5. Давид се покланяше ентусиазирано

Глава V

Давид се покланяше ентусиазирано

    Добре е казано, че ти не можеш да запалиш огън в сърцето на някой друг, докато той не гори в собственото ти сърце. От многото учители, които съм имал през годините, тези, които най-дълбоко са ме впечатлили и са афектирали върху живота ми, са били тези, които са били   ентусиазирани от това, което са поучавали. Аз съм хващал техния ентусиазъм за предмета много повече, отколкото съм научавал специфичния материал, който те са поднасяли. Поради факта, че са ме накарали да обичам това, което те са обичали, аз съм продължил да преследвам много от тези теми през целия си живот. 

   За да може човек да извърши велики неща, той трябва да бъде ентусиазиран. Пасторите много дълго време са се чудили защо новоповярвалите са били най-добрите им свидетели в събранието, тъй като те са знаели най-малко относно Бога на Писанията. Ентусиазмът е ключа! Тяхната новооткрита свобода от греха и плътта и прясната им любов към Бог, са станали заразни и с ентусиазъм те са търсели да афектират върху всеки друг, с който са влизали в контакт. Не винаги най-добре информираният човек е този, който започва да произвежда и да дава плод в света. По-скоро, най-мотивираните хора – тези, които имат безграничен ентусиазъм, минават през преградите, препятствията и бариерите, които спират другите.

   Американското Християнство, като че ли е прекалено заето със “здраве, богатство и щастие”, като че ли утехата и лукса са главните изисквания за живота, когато всичко, от което се нуждаем за да бъдем наистина щастливи е нещо, за което можем да бъдем ентусиазирани. Защо като че ли е толкова старомодно човек да бъде ентусиазиран относно Бог? Прекалено често църковните съобщения за идващия пикник получават по-голям ентусиазъм, отколкото четенето на Божието Слово. Ентусиазмът за молитва и за Християнски служения почти не съществува в много църкви. Дори големите Харизматични църкви трябва доста да се насилят за да получат някаква приемлива посещаемост, за което и да е друго нещо освен Неделната сутрешна служба. 

   Най-лошият банкрут в света е загубата на ентусиазъм. И най-съсипаната църква е тази, която е предала ентусиазма си. Дори един социален клуб ще се разпадне, ако ентусиазмът на членовете бъде заместен с апатия. Със сигурност, нашите църкви ще се разпаднат, ако продължаваме да отсичаме ентусиазма и мястото му в нашето поклонение към Бог. Колко благословени щяхме да бъдем, ако поклонението на Бог може да съдържа дори една десета от ентусиазма, който се освобождава на един футболен мач например. Много от това, което се нарича “поклонение” в нашите църкви е толкова тъпо и не е емоционално, както паузата между две прозявки. Желанието нещата да стават “ в ред” е заместило проявлението на живота с просто една церемония. Колко бързо ние забравяме, че единственото място, “където всичко е в ред”, е гробището. Църквата обаче не е място за погребване на мъртви, тя е място, където живите могат да се радват в Бог. И те трябва да генерират духовен ентусиазъм. 

    Докато поклонението е просто “задължение”, то никога няма да вдъхновява ентусиазъм в хората. Напротив, когато сме ентусиазирани относно Бог, поклонението никога няма да бъде просто  задължение, то ще бъде заразен израз, който освобождава нашите емоции, благославя нашия Творец и афектира хората около нас. Много прави ще бъдем, ако кажем, че няма по-велика дарба от искрения ентусиазъм. Той е по-ефективен от теологията, по-вдъхновяващ от доктрината и много по-издържащ от проповедите. Чрез този дар на ентусиазъм, Бог и човекът, биват благословени. А даването разширява мярката на ентусиазма в този, който дава.

Давид беше ентусиазиран човек

   Независимо от титлата, някои учени акредитират Псалм 45, като Псалм, написан от Давид. Писателят казва:

“От сърцето ми извира блага дума.”

