4. Давид се покланяше любящо

Глава ІV

Давид се покланяше любящо

    Някъде във всяка книга, която съм писал върху поклонението, вие ще откриете любимата ми дефиниция за поклонение: “Поклонението представлява любов, откликваща към любовта”. Напълно е възможно да хвалим Бог, без да Го обичаме, защото езическите царе Го хвалеха в дните на Данаил, но е невъзможно хората да се поклонят на Бог, без наистина да Го обичат. Поклонението е израз на вътрешното отношение, а не просто някакво действие или ритуал т.е. действието не може да произведе поклонение, отношението на поклонение е това, което произвежда действие.

   Давид беше много повече от един пеещ поет на престол. Той беше поклонник на живия Бог. Стотици години преди Мария да разчупи алабастриния съд за да помаже Исус, Давид с един съкрушен дух, изля неговата любов и посвещение към Бог. Неговото поклонение никога не беше без маниери, но често беше много необикновено. Той никога като че ли не беше задоволен просто да предложи ритуалистични жертви, които Бог беше определил и постановил – Давид прибавяше песен, ода или дори в някои случаи - танцуваше. Той винаги разпознаваше, че откликва към Личност, а не към принцип и че този отклик беше отклик на любов. 

   Много малко вероятно е, Давид някога да е преживявал вида служба на поклонение, с който ние сме свикнали. Шатрата на Мойсей, шатрата на Давид и дори храма на Соломон, бяха локални места, в които Бог обитаваше между хората Си. Това не бяха места, където събранията да се събират, да пеят и да прокламират Божието Слово. Смята се, че по време на трите главни празници през годината, хората са пеели по улиците на Ерусалим, но това е била атмосфера повече на фестивалност, семейно взаимоотношение и общуване с приятели. Бог по-скоро е бил като причината и извинението за тяхното неформално събиране. 

    Без съмнение, Давид беше активен участник и в тези фестивали – но те бяха много малко и не толкова лични за да задоволят освобождаването на дълбока любов и посвещение, които този цар-овчар чувстваше към своя Бог. Той беше човек, който толкова обичаше и се възхищаваше от Бог, че съвсем удобно се покланяше на Бог посред всички всекидневни активности. Като изгради в себе си усещане за Божието присъствие навсякъде и по всяко време, поклонението на Давид беше просто естествен отклик към това усещане; понеже, когато любовниците имат усещането, че са заедно със своя партньор, изразът на любов става естествена реакция.

Давид разпозна Божията любов

   Една от най-големите пречки за поклонение е неправилното схващане за естеството на Бог. Ако на Бог се гледа като на груб, осъждащ и отмъщаващ Бог, ние откликваме към Него повече от страх, ужас и гняв. От историите за бедствията, които Бог изпрати върху египтяните за да ги насили да освободят Божиите хора, Давид можеше да получи много негативна концепция за Бог. Но за Давид имаше прекалено много повече доказателства и свидетелства за любящото естество на Бог, за да може той, да не се оттегли от Йехова. Давид гледаше на тези бедствия и язви като Божии наказателни дела срещу един бунтарски народ и резултата от тях, беше ясен израз за Божията любов към Неговите заветни хора. Бог освободи Неговия народ след повече от триста години робство и избра да обитава между тях в облака, и в огъня.

    Давид виждаше Божията любов в общото творение на Бог. Навсякъде, където той се обръщаше, виждаше свидетелства за Божието любящо естество. Докато пастируваше бащините си овце, Давид се облягаше, поглеждаше към звездите и казваше или изпяваше:

Псалми 19:1 (По слав. 18). За първия певец. Давидов псалом.

                       “Небесата разказват славата Божия,

                         И просторът известява делото на ръцете Му.”

Псалми 19:2 “Ден на ден казва слово;

                         И нощ на нощ изявява знание.”

Както и : Псалми 26:3 “Защото Твоето милосърдие е пред очите ми.

                                          И аз съм ходил в истината Ти.”

Когато оставяше овцете да пасат, той можеше да пее: 

Псалми 65:9   “Като посещаваш земята и я напояваш

                           Ти я преобогатяваш;

                           Реката Божия като е пълна с вода.

