10. Давид се покланяше радостно

Глава X

Давид се покланяше радостно

   Аз съм толкова щастлив, че Евреи 4:7 цитира от деветдесет и пети псалм, който приписва на Давид, понеже в него няма надпис. Но кой освен Давид може да напише толкова силно:

Псалми 95:1 (По слав. 94).

                         “Дойдете, да запеем на Господа,

                          Да възкликнем към спасителната ни Канара.”

Псалми 95:2  “Да застанем пред Него със славословие.

                         С псалми да възкликнем на Него,”

   “Викайте с радост на Господа”! Въпреки че звучи толкова нерелигиозно, определено звучи Давидово, понеже Давид беше между “щастливите поклонници”. Щастлив поклонник? Това е прекалено слабо, понеже Давид беше водач на радостните поклонници. Щастието обикновено е отклик към нещата, които се случват, докато приятните преживявания произвеждат приятни отклици. Щастливото поклонение обикновено е несъдържателно и колебаещо се. То се издига и пропада с промяната на обстоятелствата. 

   Въпреки че е вярно, че Давид имаше своя дял в приятните преживявания, също така е вярно, че имаше и много повече неприятни дни. Неговите години в пустинята, конфликтът му със Саул, постоянните му войни след като беше коронясан за цар, грехът му с Витсавее, който доведе до убийството на Урия и бунта на Авесалом, бяха преживявания, които изпитваха душата му. Те никога не могат да бъдат наречени щастливи сезони на живота му. Ако Давид беше просто един “щастлив поклонник”, той не трябваше да се покланя през всичките тези сезони, но ние знаем, че тези сезони произведоха някои от най-великите Псалми на Давид. 

   В контраст с щастието, което е отклик към обстоятелствата, радостта е израз на дълбоки, установени взаимоотношения с Бог. Тя е по-малко отклик на външните стимули и повече освобождаване на дълбока вътрешна емоция. В енциклопедията и конкорданса на Библейския читател, преподобният W. M. Clow пише: “ В нито една друга религия и нито една друга литература, радостта не е толкова очевидна, както в Християнството и в Библията. Логически, психически и телесно говорейки, това е критерия за здраве, чрез който всички сили и чувства биват обогатени и хармонизирани. В религията това показва задоволството на душата при постигането на желанията и и Християнството стои стабилно дотолкова, доколкото има хора, които са го инвестирали в себе си с радост”.

   Давид определено, беше пълен с радост – истинска радост. Неговото не беше просто един кикотещ се смях, но нещо, което идваше от дълбочините на вътрешното му естество. Той нямаше нужда от някакъв придворен палячо за да може да освободи хумористично освобождаване от напрежението му, понеже беше открил радостта като славен продукт на покорството му към Господ. Бог, Който беше обекта на неговата радост, беше също и първоизточника. След като изповяда греха си на прелюбодейство, Давид помоли Бог:

Псалми 51:8    “Дай ми да чуя радост и веселие,

                            За да се зарадват костите, които си строшил.”

Псалми 51:12  “Повърни ми радостта на спасението Си:

                            И освобождаващият Дух нека ме подкрепи.”

  Веднъж, когато човек е изпитал “радостта на Божието спасение”, всички други удоволствия изглеждат много плитки и незадоволяващи. Изпитвайки най-доброто, Давид пренебрегна останалото, понеже той беше цар и беше свикнал с това да има най-доброто от всичко.

Радостно поклонение спрямо тъга

    През 1924 година, човешкото общество в Чикаго издаде енциклопедия, в която главният автор Charles Randal Barnes написа: “Радостта  е насладата на ума, която излиза от размишление върху настоящето или увереното притежание на едно бъдещо добро. Когато радостта  е умерена, тя се нарича наслада. Когато се издигне до по-висше ниво, тя става ликуване или възторг. Когато желанията биват ограничени от нашите притежания, тя е задоволство. Когато по-големите желания биват изпълнени, тя води удовлетворение. Преодоляната опозиция ние наричаме триумф, когато радостта е завладяла ума ни от дълго време, тя се е вкоренила в нрава ни и ние наричаме това радостен човек. Това е естествена радост, има и морална радост. Това е вида радост, който се нарича мир или спокойствие на съзнанието. Ако действието отдава почит на Бог и радостта се издигне много нависоко, тя може да бъде наречена и слава”.

   Съвсем очевидно, д-р Барнс доста изчерпателно е размишлявал върху този предмет. Има нива на радост и различни причини за радост, както и различни методи за изразяване на тази радост, но в нашето общество на радостта се гледа обикновено като на антитезата на тъгата. За съжаление обаче, тъгата и скръбта са толкова силни емоции, че обикновено те доминират човешките емоции, като разрушават всякаква радост. 

