6. Давид се покланяше защитно

Глава VІ

Давид се покланяше защитно

   Има много неща, които могат да бъдат казани за Давид, но никой не може да посмее, да каже, че живота му течеше много гладко. Давид скачаше в гамбита на емоциите от крайните висоти до подземните низини. Той, като беше “мощен мъж на война, беше и човек със същото естество като нашето”, както беше казано и за Илия /Яков 5:17/. Нито един от нас не иска нашите герои да имат слабости, но често именно слабостите им са тези, които ни дават най-голям кураж, понеже ако те са можели да извършат това, което са извършили посред натиска и провалите, срещу които са се изправили, все още има надежда за останалата част от нас.

Стъпки на издигане

   Издигането на Давид започна с помазването от Самуил на празника във Витлеем. Божият избор за човек, който да замести Саул, беше подпечатан със свято помазание, излято върху Давидовата глава в присъствието на цялото му семейство. Въпреки че Саул не знаеше за това, той като че ли губеше царското си помазание в същото време – Бог го предаде на Давид, а зли духове заместиха Божия Дух в живота на Саул. Тези духове отказаха да останат пасивни и те дразнеха Саул постоянно и жестоко. Той можеше със сигурност да свидетелства за истината, че когато човек е бил изпълнен с мира на Духа на Бог и след това в непокорство отхвърли Неговото присъствие, вакантното място, което се създава чрез липсата на Божия Дух, често бива заменено и запълнено с демонична активност, която е точно обратната на Божия Дух.

   Сауловите слуги усетиха, че музиката на поклонение може да изгони тези демони и да осигури на Саул малко отмора, така че те потърсиха най-изкусния музикант в цялата страна. Давид беше този, който беше избран. Когато седеше пред измъчвания цар, Давид не свиреше музика за Саул или пък даже за да изгони демоните. Той свиреше и пееше директно към Господ и демоничните сили бягаха мизерно. Давид беше истински герой, що се отнася до Саул и неговите слуги. Когато повече нямаха нужда от неговата служба като музикант, той служеше на Саул като оръженосец или по-скоро като частен слуга. Давид имаше място в двореца, дори и ако това беше просто мястото на един слуга, на който може да се разчита.

   Следващият Библейски пример за Давид ни казва това, че той беше пратеник, носейки хляб и сирене на своите братя, които бяха в задънения конфликт между Израел и филистимците. Когато Давид чу нечестивото предизвикателство на Голиат, той го прие и тръгна срещу великана само с една прашка, и с Бог на своя страна. След като уби великана, Давид беше определено, героя на Израел и жените започнаха да пеят:

1 Царе 18:7 “И жените, като играеха, пееха ответно и думаха:

          Саул порази хилядите си,

          А Давид десетките си хиляди.”

Ние можем да видим това като третото ниво и стъпка в издигането на Давид до мястото на почит. 

   Четвъртата му стъпка беше това, че той прие поканата да се ожени за дъщерята на царя и да бъде приет в царския дом като член на семейството. Михала беше се влюбила в Давид и поставяше натиск върху баща си да уреди сватбата. Дните на слугуване свършиха за Давид. Сега той принадлежеше към двореца като член на царското семейство. А освен това беше и победоносен лидер в армията. До това време Саул имаше точно толкова помазание, колкото да може, да причини още проблеми и никога да не може, да ги разреши; така че Давид или Йонатан трябваше да повалят враговете.

     Вероятно поради това, Давид изгради силно приятелство с Йонатан, най-големия син на Саул. Това му даде възможност за увековечаване на неговото дело, понеже ако Саул умреше, Йонатан щеше автоматически да се възкачи на престола и Давид щеше да бъде на сигурно място, поради тяхната приятелска връзка. Давид може да е усещал, че беше на висотата на кариерата си, но Бог не беше съгласен с това. Той не беше помазан за да бъде номер три в царството. Бог беше избрал Давид за да бъде номер едно! Така че Бог се намеси.

Стъпки към падение и депресия

    Саул беше задвижен до крайна ревност срещу Давид и в няколко случая се опита да го убие с копие. Саул може и да е бил експерт в употребата на оръжието по време на война, но когато  поиска да го използва срещу Божия избраник и Божия помазаник, той не можа да улучи целта, така че заповяда на слугите си да убият Давид.

