14. Давид се покланяше постоянно

Глава XІV

Давид се покланяше постоянно

   Никой не може да обвини Давид за ритуална еднаквост относно поклонението. Той имаше времена, когато изразяваше поклонението си много шумно и други времена, когато беше тих, както орел, който се носи от въздушното течение. Давид се наслаждаваше на публично поклонение, но също така практикуваше и лично поклонение. Той пя в поклонението си, говореше в хвалението си и понякога викаше в благодаренията си. През цялото време, Давид откликваше на един любящ Бог.

   Точно както методите, които могат да бъдат приложени в отклик към Бог в поклонение могат да бъдат изключително много, така и базата за това поклонение често варира. Това, което мотивира нашето поклонение често ще реши и чистотата на преживяванията ни в поклонението. Откликът към Бог от човешки емоции спира, когато емоциите са се изхабили. Откликът, които произтича от задължение също спира, когато чувството за задължение отпадне. И откликът на поклонение, който произлиза от лична нужда спира, когато нуждата бъде посрещната. Единствено, откликът от взаимоотношение е този, който ще продължи за да може да поддържа това взаимоотношение.

Следователно е много важно това, че в два отделни псалма, Давид написа:

Псалми 40:16 “Нека се радват и се веселят в Тебе

                           Всички, които Те търсят;

                           Ония, които обичат спасението Ти,

                           Нека думат винаги: Да се величае Господ.”

Псалми 70:4 “Нека се радват и се веселят в Тебе

                         Всички, които Те търсят;

                         Ония, които обичат спасението Ти,

                         Нека думат винаги: Да се величае Бог.”

   Давид абсолютно отхвърляше концепцията за изразяване на поклонение еднократно. Той беше убеден, че хората, които получават Божията любов, трябва да освобождават постоянен поток на благодарност, хваление и поклонение към Йехова. Това убеждение контролираше поведението му. Той свидетелстваше:

Псалми 34:1 (По слав. 33). Псалом на Давида, когато се престори на луд пред Авимелеха {Анхус. 1 Цар. 21:12 - 22:1}*, който го пусна, та си отиде.

                      “Ще благославям Господа на всяко време

                        Похвала към Него ще бъде винаги в устата ми.”

Давид гледаше на Бог като на Личност, постоянно достойна за поклонение

   Ако откликът е право пропорционален на стимула, тогава Давидовият отклик на поклонение беше уникален, понеже Богът, на Който той се покланяше, беше велик Бог. Давид написа:

Псалми 96:4  Защото велик е Господ и твърде достохвален,

                        Достопочитаем е повече от всичките богове.

Псалми 96:5 Защото всичките богове на племената са нищожества;

                         А Иеова е направил небесата.

Псалми 96:6   Пред Него са блясък и величие,

                         Сила и красота в светилището Му.

   Малко хваление отива за малките хора, но велико хваление принадлежи на нашия велик Бог. Колкото повече Давид познаваше Бог, толкова повече той Го хвалеше. Давид както и ние, усещаше объркващата неспособност адекватно да може, да възхвали толкова уникалния Бог. Затова той го правеше постоянно - не с празни повтаряния, както езичниците, а с прясна сила, произлизаща от новите му срещи с Бог. Той написа:

Псалми 145:1 (По слав. 144). Давидово хваление. По еврейски, азбучен псалом.

                              Ще Те превъзнасям, Боже мой, Царю мой,

                              И ще благославям Твоето име от века и до века.

Псалми 145:2     Всеки ден ще Те благославям,

                              И ще хваля Твоето име от века и до века.

Псалми 145:3     Велик е Господ и твърде достохвален,

                             И величието Му е неизследимо.

Псалми 145:4     Едно поколение ще хвали делата Ти на друго,

                             И ще разказват Твоето могъщество,

   Точно както, ако пишем с химикал и направим само една черта, тя няма да бъда много дебела, но ако повторим няколко пъти на едно и също място, това уголемява чертата – така и постоянно новите изрази на поклонение, увеличават размера на действието ни на поклонение. Това, което сърцето не може да освободи еднократно, често ще може да го освободи чрез няколко опита. Давид правеше това в поклонението си, понеже  неговия Бог беше прекалено велик за да бъде достатъчно хвален и за да бъде достатъчно той да Му се поклони само еднократно в живота си. 