                           Ти промишляваш жито за тях,

                           Когато така си приготвил земята:”

Псалми 65:10 “Като напояваш нейните бразди

                           Изравняваш буците й;

                           Като я размекваш с капките на дъжда

                           Благославяш поникналото от нея;”

   Божието творение обръщаше мислите на Давид към Бог:

Псалми 143:5 “Спомням си древните дни,

                           Размишлявам за всичките Твои дела,

                           Поучавам се в творенията на ръцете Ти.”

Псалми 143:6 “Простирам ръцете си към Тебе;

                           Душата ми жадува за Тебе като безводна земя. (Села).”

В един друг случай, той изпя:

Псалми 95:1 (По слав. 94).

                       “Дойдете, да запеем на Господа,

                         Да възкликнем към спасителната ни Канара.”

Псалми 95:3 “Защото Господ е велик Бог,

                         И велик Цар над всички богове.”

Псалми 95:4 “В Неговата ръка са земните дълбочини;

                         И височините на планините са Негови.”

Псалми 95:5 “Негово е морето, дори Той го е направил;

                         И ръцете Му създадоха сушата.”

Цялото Божие творение насочваше ума на Давид към Бог и мястото, което творението играеше във всекидневния му живот, увери Давид, че Бог наистина беше любов. Понеже Давид вярваше във всеприсъствието на Бог т.е. пълното естество на Бог да бъде навсякъде, той гледаше на цялата Вселена, като изпълнена с Божията любов.

Божият характер открива любов

Псалмите доказват, че Давид също така гледаше на Божията любов, когато наблюдаваше Божия характер. Тъй като ние трябва да извличаме концепциите си за Бог от Божиите специфични откровения за Него Самия, всяка демонстрация на Неговото естество, сила и изява, трябва внимателно да бъде изследвана, за да ни помогне да опознаем нашия Бог.  Изследването на Давид го убеди в това, което по-късно Йоан написа в първото си послание: “Бог е любов” / 1 Йоан 4:8,16/. Не че любовта е отношение или дори атрибут на Бог; Бог е любов. Неговото естество е свята любов. Тъй като любовта е това, което Бог е, Той не може да функционира по никой друг начин, освен Любящ. Някак си Давид беше научил, че любовта е най-висшата характеристика на Бог и че тя е основата за всичко, което Бог е. 

   Тъй като нямаме сведения да са съществували теологически училища в дните на Давид, почти невъзможно е, Давид да е бил научен теоложки, че Божията любов е неизразима, не може да бъде схваната, че е вечна, безплатна, незаслужена, неизменима, добродушна и безгранична. И въпреки това, в песните, които пееше, той покрива тези концепции за Бог по свой собствен начин. Когато Давид извика:

Псалми 68:35 “Боже, от светилищата Си се явяваш страшен;

                           Израилевият Бог е, Който дава сила и мощ на людете Си.

                           Благословен да е Бог.”

Той призна, че обичането на Бога, който той бе срещнал е напълно неизразимо. Дори артистичната красота на шатрата и уникалната и ценност, поради съдържанието и на злато и скъпоценности, не можеха напълно да изразят Божията любов към Мойсей. Как можеше един обикновен ковчег на Завета, който беше само остатък от Мойсеевата шатра, в дните на Давид да изрази Божията велика любов. Дори историите за многото Божии чудеса към Израел и постоянната намеса на Бог в Давидовия живот можеха да изразят Божията любов само по един ограничен начин.

     Давидовият тесен капацитет да схване Божията любов, ограничаваше Бог да демонстрира дълбочината на любовта Си към творенията.Когато Давид извика:

Псалми 57:”11 Възнеси се, Боже, над небесата;

                           Славата Ти нека бъде по цялата земя.”

Псалми 145:3 “Велик е Господ и твърде достохвален,

                           И величието Му е неизследимо.”

Той признаваше, че Този, чиято натура беше любов, беше напълно необхватим. Нямаше нищо на Земята, което да може да се сравни с Него.

    Давид имаше някакво схващане за естеството на Божията вечна любов, защото той посмя да изпее:

Псалми 30:5    “Защото гневът Му е само за една минута,

                            А благоволението Му е за цял живот;

                            Вечер може да влезе плач да пренощува,

                            А на сутринта иде радост.”

Псалми 40:11   “Господи, не задържай благите Си милости от мене;

                             Твоето милосърдие и Твоята истина нека ме пазят винаги;”

Псалми 61:8     “Така ще славословя винаги Твоето име,

                             Като изпълнявам обреците си всеки ден.”