Това определено щеше да е в хармония с Давидовото естество, понеже постоянно, докато  размишляваше върху Бог, сърцето на Давид вреше като една голяма тенджера или пък както бълбуканията, които излизат от всяка газирана напитка. Той записваше това кипене на ентусиазъм в чудесния си Псалм, като каза:

Псалми 23:5 “Приготвяш пред мене трапеза в присъствието на неприятелите ми,

                        Помазал си с миро главата ми; чашата ми се прелива.”

Давид беше прекалено малък човек за да бъде свободен да обхване вълнението на Божието присъствие, което се произвеждаше в духа му.

    В момента, в който използваме думата ентусиазъм, най-моменталната концепция, която идва в ума ни, е усърдие или емоция. Всъщност, думата има много по-дълбоко значение. Тя идва от две гръцки думи ен, което означава “в” и теос, което означава “Бог” – ентеос означава обладан от Бог. Новият Световен речник на Уебстър, дефинира ентусиазма като: “1) свръхестествено вдъхновение или притежание, вдъхновен пророчески или поетически; 2) интензивен и искрен интерес, ревност и усърдие; 3) нещо, което повдига този интерес или ревност”.

   Истинският ентусиазъм следователно, намира първоизточника си в Бог, обитаващ в някой човек. Никой на земята не трябва да има повече ентусиазъм от Християните, в които Бог обитава. Със сигурност, Бог беше източника на ентусиазма на Давид. Той каза:

Псалми 9:1 “За първия певец по "Умри за сина". Давидов псалом.

                       Ще Те славословя, Господи, с цялото си сърце,

                       Ще разкажа всичките Твои чудесни дела.”

Псалми 9:2 “Ще се веселя и ще се радвам в Тебе,

                       Ще възпявам името Ти, Всевишни;”

Също така Давид каза:

Псалми 16:2 “Рекох Господу: Ти си Господ мой;

                         Вън от Тебе няма добро за мене.”

Нищо от това, което той притежаваше или от това, което беше постигнал и беше направил, нямаше някаква стойност, ако беше отделено от неговия Господ. Бог не беше една прибавка към живота на Давид. Бог беше живота на Давид. Празнуването пред Бог и празнуването на живота, бяха едно и също нещо за живота на Давид. Давид не разделяше живота си на свещен и светски, както ние, американците го правим. Той виждаше ръката на Йехова във всичко, което докосваше живота му. Давид не можеше да разбере радостта, като я отдели от Господ. Ако Давид се радваше, това беше от Господ. Ако имаше някакво празненство, то беше празненство в чест на Господ. Неговият ентусиазъм за Бог, беше безграничен. Той поглъщаше Давид дори до деня на смъртта му.

     Вероятно, една от причините, поради които има такава липса на ентусиазъм в съвременните църкви, е факта, че повечето Християни живеят техния живот, отделени от Бог, а не като част от Бог. Ако ентусиазмът означава “в Бог”, тогава той ще изисква връщане към Бог за да се спечели отново . Давид разбираше това, защото в една от музикалните си творби, той разказваше за своята тъга и как сърцето го болеше, понеже един близък приятел го беше предал. След това Давид каза:

Псалми 55:16 “Но аз към Бога ще извикам;

                           И Господ ще ме избави.”

Псалми 55:17 “Вечер и заран, и на пладне ще се оплаквам, и ще стена;

                            И Той ще чуе гласа ми.”

   Нямаше негативно нещо, което да може да разруши ентусиазма на Давид за Бог, понеже той постоянно се обръщаше към Бог за Божествено влагане. 

   Някои хора изглежда просто са родени с позитивно отношение към живота, а други пък идват, като че ли естествено щастливи. Но нито едно от тези неща, не представлява истинския ентусиазъм. Ентусиазмът е продукта на постоянното взаимоотношение с Бог. Колкото повече един човек бива изпълван с Бог, толкова е по-голямо нивото на ентусиазма, което ще бъде видяно в неговия живот.

