2. Давид се покланяше на Бог публично

Глава ІІ

Давид се покланяше на бог публично

   Има хора, които казват, че Давидовото публично поклонение е било повече политическо, отколкото духовно. Това че Давид беше добър мениджър на хората, изглежда очевидно. Също така, ясно показателно е, че той знаеше ценността на обединяването на хората в нещо по-висше, отколкото тях самите. Като че ли той се беше научил, че хората не могат да бъдат постоянно свързани срещу един общ враг, понеже, когато врагът бъде завладян, моментално връзката на единство се разрушава. В ретроспекция, публичните церемонии на поклонение от една страна, наистина могат да изглеждат като политическо движение за да се държат хората в една комунална връзка на единство. Тяхната комуналност бива центрирана в Йехова по-скоро, отколкото в Авраам, Исаак и Яков. Това не само им дава цел на съществуване, но и увековечаване на тяхното съществуване. Вероятно Давид е научил, това, което днес Християнските лидери започват да научават тепърва. Първо, програмите надживяват тяхната употреба и полезност. Второ, личностите се изхабяват с възрастта.Трето, публиката често е много непостоянна. Четвърто, Божията личност издържа вечно. Когато Бог е фокуса на комуникалните събирания, временното бива заместено от вечното. Съвременните пастори ще направят много добре, ако разгледат тези странични ефекти на публичното поклонение.

   Никой човек, който е достатъчно мъдър относно изкуството на пастируване на хора, няма да отрече политическата ценност на публичното поклонение. Но ще изглежда много нечестно да обвиним Давид за такава себична мотивация за неговото публично поклонение. Той не само водеше Израел в публично поклонение, но самият той се покланяше пред хората – дори и  в обстоятелства, които не се отнасяха до никакви държавни дела. Със сигурност, ние сме прекалено далеч от сцената за да можем правилно да съдим мотивите на Давид, но неговите писания разкриват както дълбоката му любов към Бог, така и горящата му страст да изразява тази любов в хваление, различни шествия или поезия.

   Дали той пееше с лютнята, дали празнуваше с някой псалм, или скачаше в танц, Давид фокусираше ума и енергията си към Бог, а не към хората. Той не беше просто някакъв изпълнител, той беше хвалител. Не го беше грижа за аплодисментите на хората, той беше цар. Давид искаше одобрението на Всемогъщия Бог. Той преписа всичкия си успех на Йехова и за него единственото правилно нещо беше, Бог да бъде прославен пред всички хора.

Давид се покланяше на Бога на Израел

   Въпреки че Давид имаше вдъхновена концепция за един личен Бог и много често казваше за Йехова “Господ, моят Бог”, той никога не изгуби перспективата на Божественото откровение, че Йехова беше “Господ Бог на Израел”. Това естествено, не беше някакво прясно откровение, понеже когато Бог призова Мойсей, Аарон, Надав и Авиуд и седемдесетте старейшини на Израел на планината, “те видяха Богът на Израел”/Изход 24:10/.Те бяха избягали от Египет посред мощните демонстрации на Бога на Мойсей, но тук те Го видяха като техния национален Бог. Когато Бог даде закона на Мойсей, Той декларира, че целият Израел е Негов народ и Той представи Себе Си като техен Бог.

   Във всички скитания в пустинята, Бог продължаваше да разкрива себе Си като Бог на целия Израел и по-късно, когато Исус Навиев поведе второто поколение в завладяване на Ханаан, Йехова още веднъж показа Себе Си мощен за Своите хора. Исус Навиев продължаваше да държи хората в ясното съзнание за присъствието на Господ Бог посред тях по такъв начин, че когато Той се занима с греха на Ахан, той каза:

Исус Навиев 7:19 “Тогава Исус рече на Ахана: Чадо мое, въздай сега слава на Господа                                      

Израилевия Бог и изповядай Му се; и кажи ми що си сторил, не скривай от мене.”

