http://www.novovreme.com/index.php?option=com_content&view=article&id=3349&catid=118
http://books.google.com/books?id=Z-vyAAAAMAAJ
Ново Време. Брой 11 Ноември 2002г. с. 90-95
ПЛЕМЕННИКЪТ НА СТАМБОЛОВ Е БИЛ ОБВИНЕН В РАЗСТРЕЛА НА РУСКОТО ЦАРСКО СЕМЕЙСТВО
Ангел Веков
{с. 90}
Темата е сюжет не за малък разказ, а за многотомен роман, който засяга исторически събития от световен мащаб. Но в броени редове ще разкажем за съдбата на един българин. Студент в Женева, личен приятел на бащата на руския социализъм Плеханов Н. Стойнов има основание да мрази монархизма - и руския, и българския. Той счита, че неговия прославен вуйчо Стефан Стамболов е станал жертва на монархизма в България. И от този ден той “решава” да си отмъсти за него. Първата му антицарска проява е, че участва най-активно в организирането на протестен митинг против издигането на паметник на Александър II в центъра на българската столица. Този млад републиканец-социалист няма причина да се обяви против издигането на паметника на Александър II чието име с основание се е свързвало с най-голямото събитие в българската история - Освобождението от турско робство.
{с. 91}
Поводът за тези бележки не са продиктувани от нашумялата днес царска тема, а преди всичко от това че в богатата литература за Ст. Стамболов се появи един факт - в книгата на историка Николай Иванов “Последните дни на Стефан Стамболов” /София, 1995 г., ИПК “Родина”/. Краткият текст привлича вниманието
веднага. “Може само да се гадае, как руският император Николай II е посрещнал вестта за убийството на Ст. Стамболов през летните дни на 1895 г. Но императорът все още не е подозирал, каква злокобна шега ще му изиграе Стамболовия род, защото член на фамилията ще има пръст в екзекуцията на цялото императорско семейство. Често съдбата ще има злокобни обрати. Николай II ще бъде разстрелян заедно със съпругата си, четирите му дъщери и престолонаследника на 17 юни 1918 г. от болшевиките в Екатеринобург. Заедно с Ленин на 4 април 1917 г. в пломбирания вагон от Женева за Петербург пристига сестриния син на Стефан Стамболов Никола Стойнов (син на Кина - най-голямата сестра на Ст. Стамболов). Стамболовият племенник участва в
създаването на новите институции в СССР. Умира в Одеса в страшна бедност през 1925 г."
Това съобщение повдига много въпроси, за които имаме твърде малко доказателства. Защо са толкова пестеливи фактите от неговата биография? Нарочно ли те бяха забулени в тайна, нарочно ли бе укривана дълго неговата биография? Даже неговата дъщеря Здравка Стойнова - доцент доскоро във ВИТИЗ по
риторика, търсеше информация и разпитваше, за да научи нещо повече за своя баща. Знаехме, че след като се връща в Русия заедно с Ленин, той заема редица отговорни държавни дипломатически длъжности в СССР. Авторът на книгата „Последните дни на Стефан Стамболов" ни съобщава интересния факт, че той почива в Одеса през 1925 г. Но това не беше известно, не знаеше и дъщеря му. Георги Бакалов, негов близък приятел от студентските години в Женева след Революцията в 1917 г. се интересува за свободата на Стойнов, но никой нищо не му съобщава. Даже веднъж му казват: „Др. Бакалов, съветвам ви да не се интересувате за съдбата на такива хора като Кольо."
{с. 92}
Как да си обясним някои факти от биографията на Стойнов, който в своите многобройни статии в българския и руския печат се подписва с псевдоним „САМИН". Той е бил главен редактор на два руски вестника. Единият вестник - „Единство", излизащ в Петербург, орган на плехановистите /1914 г./, които се борят за единство в редовете на руската социалдемокрация и на друг - през 1921 в Латвия. След 1903 г. Н. Стойнов се разделя с болшевиките и Ленин. В България също така след разцеплението и в Българската компартия, той напуска благоевци и заедно с Бакалов и др. отива при пролетарците, т.нар. анархо-либерали, които също както Плеханов се борят за единство в партийните социалистически редове. От тези факти е видно, че човекът който цял живот се е разграничавал от болшевиките, както и от Благоев, и цялата българска социалдемокрация, въпреки, че изглежда парадоксално - през 1917 г. пътува заедно с Ленин в известния „пломбиран вагон", в който са затворени болшевиките, за да не поддържат и установяват връзки с германците, тъй като те са руснаци и
техните страни са в състояние на война. А Ленин отива в Русия, за да се бори против правителството, т.е. обективно той е съюзник на германците. Оттогава датира въпроса за т.нар. германски пари, дадени на Ленин, за да воюва против царското правителство, а болшевиките и Ленин по този повод са наречени германски агенти...
