13. Давид се покланяше тихо

Глава XІІІ

Давид се покланяше тихо

    Очевидно Давид беше много интензивна личност. Той беше труден за превземане враг /както Голиат откри, но прекалено късно/ и верен приятел /както взаимоотношението му с Йонатан демонстрираше/. Ако той обичаше това ставаше със страст, а ако мразеше, то ставаше с това, което той наричаше “съвършена омраза”. Давид беше еднакво обучен да държи меча и писалката, и силата, с която използваше и двете неща, свидетелства за интензивния му начин на живот.

   Давид доведе тази интензивност дори и в поклонението си към Бог. Неговите псалми говорят за това как той се покланя с цялото си сърце, скача пред Бог, танцува, издига ръцете си, пляска, пее, вика, плаче и публично хвали Йехова. Давид не беше просто наблюдател на поклонението, той беше активен участник в поклонението. Неговото поклонение беше изпълнено много повече с празник, отколкото с пост и съдържаше много пиршества и радване. Книгите на Царете и Летописите, характеризират това поклонение на царя с много описателни шествия, помпозност, музика, жертви, шум и радостни възклицания. Поклонението на Давид беше празник към Бог и със сигурност, той знаеше как да празнува.

   Но ако и да имаше толкова много времена на ентусиазираност и интензитет  в поклонението, Давид също така имаше тихи времена на поклонение. Нашата първа среща с него беше на хълмовете на Витлеем, когато той пастируваше бащините си овце. Вероятно тук Давид е прошепнал за първи път:

Псалми 8:3 “Когато гледам Твоите небеса, делото на Твоите пръсти,

                      Луната и звездите, които Ти си отредил,”

Псалми 8:4 “Казвам си: Що е човек та да го помниш?

                      Или човешки син та да го посещаваш?”

  Давид беше открил много рано, че размишлението върху Бог може да произведе такова чувство на страхопочитание, че дори да ни накара, да шепнем в Божественото присъствие.

    Този тих отклик към личността на Бог не е по-малко поклонение, отколкото вълнението на процесията с тромпетите и знамената. Двете неща имат своето място и всяко освобождава различна емоция. Понякога “Той възстановява душата ни”/Пс.23:3/ и ние го хвалим с “високи звучни кимвали и го хвалим със звънтящи кимвали /Пс. 150:5/. В други случаи, “Той ни води до тихите води” /Пс. 23:2/ и ние “се покланяме на Господ в красотата на светостта” /Пс. 29:2/.

   Някои от нас са толкова заключени в една форма на поклонение, че не се чувстваме удобно, ако се покланяме на Бог, по какъвто и да е друг начин. Религиозното наследство, в което аз бях отгледан, беше много вокално и физически демонстративно в поклонението. Тишината в поклонението беше като заплаха за нас. Обикновено ние тълкувахме това като провал. Когато Господ започна да споделя моето поучение с групи от различни религиозни наследства, аз често откривах себе си в много неудобно положение, когато хората протакаха тишината си по време на публично поклонение. Аз бях използвал тишината в личното си поклонение, но не бях и дал място в публичното поклонение, не и докато не започнах да виждам позитивните резултати в живота на поклонниците. Чак тогава започнах да изследвам наново моето отношение към обединената тишина, когато се пристъпва към присъствието на Бога. Като се върнах към псалмите, открих, че Давид, който ме беше научил на радостната експресия към поклонението, също така демонстрираше и причина, и резултат от тихото поклонение пред Бог.

Давид използваше тишината за освобождаване

   Ще бъде чудесно, ако винаги достигахме до Бог с правилното отношение и с коректните емоции, но не винаги това става. Ако ние влизаме в поклонението честно, ще доведем със себе си и доминантните отношения и емоции на сърцата ни с нас, а те не винаги са добри. Поне веднъж Давид си призна:

Псалми 39:2 “Станах ням и мълчалив,

                         Въздържах се от да говоря, и нямах спокойствие;

                         И скръбта ми се раздвижваше.”

Псалми 39:3 “Сгорещи се сърцето ми дълбоко в мене;

                         Докато размишлявах пламна огън.

                        Тогава проговорих с езика си, казвайки:”

   Отношението на Давид беше тъга в емоциите му и освен това горещ гняв. Колкото повече той си мислеше за нечестията, през които беше преминал, толкова повече огънят гореше в него. Понякога тихите сезони на размишление произвеждат раздразнение и усилена болка, докато други пъти, те ще доведат умовете ни до тишина, почивка и спокойствие. Ключът не е в дължината на размишлението ни, а в обекта на това размишление. Ние можем или да разпалим огньовете на недоволство и тъга или да ги премахнем и да ги потушим. Мъдрият човек каза следното:

Притчи 26:20 “Дето няма дърва огънят изгасва;

                          И дето няма шепотник раздорът престава.”

