MK: За тези, които случайно попадат тук и не са запознати с предисторията ще спомена само, че през декември 2017-та бе провокиран моят интерес към темата "какво, как и за каква сума влиза във фондовете на националните и общинските галерии".

Още януари 2018-та потърсих наличното по темата в нета. Преобладаващата част от тази селекция е точно оттогава. На няколко места, обаче реших да вмъкна и коментари в резултат на вече получени отговори, на отправени от мен питания към галериите.

В края са добавени и линкове на случилото се междувременно - по време на оформянето на въпросите ми, входирането им, изчакването на отговори и изчакване на съдебно решение по дело с НХГ( т.е. февруари 2018 г.- до днес).

Подчертавам, че това е персонален „Гугъл сет”. Информацията в него бе въвеждаща лично за мен.

„Първото парче” в сета е от „Национална галерия, такава каквато е”, в-к „Култура”, бр. 2 от 13 януари 1995 г. , където са събрани материали проследяващи факти за сградите, откупките, директорите, уредниците, проблемите и политиките на НХГ от самото и създаване до тогава (1995 г.), когато неин директор става г-жа Ружа Маринска.

„Националната художествена галерия прави първата си откупка от изложба на съвременни художници през 1892 г.. Оттогава до 1937 г. тя съществува, като „Художествен отдел” на Народния (археологически) музей в София. Отделът е регламентиран със специален закон за народните музеи през 1909 г. Попълва се от текущите изложби на българските художници (самостоятелни, дружествени и общи), уреждани главно в столицата; от дарения и чрез научните издирвания на музейните уредници. Откупките се определят от специална комисия, в която участва уредникът на отдела. Според закона „Художественият отдел” обхваща „Старото и новото изкуство на България”- живопис, графика и скулптура. С измененито на закона от 1921 г. отделът е специализиран само за „новото българско изкуство” (от края на 18 в.) и е регламентирано системното попълване на графичната сбирка. Тук се събира и чуждестранно изкуство- отначало чрез откупки на работещите в България чужденци художници и сборните южнославянски изложби от началото на века; по- късно предимно от дарения, сред които най- значително е това на българския дипломат Георги Личев (стари европейски майстори). През 1934-1937 г. отделът прераства в Държавна художествена галерия и се настанява в специално построена сграда (на пл. „Св. Ал. Невски”) – една от най- модерните в столицата, проектирана от арх. Виктория Ангелова. В началото на 40-та години фондът на галерията значително нараства. Освен големите откупки от годишните общи изложби на художническите дружества ( Дружество на художниците „Съвременно изкуство”, „Родно изкуство”, Дружество на новите и Дружество на независимите художници), отделът се обогатява с мащабните откупки на художественото наследство майсторите от епохата на националното Възраждане и колекциите от чуждестранно изкуство. Уредници в отдела, до края на войната са първите дипломирани историци на изкуството в България- Андрей Протич и Никола Мавродиев.

В началото на 1944 г. сградата на ДХГ е частично разрушена от бомбардировките над София; праз 1946 г. – цялостно доразрушена. Колекцията не е пострадала и към нея през 1946 г. е прибавена значителна част от царската сбирка (дарена от Н.В. Царицата при напускането на страната). През 1985 г. цялата чуждестранна сбирка е прехвърлена към новосъздадената Галерия за чуждестранно изкуство (при международна фондация „Св. Св. Кирил и Методий’). От 1954 г. националната галерия се помещава в западното крило на бившия царски дворец. В периода 1948- 1989 г. НХГ попълва сбирките си предимно чрез откупки на съвременно българско изкуство и по- ограничено с творби на старите български майстори, с икони, с дарения и наследства на художници.

ФОНД:

В момента (MK: не става ясно коя година) НХГ притежава:

5 128 картини (Възраждане- 173, от Освобождението до 9.09.1944 г.- 2 212, след 1944 г.- 2 743)

1 368 скулптури ( до 09.09.1944 г. – 302, след 1944 г.- 1 066)

13 067 графики, рисунки и др.

1 100 икони”

MK: В материала фигурират конкретните откупни цени на произведения за периода 1897 – 1934 г., цени за сравнения на стоки, годишни заплати на директори и уредници, средни месечни заплати и пр., които ясно очертават следните изводи за въпросния период:

„- Най- високите цени за съвременно изкуство за целия период остават тези на Андрей Николов

- Най- високо платена отделна маслена картина е „Автопортрет” на Захари Зограф

- Би могло да се каже, че държавните откупки са сходни или малко по- високи от тези на свободния пазар

- Цените на съвременната живопис и графика са съизмерими със средните заплати (и с хонорарите на критиците)

- Колкото повече откупки са се правили от една ОХИ (30-те години), толкова по- ниски и равни стават цените

-Стандартът на живот в България през 30-те години е твърде близък до този в западните провинции на Германия с изключение на наемите (в България те са по- ниски)

ЗАБЕЛЕЖКА: За периода след 1944/1948 г. все още е трудно да се направят прецизни заключения, тъй като материалът не е обработен. Най- общо може да се каже, че свръхнарастването на държавните откупки е резултат от „антибуржоазните” идеологии в ранния период („изкуството не е стока”) и от обезличаването на институциите в по- късния (срастването „партия- държава” и феномена „държавно изкуство”). Също може да се каже със сигурност, че художниците сами откупуват своите творби- монополизират функциите на експерта, критика, уредника (директор) и посредника при разпределянето (и определянето) на държавната субсидия, тъй като липсва реален пазар

-Т. нар. художествени съвети на НХГ се съсоят почти изцяло от външни лица

ДЪРЖАВНА СУБСИДИЯ ЗА ОТКУПКИ:

За откупки държавата отпуска:

1898 г.- 10 000 лв.

1920 г.- 1944 г.- средно по 500 000 лв.

след 1944 г.- периодът не е проучен

1985 г.- 445 865 лв.

1988 г.- 495 534 лв.

1989 г.- 643 799 лв.

