„За буквите” от Черноризец Храбър или нещо друго

  http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/2313992/Main/2313970

Ст.Стоянов и Мир.Янакиев.

Сведението „За буквите” на Черноризеца е предшествано от увода:

„ Съчинението на Черноризец Храбър за изнамирането на славянската азбука е открито от

руският учен Константин Калайдович и е напечатано от него за пръв път в 1824г. Поради

своята инзвънредно голяма важност оттогава насам то е било предмет на многобройни

изследвания и е издавано много пъти. От това съчинение са намерени много преписи, по

важни от които са следните:

1.Лаврентски препис от 1348г......

2. Московски препис от ХVв...

3. Савински препис от ХVв.....

4. Зографски препис от ХV – ХVІв...

5. Хилендарски препис (І) от ХVв.....”

След което следва нормализиран текст на част от първоизточника. От въведението на

съставителите изобщо не става ясно от къде е предлаганият текст. Дали от някой от

многобройните преписи или е напечатаното от К.Калайдович „за пръв път” съчинение. Тъй

като преписите са значително по-древни от напечатаното от Калайдович, то означението „за

пръв път” явно се отнася за работата на Калайдович, което пък е безинтересно от историческа

гледна точка, колко пъти този човек е печатал този паметник. Отделно пък негово „за пръв

път” отпечатано произведение явно не е фототипно издание, а най-вероятно превод, какъвто

си позволяват в по- късни времена последователите на панславизма. Тези констатации бяха

направени за да се има пред вид, че каквито и да са нашите разсъждения от тук нататък, то те в

никакъв случай не са върху автентичен текст, а с модернизиран такъв, не само с изказа, но и с

изписа си. Ние не знаем с каква цел са дадени тези оскъдни сведения и то през мътно стъкло за

най-значителните старобългарски паметници, за разлика от огъващите рафтовете на

библиотеките, марксистки издания. И тъй като досега се сблъскахме с тотални измами по

фундаментални исторически въпроси, то поглеждаме там, където внушението на издателите е

разчетено и изказано така, че да бъде най-силно и да компенсира фактологическите дадености.

Според нас това е израза „за изнамирането на славянската азбука” от първото, пилотното

излечение. Освен това не се съмняваме, че въпросното произведение на Ч.Храбър „За буквите”

е известно сред читателите именно поради тази причина – като доказателство за изнамирането

на славянската азбука. Нека да видим дали е така в предложеният от съставителите текст.

Заглавието „За буквите” е дадено във вида „О писменьхъ”.

( Правим едно пояснение, че „ь” се чете като нещо средно между „и” и „е”. Подобно на мекото

„ие” в източните български говори ). 

Какво казва речника:

писменьнъ – прил. на църковното писание

писменьноые слово – словото на писанието, на църковните книги.

Като І обобщение: Заглавието се превежда „За църковните слова” или „За църковните

писания”, а не както е популярно „За буквите”. По скептично настроените може и да възразят,

че това може да се разбира И като „букви”. Може защо не, ако обаче нямахме дума за „букви”,

а нея я имаме и е твърде известна, и съществува от тогава та чак до днешните, „модерни”

времена: „боукы – ж.р. –и- осн.(боукъв-) – буква”. Същата употреба за „букви” намерихме и

при „Пространно житие на Кирил” вложена в речта на Кирил в разговора му с „цезаря”,

същата дума е вложена и в „Азбучната молитва” с която се предполага е ставало изучаване на

азбуката. Самото „б” се е четяло „букви” и това предполага първенството му пред всички

други синоми „азъ,боукы,веде,глаголи...”. „Аз Буквите Знам и Говоря(изричам)...”. Поради

тази причина всеизвестната, точна и популярна дума „боукы – букви” едва ли е предпочетена

от неин синоним, за който дори нямаме сведения че е съществувал през ІХ в. като такъв, а и до

днес е доста несръчно и липса на вкус за „букви” за се говори като за „писмена”. Тази дума е

известна на съставителя на паметника, защото нарича българските книгописци „боукарйен” в

края на произведението. Още от заглавието „ О писменьхъ” сме насочени да следваме

указаието му, че става въпрос за казано с други думи „църковни поучения” и ние не виждаме

смисъл защо да не вървим по тази линия, а по линията на вторични тълкувания.

