12. Давид се покланяше, когато беше обвинен за греха си

Глава XІІ

Давид се покланяше, когато беше обвинен за греха си

    Библията не характеризира Давид като светец, а като цар, войн, герой и човек. Самият факт, че Библията записва най-големите провали на Давид като човек, говори за нейното Божествено вдъхновение. Ако книгите на Самуил и Летописи, бяха просто човешки дела, писателите щяха да изберат да пренебрегнат тези инциденти, свързани с греха му за да запазят образа му на герой, тъй като историците много рядко чувстват, че пропускането на някои негативни факти, всъщност са форма на заблуда. “Това, което ти не знаеш, няма да те нарани” е по-често тяхната философия. Библията обаче не е написана за да създаде някакви герои-светии, на които ние да се възхищаваме, а за да открие Божията благодат, която работи в живота на нормални хора. Когато говореше за Старозаветните преживявания Павел каза:

1 Коринтяни 10:6 “А в тия неща те ни станаха примери, та да не похотствуваме за злото,  както и

                                 те похотствуваха.”

  Библията нито пренебрегва, нито оправдава греховете на Давид, но тя говори за Божията простителност и след това фокусира нашето внимание към други аспекти на естеството и на поведението на Давид.

   Американската киноиндустрия се е фокусирала върху прелюбодейното взаимоотношение на Давид с Витсавее и върху убийството  му на нейния съпруг Урия. Библията вярно записва тези отвратителни грехове, но те стоят толкова ясно, поради факта че са толкова несъвместими с остатъка от Давидовия живот. В един по принцип праведен човек, грехът винаги изглежда да е по-зловещ, ако е начертан на белия лист на праведността. Ние много добре знаем, че пренебрегнатия начин на живот на някои енориаши би бил разгледан като точно толкова скандален в очите на техния пастор, понеже колкото повече е нашето приемане за един човек, толкова по-голямо е и очакването ни от него. Давид беше най-великият цар на Израел, така че грехът му изглеждаше като най-великия грях, въпреки че ние знаем, че в Божиите очи грехът си е грях, няма значение кой го извършва.

Личният грях на Давид

    Историята на прелюбодейната афера на Давид с Витсавее е разказана в 2 Царе, 11 глава. Давид беше завладял повече от заобикалящите го нации и беше на върха на своята кариера, когато едно въстание от страна на хората на Амон, изискваше той да се намеси и затова Давид изпрати Йоав и армията да обсадят Амонския град Рабах. А той избра да остане в Ерусалим. В една от безсънните му нощи:

2 Царе 11:2 “И надвечер Давид стана от леглото си и се разхождаше по покрива на царската къща; и от покрива видя една жена, която се къпеше; а жената бе много красива на глед.”

  Запален от похот, Давид изпрати за жената и те имаха вечер на сексуално задоволяване, която завърши с бременност от страна на Ветсавее. Давид се опита да покрие грешката си, като накара Урия, съпруга на Ветсавее да се върне от войната като посланик. След това Давид го окуражи да се прибере в дома си и да прекара вечерта с жена си, преди да се върне на бойното поле. Чувствайки, че това би било компромис към мисията му като войник, Урия отказа да се върне в къщи. Следващата вечер Давид напи Урия, като очакваше наркотика на питието да победи уникалното посвещение на неговия призив, но Урия отново не се прибра в къщи при жена си. Така че Давид изпрати слово до началника на армията Йоав, за да направи така, че Урия да бъде убит при обсадата на Рабах. Това постави Давид в такова положение, че да може да си вземе красивата Ветсавее в харема си от жени. 

   Това, което Давид направи беше много често срещано явление сред царете на нациите, които той беше завладял, но беше абсолютно забранено в Израел. Проблемът не беше в това, че той притежаваше много жени, защото Давид имаше много жени и Бог никога не го осъди за това. Проблемът беше, че пожела жената на друг мъж, понеже десетата заповед, която Бог беше дал на Израел на планината Синай беше:

Изход 20:17 “Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си,  нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти.”

Давид пожела и след това уби.