  Това, което ние храним е това, което ще гори. Негативните емоции привличат толкова много вниманието към себе си, че стават себеувековечаващи се, освен ако някое волево действие не прекъсне цикъла. Тишината в поклонението може да бъде време, когато умишлено да очистваме човешкия дух от тези грижи, притеснения и отношения на натиск. 

   Давид написа:

Псалми 143:4   Затова духът ми до дън изнемогва в мене,

                           Сърцето ми е съвсем усамотено.

Псалми 143:5  Спомням си древните дни,

                           Размишлявам за всичките Твои дела,

                           Поучавам се в творенията на ръцете Ти.

Псалми 143:6   Простирам ръцете си към Тебе;

                           Душата ми жадува за Тебе като безводна земя. (Села).

   Давид се справяше с тези обстоятелства много по-различно, отколкото с тези в Псалм 39. Този път той използва тишината за да си спомни нещата, които Бог беше извършил в миналото. Давид си припомни, че нещата не винаги са били отчайващи. Той размишляваше върху миналите благословения и протягаше ръцете си към Бог за едно обновено докосване на живота му. Давид умишлено направи така, че огньовете на болка и нараняване да спрат, като в същото време подклаждаше огньовете на наслада в Бог. След известно време той можеше да възкликне: ”Душата ми жадува за теб като една жадна земя”.

   Силните желания към Бог не стават автоматично; те трябва да бъдат подкладени, както огъня. Копнежът за Бог може да стои латентен  в душата и ако не дойде освобождаване на желанията, които са хванали вниманието на ума и емоциите ни, тези копнежи по Бог може изобщо да не се задвижат. Тук не става въпрос за добро срещу зло, колкото за борба между моменталното и важното. Натискът на моменталните нужди ще доминира вътрешното ни естество, ако не се научим да се дисциплинираме и да ги оставяме настрана, така че да можем да се концентрираме върху това, което наистина е важно.

   По време на последните ми дни като пастор, аз надзиравах една програма за разширяване в църквата. Дните ми бяха доста дълги и нощите ми - заети с много активности. Една вечер, когато жена ми коленичи до мен в молитвената стая, като че ли тя влезе в Божието присъствие почти веднага, докато аз въпреки че вече бях един час в молитва, очевидно се борих да вляза в Божието присъствие. Притеснен от това, жена ми попита Господ защо на мен ми отнема толкова дълго време да докосна Бог, когато беше толкова лесно за нея. Господ и каза, че аз трябваше да се моля и да оставя настрана всички тези неща, които доминираха ума ми. Той и казал, че аз трябва да оставя настрана тежината на тази програма, която изграждах и многото проблеми, в които бях въвлечен чрез съветване и да се моля, докато чувството ми за отговорност на духовния живот на църквата бъде оставено настрана. Не че аз бях извън общение с Бог, а бях извън синхрон с Него. Моят ум и емоции бяха толкова хванати от живота на църквата, че ми беше много трудно да се издигна над тях и да откликна на живота на Христос. Отне ми доста дълъг период от време, само да мога, да освободя себе си от светските ми грижи. Бележникът на великите мъже на молитва записва следните думи: ”отне ми девет часа за да успея да стихна днес”. Разбирам какво този човек е имал предвид, а мисля също, че и Давид го е разбирал.

Давид използваше тишината за размишление

   Давид не само използваше периоди на тишина в поклонението си за да освобождава себе си от негативните емоции, но той мъдро използваше тези сезони също и за да размишлява върху Бог. Поклонението изисква от нас да фокусираме мислите си върху Бог, но е трудно да мислим за Бог, когато говорим за себе си или настоящите събития. Понякога ние всъщност, буквално изкарваме себе си от Божието присъствие. Когато молитвите ни и хвалението ни станат прекалено насочени към нас самите, поклонението спира. 

   Отговорът на Давид към това беше да затвори устата си и да отвори ума си. Когато говореше чрез Божия глас, той написа:

Псалми 46:10 “Млъкнете и знайте, че Аз съм Бог;

                           Ще се възвиша между народите,

                           Ще се възвиша на земята.”

   Бог няма предвид ние да бъдем превъзвишени и Той дори ни предупреждава относно себеиздигането, и иска да ни увери, че Той ще бъде превъзвишен между всички хора на земята и нашето поклонение е един от любимите му начини да бъде издигнат на земята – подобно на начина, по който Той е постоянно издигнат и превъзвишен в небето.