Ще коментираме тази част нормализиран текст на „О писменах” ( горе) която ми е на

разположение.

А. Първото изречение от паметника: „Прежде оубо словене не имеахон кънигъ нъ чрътами и

резами чътеахон и гатаахон погани сонште”.

( Няма да разглеждаме словата „чрътами и резами”за които съм дал тълкуване на други места

като „чрез чертане и чрез изрязване”, най-малкото поради тази причина, че този нормализиран

текст, може да е „гримиран” по същият начин както бе гримиран и декизиран паметника

„Уваров препис”, така, че от него да се родят не само „първо българско царство” и „Аспарух”,

но и да бъде наречен впоследствие „Именник на българските ханове”, след като вътре няма

нито „българи” нито „ханове”.)

В това първо изречение нека да обърнем внимание на водещият глагол „четяха” тъй като за

разлика от „не имаха” той конкретизира и едно действие което се е извършвало, а именно

„четяха”. Този глагол е твърде различен от „гадаеха”, за да се смесва с него и да му се

приписват същите качества, а оттам и същите изводи за цялото изречение, без да се има той

пред вид, които са привнесени за „гадаеха”. Гадаенето предполага декодиране една свободна

конфигурация от черти, резки, кокалчета, боб, карти и т.н., чрез която се цели достигането на

някакво познание за настояще, бъдеще и т.н. Четенето обаче няма за обект на изява тази

свободна конфигурация от дадености, то е действие, което изследва строго подредени знаци от

звезди, планове, букви и т.н. То е квалитетно със своето постоянство на изводите, а именно,

този който чете една карта, или текст ще получи същата информация, която ще получи и

четящият на същите дадености след произволен период от време. И когато имаме такава

конфигурация от постоянни дадености, които се четат, то независимо дали това са чертички,

възли или букви, те се наричат в днешното модерно време само с една дума –

п и с м е н о с т.

Като ІІ обобщение: Още в първото изречение се говори за словенска писменост. Тази

словенска писменост съществува преди словените да приемат християнството или по-точно

това, което смята за християнство от Черноризец Храбър. За да има писменост, която се е

четяла, съвсем очевидно е, че тя преди това е била написана от някого. Когато сред един народ

обаче има личности, които пишат и други които четат написаното, е съвсем ясно, че

съществува п и с м е н а к у л т у р а, която е нужна за тези които я използват и те

съхраняват нейните дадености и ценности именно с преписването на тази информация, за да

не се загуби тя във времето.

(Смешно е да се говори за такъв народ, че е нямал писменост, след като той още преди 2500г.

написа със същите тези „черти и резки” – „Същият, който ме направи да съм така възможен”.)

Какво имаме дотук: Имаме църковни паметници заявени от Черноризеца в заглавието и

словенска писменост от първото изречение, която не му се харесва , не че е грозна ( ще видим

поради какво), а че словените не употребяват и използват „неговите” писания, поради което са

„поганци същи”.

Б. Второ изречение:”Кръстивъше же сйен римъскъими и гръчъскъими писмены нонждаахон

сйен пъсати словеньскон речь безоустрйенья.

Буквален превод: Кръствайки се със (посредством) римски и гръцки църковни писания

нуждаеха се да пишат ( да йм бъде написана) словенската реч неустроена.

Структурен превод: Кръщавката не е привилегия която индикира християнщината.

Кръщавката през ІХв. е „прилагана” само от католици и православни (да ги наречем с

днешните йм имена) а те съвсем не са били мнозинство сред тогавашните християни, нито пък

са контролирали основните християнски епархии за преобладаващ период от време през

периода ІV – ІХв. Борбата между съботянските течения ( правата вяра) и православните

течения ( православната вяра, към която в това време е и Рим) е била фифти-фифти, без да

навлизаме в подробности. Така, че известието за кръщаване на словените може да е

приобщаване към християнството от езичеството, както индикират думите „погани същи”, но

и преминаване от съботянските течения ( арианство, богомилство, павликянство и т.н.) към

православните. Което е индикирано с думите „словенска реч неустроена”. Неустроена според

какво ? Явно според православната догма, чийто изявен представител е Черноризеца. Къде

имаме допълнителни тежести. В думите „погани същи”. С тях не е казано, че словените са