Авторските ми търсения се увенчаха със значителен успех през 70-те години, когато като сътрудник на Главно архивно управление помолих при една поредна командировка в СССР Величка Филипова, първи - заместник началник на Главно управление на архивите, да потърси кадровите формуляри в архива на Външно министерство на българите дипломати: Борис Стоманяков - който стана по късно зам. комисар на външното министерство, Роман Аврамов - търговски представител на СССР в Англия, на Никола Стойнов - съветски дипломат във Виена, а след това в Германия. Двамата наши съотечественици са разстреляни от Бериевото ведомство. От тези кадрови формуляри на нашите съотечественици научихме редица подробности, които по-късно ни послужиха в нашите изследвания.
{с. 93}
В подобни формуляри, както е известно хронологично месец по месец, година след година се проследява дейността на кандидата за дипломат... В този формуляр на въпроса каква е вашата професия Н. Стойнов отговаря неизменно - журналист. И с основание. В България от 1904 - до 1910 той работи в българския социалистически печат. За него още в ония ранни години, вестник „Искра" пише като за млад и възторжен български социалист, който говори от името на българските студенти на руско събрание... /Това е 1901 г./. Може би оттогава датира и приятелството му с елита на руската социалдемокрация. Плеханов обаче не забравя своя български другар. Той е информиран че Никола Стойнов е журналист, проверен както в практическата дейност по издаването на вестник, така и по идейни убеждения. Плеханов тогава е изгонен от царското правителство без право да се връща в Русия и живее като емигрант от 1883 г. Иска да издава свой вестник, но недалече от читателите си, от работниците и социалдемократите, а в Русия в столицата, където е съсредоточена руската социалистическа интелигенция. Той дава на вестника си името „Единство". И изпраща българинът за главен редактор, с най-гореща препоръка пред своите съмишленици в Петербург. Избухва войната през 1914 г. Близо година работи Стойнов като главен редактор, и отново се връща в Швейцария. В личния архив на Плеханов, който се пази в ,Дом Плеханов" в Петербург се пази богатата кореспонденция между идейния ръководител Плеханов от Женева и Н. Стойнов от Петербург. Тази кореспонденция може да стане обект на специално проучване, но в случая е важно да се отбележи че статиите на Стойнов в „Единство", го очертават не само като опитен и делови организатор и секретар на вестника, но и като теоретик, който формира линията на вестника, полемизира със своите опоненти, познава из основи теоретическите и организационни въпроси, които разделят руската социалдемокрация.
{с. 94}
И тук отново изниква въпросът „какъв беше мотивът на Ленин от толкова много желаещи да се върнат, той да вземе със себе си и българинът Стойнов." Има ли в това някаква загадка? Преди Октомврийската революция ще се окажат в Русия и други българи, но от швейцарските е само Стойнов. Ако дадем малко волност на фантазията си може ли да се предполага, че Ленин и Стойнов, връщайки се в Русия, имат един личен мотив - Ленин да отмъсти на царското семейство, заради своя брат - Александър, убит като народоволец, а Стойнов да отмъсти за своя вуйчо-жертва пък на българската монархия а нали и техните фамилии бяха и родственици?
Лично аз отвхвърлям подобни хипотези... Стойнов е бил интелектуалец, той в българския социалистически печат е пишел предимно по културни въпроси. Още от Швейцария той се разграничава от болшевиките, които зад граница минават като привърженици на революционно-терористическото направление в
руското революцонно движение. В Швейцария дружи с Плехановистите, привърженици на мирния път на бавната еволюция на Русия към демокрацията... Затова те считат, че руската революция, за която са се борили е завършила през февруари 1917 г. че Русия още не е узряла ... След това те преминават на страната на Ленин и болшевиките.