Псалми 102:12 “Но Ти, Господи, до века седиш Цар,

                             И споменът Ти из род в род.”

   Давид никога не очакваше Божията любов да бъде оттеглена от него, независимо от това какво беше извършил и той смяташе, че любовта продължава до вечността.

  Това че Божията любов беше безплатна и незаслужена, беше ясно потвърдено от Давид. Той никога не виждаше себе си като заслужаващ, каквато и да е част от Божията любов. В една от песните си на възкачвания, Давид поведе другите да пеят:

Псалми 132:13 “Защото Господ избра Сиона,

                             Благоволи да обитава в него.”

Псалми 132:14 “Това, каза Той, Ми е покой до века:

                             Тук ще обитавам, защото го пожелах.”

Псалми 132:15 “Ще благословя изобилно храната му!

                             Сиромасите му ще наситя с хляб.”

Псалми 132:16 “Ще облека и свещениците му със спасение;

                              И светиите му ще възклицават от радост.”

   Давид видя Божиите вечни избори като доказателство, че Божията любов беше дадена и освободена, въпреки че не беше заслужена. Този израз на демонстрация на Божията любов не беше награда, а отклик на Божието естество.

   Давидовата концепция за непроменящото се естество на Този, Чиято натура беше любов се изразява и в Псалма, който той написа, когато беше посред голямо гонение. Докато говореше за това, че небесата са дело на Божиите ръце, Давид извика:

Псалми 102:26 “Те ще изчезнат, а Ти ще пребъдваш;

                              Да! те всички ще овехтеят като дреха;

                              Като облекло ще ги смениш, и ще бъдат изменени.”

Псалми 102:27  “Но Ти си същият,

                               И Твоите години няма да се свършат.”

    Това постоянство на Божията любов беше голяма утеха за Давид, понеже той знаеше, че тя ще процъфтява дори и когато всичко, което Бог беше създал, изсъхне и умре. Не само че Божията любов беше вечна, но тя беше непроменима. На нея нито и предстоеше да бъде все повече и повече изградена, нито пък се смаляваше – тя беше напълно узряла и никога нямаше да остарее. Много години по-късно, пророк Еремия щеше да напише:

Плачът на Еремия 3:22 “Че по милост Господна ние не се довършихме, понеже не чезнат  щедростите Му.”

Плачът на Еремия 3:23   “Те се подновяват всяка заран; голяма е Твоята вярност.”

 Давид не го каза, но определено той виждаше нещата по този начин.

 Когато Давид написа :

Псалми 4:3”Но знайте, че Господ е отделил за Себе Си Своя угодник;

                      Господ ще слуша, когато викам към Него.”

  Той искаше да индикира, че разбираше поне частично задоволяващия аспект на Божията любов. Давид осъзнаваше, че хората са били избрани не поради тях самите, а поради Бог. По-късно, той извика:

Псалми 109:21 “А Ти, Иеова Господи, застъпвай се за мене заради името Си;

                             Понеже Твоята милост е блага, избави ме,”

  От една страна, Давид беше много обогатен, тъй като беше обект на Божията любов, но също така той осъзна, че Самият Бог се възползваше от това, че го обичаше. Бог не само изливаше любов към Давид, но Той изливаше любов и чрез Давид, обратно към Себе Си. Точно както майката намира голямо задоволство в това да обича своето бебе – и това е почти същото като да обича себе си – така и Господ е наистина задоволен в това Той да ни обича.

   Седмата дума, която теолозите употребяват за да опишат Божията любов е безгранична. Давид разбираше това още преди много векове, понеже той написа:

Псалми 86:15 “Но, Господи, Ти си Бог многомилостив и благодатен,

                           Дълготърпелив и изобилващ с милост и вярност.”

Псалми 103:11 “Защото колкото е високо небето от земята,

                            Толкова голяма е милостта Му към ония, които Му се боят,”

Псалми 103:12 “Колкото отстои изток от запад,

                             Толкова е отдалечил от нас престъпленията ни.”

Божията любов няма граници нито от наша, нито от Негова гледна точка. Нищо чудно, че Давид толкова често викаше:”Алелуя”!