поганци, т.е. езичници, а че четат своите писания к а т о езичници. Което е сравнение с

поганци (езичници) и в известен смисъл и обида, а не индикиране на такива. Другото по-

силно основание е, че има нужда от устрояване, на словенската реч. Тя е неустроена. Ако

имахме словенска реч, слово, бродирано върху езическа тъкан с езически символи, то едва ли

тя може да бъде квалифицирана като „неустроена”. Най-вероятно е да бъде непригодна за

християнска употреба и тогава щеше да бъде квалифицирана със значително по-твърди и

категорични изрази. Такава словестонст ще да бъде игнорирана или унищожена като

непригодна. Тя обаче е наречена неустроена, т.е. има някакво приемливо християнско

устройство, но е нужен допълнителен „ремонт” за да може да влезе в православна употреба.

Този израз не е нов. Имахме го и при „Пространното житие на Кирил”:”...и изобретъ съказа

йемоу козарьсконйен речъ..стр. 21.

Ако приемем официалното становище „че с покръстването се е явила нужда от писане с

гръцки и римски букви..”, то е очевидно, че такава нужда не може да съществува, защото тези

които написаха „четивото” което четат словените, щяха да напишат и християнско „четиво” за

словенски нужди ? Няма никакви технически пречки. Пречките са други – в несъответствието

на словенските неустроени писмена и римските и гръцки устроени и приобщаването йм към

православната вяра.

(Цезаря заповядва на Константин да изобрети козарска реч. Под „реч” тук едва ли се разбира

козарският език, тъй като той вече е определен като такъв – козарски, което означава че езика

вече съществува. И освен това е заявено на същата страница по-горе: „...йонзыкъ бо вельи

сонште...”- език говорим същият ( като вашият). Това го заявяват козарите и това е едно

бетонно основание, че това пратеничество няма нищо общо с Михаил ІІІ, където по никакъв

начин официалният език –било гръцки, било латински – не е „същият” като козарският. Тук

няма значение дали козарите са хазарите или днешните украинци или казаците. Всички те

говорят език сроден с българският, но не и тези, чийто представител е Михаил ІІІ.)

Тази дума „речъ” за втори път се явява като индикация на писание с църковна и по-точно

православна насоченост в две различни произведения и това ни дава основание да кажем с

положителност, че „речъ” и „писменьхъ” са синоними.

И когато се говори за изобретяване на реч или за устрояване на писмена, трябва да се разбира

т о ч н о произведения с църковна православна насоченост, а не изобщо изобретяване или

„усрояване” на някакъв език или букви. От тази гледна точка изречението трябва да свърши на

„реч”, а именно:

Кръствайки се (покръствайки се) със (чрез, посредством) римски и гръцки църковни писания

нуждаеха се да пишат ( да йм бъде написана) словенската реч (словенски православни

писания). Както виждане продължава да не става въпрос за изобретяване на букви, а на

писмена.

В. Трето изречение: „ Нъ како можетъ сиа писати добре гръчъскыими писмены богъ или

животъ или sело или цръкы или чайаные или широта или иадъ или ондоу или йонзыкъ и ина

подобънаиа симъ.”- стр.31.

Тъй като от второ изречение (по номерация според съставителите) отпадна думата

„Безоустрйенья”( неустроена) и още че „нъ” е дадена като съюз в речника означаващ

отрицание –„но”, „а”, „освен”, то трето изречение добива вида:

„..Безоустрйенья нъ како можетъ сиа писати добре гръчъскыими писмены богъ или животъ

или sело или цръкы или чайаные или широта или иадъ или ондоу или йонзыкъ и ина

подобънаиа симъ.”- стр.31.

Буквален превод: „Без устройване(пригаждане) никак не могат да се напишат гръцки

(православни) църковни писмена с ( да присъстват в тях) богъ или живот или....”. За

разглеждането на този въпрос който се открехва тук е нужна отделна книга в смисъл, доколко

старобългарските думи са се „вписали” в съвременните църковни канони и доколко пък тези

старобългарски думи не са вписани поради лингвинистични или верски ограничения и

доколко българският език е свързан със старославянския- старобългарски и т.н.. Въпрос

несъмнено сложен и обемен. Тук ще си позволим само частично да разгледам първата дума –

„богъ”.

