Съдейки по всичко, което успях да намеря в интернет по темата за откупките в държавните и общинските галерии, от 1944 год. не е представяно публично проучване за фондопопълването на обществените художествени колекции. А информацията за периода преди ’44 год. е само за НХГ. През годините има споменавани частични данни и фрагментарни лични мнения по един или друг проблем на НХГ или общинските галерии, но без те да създават цялостна картина за брой откупки, автори и съотношенията на цените спрямо пазара у нас и навън за даден период. Не че през комунизма може да се говори за пазар. Най - вероятно той се е изчерпвал именно със събирателната дейност на държавните, общинските галерии и съюзите - т. е. преди всичко откупки с обществени средства. Дори днес - 30 години след 1989 г., няма публично оповестени никакви проучвания за пазара на изкуството в страната ни, а все пак вече са налице някакви зачатъци на такъв пазар. Не е нормално той да е в „сивата зона”. От наши дни, като някакъв вид конкретика е налична единствено кратката анкета на Мария Василева, направена по повод един от малкото протести (ако не и единствен) на музейните работници - 2012 г. Първият от въпросите в нея е „Колко творби са закупени след 1989 г.?” В отговорите са посочени общи цифри в посока по - скоро да се отбележи, че на бюджетните галерии не се отпускат отделни пари за фондопопълване, както през комунизма.

За улеснение съм синтезирала отговорите от въпросната анкета в таблица, като съм допълнила смущаващо липсващите в нея, отговори на НХГ и СГХГ.

Питанията, които през 2018 г. отправих към 33 галерии са относно откупките през последния 10/11 - годишен период 2007 - 2017 г.

Най - общо мога да заключа, че все пак фондовете се попълват. Откупки се правят. Правят се и страшно много дарения. Дали те са „малко” или „много” може да бъде определено само, при сравнение с друг (предишен) период, други музеи, друга държава и пр. Всяко сравнение, обаче има своите специфики и не винаги е на място.

По повод недоволството на редица музейни служители, че нямат възможност за избор на творби, никъде не видях да е поставен въпроса използват ли те (и в каква степен) правото си да отхвърлят дарения, поради липса на място в хранилищата, поради неотговарящи на критериите творби или по други причини.

Най - вероятно откупките днес не са с числеността на тези от времето на комунизма. Но това не е нито нужно, нито е непременно лошо. Особено, като се има предвид, че днес още липсва пълно и редовно публично представяне на фондовата наличност на всяка галерия/музей. В 21 век, когато информацията е отворена, при нас все така тя е някакъв „лукс”, а опитите за достъпът до каквато и да е част от нея, често се приемат едва ли не, като някаква „наглост” и погрешно се считат за „ровене”.

Това, с което се сблъсках при подаване на заявленията ми показва, че служителите правят различни справки, но ги възприемат за „незадължителни”. Трогват се предимно в зависимост дали справката е поискана от институция и колко важна е тя в йерархичната стълбица. Не отчитат, че междуколегиалната обмяна на информация съвсем не изчерпва нещата. В сайтовете на държавните и общинските галерии липсва изведен какъвто и да е начин за задаване на официални въпроси, липсва информация за видовете услуги, които предоставят, както и нормативните документи, с които работят. По тази причина в ръководствата и в потребителите липсва осмислянето на факта, че всеки гражданин има право да се интересува от различна информация свързана с дейността на галериите/музеи и в такива случаи, служителите трябва да се държат професионално, а не така сякаш извършват някаква лична услуга по свое собствено благоволение. Информационното затъмнение създава неподобаващи ситуации, в които гражданите трябва сляпо да вярват на „честните думи” на служителите, без да изразяват съмнения в тях, а евентуалното им оспорване, било то в разговор или по друг начин, се приема едва ли не, като лична обида.

