В „СГХГ – откупки (I част)” и „СГХГ – откупки (II част)” описах подробно случилото се с две мои Заявления по ЗДОИ с искания за информация относно откупките, направени от СГХГ в периода 2007- 2017 г. По първото Заявление получих частичен отказ – непредоставяне на откупните цени на творбите, влезли във фонда на СГХГ. Своевременно вече бях подала жалба в съда по отказ по идентично заявление и съответен отговор от НХГ. Смятах, че в крайна сметка едно дело по два еднакви казуса е достатъчно. След като Административен съд - София град се произнесе с Решение в моя полза и НХГ ми предостави нов изчерпателен отговор, включващ и откупните цени на творбите, подадох второ Заявление до СГХГ. Този път получих пълен отказ, който обжалвах.

Делото бе насрочено за 9 май 2019 г. На това съдебно заседание двете страни предоставиха своите писмени доказателства. За запознаване с тях делото бе отложено и бе насрочено второ съдебно заседание за 26 юни 2019 г.

СГХГ бе приложила и изброила в Опис документите, които смята за доказателствени, включително първия ѝ отговор до мен от 2018 г. - списък с откупените творби, без цените, 115 „отказа” и заявления за последващи питания на третите лица и др. Оказа се, че в Описа името и документите на едно от лицата се дублират два пъти, друго от лицата фигурира в Описа, но няма налични документи, а още едно лице има приложени документи, но името му липсва в Описа, така че, да кажем, всички са 114 бр. Първият аргумент на СГХГ в обжалвания от мен отказ е, че исканата информация не е обществена. Същевременно стана видно, че в 114-те комплекта бланки, които е предоставила за отговори на третите лица, СГХГ сама е написала „информацията, която се търси, е обществена по смисъла на чл. 2 от ЗДОИ”. Списъкът от 2018 г. показва, че СГХГ е откупила творби на 136 автори, а комплектованите отговори на трети лица са 114. От тях поне 12 не са автори, защото имената им не съвпадат с тези от списъка на откупките. Те вероятно са наследници, галеристи или колекционери и е възможно да са продавачи на повече от един автор/творба, но не става ясно на колко и на кои автори/творби точно. Едно от лицата не е сложило отметка за отговор относно последващи питания, за двама други такива документи изобщо не бяха налични, въпреки че в Описа невярно е посочено, че са дали. И най-вече, 4 лица са дали не откази, а съгласия за предоставяне. Т.е. 7 лица НЕ СА изразили ясно изрично несъгласие. СГХГ обаче и в първия, и в обжалвания отговор твърди, че е получила „изрични откази ОТ ВСИЧКИ”. Дори само това разминаване във фактите за мен е достатъчно, за да се отрази на доверието ми. Комплектите на други 3-ма продавачи нямат никаква дата кога изобщо са били попълнени. СГХГ не бе приложила копие на нито един пример за „клауза за конфиденциалност“ , за съществуването на която твърди. Целият куп документи за мен бе излишно събран, сякаш с единствена цел при нужда просто камуфлажно да респектира „колко много интереси нарушавам”.

На 4 юли 2019 г. Административен съд – Пловдив оповести своето Решение, което е в моя полза по всички точки на жалбата ми. За професионализма, с който за втори път ме представляваше, искам да благодаря на адв. Стефан Ангелов от „Програма достъп до информация”. Ще цитирам сайта им: „Налице е надделяващ обществен интерес за предоставяне на информация за цените на откупените творби в последните 10 г. от Софийската градска художествена галерия. До този извод стигна състав на Административен съд – Пловдив по дело на Мария Каравланова (Пловдив) срещу отказ на директора на Софийската градска художествена галерия (СГХГ)…. отказът е отменен и преписката е върната на директора на СГХГ за ново произнасяне по заявлението с указания по тълкуването и прилагането на закона.”