   Естествено, никога не е имало по-бърз начин да се доведе един човек на завета в изповед на неговия грях, отколкото той да осъзнае присъствието на Бог, под Чийто завет, той живее. Именно този национален Бог беше, Който толкова здраво беше хванал сърцето на Давид. Този цар не беше задоволен само с един личен идол или домашен Бог. Той беше представен на Бога на Израел и всичкото му хваление и поклонение, изтичаше към великото Същество, Което беше избрало Израел за Себе Си. Давид написа”

Псалми 41:13 “Благословен да е Господ, Израилевият Бог,

                           От века и до века. Амин и амин.”

   Обикновено малките хора имат малки богове. Давидовият Бог беше Всемогъщият Бог, Създателят на небесата и земята. Той беше Бог на цялата нация и вдъхновен пророчески, Давид написа:

Псалми 8:1 За първия певец на гетския инструмент. Давидов псалом.

                      “Иеова, Господи наш,

                       Колко е превъзходно Твоето име по цялата земя;

                       Ти си поставил славата Си над небесата.”

   Само един голям човек може да схване такъв велик Бог. Колкото повече изследвам писанията на Давид, толкова повече осъзнавам колко просторна беше концепцията на този човек за Бог. Той беше напред от повечето хора в своето поколение и въпреки че беше много националистически настроен, Давид виждаше Бог като суверенния Господ над цялата нация Израел, както и над целия свят. Такъв велик Бог беше достоен за велико поклонение. 

    Преди много години, един християнски работник от една деноминация, която аз чувствах, че беше по-маловажна от деноминацията, в която служих на Господ, ме накара да прочета една книга от С.S Lewis’, която се казваше:Твоят Бог е прекалено малък. Аз не виждах как тази книга може да ме афектира, но поради респект от взаимоотношението ми с този брат, седнах и прочетох малката книжка, която той ми даде. Начинът, по който Духът използва простите истини в тази книга за да ми помогне да видя колко ограничен беше станал моя Бог в ума ми, не могат да бъдат описани. През цялото време, аз се наслаждавах на компанията на “моя Бог” и почти бях редуцирал Бог до моето собствено ниво. Аз ограничавах Святия на Израел, като му давах статуса на моите собствени концепции. Почти с болезнена решителност започнах да изследвам наново Библейските откровения за Бог, като се опитвах отчаяно да видя отвъд моите концепции и деноминационни филтри. Предполагам, че в един смисъл позволявах на Бог да излезе от моята кутия и започнах да се изграждам  в Божието неограничено откровение за Него Самия. Моето поклонение към Бог се разшири и увеличи право пропорционално с разширяване на концепциите ми за Бог.

   Ранните концепции за Бог, които това момче - овчарче имаше, докато пастируваше овцете си по хълмовете на Витлеем, трябваше да отстъпят пред много по-разширеното и издигнато схващане за Всемогъщия. Едно нещо е да имаш Бог, Който те  е защитил срещу мечка и лъв и съвсем друго е, да имаш Бог, Който може да поведе една малка и много слабо екипирана армия срещу много надвишаващите я сили, и да и даде пълна победа. Давид преживяваше това отново и отново, и всеки път Бог ставаше по-голям в очите му. Именно този Бог на нацията, този Бог на целия свят, този Бог на Вселената, беше Бога, на Когото Давид се покланяше. Той написа:

Псалми 54:6  “Доброволно ще Ти принеса жертва; Ще словословя името Ти, Господи, защото е благо.”

   Неговото поклонение беше от свободната му воля и неговото поклонение беше в името на Господ. Самата натура и естество на Бог, бяха тези, които вдъхновиха Давид да се покланя. Той беше повече благодарен, отколкото просто да изявява някакви действия. Поклонението на Давид към Бог беше поради самото естество на Бог.

   Това схващане за величието на Бог предизвика велики експресии и изразявания на поклонение. Често те бяха много изобилни и демонстративни. Понякога Давид изглеждаше, че беше прекалено отнесен от емоциите си в поклонението, но той никога не привличаше вниманието към себе си. Неговата цел беше да изрази дълбоката си любов и благодарност към Йехова, Бога на целия Израел. Поради тази причина, той беше и обичан, и мразен от хората, но Бог засвидетелства за него, че той беше обичан от Бог.