    Ентусиазмът не  е да се игнорират негативните неща – това би било прекалено плитко. Ентусиазмът просто настоява да гледаме към Бог, който обитава в живота ни и да посмеем да повярваме, че Той е по-велик от врага, който вероятно иска да застане срещу нас. Давид написа една песен за това и я посвети на главния музикант. Тя започва така:

Псалми 68:1 (По слав. 67). За първия певец, Давидов псалом. Песен.

                                               “Нека стане Бог, нека се разпръснат враговете Му.

                                                 Нека бягат пред Него ония, които Го мразят.”

Псалми 68:2                         “Както се издухва дима, така и тях раздухай;

                                                 Както се топи восък пред огъня,

                                                 Така нека погинат нечестивите пред Божието присъствие.”

Псалми 68:3                         “А праведните нека се веселят, нека се радват пред Бога,

                                                 Да! нека тържествуват твърде много.”

   Давид беше ентусиазиран, понеже той беше човек, в когото Бог обитаваше. Неговият източник на ентусиазъм е достъпен и за всеки съвременен Християнин. Давид беше избран от Бог и ние сме били избрани от Бог. Той беше помазан от Бог и ние сме били помазани от Божия Дух. Давид беше цар над Израел и Христос “ни направи царе и свещеници на Своя Бог Отец” /Откров. 1:6/. Ентусиазмът не умря с раждането на Църквата. Всъщност, той дори придоби нова дълбочина на Петдесятница, когато Духът започна да живее във вярващите, които се бяха събрали в Горницата.

Давидовият ентусиазъм го направи поклонник

   Ентусиазмът е непогрешимо доказателство, че ти си влюбен в работата си. Как тогава един човек може да бъде влюбен в Исус и да не бъде ентусиазиран за Него и за това да Му се покланя? Радостта и Исус са неразделими, понеже Той дойде като главния извор на радостта и  постоянно привдига Своите последователи до области на такъв изблик, че техния земен език не може адекватно да изрази вулкана от чувства, който се надига от тях, докато се веселят в Неговата любов. Посред Неговото поучение ”Пребъдвайте в Мен и Аз във вас” /Йоан 15:4/ , Исус каза:

Иоана 15:11 “Това ви говорих, за да бъде Моята радост във вас, и вашата радост да стане   пълна.”

Христос в нас /ен теос/ произвежда радост, а радостта е много трудна за прикриване.

    Никъде не се казва, че Давид се опитваше да скрие радостта си в Господ. Той каза:

Псалми 35:9  “А моята душа ще се весели в Господа,

                          Ще се радва в избавлението Му.”

Псалми 35:10 “Всичките ми кости ще рекат;

                          Господи, кой е подобен на Тебе, 

                          Който избавяш сиромаха от по-силния от него,

                          Да! сиромаха и немощния от грабителя му?”

Псалми 63:5  “Като от тлъстина и мас ще се насити душата ми;

                          И с радостни устни ще Те славословят устата ми.”

   Изглежда, че всяка част от Давид – дух, душа и тяло – викаше в поклонение към Бог. 

   Давид разбираше, че ако Бог беше източника на неговата радост, той също трябваше да бъда и обекта на тази радост. Той написа: 

Псалми 21:1 (По слав. 20). За първия певец. Давидов псалом.

                                               “Господи, в Твоята сила ще се весели царят;

                                                 И колко много ще се радва в избавлението Ти!”

Псалми 27:6                         “И сега главата ми ще се издигне

                                                 Над неприятелите ми, които ме окръжават;

                                                 И ще принеса в скинията Му жертва на възклицания,

                                                 Ще пея, да! ще славословя Господа.”

  Радостта, която той получаваше от обитаващото присъствие на Бог, не се изразяваше на някой курс за голф, а  в шатрата на Йехова. Той връщаше любовта към източника и. 