Може да прочетете подробно приложените линкове, както на самото съдебно Решение, така и професионалния анонс на ПДИ. Предадено по най-краткия начин, съдът казва:

- че исканата от мен информация е обществена по смисъла на ЗДОИ;

- че за да се иска съгласие на трета страна, информацията трябва да съдържа лични данни или да е търговска тайна, свързана с нелоялна конкуренция. В разрез с процесуалните изисквания СГХГ не е посочила кои конкретно са третите лица, които не са предоставили съгласие за предоставянето на исканата информация, чиито интереси биха били засегнати, съответно какъв е техният брой, нито за кои произведения е налице изрично несъгласие. Не е отбелязала, че от питаните има съгласни, и такива, които не са отговорили;

- съдът посочва, че ако е налице надделяващ обществен интерес, горните принципи отпадат и информацията трябва да бъде предоставена без допитване до третите лица;

- посочва и това, че в ЗДОИ съществува ПРЕЗУМПЦИЯ за наличие на надделяващ обществен интерес „когато сведенията и данните са свързани със страните, подизпълнителите, предмета, цената, правата и задълженията, условията, сроковете, санкциите, определени в договори, по които едната страна е задължен субект”;

- и най-вече съдът посочва, че самото съществуване на презумпция за надделяващ обществен интерес предполага не аз (като заявител), а СГХГ (като орган) да представи доказателства, ако твърди, че такъв няма.

- Съдът казва, че СГХГ излага декларативно тези, без конкретика и ясна аргументация.

За тези, които не са наясно с правните особености, ще спомена най-общо, че поради множеството процесуални нарушения от страна на СГХГ съдебното произнасяне по делото не бе по същество, а с конкретни съдебни указания съдът върна преписката, за да може СГХГ да ми отговори отново, поправяйки се и съобразявайки се сама с казаното в съдебното Решение.

На 23 юли 2019 г. получих имейл с новия отговор на СГХГ.
За мое огромно удивление, той само частично е съобразен с указанията на съдебното Решение. Отново е по-скоро декларативен, отколкото доказателствен. Въпреки че съдът подчертава, че в хода на делото СГХГ не е защитила тезите си, включително не е оборила наличната презумпция за надделяващ обществен интерес, което прави излишни самите допитвания до трети лица, тя ми е предоставила единствено информацията от няколкото съгласили се и няколкото неотговорили и отново спряга лични данни, търговски тайни и че няма надделяващ обществен интерес. Освен това отново има допуснати грешки и противоречия.

Може да видите целия отговор.

Технически

В новия отговор отново имената не покриват напълно откупените автори (макар този път с по-малко). Отново се дублира името на същото лице. Липсва името на човек, който имаше приложени документи, макар и без да е в Описа с доказателства. Да кажем, че формално мога да заменя с него едното дублиране. Предоставена ми е и информация за лице, което изобщо не фигурира в първоначалния списък на направените откупки, който получих 2018 г. Тази дори незначителна подробност поставя под въпрос доколко изчерпателен в крайна сметка е той, защото не съдържа името на автор, от който сега се посочва, че са откупени две творби за по 1 000 лв. Всяка откупка все пак се отразява на общите годишни разходвани суми и при средноаритметични изчисления. Най-практично и прегледно би било СГХГ да използва първоначално предоставения ми списък и в него срещу всяка откупка да посочи цена или „отказ на такава от... (име на съответния продавач)”. Да, но не.

По отношение на личните данни

Дадена творба - музеен експонат може да е откупена от нейния автор, от наследник, от галерия или колекционер. Ако аз не знам с точност кой е продавач, чия „икономическа идентичност” ще съм „засегнала”, чии „лични данни” ще съм получила, още повече при положение че става дума за единични покупко – продажби?

„е) икономическа идентичност - това са данните, разкриващи имотното и финансово състояние на лицата, участието и/или притежаването на дялове или ценни книжа на дружества и др. В масовите случаи тези данни се предоставят от физическото лице на администратора с оглед изпълнение на съответните данъчни и задължения към осигурителни органи, покриване на изисквания при заемане на изборни постове и др. под., при което основанието за обработване на тези данни е посочено в нормативен акт;”

Една откупна сделка с художествена творба не разкрива общо финансово състояние. Не разкрива цялостен месечен или годишен доход, не е данъчна декларация. По мое мнение СГХГ има финансовото състояние само на служителите си.

Откупните цени на творби по договори са предмет на самите договори, не са лични данни, предоставени от трето лице за администриране.