   Давид също имаше своя дял от рани, болки и тъга, но също така той познаваше своя Бог. Давид никога не очакваше Йехова да го изолира от всички трудности в живота, но определено позволи на Бог в същото време да превърне скръбта в радост. При посвещението на своя дом, Давид си спомни някои от конфликтите, през които беше преминал, преди да бъде коронясан за цар. Той каза: 

Псалми 30:2 “Господи Боже мой, извиках към Тебе;

                         И Ти си ме изцелил.”

Псалми 30:3 “Господи, извел си от преизподнята душата ми;

                        Опазил си живота ми измежду ония, които слизат в рова.”

Псалми 30:5 “Защото гневът Му е само за една минута,

                        А благоволението Му е за цял живот;

                        Вечер може да влезе плач да пренощува,

                        А на сутринта иде радост.”

   Бог не спря тъгата на Давид, но Той я обърна в радост. Много преди апостол Павел да напише:

Римляни 8:28 “Но знаем, че всичко съдействува за добро на тия, които любят Бога, които са  призовани според Неговото намерение.”

  Давид беше преживял това. Неговото взаимоотношение с Бог беше толкова стабилно, че дори при битката му с тъгата, Давид очакваше Бог да изкара добри неща от нея.Той не можа да откликне с щастие честно, но можа да откликне с радост. Давид каза:

Псалми 30:11 “Обърнал си плача ми на играние за мене;

                          Съблякъл си ми вретището и препасал си ме с веселие.”

Псалми 30:12 “За да Ти пее хвала душата ми и да не млъква.

                           Господи Боже мой, до века ще Те хваля.”

   Давид не претендираше, че няма тъга или скръб в живота си, но той гледаше отвъд физическите и емоционални промени, които натиските върху неговия живот бяха произвели и осъзнаваше, че Бог беше напълно непроменим. Тъй като Бог беше както източника, така и предмета на неговата радост, Давид можеше да се покланя на Бог ликуващо в най- мрачните си часове. Той се радваше в Господ, точно понеже Бог беше там. Бог нямаше нужда да направи нещо за да произведе радване в Давид, понеже личността на Бог беше тази, която изпълваше съществото му с радост.

    Добре е казано, че радостта е по- божествена от тъгата, понеже радостта е хляба,  а тъгата е лекарството. Докато тъгата може да коригира някои неща в нашия живот, радостта е тази, която става главния поток на нашето съществуване. Отмахнете радостта и живота не си струва. Исус добре разбираше това и когато освобождаваше последните си поучения към учениците в градината, Той каза:”Тези неща ви говорих за да може Моята радост да остане във вас и вашата радост да бъде пълна”. Исус осъзнаваше, че предстоящия му арест, изпитания и разпъване, щяха да произведат такъв страх, болка и тъга в живота на учениците, че да ги хвърлят в една емоционална центрофуга и затова Той им предаде Божествена радост  и ги предизвика да позволят на вътрешната радост, да се издигне и да прелее в истинско радване от тяхна страна. Ако Давид можеше да направи това, със сигурност и учениците трябваше да могат да го направят.

Радостното поклонение спрямо ритуалното поклонение

   Стийв Сампсън в наскоро издадената му книга, Да се насладиш на Бог, пише следното: “Бог не е разбран правилно. Малко хора разбират, че Бог иска ние да се наслаждаваме на Него и Той да се наслаждава на нас. Заблудени, ние сме пазили себе си от това да станем прекалено интимни с Него, мислейки си, че Той ще ни усложни живота”. Вероятно това е било  и отношението на Израел при планината Синай, когато Бог представи Себе Си от небето и им предложи едно интимно взаимоотношение с Него. Уплашени от проявата на Божественото Всемогъщество, те помолиха Мойсей да каже на Бог, да не им говори повече. Те казаха, че ако Бог казва на Мойсей какво иска да бъде свършено, те щяха да го направят, понеже бяха професионални роби, обучени да правят, каквото им се каже. В това тяхно действие, те замениха връзката си с Бог за закона от Бог. Замениха радостта от взаимоотношението за работата, базирана на правила и има много малко Библейски доказателства върху тях да е слязла радост от това. Отново и отново, ние четем как Израел се оплакваше, мърмореше и се бунтуваше, но не чуваме те да се радват, да пеят песни и да танцуват, след като пресякоха Червено море.

