Генерал Колев

Забравеният    Генерал

Кой е ген. Иван Колев ?

Ще цитирам сухата но твърде важна информация за този истински българин, доказал с действията си своя патриотизъм и принадлежност към българския народ:

Иван Колев е роден на 15 септември 1863 г. в бесарабското село Бановка, създадено в 1821 г. от български преселници от с.Чоба,Пловдивска област и разположено на 25 км. източно от Болград. Основното си образование завършва в родното си село, след което, през 1875 г. постъпва в Болградската гимназия, учи прилежно и завършва през 1882 г. Желанието на младия Иван Колев е да бъде учител в родното си село, но молбата му за учителското място е отхвърлена. Въпреки този неуспех, по-късно става писар в общината.

През 1884 г. Иван Колев заминава за София, където работи като помощник-секретар в Софийския окръжен съд. След по-малко от година на заеманата длъжност, той е повишен в секретар.

Семейството му било от преселници, според мен това са българите за които пише Раковски -завлечени от руснаците след войната 1829г. всъщност разменени защото Султана малко по късно заселва черкези от Мала Азия по същите места - това е споразумение между руския цар и него.

След като България заявава "неутралитет" след края на Междусъюзническата война и Първата Национална катастрофа поради алчността на Фердинанд и капитални негови грешки.. ни предлагат да се включим във военните действия (с нутралитет трудно бихме се Обединили) 

Също доста предвидливо руснаци и румънци изселват от предполагаемите военни действия около 25 000 мъже и ги откарват в Биволаре -Молдова където ги държат на една шепа мамалига на ден...

Казах и руснаци ,защото те също се подготвят за тези събития :

Образува се сърбо-хърватско корпус който лично от царя Николай се наблюдава ,това са сърби и хървати избягали от фронта (австро-унгарския) обикновенни дезертьори но облечени,въоръжени и надъхани да се бият срещу българите!

Този корпус е планувано да се бие на друго място ,но се праща в Добруджа(за негово нещастие)

Ето как руския цар поздравява сърби и хървати:

Единстената разлика в униформата им е кепетата ето как са изглеждали :

След като Австроунгбявава война на Румъния и България прави същото, и българската армия устремно влизат на 1 септември на тяхна (наша) територия. През първия ден помитат всички които им се изпречат и овладяват някои села.Тука румънците правят фатална грешка - разправят се безмислено и жестоко с мирното население и се отдават на кланета и грабеж ....научавайки тези факти, българите пощуряват и следващите дни са превърнати в безпаметна сеч над румънсакат войска, която панически бягат и дезорганизира останалите.

Българските офицери са имали малки смущения дали войниците ,като се изправят срещу руснаците (освободителите им) ще действуват подобаващо...затова генерал Колев им казва:

"Кавалеристи, Бог ми е свидетел, Че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа?...Ще ги бием и прогоним, както всеки враг, който пречи за обединението на България! . . .На чувството на уважение към русите трябва да противопоставим обичта към България!"

Руснаците пращат Корпус 47 под командването на Генерал Зайончковский.

Кавалерията е от Донски казаци (на които българите са направили паметници за това, че се бият за българската свобода през 1877-78)

Със своето самочуствие на добри и непобедими войници срещу различни противници са пратени срещу българите, (тук няма разбира се да споменаваме как казашката конница  на Будьони на два пъти е изтребена от полските шляхтичи).

Казаците са надменни и някои дори са си мислели ,че българите няма да се бият (нали ги били освободили)

“…Мы думали, что болгары не будут стрелять в нами, между тем они бросаются как собаки пороклятые! Десят человек атакуют сорок…”

Сериозната битка с казаците е когато ГенКолев малко на своя глава се отклонява от задачато си изминава около 40 км и флангово ги атакува ,те се огъват и отстъпват уж организирано ,но в крайна сметка паниката гои обзема и почват да бягат,спасява ги нощта и тръбата която свири "сбор" защото генерала се връща обратно там където му е била първоначалната задача! 

Сърбо-хърватите също са попилени подобаващо.