Искала съм информация за творби - културни ценности - експонати от основния фонд на обществена музейна колекция. Музейните културни ценности и информацията, свързана с тях, са публично достъпни по ЗКН.

Още преди да получа първия отговор на СГХГ от 2018 г., разговарях с автор, който също има откупена творба, и ми каза, че няма нищо против предоставянето на информация за цените, защото е обществена. Покрай делото обаче видях и негов „отказ”. Попитах го той ли се е подписал, каза „да”, че не помни повода и недоумява защо СГХГ им е изпратила тези писма. Лично той ми даде и пример с новина, че след обжалване по ЗДОИ Общинската фондация „Пловдив 2019” е била задължена да разкрие публично заплатите на директорите си. Така че за мен ненужните допитвания на СГХГ до авторите са довели дори до удобно „пласиране” на нейни субективни гледни точки и до неволни "стадни реакции".

И ако СГХГ се изтъква като толкова стриктен защитник на лични интереси и администратор на лични данни, защо е предоставила мои лични данни (три имена) на всички „трети лица”, след като по ЗДОИ „всеки има право да иска обществена информация” и в този смисъл няма значение дали аз или друг е задал питането за музейните откупки. В случая за мен няма особено значение, но реално десетките разговори между галерии, чийто повод съм дала със Заявленията ми, както и стотиците реакции на автори, които ненужно са питани дали са съгласни или не музеите да ми предоставят информация за проучване, бе тенденциозно насаждане на неоснователен негативизъм по мой адрес. Искрено препоръчвам този полезен материал на Фани Давидова, защото липсата на опит при някои, непълното и неясно запознаване със същността на даден казус при други и ефектът „развален телефон” винаги усложняват излишно.

По отношение на търговската тайна и конкуренцията

Някак обезпокоително е, че СГХГ досега нито веднъж не уточни, че през цялото време обектът на спора ни са музейни културни ценности, защото творби без такъв статут не могат да влязат в основния ѝ фонд. Нещо повече - тя дава статут на културна ценност на откупените от нея творби и тя ги оценява (има възможност да преговаря за предложена цена или сама да предложи такава). През цялото време, никъде в отговорите си до мен СГХГ не нарече себе си музей. Навсякъде използва думите „творби”, „произведения”…, но не конкретизира, че в основния ѝ фонд тези творби и произведения са със статут на общински, движими културни ценности. По този начин индиректно подвежда, че едва ли не всички творби под слънцето са равни конкуренти и всички участници в пазара на изкуството също са равни конкуренти, а това не е точно така!

За яснота на по-широката аудитория искам да дам един онагледяващ пример. Представете си цялото море от създадени (във времето и днес) визуални творения, във всички видове, стилове, жанрове и техники, любителски, професионални, че дори и детското творчество. Мислено оцветете всички тях в синьо. Само част от всички тези „сини” произведения, притежават определени високи художествени, исторически, новаторски и др. отличителни качества и биват определяни, като движими културни ценности. Т.е. мислено си представете, че част от всички споменати сини творби са по-значими и затова стават лилави. Участниците в пазара на визуалното изкуство са различни – частни галерии, магазини за сувенири, занаятчийски работилници, аукционни, къщи, колекционери, еднолични търговци, галерии - музеи и пр. И ако случайно има хора, които не знаят, по ЗКН общинските галерии наистина са музеи и по същия закон в основния им фонд могат да влизат само „лилави” творби, т.е. само със статут на движими културни ценности. Морето от „сини” творби е в свободно обращение за всички останали на пазара.

Музей на текстила и облеклото, модни къщи от типа Шанел, Готие, Долче и Габана, конфекция от МОЛ или битпазар и кварталните шивашки услуги са различни неща и не са си 100% конкуренти на пазара, макар да са участници в един сектор.