1990 г.- 623 929 лв.

от 1990 г.- откупките се правят от общия бюджет на НХГ”

MK: Последното изречение навява на мисълта, че макар и от общия бюджет, откупки все пак се правят. В материала обаче липсват данни за евентуалните откупки 1990-1995 г., въпреки че режимът вече е сменен.

Изказвания на бивши директори, дават интересна информация и загатват техния интелектуален профил . Ще цитирам само пасажи отнасящи се до откупките и попълването на фондовете:

Владимир Гоев:

„Откупки се правеха от назначен със заповед на министъра художествен съвет, който се състоеше от 17-20 души- изтъкнати художници и изкуствоведи. Средно годишно Комитетът за култура отпускаше от 350 до 500 хиляди лева. Обикаляхме националните и окръжните изложби, издирвахме собственици и наследници- всичко, което е ценно от наши и чужди автори. Годишно се изкупуваха около 400-450 творби на живописта, графиката и скулптурата. 40-50% от всички откпуки бяха на млади творци. За 10 години бяха направени около 6 хиляди откупки.”

Николай Шмиргела:

„Специално избрана комисия отиде при министър- председателя Васил Коларов, който се занимавал с рисуване, било му хоби. Идеята получи подкрепа. (MK: :) ) С писмо на МС от 23.11.1948 г. се взе решение за създаване на НХГ и за набиране на картинен фонд от сбирката на Народния археологически музей, министерства, обществени институти и прочие. Комитет под председателството на Васил Коларов избра 130 творби. И с тези картини на 1 май 1949 г. се основа НХГ….

По времето на Иван Башев, Богомил Райнов купи за галерията 200 графики….

Кандардисах Башев да разреши използването на криптата за галерия на икони. Башев даде 300 хиляди лева- голяма пара за онова време. Натовари Ангел Будов да върви по стъпките ми и да ми помага. Тръгнах по България, за да събирам иконите- всички врати бяха отворени за мен. И като погледнах що има в Бачково, аз се побърках..”

Димитър Остоич:

„По времето, когато се отбеляза 25- годишнината от основаването на галерията (MK: 1973/1974 г.), в нея се беше натрупал сериозен фонд от 12 000 произведения на живописта, скулптурата, графиката.”

Стоян Стоянов:

„4. В НХГ в настоящия момент (MK:1995 г.) има около 30 000 произведения и съм убеден, че е необходима една целенасочена инвентаризация и една нова оценка на всички цени на тези безкрайно ценни творби, но това би трябвало да се направи от компетентни и независими експерти, а не от самозвани ревизори, назначени от проф. Знеполски….

След една нова оценка на произведенията, собственост на НХГ, и разделянето им на фонд А,Б, В и пр., може да се мисли и за участие в търгове, организирани от такива капацитети, като „Сотбис” или „Кристи”. Това, разбира се, трябва да става чрез механизъм, одобрен от законодателните органи и изпълнителната власт. Такава е практиката във всички музеи и галерии по света…”

(MK: Ако за 15 години фондът е нарастнал от 12 000 на 30 000 творби, действително има резон в поставянето на въпроса какво е влязло в него)

Светлин Русев:

MK: Изказването му е най- дълго и обстоятелствено, определя го, като „досие” на НХГ и, като „едно малко лично досие”, но за откуките конкретно не се спомва нищо. Като полезна информация, все пак може да се отнесе следното:

„ Изключително сериозни усилия бяха положени от всички, не само за едно сериозно научно изследване и обработване на фонда на галерията, но и за една съвременна култура на показване и популяризиране на това, което притежава галерията. Цяла серия изложби от Димитър Добрович, Христо Берберов, непознатият Мърквичка, Иван Ангелов, Елена Карамихайлова, Стефан Иванов, Цено Тодоров до Иван Ненов…изключително добре оформени с изследователски апарат, изящни каталози и плакати преминаха през малките изложбени зали на първия етаж, а изложбата на българските възрожденски гравюри и непознатите рисунки на Захари Зограф откриха пространствата на графичния кабинет.”

MK: „Второто парче” за постъпленията във фондовете на обществените галерии, налично в нета, е чаааак 17 години след „първото”. В бр. 8 (от 13- 19.06. 2012 г.) на „Култура по време на криза” е отделено внимание на музейното дело. Във връзка с тогавашния протест на музейните служители има опит за дискусия. В броя са публикувани и отговори на 5 въпроси зададени от Мария Василева към националните и общински художествени галерии. Първият от тях гласи:

„Колко творби са закупени след 1989 г.?”

MK: Ето получените отговори:

„ ХГ „Петко Задгорски“ – Бургас

1.За периода от 1989 г. до 1996 г. няма информация; между 1996 и 2011 г. са закупени 148 творби.

ХГ „Борис Георгиев“ – Варна

1. Придобити творби след 1990 г. – 210 броя (ж.-186, ск. -24), от които 150 са дарения. Отпускането на бюджет за откупки не е ежегодно и те зависят от бюджета.

Музей „Дом на хумора и сатирата“ – Габрово

1.След 1989 г. са закупени 20 творби. Фондът се допълва главно чрез дарения на творци-участници в Международното биенале на хумора и сатирата в изкуствата и индивидуални дарения на творци, правили самостоятелни изложби в ДХС.

ХГ – Добрич

1. След 1989 г. са закупени 102 творби и то по-голяма част в първите години

ХГ – Казанлък

1.От 1989 г. до сега са откупени 28 творби (живопис, графика, скулптура)

ХГ – Монтана

1. От 1982 г. до 1989 г. галерията разполага всяка година с между 20 000 и 25 000 лв. годишен бюджет за откупки. След това са отпускани спорадично някакви суми и едва ли има закупени повече от 30-40 работи – останалите са дарения и от пленери – каквото дойде, без особена възможност за избор. За периода 1989-2012 г. имаме бяло петно от историята на съвременното ни изкуство, което е непоправима загуба и престъпление срещу музеите и галериите, защото е нарушено основното им предназначение да придобиват, съхраняват и показват най-доброто от художествената продукция през различните периоди.