Решаваща за изхода на битката се оказва намесата на І конна дивизия, която на 7 септември се намира доста далеч от мястото на полесражението – в района на селата Клиседжик (дн. с. Алцек) и Чаир махле (дн. с. Хитово). След като узнава за критичното положение на бранителите на Добрич, отново без да дочака заповед от Щаба на армията, генерал Колев взема решение да насочи своята дивизия към града. Това е много рискован ход, но обстановката го налага. Талантливият военачалник правилно преценява, че загубата на Добрич би открила пътя на противника към Варна, а това би имало фатални последици за изхода от боевете на Добруджанския фронт. Освен това българската конница трябва да извърши няколкочасов флангов марш буквално пред погледа на 3-а кавалерийска руска дивизия. Като странично прикритие срещу руснаците генерал Колев оставя само слаби конни разезди, а с цялата мощ на дивизията си и придадените към нея две дружини от 16-и пехотен Ловешки полк се насочва към Добрич. В късния следобед на 7 септември конната дивизия стоварва изненадващ и мощен флангови удар върху сърбо-хърватската дивизия при с. Голямо Чамурлий (дн. с. Смолница), която се огъва и започва да отстъпва. Паниката и безредието обхващат противниковите сили и пред фронта на варненските войски. Претърпели сериозни загуби, те се оттеглят в пълен безпорядък далеч на север.

С успешното приключване на боевете от Добричката епопея е провален планът на румънското командване за пренасяне на бойните действия на българска територия и настъпление към Варна. Същевременно сраженията край Добрич ангажират многократно превъзхождащ по численост противник – обстоятелство, което безспорно облекчава действията на българските войски при Тутракан. Успехът при Добрич и овладяването на силно укрепената тутраканска крепост позволяват на частите на Трета армия без бой да превземат Силистра на 9 септември 1916 г. и да достигнат безпрепятствено до старата българо-румънска граница от 1913 г. Следователно за малко повече от седмица е освободена цяла Южна Добруджа.

С една дума българите не само военните ,но и всички в градове и села са успели да се мобилизират и заедно да успеят в начинаниет, а именно СЪЕДИНЕНИЕТО на всички българи!

След разгрома на казаците ,руснаците,сърби,хървати,румънци ,българите прочистват всичко до делтата на Дунав ,бият се и дрещу Сибирска дивизия и пленяват знамето и!

По време на всичко това ген.Колев се е превърнал в нарицателно за успешно водене на кавалеристи срещу пехотата.Получва рицарски кръст от Август фон Макензен(August von Mackensen).

Tози всеотдаен българин показал всичко на каквото е способен и не само той а всички българи които са се били с тази кауза да бъдем всички заедно,защото се сбъдват думите на Дякона,Раковски,Ботев и др. ,че който ни "освободи" той и ще ни пороби отново!

Сърцето му не издържа и той умира в една австрийска болница съжалявайки ,че не умира на коня си (Пирин) ,но според мен е станало по добре така ,защото щеше да бъде убит от "народния съд" от (интербригадистите).

Ръководената от него и реформирана конница ,превърната в една малка армия е променила русофилството на Вазов, такива като него дори почват да пишат :

Добруджанската конница

Иван Вазов

Не конница - морски

вълни побеснели,

сонм зверове горски

от гняв пощръклели;

не конница - буря

от бесни демони,

що всичко катуря

ил тъпче, ил гони;

не конница - хала

от саблен звек, блясък,

от цвил, ура - цяла

от топот и трясък,

блян вихрен понесен

над степ ековита,

ужасната песен

на конски копита!

Не конница - лава

в димящи талази,

в прах, гръмот и слава

летящи витязи!

Нови екове - На руските воини

Иван Вазов

О, руси, о, братя славянски,

защо сте вий тука? Защо сте

дошли на полята балкански

немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени

да срещнем со сълзи и с китки...

Но идете вий настървени,

на грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем

и тоз път сърдечно, горещо.

Но взорът ви свети зловещо...

Как ръце сега да разгърнем?

О, руси! Аз друг път ви славях

за подвиг велик и чудесен,

високо ви лакът поставях

във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово

развяхте за благо човешко -

строшихте ни игото тежко,

а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:

обича ви още народа);

но любим и свойта свобода,

стократно по любим я ния.

За тоз ние се бием

и с чужд, и със близък упорно

и няма ний врат да превием

пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!

О, как би желал, братя клети,

свобода и вам и за нея

кат нас да живейте и мрете!

1916

(...) - Иван Вазов

-От Добруджа гърмеж топовен 

пристига, мамо, като зов 

за плач, ох, тъй е той тъжовен! 

-Мъртвец един заравят нов. 

-Ах, кой ще бъде там заровен? 

-Една любов!

Също и Йовков като военен кореспондент пише за една битка на Генерал Колев:

Това беше при Кочмар.

Една румънска бригада настъпваше по шосето, откъм Добрич. Авангардът заемаше Кочмар, главните сили бяха до Карапелит. Но само челните роти се спущаха в това село и се губеха между зелените овошки. По-голямата част от войските оставаше в полето. Времето беше хубаво — слънце, бистър и кристален въздух, какъвто имат само есенните дни. Ясно можеше да се наблюдава грамадната колона как лъкатуши сред поженатите ниви, приижда лениво и тежко, обгърнати с гъсти облаци прах, който плуваше след нея, като опашката на комета. През топлите дни тая следа е неизбежна и лесно издава движението на войските.