Относно повторния опит на СГХГ да оправдае отказа си с мотива „търговска тайна”, първо не е ясно колко от продавачите на откупките изобщо са търговци по смисъла на закона. И още по-неясно е колко от тях са такива, които търгуват с движими културни ценности. Защото лицата, които търгуват с движими културни ценности не са обикновени търговци, а трябва да са регистрирани по чл.115, 116, 117 от ЗКН. Повечето частни галерии, сувенирни магазини и антиквариати, ЕТ и пр. нямат такъв лиценз, защото не се занимават с културни ценности. Като музей, СГХГ притежава въпросния лиценз служебно. В този смисъл нейна „конкуренция” следва да са само тези, които търгуват с („лилави”) културни ценности. Движимите културни ценности влизат в музеите с научна цел, като обект на всякакъв вид изследвания, включително и за тяхната откупна цена/оценка през различните периоди. Точно затова множество галерии - музеи по света поощряват и улесняват интереса към фондовете и архивите си по всякакви начини. Откупната цена (висока или ниска) е част от историята на творбата. Тя може да бъде обоснована с покупателната способност, средните заплати, политическите държавни и институционални неуредици и пр., но всичко това също е част от историята на експоната, в контекста на времето, в което е създаден и/или продаден. Нали именно за това са музеите. За родните музейни откупки няма публична конкретика. Единствено във в. „Култура” бр. 2/1995 г. има подробен материал за НХГ, където са изнесени кратки данни за цените в периода преди ’44 г. и общи цифри за периода на комунизма.

Всеки в бранша и без това знае (дори и условно), че общинските и националните галерии - музеи купуват по-евтино. А според „чл.123, 124 от ЗКН - Държавата има право да придобие като първи купувач културна ценност национално богатство, предложена за продажба на търг, по първоначално обявената цена”. Да вземем и медийните публикации за последно откупения от МК портрет на княз Александър I Батенберг. Цената е известна, никой не е посмял да каже и дума за лични данни, „търговска тайна”, питания на наследниците или продавачите, след като откупката е направена от държавна институция, с обществени средства.

СГХГ е най-голямата общинска галерия в страната. В последните десетина години е вложила в откупки значително повече средства от НХГ и почти два пъти повече от редица общински галерии взети заедно, защото (за разлика от другите галерии на бюджетна издръжка) от 2007 г. Столична община ѝ е отпускала за откупки сума от порядъка на 100 000 лв. годишно. Същевременно, обратнопропорционално на изразходваната сума, броят откупени творби на СГХГ е почти два пъти по-малък от тези, направени от другите общински галерии в страната взети заедно. Това не сочи ниски цени. Недопустимо е галерия от такъв ранг да твърди, че музейният престиж, който дава, струва най-евтино, подбива всички други цени на пазара и затова отдавна си е решила, че откупните цени ще са тайна, и точка. Има си Закон за защита на търговската тайна. В музейните нормативни документи никъде не се казва нищо нито за „тайна”, нито за „клаузи за конфиденциалност в договорите за откупки”. СГХГ обаче отново в отговора си до мен споменава за такива, без да посочва и цитира конкретен пример.

Конкуренцията на СГХГ е ограничена и по още един показател - идентифицирането (даването на статут на движима културна ценност). Т.е. галериите – музеи са сред тези, които определят кои от всички „сини” творби стават „лилави”. Ако оставим настрана археологическите артефакти и нумизматиката, ето кои са взаимни конкуренти за идентификация на художествени произведения:

„Според новия текст идентификацията на културните ценности от частни колекции ще се прави от „държавен, частен или общински музей”, от регистрираните търговци на антики или от регистрираните нумизматични дружества. Към момента регистрираните частни музеи в България са четири, според данните на сайта на Министерството на културата. Единият е Нумизматичният музей в Русе. Другите два са на софийската фондация „Арете- Фол” и не чирпанското сдружение „Гема 11”. Може би най- известният на широката публика е Музей „Васил Божков” на фондация „Тракия”.”

Текстът в ЗКН гласи: „Чл. 96. (2) (Изм. - ДВ, бр. 1 от 2019 г.) Идентификацията на културни ценности се извършва от националните и регионалните музеи самостоятелно или съвместно с други научни или културни институти и висши училища. Право да извършват идентификация имат и общински и частни музеи, определени със заповед на министъра на културата.”

За мен категорично липсват логични аргументи относно хипотетичната нелоялна конкуренция, за която СХГХ претендира.

