3. Давид се покланяше вътрешно

Глава ІІІ

Давид се покланяше вътрешно

Поклонението е много лично нещо, дори и ако се върши публично. Когато ние мислим за поклонението на Давид,  обикновено си го представяме как е седнал с арфата си и пее Псалми на Господ. Художниците обичат да го описват като танцуващ пред Ковчега на Завета, докато водеше процесията към Ерусалим, защото това изпълва платното с цветове, действия и активности. Не може да се отрече, че това беше висше ниво на поклонение. То беше водено от Давид и съпътствано от още много хора, които почитаха Бог, Чийто престол биваше възвръщан в столицата Ерусалим. Давид не беше доволен само да планира това велико събитие, но той избра да бъде и водещия участник. Давид водеше процесията, като скачаше и танцуваше, облечен не като монарха на Израел, но като свещеник, който служеше на истинския Монарх на Израел – Йехова. 

   Въпреки, че хората обичаха да виждат, техния цар да бъде напълно обхванат от поклонение към Бог, жената на Давид, Михала, наблюдаваше процесията от прозореца на палата и презря Давид в сърцето си. Когато Давид се прибра, тя му се подигра и го дразнеше поради това, че той беше танцувал пред Господ. Михала видя това като похотлив израз на мъжествеността му,  имащ намерение да развълнува младите жени, които гледаха. Вероятно тя също така не хареса факта, че когато Давид съблече царската си роба, той едва можеше да бъде разпознат от огромната тълпа от свещеници, които също се покланяха на Бог в тази процесия. 

   Михала можеше да види само физическата демонстрация на Давидовото поклонение, но тя не можеше да види поклонението, което беше в сърцето му. Тези, които наблюдават от техния палат, никога не могат да разберат истинското поклонение. Те винаги ще съдят нещата според това, което виждат, но те могат да наблюдават само действието. Срамно е, че Михала не можеше да си спомни това, което Бог беше казал на Самуил, когато той търсеше заместител на баща и:

1 Царе 16:7 “Но Господ каза на Самуила: Не гледай на лицето му, нито на високия му ръст, понеже съм го отхвърлил; защото не е както гледа човек, понеже човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце.”

   Божият първичен избор за това Давид да замести Саул беше поради факта, че имаше разлика между двете сърца. Сърцето на Саул беше издигнато в гордост, докато младият Давид имаше сърце, пълно с любов към Бог. Поведението на хора, които са влюбени, не винаги е приятно на наблюдателите, но е напълно задоволяващо за участниците. За неговата жена, Давид беше с много неправилно публично поведение, но за Бог, пред Който той танцуваше ентусиазирано, Давид откликваше на призива на сърцето си и се “перчеше пред Бог” /както ритуалите, които някои птици извършват, преди да се чифтосат/.

   Михала вероятно, видя поведението на Давид като паранормално, понеже тя го съдеше по същия начин, както осъждаше себе си. Ако Михала беше виждала себе си като нормална, всъщност тя обърка думата с номинална, което означава “да съществуваш само на име, а не реално или фактически”. Божието Слово идентифицира нормалните християни, като тези, които са напълно фокусирали мислите и желанията си върху Господ Исус Христос за да бъдат постоянно привличани в хваление и поклонение към Него. Давид беше нормален, а Михала беше номинална. Винаги тези, които са поклонници само на име – т.е. номинални -  толкова бързо критикуват тези, които са поклонници в действителност.

Давид започна поклонението с размишление на сърцето

   Връщането на Ковчега в Ерусалим и съответното му поклонение, което подобаваше, беше много повече от едно спонтанно действие. Давид беше размишлявал върху това за доста дълъг период от време. Ковчегът беше хванат по времето на дните на Илий и въпреки че филистимците го върнаха в  Израел след няколко месеца, израилтяните се страхуваха да го възстановят на мястото му, като го оставиха вместо това, в дома на Авинадав в Кириат Ярим. Той остана там по времето на Самуил и през цялото време на управлението на Саул, а също  и през първата половина от управлението на Давид като цар. Давид беше размишлявал за това придвижване в продължение на години. Неговият копнеж за демонстрираното присъствие на Бог, беше станал толкова силен, че беше преодолял всичките му страхове. 