Да, но комунизмът (поне формално) отдавна свърши. Колкото по - прозрачна е дейността на галериите, толкова по - малко ще са интригите. Колкото повече основна и ориентираща информация има на сайтовете, толкова по - малко ще са писмата, имейлите и обажданията, които излишно ще отнемат от времето на служителите. Колкото по - образовани са гражданите, толкова по - високи ще са техните изисквания, оттам и нивото на галериите/музеи. Не е ли точно това общата крайна цел? Не е ли (много) крайно време, вехтите ни музеи да влязат в ред и да минат на адекватно ниво, та да се отвори поле за мисъл и действие за решаване на порблемите със съвременно изкуство по нашите земи?!

Представете си, че в меню „нови постъпления” всяка галерия качва ежегодно списък на откупените и дарените творби. Това е отчетност с обществено значение относно фондовете на съответните обществени колекции. Редица галерии по света имат частично или напълно достъпни, онлайн, дигитализирани колекции и архиви. Те са необходими не само, защото достъпът до културни ценности е право на всеки. Свободният достъп до информация улеснява куратори, галеристи, изкуствоведи, студенти и ученици, любители и журналисти с интерес към дадена тема, период, стил, проблем, автор и пр. У нас дигитализацията по ирония се бави и отлага (с години) не от кой да е, а от Министерството на културата, заради изискване за единен софтуер. Въпреки това галериите имат изцяло или частично дигитализирани фондове и архиви, именно защото по нормативи са длъжни да извършват различни видове справки. От своя страна архивът им е публичен (отново по нормативи).

Представете си, че в сайта на всяка галерия има и препратка към ЗДОИ, както и към начините за достъп до споментия по - горе публичен архив на съответната галерия/музей. Това би засилило интересът към тях. В момента обаче ситуацията е такава, че никой не знае как точно да пита и какво интересно изобщо има да пита, затова и почти никой нищо не пита. А който все пак попита, нещо неочаквано и различно, се приема с недоумение. Абсолютно непрофесионално е елементарни данни и статистики (които уж ежегодно се отчитат на общини и МК) да се крият и да се превръща в изкуствен проблем това, че някой е „дръзнал” да се поинтересува за тях.

Смятам, че ръководствата на нашите държавни и общински галерии имат нужда от избистряне на разбирането, че всички техни действия рано или късно ще станат публични, подлежат на анализ, коментар и обобщения. Подобно разбиране би довело до ново качество отговорност, която да не бърка „автономност” с „авторитарност”.

Представям кратки обобщения свързани с 33- те галерии, към чиито откупки проявих интерес. Трябва да уточня, че това не са всички галерии на бюджетна издръжка в страната. Може би има още десетина, но срещнах затруднение да намеря техни имейли, за да им изпратя заявления. От някои от въпросните 33 галерии получих частичен или пълен отказ за предоставяне на информация. Разбира се, тази липсваща (непредоставена) информация също говори сама за себе си. На този етап обобщенията са според наличните отговори.

В първата таблица може да видите общия брой откупени фондови единици, общата откупна сума и бележка за пълнотата на отговора на съответната галерия.

Фактът, който веднага прави впечатление е, че закупените от СГХГ творби са на стойност почти два пъти повече от стойността на откупките на останалите общински галерии в страната взети заедно.

„СГХГ - откупки на стойност 627 027 лв.

общински галерии в страната - откупки на стойност 376 457,81 лв.”

Същевременно откупеният брой фондови единици на СГХГ е почти двойно по - малък, отколкото откупките от общинските галерии в страната.

„СГХГ - откупени 385 бр.

общински галерии в страната - откупени 681 бр.”

За тези, които трудно следят, ще го формулирам и по още един начин:

„СГХГ - откупени 385 бр. ф. ед. на стойност 627 027 лв.

общински галерии в страната - откупени 681 бр. ф. ед. на стойност 376 457,81 лв”

Въпреки твърдението на СГХГ (в отговора ѝ до мен), че тя не получава пари за откупки от Столична община, това се разминава с написаното в сайта и: „Една от основните задачи на музея е да съхранява, реставрира и популяризира чрез експозиции и печатни издания произведенията в своите фондове, но и постоянно да попълва колекцията си чрез откупки и дарения. След прекъсване от 18 години през 2007 г. Столична община започва да предоставя ЕЖЕГОДНО средства за откупуване на творби. Това дава възможност за РИТМИЧНО попълване на фондовете на необходимото научно и художествено ниво.”