   Нациите около Давид можеше да служат на богове, които бяха склонни да вършат нечестие и зло, а не да изразяват любовта си. Но Всемогъщият Йехова, Който беше открил Себе Си на Давид, беше Бог на Любовта. Колко утешаващо и изцеряващо трябва да е било това за този любящ човек, който преживяваше такава насилствена омраза от цар Саул, такова неразбиране от собствената си жена Михала и такива заговори от сина си Авесалом. Божията открита и изразена любов, създаваше вътрешен климат на радост и мир в Давид, посред всички тези трудности. Той научи че

 “Божията любов изгонва страха”/ 1 Йоан 4:18/.

Божията любов откриваше Неговия избор

   Давид не само виждаше Божията любов в Неговия характер, но той също виждаше доказателства за Божията любов и в изборите, които Бог правеше. Когато писа за Божията доброта, Асаф каза, че:

Псалми 78:70 “Избра и слугата Си Давида,

                           И го взе от кошарите на овцете;”

Псалми 78:71 “Отподир дойните овци го доведе

                           За да пасе людете Му Якова и наследството Му Израиля.

Давид беше също добре запознат с Божия избор, понеже той написа:

Псалми 65:4 “Блажен човекът, когото избираш

                         И приемаш, за да живее в Твоите дворове;

                         Ще се наситим от благата на Твоя дом

                         На светия Ти храм.”

Давид никога не беше изразил чувство на това, че е достоен за този избор, но той го виждаше като още едно доказателство и свидетелство за Божията любов и Давид откликна на тази любов като отворено и открито изразяваше поклонението си към Бог.

   Етан написа малко по-късно:

Псалми 89:19 “Тогава Ти говори на светиите Си чрез видение,

                           Като каза: Възложих на един силен да даде помощ,

                           Възвисих едного избран между людете.”

Псалми 89:20   Намерих слугата Си Давида;

                           Със светото Си миро го помазах.”

Псалми 89:21 “Ръката Ми ще го поддържа,

                           И мишцата Ми ще го укрепява.”

Псалми 89:22 “Неприятелят няма да го изнудва,

                           Нито предадения {Еврейски: Сина.}† на нечестие ще го наскърби.”

Псалми 89:23 “Но Аз ще съкруша пред него противниците му,

                           И ще поразя ония, които го мразят.”

Псалми 89:24 “А верността Ми и милостта Ми ще бъдат с него;

                           И с Моето име ще се издигне рогът му.”

Псалми 89:33 “Но милостта Си не ще оттегля от него,

                           Нито ще изневеря на верността Си.”

Псалми 89:34 “Няма да наруша+ завета Си,

                           Нито ще променя това, що е излязло из устните Ми.”

   Давид беше убеден, че той беше направен цар като доказателство за Божията любов. Давид беше избран над всичките си по-възрастни братя и беше помазан от Самуил да бъде цар. По-късно, той беше избран да управлява като царски син, да живее в двореца и да стане зет на царя. По време на всичките години, когато Саул се опитваше да убие Давид, Бог продължаваше да го пази, тъй като Давид беше помазан за цар над Юда. Няколко години по-късно, Давид получи третото си помазване за цар, когато беше коронясан за цар над целия Израел. Отново и отново, Бог потвърждаваше своя любящ избор.

Божията любов се вижда в Неговото коригиране

   Давид също така разпознаваше Божията любов в Неговото коригиране. Когато беше коригиран относно Вирсавее и Урия, той бързо се покая и когато Бог изпрати пророк за да го обвини и да го накара да си избере едно от три неща, Давид се молеше да попадне  в ръцете на Бог. Давид никога не се бунтуваше относно Божията корекция. Той откликваше на нея, понеже знаеше и познаваше Бог като свой небесен Отец, той като че ли осъзнаваше, че:

Евреи 12:6 “Защото Господ наказва този, когото люби,

                      И бие всеки син, когото приема",”

   Този, който пазеше живота на толкова много хора, беше сигурен в знанието си, че неговия собствен живот беше под контрола на Всемогъщия Бог. Той не гледаше на Божието наказание като на такова, което да произлиза от гняв, но го виждаше като израз на Божествена любов. 