ХГ – Пловдив

1. След 1989 г. са закупени общо 58 творби за 31 210 лв. (чрез дарения и вместо наем са придобити над 230 творби)

ХГ – Русе

1. След 1989 са закупени 199 творби.

ХГ – Силистра

1. 145 фондови единици – живопис, графика и скулптура, т.е. за 23 години по 6.

ХГ – Смолян

1. След 1989 г. картини в ХГ – Смолян не са закупувани, с изключение на провежданите Международни пленери, на които са изплащани символични хонорари на участниците срещу творби, оставащи във фонда на галерията

Национална галерия за чуждестранно изкуство – София

1. Няма откупки

ХГ „Н. Маринов“ – Търговище

1. от 1990 до 2000 г. -157 бр., от 2000 до 2011 г. – 47 бр.

ХГ „Елена Карамихайлова” – Шумен

1.След 1989 г. са закупени 15 бр. творби.”

MK: Видно е, че НХГ (все още отделна от НГЧИ) и СГХГ не са сред галериите дали отговори за откупките си за периода от 1989 г.- до 20012 г.

С днешна дата (след въпросите, които зададох и отгворите, които получих), мога да вметна това, че ако СГХГ бе дала отговор на анкетата по- горе, за периода след 1989 г.- до 2007- не знам какви са данните (защото не съм ги искала), но само от 2007-ма до 2012 г. е откупила около 236 фондови единици, за 425 570 лв. На фона на цитираните отговори от страната, информацията на СГХГ само за тези 6 години от въпросния период, е доста солидна.

MK: И още една „балада” от същия брой. В материала на Диана Попова „Музей в ефира – реалният музей” се споменава:

„Дискусията всъщност вървеше изцяло теоретично и хипотетично, на фона на нарастващия брой музеи за съвременно изкуство в съседните страни и на тягостната ситуация у нас. Защото професионалната общност изстрадваше (и изстрадва!) упадъка на вече съществуващите български художествени музеи. Оставени без пари за откупки, в колекциите им има 20-годишна „пропаст” – няколко поколения художници не са представени там. И тази пропаст не може, а и не е редно да се попълва само с дарения, поради случайния им характер, невъзможността за експертен избор и подкопаването на критериите. Единици, и то предимно общински галерии, успяват поне отчасти да попълват професионално колекциите си. Що се отнася до НХГ обаче, през 2010 г. в „Музей в ефира” Слава Иванова – и.д. директор, – каза, че за 20 години там има само две (!) откупки, като едната е икона за криптата…”

MK: Очертана е картината, че след падането на комунизма, едва ли не, е станало трагично. Изведнъж „експертните критерии и избор” са се занижили, защото партията не е купувала вече „ценни творби” на килограм. На дневен ред са минали даренията на творби вместо наем и постъпления от групови пленери. Това веднага поставя конкретен въпрос към всички галерии- „колко броя са даренията- нашественици, от 1989 до днес?” и „има ли опция дарение да бъде отказано?” В последствие, запознавайки се с документите, с които работят галериите, разбрах че дарение може да бъде отказано/неприето. Така че, положението не е точно „На харизан кон зъбите не се гледат”. А и нали все пак ръководствата решават и това кой да има изложба в годишния им календар, кой да участва в пленерите и пр. Т. е. отговорността за нивото на даренията постъпили във фондовете не е ли също на ръководствата?

MK: На дневен ред идва новата експозиция на „Квадрат 500”. Интервю със Слава Иванова „Българското изкуство трябва да стане разпознаваемо в Чужбина”, от 2015 г.

„– За подреждането й щателно бяха прегледани фондовете й. Ще видим ли това, което остана неизложено?

– Да, разбира се. Показваме около 2 000 произведения, а имаме повече от 42 000.

– Те в какви условия се съхраняват?

– Ще бъда откровена – в момента условията не са добри и преместването на колекциите в депата на комплекса е първостепенната ни задача. Най-важната! Но това ще става много внимателно, паралелно ще тече инвентаризация.

– Ще ви попитам и за картината „Мост” на Бенчо Обрешков от 1938 г., за която в публикация на “Труд” отпреди две години се твърди, че е изчезнала от фонда на тогавашната НХГ. Не сте дали отговор.

– Ще ви разкажа какво аз зная за тази картина, защото през 2009 г. с Бистра Рангелова правихме юбилейна изложба на Бенчо Обрешков в НХГ. Тогава търсехме отвсякъде картини. “Мост” е описана в една монография на Кирил Кръстев от 1982 г. като собственост на синдикатите. Тя никога не е била собственост на националната галерия, аз не зная защо търговецът на картини Димитър Фицов, който повдигна въпроса, реши, че е наша.

– Колекцията на синдикатите не става ли собственост на НХГ?

– Само част от нея. Ние наистина станахме приемник на картините, които са били притежание на несъществуващи вече организации като ЦК на БКП, ДКМС, профсъюзите и бяха одържавени, но “Мост” изчезва, преди колекцията да ни бъде предадена. Няма я заведена като постъпила.

– Сега ще имате ли средства за нови откупки?

– Министър Рашидов обеща от догодина да има специално перо откупки, както е било преди 90-те. Последната заповед за откупки е от 1992 г. През 2011-а, по време на първия му мандат, бяха отпуснати ограничени средства за откупки и тогава купихме малко неща, най-вече съвременно българско изкуство.

– И няма нови постъпления?

– Единствено като дарения. А имаме нужда. 90-те години са непредставени в нашата колекция. Даренията не могат да са основен метод за попълване на колекцията. Думата трябва да имат специалистите, тъй като те познават силните и слабите й страни, познават авторите, периодите, знаят какво и как трябва да бъде откупено.