За „старите майстори”, утвърдените имена и творби от по-близкото минало, времето и историята са изиграли своята роля и („лилавите”) движими културни ценности са по-ясно откроими. По-чувствителен е въпросът за творбите от съвремието ни. След различни промени на ЗКН, в него все пак четем: „Чл. 7 (4) Не са културни ценности по смисъла на този закон: 3. (изм. - ДВ, бр. 89 от 2018 г.) произведения на изкуството, собственост на техните автори, или такива, които не са по-стари от 50 години”. Това е ограничение, показващо кои творби не са „лилави”. Реално според въпросния чл.7 (4), т. 3 от ЗКН творбите на всички съвременни автори са „сини” - не се водят културна ценност. По тази причина всички търгуват с тях абсолютно свободно, както с обикновени стоки, използвайки частни галерии, магазини, колекционери, аукционни къщи и др.. Въпреки това музеите ни все пак откупуват творби и на „живи автори”, правейки изключения от чл.7 (4), т. 3 от ЗКН и давайки им по този начин статут на („лилави”) движими културни ценности. Много е важно именно самите музеи публично да информират и образоват какво произтича от откупка на „жив автор” от музей, какво е различното. Влизайки във фонда на музей, дадена творба става част от официалното културно- историческо наследство. В местен музеен контекст застава редом до Захари Зограф, Иван Милев, Борис Георгиев и т.н. Подлежи на изучаване, представяне, каталогизиране, архивиране, картотекиране, реставриране, предоставяне на детайлна информация на всеки, който прояви интерес. И преди абсурдното твърдение, че прозрачност на откупните цени ще доведе до нелоялна конкуренция, защото били „ниски”, не разбирам защо СГХГ пропуска да отбележи факта, че неслучайно много автори направо даряват творбите си, а някои откровено се самопласират по този начин. По инерция на тази местна практика, Вежди Рашидов по собствена инициатива реши да дари свои творби и на… Лувъра. Не му се получи, разбира се, но е симптоматично как системната липса на музейни откупки е извела на преден план фондопопълването чрез дарения. Така „сини” творби със спорни заслуги, с лекота са станали „лилави” културни ценности. Ще цитирам моя приятелка: „ мнозина „си купуват” престиж и по втория начин. Това си е par excellence корупция. Защото едните търгуват с влияние, а другите придобиват лична облага”. Колекционери също даряват колекциите си. Както и в други подобни казуси, за да няма сплетни и съмнения, прозрачността е още по-належаща. Включително и за размера на ситото на даренията.

За жалост с тезите и действията си СГХГ показва, че вместо да изяснява и осветява, е избрала да е „услужлива” в полза на дългогодишните и устойчиви проблеми.

Адвокатската защита на СГХГ някак се плъзга по повърхността и насочва към авторските права, но аз нито нарушавам, нито оспорвам такива. Културните ценности от фондовете на общинските галерии са общинска собственост. Те са уредени в Закона за държавната и общинска собственост, както и в законите и наредбите за музеите. Интересен професионален материал е и този: „Сделките с културни ценности са такива, към които наред с общите правила на търговското право са приложими и специалните изисквания на закона, поради специфичния характер на предмета им – културната ценност.”

„Понятието „културна ценност“ е ново за българското право. Отмененият Закон за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ) от 1969 г. боравеше с понятието „паметник на културата“. С влизането в сила на Закона за културното наследство (ЗКН) през 2009 г. се утвърдиха като легални понятията – „културно наследство“ и „културна ценност“. Изрично е установено в закона, че културните ценности са обществено достояние и се ползват със закрила от държавни и общински органи в интерес на гражданите на Република България. Както и по отношение на собствеността – културните ценности могат да бъдат публична и частна собственост. Те могат да са собственост на държавата, общините, на Българската православна църква и другите регистрирани вероизповедания, както и на физически и юридически лица.”

По отношение на културните ценности и обществения интерес

Ако човек трябва да отделя години за едно елементарно проучване, изискващо информация за културни ценности от музеи, то не знам какво остава за неща като здравеопазване, чист въздух, защитени природни територии и пр. Факт е, че системно се отказва обществена информация, която касае и тях. Дори да погледнем питанията ми за откупките, като чиста математика, красноречиво е, че на едно и също питане общинските галерии отговарят различно. От 33 галерии – музеи 16 ми предоставиха пълни отговори, 4 казаха, че нямат откупки, 3 са с мълчаливи откази и 10 с частични откази (сред 10-те е СГХГ, видимо повлияла на тези, които отговориха като нея). Интересно ми е как СГХГ би коментирала пълните отговори на преобладаващата част от музейните ѝ колеги, които не питаха „трети лица”, не виждат никакви тайни и лични данни? Според нея кои от всички 33 попитани галерии - музеи не спазват закона и са нарушили нечии интереси?