   Ако разгледаме страниците на религиозната история, също ще видим, че тези, които са прегърнали религиозните правила като тяхна сигурност, са изразили много малка радост. От време на време, дори пеенето е било забранено в църквите. Религията с всичките и ритуали, правила, церемонии и свещени хора, има специфичен начин да измъква цялата радост от сърцата на поклонниците, понеже радостта никога не е резултат от изявите, тя винаги е израз на взаимоотношението с Бог. Колкото по-далечно е това взаимоотношение, толкова по-малко радост ще бъде освободена в поклонение.

   Шатрата на Мойсей в пустинята не беше място на изразяване на радост. Тя беше място на кръвни жертви, изповядване на грехове, церемониални очиствания и постоянни ритуали. От една страна, това беше свещено място с външна демонстрация на Божието присъствие, но също така то беше място, което хората достигаха със страх и ужас. Те не виждаха певци или танцьори във външния двор. Това, което чуваха, бяха изповеди за грях и това, което виждаха, беше смърт навсякъде около тях. 

   Всички тези Божествени осигурявания имаха намерение да доведат Бога и човека по-близко един до друг, но обикновено свещеничеството трябваше да бъде заместител на Бог пред хората. Събранието не влизаше достатъчно адекватно във взаимоотношение с Бог, при което хората да могат, да Му се насладят достатъчно и да искат, да се приближат при Него. В крайна сметка, в тяхното поклонение нямаше никаква радост.

Радостното поклонение изразява една жива вяра

   В контраст на това, Давид направи шатра за да опази Ковчега на Завета, когато беше донесен в Ерусалим и там той можеше да се покланя на Бог с радост. Процесията, която доведе Ковчега в Ерусалим, беше процесия на пеене, викане, развяване на знамена и танцуване. Давид беше направил деня да бъде национален празник, понеже той виждаше как Бог се завръщаше в святия Си град.

   Веднъж когато Ковчегът беше установен в новия си дом, Давид назначи певци и музиканти да служат на Господ двадесет и четири часа на ден. Давид искаше неговите хора да се наслаждават на Бог и той изискваше атмосфера, където Бог да може, да се наслаждава на Неговите хора. В деня, когато Ковчегът беше поставен в шатрата:

1 Летописи 16:7 “Тогава, в оня ден, Давид за пръв път нареди славославенето на Господа                          

чрез Асафа и братята му, с тия думи: -“

1 Летописи 16:8   “Славословете Господа: призовавайте името Му;

                                Възвестявайте между народите делата Му.”

1 Летописи 16:9  “Пейте Му, и псалмопейте Му;

                                Говорете за всичките Му чудни дела.”

1 Летописи 16:10 “Хвалете се с Неговото свето име;

                                 Нека се весели сърцето на ония, които търсят Господа.”

1 Летописи 16:31 “Да се веселят небесата, и да се радва светът:

                                  И да казват между народите: Господ царува.”

1 Летописи 16:32 “Да бучи морето и всичко що има в него:

                                  Нека се радват полетата и всичко що е в тях.”

1 Летописи 16:33 “Тогава ще се радват пред Господа дърветата на дъбравата;

                                  Защото иде да съди света.”

   Давид разбра, че тази радост е привилегия на поклонението и че тя трябва да бъде естествено последствие от взаимоотношението на човека с Бог,  така че той предизвика хората му да се покланят с радост. От нивото на своето лично взаимоотношение с Бог, Давид написа:

Псалми 16:11 “Ще ми изявиш пътя на живота;

                           Пред Твоето присъствие има пълнота от радост,

                           Отдясно на Тебе-всякога веселие.”

  Този праведен цар отчайващо искаше всички негови хора да се наслаждават и да изпитат “пълнота от радост”, която той познаваше, понеже където има радост, там има надежда, сила и мир.

   Синът на Давид, Соломон трябва да е научил нещо за радостта от своя баща, понеже той също написа:

Притчи 15:15 “За наскърбения всичките дни са зли

                          А оня, който е с весело сърце, има всегдашно пируване.”

Притчи 15:13 “Весело сърце прави засмяно лице,

                          А от скръбта на сърцето духът се съкрушава.”

Притчи 17:22 “Веселото сърце е благотворно лекарство,

                          А унилият дух изсушава костите.”

  Нищо чудно, че Давид предпочиташе радостното поклонение пред тъжното и нищо нераздвижващо поклонение в дните на Мойсей.

   Израел в пустинята си имаше ритуалистичното поклонение на шатрата. Когато Израел стана царство, те имаха шатрата на Давид , а когато се наслаждаваха на установеното царство, вече имаха храма на Соломон. В дните на апостолите, докато хората търсеха да разрешат диспута дали езичниците трябва да бъдат обрязвани според закона на Мойсей или не, Яков каза:

Деяния 15:15 “С това са съгласни и пророческите думи, както е писано:”

Деяния 15:16 "След това ще се върна.

