СБС ЛИМФНИ ВЪЗЛИ

Болест на Ходжкин и не-Ходжкинов лимфом - кое е общото между тях

Имат само една обща черта – и двете състояния представляват лечебна фаза след преживян биологичен конфликтен шок (ДХС). Иначе, имат като причина конфликти с напълно различно съдържание, принадлежат към различни зародишни листове и имат напълно различни локализации в мозъка.

В традиционната медицина те са известни като рак на лимфните възли. При това диагнозата винаги се поставя едва през лечебната фаза (при пациенти с оплаквания) или понякога съвсем случайно, след преминаване на лечебната фаза (при пациенти без оплаквания).

Т.нар. Болест на Ходжкин принадлежи към средния зародишен лист (мезодерма на главния мозък) и според Германската нова медицина представлява един отново запълнен и подут лимфен възел, в резултат на клетъчна митоза (клетъчно делене) по време на лечебната фаза, т.е. конфликтът трябва да е бил разрешен преди това. Това състояние е следствие на конфликт на самообезценяване в по-лека форма. 

Пример: Пациент си счупва ребро по време на футболен мач и не може да играе повече, за да доведе отбора си до победа; той знае, че играта без него е загубена. “Ако това не ми се беше случило, можехме да спечелим мача.” Това може да е пример за конфликт на самообезценяване в партньорско отношение и би засегнал раменната област.  

Или: Пациент смята, че не може да издържи изпит. “Няма да се справя, няма да издържа.” Тук биха били засегнати слабините, където през фазата на активния конфликт се образуват остеолизи, но най-често човек не ги вижда. Едва когато той се справи с изпита (разрешаване на конфликта), получава във фазата на оздравяване лимфен възел в слабините – и едва тогава се поставя диагнозата болест на Ходжкин.

При това състояние се засягат лимфните възли на съответната част от скелета. Чувството за самообезценяване е в малко по-слаба степен, отколкото, когато е засегната самата кост в съответната област. Лимфните възли претърпяват същото, каквото и костите, а именно образуване на “кухини” или некрози през фазата на активния конфликт. Под микроскоп един такъв (още неуголемен) лимфен възел изглежда като “швейцарско сирене”.

По време на лечебната фаза, като благоприятен белег за оздравяване, лимфният възел се подува с цел запълване на некрозите. Поради това, такъв лимфен възел има клетъчни митози, за разлика от лимфен възел в областта на абсцес, който е подут само от “претоварване”, следователно няма налични митози и се разглежда като “доброкачествен”.

Т.нар. не-Ходжкинов лимфом принадлежи към външния зародишен лист (церебралния кортекс) и представлява фаза на оздравяване след един конфликт, породен от фронтален страх или страх от рак, съответно от загубване на съзнание (човек би трябвало спешно да предприеме нещо) – тук обаче е налице зависимост от ляво-дясната ориентация, от хормоналното състояние, от шизо-констелацията и т.н. – и същевременно е един от най-страшните омагьосани кръгове.

Фронталният страх е страх от нещо, което на човек му се струва, че го връхлита и той не може да избяга. Ако и обратният път е препречен, тогава пациентът (човек или животно) преживява и един допълнителен “страх в тила” и изпада моментално във фронтално-окципитална шизофренна констелация. 

При хората и животните фронталният страх е напълно реален страх, страх от напълно реална опасност, от нападащ човек или животно и т.н. Едва на втори план при нас, хората, той често се явява като страх от нещо имагинерно, което изглежда на пациента не по-малко опасно от нападащо го диво животно. Например, когато лекарят ви каже: " Имаме опасения за рак" или "Вие сте болен от рак".  

Тъй като ракът винаги се представя като нещо неизбежно, разрастващо се, като “съдбовно събитие”, въпреки че реално не съществува опасност, а само имагинерно. Тази мнима опасност връхлита пациентите като неизбежна, така че те дори само от диагнозата претърпяват съответния „конфликт фронтален страх”. Пациенти, на които диагнозата е разяснена според Германската нова медицина, почти никога не изживяват такъв страх от рак.

При фронталния или страха от рак в известна степен се пренасяме в архаичното време, когато нашите предци са живеели още във водата. Тогава най-голямото нещастие било, когато хрилете на тези рибоподобни същества се запушвали от нещо или залепвали, когато се намирали на сушата и не можели да си поемат въздух. 

Точно този праисторически страх, че ни спира въздухът, изживяваме при такива „конфликти на фронтален страх” и аналогично при „страх от рак”. "Гърлото ми се сви", казват пациентите. Ако настъпи такъв “конфликт от диагноза рак”, пациентът моментално развива всички признаци на активния конфликт: студени ръце, липса на апетит, безсъние, мисли само за този конфликт и т.н. Но в областта на шията той чувства локално само леко опъване или щипене под кожата.