Анклав:

Най-исконната молитва на няколко поколения, от които живи са останали единици беше

„Отче наш”. ( Тук разбира се не включвам окъсаните герои на гениалният Айзенщайн, които

крещят в истерия от екрана „Нам не нужен Бог – наш Бог Ленин”). В нея липсва думата „бог”

или „боже”.[ Има я в следващите молитви ( с по-ниска ритуална значимост) за закуска, обяд и

вечеря според Библията от 1925г. на Царство България – последно издание на Библията

издадена от ІІІ Българско Царство.].

Присъства евангелската дума „Отче-отец” – татко, такава каквато я употребява и Исус при

споменаване на своя баща в Евангелията.В съвременното българско понятие думата „Христос”

не означава „Бог”, а име. Името на Исус (Йешуа) на български се приема като Христос. Нещо

като фамилия на Исус. Лично съм слушал български попове да произнасят „Исус Христос

нашият Господ”. Това в превод означава „ Исус Месията нашият Господ”според юдейската

етимология или „Исус Бог, нашият Господ” според фанариотите. И при двата превода,

смисъла според българската етимология е смешен и неприемлив. Това едва ли е следствие на

тоталната атака на червената религия срещу черната. Тази разнородна смесица от понятия

според мен е остатък от едно християнство, дълбоко вкоренено в народностните представи,

въпреки столетните шлифования от страна на официалните източници и институции. Това

обяснява и неизкоренимата устойчивост на такива течения като дъновизма (по същество

модерен-зороастризъм), павликянството [потомците на римлянина Савел (Павел)],

евангелисти ( източни и западни) и т.н. Нека да разгледаме една пилотна мисъл на едно от

Евангелията, която в повечето случаи се счита за Начало на самата Библия от

средностатистическият българин. Това е израза, предавам го :

„ 1. Въ началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото 2. То беше въ

начало у Бога…”

Свето евангелие от Йоан, гл І, стр.1280,

Св. Синод на Българската Църква, София, Държавна печатница, 1925г.

Този израз се разглежда от христолюбците буквално – самият Бог е Словото и обратно. Дори

съществува невероятната сакралната комбинация „Бог Слово”. Нямам нищо против такова

разглеждане, само ще предложа една по-нормална визия на този израз а именно, че написано

означава, че това Слово е Божа работа и точно тази творба е Божа дейност, и тя дотолкова е

Божия исконна работа, че дори е възможно да бъде наречена самата Бог, поради очевидната

липса на Бог като материалност. Всякакво материализиране на Бог и представянето му чрез

материални дадености обаче се приема за идолопоклонничество малко по-късно в развитието

на християнството и това е многократно документирано и всеизвестно. Отъждествяването на

Бог обаче със Словото, за мен има същата стойност както и отъждествяването му с вековен

дъб например. Разликата е само в материалната същност, но не и в отсъствието на Обект.

Дали Обекта е Слово (реч, писания, или говор – звукови вълни) или Вековен Дъб от гледна на

ХХІ в. няма никаква материална разлика. Тоест разликата е само количествена, което не засяга

разглежданият въпрос – съществуването на О б е к т , който е наречен Бог. Ето този Обект

според разсъжденията дотук, това Слово според мен е Езическото слово, за което доказахме,

че е изразявано и чрез думите „Писания” и „Реч”. И това слово е индикирано в началото на

началата на юдаизма и християнството. Нищо ново ще каже някой – разбира се, че не е ново,

ще отговорим ние, но индикирането на такова Езичество в пилотните думи на Изначална

Книга на най-разпространената религия в света, е все пак малко смущаващо, нали ! Ето за тази

изначални езически схващания говори Черноризеца в началните думи на „О писменах”

индикирайки ги като „неприемливи” и изписани с „чертами и резами”. Това несъмнено

препраща словенската култура и писменост далече зад „началото на началата” на юдаизма и

християнството, там където Славянската Раса се е формирала като такава и когато не може да

намери нещо изписано за нея у себеподобните по перо, европейската папагалщина веднага я

класифицира като „несъществувала” и „без писменост”. Определения, напълно схождащи се с

интелектуалните „хуманни пориви” на Инквизицията от Средните векове.

Край на анклава.