Но румъните малко се грижеха за това. Те бяха в медените дни на войната — опасности нямаше, още тегла не бяха изпитани. И в шествието на тия войски, които се опиваха от множеството и привидната си сила, имаше някаква парадна тържественост, изпъстрена с театрални жестове и пози.

Началникът на авангарда беше в Кочмар. Той командуваше две дружини и се казваше майор Крачунеско, внушителен и едър човек. На мегдани пред кръчмата изнесоха маса и разгънаха картата. Майорът нямаше кой знае какви важни задачи да разрешава, но се приведе и загледа в нея замислено и важно. Отстрани войниците наблюдаваха и чакаха. Около майора стояха офицерите му, униформите им бята нови, всички бяха гладко избръснати и чисти, прекалено вежливи и коректни. Пристигна донесение, че един български ескадрон избягал, щом забелязал румънските патрули. Офицерите се спогледаха и знаменателно се усмихнаха. Но майорът изслуша донесението спокойно, надменно и хладно. Изражението на лицето му говореше, че това е дребна работа и инак не може да бъде. Той се развесели, смееше се, шегуваше се с офицерите, говореше разглезено и напевно.

Докараха няколко души селяни. Между голите ножове на конвойните войници те стояха гологлави, гледаха в земята изпод гъстите си вежди и смутени чоплеха калпаците си. Майор Крачунеско стана неузнаваем. Лицето му се зачерви, после посиня. Никой не знаеше каква е вината на тия хора, самите те не знаеха защо големецът ги ругае, защо ги нарича разбойници, варвари дебелоглави. Раздразнението на майора растеше. Той заплаши, че ще ги разстреля до един, но по-рано ще трябва да се изловят всички. Многобройни патрули се разтичаха по разни посоки из селото.

Една българска конна дивизия наближаваше Кочмар. Ескадронът, който преди малко избяга, беше довел още много други. Противоположността между двете неприятелски войски, които заставаха една срещу друга, не беше само в рода на оръжието. Наистина, една пехотна бригада в походен строй е тежка и неповратлива маса, тя е и някак сляпа — не твърде надалеч може да вижда и да знае какво става. При това румъните чакаха едно сражение точно по правилата на науката, методично и спокойно. А ония, които идеха срещу тях, малко инак разбираха работата си. Отколе и в много войни те бяха изгорили в огъня на битките всички книжни понятия за войната и знаеха само катехизиса, написан върху острието на саблите им.

Дивизията се приближаваше непоколебимо, уверено и скрито. Ескадроните пълзяха като змии из долините, прикриваха се из храсталаците и кукурузите. Но в очите на румъните бяха хвърлени части, които не мислеха да се крият: това бяха многобройни разезди и дозорни. Те се разхвърчаха навсякъде, като орляк ястреби — досадни, нахално смели. Налитаха пред фронта, надничаха по фланговете, мяркаха се дори зад тила, бързо се появяваха и още по-бързо изчезваха. Тия тайнствени конници препускаха навсякъде около бригадата, сякаш я оплитаха в някаква мрежа, невидима и опасна. Майор Крачунеско за първи път през тоя поход се смути.

Конната дивизия настъпваше. Както древните армии имаха след себе си тежко въоръжени хоплити, така и тя имаше своя стабилен център: това бяха спешените ескадрони, картечните взводове, колоездачните роти, конните батареи и малки пехотни отделения. Боят се започна от тях — стремителна атака, в която се чувствуваше вещината на стари майстори. Запяха картечниците, зареваха тежките басове на топовете. Румънските линии не удържаха. Авангардът трябваше да се оттегли правилно и спокойно на по-задни позиция. Всичко това, мислеше си майор Крачунеско, уставът предвижда и допуща.

Но тук стана нещо неочаквано и страшно.

Ескадроннте, конто досега се притаяваха и подобно на хищници дебнеха жертвата си, нахвърлиха се върху нея. Денят беше много тих и ясен, небето — безоблачно и светло. Но същинска буря се носеше ниско по земята. Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух тънтеж от хиледи копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и бурно. Огделните карета на румънските роти, които бавно се оттегляха през стърнищата, бяха прегазени: ония, които бяха тръгнали да се бият, стояха на колене, ръцете, които преди малко държаха пушки, дигаха се молитвено и покорно. Авангардът беше отрязан и заобиколен.