   Не беше само Божието величие, което караше Давид да се покланя толкова често. Но също така той беше буквално превзет от вечността на Бога. Давид виждаше себе си как е ограничен във времето /как едно ограничено същество във времето се опитва да достигне с поклонение, Този, Който е вечен в естеството Си и Който населява вечността/. Тъй като Бог не се движи в ограниченията на времето, в които ние сме родени, Давид чувстваше, че той трябва да откликне към Бог на Божието ниво на вечност -  а не да очаква Бог постоянно да приема ограниченията на времето. Въпреки че Давид не използваше думата “вечен” в нито един от псалмите си, той изучаваше книгите на Мойсей и следователно напълно беше запознат с последното благословение, което Мойсей освободи към Израилевите деца преди смъртта си. Мойсей каза:

Второзаконие 33:27 “Вечният Бог е твое прибежище;

                                       И подпорка ти са вечните мишци:

                                       Ще изгони неприятеля от пред тебе, и ще рече: Изтреби!”

   Мойсей не само видя вечното естество на Бог, но той видя всеки един от нас като стоящ във вечната грижа на тези вечни ръце. Давид хвана тази концепция и откликна на този вечен Бог, като изпя:

Псалми 41:13 “Благословен да е Господ, Израилевият Бог,

                           От века и до века. Амин и амин.”

  Ако Бог беше вечен и Неговите ръце бяха вечни, Давид чувстваше, че неговата отговорност трябва да бъде точно толкова вечна, колкото успее да  я направи, затова той искаше да хвали Бог “от вечността до вечността”.

   Давид каза на Бог:

Псалми 145:13 “Твоето царство е вечно,

                              И владичеството Ти трае през всички родове.

И следователно той молеше Бог:

Псалми 139:24 “И виж дали има в мене оскърбителен път;

                             И води ме по вечния път.”

и

Псалми 86:12 “Ще Те хваля, Господи Боже мой, от все сърце,

                           И ще славя името Ти до века.”

Божията вечност караше Давид да хвали Бог постоянно. Давид беше също така изпълнен с непроменимия Йехова. За този вечен Бог, той написа:

Псалми 103:17  “Но милостта на Господа е от века и до века върху ония, които Му се боят.

                              И правдата Му върху внуците”

Псалми 103:18 “На ония, които пазят завета Му,

                             И помнят заповедите Му, за да ги изпълняват.”

  През неговия живот Давид не наблюдаваше да са станали промени в Бог.Той имаше константност в цялото Си естество, изяви и пътища. Давидовите обстоятелства се променяха всеки ден, но Божията милост оставаше константна. Освен това Давид видя едно постоянно свидетелство от Бог в Неговите дела. Той каза:

Псалми 19:1 (По слав. 18). За първия певец. Давидов псалом.

                          Небесата разказват славата Божия,

                          И просторът известява делото на ръцете Му.

Псалми 19:2    Ден на ден казва слово;

                          И нощ на нощ изявява знание.

Псалми 19:3    Без говорене, без думи,

                          Без да се чуе гласът им,

Псалми 19:4   Тяхната вест е излязла по цялата земя,

                          И думите им до краищата на вселената.

                          В тях Той постави шатър за слънцето,

   Давид пресметна, че ако цялото творение продължава постоянно да свидетелства за Божията добрина и достига до всеки ъгъл на света с това свидетелство, най-малкото, което той можеше да направи, е да хвали Бог постоянно. Давид не се опитваше да откликне на Бог по религиозен начин, той се научаваше да хвали и да се покланя на Бог, като наблюдаваше Божиите дела около него. Това постоянно го предизвикваше да хвали и да се покланя на великия Творец.

Давид виждаше себе си като постоянно нуждаещ се да се покланя

   Давид с удобство прие, че няма обстоятелство в неговия живот, което да промени Божието естество и че той трябва да се покланя на Бог посред всичко. Бог беше достоен да бъде хвален посред болката, както и посред удоволствието. Провалът или успехът не променят заповедта:

Псалми 45:11 “Така царят ще пожелае твоята красота;

                           Защото той е господарят ти; и ти му се поклони.”