    И когато, и това не стана, Саул изпрати посланици до Давидовия дом и ги инструктира да го убият. Давид започна да бяга за живота си. Първо, той отиде в къщи при жена си, но веднага след това трябваше да излезе оттам, за да не би баща и Саул да убие и нея заедно с него. Когато избяга от дома си, Давид отиде директно в Ноб, дома на свещениците и помоли за оръжие и храна. Той напусна оттам с присъствените хлябове, които току- що бяха заместени и с меча на Голиат, който беше увит в един плат. За съжаление на всички свещеници, един от Сауловите слуги – Доег, беше там и засвидетелства цялата сцена. По-късно, той прие заповедта на Саул да убие свещениците за това, че помогнаха на Давид да избяга от Израел.

   С едно фалшиво чувство на сигурност, произведено от това, че имаше оръжието на врага на раменете си, Давид продължи и влезе в земята на филистимците, и представи себе си на царя на Гад. Съвсем очевидно е, че страхът може да направи много луди неща за нас. Давид беше убил шампиона на филистимците, който беше също от Гад и сега идваше при тях с меча на техния шампион и очакваше те да го предпазят от Саул. Най-добрата защита на Давид беше неговото помазание от Бог, но той не беше достатъчно узрял в Бог за да осъзнае това. Защо Давид не осъзнаваше, че ако оръжията на Гад не бяха успели да го предпазят, със сигурност меча на Голиат, нямаше също така да го предпази. 

   Когато Давид осъзна колко несигурна беше позицията му в Гад, той се престори, че е загубил ума си и по този начин, хората от Гад повярваха и затова не искаха той да влиза сред тях. За да може да им докаже поведението си, Давид действаше като един напълно обезумял човек и се доказа като успешен актьор, тъй като те му позволиха да напусне страната, без да го наранят. 

   Давид побягна в Адоламската пещера, където:

1 Царе 22:2 “И всички, които бяха в утеснение, и всички длъжници, и всички огорчени се събраха при него, и той им стана началник; и така, с него имаше около четиристотин мъже.”

  Той можеше и да има хора, които моментално се присъединиха към него, но това не му даде нито една моментална армия, нито една моментална победа. Всички те трябваше да научат много неща, преди победата да стане тяхна.

   Много години му отнеха на Давид да стигне до върха, но той се удари в дъното само за няколко дни, криейки се в пещерата заедно с другите хора, които също не бяха в правилни взаимоотношения със Саул. Отделен от жена си и дома си, отговорен за смъртта на свещениците и току-що преживял една от най-големите лъжи на живота си, Давид не би трябвало да е много превъздигнат емоционално. Поради него, Самуил беше също в опасност, поради него братята и баща му, също бягаха за живота си. Това трябва наистина да е била доста ниска точка  в живота на Давид. Той беше объркал нещата, понеже беше откликнал със страх, а не с вяра.

   Давид не е сам тук. Всеки един от нас ще има такива преживявания тип “пещера”, понеже няма значение какви са Божиите обещания, звукът от копието на врага може да обърне потока на вярата и ние да се уплашим. Страхът и вярата са една и съща енергия, но текат в точно обратните посоки. Вярата казва: аз вярвам на Бог, а страхът казва: аз вярвам на врага. Вярата казва, че Божиите обещания ще бъдат изпълнени, а страхът декларира, че заплахите на врага ще бъдат осъществени. Духовният свят е бил ограничен от Бог. Той не може да се придвижи в естествения свят без моста на вярата. Бог търси да произведе вяра чрез неговото Слово, а Сатана търси да произведе вяра, като използва страх и ужас. Ето защо, повечето от демоничната дейност е с главна цел да произведе ужас и страх. Ако Сатана може да ни накара, да се уплашим от него, това е вярата, която му дава право да пристъпи в нашата област на естествения свят. Последствията от страха са много по-трагични, отколкото самата емоция, която страхът произвежда. Емоцията, която страхът произвежда често е просто камуфлаж, който да затвори очите ни, така че да не можем, да видим моста, който в момента се гради между демоничния и нашия свят.