Други ескадрони все тъй стремително и бясно атакуваха главните сили при Карапелит. Битката беше колкото кратка, толкоз и кръвопролитна. Из широкото поле, като вълните на море, се разляха редиците на конниците, идеше смътна врява, пушечни залпове и топовни гърмежи, в бесен галоп препускаха коне без ездачи и цвилеха. Далеч на изток по самата линия на хоризонта, оттатък Карапелит, се показаха черните силуети на многобройна тълпа, пръсната в грамадно ветрило. Те бяха останките на румънската бригада — тия изплашени беглеци, които съдбата сякаш нарочно пощадява, за да останат по-неизличими следите на паниката.

Слънцето засядаше, скоро щеше да се мръкне. Тогава оня, който беше ръководил тая атака, който даде бесния тласък на тия храбри ескадрони и сам беше между тях — почувствува, че смъртоносният удар вече е нанесен. Сега беше също тъй необходимо да се спрат ескадроните, които в инерцията на устрема си отиваха далеч. Щаб-тръбачът беше наблизо. Той затръби сбор. Ту по-близо, ту по-далеч се обадиха тръби и повториха сигнала. И в тия металически ноти, които, според разстоянието, идеха в по-ниска или по-висока октава, звучеше тържество и дисциплинирана послушност. Боят се свърши.

* * *

В Кочмар горяха кладни от снопи и големи сандъци. Свечеряваше се. На запад полето потъмня, само ярка и червена ивица от небето блещеше между хоризонта и тъмните облаци. Имаше нещо мистично и тревожно в тая вечер: като че кръвта, проляна на бойното поле, хвърляше отражението си върху небето. От селото се виждаха само черните шарове на овошките. Пожарът беше голям, димът не се издигаше, както през деня, губеше се, но тъмнината ставаше по-черна. И сред тоя мрак високо се издигаха и се люлееха медночервени пламъци и гъста виелица от искри. Широко сияние грееше наоколо.

Тук наблизо беше построена почти цялата дивизия: конните полкове, колоездачните роти, картечните взводове, конните батареи и пехотните отделения. Тая голяма и стройна колона пречупваше двата си фланга и между тях стоеше друга плътна и светлосиня маса — това бяха пленниците, почти целият румънски авангард. Те бяха между двата края на колоната, като между протегнати ръце. Тъй лъвът слага върху своята жертва тежката си лапа.

Сиянието от пожара падаше върху тая странна картина. Едната страна на коне и хора беше ярко осветена, другата тънеше в черни сенки. По-силно блестеше ясно синята маса на пленниците....Началникът на дивизията щеше да поздрави войниците. Но това не беше преглед на някои парад или учебен плац. Тук бяха оръдия, гърлата на които още димяха, пръхтяха коне, от които падаше пяна, по саблите, турени в ножниците, кръвта още се струеше. Войниците мълчаха, сърцата биеха учестено, очите горяха, изпълнени още с виденията на боя.

Генералът се явява. Той спира пред фронта на първия полк. Пожарът огрява лицето му и върху черния му кон се преливат блясъци на смола. Той поздравлява — войниците отсечено отговарят. Няма нужда от дълги речи. Те бяха наедно и всички знаят това, което стана.

Генералът и офицерите, които го придружават, препускат нататък по фронта. Вижда се как, ту тук, ту другаде, се спират. Но нищо повече не може да се чуе: от всички редици, от всички части и полкове се подема ура, бурно, възторжено и стихийно, ура, от което сякаш още повече се разлюляват пламъците на пожара. Надалеч по фронта още препуска групата конници. Все по-бурно и по-високо ура. Ярка светлина огрява възторжените лица, запалените очи, неспокойните коне и високо над тях изправените щандарти. Има нещо подобно в една картина на Верещагина, но нейните ефекти остават слаби. Такава сцена не знае в мрачната си летопис дори и великата Запорожка сеч.

Многобройната тълпа пленници стои мълчелива, неподвижна, вцепенена. Това ура пада като буря върху нея, гнети я, принизява я към земята. Малко по-напред, както изисква чинът му, стои майор Крачунеско. Лицето му е бледно, униформата измачкана и разкъсана. Нещастията възраждат душите и правят най-обикновените умове способни на ясновндство: тоя пленник забравяше собствената си участ и виждаше друга и по-страшна гибел. Блясъкът от пожара огряваше лицето му: той плачеше...................

Паметта за тези събития са загубили своята значимост за комунистите(социалистите) защото те се припознават повече като интербригадисти тяхната Родина е друга.  След войната са събрани от населението близо 2,5 милиона лева и е създаден фонд, който червените каскетите са откраднали (по време на Антон Югов) и за това е редно щом шефа на социалитите (комунисти) на тяхната 100 г.партия заявава ,че били българи . . . .

Да ги върнат!

Георги Георгиев.