   Естествено, поклонението е трудно, даже невъзможно да бъде напълно дефинирано. Един писател каза:”Поклонението е изливането на душата, докато тя е в почивка в Божието присъствие”. Давид написа:

Псалми 16:11 “Ще ми изявиш пътя на живота;

                           Пред Твоето присъствие има пълнота от радост,

                           Отдясно на Тебе-всякога веселие.”

   Тази песен идва от устните на един цар, който имаше достъп до всякаква форма на забавление, позната в неговото поколение. Нищо нямаше да бъде задържано от него, ако го беше поискал. Въпреки това, той декларира, че истинската пълнота от радост идва от Божието присъствие в неговия живот. Давидовото поклонение беше наистина изливане на душата му, която си почиваше в Божието присъствие. Това беше естествения отклик на съзнанието за обитаващото Божие присъствие в живота му. Той не трябваше “да изработва поклонение”, то беше просто отклик на Божията реалност. 

   Друг човек е дефинирал поклонението като: “пълно предаване и екстравагантна любов”. Уйлям Беи в книгата си Красотата на поклонението, ни напомня: ”За да станем поклонници, ние трябва да спрем, да се опитваме, да напаснем Бог в нашия тесногръд начин на живот. Той е Господ на целостта на живота ни. Ние не трябва да позволяваме на компромиса да потуши огъня ни. Едно сърце, което е пълно със страст за Господ, не е сърце, което е водено от емоция. То е сърце, което е здраво вкоренено в Божията цел. Това е сърце, което казва с най-дълбокото ниво на убеждение: “що се отнася до мен и моя дом, ние ще служим на Господ” /Исус Навиев 24:15/. Давид живееше живот на пълно предаване към познатата воля на Бог. Въпреки че не беше съвършен човек, той имаше съвършено желание да върши Божията воля. Давид декларираше, че той обичаше Божия закон и винаги се покоряваше на словото, което Бог изпращаше чрез пророците към него. Божият проблем с Давид никога не беше твърдоглавие. Ако Бог можеше да докара словото Си до Давид, той автоматично се покоряваше. Давид беше решил да живее в хармония с Бог, който обитаваше в него и това беше сърцето на поклонението му.

   Ен теос, ентусиазмът, накара Давид напълно да предаде себе си на Бог. Какво поклонение е това само!

   Но Давидовото предаване беше смесено и с екстравагантна любов. Той не се предаде на преодоляващите го сили, нито пък се подчини в страх. Давид беше срещнал Личността на Бог и той Го обичаше много. Тази любов стана мотивационната сила в продължителното му и постоянно поклонение към Бог. Давид не беше обладан от някоя извънземна сила, той беше научен да живее в хармония и любовни взаимоотношения с един Изкупителен Бог. Колкото повече Давид живееше с Бог, толкова повече неговата любов към Бог растеше, докато накрая, както Мария, която изля спестяванията си, като израз на екстравагантната си любов към Исус, така Давид изля повечето от неговите ресурси в подготовка на великия храм, който сина му щеше да построи на Бог. Давид беше живял с Божията безгранична любов и той прекара цял живот, опитвайки се да върне тази любов към Бог. И това също е поклонение. 

   Една допълнителна дефиниция за поклонението е :”Поклонението е изпълването на сърцето не дори с нуждите му или с благословенията, но със Самият Бог”. Колко изразително Давид демонстрира този аспект на поклонението. Когато пророк Натан беше изпратен от Бог да каже на Давид, че престола на неговото царство ще бъде установен завинаги, сърцето на Давид беше толкова пълно, че той влезе и седна пред Господ. Когато го направи, той скоро  беше изгубен в хваление и възкликна:

2 Царе 7:22 “Затова Ти си велик, Господи Боже; защото няма подобен на Тебе, нито има бог       

освен Тебе, според всичко, що сме чули с ушите си”

   Постоянно и постоянно в Псалмите, ние четем за Давидовите проблеми, но много рядко те биват изразени, докато първо, царят не премине отвъд тях и не започне да прославя Бог. Нуждата, която го е привлякла в молитва, изведнъж става толкова малка пред Бог, на Когото той се моли. Неговите молитви отстъпват пред хвалението му и неговите желания отстъпват пред импровизираното му поклонение. Ентусиазмът на Давид го правеше така, че постоянно да е в съзнание за Божието присъствие и откликът към това присъствие беше поклонението.