Г. Четвърто изречение: „И тако бешия мънога лета” – И така беше много години.

Едно колкото кратко, толкова и изразително изречение за предисторията на словенското

племе, писането с „черти и резки” и неговото съществуване на историческата сцена паралелно

с римските и гръцките писмена. Една упомената година тук за индикация би свършила

невероятни неща, но тя или е била неизвестна на Черноризеца или е „спестена” от

православните преводачи, за налагане на техният авторитет като исконна религия.

Д. Пето изречение:За краткост в резюме: „..изпрати йм (на словените) Свети Константин

Философ, наречен Курил, ...и сътвори йм „ писмена три десяте и осмъ”...някои „по чиноу” на

гръцките писмена, други по словенските речи..”

Речник „чиноу”- 1. глагол:от „чинити”- поставям в ред, нареждам, съчинявам, съставям. 2.

дума: от „чинъ”м.р. – ред, чин, положение, служба, обред.

Понеже уточнихме, че буквите са слети и разделението на думите е по смисъл според

изписаните оригинали, то са възможни тези два варианта, като „чиноу”става на глагол ако

„по” е към него, и на съществително, ако не е. За щастие и двете положения не променят

смисъла на изложението и не нарушават неговата структура. Другата много съществена

даденост е лишаването от „авторство”на Философа. Главното действащо лице е Бог. Бог Йм

изпраща (на словените) Константин Философ наречен Курил, Бог Йм сътворява поученията.

(Това напълно подхожда на съображенията от анклава по-горе). Има много начини да не се

лиши Философа от авторство и тези начини не биха били в разрез с църковната догматика за

първенството на Бога над човешките действия, като „с божия помощ, по божия повеля” и т.н.

Никой от тези деликатни начини обаче не е използван (тук) и Философа ( според мен доста

грубо) е лишен от авторство на църковните послания. По нататък оправянето на тези

структурни недоразумения ( и по-долу с името на Курил), ще бъдат изгладени от Черноризеца,

то това много прилича на допълнителна шлифофка на един древен паметник във втората част,

която не съществува в първата. Защо ? Няма да търсим и да гадаем, само ще индикираме

даденостите, а те са, че в първата (да я наречем така) част от повествованието Константин

Философ е лишен от авторство.

Писмената които се споменават тук като Божие творение са тридесет и осем и за тях беше

казано че са създадени според два първоначални „модела”. Ако имаме пред вид, че

”писмената” са послания, то явно става въпрос за компромис между гръцките и словенските

пред-писания, т.е.теченията смятани днес за еретически. Ако писмената се считат за букви,

каквото е мнението и на официалните историци ето ги и буквите: (фиж файловете, а може да потърсите и други в нета.)

Глаголическите букви са 42. Кирилските 45, без да включваме вариантните

изписвания. Тук не търсим какви са буквите – двугласни, дифтонги и т.н. Говорим колко са.

Ако погледнете справката в Wikipedia ще преброите дори 47 класически кирилски букви.

Тридесет и осем няма в нито един източник, дори и като случайно съвпадение. Това според

нас е косвено доказателство, че в първата част Черноризеца не говори за „боукьвъ” а за

текстове, „речъ”.

Е. Шесто. „ Се же сонтъ писмена словенькайа сице йа подобаетъ писати и глаголати а б в г и

прочайа”.

Това изречение е непълно и не е ясно дали е непълно по начало или по прищявка на

съставителите. Така както е дадено Черноризеца казва, че писмената словенски (всички)

трябва да се изписват и изговарят така „а, б” и т.н. Той обаче изпълва само една подозрително

малка част от заявеното. Освен че показва как се изписват едва една десета от буквите

(кирилските), той не дава как те се изговарят (глаголати). А обявява, че ще има такова

представяне с глагола „глаголати” – четат се. Тук не можем да не забележим че информацията

му дотук е крайно оскъдна по отношение на това какви са и как се произнасят буквите. Ако

това заключение е било и целта на съставителите, можем да кажем, че те изпълниха целта си –

Черноризеца е обвинен в некомпетентност и не може да се защити, по отношение познаване на

„писмената” каквато беше и основната негова цел и съответно цел на паметника. Дори можем

да кажем, че писмената не са кирилските, а ето тези:

Wert

Alpha a

Bida b v

Gamma g

Dalda d

Значението е (Wert) . 

