8. Давид се покланяше активно

Глава VІІІ

Давид се покланяше активно

    Аз вече признах моята неспособност да дам съвсем ясна и точна дефиниция на думата поклонение. Значението и е много широко, а приложенията и варират. В Стария Завет една еврейска дума за поклонение, която е използвана е shachah, която се превежда “поклонение” – 99 пъти; “прекланям се” – 43 пъти; “покланям се” – 9 пъти; ”просвам се”- 8 пъти; “благоговея” - 5 пъти; “падам” – 3 пъти. Интернационалната стандартна Библейска енциклопедия казва: ”Контекстът решава малко или много, дали става дума за физическото действие на поклонение или за волевата и емоционалната идея на думата.”

   В Новия Завет, три гръцки думи се използват за Божие поклонение. Proskuein, което е смесица от две думи: pros, което значи “към”  и kuneo, което значи “целувам”. Тази дума е използвана 59 пъти. Тя е по-скоро описателна за чувствата на човека към Бог и е по-описателна от еврейската дума shachah.

   Втората дума, използвана в Новия Завет, sebomai  “да се поклоня, да се възхитя”, е използвана 8 пъти. Третата гръцка дума, която Новозаветните писатели използват за поклонение е latreuo, която Вайн декларира като “да служа, да извърша религиозно служение”. Въпреки че се появява само четири пъти, тя е една много силна дума. Павел я използва, когато каза:  

Филипяни 3:3 “защото ние сме обрязаните, които с Божия Дух се кланяме, и се хвалим с Христа Исуса, и не уповаваме на плътта.”

   Поклонението не е само чувство. То не е само щедро шествие или емоционално изразяване. Поклонението е живот, който е живян в служба на Бог. Поклонението като цяло е начин на живот. Тъй като всичко, което Бог е създал, е за Неговата воля, цел и слава, активирането на тази воля е поклонението, което творението дава на Твореца си. Един човек се покланя, когато той е това, което Бог има за него намерение да бъде. Павел написа:

Ефесяни 1:12 “тъй щото, да бъдем за похвала на Неговата слава ние, които отнапред се  надеехме на Христа,”

  Често пренебрегваме факта, че можем да изпеем всяка песен в песнарката, но никога да не се поклоним реално. Можем да рецитираме всяко верую, което някога е било написано, но никога да не се поклоним реално. Можем да коленичим дълги часове в молитва и да постим често, но никога да не се поклоним реално. Песента, жертвата и молитвата са нищо, освен ако аз в индивидуалния си живот не съм това, което Всемогъщият Бог има намерение да бъда. Когато аз съм това, което Бог има намерение да бъда, целият ми живот се покланя на Бог. Един от елементите на поклонение е да открием собствения си живот и да го предадем напълно на Бог за изпълнението на Неговата цел. Такъв един живот, който почива в Бог е мощен и силен, поради взаимоотношението с Него и той ще бъде песен, псалм или каквото и да е друго – самата музика, която Го прославя.

   Давид, като че ли научи това много рано в живота си. Задоволен със съдбата си да се грижи за овцете на баща си, той дори не дойде на жертвата, която Самуил приготвяше в дома на баща му. Давид нямаше копнеж да бъде помазан за цар, понеже беше доволен от това, което правеше, знаейки, че това беше Божията воля за неговия живот. Самуил трябваше да изпрати посланик,  така че да може да го докара на празника, за да бъде помазан за цар след цар Саул. След помазването, Давид се върна при овцете по-малко от любов към стадото и повече за това, че там той се беше научил да се покланя на Бог. Давид беше открил, че служението може да бъде поклонение и той никога не го забрави.

Давид служеше на Божия помазаник като такъв, който да успокоява

   Когато Самуил изля рога с мирото върху Давид и го помаза за цар над Израел:

1 Царе 16:13 “Тогава Самуил взе рога с мирото та го помаза всред братята му; и Господният Дух дойде със сила на Давида от същия ден и после. Тогава Самуил стана, та си отиде в Рама.”