   Само няколко слуги знаеха нещо за тази афера и те усещаха, че най-добре ще е, ако го запазят в тайна, понеже един цар, който веднъж е убил за да покрие неправилното си поведение със сигурност, няма да се поколебае да го направи и втори път. Въпреки че всичко, което Израел знаеше беше, че Давид беше взел още една жена. Бог знаеше цялата история и ние четем, че:

2 Царе 11:27 “И като премина жалейката, Давид прати та я взе у дома си, и тя му стана жена, и  му роди син. Но делото, което Давид бе сторил, беше зло пред Господа.”

   Поне за една година, Давидовият грях остана в тайна. Нещата в държавата продължиха да текат както преди и Давид се показа като горд баща на бебето на Ветсавее. Но вътрешно той се чувстваше ужасно. Давид научи колко непоносим може да стане живота, когато Бог не е доволен от нас. Като погледна назад в живота си, той написа:   

Псалми 32:3 “Когато мълчах, овехтяха костите ми

                         От охкането ми всеки ден;”

Псалми 32:4 “Понеже денем и нощем ръката Ти тежеше върху мене,

                         Влагата ми се обърна на лятна суша. “(Села).

   Той може и да е бил цар с авторитет над цялата област, но беше загубил контрола над собствените си емоции и сега стоеше обвинен от Бог, поради промененото си взаимоотношение. Само човек, който е покрил греха си с тайнство, а не с изповед, може да разбере ужасното състояние на Давид.

   Давид откри, че греха, за който не сме се покаяли, не само унищожава радостта в живота, но той вкарва човек в такава депресия, че силата и живота му буквално изчезват. Нищо не можеше да забавлява Давид вече и нищо не можеше да го впечатли. Всъщност на него му беше много трудно да мисли за каквото и да е друго, освен за греха си. Нищо не можеше да оправдае действията му, нито пък някакви добри дела можеха да го изкупят. Той знаеше, че беше направил неправилно нещо и Бог го знаеше, но Давид избра да не дискутира това с Бог. Вместо това, той издържа една цяла година на мълчание пред Бог, година, в която Божията ръка беше много тежко върху него, искайки да го накара, да се покае. Година, през която Давид поддържаше тишината си, въпреки увеличаващия се натиск. Той научи, че колкото повече се забавяше от това да се покае, толкова по-трудно му ставаше, понеже отложеното покаяние е всъщност, демонстрация на бунт. Давид беше прибавил бунт към предишния си грях на прелюбодейство и убийство. Колко бързо се умножава греха, дори и ако не го повтаряме.

   Когато Бог видя, че Давид няма да се покае, ако и съвестта му да го болеше, Той изпрати пророк Натан при царя с една от най-мощните притчи, използвани в Библията. Пророкът му разказа за богатия човек, който взел единственото агънце от бедния човек за да подготви вечеря за гостите си. Давид с яд осъди богаташа на смърт, но Натан каза: ”Ти си този човек!”

   Въпреки че това са доста опасни думи, които да бъдат казани на владетеля, който има силата на живота и смъртта, Натан говореше от Божия страна и очакваше Божията протекция. Чрез Натан, Бог каза:

2 Царе 12:9   “Защо презря ти словото на Господа, та стори зло пред очите Му? Ти порази с меч  хетееца Урия, и си взе за жена неговата жена, а него ти уби с меча на амонците.”

2 Царе 12:10 “Сега, прочее, няма никога да се оттегли меч от дома ти, понеже ти Ме презря, та взе жената на хетееца Урия, за да ти бъде жена.”

2 Царе 12:12 “Защото ти си извършил това тайно; но Аз ще извърша туй нещо пред целия  Израил и пред слънцето.”

   Това  е всичко, от което Давид имаше нужда. Неговият грях сега вече беше изкаран наяве и той беше готов да се изповяда напълно:

2 Царе 12:13 “Тогава Давид каза на Натана: Съгреших Господу. А Натан каза на Давида: И Господ отстрани греха ти; няма да умреш.”

2 Царе 12:14 “Но понеже чрез това дело ти си дал голяма причина на Господните врагове да хулят, затова детето, което ти се е родило, непременно ще умре.”

   Всичко, което Давид трябваше да каже беше: “Съгреших против Господ” и веднага той беше уверен в Божията простителност. Една пълна година от живота му беше пропиляна, поради отказа му да се покае. Той не беше нито първия, нито последния, който да живее част от живота си в болката на постоянно увеличаващата се вина, като откри, че  в момента, в който изповяда греха си, грехът му беше изчистен и живота му възстановен. 