Когато казва, че те трябва да се „изписват и изговарят така”

къде е гаранцията, че с тези четири графеми, той не иска да покаже именно значението на

буквите ?!. Тъй като това са първите четири букви на Коптската азбука, създадена доста преди

ІХ в., то мисля, че става ясно, че с изписването на „а, б, в, г” и уточнението „подобаетъ писати

и глаголати” Черноризеца не дава пояснения, а по-скоро създава въпроси. Ако има пред вид

изписването, то той явно търси заместител – словенските букви да бъдат заменени от

кирилицата. Тогава „словенски букви” остава да бъде или глаголицата или някакви неизвестни

руни.

В пети абзац които се състои от две изречения се прави калкулация от Черноризеца за броя

на буквите в кирилица и тези в гръцкият алфавит. Показват се познания по това как се е

развивала гръцката азбука през вековете, кои са двугласни , кой ги е поставил и т.н. Тази

информация показва две структурни несъразмерности.

1. Информационната образованост по отношение на гръцката азбука съвсем не е като

трагичните му знания за кирилицата. Глаголицата му е съвсем непозната ( или се прави, че не

я забелязва) а тя е доказано широко разпространена сред илирийските земи, за които става

въпрос – Панония и Моравия. Това безхаберие по отношение на кирилицата е още по

шокиращо, след като се предполага, че той защищава именно нея в петият абзац.

2. Съвсем ясно е, че по „писмена” тук се разбират буквите, след като под писмена по-горе

според нас такова нещо нямаше. От пети абзац почти до края продължава да изпъква

задълбочената осведоменост на Черноризеца по отношение на гръцката азбука, но не и на

кирилската. Знанието му за кирилската азбука е на ниво, което днес наричаме пропаганда. Т.е.

казват се някои истини (като графемите на Кирилицата или значенията на Коптската), но тези

истини изобщо не са целта на пропагандата, а се цели друго. По нататък определено се

защищават слоненските „книги”, а не словенските писмена. Защитата на словенските

„писмена”, както видяхме беше плачевна и никак не отговаря на потенциала и осведомеността

с който Черноризеца описва на историята на гръцката азбука.

3. С много плавен стил се преминава към защита на преведените книги и създадените

църковни поучения от Константин Философ. Това време е индикирано много стриктно като

застраховката е от четири упоменати владетеля и споменаването на 6363 г. от Сътворението

на Света, а за „написването” на словенската „азбука”, която се предполага че е в обозримото

на Черноризеца историческо време данните не бяха изложени точно там, където бе

необходимо а именно в първата част. Разбира се може да се твърди, че Черноризеца е свободен

да сложи датите където той е смятал за необходимо, но разделянето на тази „бедна” на

фактология първа част от богатото изложение и справки по отношение на гръцката азбука и

последвалата пребогата на годишнини заключителна част прави неравностойно, структурно

несъразмерно цялото изложение. Именно това е и причината да считаме, че така наречената тук

"първа част" е тъкан от друг източник, върху който Черноризеца допостроява своите виждания.

Той или неговите преписватели във времето.

4. Последните патетични твърдения, че точно Константин Философ е сътворил книгите, като

за добавка към това се упоменава и Методий контрастират на първоначалната Божия намеса в

делото. В края е заявено, че „бог е дал на словените слава, чест и държава”, но това трябва

пределно ясно да се схване от четящият редовете, че това не е кой да е Бог а именно Богът на

Черноризеца,Богът на православните.

5. Не може да не направи впечатление, че Константин Философ не само навсякъде е споменат

като „наречен Курил”, но веднъж е упоменат и само като Свети Курил. Този Курил по никакъв

начин не се подразбира да е „човека от Солун”, но това което е казал д-р Г.Ценов по този

случай е пределно достатъчно. Този материал в часност е и допълнително доказателство към

тезата на Г.Ценов, че имаме смесване на две жития – Това на Константин Философ от Солун и

Св. Курил от Кападокия.

Този материал е осъзнато твърде спорен по някои неизяснени точки, но считаме че без неговите фактологични постановки е твърде сложно да се продължи напред в джунглата на българската предистория история, която очевидно не е тази която се предлага от българските и европейски официози.