но за неговата войнствена натура и това, което на нас ни изглежда като варварско воюване срещу враговете му, той никога не загуби нежността си към Бог, Който го беше поставил над Неговите хора. Тази любяща позиция към Йехова, най-добре беше изявена, когато този цар остави царските си дрехи за да облече ленения ефод на свещеник, докато се покланяше на Бога, на Който служеше.