1 Царе 16:14 “А Господният Дух беше се оттеглил от Саула, и зъл дух от Господа го смущаваше.”

   Бог не помаза двама човека да бъдат цар. Сауловото непокорство му костваше престола, но продължи да му позволява, да държи офиса, докато Божествено избрания наследник не беше наистина обучен за това. Междувременно, Бог беше отмахнал Духа Си от Саул и го беше поставил върху Давид. Това остави едно празно място в Сауловия дух, което скоро беше запълнено с притеснителни духове. Наблюдавайки това, нищо чудно, че когато Давид беше обвинен за греха си с Витсавее, той извика към Бог:

Псалми 51:11 “Да не ме отхвърлиш от присъствието Си,

                           Нито да отнемеш от мене Светия Си Дух.”

   Много поучават, че в Новия завет, Бог никога няма да отнеме Духа Си, веднъж след като Го е дал. Аз приемам тази доктрина, но дори и съвсем плитко наблюдение, ще ни покаже мъже и жени, които веднъж са били много силно помазани от Бог в някой духовен офис или служение, които продължават да държат офиса, но определено и съвсем очевидно, им липсва Божието помазание. Някои се бият упорито за да задържат позициите си, докато други остават в офиса си до момента, до който техния наследник се подготвя. Саул трябва да е правил доста трудно за другите хора да стоят около него, когато тези притеснителни духове са се активирали в него, понеже слугите му дойдоха с предложението:

1 Царе 16:16 “затова нека заповяда господарят ни на слугите си, които са пред тебе, да потърсят човек, който знае да свири с арфа; и когато злият дух от Бога е на тебе, той ще свири с ръката си, и ще ти стане добре.”

Отговорът на Саул беше:

1 Царе 16:17 “И Саул каза на слугите си: Намерете ми човек, който свири добре, и доведете го при мене.”

   В това търсене Давид спечели състезанието за таланти и беше доведен пред Саул за да стане придворния музикант. Давид, сега вече помазан да бъде цар, прие назначението да пее на Господ в присъствието на отхвърления цар, само и само да го успокои, понеже:

1 Царе 16:23 “И когато злият дух от Бога беше на Саула, Давид вземаше арфата и свиреше с ръката си; тогава Саул се освежаваше и ставаше му добре, и злият дух се оттеглюваше от него.”

   Това не беше унизително за Давид, понеже той служеше на Господ в музиката си. Много малко значение имаше за него дали той служеше и пееше около овцете или пред царя, понеже Давид се покланяше на Бог в музиката си. От това място Давид беше промотиран да стане оръженосец на Саул. 

   Давид откри, че той можеше да служи на Божия помазаник, дори след като помазанието се беше вдигнало от него, като акт на поклонение. Офисът, а не човекът беше това, което Давид и Бог почитаха – и Давид беше готов да служи по всякакъв начин, докато смяташе, че това беше волята на Бог за неговия живот. 

  Колко лесно ние забравяме, че хората, които са поставени в лидерска позиция имат нужда от хора, които да успокояват духовете им. Те имат нужда от оръженосци. Човек няма нужда да бъде цар за да може да служи на друг цар. Всеки вярващ, облечен с християнско всеоръжие може да се покланя на Бог и да застане зад пастир или друг духовен лидер в ходатайство, утешение и назидание. И Бог приема това като духовно поклонение. Вероятно ние ще имаме много по-малко провали в служението, ако имаме повече Давидовци, които да устояват на демоничните атаки срещу техните духовни лидери, които Бог е поставил над тях.

Давид служеше на армията като освободител

   Ако хронологията на Писанията е вярна, Давид трябва да е бил освободен от Саул, да се върне в семейството си, понеже съвсем очевидно, той не беше в армията, когато филистимците предизвикваха армията на Израел със своя шампион Голиат. В продължение на няколко седмици, двете армии стояха на различните хълмове, отделени само от една малка долина. В продължение на четиридесет дни, сутрин и вечер, исполинът Голиат слизаше в долината и предизвикваше Израел да намери човек, с когото той да се бие – като победителят щеше да спечели победата за цялата държава. Израел беше напълно изплашен и нито една награда предложена от Саул не можеше да мотивира, който и да е войник, да приеме предизвикателството.