   Когато даде израз на чувствата си по това време, Давид написа Псалм 51.

Псалми 51:1 (По слав. 50). За първия певец, псалом на Давида, когато пророк Натан дойде при него, след като беше влязъл той при Витсавия {2 Цар. 11:2-4. 12:1-9.}†.

                           “Смили се за мене, Боже, според милосърдието Си; Според множеството на                    благите Си милости изличи беззаконията ми.”

Псалми 51:2     ”Измий ме съвършено от беззаконието ми,

                            И очисти ме от греха ми.”

 “Срещу Теб, само срещу Теб съгреших и направих това зло пред очите Ти”, прибави той в четвърти стих,/въпреки че Урия, който вече беше в гроба и Витсавее, която беше в харема, можеха и да оспорят това/.

   По-късно Давид изпя:

Псалми 32:5  ” Признах греха си пред Тебе, и беззаконието си не скрих;

                           Рекох: Ще изповядам Господу престъпленията си;

                           И Ти прости вината на греха ми. (Села).”

 Човек може да се чуди дали апостол Йоан  е научил това от Давид, когато написа:

1 Иоаново 1:9 “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда.”

  Пълното очистване от греха не  е Новозаветна доктрина, то е Божествено осигуряване, което е изработено за хората от времето на патриарсите до настоящето. 

   Това че Бог напълно прости на Давид, е ясно видяно в Писанието, понеже едно от последствията, които Бог каза на Давид, че той ще изтърпи поради греха си, беше смъртта на детето, което беше заченато в прелюбодейство. Бог прощава засяването на семената на греха, но не спира задължително тези семена от това  да пораснат до пълната си зрялост.

   В продължение на седем дни момчето лежеше болно и през това време, Давид постеше и се молеше на Бог за живота на детето. Той лежеше на земята, ден и нощ, но Бог не можеше да промени праведната си съдба и детето умря. Когато Давид беше информиран за смъртта:

2 Царе 12:20 “Тогава Давид стана от земята, уми се и се помаза, и като промени дрехите си, влезе в Господния дом, та се поклони. После дойде у дома си; и, понеже поиска, сложиха пред него хляб, и той яде.”

   Той се молеше за Божията милост, но също така прие и праведния му декрет. Нямаше място за горчивина в Давидовото сърце, понеже то беше пълно с радостта на прошката. Обвинен за греха си чрез словото на пророка, Давид първо изповяда и след това се поклони на милостивия Бог, Който прости греха му. Какъв цар! Нищо чудно, че Бог го обичаше толкова много.

Публичният грях на Давид

   Много години минаха и изглежда, че Давид живееше в праведни взаимоотношения с Бог и закона Му. В един псалм на благодарение той написа:

2 Царе 22:22 Защото съм опазил пътищата Господни,

                        И не съм се отклонил от Бога мой в нечестие.

2 Царе 22:23 Защото всичките Му съдби са били пред мене;

                        И от повеленията Му не съм се отдалечил.

2 Царе 22:24 Непорочен бях пред Него.

                        И опазих се от беззаконието си.

2 Царе 22:25 Затова ми въздаде Господ според правдата ми,

                        Според чистотата ми пред очите Му.

  Давид не гледаше на Божията благодат като на някакъв договор, който да му дава право да продължава да съгрешава. Той гледаше на Божията благодат като сила, която да го издигне над греха.

   Към края на управлението му обаче, Давид беше подбуден да преброи Израел. За тези от нас, които са свикнали с такова преброяване, много е трудно да видим греха, който беше въвлечен в това. Бог гледаше на това като акт на горделиво желание от страна на Давид да познае колко силен, войнствен потенциал имаше той – колко огромна армия можеше да събере. На Бог не му хареса това, понеже Той беше причината за предишните победи на Давид – никога не бе имало значение преди това какъв е размера на армията на Давид. В слабостта си Давид беше напълно разчитал на Господа, но сега в силата си, той започна да разчита на хората. 

   Освен това за ума на източните хора едно такова преброяване е презряно нещо – и  все още е. На него се гледа като на нашествие над честността на човека. Йоав пледира с Давид и го помоли да размисли отново, но за първи и единствен път в управлението си Давид използва позицията си на власт да настоява на собствените си, себични идеи. Неговата заповед наруши волята на всеки човек в Израел. Но той беше цар и волята му надделя. 