MK: Някои отговори са доста празни, а когато липсват и допълнителни въпроси, това се засилва. Изобщо не става ясно как ще видим всичко от фондовете, което е извън експозицията, особено когато според цифрите от думите на г-жа Иванова, скрити остават 40 000 произведения. Не се казва колко точно неща са откупени. Никой и не пита. Същото се отнася и за даренията. След като се твърди, че не може даренията да са основен начин на попълване на фондовете, а очевидно години наред това е точно така, как може никой никъде да не пита колко точно дарения е получила НХГ.

Все пак, ако следите внимателно, още в първия линк е посочена информацията, че 1995 г. фондът на НХГ наброява 30 000 творби. През 2015 г. вече наброява 42 000 творби. Значи за тези 20 години в НХГ са дарени около 12 000 неща. Вие си знаете дали, но аз определено проявявам интерес и не смятам цифрата за малка.

MK: В. „Капитал” от 2015 г.- "Какво има под новия покрив на културата", изказване има и Яра Бубнова:

„Изложените 2 000 творби са само малка част от 42 хиляди работи, с които разполагат двете галерии, и желанието на екипа е тепърва да развива експозицията. Българската държава никога не е била изявен колекционер и в някои исторически периоди е купувала доста скромно, отбелязва Яра Бубнова. Така например практически няма нови откупки, макар и през 2012 за първи път да са предоставени средства на двата музея за целта. Парите обаче не са били значителни, предвид че пазарът на изкуство е силно конкурентен и скъп. "А разликата в цените между 80-те години, например и днес както в България, така и по света е огромна", казва зам.-директорът на музейния комплекс. Пикът на купуването е през 80-те години. Тогава България се сдобива с колекциите от Индия, Япония, Африка, Гоа, Тибет и Мексико, които също са изложени в "Квадрат 500". "Чрез политиките на Людмила Живкова започват организирани дарения за замисления тогава музей на чуждестранното изкуство, някои от които са изключително ценни. Тогава държавата през българските посолства преговаря за различни колекции в други страни и получава дарения. И през 60-те и 70-те години също са купувани работи, но може би не толкова интензивно. Имало е, разбира се, период, когато произведенията са били "национализирани", изземвани от частни лица, и те са попаднали в държавния фонд", разказва за произхода на колекцията Яра Бубнова.”

MK: Не знам какво точно има предвид г-жа Бубнова с това „практически няма нови откупки”. Когато е отпусната сума (без значение малка или голяма) и с нея са откупени творби, тогава „практически” откупки има.

Днес мога да уточня, че ако Яра Бубнова е била конкретна, е трябвало да каже, че през 2012-та НГЧИ е откупила 7 творби за 66 250 евро. Същата година НХГ е откупила около 80 творби за 156 300 лв, а през 2014-та още 2 творби за 4 815 лв. Тази конкретика от близо 90 броя откупени творби е спестила по- горе и г-жа Слава Иванова.

MK: В-к. „Монитор”, 2016-та – „Слава Иванова, директор на Националната галерия: Българските художници са хора с щедра душа/ Музеят не е само това, което се вижда в изложбените зали”

- На каква стойност се оценяват реално безценните ни колекции произведения на изобразителното изкуство, правени ли са подобни изчисления? И кой е най-скъпият експонат?

- Мога да кажа кой е най-популярният: картината „Луцифер“ (1890) на прочутия немски художник символист Франц фон Щук, която наскоро се завърна от двореца Белведере във Виена. Тя почти непрекъснато пътува в чужбина и рядко се вижда тук, но сега е в България. А общата оценка е изключително трудна задача, защото означава да вземем под внимание пазарните цени, български и европейски. Засега поне нашето законодателство не ни го налага. Като подготвяме експозиции, ние застраховаме и правим съответните оценки с експерти, но като цяло нямаме обща цена. Ще ви подскажа обаче нещичко: ние притежаваме над 41 000 творби. Ако приемем за средна цена 1000 лв., а това е твърде малко и условно, представете си за каква стойност става дума. Поне за десетки милиони. Националната ни колекция е много, много стойностна, а за нас, които работим в НГ, разбира се, е безценна в художествено и историческо отношение…..

- Кога Галерията ще започне пак да купува съвременно българско изкуство? В последните 25 години има вакуум в това отношение и последният период остава незастъпен в колекциите...

- Много бих искала. Последната ни заповед за откупки е от 1992 г. Вярно е, че през 2012 г. от Министерството на културата ни бе дадена еднократна възможност да закупим съвременно БГ изкуство, даже направихме изложба в залите на Двореца. Този близо 30-годишен период трябва да присъства в националната колекция, не бива да изпускаме пулса на времето. Това е изключително сериозен проблем, за който трябва непрестанно да се говори, и аз няма да се уморя да повтарям, че има нужда от финансиране за откупки. Но това не означава, че не търсим и собствени пътища. Всички смятат художниците за индивидуалисти, но аз винаги съм вярвала, че са изключително щедри. Те продължават да даряват. Тази година например Вежди Рашидов ни подари част от своята лична колекция от наши и чужди автори, които е събирал. Нека не звучи коленопреклонно..

- Има ли куриозни случаи на кражби от залите под шапката на НГ?

- За радост не. Кражби е имало през 90-те години и слава Богу картините ни са открити и върнати. Аз бях вече в екипа, когато през `94 г. (още нямаше СОТ и видеокамери в Двореца) крадец се бе покатерил, минал през една балконска врата и влязъл в балната зала. Бяха откраднати няколко творби на най-големите ни художници: Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев. Сега те са в представителната експозиция в „Квадрат 500“, полицията ни ги върна. Имаше още една кражба от къщата музей на Никола Танев, но и тези картини бяха намерени.”