   Изпратен от баща си с храна за братята си, които бяха в армията на Саул, Давид разбра за страха и паниката, които бяха обхванали Израилевия лагер и той предложи да приеме предизвикателството на Голиат. Историята е добре позната за нас. Въпреки че Саул не искаше отначало да даде шанс на Давид, той беше отчаян. Давид живеейки в Божието помазание, беше по-уверен в Божията способност, отколкото да се страхува от големината и репутацията на Голиат. Въоръжен само с камък, прашка и пет камъка, Давид застана срещу Голиат в името на Йехова и го уби. 

1 Царе 17:52 “Тогава Израилевите и Юдовите мъже станаха, извикаха и подгониха филистимците до прохода на Гая и до портите на Акарон. И ранените филистимци паднаха из пътя за Саараим до Гет и до Акарон.”

1 Царе 17:53 “израилтяните, като се върнаха от преследването на филистимците, разграбиха стана им.”

   Нищо не може да унищожи ужаса по-бързо, отколкото триумфа, понеже страхът изчезва, когато бива конфронтиран със страстна вяра. 

   Ние нямаме причина да вярваме, че Давид беше смел по рождение или наследствено, въпреки че той определено имаше някакво ограничено преживяване с врагове под формата на лъв и мечка. Той беше открил свръхестествената Божия сила, която освобождава от хищници. Като поклонник, Давид беше толкова въвлечен с Бог, че един обикновен исполин му изглеждаше като нищо.

   Колко съвременни християни се крият в техните духовни шатри, уплашени от предизвикателствата на врага. Те се чувстват безпомощни – тяхната кауза  е безпомощна, освен ако не дойде някой освободител. Липсата им на осъзнаване на Божието присъствие ги кара да се сгърчват от страх само при мисълта за врага им. Те просто имат нужда да бъдат в присъствието на истински поклонник, за който Бог е реална Личност. Поклонниците трябва да излязат от техните частни места и да влязат посред страхливите хора и там да се покланят на Бог, Който да освобождава другите от страха. Дори ако не се присъединят към поклонението, те определено ще се присъединят към победата, която поклонението ще произведе.

   Давидовата победа не само вдъхнови армията, но и наелектрифицира народа на Израел:

1 Царе 18:7 “И жените, като играеха, пееха ответно и думаха:

          Саул порази хилядите си,

          А Давид десетките си хиляди.”

  Това като че ли беше добро време за Давид да направи движение към това, да стане цар, но той определено, не беше амбициозен. Той беше помазан. Давид беше убил Голиат като акт на поклонение. Той беше казал на презиращите го братя:

1 Царе 17:29 “И Давид каза: Що съм сторил сега? няма ли причина?”

1 Царе 17:37 “Рече още Давид: Господ, Който ме отърва от лапата на лъв и от лапата на мечка, Той ще ме отърве и от ръката на тоя филистимец. И Саул каза на Давида: Иди; и Господ да бъде с тебе.”

1 Царе 17:46 “Днес Господ ще те предаде в ръката ми; и като те поразя ще ти отнема главата, и днес ще предам труповете на филистимското множество на въздушните птици и на земните зверове; за да познае целият свят, че има Бог в Израиля,”

   На Давид не му беше по-трудно да се покланя на Бог, докато служеше на армията като освободител, отколкото докато служеше на Саул като музикант. Моментално след битката, той се върна в дома на Саул за да служи като музикант. Давид беше в служението latreuo – на Йехова. Всичко, което той вършеше, беше поклонение.