   Историята на Израел доказва колко рядко израилтяните имаха цар, който толкова бързо да приема корекциите от Господ. Повечето царе, както толкова много “религиозни царе” от тогава насам, чувстваха, че бяха над закона – дори над Божия закон. Давид никога не беше заинтересуван в това да играе на Бог. Той предпочиташе да бъде цар, който Бог да може да коригира. Давид виждаше Божия закон като доказателство за Неговата любов и нарушаването на този закон изискваше упражняване на любов – корекция. 

   Давид много рядко беше пасивен. Когато разбираше Божията любов, той активно и отворено откликваше на нея, независимо дали отклика му беше покаяние, радване или рецитиране на определен Псалм. Давид вярваше, че Божията любов беше повече от едно нелично качество на Божието естество. Той виждаше, че любовта беше качество, което докосваше специфични животи. Давид знаеше, че Бог е любов, но също така той знаеше, че Бог обичаше Давид. Той осъзнаваше това, много преди Павел да напише:

Евреи 5:5 “така и Христос не присвои на Себе Си славата да стане първосвещеник, а Му я                      

даде Оня, Който Му е казал: Ти си Мой Син. Аз днес Те родих";

Неговото поклонение беше отклик към любовта

     Когато концепциите на Давид за Божията любов се разширяваха, неговият отклик също ставаше по-силен и по-интензивен. Той написа и рецитира любовни поеми към Бог. И Давид твореше и пееше любовни песни към Този, Който толкова богато беше показал Божественото Си благоволение към него. В песните си, Давид учеше и другите хора да изразяват любовта си към Бог, като издигат ръцете си, пляскат, повдигат очите си  и дори танцуват пред Господ. Той чувстваше, че се изисква целия човек – дух, душа и тяло – за да може правилно да изразим любовта си към Бог. 

    Въпреки че Давид беше много вокален в изразяване на любовта си към Бог, той беше много повече от просто вокален. Той също така освобождаваше любовта си в действие. Давид демонстрираше любовта си към Бог, като беше любящ и към Божиите хора. Неговата доброта, показана чрез факта, че той докара куция Мемфивостей на царската трапеза и имаше също така благодатно отношение към Семей, който го проклинаше и хвърляше камъни по него, когато той бягаше от Авесалом, показват, че Давид буквално разширяваше Божията любов към хората, а не изявяваше своите царски права и авторитет. Той като че ли разбираше принципа, който Исус по-късно декларира на учениците Си:

Матея 10:8 “Болни изцелявайте, мъртви възкресявайте, прокажени очиствайте,

бесове изгонвайте; даром сте приели, даром давайте.”

Също така Давид откри, че колкото повече той даваше Божията любов на другите, толкова повече Божията любов се разширяваше към него. Давид не се правеше, че обича хората.Той получаваше Божията любов и след това я даваше на хората, като израз на поклонение към Бог.

    Песните към Бог са добро нещо и любовта към другите може да бъде дори по-велико нещо, но Давид се беше научил от това, което видя, че Бог направи със Саул, че:

1 Царе 15:22   “И рече Самуил: Всеизгарянията и жертвите угодни ли са тъй Господу, както слушането Господния глас? Ето, послушанието е по-приемливо от жертвата, и покорността - от тлъстината на овни.”

1 Царе 15:23 “Защото непокорността е като греха на чародейството, и упорството като нечестието и идолопоклонството. Понеже ти отхвърли словото на Господа, то и Той отхвърли тебе да не си цар.”

Израел никога нямаше цар, който да бъде толкова покорен на Бог, както Давид. Всъщност една от най-забележителните характеристики на цар Давид е, че той винаги се покоряваше  на пророците.

   Давидовото поклонение беше много повече от просто изляни емоции. То беше отклик, идващ от волята, който откликваше на откритата Божия любов и Давид я изразяваше по много разнообразни начини. Но песните, псалмите, физическите му действия  и любовта, която той даваше на другите, не бяха поклонение, те бяха просто канали, чрез които поклонението на неговото сърце да бъде изразено към Бог. Истинското поклонение беше любовта, която откликваше на любовта.

    Давид скоро разбра това, което и други хора след него е трябвало да разберат; че поклонението има много ценни вторични продукти. Една от тези допълнителни ползи е, че поклонението толкова много ни въвлича с Бог, че самото ни естество бива потопено в Божието присъствие, поради това нашето поклонение бива много разширено от Святия Дух, Който ни придвижва от обикновеното място на изразяване на някаква енергия към Божествено ентусиазираното поклонение.