Реално аз трябваше да обжалвам и мълчаливите, и всички частични откази. Т.е. да водя 13 дела. Това е абсурдна ситуация за българските музеи! И кой знае, ако имах възможност - нерви, време, финансов ресурс, може би само това би накарало различните типове институции у нас да научат някои важни обществени уроци. Не може за едно и също нещо, всяка галерия - музей да си тълкува нормативите избирателно удобно, при положение че те са еднакви и задължителни за всички.

Недопустимо е редица администрации непрекъснато да игнорират законовите си задължения за прозрачност при управление на поверените им институции, в резултат на което гражданите, изискващи тази прозрачност, да затрупват съдилищата с казуси, които изобщо не биха съществували, ако администрациите осъществяваха дейността си стриктно.

Исканата информация касае откупени с обществени средства културни ценности, които след откупката престават да бъдат частна собственост и стават държавна и общинска собственост. В случая се пита на какви цени е придобита публична собственост, а не какви неща са си купили служителите за частните апартаменти и вили. Да си представим, че една галерия - музей за 10 години е закупила само една културна ценност. Принципно цялата информация за нея е обществена. Щом това важи за една откупка, следва да важи и ако откупените от музея културни ценности са 10 или 100. В този смисъл галериите – музеи с повече откупки просто дължат в пъти повече прозрачност.

В това интервю на "Площад Славейков" г-жа Филева казва: „Винаги има някой, който не е доволен и всичко оспорва, но не го оспорва в разговор за произведенията или през свои творби или изложби, оспорва го по някакъв съдебен път. Мисля, че ние се съдим повече дори от американците – за архитектура, за изкуство, за каквото се сетите. Това означава липса на доверие към институциите, оспорване на авторитетите и не води до нищо добро. Разбирам недоволството на колегите, но трябва да се мисли преди да задаваме определени въпроси и да искаме определена информация. Необходима ли е тя, или го правим просто, за да изтощим институцията, да е заета и дълго да ни отговаря?.... Принципът е непременно да докажем, че другият е по-малък, че нищо не струва.”

Разбира се, има всякакви различни случаи, но съвсем не е задължително художници и куратори да изразяват несъгласие само чрез изкуство. Всички сме и граждани, професиите са вторични. А има и примери, когато граждански действия впоследствие стават основа на творчески проекти. Само защото над 70 години никой не е питал галериите в България нищо сериозно, не значи, че сега, който им задава въпроси, иска да ги „изтощи”. Администрациите трябва да са такива, че да функционират нормално, дори без да се ангажират служители. Затова по различни закони е заложено определена информация да бъде публична онлайн, за да не се налага изобщо някои въпроси да се задават писмено. Нужно е не само на теория, а и на практика галериите да имат работещ „справочен апарат” за потребителския интерес.

Ако поискам от даден музей конкретна информация какви творби на Пикасо притежава, инвентарните им номера, кога са постъпили в музея, от кого са откупени/дарени, на каква цена и колко е сегашната им оценка, никой няма да ми каже: „ще питаме наследниците на Пикасо и други трети лица дали дават, защото всичко, което искате, са лични данни и търговска тайна”. Музеите са за това – да предоставят физически (виртуален) и интелектуален достъп до културните ценности.

В правова държава начинът да изискаш дължима услуга от институциите не е „чрез разговор“. Не може всеки един гражданин за всяко нещо да трябва да ходи да говори лично с министрите, с кмета, с ректора, с директора, с пилота на самолета и пр. Нали затова по презумпция институциите следва да предлагат еднакво достъпни за всички услуги. Например при искане на налична обществена информация не е нужен „разговор”, в който някой администратор да ми обясни своето еднолично мнение, плод на субективно нормативно тълкуване, което тиражира над 10 години, и аз веднага да се съглася, да изляза на заден ход с леки поклони и думите: „ааа, да… разбирам…, щом някой има нещо да крие, тихо, тихо… нека кротуваме за това лично желание… обществените проблеми нямат значение”.