Някои ще помислят, че Стойнов идва тук може би с оная загадъчна мисъл да участва в убийството на Царското семейство. Защо толкова ще бърза, ще бъде едиственият българин избраник от Ленин да пътува в „пломбирания вагон". Най-вероятното е той да идва тук, за да продължи издаването на вестник „Единство". След като той спира, Н. Стойнов ще заема незначителни длъжности, така както ги и е отбелязал последователно в своя формуляр: В Московския централен кооператив [Московский центральный рабочий кооператив] ще бъде заведущ културо-просветник, след това ще го срещнем на отговорна длъжност в Московския отдел на Народното образование. Известно време Никола Стойнов е при своя стар приятел и от Женева, и от Бъл-
{с. 95}
гария д-р Кръстьо Раковски, който от 1918 г. е Министър- председател на Украйна. В Украйна той е назначен от своя съгражданин като заведущ Статистико-икономическия отдел в Министерство на земеделието. Член е на колегията на Централното статистическо управление на Украйна и на РСФСР. Погрижил се е Раковски за стария си приятел и идеен съмишленик. Но друга е нагласата на Стойнов. Влече го журналистическата работа, жадува да прави вестник. И щастливият случай не закъснява, благодарение на своите приятели и стари познайници, през 1921 г. става главен организатор и редактор на започналия да излиза в Рига нов, вече съветски вестник, наречен „Нов път". И тук той е автор на ред статии, на политически фейлетони, подписани със стария му
дореволюционен псевдоним „Н. Самин". Този негов псевдоним е несменяем и по него един бъдещ изследовател лесно ще го открива. От 1922 г. Стойнов е на дипломатическа работа. И тук ще бъдат оценени блестящият му интелект и качества - става сътрудник в отдел „Печат" при представителството на СССР във Виена. След това е сътрудник в Съветското търговско представителство в Белгия и Хамбург... И вече се губят следите му. Анкетата е до 1923 г. След смъртта на Ленин , както е известно, старата ленинска, пък и Плехановска гвардия постепенно изпада в немилост. Постепенно те са изолирани и оставени на произвола на съдбата... Няма го вече и Раковски. Сталин, за да се отърве от него го прави дипломат във Франция и Англия... И може би е прав авторът на книгата за Стамболов, че той умира в неизвестност, самотен, в бедност и мизерия, никому неизвестен и затова трудно може вече да се открият данни за последните му месеци. Такъв е трагичния край на възторжения и романтичен наш съотечественик Никола Стойнов.
Георги Бакалов. Избрани произведения. Том 4. 1964
{с. 162}
От всички споменати от др. Аврамов българи сега са комунисти само др. В. П. Коларов, X. Н. Кабакчиев, Георги Рашев, Анна Г. Раковска и вероятно Николай П. Стойнов.
За Стойнов като за представител на българското с. д. студентство споменава между впрочем и «Искра». В бр. 13 на «Искра» от 20 декември 1901 година е поместено описание на празненството по случай 25 години от демонстрацията на Казанския площад и революционната дейност на Г. В. Плеханов. Ораторите
подчертават огромното значение, «което Г. Плеханов имаше и продължава и сега да има за развитието на социалдемократическите идеи и революционното работническо движение не само в Русия, но и в другите западноевропейски страни». В числото на ораторите е бил и «български студент». Това е др. Н. П. Стойнов. «В това отношение — пише кореспондент на «Искра» — особен интерес представляваше речта на младия българин, който говори от името на българския кръжок. Той доста подробно разказа на присъствуващите за онова грамадно значение, което са имали съчиненията на Г. Плеханов за развитието на прогресивната интелигенция в неговата родина и в това отношение той сравни ролята на Плеханов с ролята на най-изтъкнатите дейци на България.» По-късно, още преди войната, Н. П. Стойнов се изсели от България и окончателно прекъсна контакта си с българските работи. Сведения за неговата по-нататъшна работа ние намираме в «Страничка воспоминаний о работе в «Междурайонке» (Пролетарская революция», кн. 10/22 за 1923 г.), където Попов
разсказва за съвместното си с др. Н. Стойнов пътуване в чужбина през 1915 г. От пролетта на 1914 г. др. Стойнов е вземал най-дейно участие в органа на международния комитет «Единство» в качеството си на делегиран от чужбина представител на Плехановската задгранична група. В начало то на войната Стойнов заедно с Попов заминава от Русия за чужбина, за да изясни позицията на отделните групи за чужбина и другари по отношение к войната. Те са били и при др. Ленин.