Давид се покланяше на Бог с Израел

Толкова много от нещата, които Бог вършеше в живота на Давид, бяха лични или пък афектираха само много малък кръг от хора, които бяха близки с Давид. Тези неща предизвикваха личен отклик, но Давид не можеше и не искаше да ограничи своето поклонение само към лично посвещение. Той не вярваше, че неговото поклонение “не е работа на никой друг”. Той каза:

Псалми 22:22 “Ще възвестявам името Ти на братята си; Всред събранието ще Те хваля.”

Важно е да се отбележи, че Евреи 2:12 цитира този стих като стих, който излезе от устата на Исус. В същия Псалм, Давид продължава и казва:

Псалми 22:15  “Силата ми изсъхна като черепка,

                            И езикът ми прилепна за челюстите ми;

                            И Ти си ме свел в пръстта на смъртта.”

Псалми 22:16  “Защото кучета ме обиколиха;

                            Тълпа от злодейци ме окръжи;

                            Прободоха ръцете ми и нозете ми.”

Давид беше публичен герой за повечето от последователите си, но когато се срещаше с тях на фестивалите, той предпочиташе публично да хвали и да се покланя на Бог Йехова, вместо да бъде хвален и превъзвишаван от последователите му. Той никога не чувстваше под достойнството си да се преклони пред Царя на царете и Господа на господарите, независимо колко много важни фигури наблюдаваха. Давид беше обещал на Господ:

Псалми 35:18  “Аз ще Те славословя в голямо събрание,

                           Ще Те хваля между многочислени люде.”

И по-късно, той можеше съвсем честно да каже на Господ:

Псалми 40:1    “Правдата Ти не съм скрил в сърцето си;

                           Верността Ти и спасението Ти съм изявил;

                           Не съм утаил Твоето милосърдие и Твоята истина от голямо събрание.”

Давид имаше и някои разтърсващи, и подхлъзващи се места при изкачването си към престола. Но когато беше напълно възстановен в царството, той изпя следното:

Псалми 26:12 “Ногата ми стои на равно място;

                           В събранията ще благославям Господа.”

 За Давид личното благословение изискваше и публично благословение. Това, което Бог беше направил в скришните места, трябваше да получи отклик и в събранието. Давид правеше така. 

    По някакъв начин Давид усещаше, че събранието на Израел по време на фестивалите си беше, както време, така и място да се хвали Бог публично. Той издигаше Господ в присъствието на всичките си подчинени. Давид пееше на Господ и издигаше ръцете си пред Бога на Израел. Той биеше тъпанчето и пляскаше с ръцете си, като използваше всеки значим метод на изразяване на вътрешните си чувства, докато се покланяше на Бог с хора, които бяха с много по-нисък икономически статус на живот от неговия.

   Понеже Бог беше обекта на поклонение, за Давид нямаше значение, че царя и подчинените му стояха рамо до рамо и хвалеха Господа. Давид беше загрижен за ранговете във воюването, но не и в поклонението. Когато се занимаваше с хвалене на Господ, Давид усещаше, че всички бяха по-низши и трябва да се чувстват удобно заедно в изразяването си към великия Бог на Израел.

   Много е съмнително да е имало друг такъв период в Израелската история, когато поклонението да е било толкова често практикувано, както беше в дните на Давид. Когато лидерите се покланяха публично, хората следваха техния пример. В бъдещите дни много пророци искаха да обърнат Израел към поклонение, но само когато Бог се задвижваше върху царя, ставаше национално обновление на поклонението. Колко важно е за един лидер публично да се покланя, заедно с хората, независимо дали той е баща на семейството, пастир на църквата или глава на деноминацията. Насърчението е добро нещо, но хората се научават най-добре чрез пример. Давид беше добър пример за това какво трябва да бъде поклонението. Не е малко често срещано явление да се види, един лидер да вика към Бог във време на общи периоди на спешност. Давид обаче, правеше това постоянно. И още по-малко често се среща да се види лидер, който да хвали Бог и да благодари на Бог за последвалото го освобождение. Ако Бог е достоен да бъде молен, то Той е достоен и да бъде хвален. Ако Бог може да бъде призоваван публично във време на криза, със сигурност Той трябва да получава публично поклонение по време на сезони, когато всичко е спокойно.