  Съвсем очевидно обаче е, че това не беше единствената причина на Давид да се покланя на Бог постоянно. Той беше открил толкова сигурно, колкото Бог беше достоен за нашето вечно поклонение – така и той – цар Давид беше постоянно в нужда да се покланя на Бог, понеже взаимоотношението, което Давид беше изградил с Бог, изискваше това поклонение. 

   Когато беше в пустините на Юда, Давид извика:

Псалми 63:1 (По слав. 62). Псалом на Давида, когато се намираше в Юдовата пустиня {1 Цар. 22:5. 23:14-18.}‡.

                        “Боже, Ти си мой Бог; от ранина Те търся;

                         Душата ми жадува за Тебе, плътта ми Те ожида,

                         В една пуста, изнурена и безводна земя.”

Псалми 63:2 “Така съм се взирал в Тебе в светилището,

                        За да видя Твоята сила и Твоята слава.”

   Давид направи така, че физическите му обстоятелства да се превръщат в духовен копнеж. Криейки се от Саул в една изсъхнала земя – сам, гладен и жаден; ето как душата на Давид се чувстваше в копнежа да се върне в Божието присъствие. Неговата душа не беше свикнала с преживявания тип пустиня, понеже този младеж в младостта си, изпитваше Божията близост и това беше неговата сила, протекция и утеха. Отрязан от пророците, от Самуил  и от празниците на Израел, Давид издигаше гласа си като вик на поклонение, който довеждаше удовлетворение и на Бог, и на него. Давид не само признаваше своя копнеж, но той каза:”рано ще те търся”. Той вярваше, че Бог може да бъде намерен дори и чрез поклонението на един беглец.

   Давид никога не виждаше поклонението като едностранчиво. Той разпознаваше специфичните ползи, които се появяваха след такова поклонение. Най-напред, това беше взаимоотношение с Всемогъщия Бог. Покланянето към Бог беше произвело взаимоотношение много отвъд всичко, което Давид можеше да си представи, дори и в най-дивите си представи. Невидимият, непобедимият и неописуем Бог беше се въвлякъл с едно пастирче и беше го издигнал, докато той стана цар над целия Израел. Давид се беше научил да общува и да комуникира с Бог и те бяха изградили приятелство, което дори Бог признаваше.

   Цялото поклонение на Давид произтичаше от това взаимоотношение и той се покланяше постоянно за да поддържа взаимоотношението си с Бог. В псалма си в пустинята, той продължаваше да пее:

Псалми 63:3 “Понеже Твоето милосърдие е по-желателно от живота,

                         Устните ми ще Те хвалят.”

Псалми 63:4 “Така ще Те благославям, докато съм жив;

                         В Твоето име ще издигам ръцете си.”

Псалми 63:5 “Като от тлъстина и мас ще се насити душата ми;

                         И с радостни устни ще Те славословят устата ми.”

  Давид вече не беше в двора, обучаван за царска позиция – това беше му отнето. Нито пък той беше на престола, като цар на Израел – това все още не му беше дадено. Неговото взаимоотношение с дома му, със семейството му и с приятелите му, също му беше отнето чрез действията на цар Саул. Но това не афектира взаимоотношенията му с Бог. Той беше убеден, че това, което беше изградил чрез поклонение, трябва да бъде поддържано чрез поклонение. Така че дали се намираше в пустинята или не, Давид издигаше гласа си за да изрази хвалението си към Всемогъщия Бог. Саул не можеше да отреже Йехова от Давидовия живот и Давид отказа да позволи на обстоятелствата да го направят. Той поддържаше близостта си чрез постоянно и постоянно поклонение.

   Както всички човешки взаимоотношения, Давид знаеше, че той трябва да изрази взаимоотношението си към Бог или щеше да експлоадира вътрешно. Вероятно също така той знаеше, че неизразената любов обикновено се превръща във фантазия или история. Дълбоката, искрена любов трябва да протече като река или тя ще стане стагнантна като езерце. Тъй като той вече беше попитал:”Кой ще се изкачи на хълма Господен или кой може да стой в святото Му място?” И след като вече беше говорил за “поколението на тези, които търсят Твоето лице”, Давид каза:

Псалми 24:3 “Кой ще възлезе на хълма Господен?