Давид демонстрираше ентусиазма си в поклонението

   Ние, американците харесваме да мислим за себе си, все едно, че сме “рационални”.  Пазим чувствата си и се опитваме да не изразяваме емоциите си, освен на някои спортни събития. Ние довеждаме този контролиращ емоциите синдром в църквата и се опитваме да пазим вярата и любовта си в една добре контролирана кутия. Често описваме поклонението с прилагателни като: ”прилично, приятно, почитащо, в ред или контролирано”. Някак си обаче, това не пасва на поклонението в Стария Завет. Израилтяните се покланяха на Бог с интензитет и страст, винаги когато отиваха към Него. Защо ние трябва да управляваме интензитета и страстта на нашите преживявания в поклонение? 

   В неговата книга, Велики моменти в поклонение, д-р Доналд Кармонт пише: “Когато изследваме широкия спектър на срещите на поклонение в Стария Завет, ние откриваме, че различните преживявания на поклонение, предизвикваха и различни отклици в Божиите хора. Някой път, те бяха мотивирани да унищожат своите идоли. Друг път, обещаваха публично да се покоряват на всичко, което Бог беше казал. А в други случаи, имаше много музика и празнуване. При някои обстоятелства, издигаха ръцете си, покланяха се до земята с главите си или падаха на лицата си пред Бог. Те можеха да плачат, да се смеят, да се радват или да се покайват, но независимо от това, в поклонението Божите хора бяха мотивирани към действие”.

    “Мотивирани към действие” най-добре описва като термин, поклонението на Давид. Той можеше да размишлява върху Божията доброта, но веднага след това идваше време, когато респекта, почитта и благодарността избликваха в него, докато буквално изригваха като гейзер. Давид издигаше ръцете си пред Господ, пееше Му песни и свиреше на музикални инструменти пред Бога на Израел. Той превъзнасяше Бог и караше, и другите да се присъединят към него. Давид празнуваше Бог с фестивали  и шествия. Той се покланяше на Бог в ритуалите на шатрата на Мойсей и в свободната форма на шатрата на Давид. Давид маршируваше в процесия пред Бог и танцуваше до забрава пред Ковчега на Господ. Неговият ентусиазъм не познаваше граници и той изследваше нови начини за освобождаване на посвещението и емоцията си, които бяха произведени от преживяването му с ен теос.

   Естествено, възможно е да имаме религиозно преживяване без Бог и също така е възможно да се покланяме, без да ни бъде открит Бога на Писанията. Идолопоклонниците са го правили в продължение на векове. Дори  е възможно да се покланяме и да не бъдем приети от Всемогъщия Бог, както Каин разбра това. Но дали е възможно да преживеем Обитаващия Христос и да се наслаждаваме на любящото взаимоотношение с Него, без да имаме ентусиазирано поклонение? Всяко съживление на взаимоотношението с Бог е произвело виковете, сълзите, махането с ръце и шумното и гласовито пеене. Само когато взаимоотношението започне да намалява и усещането за Божието обитаващо присъствие бъде загубено, тогава ентусиазираното поклонение бива заместено с някой труден за изпълнение ритуал.

   Животът поставя изисквания върху нас и ние всички имаме един враг, чиято главна цел е да замести Бог като обект на нашето поклонение. Между двете неща лесно е да се загуби погледа на реалността на Божията близост, всекидневно към нас. Давид не беше имунизиран срещу тези неща, които се опитваха да го разсейват или да му пречат, но той се научи на факта, че поклонението не беше само израз на нашето схващане на Божието присъствие, но също беше и защита срещу загубване на това усещане. Давид, който постави пример за ентусиазирано поклонение, също така беше и модел за защитно поклонение.