Има недоверие в институциите и авторитетите, защото редовно всякакви управляващи говорят неистини, с години дундуркат обществени проблеми, мотивирайки се с етичен кодекс или политическа коректност. Става точно обратното - институциите изтощават и правят гражданите заети, карайки ги непрекъснато да плуват срещу течението. Знам колко много хора се опитват да подобряват сферите, в които работят. Модерно е да се възхваляват „малките добри практики” и ”добри примери”, но е факт, че при абсурдни условия те са като да пълниш пробит съд с вода. Дори и най-упоритите в един момент виждат, че няма смисъл да се пилеят нерви и усилия, защото първо е нужно друго. Тук е мястото да подчертая, че аз нямам нищо против г-жа Филева, никакви лични сметки за уреждане или желание да доказвам „че другият е по-малък, че нищо не струва”. Уважението и самоуважението ми дават право да обяснявам и защитавам аргументирано моите позиции.

Надделяващ обществен интерес не значи непременно обществото да се тресе по дадена тема и медиите да бълват публикации, скандали, ПР, реклами... Означава, в случая, оповестяването на информацията да е по-важно за посочването, дефинирането и решаването на даден обществен проблем, отколкото „личния интерес” на трети лица. А ситуацията с музейните откупки е точно такава. На фона на всеобщото оплакване, че заради липса на средства, през годините на Прехода галериите – музеи почти не обновяват фондовете си с откупки, СГХГ е с най-много средства и откупки, но крие техните откупни цени. Мними „лични интереси, тайни, конфиденциални клаузи” срещу „прозрачност на публични средства, публична информация, публични научни архиви, публично културно наследство, публична служебна отговорност какво се обявява за културно наследство, прозрачен и отговорен пазар на изкуството.”

В много страни има различни годишни анализи, проучвания, извадки, прогнози, отчети на пазара за изкуство, с участници, творби, цени, каталози, търгове, годишни приходи за търговски къщи и пр. Ето един отчет за аукционната ситуация през 2018 г. дори за Русия. Има и за годините назад до 2010-та.

Ако искаме проблемите да намерят решения, не само СГХГ, а всички общински галерии да имат определени средства за откупки, и у нас да се появи Музей на съвременното изкуство и нормалност на пазара, то как е възможно и кому е изгодно да се крие информация? От къде да започне желаната прозрачност, ако не от обществените институции, които са задължени нормативно? Предпочитаната от СГХГ лоялност и колегиалност само към нейните партньори и откупени автори за сметка на такава към цялата останала професионална и непрофесионална общественост е фалшива поза, която превръща всички музеи с подобно мислене в параван на спекулациите на пазара. Ако случайно партньорите ѝ не знаят какво е музей, нека да им обясни по-обстойно.

СГХГ твърди, че е невъзможно да бъде установена злоупотреба с власт с разкриване на откупните цени, но е странно, че едновременно с това споменава за евентуални искове за обезщетения и вреди. Това навежда на мисълта, че именно самата тя вече е злоупотребила или би дала такива поводи. Оценяването е експертна дейност, но ако се извършва в условия на непрозрачност се превръща в ниша на съмнения за злоупотреби. Какви искове, ако сделките за откупки са сключени доброволно с пълна информираност и съгласие на продавачите? Актовете на музейните комисии по идентифициране и оценяване вероятно могат да се оспорват само от заинтересовани лица, в конкретни (14-дневни) срокове по АПК. ЗКН: „Чл. 104. (1) (Доп. - ДВ, бр. 77 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) Издадените по реда на този раздел индивидуални административни актове се оспорват пред съответния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс. (2) При оспорването по административен ред компетентен да разгледа жалбата или протеста срещу актовете във връзка с предоставянето на статут на културна ценност е министърът на културата.”