Според предоставените данни, за периода 2007-2017 г. в държавните и общинските галерии са откупени общо 1 184 бр. фондови единици, за 1 296 286,81 лв.

Втората таблица представя най- ниска, най- висока откупка цена и бележка за пълнотата на отговорите на съответните галерии.

Най - ниска общинска откупна цена за периода- 60 лв.

Най - висока общинска откупна цена за периода- 3 500 лв.

Най - висока държавна откупна цена за периода- 20 000 лв.

Третата таблица представя имената на авторите и бр. фондови единици откупени от тях, от държавните и общинските галерии/музеи.

Галерии без откупки - ХГ Добрич, ХГПерник, ХГ казанлък, ХГ Стара Загора

Галерии с най - малък брой откупени автори - ХГ Кърджали, ХГ Балчик, ХГ Силистра (по 2-ма автори).

Галерия с най- голям брой откупени автори- СГХГ (136 автори).

Ако бъде поискана и предоставена информацията и за даренията в тези 33 галерии, то за пръв път от 1944 г. насам би имало пълна (публично представена) картина за фондопопълването на обществените художествени колекции, за 10/11 - годишен период.

И накрая най- важното.

Многократно в публикациите посочвам бр. 8 (от 13 - 19.06. 2012 г.) на „Култура по време на криза”. В него е включено и едно интервю на Диана Попова с Радослав Парушев, озаглавено „В България няма съвременно изкуство по закон”. Интервюто е свързано с обяснения защо в България музей на съвременното изкуство не може да има: „За да направиш музей в България, първо трябва да създадеш юридическо лице с нестопанска цел, чиято единствена цел трябва да бъде музейна дейност. То трябва да бъде юридическо лице с нестопанска цел в обществена, а не в частна полза. И след това трябва да получиш разрешение от министъра на културата на Република България, за да осъществяваш музейна дейност. В изискванията за осъществяване на музейна дейност влизат редица, да ги наречем, технически фактори като: да разполагаш със сграда, да разполагаш с квалифициран персонал – поне двама служители, и да разполагаш с културни ценности. Ние бяхме осигурили и можехме да докажем всичко – освен наличието на културна ценност. За да имаш музей, трябва да имаш културни ценности, които да излагаш в този музей. Ако нямаш културни ценности, нямаш музей. За да бъде един продукт на човешката дейност културна ценност, трябва да бъде регистриран като културна ценност. А пък нещата, които са по-нови от 50 години- според една наредба тогава, и които струват под 300 хиляди лева, не са културни ценности. Бързам да уточня две неща, които се развиха през изминалите две години. Законът за културното наследство беше ремонтиран, струва ми се, че беше в края на миналата календарна година. Законът беше редактиран, като в него изрично се записа, че нещо по-ново от 50 години не е културна ценност. Тоест не се отстрани пречката, която беше създадена с един подзаконов акт, а именно наредба – тя беше дефектна, беше сбъркана; на нашия път през 2010 г. стоеше една неграмотно написана и неприложима наредба. Вместо това грешката беше издигната до законово ниво. Не мога да разсъждавам какви са мотивите на законодателя – отделно от неговата некомпетентност и обслужването на лобистки интереси – тези два фактора, които са налице. Изискването за 300 хиляди лева отпадна, но 50-годишната давност е записана в закона. Всяко нещо, което е по-ново от 50 години, вече не е културна ценност; всеки музей, в който няма културни ценности, не е музей. И веднага давам един пример. Проектът на Вежди Рашидов – който той направи край НДК: САМСИ – не е музей за съвременно изкуство, тъй като в него няма съвременно изкуство. Защото съвременното изкуство не съществува легално в България. Няма културни ценности.”

Във Ваша полза е да прочетете отново и да вникнете в горния цитат, защото той (макар и не достатъчно добре изказан) касае всички творби, които не са по- стари от 50 години. Върнете 50 години назад от днес (2019 г.) - по смисъла на Закона за културното наследство, творби създадени след 1969-та год. НЕ СА културни ценности.