   Когато резултатите, които бяха дадени на Давид не произведоха горделивото чувство, което той очакваше, но вместо това:

2 Царе 24:10 “И след като преброи Давид людете, сърцето му го изобличи. И Давид рече на Господа: Съгреших тежко като извърших това нещо; но сега, моля Ти се, Господи, отмахни беззаконието на слугата Си, защото направих голяма глупост.”

  От времето на личния му грях преди много години, Давид беше научил глупостта на това да се опитва, да скрие греха си от Бог, така че той отворено призна този път веднага, когато сърцето му го обвини, че беше неправ. В отклик на покаянието му, Бог изпрати пророк Гад да каже на Давид, че публичния му грях ще има публични последствия. И на Давид бяха предоставени три избора на наказание. Бог му предложи седем години глад, три години да бъде побеждаван в битки или три дни на Божествена чума на земята.

2 Царе 24:14   “И Давид рече на Гада: Намирам се много на тясно; обаче нека паднем в ръката на  Господа, защото Неговите милости са много; но в ръката на човека да не изпадна.”

   Очевидно е,  че каквото и да беше избрал Давид, това щеше да намали броя на преброените хора. След глад или след загуби във война, или пък след чуми, популацията щеше да бъде много намалена. Давид бързо научи как Бог веднага може да премахне това, което нашата гордост е направила. 

   В отклик на молитвата на Давид:

2 Царе 24:15  “И тъй, Господ прати мор върху Израиля от оная утрин до определеното време; и измряха от людете, от Дан до Вирсавее, седемдесет хиляди мъже.”

Колко ли трябва да е заболяло Давид да осъзнае, че още веднъж други хора умираха поради неговия грях. Може и да е звучало добре, когато е казвал: ”Срещу Тебе и само срещу Тебе съгреших”, но когато сега преброиха бройката на смъртта на хората, Давид отново научи, че грехът афектира и други хора.

   Писателят на Летописи казва:

1 Летописи 21:15 “И Бог прати ангела в Ерусалим за да го погуби; но, като щеше да го погубва, Господ погледна и се разкая за злото, и рече на ангела, който погубваше людете: Стига вече; оттегли ръката си. И ангелът Господен стоеше при гумното на евусеца Орна.”

1 Летописи 21:16 “И Давид, като подигна очи, и видя че ангелът Господен стоеше между земята и небето с гол меч в ръката си, прострян над Ерусалим, тогава Давид и старейшините облечени във вретища, паднаха на лицето си.”

1 Летописи 21:17 “И Давид рече на Бога: Не аз ли заповядах да преброят людете? наистина аз съм, който съгреших и извърших голямо зло; но тия овце що са сторили? Над мене, моля Ти се, Господи Боже, нека бъде ръката Ти, и над моя бащин дом, а не над Твоите люде, за да ги погуби.”

   Давид се помоли с молитва на изповед пред Бог и чумата спря. Ангелът на разрушението говори на Гад, пророкът на Давид и чрез него му заповяда да издигне олтар на гумното на евусееца Орнан. Изповедта на греха беше временно спряла Божия съд, но поклонението щеше да е това, което напълно щеше да спре бедствието. 

  Орнан и четиримата му сина също видяха  ангела на разрушението, като  синовете му побягнаха и се скриха от ангела. Но Орнан продължи да вършее. Той не беше член на Израел, така че нямаше причина да се страхува от този Божий съд. Когато Давид обясни какво Господния ангел беше заповядал, Орнан великодушно предложи на Давид да му даде цялото гумно и воловете, които щяха да бъдат употребени за жертвата, като дори предложи дървата, които да бъдат използвани като гориво за огъня.

   По някакъв начин тази земя, не беше завладяна от Давид, когато той изгонваше евусейците от Ерусалим. Давид сега се изправи срещу възможността да пренесе жертва на покаяние пред Бог на чужда територия, която временно му беше дадена на заем. Това беше прекалено много за Давид, понеже той настоя да купи не само гумното, но цялото поле, което го заобикаляше. Това, както ние знаем стана по-късно мястото, където Соломоновият храм беше построен. Колко често само, територията в нашия живот, която веднъж е била държана от врага ни, става мястото на най-голямото ни поклонение. Давидовият отклик към офертата на Орнан беше:

1 Летописи 21:24 “А цар Давид рече на Орна: Не, но непременно ще го купя с пълна цена; защото не ща да взема за жертва Господу това, което е твое, нито ще принеса всеизгаряне без да платя.”