   Давид беше добре информиран за бедствието, което се случи на тези, които се опитаха да се възползват от Ковчега, когато филистимците го върнаха. До този ден вероятно, имаше много истории, които се бяха разпространили и които буквално всяваха страх за Ковчега. Но когато размишляваше за Бог, Давид дойде до мястото, където той искаше да опита, да докосне със сърцето си и да види с очите си чудото на Самия Бог, дори и ако това беше само една външна демонстрация на една вътрешна реалност.

   Кога ще научим факта, че трябва да имаме искрено и дълбоко желание, за да можем да имаме изявеното присъствие на Христос. Той чака да бъде искан. Той е казал: “Ще Ме търсите и ще Ме намерите, когато Ме потърсите с цялото си сърце” /Еремия 29:13/. Такова търсене не може да дойде от главата, то трябва да излезе от дълбочината на сърцето и сърцето трябва да бъде подготвено, за да може да има такъв копнеж за Бог. Псалмистът започва, като декларира: 

Псалми 1:1  Блажен оня човек,

                      Който не ходи по съвета на нечестивите,

                      И в пътя на грешните не стои,

                      И в събранието на присмивателите не седи;

Псалми 1:2  Но се наслаждава в закона на Господа,

                      И в Неговия закон се поучава ден и нощ.

   Емоционалната радост не е извора на поклонение. Размишлението е извора за реката на поклонение. 

   Давид научи изкуството на размишление за Бог и Неговото Слово. Това му отне много тъмни дни и трудни нощи. Докато беше в Юдейската пустиня и беше, гонен и преследван като диво животно, Давид написа:

Псалми 63:6    Когато си спомням за Тебе на постелката си

                          Размишлявам за Тебе в нощните стражи;”

Псалми 63:7  “Понеже Ти си бил помощ на мене,

                          И под сянката на Твоите крила ще се радвам.”

Псалми 63:8  “Душата ми се прилепва към Тебе;

                          Твоята десница ме подпира.”

   Вместо да размишлява върху опасната ситуация, Давид предпочете да размишлява за своя Бог. Той гледаше нагоре вместо навътре и намери сила и утеха. В друг случай, когато сърцето му беше притеснено, Давид написа:

Псалми 143:5 “Спомням си древните дни,

                           Размишлявам за всичките Твои дела,

                           Поучавам се в творенията на ръцете Ти.”

Псалми 143:6 “Простирам ръцете си към Тебе;

                          Душата ми жадува за Тебе като безводна земя. (Села).”

Давид не разчиташе на външни обстоятелства за да се придвижи към поклонение на Йехова, той насочваше сърцето си да размишлява за Бог, докато желанията на вътрешното му естество искаха Бог, повече от всичко друго. Естествено, Давид нямаше толкова много други книги, които да трябва да чете или пък опиата на телевизията, който да притъпява ума му. Вместо да смълчи вика на сърцето си, той се научи да пренасочва този вик към Бог и по този начин, стана забележителен поклонник. Размишлението е първата стъпка в подготовка на сърцето за поклонение. Както Мона Джониан казва  в книгата си Светлината : “На земята не и липсват поклонници, на земята и липсват посветени поклонници”. Христос Светлината е дошъл и ние трябва да гледаме към Него за да може тази Светлина да огрее в нас и да илюминира сърцата ни в поклонение.

Давид се покланяше с подготовка на сърцето

    Танцът на Давид пред Ковчега на Господ не беше просто емоционална реакция на някой неочакван стимул. Той беше подготвил сърцето си за този момент. Давид беше подготвил място за Ковчега; той беше търсил Писанията за да види как Ковчега трябва да бъде пренесен и беше подготвил свещенството да функционира според Божието Слово. В тази подготовка нещо се беше случило със сърцето на Давид. Дълбокият копнеж за Божието присъствие в Ерусалим, скоро щеше да бъде реалност. Когато говореше на религиозните лицемери на своя ден, Исус каза на фарисеите:

Матея 12:34 “Рожби ехиднини! Как можахте да говорите добро, като сте зли? Защото от              онова, което препълва сърцето, говорят устата.”