   Асаф, Левитинът, който Давид определи да бъде над поклонението и музиката в шатрата на Давид написа:

Псалми 77:6   “Спомням си за нощното си пеене;

                           Размишлявам в сърцето си,

                           И духът ми загрижено изпитва, като казва:”

Псалми 77:12 “И ще размишлявам върху всичко що си сторил,

                           И деянията Ти ще преговарям.”

Псалми 77:13 “Боже, в светост е Твоят път;

                           Кой бог е велик, както истинският Бог?”

  Той също беше научил себе си да използва сезони на тишина в поклонение за да размишлява върху Бог. Знаеше прекалено добре човешките пътища и пътищата на собственото си сърце, но също така откри, че когато душата му беше тиха, той започна да познава повече неща за Бог.

   Давид беше уникален в употребата на тихи времена за да размишлява върху Бог. В Псалм 11, който не се преписва на Давид, но е точно посред псалмите, които са преписани на него, /а и някои учени казват, че това  е негово  писание/, ние четем:

Псалми 111:2 “Велики са делата Господни,

                           Изследими от всички, които се наслаждават в тях.”

Псалми 111:3 “Славно и великолепно е Неговото дело;

                           И правдата Му остава до века.”

Псалми 111:4 “Достопаметни направи чудесните Си дела;

                           Благ и милостив е Господ.”

  Давид чувстваше, че Божиите дела бяха достойни за това да бъдат изследвани и изучавани, понеже дори спомнянето ни за тях носи удоволствие. В бързината ни да се усъвършенстваме  в съвременния свят, ние като че ли тичаме с всичка сила, като в същото време обаче, като че ли стоим на едно място. Ние не отделяме време да се върнем назад и да си спомним някои неща. Давид каза, че има голяма духовна сила и радост в това да погледнем назад, към това, което Бог е извършил. “Неговите чудесни дела трябва да бъдат припомнени”. Ако по време на поклонението, умът ни е фокусиран във великото Божие състрадание, устите ни ще бъдат изпълнени с благодарни викове и хваление. Мястото на тишина в Божието присъствие не пречи на пълния израз на поклонението, а дори прибавя субстанция към това поклонение.

Давид използваше тишината за почивка

    В неговия Псалм за това, че не трябва да се страхуваме, Давид изреди пет действия, които ще ни помогнат да преодолеем над грижите. Той ни призовава:

• Да се доверяваме на Господ и да вършим добро

• Да обитаваме в земята и да се храним на Неговата вярност

• Да се наслаждаваме в Господ и Той ще ни даде желанията на сърцето ни

• Да посветим пътя си на Господ и да му се доверим, и Той ще го изпълни 

• Да почиваме в Господ и да чакаме търпеливо за Него. /Псалм 37:3-5,7/

  Да се довериш, да обитаваш, да се наслаждаваш, да се посветиш, да си почиваш – всички тези неща говорят за тих отклик в контраст на активността, която се характеризира с притеснение, страх и вълнение. Резултатът, който Бог ни обещава, че ще имаме, ако предприемем този спокоен подход към Божието присъствие е : ”Тези, които чакат Господ, те ще наследят земята” /9 стих/ и “кротките ще населят и наследят земята” /11 стих/.

   Някои от другите псалми също индикират, че Давид понякога е подхождал към Бог, както ние го правим – с натоварено състояние на ума. Духът му  е бил притеснен, умът му е бил раздразнен и думите му са изразявали гнева в сърцето му. Това не е неправилно, ако това са честни емоции, които преодоляват вътре в нас, но ще е много трудно да се поклоним с такова отношение. Максимумът, за който можем да се надяваме в този случай е, да се помолим Бог да се намеси. Ако молитвата е смесена с вяра, ще трябва да можем, да доведем сърцата си в почивка, така че да се поклоним на нашия дълготърпелив Бог. В такива обстоятелства, псалмистът беше способен да каже:

Псалми 116:7 “Върни се, душе моя, в успокоението си,

                           Защото Господ постъпи щедро към тебе.”

    В една от песните си на възкачвания, Давид каза:

Псалми 131:2 “Наистина аз укротих и успокоих душата си;

                          Като отбито дете при майка си,

                         Така душата ми е при мене като отбито дете.”

   Колко описателно е само това. Това не е някакво бебе, а растящо дете, чиито притеснения и страхове са го надделели. Давид не казва, че майката трябва да промени обстоятелствата. Той просто предлага простотата на това детето да влезе в скута на майка си, да седи в нейния скут и да бъде успокоено от всички вътрешни неспокойствия и притеснения. По същия начин, когато сме в присъствието на Любящия Бог, много по-малко важно е Той да промени нещата, отколкото да промени нас. Точно, както прегръдката или целувката на майката може да успокои детето, така и Божието присъствие може бързо да утеши бурята, която бушува в нашите умове и да ни доведе вътрешен мир и почивка за душата. Във времената на поклонение, имаме нужда да се гушнем в Божията прегръдка и просто да оставим доказателството за Неговия живот да стихне всичкия вътрешен тормоз, притеснения и страхове в нас.