Ако след известно време страховият конфликт от нереалната или истинската опасност и съответно паниката от страха от рак бъдат разрешени, то тогава по шията, на местата, в които през фазата на активния конфликт са се образували улцерации (лезии) в бившите ходове на хрилните дъги (плитки тъканни дефекти в плоския епител на хрилните дъги, който покрива вътрешността на тези вечезатворени каналчета) във фазата на оздравяване възникват кисти с течност.

В традиционната медицина тези кисти погрешно се наричат центрокистични-центробластични не-Ходжкинови лимфоми (няма клетки на Ходжкин), тъй като са се смятали за лимфни възли. Тези кисти с течност се предизвикват от силно подуване при оздравяването на дотогава улцерирани места в закърнелите, покрити с лигавица от плосък епител каналчета на старите ходове на хрилните дъги. При това течността не може да се оттича и образува изпълнени с течност участъци от хрилните каналчета, които могат да имат форма на топчета и се намират под кожата, по-точно от двете страни на шията пред и зад ушите, оттам се спускат до раменете и отпред до междуключичната ямка и около нея (около педя). От вътрешната страна те могат да достигнат до диафрагмата и да направят там големи кисти с течност, които обикновено погрешно се тълкуват като "пакети от лимфни възли".

Кистите в медиастинума, които не могат да се видят, се втвърдяват все повече, когато конфликтът често се мени (активна фаза/лечебна фаза), вътре в тях се образува съединителна тъкан (ръбцова тъкан, цикатрикс). В традиционната медицина това се диагностицира като "дребноклетъчен бронхиален карцином".  

За кистите по ходовете на хрилните дъги са типични няколко клинични симптома: В първата половина на оздравяването, т.е. преди епилептоидната криза, най-често малко след разрешаването на конфликта, "непросветените пациенти" в повечето случаи изпадат в "паника от метастази". Те смятат твърдите наглед кисти за компактни "възли", за "лимфни възли" или просто за "нарастващ тумор".

С "паниката от метастази" (ДХС) те отново преживяват страх от рак. Чрез този панически страх от рак лечебната фаза веднага се обръща в активен конфликт – и кистите намаляват. Същият измамен успех се постига и с химиотерапия или лъчетерапия на кистите с рентгенови или кобалтови лъчи, но с тази разлика, че при химиотерапията или облъчването не се предизвиква активиране на конфликта, а само спиране на оздравителния процес!

И в двата случая пациентът попада веднага в един омагьосан кръг. В случай на възвръщане на конфликта чрез повторен панически страх от рак се случва следното: прекъсване на оздравяването, обратно развитие на кистите, по-нататъшно разширяване на улцерациите/лезиите в каналчетата и тръбичките на закърнелите хрилни дъги. "Конфликтната маса", която поради внезапното прекъсване на лечението не е заздравяла нито психически, нито органически, остава, както и отложеното, но все още необходимо "остатъчно оздравяване".

Същевременно се създава нова конфликтна маса, която по-късно също трябва да се преработи психически, както и церебрално и органично. Ако пациентът успее отново да се успокои, то възникващите нови кисти с течност, като признаци на повторното оздравяване, стават по-големи от преди, поради съчетанието от остатъчното оздравяване плюс оздравяването от новата паника.

Разбира се, настъпващата епилептоидна криза ще бъде по-силна, отколкото би била първия път, ако пациентът се беше справил докрай със своя панически страх от рак без повторния рецидив. Ако поради още по-уголемените кисти пациентът получи отново панически страх от рак, то историята с омагьосания кръг започва отначало.

Ако пациентът не претърпи рецидив на паническия страх от рак, т.е. няма нов активен конфликт, например при познаване на Германската нова медицина, и се стигне до истинска оздравителна фаза, то често се случва, особено когато доста големите кисти, които се усещат като "възли", са били на врата (или в медиастинума), пациентът да има чувството, че не може да си поеме достатъчно въздух. Най-често това е само усещане, а в действителност не е така.

Много рядко се случва трахеята да се импримира (огъне) или дори компримира (притисне) отвън. Фактически почти никога не съществува сериозна опасност от задушаване, защото кистите не могат да натиснат силно ригидната трахеална стена.

По време на епилептоидната криза обаче, субективното усещане, съответно архаичният страх от задушаване, може да бъде огромен и да докара пациента до повторна паническа атака. За щастие това се случва само в екстремни случаи при много големи кисти с течност.