Стъпки на изкачване към Божието присъствие

   Вероятно тази тълпа от 400 човека, е говорила ентусиазирано за Давидовия триумф над Голиат преди няколко години и вероятно е искала още веднъж това да се случи. С меча на Голиат в ръката си, това щеше да бъде лесно и много популярно, но вместо да разказва за своите велики победи, Давид изкара своята арфа и започна да пее Псалм тридесет и четвърти: 

Псалми 34:1 (По слав. 33). Псалом на Давида, когато се престори на луд пред Авимелеха {Анхус. 1 Цар. 21:12 - 22:1}*, който го пусна, та си отиде.

  По еврейски азбучен псалом.

“Ще благославям Господа на всяко време

  Похвала към Него ще бъде винаги в устата ми.”

Давид искаше да привлече тяхното внимание към Бог, а не към себе си. Като човешки лидер, той се беше провалил жестоко. Като  обичащ  хората, Бог никога не се проваля. Давид усети, че ще бъде по-полезно за хората да погледнат към Бог, Който не се проваля. 

  Вместо да живееше  в двореца и да бъде главнокомандващ на армията, в момента Давид беше в една пещера, заобграден от недоволни хора. Пътят му надолу към тази нисша позиция беше много прост – всъщност отне само четири стъпки на страх: от Саул до неговия дом; от дома му до свещениците; от свещениците до царя на Гад; и оттам до пещерата на Адолам. Ние всички сме научили заедно с Давид, че стъпките надолу по хълма са, като че ли много по-бързи, отколкото тези, когато се изкачваме нагоре. 

   Нека обаче да кажем в Давидова полза, че на него не му харесваше да бъде в пещерата и че той нямаше намерение да остане там. С една песен, изпята от сърцето, което го болеше, Давид установи и използва осем стъпки, за да се върне в Божието присъствие. Първата беше: “ще благославям Господа по всяко време”/Пс. 34:1/. Това не беше добро време за Давид да благославя Господа емоционално и физически, но беше добро време да го направи духовно. Еврейската дума, която се използва тук за благославям е baw-rak и тя е дума, която показва активно въвличане в обожаване. Понякога е превеждана като: “да коленича” или “да хваля” или “да поздравя”. В песента си Давид казваше: “Аз мисля, че е добро време да обърна вниманието си от Саул към Спасителят; от моите страхове към моята вяра. Аз ще благославям Господа.”

   Християните, които искат да излязат от негативните емоции и да влязат в положителни такива, трябва да се научат на дисциплината да благославят Господа, независимо от това как те се чувстват. Никой естествено не иска да бъде лицемер, но не е лицемерие да се хвали Господ, независимо от нашите емоции – това е зрялост. Изкупените хора никога не трябва да позволяват живота им, да бъде воден от душевното ниво, но нашият живот трябва винаги да бъде воден и управляван от Духа на Бог, Който Той е съживил в нас. Ако ние позволим на емоциите да управляват живота ни, ще живеем на хапчета, както милиони американци. Понеже Бог никога не е имал намерение нашите емоции да пазят и да водят живота ни, ние винаги ще бъдем нагоре и надолу, ако се движим с тях. Емоциите може и да предадат някаква ревност и страст на живота, но те не могат да дадат стабилност. 

   Бог беше абсолютно Същия, когато Давид беше в пещерата, както когато той беше на царската трапеза. Нищо, което се беше случило и което в крайна сметка, закара Давид в тази пещера, не беше по Божия вина – Давид беше нагласил ситуацията и обстоятелствата си с всяка стъпка, която поемаше. Копието на Саул не беше докоснало Давид, а само го беше уплашило. Трите армии, които бяха освободени да убият Давид, не бяха го докоснали, а също само го уплашиха. Саул с всичките си царски ресурси не беше докоснал Давид, той само го беше изплашил. Бог беше опазил Давид, дори и в бягането му от страх. Сега Давид можеше да види, че Бог беше това, което Той винаги е бил. Давид беше на хълмовете със съвсем малката отговорност да се грижи за овцете на баща си, така че той можеше да пее:”Аз ще благославям Господа!” Това е първата стъпка.