Давид служеше на обезкуражените като пазител

   Историята за ревността на Саул е почти толкова добре позната, както и историята за Давидовия триумф над Голиат. След три неуспешни опита да отнеме живота му, Давид побягна от ревностните пристъпи на Саул и живя за известно време в пещерата в Одолам. Почти веднага братята му и целият му бащин дом се присъединиха към него, понеже се страхуваха от отмъстителните действия на Саул. Като че ли това, че имаше всичката тази отговорност, не беше достатъчна, а отгоре на всичко:

1 Царе 22:2 “И всички, които бяха в утеснение, и всички длъжници, и всички огорчени се събраха при него, и той им стана началник; и така, с него имаше около четиристотин мъже.”

  Когато Бог постави помазание върху един човек, той няма нужда да се притеснява за това дали ще има служение или не. Дори да се скрие в някоя пещера, пак той няма да предпази нуждаещите се хора да не дойдат и да не го намерят. Давид беше водач на хора, въпреки че  нямаше престол. Поклонниците с помазание ще бъдат лидери, независимо дали държат някакъв офис или не, понеже те знаят как да влизат в Божието присъствие. И хората, които бягат от общия враг, ще искат да дойдат под чадъра на това помазание. 

   Именно по това време Давид написа Псалм 34

Псалми 34:1 (По слав. 33). Псалом на Давида, когато се престори на луд пред Авимелеха {Анхус. 1 Цар. 21:12 - 22:1}*, който го пусна, та си отиде.

По еврейски азбучен псалом.

                           “Ще благославям Господа на всяко време

                             Похвала към Него ще бъде винаги в устата ми.”

Тъй като този Псалм ще бъде разгледан повече в друга глава, достатъчно е сега да кажа, че едно от първите неща, които Давид направи, когато беше заобиколен от тази странна армия от недоволници, беше да се поклони на Бог пред тях. Той можеше да се хвали с победата  си над Голиат, понеже беше взел меча на Голиат със себе си, но Давид каза:

Псалми 34:2  “С Господа ще се хвали душата ми;

                          Смирените ще чуят това и ще се зарадват.”

   Давид се чувстваше прекалено недостатъчен за да бъде пазител на всички тези хора, така че той насочи тяхното внимание към Йехова, Който единствен можеше да им даде победата. 

   През годините, които последваха, Бог осигуряваше и пазеше Давид, и хората му, но те видяха Давид като техен директен източник. Давид беше доволен да живее с тези хора, да бъде Божествено определен пазител за тях и да ги доведе от мястото на бегълци до мощни мъже в неговата армия. Никъде не е казано, че Давид ги използваше за да му помогнат, да си спечели царството, понеже той беше доволен да позволи на Бог, да му даде царството. Давид беше по-загрижен тези хора да открият тяхното правилно място в живота.

   В цялото му лидерство и протекция,  Давид си остана поклонник. Отново и отново, той искаше насока от Господ и постоянно пееше и се покланяше на Бог в пустинята, в пещерите  и в скришните места на планините. Тези хора свикнаха толкова с Давидовото поклонение, както с неговите войнствени способности. Всичко това може да изглежда далеч под нивото помазание, което Бог беше дал на Давид, но Давид се покланяше на Бог посред всичко това. Щастлив е човекът, който е влюбен в своя Бог, така че да може да се покланя във всяко едно обстоятелство. Дори по-щастлив е човекът, който се е научил, че служението във всяко едно обстоятелство, може да бъде поклонение – дори да е нещо свързано със  социална несправедливост, от страна на обществото.

Давид служеше на Израел като цар

  Поне два пъти, Давид имаше съвършената възможност да убие Саул и да завземе царството, но той отказа да вдигне ръката си срещу този, когото Бог беше помазал в позиция на лидерство, дори и след като Давид знаеше, че сега той притежаваше помазанието, което веднъж беше върху Саул. Саул в крайна сметка, беше убит в битка и племето на Юда бързо короняса Давид като техен цар. Бог така благослови Юда, че след няколко години и другите племена се присъединиха, за да направят Давид цар над целия Израел.