   Понякога се опитваме да произведем почивка, като изразходваме емоциите си в някакви диви форми на поклонение. Това същи има своето място – но едни изразходени емоции много бързо могат да се съживят, така че всичко, което сме постигнали е физическо изтощение. Вероятно имаме нужда да изтощим тези емоции с пляскане, викане, гръмогласно пеене и дори танцуване. Но някъде по пътя ние ще трябва да седнем и в Божия скут, и да позволим на Неговото нежно присъствие да замени почивката ни с Неговото внимание.

   Когато филистимците хванаха Давид в Гад, той написа:

Псалми 56:3 “Когато съм в страх,

                        На Тебе ще уповавам.”

Псалми 56:4 “Чрез Бога ще хваля думите му;

                        На Бога уповавам; няма да се боя;

                        Какво ще ми стори човек” {Еврейски: Плът.}‡?

  Той беше научен да стихва сърцето си чрез доверието си в Бог и  намираше утеха в Божието Слово. Три пъти в един псалм, Давид декларира: ”Аз ще хваля Словото Му” /4,10 стих/. Тихите времена с Божието Слово, и писаното, и Живото Слово, ще доведат вътрешното ни естество до тишина и почивка. От тази позиция, поклонението може да тече към личността на Бог и това  е много по-висше от едно обикновено хваление за делата на Бог.

Давид използваше тишината за откровение

   Това че Давид получаваше уникални откровения от Бог и за Бог е неоспоримо. Неговите псалми изразяват знание за Бог, което е много отвъд неговото поколение. В деня на закона, той видя Божията благодат. Давид прегърна суверенитета на Бог, като все още вярваше че личната молитва задвижва сърцето на Бог за Неговите хора. Той толкова вярваше в заветите, които Бог беше направил с Авраам, Исаак и Яков, че се чувстваше почти непобедим във война и знаеше, че трябва да възвърне териториите, които Бог им беше дал. Повече от това, дори Давид не само знаеше много за Бог, но той познаваше Бог. Интимното взаимоотношение, което Давид беше изградил с Бог, докато беше млад овчар, продължи да бъде с него, докато той седна на престола на Израел  и най-накрая, той стана поклонник пред престола на Бог. Давид също така получи Божествено откровение относно нещата, които ние наричаме естествени. Той изобрети музикални инструменти, даде скицата и плановете за храма, който беше построен след смъртта му  и много често получаваше много специфични инструкции по време на битка. Бог му даваше мъдрост да управлява хората. Синът му Соломон е познат като “най-мъдрият човек, който някога е живял”, но Давид не беше много зад него. 

   Тези откровения не идваха към Давид, докато той беше постоянно зает и ангажиран в дейностите на двора или по време на битка. Те идваха, когато Давид тихо чакаше Бог в поклонение. Когато сме хванати от блъсканиците, суетата и бързането на живота, ние рядко ще чуем тихия, нежен глас на Бог. След като размишляваше и говореше за делата на Божиите ръце и издигаше ръцете си в поклонение пред Господ, Давид каза:

Псалми 143:8 “Дай ми да чуя рано гласа на милосърдието Ти,

                          Защото на Тебе уповавам;

                          Дай ми да зная пътя, по който трябва да ходя,

                          Защото към Тебе издигам душата си.”

  Давид искаше Бог да чуе гласа му, когато той се молеше, но той също така искаше да чуе Божия глас, когато се покланяше. Така трябва да направим и ние! 

   Една от областите на откровение, която е особено специфична за Давид беше откровението за човека. Отново и отново, Бог откриваше Давид на Давид. Давид научи неща за вътрешното си естество много преди психолозите да започнат да трупат техните наблюдения относно човешкото естество. Бог, Творецът на този цар, помогна на Давид да види тези неща в неговото естество, които му помогнаха да се промени, като в същото време, Бог му откри вътрешните качества, които наслаждавах Бога. Отново това откровение дойде, когато Давид беше достатъчно стихнал пред Бог за да чуе Божия глас. Бог не ни дава откровения насила. Той говори внимателно и нежно на нашите духове и ни инструктира с нежни думи. Щастлив е поклонникът, който се е научил да си осигурява сезони на тишина, за да може да чуе тези думи. 

   Когато Давид откриваше нещо добро, той стоеше за него. Живеейки в ползите на поклонението, той избра да се покланя често  и постоянно, за да може, да продължи да се наслаждава на благословенията от това, да бъде в присъствието на Йехова.