 Втората стъпка е:

Псалми 34:2 “С Господа ще се хвали душата ми;

                         Смирените ще чуят това и ще се зарадват.”

   Еврейската дума за хваля е haw-lal, което означава “да изгрея, да се покажа или да имам празник, да празнувам”. Давид реши, че не само ще благославя Господ, но и ще Го хвали с празник и танцуване. Той не само искаше да установи страховете си, но искаше да установи и несигурностите на хората, които се бяха присъединили към него. Най-бързият начин да светиш за Исус и да се хвалиш в Господ е чрез музика, така че тези, които я чуват да се насладят. Давид нямаше намерение да се изкачва в Божието присъствие сам. Той искаше да заведе и хората, за които беше отговорен.

   Третата стъпка е :

Псалми 34:3 “Величайте Господа с мене,

                         И заедно нека възвеличим името Му.”

  Еврейската дума, която той използва за издигайте е gaw-dal, което основно значи “да изкача, да доведа някой по-нагоре или да привдигна”. Давид по-късно използва същата дума в Псалма към главния музикант, където той написа:

Псалми 69:30 “Ще хваля името на Бога с песен,

                           И ще Го възвелича с хваления;”

  Давид подготвяше тази група от хора да могат, да издигат и да величаят Господ с благодарение. Той искаше да изкара умовете им от проблемите и да фокусира вниманието им към Господ. 

   Някои хора са имали проблеми с концепцията да търсят възвеличаването на Господ. “Как можем ние да направим Бог по-голям, отколкото е?” –питат те. Очевидно, ние не можем. Това, което можем да направим обаче е, да поставим биноклите на благодарение на очите си, така че оптически да доведем Бог по-близо – това автоматично го увеличава. Биноклите анулират разстоянието, като замазват фона и уголемяват обекта, върху който са се фокусирали. Благодарението може да направи същото нещо за нас духовно. Ние не можем да видим какво се случва, нито пък можем да се фокусираме върху това, което ще се случи. Ние можем единствено да видим Господ в Неговата уникална красота, без да попречи нещо на нашето виждане.

   Следващата стъпка на Давид беше:

Псалми 34:4 “Потърсих Господа; и Той ме послуша,

                         И от всичките ми страхове ме избави.”

  Думата, която Давид използва за търсих е daw-rash. Една доста силна дума, която няма английски еквивалент, който да изрази дълбочината на значението и. Основно казано, ние казваме, че тя означава “да преследвам или да търся, да претърсвам”. Давид вероятно дефинираше тази дума, като нещо подобно на пастира, който търсеше загубената овца и който продължаваше да я търси, и търси, докато я намери. Давид искаше да търси Господ по същия начин. Той беше решил да Го търси, докато го намери. 

   Ако ние искаме да се върнем в Божието присъствие, след като сме пропаднали емоционално, трябва да обучим цялото си същество, наистина да търси Господ, а не просто да Го търси емоционално за известно време с ума си, като постоянно влиза и излиза от това търсене. Ние трябва да го търсим, докато Го намерим.

  Давидовите страхове изчезнаха, когато той търсеше Господ, понеже той вече не бягаше от Саул; бягаше към Бог. Всичката революционна енергия, която той освобождаваше беше вече към вярата, а не към страха. Божият отговор за страха е действие, понеже липсата на страх, не е липса на опасност или промяна на обстоятелствата; а фокусирането на нашата енергия към Бог и движението към Него, вместо движението просто към нещо, е отговора.

   Петата стъпка, която изкара Давид от отпадналостта и го вкара в радост беше:

Псалми 34:5 “Погледнаха към Него; и светнаха очите им,

                         И лицата им никога няма да се посрамят.”

   Думата за “гледам”, е naw-bat,  което означава “да се взра или да почета с удоволствие” . Понякога тя е превеждана “да се влея ”.