   На Давид му бяха дадени прогресивно все по-висши и по-висши области на служба, когато Бог виждаше, че тази служба ще бъде извършена към Него, а не към себични дейности. Няма значение толкова, простата вярност в службата. Йоав, генералът на Давид, служеше на Давид вярно, но мотивите му бяха себични. Той дори манипулираше Давид  и от време на време, не се покоряваше на заповедите му, за да може да задържи позицията си на лидерство. За да може службата да бъде поклонение, тя трябва да бъде правена към Господ. Давид стана изкусен майстор в това.

   Най-накрая, той достигна до върха на служението си. Всичко, през което беше преминал преди това, беше подготовка за тази му задача. Той вярно беше откликнал на всичко, за което беше призован да извърши и го направи като поклонение към Бог. 

   Ставането на цар на мястото на Саул не беше много лесна задача. Царството не  беше здраво, а заобикалящите го армии, моментално направиха инвазия на Израел за да тестват Давидовата сила. Бог никога не позволи на Давид да изгуби война. Този поклонник – слуга на Йехова, постоянно влизаше в победите на Всемогъщия Бог. Естествено, имаше завист от страна на племената, с която той трябваше да се справи, имаше столица, която трябваше да бъде завладяна и нова администрация, която да бъде сформирана. Поклонението на нацията имаше нужда от усъвършенстване и свещеничеството, което буквално беше изчезнало със смъртта на Илий и синовете му, трябваше да бъде установено наново. Давид направи всичко това като акт на поклонение към Господ. Няма значение колко издигната ставаше позицията на Давид, той продължаваше да вижда Бог като изключително по-висш и по-висш от него самия. Давид – поклонникът, постоянно поддържаше увереността си и разчитането си на Бог. Като цар той написа:

Псалми 131:1 (По слав. 130). Давидова песен на възкачванията.

                                                   Господи, сърцето ми не се гордее,

                                                   Нито се надигат очите ми,

                                                   Нито се занимавам с неща големи и твърде високи за мене.

Псалми 131:2                           Наистина аз укротих и успокоих душата си;

                                                   Като отбито дете при майка си,

                                                   Така душата ми е при мене като отбито дете.

Псалми 131:3                           Израилю, надей се на Господа

                                                   От сега и до века. 

 Давид никога не позволи на себе си лукса на гордостта. Неговата хвалба винаги беше в Господ, понеже той се покланяше независимо от това в какво беше въвлечен. Обикновено задачата, която трябваше да се извърши, се вършеше като за пред Йехова по такъв начин, че самата активност ставаше приемлив акт на поклонение за Господ. Давид е пример за съвременните вярващи, които са насърчени от апостол Павел:

1 Коринтяни 10:31 “И тъй, ядете ли, пиете ли, нещо ли вършите, всичко вършете за Божията  слава.”

1 Коринтяни 3:17 “Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали; защото Божият храм е свет, който храм сте вие.”

  Крайно време е за американските вярващи да спрат, да разделят живота си на свещен и светски и да започнат, да се покланят на Бог във всичко, което вършат. Ако едно нещо не може да бъде направено за Господ, вероятно то изобщо не трябва да бъде правено. 

   Поклонението включва намирането на нашия собствен живот и предаването на живота ни напълно на Бог за изпълнението на Неговата цел. Това не може да бъде ограничено само до една неделна “служба на поклонение”. Ако ние не се покланяме на Бог с живота си през седмицата, много малко вероятно е да Му се поклоним и на неделното служение. Ако не е имало песен в продължение на шест дни, ние не сме подготвени да Му пеем  хваление на седмия ден. G. Campbell  Morgan, великият английски проповедник от миналото поколение казва: “Поклонението в църковната сграда е напълно незначително и безсмислено, ако не е предшествано и подготвено от поклонението на живота”. Давид щеше да каже едно сърдечно “АМИН!” на това.

Точно както поклонението не е само чувства и отношение на сърцето, така то не е, и само активност. За да може активността да стане поклонение, тя трябва да бъде Божествено насочена активност – а това говори за безусловно подчинение от страна на поклонника.