Споменавайки за тяхното посещение, Ленин в писмо
{с. 163}
до Шляпников от 11 февруари 1915 пише: «Тук бяха двама плехановци. Побъбрихме си с тях. Обърнете внимание на русичкия (те се връщат по същия път) — него очевидно Плеханов го е отблъснал още повече, отколкото черничкия. Последният, изглежда, е безнадежден бърборко. А първият все мълчи и не знаеш какво си има на ум.»1 В бележките редакцията на писмата съобщава, че под «черничкия» Ленин подразбира др. Н. Стойнов. След Октомврийската революция др. Стойнов беше редактор на излизащия в Рига съветски вестник «Новьй путь», а по-късно — сътрудник на съветското търговско представителство в Берлин и Хамбург. Др. Рашев живее в България. Др. А. Г. Раковска, сестра на Х. Г. Раковски, отдавна живее в СССР.
Исторический архив - Issues 1-3 - Page 148. 1998
72 Стоянов Н. П. (Стойнов, «болгарин», Вениамин). В 1914 г. по поручению заграничных групп партийцев исполнял обязанности их представителя и технического редактора газеты «Единство» в Петербурге. С началом войны перешел на позиции интернационализма. В ДП хранятся два письма Стойнова к Плеханову, написанные им в качестве редактора этого издания (Ф. 1093. Оп. 3. Ед. хр. 686, 1040).
Иван Николов Радев. Моят Стефан Стамболов. 1999
{с. 85}
По-различно в сравнение с книгата на Димитър Маринов е представено потомството на Никола и Евгения в „родословното табло“ на Павлиевския род. То е започнато от родения в 1891 г. Сава Николов. Според него братята и сестрите на Стефан са девет: Кина, Замфири, Анастасия, Кера, Иван, Стефан, Атанас и Мара. Вероятно схемата не включва рано починалите. Според това „табло“ единият от братята - адвокатът Атанас Стамболов, остава неженен, без поколение са сестрите Замфири и Кера. Научаваме още, че от брака си с Никола Димчев Кина има две дъщери: Евгения и Иванка. Елисавета се жени за Стефан Кямилев и имат три деца: Никола, Стефан и Елисавета. Бъдещият държавник свързва живота си с Поликсени Конст. Станчева от Свищов и им се раждат три деца (според някои - още едно, рано починало): Константин, Стефан и Вера, които остават неженени.
{с. 95}
Според твърденията на Елисавета Кямилева, една от потомките на рода, жива и до наши дни, самият дядо Никола е бил родственик на майката на Стефан Стамболов. В статията си тогава посочвах, че картината се усложнява и добива зрими контури във връзка с „коляното“ на самия Стефан Стамболов - на неговите братя и сестри.
Така Анастасия има първи брак с Димитър Смилов и втори - с Пеню Стойнов Мутафчията, родом от Керека, но преселил се в Търново и участник в революционното движение през 70-те години. От трите деца на Анастасия - Стойно, Никола и Елена, потомци имат последните двама. Братът Иван Стамболов, по-голям от Стефан, сам активен общественик и народен представител, сключва брак с Тинка от Търново и им се раждат: Драгана, Рада, Колю, Атанас, Стефан и Кера. Мара - последното дете на Никола Стамболията и Евгения Иванова, се омъжва за бъдещия генерал, регент и съмишленик на Стамболов - Сава Муткуров от Търново, от известно с гражданската си активност семейство. След неговата ранна смърт (1893 г.) тя сключва брак с бъдещия генерал Петър Тантилов. По-
(...)