Когато сделките за откупуване на визираните творби вече са приключили, не е налице и конкуренция между търговци, за която СГХГ твърди. Голяма част от 136-те автори имат откупени по една - две творби или проекти от отделни части, заведени като подномера на един инвентарен номер. Как цената на една - две откупки в музей ще се отрази фатално на конкуренцията на даден автор днес или в бъдеще? Като се има предвид, че всеки от авторите е имал право при желание дори да дари творбите си, нима някой ще каже: „ама Вие преди 10 (8, 5, 3, 2) години сте продали на СГХГ на ниска цена, затова сега настояваме и на нас за толкова”? Бъдещи сходни сделки с посочване на нелоялна конкуренция са хипотетични и недоказуеми, защото както СГХГ сама отбелязва, оценяването на творби е специфично не само за различните автори, жанрове, техники, биографии и години, а е специфично дори и за различните творби на един и същ автор. Само ако в бъдеще всички автори направят абсолютно същите творби, които са продали на СГХГ и искат да ги продадат отново, би имало някаква логика да се говори за сравнителна претенция на цената. Макар че подобен случай е комичен. Това не е „плод-зеленчук”, където всеки автор да дава килограма за фиксирана цена, но на СГХГ с отстъпка, та затова, въпреки нормативите, да е пълна тайна во веки. Отделните творби на всеки автор са различни и затова има предостатъчно характеристики, по които да се определят техни различни цени. Т.е. авторите не продават всичките си творби на една и съща цена, та откупките в СГХГ да се явяват като фатално определящ репер. Да не забравяме и това, че музейните откупки на съвременни автори се правят като изключение от правилото, че те не са културни ценности. Ако няколко техни творби, влизайки в музей, са били определени, като „лилави”, то останалите им са останали все така „сини” и те (авторите) имат свободната воля да ги продават на който преценят и за колкото преценят, а музеите нямат никакво отношение. Всеизвестно е и това, че множество автори успоредно с личното си творчество (което търпи различни художествени и финансови оценки), правят и купища халтура.

СГХГ отбелязва, че Методиката за оценяване на откупките и бюджетът на галерията са публично достъпни. И все пак, те липсват на сайта ѝ и не са леснооткриваеми. А дори Методиката да е отпечатана на фасадата на галерията, няма да означава нищо, ако няма прозрачност, която да показва в каква степен тя се прилага обективно и принципно. Всяка реална принципност винаги би могла да бъде реално обоснована. Нали се иска доверие в институциите и авторитетите – то се печели и доказва по много начини. Публичността на откупните цени би имала дори образователно - ориентировъчен характер именно относно принципите на Методиката – как пропорционално се степенува цената на творби с различна или еднаква техника, формат, възраст, творчески особености, известност на авторите и пр. При всички положения резултатът би бил по-висока отчетност и прекратяване на интригите. На мен ми писна от глупости между арт кръгове. Например предоставянето на музейната информация от СГХГ щеше най-сетне да покаже откупните суми за членовете и приятелите на ИСИ, дори щеше да се види как стоят те на общия фон откупки, направени от СГХГ, и на общия фон откупки, направени от общинските галерии в страната. Това безспорно също е в обсега на обществения интерес.

Исканата от мен информация е за цената по договори и е призната от съда за обществена, служебна по ЗДОИ, но трябва отново да отбележа, че според ЗКН и Наредба H-3 от 2012 г. самите заключителни становищата на комисии се причисляват и към съответния музеен научен архив. Този факт частично фигурира и в Правилника на СГХГ, но липсва именно най- важната част: „Чл. 33. (1) Документите от научния архив на музея и справочния апарат към него са публични.”

В крайна сметка ми стана ясно, че и да спечеля поредно дело, СГХГ дори от наранена гордост ще продължи да говори каквото си поиска, и в най-добрия случай ще продължи да оповестява поисканата обществена информация „на 10 години по лъжичка”. Смятам, че някои галерийно-музейни служители и представители на артистичната общност имат нужда най-сетне да узреят и да проследят по-задълбочено нормативите, за да осмислят казуса непредубедено. Затова, на този етап, споделям моето аргументирано несъгласие с поредния отговор на СГХГ само чрез този публично достъпен текст.

Мария Каравланова

6. 08. 2019 г.

*Текстът е качен в сайта със закъснение поради отложеното му оформяне с добавяне на линковете и документите.

** На 9. 08. 2020 г. е копиран отделно и във фейсбук групата Национални и общински художествени галерии в България. Прозрачност