Нямам идея дали си давате сметка какво реално означава това. Нямам идея дали сте попаднали на „Нормативния сет”, който се опитах да поднеса в някакъв разбираем вид, поне по отношение на темата за откупките.

Не ми е порблем да го повтарям по всякакви наични, защото е много важно и не става дума само за липсващия музей за съвременно изкуство, а касае и наличните ни художествени музеи:

· Според ЗКН държавните и общинските галерии са музеи.

· В основния фонд на музеите могат да бъдат придобивани (чрез откупка или дарение) САМО КУЛТУРНИ ЦЕННОСТИ.

· По същия закон (ЗКН) творби, които не са по- стари от 50 години, НЕ СА културни ценности - т. е. не могат да влизат в колекциите на музеите.

За да бъде даден статут на културна ценност на една творба, тя преминава процедура по идентификация. Музейна фондова комисия заседава, прави протокол и експертно заключение дали разглежданата творба отговаря или не, на изискванията за културна ценност.

Последните промени на ЗКН са от миналата година - 2018. Който проявява по- детайлен интерес, може да ги види тук. Конкретния чл. 7 е променен по следния начин: „ В чл. 7, ал. 4, т. 3 думите „български и чужди“ се заменят с „техните“.” И в момента гласи: „Чл. 7 (4) Не са културни ценности по смисъла на този закон: 3. (изм. - ДВ, бр. 89 от 2018 г.) произведения на изкуството, собственост на техните автори, или такива, които не са по-стари от 50 години”.

Това реално означава, че всички творби откупени и дарени на държавните и общинските галерии/музеи, които не са по - стари от 50 години, са постъпили в тях по изключение, защото по смисъла на ЗКН те НЕ СА културни ценности. В индивидуалните ми публикации, разглеждащи отговорите на всяка една галерия, става ясно, че в техните фондове постъпват предимно неща от пленери, биеналета, текущи самостоятелни изложби, дори детско творчество (!?). И не че изброените видове постъпления не са изкуство по принцип, но по смисъла на ЗКН в сегашния му вид, те просто не могат да бъдат определни, като културни ценности. Ще станат такива евнтуално, когато се впишат в това 50 - годишно уточнение. Дотогава ще са си класическо, модерно или съвременно изкуство, но просто БЕЗ възможност за статут на културна ценност и БЕЗ възможност да влязат във фонд на музеи. Със 100 % сигурност всички служители са напълно наясно с този член и са издали стотици заключения, че дадени творби притежават качествата на културни ценности, въпреки че са по- нови от 50 години и са ги причислили към фондовете. Това донякъде обяснява и факта, че за огромна част от откупените творби липсва информация за годината им на създаване. Но дали някой си дава сметка как тези липсващи данни ще се отразят на бъдещите специалисти, който ще поемат фондовете и наличното в тях?

Въпросът кой и по какви критерии определя какво да влезе в обществените колекции, всъщност е по - неясен и скандален отколкото можете да предположите, защото разкрива тоталния нормативен абсурд, по който работят родните художествени галерии/музеи. Излиза, че поне през последните 10 години, всичко по- ново от 50 години, е влязло в тях по изключение.

Аналогично можем да си дадем сметка какво значи този чл. 7 за частните колекции. От една страна, за да бъдат регистрирани, трябва творбите в тях да са идентифицирани, като културни ценности, но ако колекциите се състоят от творби по - нови от 50 години, те удобно не се водят културни ценности по въпросния закон и колекционерите просто не ги регистрират. Да не говорим колко изгодно се оказва това за износа на родно изкуство. Самият Р. Парушев в интервюто си казва: „… те могат да бъдат търгувани, без да се минава през разрешителния режим. Могат да се продават тези – как да ги наречем – обекти, които не са културни ценности. Те подлежат на търговия тъй както хлябът, киселото мляко, кашкавалът… Износът им също не би трябвало да подлежи на държавна регулация, различна от тази за преместването на предмети в пространството”.

С една дума, у нас частните колекционери на изкуство по - ново от 50 години, са в златна сива зона. Могат да лавират както искат.