   Орнан изнуди царя за доста голяма сума пари, като му продаде гумното за една цена и след това за отделна цена – полето. Но Давид плати сумата без да се пазари. Никаква цена не изглеждаше прекалено голяма за него за да може, да извърши изкупление за хората. Как смеем да казваме, че цената за поклонението е прекалено висока?

    Веднъж, когато всеизгарянията и приносите за мир, бяха пренесени:

1 Летописи 21:27 “Тогава Господ заповяда на ангела, та повърна меча си в ножницата му.”

  Всичко свърши. Този грях също така беше покрит и наказанието спря. Най-вероятно по това време, Давид написа следното:

Псалми 32:5  “Признах греха си пред Тебе, и беззаконието си не скрих;

                         Рекох: Ще изповядам Господу престъпленията си;

                         И Ти прости вината на греха ми. (Села).”

Псалми 32:1 (По слав. 31). Давидов псалом. Поучение.

                        “Блажен оня, чието престъпление е простено,

                         Чийто грях е покрит.”

Псалми 32:2 “Блажен оня човек, комуто Господ не вменява беззаконие,

                         И в чийто дух няма измама.”

   Много преди посланието на кръста да бъде прокламирано, Давид можеше да декларира, че “неговият грях е простен и грехът му е покрит” и че “Господ не налага нечестие”. В друг псалм, Давид изпя:

Псалми 103:2  “Благославяй, душе моя, Господа,

                            И не забравяй ни едно от всичките Му благодеяния.”

Псалми 103:3 “Той е, Който прощава всичките ти беззакония,

                            Изцелява всичките ти болести;”

Псалми 103:11 “Защото колкото е високо небето от земята,

                            Толкова голяма е милостта Му към ония, които Му се боят,”

Псалми 103:12 “Колкото отстои изток от запад,

                            Толкова е отдалечил от нас престъпленията ни.”

   Давид може и да не е познавал доктрината на кръста, но той приемаше Божиите осигурявания и чрез вяра влизаше в остатъка от прошката. Именно това ясно убеждение, че неговите  грехове бяха напълно измити в Божието осигуряване, даде възможност на Давид да се покланя, когато беше обвинен за греха си. Той не избяга от Бог, когато греха му беше открит, той избяга към Бог за да получи очистване и след това остана там в поклонение.

   Прошката е жизнено важна за поклонението, понеже не можем да се поклоним, докато не влезем в Божието присъствие. Псалмистът знаеше това, понеже написа:

Псалми 66:18 “Ако в сърцето си бях гледал благоприятно на неправда,

                           Господ не би послушал;”

Псалми 66:19 “Но Бог наистина послуша,

                           Обърна внимание на гласа на молбата ми.”

Псалми 66:20 “Благословен да е Бог.

                           Който не отстрани от мене ни молитвата, ни Своята милост.”

Подобно на това, Бог каза чрез пророка:

Исаия 59:2 “Но вашите беззакония са ви отлъчили от Бога ви,

                      И вашите грехове са скрили лицето Му от вас, та не ще да чува.”

   Грехът разделя, а жертвата обединява. Така че Давид беше бърз да направи жертва, когато беше обвинен за греха си. Той искаше да остане в близко взаимоотношение с Бог, така че да може: 

Псалми 29:2 “Отдайте Господу дължимата на името Му слава;

                         Поклонете се Господу в света премяна.”

   Въпреки че Давид пожертва с доста скъпа жертва във вяра и това възстанови взаимоотношението му с Бог, поклонението, което беше пренесено с радост беше това, което поддържаше взаимоотношението му с Бог всеки ден.

   Много малко място за хвалба остава в човек, ако той трябва да се справи с личния си грях. Има нещо относно влизането на Божията благодат, която отрезвява човека. Въпреки че сърцето може да прелива с благодарност, има тишина и спокойствие на духа, които понякога не искат да бъдат притеснявани с по-изобилни експресии. Давид научи това и той имаше времена, когато удобно се покланяше на Бог в тишината.