  Преди няколко години, жена ми и аз стояхме в  лобито на един мотел и чакахме да отворят ресторанта. Срещу нас имаше една двойка, която определено, беше влюбена. Дамата, като че ли попиваше всяка дума, която джентълменът говореше. Когато най-накрая, седнахме в ресторанта, тази двойка седна точно на масата зад нас. Аз можех да видя отражението им на огромните прозорци, които гледаха към долината и можех да ги чуя как си говорят. Тя като че ли искаше да се придвижи все по-близо и по-близо до него и се съгласяваше с всичко по всяко време, когато той говореше. Поглеждайки към жена ми, която беше точно срещу тяхната маса, аз я попитах:”жената има ли годежен пръстен”? 

“Не още”, - жена ми отговори, “но е много близо до това да получи такъв”.

   Тази двойка просто се гледаха един друг и се вливаха в емоциите си. Това е, което Давид правеше с Бог. Той се взираше  в Него и просто се вливаше директно в Божието сърце. И от тази позиция, Давид загуби всичкия си срам от провали, който се беше произвел в него. 

  Давид не беше напълно излязъл от негативните емоции, но беше много близо до това да го направи. Шестата му стъпка беше:

Псалми 34:6 “Тоя сиромах извика; и Господ го послуша,

                         И от всичките му неволи го избави.”

   Еврейската дума за “викам” е kaw-raw. Тя буквално означава “да заговоря някой с гласа си ”. Когато слепият Вартимей искаше изцерението си, нямаше значение колко много учениците се опитваха да го обезкуражат, това не можеше, да го задържи тих. Вероятно, той имаше единствения си шанс и викаше, колкото си може по-силно, докато гласът му достигна до Исус и Исус го покани да дойде и да бъде изцерен. 

   Има времена, когато в нашето отчаяние ние трябва да оставим настрана религиозната репресия и да заговорим Бог с нашето хваление и молба. Това е, което предишното поколение наричаше “да се молиш, докато пробиеш” – викайки към Бог, докато знаем, че Той ни е чул. Давид беше освободен от проблемите си, когато най-накрая, установи взаимоотношение с Господ и резултата беше:

Псалми 34:7 “Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят,

                         И ги избавя.”

  Давидовите обстоятелства бяха все още негативни, но той беше чул и Бог беше изпратил ангели да му помогнат.

   Седмата и осмата стъпка са свързани заедно:

Псалми 34:8 “Вкусете и вижте, че Господ е благ;

                         Блажен оня човек, който уповава на Него.”

  Оригиналната дума за “опитвам” е taw-am, което означава “да усетя чрез сетивата, да имам преживяване на сетивата”. Думата, която Давид използва за “виждам” е raw-aw, което означава “да имам преживяване чрез разпознаване или духовно приемане”. 

   Бог може да бъде разпознат и в естественото, и в духовното. Няма думи, които да могат, да ни кажат или да ни помогнат, да можем, да познаем Господ, докато самите ние не Го преживеем чрез нашия дух и нашите сетива.

   Докато седяхме в един ресторант, където се сервираше морска храна, след като си поръчах пържени миди, жената на пастора ме попита: “Джадсън какъв вкус имат пържените миди?”

  След като аз напълно описах вкуса им, жена ми също се опита да го опише от женска гледна точка, като това още повече учуди хората отсреща на масата. Усещайки, че определено ние не успяхме да комуникираме с тях вкуса на пържените миди, аз взех чинията си и я подадох, така че жената на пастора да може, да опита. След като сдъвка една лъжица, тя каза: “Защо не ми каза, че те имат същия вкус, както на стафидите?”

    Аз не мисля, че нейното описание беше по-добро, отколкото нашето, но опитването я беше научило на повече неща, отколкото нашата дискусия. Същото е и с Господ. В момента, в който Давид отново усещаше Бог емоционално и го преживяваше, той беше вън от негативното си настроение, и беше загубен в Божията любов. Давид беше избрал да се върне към Божието присъствие и беше направил няколко стъпки с волята си за да се върне към това присъствие. Това можем да направим и ние.

   Давид откри своя път за да излезе от страха и провала, и неговата реакция беше да се поклони на Бог, щедро и изобилно. Нищо не беше прекалено добро за неговия Бог и нищо не беше прекалено скъпо, което да бъде използвано в поклонението към Йехова.