   За да може правилното поклонение да изтече от нашите устни, първо трябва да имаме правилното отношение в нашия живот. Давид беше човек, който пазеше сърцето си и отношението на сърцето си, правилни. Дори, когато знаеше, че беше получил помазанието да бъде цар над целия Израел, той избяга, вместо да се издигне срещу цар Саул. Когато пророк Натан изговори Божия съд върху него, Давид не му отмъсти, вместо това той се покая за греха си. Давид беше виновен за някои нечестиви дела и грях, но сърцето му беше общо взето, подготвено да се покланя на Бог. Бог каза за него:

Деяния 13:22 И него като отмахна, издигна им за цар Давида, за когото свидетелствува,  казвайки, "Намерих Давида, Иесеевия син, човек според сърцето Ми, който ще изпълни всичката Ми воля".

А Давид каза за себе си:

Псалми 101:2 “Ще внимавам на пътя на непорочността.

                           Кога ще дойдеш при мене?

                           Ще ходя с незлобиво сърце всред дома си.”

Псалми 101:3  “Няма да положа пред очите си нещо подло;

                            Мразя работата на изневерниците;

                            Тя няма да се прилепи до мене.”

Псалми 101:4 “Развратено сърце ще бъде отхвърлено от мене;

                            Нищо нечестиво не ще познавам.”

   Това не беше хвалба, това беше дисциплиниране на сърцето му да се подготви, да откликва на Бог.

    Давид не живееше перфектен живот, но той беше решил да има перфектно, съвършено сърце. Давид искаше чисти мотиви и беше готов да направи всичко, което трябва за да запази сърцето си чисто пред Бог. Той написа:

Псалми 4:3 “Но знайте, че Господ е отделил за Себе Си Своя угодник;

                       Господ ще слуша, когато викам към Него.”

Псалми 4:4 “Треперете и не съгрешавайте;

                       Размишлявайте в сърцата си на леглата си и мълчете. (Села).”

  Давид беше решил предварително, че часовете на деня ще бъдат максималното количество време. Той искаше да разреши всяка ситуация или поне емоционалната си реакция към ситуацията, преди да си легне вечерта, така че посред нощ на леглото си, да бъде спокоен, тих и да знае, че Йехова наистина беше Бог. Чудя се дали това би проработило и днес?

    Тъй като нашите действия произлизат от нашите отношения, то правилното отношение на сърцето е предпоставка за правилно поклонение. Давид пазеше сърцето си, така че да може да се предаде; себе си, емоцията си и волята си в поклонение към Бог. Една част от подготовката на сърцето на Давид, беше извършена от Самия Бог. Давид знаеше и познаваше болката на съкрушеното сърце. Той беше изгонен от дома си, след като вярно бе служил на цар Саул и след това постоянно беше преследван като някой беглец-криминалист. Жена му беше дадена на друг човек и единствените хора, които дойдоха да му помогнат, бяха също така разстроени хора, които нямаха благоволението на Саул. Неговият роден град, Сиклаг, беше унищожен и всички жени и деца бяха взети в плен /което накара Давидовите мъже да искат да го убият с камъни/. След като Давид стана цар, единственият му син Авесалом искаше да направи гражданска война срещу него. Отново и отново, обстоятелствата се издигаха за да наранят сърцето на Давид. Давид не прекара дните си в това да говори за “наранения си дух”. По-скоро вместо да позволи на тези рани да го направят, да бъде огорчен, той избра да стане по-здрав и по-добър. Давид можеше да напише :

Псалми 51:17 “Жертви на Бога са дух съкрушен;

                          Сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш.”

    Закоравеното сърце не може да се покланя. Гордото и твърдоглаво сърце няма да се покланя. Но съкрушеното сърце копнее за поклонение. Страданията на Давид го обърнаха към Спасителя му и плача му го направи един поклонник. Поклонението се издига в чистота и красота в един съкрушен дух, ако  му позволим  да ни доведе до Бог. Както Давид го каза:

Псалми 34:18 ”Господ е близо при ония, които са със съкрушено сърце,

                           И спасява ония, които са с разкаян дух.”