{с. 96}
Доколко всичко е наистина сложно и противоречиво подсказват съдбите на някои от потомците на Стамболовия род. Интерес представлява Рада Стамболова - дъщеря на Иван. За нея, като описва работата си в марксистките кръжоци в Търново, известният литературен критик Иван Радославов пише: "Но тя никога не стана убедена марксистка... Тя беша романтична натура. Такава остана през целия си живот. Нито житейският опит, нито университетът задоволиха нейната търсеща натура“. Според него тя сключва брак с адвоката Ганчо Пейчев и умира през 1936 г. Д-р Лилия Радославова твърди, че притежава снимка на Рада Стамболова, с която баща и е бил в изключително близки, интимни отношения. Крайно интересна и показателна е съдбата на един от синовете на Анастасия. За него Иван Радославов отбелязва: „У Никола Стойнов, племенник на известния държавник от Търново Ст. Стамболов, личаха характерните черти на рода. Колю беше буйна и авантюристична натура, умееше да мисли оригинално и криеше в себе си не един талант. Той можеше да бъде красноречив оратор, интересен писател, голям общественик... Убеден съм, че и в съветска Русия, където той е сега, ако е жив и здрав, че и там бацилът на недоволството живее непокътнат у него.“ Всъщност племенникът на Стефан Стамболов се оказва един от ранните школувани марксисгти у нас, следва в Швейцария и Белгия, близък е на Д. Благоев и Г. Бакалов, на Плеханов, Ленин и Кръстю Раковски, активен съ-
{с. 97}
трудник на "Ново време" и социалистическия печат, автор на книга за българския театър, работник в редица съветски учреждения през 20-те години, репресиран от съветската власт и в наше време реабилитиран. Негова снимка от времето на престоя му в Швейцария ми бе изпратена специално за родовата среща от д-р Лилия Радославова - дъщеря на критика Ив. Радославов. От нейните твърдения може да се портретува и другият син на Анастасия и Пеню Стойнов - това е адвокатът Стойно П. Стойнов, работил в София, наричан „Папа Стойно“, починал през 1952 г. и погребан в Търново. Според доц. Здравка Стойнова, дъщеря на Никола Стойнов, кръвта на Стамболовия род намира своеобразно продължение и у Вела Пискова, която е по майка Неда Пенева Стойнова, т.е. е дъщеря на Пеню Стойнов (може би от негов първи брак?) и сестра на Никола Стойнов.
Избрани произведения в 5 тома: Стефан Стамболов и новейшата история
Димитър Маринов. Стефан Стамболов и новейшата история
{с. 19}
Градецът Трявна има своята етнография и история, много отлични и различни от тия на околните градове Елена, Дряново и Габрово. Елена е прочута със своите скотовъдци чорбаджии, Дряново със своите скотовъдци джелепи и бегликчии, , а Габрово със своите дърводелци. Трявна от далечни времена, още от 16-о и 17-о столетие, бил прочут със своите вещи зидари и художници зографи и със своите художници казаси или, както ги наричат още, сърмаджии, със своите дивни везове от сърма и злато на сукнени, копринени и кожени платове. На туй изкуство сърмошевно се дължат ония „каици" с високо художни везове по сукаите, дадени от тревненки на цялото търновско окръжие, севлиевско, ловченско и други околности. Това сърмошевно изкуство, както и типовете на тънко- високите, белоликите, русокосите и черновеждите тревненки показват, че тревненци са южно растение, татък някъде откъм Костурско. Па и тревненските гъдулари и песнопойци показват своята нееднаква с другите (...)
От туй градче Трявна по далечно родоначалие произхожда Стефан Николов Стамболов.
Още в 17-о столетие песните възпяват прочут един войвода, Стефан войвода, който в съдружие с друг един - Драган войвода - уловили видинския паша с царската хазна и го погубили, за да отмъстят за своя уловен и погубен другар Мануш войвода; той е бил родом от Трявна. От неговото поколение произлязъл прочутият тревненски първенец хаджи Христо, чийто старински дом-замък се наричал от турците „Ески оджак" и което показва, че някога е бил главатар еничарски и се уважавал като неприкосновен. Тоя хаджи Христо в 1821 г., във време на гръцката революция, бил наклеветен, че взел участие, и бил повикан в Цариград, отдето се върнал оправдан. Това свое оправдание е дължал на своите приятели паши, на които той отнесъл разкошни сърмени и златни изделия за подаръци.
Син му хаджи Кънча, който получил право да носи традиционния някогашен наш болярски самурен калпак - какъвто носили на-
{с. 20}
шите войводи и без султанско ираде, - взел живо участие в Руско- турската война през 1828 г.; след Одринския договор той бил преследван и умрял. Брат му Станчо взе участие в заговора на Мамарчев в 1836 г. и бил обесен, а „Ески Оджак", славният дом на х. Христа и Стефан войводата, бил срутен до земята. Третият му брат Георги избягал във Влашко, отдето после се завърнал късно. Неговият син х. Тахо (Евстати) бил последният жител тревненски от породицата на х. Христо; той се преселил в Търново, развил богато своята художествена работа на сърмошевчеството, която син му х. Иванчо издигнал до най-висока степен.