                           И пак ще въздигна падналата Давидова скиния,

                           И пак ще издигна развалините й,

                           И ще я изправя;”

Деяния 15:17 “за да потърсят Господа останалите от човеците,

                          И всичките народи, които се наричат с името Ми,”

  Не беше Мойсеевата шатра в пустинята или Соломоновият храм, които трябваше да бъдат построени наново за да позволят на езичниците да влязат в поклонение на Йехова – беше именно шатрата на Давид – тази скромна шатра, която нямаше толкова обзавеждане и в която имаше само Ковчегът на Завета. Това беше мястото на поклонение, където тъгата даваше място на псалмите и където ритуалистичната церемония и безкрайните жертви бяха заместени с радостни викове и непрестанно пеене. Христос Исус стана крайната и последна кръвна жертва, и в същото нещо, Той стана Благословения:

1 Петрово 1:8 “Когото любите без да сте Го видели; 

в Когото като вярвате, без сега да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост,”

1 Петрово 1:9 “като получавате следствието на вярата си, спасението на душите си.”

   Свещеническите дрехи бяха също оставени настрана. Обзавеждането на храма повече не съществуваше. Ритуалите на Мойсеевото поклонение бяха забравени и оставени настрана, но радостта в шатрата на Давид, ще живее завинаги. Когато наблюдаваме поклонението в небето, както ни се разкрива в книгата Откровение, ние виждаме пеене, викане, махане с палмови клонки и декларации на висок глас на радост и вълнение. Давидовият начин на поклонение е станал част от нашето вечно наследство или вероятно на Давид му беше позволено да погледне много поколения напред за да види начина, по който светиите ще се покланят на небето и той беше първият, който го извърши.

   Това поклонение, изпълнено с вълнение, радост и триумф е било продукта на всяко ново откровение на Бог към Неговите хора. Прясната вяра довежда прясна радост и така трябва да бъде. Веселието никога не е добро, ако е отделено от Бог. Християните трябва да се радват и да се радват в радването си. Давид го направи, апостолите го направиха и живите същества и двадесет и четирите старци в небето, продължават да го правят.

   Когато говореше на бунтарите, Бог каза:

Исаия 65:14 “Ето, Моите слуги ще пеят от сърдечна радост,

                       А вие ще пищите от сърдечна болка,

                       И ще лелекате от съкрушаване на духа.”

  Разликата се състои във взаимоотношението на отделните хора с Бог. Себичността ще доведе тъга, докато покорството към Божията воля ще доведе песни на радост. Тези, които се опитват “да живеят живота си за Исус”, обикновено ще имат повече въздишки, отколкото песни, а тези, които позволят Исус да живее в техния живот ще имат викове на радост, които просто трябва да бъдат изразени.

   Очаква се следователно, че е съвсем нормално един от псалмистите да изпее:

Псалми 43:3 “Изпрати светлината Си и истината Си; те нека ме водят.

                         Да ме заведат в Твоя свет хълм и в обиталищата Ти.”

Псалми 43:4 “Тогава ще вляза при Божия олтар,

                         При Бога моята превъзходна радост;

                         И с Арфа ще славословя Тебе, о Боже, Боже мой”

  Когато Бог  е нашата изключителна, неизказана радост, откликът ни към Него ще бъде радостен отклик. Вероятно външното пеене, викане, танцуване, скачане, отново ще освободи вътрешната радост, когато се покланяме на Този, Който ни е издигнал от тъмнината, свалил е товара на греха ни и ни е вкарал в светлината и радостта на Собственото Си присъствие. Давид извика:

Псалми 5:11 “Така ще се веселят всички, които се надяват на Тебе;

                         Винаги ще се радват, защото Ти им си покровител;

                         И ще ликуват в Тебе ония, които любят Твоето име.”

   В едно от многото му размишления, Давид написа:

Псалми 32:10 “Много ще бъдат скърбите на нечестивия;

                           Но онзи, който уповава на Господа,

                           Милост ще го окръжи.”

Псалми 32:11 “Веселете се в Господа и радвайте се, праведници,

                           И викайте с радост всички, които сте с право сърце.”

  Давид се покланяше с радост, понеже той се беше научил да живее праведно. Давид знаеше, че докато един човек не е оправдан пред Бог, той не би посмял да се радва пред Него. След като е бил деклариран за праведен обаче, почти невъзможно е той да бъде удържан да не бъде радостен в поклонението си към Бог.