   Прекалено често размишляваме върху възмездие, когато раните и нараняванията дойдат. Ние заставаме срещу инструмента, без дори да погледнем за да видим ръката, която държи този инструмент. Често Бог е Милостив и съкрушава нашите сърца за да позволи на посвещението да се излее в поклонение, както Мария трябваше да разчупи алавастриния съд за да позволи на парфюма, да потече върху главата на Христос Исус. Вместо да търсим връщането назад към човека, който ни е наранил, нека да позволим на раните, да ни върнат обратно към Бог. Давид го направи и вижте къде той успя да стигне чрез това. Ние няма нужда да гледаме към хора, ние трябва да стигнем до небето, там, където да можем, да се покланяме на Бог сред Неговите ангели.

Давид влизаше в поклонение с решение на сърцето

   Въпреки че Библията ни дава прекалено много информация за Давид за да можем да го направим светия, Писанията определено установяват факта, че той беше човек, който обичаше  Бог и имаше дълбока решителност да му се покланя. Когато Давид бягаше от Саул в пещерата, той написа една песен, която включваше:

Псалми 57:7 “Непоколебимо е сърцето ми,

                         Боже, непоколебимо е сърцето ми;

                         Ще пея, а още ще славословя.”

Псалми 57:8 “Събуди се, душе моя {Еврейски: Славо моя.}*;

                         Събуди се, псалтирю и арфо; сам аз ще се събудя на ранина.”

   Обстоятелствата на Давид не бяха тези, които предизвикаха този отклик. Фиксираното отношение на сърцето му, решителността на волята му и решителността на духа му, бяха тези, които го накараха да пее и да дава хвала на Господ, докато се криеше в пещерата. “Аз ще пея… аз ще те хваля… аз ще предваря зората… аз ще пея за теб между нациите”, са неща, които говорят за решителност, почти до точката на твърдоглавието. Давид пренебрегна своите обстоятелства, своите чувства и реши в сърцето си, че той ще се покланя на Бог, независимо дали ще бъде жив или мъртъв. 

   Когато Давид писа песента, която стана  пети Псалм, той изрази три здрави заключения за Бог. Давид каза: “Защото на Теб аз ще се моля” /2 стих/; “Страхувайки се от Теб, аз ще ти се покланям към святия Ти храм” /7 стих/; “нека всички, които се радват да поставят доверието си в теб” /11 стих/. Той беше решил, че ще се моли, ще се покланя и ще се радва.

    Давид беше научил факта, че единствено молитвата може да предпази действията на нечестието, за които същия Псалм говори. В едно позволително общество, единствено молитвата ще ни предпази от упадъка на морала, ще ни освободи от себеразрухата, ще смекчи нашата хвалба и гордост, ще ни предпази от идолопоклонство и ще запечата устните ни с истина. Ще предпази сърцата ни от насилие /дори насилието по телевизията/ и ще ни накара да ходим честно. Нищо чудно, че Давид декларира: “аз ще се моля”. 

    Но колкото и важна да е молитвата, тя не е крайния отговор за един победоносен живот. Давид освен това каза: ”Аз ще се покланям” /7 стих/ и след това описа пет неща, които поклонението ще направи за да ни предпази. Възможно е да се молиш от разстояние, но за да се покланяш, се изисква да влезеш в Божието присъствие. За това Давид каза:”Аз ще дойда в Твоя дом, аз ще се покланям”. Поклонението ни вкарва в много  по-близки взаимоотношения с Бог, отколкото молитвата и позволява на Бог да има много по-интимни взаимоотношения с нас. Именно по време на поклонение стават дълбоки очиствания и промени в нас. Молитвата се занимава с нашите действия, но поклонението се занимава с отношенията ни.Молитвата променя проявленията, но поклонението променя мотивациите. Когато ние се молим, ние сме способни да се съобразим с волята на Бог, но когато се покланяме, ние се трансформираме в образа на Бог. 