MK: Продължава „техното”, как липсата на откупки е „голям проблем”, но никаква конкретност колко броя са откупените неща, колко броя са дарените неща общо от 1989-та насам, колко броя творби например е споменатото дарение от Вежди Рашидов и какво конкретно включва. А отговор на въпроса „ Кой е най- скъпият експонат?” да е „Ще ви кажа кой е най- популярният” наистина потвърждава, че от 1944-та насам май на никой не му пука как се движат цените на откупките, в какво съотношение са спрямо цените на пазара за изкуство, спрямо цените на заплатите, услугите и продуктите от първа необходимост. Да не може да се посочи коя творба е закупена на най- висока цена, просто като любопитен факт, за дадено десетилетие, е меко казано незадоволително. Единственият период, за който видяхме, че НХГ има такава информация си остава 1897- 1934 г. Всеки е наясно, че има разлика между откупна цена и оценка/стойност. Първото е по - скоро вид статистика, зависеща от редица обстоятелства. Може дори да послужи за реклама на творби събрани в специална изложба, за привличане на вниманието към непопулярни творби, или към куриозни случаи с цени и пр.

MK: В-к „Труд”, 2017 г. „Слава Иванова, директорка на Националната галерия „Квадрат 500”: Атаките към музея се дължат на амбиции за власт” Материалът не съдържа информация относно попълването на фондовете, а е по повод скандала с увредени творби. Като пример за разкриване на неприятните за мен интриги между кръговете на влияние, съм запазила следната извадка:

„- А художникът Недко Солаков в качеството си на какъв се произнася?

- И аз това се питам. И дали зад това внезапно пристрастие не се крие нещо друго.Мисля че зад всичко това стоят лични интереси на близки приятели на Недко Солаков. Ако се види кои са те, нещата ще се изяснят. Ще се види чии са интересите и амбициите и защо аз съм атакувана.

- А защо тези интереси и амбиции нямаха проявление докато Вежди Рашидов беше министър?

- Вероятно са се страхували от него. Но сега хората, които искат да заемат този пост, са окуражени. Говоря конкретно за Яра Бубнова, която сега ми е заместник с високи протекции. Мисля, че вече няма какво да се скрива. Можем да бъдем директни. Отношенията станаха откровено зъбати. Като отворена рана или абсцес, който очевидно повече не може да остане скрит.”

MK: Неминуемо разгледах и сайта на СГХГ. От него (януари 2018 г.) съм копирала следното:

От меню „Колекция” :

„През годините попълването на фондовете върви с различна интензивност. С обособяването на Градската галерия, като самостоятелна институция през 1952 г. работата в тази посока се засилва. Основният източник са самостоятелните изложби, общите художествени изложби и конкурсите на тема София. Първият е обявен през 1964 г., а последният е организиран през 1989 г. Най-тежък е периодът 1991-2007 г., през който музеят няма бюджет за откупки и разчита единствено на дарения.

Колекцията е разделена в четири отдела: Живопис, Скулптура, Графика, Съвременно изкуство и фотография. Последният фонд е най-новият и е основан през 2004 г. в отговор на настъпилите промени в изкуството и в художествения живот.”

От меню „За нас- изложбена политика”:

„Една от основните задачи на музея е да съхранява, реставрира и популяризира чрез експозиции и печатни издания произведенията в своите фондове, но и постоянно да попълва колекцията си чрез откупки и дарения. След прекъсване от 18 години през 2007 г. Столична община започва да предоставя ЕЖЕГОДНО средства за откупуване на творби. Това дава възможност за РИТМИЧНО попълване на фондовете на необходимото научно и художествено ниво.”

В меню „Колекция- Нови постъпления” няма никаква конкретна отчетност, за която и да е година. Нито в цифри, нито в изброени имена на автори и творби. Отбелязано е само следното:

„Софийската градска художествена галерия постоянно обогатява своите фондове чрез откупки и дарения. По традиция от 2008 г. насам музеят показва новите си придобивки в специални изложби.”

MK: Това не означава, че никой не може да пита и знае нищо, освен ако не е бил на специалните изложби.

MK: Дотук бяха материалите, които съм си запазила през януари 2018-та.

Междувременно, НХГ получи дарение от близо 2 мил. лв. от Маргарита Зонеф. Преди изтичане на мандата и, директорката Слава Иванова бе назначена за директор на фонд „13 века България”, а на нейно място, като временно изпълняваща длъжността до конкурс, бе поставена г-жа Яра Бубнова. В тази връзка добавям и още няколко линка, които са свързани с главната тема.

MK: В „Гласове” от 08.03.2018 г. „Националната галерия ще отбележи 70-годишния си юбилей с 38 изложби”

„Ще открием постоянна изложба в Двореца, посветена изцяло на историята на Националната галерия. ….

По повод юбилея ще заработи и ново мобилно приложение за виртуална разходка из залите на галерията..

Галерията вече обнови сайта си и скоро на него ще бъдат описани всички изложби, колекции и семинари, които ще бъдат провеждани в залите на Двореца. На него може да бъде намерена и подробна информация за безпрецедентното дарение на покойната емигрантка от Австралия Маргарита Занев. Ще бъдат описани вътрешните правила, създаването на стратегия за попълване на колекцията на галерията със средствата от дарението и пр.

Слава Иванова обясни, че е съставена 3-степенна система за подготовка, която включва анализ на сегашните художествени придобивки, съставяне на художествен съвет от историци и български художници за подбор на новите експонати и дирекционен съвет за взимаме на крайните решения. След като емигриралата в Австралия Маргарита Цанева завеща на галерията над милион и 770 хиляди лева, вече са предприети и първите стъпки за тяхното прозрачно изразходване.”

MK: Това за „анализа на сегашните художествени придобивки” искам да го направя 5 пъти „болд”, защото лично ще настоявам този анализ да бъде оповестен публично, както и другите две стъпки, разбира се. От подобен анализ имат нужда всички обществени галерии. Имено липсата на такива анализи (на национално и местно ниво) обезсмисля всякакви действия за искане отново да бъде отпуснат редовен бюджет за откупки на всяка галерия. Смятам, че липсата на пари за откупки в момнта е по- скоро полезна и спестява много (вероятно основателни) интриги. Такива и без това съществуват (вероятно също основателно). Така че, за да бъде отпускан отново и да решава проблем, така желания бюджет за откупки, е нужна доста предварителна работа и осмисляне на редица въптсои.