Условието да се предоставят на МК предварителните цени на организирани търгове, за да може държавата да се възползва от правото си да откупи културни ценности (от нацилнално значение) на първоначална, най- ниска цена, също става формално, защото макар, че в подобни търгове да участват наистина утвърдени автори, ако творбите са по - нови от 50 години, те „не се броят” за културни ценности, а от това падат задълженията на търговеца да ги идентифицира, като такива.

Интересно е и още едно интервю- с Игор Марковски, относно търгове на аукционна къща „Аполон и Меркурий”, свързано също с противоречието за 50-те години. Препоръчвам го, въпреки че и при него не съм съгласна с всички изказани мнения. То поставя важни спорни въпроси, актуални до днес: „Най-странно беше на търга на 27 май т.г., който направихме три години по-късно с т.нар. „арестувани картини”. Този търг също беше спрян. Доводите на МК бяха, че не сме идентифицирали картините при тях, а нашите доводи са от съда, който е върховен орган в една държава – от тях имаме черно на бяло, че тези картини не са културни ценности. И това, след като две години се занимаваха с прословутото дело за „арестуваните картини” и беше установено, че нито една от тях не е културна ценност.”

„Как ще спреш търг на съвременни автори, като Бранимир Цаков, примерно, или Светлин Русев. На живи автори. На Никола Николов, на Греди Асса, Вихрони Попнеделев, Бойко Колев… Техните бяха сред арестуваните картини. Защо не дойде някой да каже: абе, тук имаме съмнения за една картина… И всичко това, след като съдът, пак повтарям, заключи: „От тези картини нито една не е културна ценност по смисъла на закона”. „Светлин Русев все дава пример със собственото си творчество – че някои картини, които е рисувал преди 50 години, са културна ценност, а други, създадени по-късно – не са.”

Дори Светлин Русев е знаел това, но както наскоро разбрахме НХГ вече е приела, като дарение част от колекцията му. Дали всички творби в нея са по - стари от 50 години, за да имат място в тази галерия, как и кои са минали идентификация, можем само да гадаем?

И в крайна сметка каква релано е ценността на движимите културни ценности? Опредлено е важно уточнението, че статут на движима културна ценност не се дава само на база колко стара е дадена творба. Музеите не са антиквариати. Това, че нещо е страо, не значи непременно, че е ценно. Отново ще дам сравнение със сградите. Не всички стари сгради могат да получат статут на недвижима културна ценност. Той зависи от редица изиксвания. Но същевременно една построена днес или преди пет години сгрда, не може да получи статут на недвижима културна ценност. Де факто у нас художествените творби имат нужда от статут на движима културна ценност само, за да влязат в музей или за легитимиране на творби на стари майстори в частна колекция. Но галериите/музеи приемат творби изключения (чрез откупки и дарения). Отгоре на всичкото с аргумента, че „няма средства”, тиражират версията, че компенсират това предлагайки „имидж”. След като музейните фондове се попълват с творби изкключения от правило, то в ниаккъв случай не може информацията за тези изключения да се крие.

Ако авторите и техните наследници по принцип не са добре запознати с нормативите и не им пука особено, това не е добре, но поне е разбираемо. Когато ги водят за носа, си е на тяхна отговорност, без значение дали го осъзнават.

Ако експерти, изкуствоведи, музейни служители, куратори, търговци, журналисти и юристи знаят какво е положението, но не смятат за нужно да говорят открито нон стоп за проблема, не образоват разбираемо широката общественост чрез медиите и по други начини, това вече не е разбираемо. Не мога да приема подобен абсурд и не знам кой има интерес от това той да продължава да се точи с години.

Радослав Парушев казва: „Законът за културното наследство беше направен преди всичко, за да се обслужат интересите на иманярската мафия в България. Оттам нататък редица ремонти бяха направени, за да се свърши работа на някои определени хора. Междувременно цели сектори от обществения и културен живот бяха неглижирани и доведени до юридически абсурд. Какъвто е и съвременното изкуство. България е държава, в която няма съвременно изкуство по закон.”