   Едно от Давидовите писания казваше:

Псалми 46:1 (По слав. 45). За първия певец, на Кореевите синове. Песен за женски хор {1        Лет. 15:20. Псал. 48 и 66, надписите.}*.

                       “Бог е нам прибежище и сила,

                        Винаги изпитана помощ в напасти,”

Най-вероятно, той е научил това от своя наставник. Но Давид не само учеше хората си, че Бог беше техния източник на помощ, но той ги учеше, че Бог трябва да бъде и обекта на тяхната почит. Той написа:

Псалми 30:1 (По слав. 29). Псалом. Песен при освещението на Давидовия дом.

                       “Ще Те превъзнасям, Господи; защото Ти си ме издигнал,

                         И не си оставил неприятелите ми да тържествуват над мене.”

Псалми 30:2 “Господи Боже мой, извиках към Тебе;

                         И Ти си ме изцелил.”

Псалми 30:3 “Господи, извел си от преизподнята душата ми;

                        Опазил си живота ми измежду ония, които слизат в рова.”

Псалми 30:4 “Пейте Господу, светии Негови,

                         И възхвалявайте светото Му име” /Еврейски: Светият му спомен/

Давид беше обучил Левитите да водят хората в поклонение и той помоли Аароновото свещенство, да помага на хората  в това те да влизат в Божието присъствие чрез ритуалните жертви. Но когато беше време за поклонение този цар заставаше точно посред тях, като дори ги надминаваше в ентусиазъм и усърдие. Той не узурпираше свещенството на свещениците, но също така не им позволяваше да вършат поклонението вместо него. Давид настояваше за лично покланяне пред Бог заедно с хората си, когато те се събираха заедно.

Давид водеше Израел в поклонение към Бог

    Нищо не е по-заразно от радостта. Един добър смях може да предизвика хиляди усмивки и една усмивка може да премахне намръщената физиономия по-бързо, отколкото, която и да е лекция. Когато Давид се присъединяваше към хората си в техните събрания и издигаше гласа си в поклонение към Бог с такава радост и смел ентусиазъм, това беше инфекциозно. В същия Псалм, където Давид каза: “Аз ще декларирам името Ти на братята си и ще Те хваля в събранието”, той също така извика: “Вие, които се страхувате от Господ, хвалете Го, всички вие потомци на Яков, прославяйте Го, страхувайте се от Него, цялото потомство на Израел” /Пс. 22:22-23/. Очевидно, Давид не беше развълнуван да има само зрители на поклонението си, той искаше участници. Така че Давид викаше към хората да се присъединят в поклонение и хваление към Господ.

    Преди няколко години, присъствах на едно деноминационно събрание от служители, което беше много структурно и сухо. Националният лидер на тази група говореше върху хваление и за мое учудване, ме извика от събранието да отида на органа и да му помогна във воденето на тези служители в хваление. В продължение на един час, той работеше с тези пастори и църковни лидери – демонстрираше, насърчаваше и ги водеше в хваление, докато един по един тези служители започнаха да откриват прясна свобода на изразяване към Бог. Той завърши събранието, като каза: “сега се върнете в църквите си и направете в тях това, което аз направих за вас. Накарайте хората да хвалят Бог, като ги учите и като им давате пример”. Давид знаеше, че това е единствения успешен начин да накара хората да влязат в поклонение – да им покаже как, да ги покани да влязат вътре и след това да ги поведе в тяхното изразяване на хваление. 

   Давид не избра да остане соло-изпълнител. Той искаше да въвлече и останалите в поклонение към неговия Бог. Това е ясно демонстрирано в случката с довеждането на Ковчега на Завета в Ерусалим. Давид направи това с голяма помпозност и церемония. Летописецът записа действията му, като каза: 

2 Царе 6:12     “Известиха, прочее, на цар Давида, казвайки: Господ е благословил дома на Овид- едома и целия му имот заради Божия ковчег. Тогава Давид отиде, та пренесе с веселия Божия ковчег от къщата на Овид-едома в Давидовия град.”