MK: След обявяването, че сайтът на НХГ е обновен, переодично поглеждам длаи ще се появи по- подробно описание в меню „Колекции". В момента (януари 2019), различните колеции са стандартно описани. Заслужава да се отбележи текстът в „Изкуство на 21 век”:

„Колекцията включва живопис, фотография, видео арт и инсталации. Произведенията очертават тенденции в съвременното изкуство и дават възможност за прочит на неговата история. Част от тях са откупки, направени през 2012 (след откриването на Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство през 2011), а други са дарения от автори.

Дарения са и дигиталните фото и видео документации на сдружението „Изкуство в действие“ и фестивала Sofia Underground. Колекцията съдържа също така архиви на художници и на важни за музейната програма изложби, които дообогатяват представата за съвременност.”

MK: В-к „Култура”, 02.11.2018 г. Интервю на Кирил Василев с Яра Бубнова „Експозиция, която задава въпроси, а не предлага отговори”

„– От години Националната галерия няма достатъчно депа за съхранение на своите колекции. Резултатът от това е много лошото състояние на някои от тях. С разширението на сградата, в която се помещава Квадрат 500, както и със създаването на Музея за социалистическо изкуство бяха създадени нови депа, но те са недостатъчни. Как може да се реши трайно въпросът с депата?

– Досега, поне доколкото знам, галериите за изкуство в София никога не са притежавали онова, което по дефиниция е депо. Имали са по-скоро складове – най-често пригодени пространства в сгради, използвани през различни периоди за съхраняване на произведения. В частност, при откриването на Националната галерия за чуждестранно изкуство именно депа – пространства, най-близки до идеалните условия за опазване при доста обширната й още тогава колекция, не са планирани. Експозиционните зали не са такива пространства – заради променливата среда, осветлението и, да, посетителите. По-рано изолирано, с минимален достъп, предназначено за консервация, днес мечтаното депо е високотехнологично. Такива депа у нас, построени за първи път в Квадрат 500, се нуждаят от довършване и много сложно темпериране за едновременно въздействие върху различни важни фактори. Затова, когато говорим за нови депа, например в Музея за социалистическо изкуство, имаме предвид отново площи, които да поемат произведения, докато не са в експозиция, а и рисковете заради условията там.

Проблеми с недостатъчността на депата си изживяват множество музеи по света и от моя гледна точка, решенията там, без да се окончателни, могат да послужат и на НГ – депата, по възможност нови и технологични пространства, се изнасят извън „музейните“, вече усвоени и скъпи квартали, и дори към други градове. Това вече го правят и Лувърът, и Центърът Помпиду в Париж, Метрополитън в Ню Йорк и т.н. – сградите се разсредоточават, излизат извън традиционните точки. Естествено, че ме привлича и друга възможност – т.нар. open storage или отворено депо, представляващо нещо средно между експозиция и депо, без да претендира за определен наратив и репрезентативност като експозиция, но в което произведенията хем са складирани, хем са складирани по начин, по който хората да могат да ги видят. Все пак, говорим за изкуство, в което всеки намира нещо интересно.

Така че и за София, и в частност за мега музея, трябва да се търси този вид териториални решения. Никога, при естествено нарастване на колекциите, особено в сферата на съвременно изкуство, централната част на града не е могла да поеме всичко.

– Както споменах, някои от колекциите на галерията са в много тежко състояние. Колекцията с декоративно-приложно изкуство, например, но и в другите колекции има произведения в тежко състояние. Това изисква извънреден план за действие. Как смятате да се справите с този изключително сериозен проблем?

– Преди всичко, трябва да се изяснят пораженията. Някои части от НГ през годините наистина са като забравени. Това сериозно се отнася за колекцията, планирана през 1980-те за създаване на музей на приложното изкуство. След ентусиазма в началото заради действително интересните придобити работи, вниманието към инициативата рязко спада и по-късно събраните произведения административно са предадени към тогавашната НХГ, основна колекция на българско изкуство изобщо, имала и така не малко проблеми с опазването, а и с презентацията на творбите. Тежкото състояние идва най-вече от нестабилността на условията на съхранение. Повечето от колекциите на НГ нееднократно са местени, често от сграда в сграда, и това естествено не допринася за качеството на опазване. Много от работите се нуждаят от реставрация, повечето от поддържаща такава – за щастие, според естественото им остаряване. На места има нужда и от по-сериозни реставрационни намеси. Задачите са пред екипа на Лабораторията по консервация и реставрация, не случайно една от най-големите в страната, съставена от опитни, но също и млади, запознати с напредничави технологии, хора.

– Музеят за социалистическо изкуство и Музеят за съвременно изкуство са музеи само номинално. Те не отговарят на никакви музейни стандарти: нямат свои колекции (Музеят на социалистическото изкуство има малка, но не представителна сбирка), нямат подходящи сгради с необходимите експозиционни зали и депа, нямат достатъчно специалисти. Какво е, според вас, устойчивото решение на проблема с двата музея?

– Да, и двата музея са, така да се каже, номинални – названията им като единици на НГ са по-скоро пожелателни. Не съм убедена обаче, че по света съществуват общи музейни стандарти, в които да влизат задължителни условия. Представата за необходимост от постоянни колекции е един вид традиционно виждане за музей – има музейни институции, носещи това име, без да притежават колекции. Хибридните институции, комбиниращи постоянни експозиционни площи с пространства за временни изложби, са в момента в много силно динамика, тъй като времето и интересът на съвременните публики, имащи достъп до глобалните интернет ресурси, настойчиво изискват промени, новости, събитийност, включително и от музеите. Затова им се налага да работят активно и като „кунстхалета“ – тази най-позната ни форма за пространства със сменящи се експозиции. От друга страна, дълбоко вярвам в образователната и възпитателна функция на музея, т.е. в онази му част от репрезентацията на исторически художествени процеси, отразяващи движението на самото общество. Постигането на баланс между статиката на репрезентативни по типа си експозиции и динамиката на временните е мечта на всеки.