Да успокои такъв пациент и съответно - да го избави от паниката, или още по-добре - изобщо да не му позволява да изпадне в такава паника чрез запознаване с Германската нова медицина, е най-важната задача на всеки един "jatros" (от гр. - лекар, лечител).

Медикаментозното седиране (успокояване чрез седативни средства) на тези пациенти е безсмислено и е признак за невежество, защото в периода след епилептоидната криза, когато пациентът попада във "втората ваготонична фаза", едно предхождащо лечение с успокоителни може да бъде смъртоносно. Химическото седиране, което си е форма на отравяне, никога не може да замести успокояващите думи на някой човек или "jatros".  

Едва когато пациентите преминат през тази "втора ваготонична фаза" са напълно оздравели.

В случая на химио- или лъчетерапията ортодоксалният медицински кадър се радва отначало на победа, когато кистите претърпят обратно развитие. Но той я е спечелил с цената на това, че са изключени оздравяването и включената в него епилептоидна криза и целият организъм е увреден ужасно и в повечето случаи безвъзвратно. Преди, дори и най-лошите лекари никога не са смятали химиотерапията за "терапия", а за кратковременно удължаване на живота – за сметка на костния мозък. Но дори това е било разбира се, само безсмислица!

Кистите на пациентите, които са "обработвани" с химиотерапия, отначало намаляват, както казахме по-горе, но процесът на оздравяване е само изключен, а не завършен. Ако спре химиотерапията, оздравяването започва отново и с него се възвръщат и кистите. Това поставя пациента в един постоянен омагьосан кръг, от който най-често той повече не може да излезе.

На пациенти с кисти в медиастиналната област се прави често голяма торакална (гръдна) операция, за да може да се стигне от двете страни до медиастинума. Даже само вестта за операцията често представлява нов ДХС за пациентите, а именно един „конфликт на атака срещу гръдната област”. В резултат на това се образува нов рак – плеврален мезотелиом. Този карцином принадлежи към средния зародишен лист (мезодермата на малкия мозък) и поради това във фазата на активен конфликт води до разрастване на клетки от аденоиден тип.

Биологичният смисъл се състои в това, че организмът се опитва да се предпази от атаката като образува удебеление от вътрешната страна на гръдния кош - папиларен мезотелиом. Плевралният мезотелиом обикновено се забелязва едва тогава, когато се е стигнало до разрешаване на конфликта. Ако например се каже на пациента след операцията "Сега всичко е наред", най-често се стига до разрешаване на този конфликт на атака и в резултат на това пациентът получава единичен или често дори двустранен плеврален излив, като признак на оздравяването.  Защото всички тумори, които се управляват от малкия мозък, образуват течност във фазата на оздравяване. При плеврата това се нарича плеврален излив, в корема - асцит, а при перикарда – перикарден или сърдечен излив.

Наречените в традиционната медицина "метастази" (които според досегашното разбиране изобщо не съществуват) в действителност са процес на оздравяване, въпреки че оздравителната фаза първо трябва да се изтърпи.

Тук могат да се появят проблеми, ако пациентът изпадне в паника или ако получи или е получил преди това нов ДХС -  един т.нар. "конфликт на бягство" (конфликт на бежанеца) със задържане на вода във фазата на активния конфликт, при което организмът използва органа, който и без това е наводнен от получаващия се през оздравителната фаза ваготоничен оток, допълнително като воден резервоар, защото при конфликта на бягството се пести и задържа всяка капка вода. Тогава внезапно се появява силно затрудняващ дишането плеврален излив, който трябва да бъде пунктиран (извеждане на течността извън тялото чрез пробив с игла отвън – бел.прев.). Безобидните плеврални трансудати (без активен "конфликт на бягство") обикновено почти не се забелязват, тъй като организмът резорбира трансудата със същото темпо, с което той се образува.

Не е трудно да си представим, защо повечето пациенти умират за няколко седмици или месеци от паниката или произлизащите от нея конфликти. Затова винаги се е твърдяло, че ракът бил "злокачествен", един диво и безразборно нарастващ неконтролируем процес, който никой не може да разбере.

Ракът и всички останали т.нар. „болести“, които ние сега разбираме като част от една Смислена биологична специална програма (СБС), са най-смислените, логичните и напълно разбираеми процеси, каквито изобщо би могло да има. Всичко протича според Петте биологични закона.

Като знаем, от вече почти 20 години, как възниква ракът и как отново изчезва, а това междувременно не се използва изобщо от пациентите, докато ГНМ бива бойкотирана и приложението ѝ не е позволено, хората ще продължават да умират (най-вече от паника).

© д-р Рике Герд Хамер

Преведено от - http://www.pilhar.com/