2 Царе 6:13 “И когато тия, които носеха Господния ковчег, преминаха шест крачки, той  пожертвува говеда и угоени телци.”

2 Царе 6:14    “И Давид играеше пред Господа с всичката си сила; и Давид беше препасан с ленен ефод.”

2 Царе 6:15     “Така Давид и целият Израилев дом пренесоха Господния ковчег с възклицание и с тръбен звук.”

 Библията ни казва, че всяка седма стъпка на свещениците, които носеха Ковчега на Завета на раменете си, ставаше място за поклонение на хората. И това не беше правено само с жертви от животни, но и с радост, танцуване, викане и надуване на тромпети. Давид водеше хората в това празненство пред Бог. 

Когато Ковчегът беше поставен на мястото му в Ерусалим, Давид пренесе още всеизгаряния и приноси, и “благослови хората в името на Господ на Войнствата”/ 2 Царе 6:18/. И след това:

 2 Царе 6:19   “раздаде на всичките люде, сиреч, на цялото множество израилтяни, мъже и жени, на всеки човек, по един хляб и по една мера вино и по една низаница сухо грозде. Тогава всичките люде си отидоха, всеки в къщата си.” 

Давид не прокламира пост за да каже, че Бог беше се възвърнал в Ерусалим, той направи пир и накара хората да се присъединят към него в поклонението към Йехова с присъщия за тях Юдейски ентусиазъм. 

Давид също така водеше и с помощта и на други хора. След като Ковчегът беше поставен в определеното му място: 

1 Летописи 16:4 “И определи известни левити да служат пред Господния ковчег, да възпоменават, да благодарят и да хвалят Господа Израилевия Бог:”

1 Летописи 16:5     “първият, Асаф; вторият, Захария; после, Еиил, Семирамот, Ехиил, Мататия, Елиав, Ванаия, Овид-едом и Еиил с псалтири и арфи; Асаф с дрънкане на кимвали;”

1 Летописи 16:6       “а свещениците Ванаия и Яазиил с тръби, винаги пред ковчега на Божия

                                     завет.”

    В допълнение на това, Давид назначи хорове, които бяха разделени на двадесет и четири групи от певци, така че да могат да пеят пред Господ, ден и нощ. Освен това, имаше специални хора под насоката на Еман и Едутун, които бяха назначени “да благодарят на Господ, понеже милостта Му трае до века” /1 Летоп. 16:41/.

    Давид не остави поклонението просто ей така да бъде някаква моментна емоция. Той планираше предварително, назначаваше специфични хора със специфични отговорности в изразяването на поклонение. Давид знаеше добре, че събранието ще има нужда от някой да го поведе и много хора, които да го подкрепят във вокално хваление и изразяване на сърцето в поклонение към Бог. 

   Казано е, че Давид измисляше много музикални инструменти и написа много от музиката, която беше използвана в поклонение към Йехова. И пророк Амос, и историкът Йосиф, казват, че Давид беше гений в произвеждането на музикални инструменти – ние нямаме нужда от някой историк да потвърди музиката, която той написа, понеже все още я използваме  в църковното поклонение, стотици години след това. Дали някога ще бъде написано нещо, което да надмине песента му:

Летописи 16:8       “Славословете Господа: призовавайте името Му;

                                   Възвестявайте между народите делата Му.”

1 Летописи 16:9    “Пейте Му, и псалмопейте Му;

                                  Говорете за всичките Му чудни дела.”

1 Летописи 16:10  “Хвалете се с Неговото свето име;

                                   Нека се весели сърцето на ония, които търсят Господа”

   Давид се покланяше на Бога, на Когото принадлежеше цялата нация и той искаше цялата нация да се присъедини към него в поклонението към този Бог. Давид направи поклонението удоволствие, нещо угодно и приятно. И хората се наслаждаваха в това да се присъединят към него в публично празнуване пред Йехова. Това обаче, е само една от страните на монетата, понеже Давид, който беше такава публична фигура, беше също и отделен индивид. Неговото поклонение често беше публично, но заедно с това, той имаше и вътрешно, и частно поклонение.