   Третото позитивно действие на Давид беше, че той се радваше /11 стих/. Разширената Библия превежда това действие много позитивно: “нека всички да се радваме; нека те винаги да пеят и да викат от радост… нека тези, които обичат името Ти да се радват в Теб и да бъдат насърчени”. В последните два стиха на този Псалм, Давид ни предлага да се радваме в Господ и казва, че това ще осигури поне три действия от страна на Бог. Първо, “Ти ще ги защитиш” /11 стих/. Разширената Библия казва:”Ти ще направиш покритие над тях и ще ги защитиш”, Алелуя! Бог прави покритие от Неговото присъствие над радващия се светия, както Той пазеше евреите през нощта, след като уби първородните. Радването поканва Божието покритие и Неговото покритие ни предизвиква да се радваме.

    Второ, Давид ни уверява, че викането от радост, ще направи така, че Бог да благослови праведния /12 стих/. Всичките наши молитви за това Бог да ни благослови; да благослови храната ни, да благослови даренията ни, да благослови служенията ни, може и да останат неотговорени. Ако искаме Бог да ни благослови, ние трябва да започнем просто да се радваме в Него, да викаме Неговите хваления и да Му пеем. Той откликва на радващия се, като излее благословенията Си. И най-накрая, Давид ни уверява, че когато ние се радваме в Господ “с благоволение Ти ще го заобградиш като с щит” /12 стих/. Божествената протекция от главата до петите и отпред и отзад, се предлага на радващия се, хвалещия и викащия светия. Нищо чудно, че Давид беше толкова твърдо решен в сърцето си да бъде активен поклонник на Бог Йехова.

Давид се вливаше в поклонение със сърдечно очарование

   Поклонението често бива инициирано от мястото на конфронтация с Бог, както жената при кладенеца преживя това, когато беше конфронтирана от Исус. Тази конфронтация с Бог е често едно емоционално преживяване, но тези емоции не са същината на поклонението. Всъщност, именно възобновеното взаимоотношение с Бог е, което формира базата на нашия любящ отклик към Него. Вероятно, най-ясната дефиниция за поклонение, която можем да намерим в Библията, идва от самите устни на Исус, когато Той каза:

Марка 12:30 “и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с  всичкия си ум и с всичката си сила".”

Любовта, която освобождава възхищението на сърцето, отношенията на душата и решението на ума, и използва цялата сила на тялото на поклонника, съставлява поклонението. Това измерение на поклонение изисква едно сърце, което е напълно обхванато от Бог. Сърце, което е гладно за Бог, е уникално благословение. Едно гладно сърце, което се е влюбило в Бог, ще бъде сърце на поклонник. Давид имаше такова сърце. Отново и отново, той изразяваше дълбоката си любов към Йехова. Давид изпя: 

Псалми 18:1 (По слав. 17). За първия певец.

Псалом на Господния слуга {Псал. 36, надписа.}* Давид, който е говорил Господу думите на тая песен в деня, когато Господ го избавил от ръката на всичките му неприятели и от ръката на Саула.

” И рече:

 Любя Те, Господи, сило моя.”

И след това извика:

Псалми 31:23 “Възлюбете Господа, всички Негови светии;

                           Господ пази верните,

                           А въздава изобилно на ония, които се обхождат горделиво.”

Давид имаше дълбоки чувства към Бог и поклонението му беше израз на тези чувства. В много религиозни среди днес, “чувствата “ са табу. Всичко се прави чрез умствено съгласие и няма място за емоционални отклици. В книгата си: Какво се случи с поклонението ни? AW Tozer казва:”Поклонението е да почувстваш сърцето си…Поклонението трябва винаги да излиза от вътрешното ни отношение. То включва множество фактори, както умствени, така и духовни, и емоционални. Вие може да не се покланяте всеки път с еднакво ниво на поклонение, но отношението и състоянието на ума ви, трябва да бъдат постоянни, ако  ще се покланяте на Бог”. 

   Давидовото поклонение към неговия Бог го направи да обича Бог и поклонението му към Бог изтичаше през този любовен канал.