Около достатъчно подходящите сгради, зали и депа се връщаме отново към консервативното виждане, че един музей трябва да притежава определено количество произведения, да работи предимно с тях, за да привлича публики. Отдавна не е новина, че големите световни музеи предприемат стъпки да разширяват пространствата на дейността си. Първото, което идва на ум, са Институтът на облеклото в Метрополитън и Мода и текстил в Лувъра. Подобна нужда се появява и защото съвременното общество зачита като художествена, концептуална и естетически равнопоставена и този вид дейност, но и защото днешната публика се отнася към облеклата, например, по начин, даващ им правото да се намират в музей.

Не съм убедена, че може да се търси устойчиво решение на музейните проблеми, освен че трябва да са, естествено, стабилно подсигурени във физическите обстоятелства на съществуването си. Времето, в което сме, изисква от музея динамика и при всички положения експозиционна не-статика, бих рискувала дори с думата нестабилност.

Музеите трябва да се занимават с понякога не особено комфортните проблеми на историческото минало, като Музеят на социалистическото изкуство, или със също така изключително несигурното бъдеще – съдба на Музея за съвременно изкуство, принуден според спецификата си да рискува и да поема стъпки в посоки, които няма как да са гарантирано успешни. За да могат да се определят лицата и характеристиките им, за да се даде възможност за стратегическото им функциониране в бъдеще като места на паметта и знанието, а в случая на Музея за съвременно изкуство – като място на риска и перспективния поглед, външните експертни съвети, които споменах по-горе, ще са абсолютно нужни. Полето, което предстои да се разработва, за да се изградят представи в обществото за значението на пластовете, с които тези два музея (или не съвсем) имат работа, е наистина обширно, слабо разорано, така да се каже, и предоставя множество възможности пред специалистите.

– Тази година Националната галерия получи щедро дарение от българка в чужбина. Какво смятате да правите с тези пари? Галерията не е купувала произведения от почти 30 години и в колекциите й зее огромна дупка. Става въпрос за период на радикални промени в българското изкуство, които в бъдеще няма как да бъдат представени и изучавани през колекциите на галерията.

– НГ получи около 1 млн. евро по завещание, което не е съвсем дарение. Тези пари, според решението на предишното ръководство, което напълно подкрепям, трябва да се инвестират в бъдещето на българското изкуство, в колекциите на НГ именно заради празнотите от последните 30 години. От дупки в колекциите си страдат повечето музеи по света. Такива пропуски са свързани и с политически ситуации, с някои доминиращи режими, с властващи естетически предпочитания. Например, буквално преди месец директорът на Центъра Помпиду в Париж Бернар Блистен в разговора ни в Квадрат 500 директно изказа завистта си по отношение колекцията ни френско изкуство от средата на ХХ век. Обясни, че когато му е било времето да се закупи, колекцията, превърнала се по-късно в Център Помпиду, не е имала специалисти, способни да разпознаят качествата и ценността на тези произведения. В частност, имаше предвид работи на Громер, Сегонзак и Руо. Така че, подобни пропуски се случват дори в музеите, които си представяме като безгрешни.

От моя гледна точка, „похарчването“ на тези пари ще е наистина сложно и ще представлява предизвикателство именно защото толкова дълго нищо не е купувано. Опасявам се, макар не малкият ми трудов стаж да е преминал в колекцията от световно изкуство, че ще ни се наложи да пожертваме желанията си там и да запълваме „зеещата дупка“. Способностите ни да преценим кои нейни краища са най-дълбоки и знанията ни за материала ще бъдат оглеждани изключително прецизно. Досега са направени само няколко, макар и съществени стъпки по създаване правилник за придобиване на произведения, както и други неизбежни административни инструменти, но стратегия за попълване на колекцията все още не е изработена. Безсънните нощи за вземане на решение тепърва ни предстоят с колегите и се надявам, че резултатът от тях ще е колкото противоречив, толкова и удовлетвoрителен. Все пак, да спомена, че милион евро, според днешната представа за цени на художествени произведения и конкретно цените на успешните български художници, формирали кариерата си през последните 30 г., не е толкова огромна сума.

За да се справи успешно НГ с тази задача – какво е най-важното, което трябва да се добави към имащата своя основа колекция, за да може българската история на изкуството в НГ да е по-пълноценна, а и с други задачи, експертен съвет отново би бил необходим. Поглед отвън със сигурност ще намали риска да пропуснем нещо съществено.”

MK: Случайно разбрах, че задаващият въпросите също работи в НХГ. Отново подробностите за откупки се спестяват, а би следвало и двамата от интервюто да ги знаят. Въпреки това Кирил Василев задава въпроса си с думите „Галерията не е купувала произведения от почти 30 години”, а Яра Бубнова на свой ред явно също счита за излишни, каквито и да било уточнения за откупките.

За сметка на това почти оставаме с впечатлението, че ако не с друго, то поне с проблемите си („недостиг на депа”, „дупки в колекциите” и „два музея, без колекции”), НХГ по нищо не отстъпва дори на най- известните музеи, които имат същите проблеми. С една „малка” разлика, че те от години правят всякакви опити за разрешаването им, а ние с години ги задълбочаваме и все сме на ниво евентуално прилагане на нещо от опита на чуждестранните музеи, някога.

Някак смешно е да се говори едновременно за спешна нужда от откупки, да се премълчават хилядите дарени творби през последните 30 години, а същевременно да се потвърждава, че има недостиг на депа за съхранение на наличните колекции и че някои от тях са в плачевно състояние.

Не е ли удачно и някакво степенуване при решаването на проблеми? Примерно, ако си решил и отделил пари да си купиш роял „Стенуей” за вкъщи, но живееш в боксониера под наем, с теч, не трябва ли да съобразиш едно/ две неща преди това?!