Тоя хаджи Иванчо имал няколко деца, от които ние запазваме името Евгения - майката на Стефан Стамболов.
Нарад с тая фамилия имало е и друга. Стамат Стамболията, сърмошивач, или сърмаджия, е също родом от Трявна. Той отишъл с другите майстори в Цариград, за да шият златотканите биниши (мантии) и фереджета на султана, на пашите и други, и след дълги години се завърнал, но не вече в Трявна, а в Търново. Тук развил голяма деятелност и станал виден търновски гражданин Той имал няколко деца, от които за нас е важно детето му, което се наричало Никола, защото тоя Никола е баща на Стефан Николов Стамболов. Никола Стаматов Стамболов се венчал за Евгения А. Иванчова, от който брак имали единадесет деца: Кина (Киряки), Анастасия, Замфира, фина (Теофана), Елисавета, Иван, Стефан, Теофана, Танас, Кера и Мара. От тях са живи Анастасия, Елисавета, Иван и Мара.
Стефан Николов Стамболов се родил на 31 януари 1854 г.
{с. 32}
посрещнат от неколцина верни приятели, в числото на които били Христо Книговезеца и мъжът на най-старата му сестра Настасия Пеньо Стойнов, и му съобщили
Константин Терзиев. Стефан Стамболов: Биогр. роман. 1993
{с. 89}
Че чистият пламък на родолюбието и жертвоготовността нито за миг не преставал да изпепелява тази страстна натура, ни подсеща и едно писмо до кака му Анастасия, което й благодари, че е изпълнила молбата му да кръсти детето си Стоян.
„Желая Стоенчо да расте и порасте, да стане юнак чутовен, от Дунав река хубава до Бяло море голямо, от балканските върхове, по сичка земя хубава... (Виждаме прочее, че Стамболов е вече под благотворното влияние на Ботевата поетика. - Бел. К.Т. )... Дано барем те, малките, да са честити, за да могат да пожевият човешки живот. Дорде ми държат ръцете и краката, дорде ми е умът в главата, дотогава
{с. 90}
за тях, за младите, ще се трудя, че ако ще и на боклука да умра. Честит е този, който познава, че е работил за доброто на братята си, той ще умре с благословия на устата си и с надежда в душата си, него ще го помнят и с добро споменуват потомците. Той ще умре, но името му ще живее вечно, дорде живее народът, за когото страдалецът се е трудил. Вие сте майки, отхранете ни достойни синове и за това целият свят ще ви бъде благодарен: добрият, свестният и умният човек е полезен не само на себе си и на народа си, но и на сичкия свят."
Може би няма да бъде безинтересно с две думи да проследим пътя на тази благословия, макар и отнесена към другия син на Анастасия Стойнова — Никола. Неговият живот, бурен и интересен, изпълнен с пориви и борби, сякаш ни показъва живота на самия Стамболов, роден в едно по-различно време.
Никола Стойнов, естествено, още като ученик се заразява със социалистическите идеи и въпреки всемогъщия си по това време чичо много рядко се случвало да го оставят повече от два месеца в едно училище, за да го изключат накрая и завинаги от всички училища за княжеството. Тогава той заминава да следва в Швейцария, където окончателно свързва живота си с руската социалдемокрация. Ученик и любимец на Плеханов, доверено лице на Ленин, човекът, когото вождът на революционния пролетариат използува за особено важни
поръчения в Европа, човекът от знаменития пломбиран вагон, с който Ленин се завръща в Русия, съветски търговски представител в Берлин и т. н., и т. н. — един от съзвездието на Кръстьо Раковски и Роман Аврамов, един от създателите на съветската държава.
Родът на Георги Стойков Раковски:
История на рода, на неговите дейци и на техните дела през последните три века / Петър Иванов Чолов
Койка Петрова Тинева (известна и като Катя Тинева) се родила през 1880 г. в Балчик, а починала през 1964 г. в София, племенница на д-р Кръстьо Раковски. Включила се в социалистическото движение на младини и през 1903 г. я приели за член на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). Участвала активно в живота на Варненската партийна организация, после се утвърдила като деятелка в национален мащаб на комунистическата партия. След Септемврийското въстание от 1923 г. емигрирала в СССР и живяла там като политически емигрант до 1946 г., когато се завърнала в България, в София. Първият и мъж бил Никола Сакаров, също партиен деятел, а вторйят — Никола Харлаков, с когото