Моите лични отворени въпроси по темата за откупките в музеите ни са няколко:

1. Как държавата и общините подкрепят родното визуално изкуство и помагат то да бъде събирано, проучвано, опазвано и представяно по най - добрия начин, като няма логичен, ясен и работещ принцип за фондопопълваенто и публични анализи за състоянието на фондовете на държавните и общински галерии/музеи?

2. Защо вместо да изискват решения на конкретни проблеми, служителите в галериите/музеи се примиряват с купчината неуредици, които им пречат всеки ден и си кротуват?

3. Как музейните служители очакват да попълнят „дупките в колекциите си след 1989 г.”, като същевременно отлично знаят, че творбите създадени в този период по закон не могат да получат статут на културни ценности?

4. Как галерийните ръководства искат хем да им отпускат пари за откупки, хем да ги правят на най - ниска цена, хем да не отварят и думичка за юридическия абсурд, на който стават съучастници?

5. Как авторите очакват някой да се грижи за техните интереси, ако те самите са занемарили знанията си относно нормативите, които ги касаят, не познават и не упражняват правата си? Наистина ли смятат, че някакви „галерии” ще се грижат по - добре за техните интереси от самите тях?

6. Защо в България няма публични годишни проучвания за пазара на изкуството, след като за редица други държави такива проучвания редовно се публикуват с конкретни цени, тенденции, съпоставки, прогнози и пр.

7. Има ли случай в българската история, когато арт средите да са се обединили и извоювали нещо смислено, изключително важно, резултатно и работещо за всички?

И не, не мислете, че целя да назидавам. Иска ми се поне веднъж да стане ясно, че когато нещо не е наред, всички сме виновни по един или друг начин.

Знам, че нещата не са само черно - бели, че навсякъде работят и съвестни, качествени хора, че всеки иска да си гледа работата, да се прибира в къщи, да не се трови с нищо, но точно това индивидуално забучване, умора, рутина, пренебрегване и отлагане на важни неща с години, трупа проблемите и ги прави все по - труднорешими.

Колко музейни служители следят подробно какво правят всички останали техни колеги в страната? Колко автори могат да следят на живо всичко в собствения си град и всичко в страната? Събитията са с такава численост и времетраене, че културният живот прилича на една центрофуга. Имам един любим израз на приятел - „кипи безсмислен труд”.

Нормално и хубаво е да се случват много неща, но не е нормално да няма водещи репери. Не е нормално едни сектори да изземват неприсъщи за тях дейности на други сектори и то занемарявайки своята собствена основна дейност.

В стремежа си хем да са научни, хем да не са скучни и да има за всеки по нещо, хем да изпълняват музейни задължения свързани с фонда, хем да имат и актуални изложби, хем да извършват и собствена дейност с финансирани проекти, и със събиране на наеми, музеите са на ръба да се превърнат в едни палячовци. В желанието си уж да влязат в крак с 21 век, са напът окончателно да изгубят индивидуалността и достойнството си, и да са напълно еднакви във всеки град. Някак у нас никой не си тежи достатъчно на мястото. Най- подробни са наблюденията ми относно привидния „бум” на детски образователни програми в музеите с напълно погрешен подход. (Няма да се спирам на това тук, разбира се.)

Ще завърша опита ми за представяне на по - цялостна картина на ситуацията с откупките с факта, че поради недостатъчни ръководни умения на всички директори, поради недостиг на бюджетни средства и поради нормативни неуредици, най- често един музеен служител е едновременно: пазач на изложбите, екскурзовод, куратор, дизайнер на рекламните материали, автор на текстове, фотограф, връзки с обществеността, връзки с институциите, деловодител, аранжира и инсталира изложбите, прави паспартута, организира събитията от-до, модератор на доппълнителни мероприятия, фондохранител, документатор, преподавател, продавач на билети и музейни издания, общ работник и мн. др. Вие помислете какъв процент професионализъм и време може да вложи във всяка една от изброените дейности и как това се отразява на нивото на музеите в България. Но най- вече помислете за това, че всички ние сме взаимосвързани.

Мария Каравланова

06.05.2019 г.