                         И кой ще застане на Неговото свето място?”

Псалми 24:6   Това е поколението на ония, които Го дирят;

                         Ония, които търсят Твоето лице, те са Яков. (Села).

Псалми 24:7   Издигнете, порти, главите си,

                         И бъдете издигнати вие, вечни врати,

                         И ще влезе Царят на славата.

Псалми 24:8   Кой е Тоя Цар на славата?

                         Господ могъщият и силният,

                         Господ силният на бой.

    Първо, Давид искаше да стигне до Божието обиталище и след това той искаше Бог да дойде в Собственото Си обиталище. Давид имаше предвид една от портите в Ерусалим, която се издигаше за да може царя да влезе. Той приложи тази образност към поклонниците, като каза, че когато ние издигаме душите си към Бог, тогава ние отваряме тази порта за Царят на Славата да влезе  в нашия живот. Давид беше убеден, че неговото поклонение, изразяваше взаимоотношението му с Бог и осигуряваше пътя Бог да изрази взаимоотношенията си с Давид. Отворените порти подготвят пътя за отворена комуникация и лично общение. Давид искаше това с Бог, затова той се покланяше. Той искаше това постоянно с Бог, затова той се покланяше постоянно. Давид не търсеше някакви дипломатични разговори, той искаше интимно взаимоотношение. И поклонението беше канала, който му позволи да се наслаждава на това взаимоотношение с Бог Йехова.

Давид знаеше, че Израел постоянно разчиташе на неговото поклонение

    Лесно е да забравим колко нищожни бяха нещата, когато Давид се качи на престола. Въпреки че израилтяните бяха живели в земята в продължение на няколкостотин години след като я завладяха под лидерството на Исус Навиев, тези дванадесет племена все още не бяха се споили в едно цяло. Те искаха това и затова молбата им към Самуил беше да им даде цар и това индикираше тяхната готовност да работят за единство. Но ревността и завистта между племената умират много бавно и Саул освен това не беше верен лидер под Бог. След смъртта на Саул племето Юда короняса Давид като техен цар. Давид управлява като суверенен цар над едно от племената в продължение на седем години, преди останалата династия на Саул достатъчно да отслабне за да поиска и тя да направи Давид цар над целия Израел. Спояването на тези племена в една нация беше една от главните загрижености на Давид. 

   В допълнение към това заобикалящите нации се възползваха от разделението след смъртта на Саул  и постоянно атакуваха Давид и неговата наскоро излюпена нация – като се надяваха да унищожат или покорят Израел, преди той да  е станал достатъчно силен за това. Давид воюваше през по-голямата част от управлението си. Това че той никога не загуби битка, а какво остава за война е учудващо, но въпреки всичко Давид даде цялата слава на Йехова. Той написа една песен за Израел за да може хората да я пеят, когато идваше към Ерусалим за един от трите задължителни празника. Песента е следната:

Псалми 124:1 (По слав. 123). Давидова песен на възкачванията.

                           Ако не беше Господ с нас,

                           (Нека рече сега Израил),

Псалми 124:2  Ако не беше Господ с нас,

                           Когато се надигнаха човеци против нас,

Псалми 124:3  Тогава те биха ни погълнали живи,

                           Когато яростта им пламтеше против нас, -

Псалми 124:6  Благословен да е Господ,

                          Който не ни предаде в зъбите им като лов!

Псалми 124:7  Душата ни се избави като птица от примката на ловците;

                          Примката се строши, и ние се избавихме.

Псалми 124:8  Помощта ни е в името на Господа,

                          Който направи небето и земята.

   Тъй като самото съществуване на Израел като нация зависеше изцяло  от Божията постоянна намеса, Давид чувстваше че е мъдро постоянно да пренася поклонение към Бог. В един друг псалм, където той говори за Божията намеса и за глупостта на себеразчитането, Давид казва:

Псалми 52:8 “А аз съм като маслина, която зеленее в Божия дом;

                         Уповавам на Божията милост от века до века.”