В многословния цитат, някак се губят или липсват важни неща. Добре е да се говори, но не говоренето да обърква, а да уточнява. Добре е да се дават разнообразни примери, но същевременно има една константа, че например допълнителните и алтернативни подходи за нови публики във всеки музей, не би трябвало да са за сметка на основните му профил и дейности.

MK: Нещата се развиват учудващо бързо, защото месец след горното интервю, в „Ще бъде ли купена творба на Кристо с дарението от Австртралия?”, на „Площад Славейков”, от 05.12. 2018 г. разбираме, че:

„Междувременно експертите от галерията вече били събрали своите предложения.”

MK: „Културни новини”- януари 2019 г., Националната галерия представя изложба "Дарения 2015-2018"

„През последните години музейният фонд се попълва епизодично със сравнително малко на брой откупки, но само за периода от 2015 до 2018 се обогатява с дарени от 44 българи и чужденци над 360 произведения, приети след тяхната идентификация и оценени от експертите в галерията като притежаващи високи художествени качества. През 2018 бе получена по завещание голяма парична сума от живялата в Австралия българка Маргарита Занеф. Предстои да бъдат закупени произведения, с които да се попълни колекцията според професионалните критерии на музейните специалисти.

На откриването на изложбата ще бъде представено първото дарение от Колекция „Светлин Русев", направено от неговите наследници – дъщерите му Ралица и Милкана Русеви в присъствието на Анна и Ирина Лазарови.”

С няколко изречения по- пълно и включващо допълнителни имена на автори е описанието на същата изложба в „Монитор”- „Националната галерия показва даренията си”.

MK: Цяла година се занимавам с темата. Шест месеца чаках да мине дело с НХГ. Съдът се произнесе галерията да ми предостави пълен отговор за откупките, включващ и конкретните им цени. Получих го малко преди откриването на тази изложба. След като вече сметнахме, че за последните 20 години (до 2015-та) в НХГ са дарени около 12 000 творби, подобна изложба ми е наистина забавна. За 4-те години (2015- 2018 г.) са дарени над 360 творби. Не знам колко експоната от тях е включвала изложбата, но писва директно и индиректно да се набива „по канчетата”, че едва ли не нищо не влиза във фондовете след 1989 г. Въпреки липсата на депа, гниещите колекции, „непредставените от десетилетия автори” и въпреки скандалите по адрес на Колекция „Светлин Русев”, става ясно, че „първото дарение” направено от наследниците му е вече факт. Предполага се, че щом има „първо”, ще има поне и „второ”. В медиите обаче няма никаква допълнителна информация.

Тя българската общественост понеже цялата вкупом, лично ходи на всяка изложба, във всеки град, и най- вече на всяко събитие в столицата, няма нужда от никаква допълнителна информация, нали? Който бил на място - бил и разбрал. Който не е бил на място - да е бил, за да разбере. А ако някой е бил на място и все пак нищо не е разбрал, защото дори на място е нямало задоволителна информация- ами, да не е бил, като е толкова претенциозен. Да си е стоял вкъщи.

Разбира се, не всеки е длъжен да разбира иронията ми, но това какво влиза във фондовете на националната и общинските ни галерии наистина е изключително важно. Медиите имат редица възможности и задължения да отразяват темата переодично, защото тези фондове са обществени. Това са фондовете на ОБЩЕСТВЕНИТЕ КОЛЕКЦИИ. Националните и общинските галерии имат задачата правдиво и обосновано да придобиват, описват, грижливо да съхраняват, опазват, изследват, репродуцират, каталогизират и представят есенцията на визуалното изкуство.

По мое мнение родната общественост не прави разлика между специфичните дейности на обществена и частна галерия, няма познания за основни понятия, които да я улеснят в ориентирането, да събудят интереса и, и да повишат изискванията и. Тези факти се отразяват на нивата на контрол и прозрачност. Правят възможни различни злоупотреби и обвързване с частни интереси в недопустими аспекти. От друга страна системната незаинтересованост и невежество относно работата на галериите, обезсмисля труда на много служители, които полагат неимоверни усилия. Както във всяка сфера, сигурна съм, че такива хора има и в галериите. Клишето за „борба със системата” е досадно, но вярно. Когато години наред някой плува срещу течението, той рано или късно се изморява, отегчава и за жалост дори се отказва. Има добри примери за ефективна работа от долу нагоре, но е по- логично ефективността да протича от горе надолу. Тогава, поне формално, всички екипи биха имали еднакви шансове за по- добра работа и по- добри резултати.

MK: И последната информация тук ще във връзка с откупения на търг портрет на Княз Батенберг.

В-к „24 часа”, от 28.01.2019 г. „Боил Банов купи наследство на Батенберг” съобщава:

„Портретът на княза с опълченски калпак е от 1880 г. и е рисуван от художника Конрад Дилиц. Първоначално обявената цена бе 12 000 евро. При наддаването сделката стана за 22 500 евро. Още 15 000 евро са за трите сребърни подноса….

„Беше важно да придобием тези ценности на българската държавност, но беше важно това да се случи и на разумна цена.”, обясни той (Банов)”

MK: В доста медии бе споменато уклончиво, че началната цена е била 12 000- 15 000 евро и портретът е бил закупен за 18 000 евро. Същевремнно много хора сами видяха в сайта на аукциона, че крайната цена е 22 500 евро.

Какъв е смисълът във вариациите на началната и откупната цена с по 3- 4 хил. евро?

Понеже липсват в медиите, направих малко сметки в лева с една „елка”. По курс на еврото 1.95 , портретът е на цена 43 875 лв., а трите сребърни подноса за 29 250 лв. Или общо 73 125 лв.

Може ли изобщо да предствалява „тайна” цената на творби закупени с държавни или общински средства, особено пък придобити от подобен търг?

Въпросът също е сред тези, които се опитах да проуча и чиито резултати също ще споделя публично.

В предстоящите публикации ще се връщам към това въведение за някои съпоставки.

MK (Мария Каравланова)

24.02.2019 г.