Псалми 52:9 “Винаги ще Те славословя, защото Ти си сторил това;

                         И пред Твоите светии ще призовавам името Ти,

                         Защото е благо.”

   Давид искрено вярваше, че това, което му беше осигурило победа, щеше също така и да поддържа тази победа. Той никога не беше предизвикан от духа на думите, които Павел написа към църквата в Галатия: 

Галатяни 3:4 “Напусто ли толкоз страдахте? Ако наистина е напусто!”

   Давид също така осъзнаваше, че разширението на Израел зависеше от неговото постоянно поклонение. Когато евреите излязоха от пустинята за да завладеят земята, която Бог беше дал на Авраам, те избраха да завладеят само тази територия, от която имаха нужда в момента. Когато семействата се уголемиха  и племената се разшириха, евреите се намериха в много претъпкана територия. Те имаха нужда от повече земя, но тя вече беше заета. Разширението зависеше от нови завладявания. Отново и отново, Бог вкарваше Давид в победоносни завладявания на заобикалящата го територия, докато неговото царство обхвана по-голямата част от територията, която първоначално трябваше да принадлежи на Израел, според Божието обещание. Въпреки  че това беше извършено с копие и с меч, Давид също така го направи с песни и хваление. Той си представяше Йехова как марширува начело на армиите Си и как ги води в тези войни. Поклонението беше главна част от войнствените планове на Давид и тъй като имаше постоянно нужда за разширение, имаше и постоянна нужда за поклонение.

   Християнският живот ни предизвиква да се разширяваме или ние ще бъдем много намалени. Тук говорим за прогрес или регрес, понеже ние постоянно гребем срещу течението и пътя ни, който трябва да извървим не е път, поръсен с цветя. Земята, която сме спечелили чрез поклонение, скоро ще бъде загубена, ако ние оставим поклонението настрана след това. Давид написа чрез Божия глас:

Псалми 2:8   “Поискай от Мене и Аз ще ти дам народите за твое наследство,

                         И земните краища за твое притежание.”

Псалми 2:11 “Слугувайте на Господа със страх,

                         И радвайте се с трепет.”

Псалми 2:12  Целувайте Избраника, за да се не разгневи, 

                        Та погинете в пътя;

                        Защото скоро ще пламне Неговият гняв.

                        Блажени са всички, които се надяват на Него.”

   Давид не искаше да спира да се покланя и лидерите на Църквата днес, също не трябва да го правят. Постоянното разширение на нашето наследство зависи от постоянния ни израз на поклонение към Господ, нашия Бог.

   Давид се покланяше постоянно, понеже също така той разпознаваше, че изразяването на поклонението на Израел зависеше от неговото постоянно лидерство в поклонението. Той написа:

Псалми 63:11 “А царят ще се весели в Бога;

                           Всеки, който се кълне в Неговото име, ще се хвали;

                           Но устата на ония, които говорят лъжи, ще се затворят.”

   Преди Давид да стане цар над обединените племена, имаше много малко поклонения, като се изключат формалните жертви  и празниците от време на време. След смъртта на Самуил, ние почти не виждаме тези ритуали да са продължили. Когато Давид се възкачи на престола, той разпозна, че обединеното поклонение може да стане доста голяма сила и че общото покланяне на Йехова, може да предизвика и общи действия и в другите неща, да стават многократно и както ние виждаме, той осигури всичко необходимо за това поклонение. Въпреки че той беше обучил Левитите да свирят на музикални инструменти и беше реиституциирал свещенството в служението на принасяне на жертви, Давид никога не предаде лидерството си на поклонение. Той беше убеден, че не може да инициира нещо и след това да остави лидерството на някой друг. Давид каза:

Псалми 35:18 “Аз ще Те славословя в голямо събрание,

                           Ще Те хваля между многочислени люде.”

   Обикновено, когато лидерът спира да се покланя, хората също спират да се покланят. Давид отказа да позволи това да се случи, като продължи смело да се покланя пред всички хора.

   Давид беше абсолютно постоянен в поклонението си към Бог. Отново и отново, той водеше Израел в радостно поклонение към един Бог, който ги освобождаваше, понеже Давид често се покланяше на Бог окуражително.