Brainvirus «IF-SU-21»

Прокопий Кесарийски НИКЪДЕ НЕ ПИШЕ за «българи» и никога не е писал! Ако ГД предполага, че представя исторически истини «в чест на проф. дин Красимира Гагова» на кюрди от Сирия или на Маймона[16] от о-в Мавриций много се е излъгал.

Те били изпратени в помощ на стратега-автократор Велизарий10. Валериан предвидливо наредил на всички тези хуни(българи) да построят вал покрай р. Тибър, навярно за да могат конете им да се хранят, необезпокоявани от вражеските атаки11.

10 ГИБИ, II, 105–147. Често това свидетелство се оспорва, тъй като антите и склавините са определяни единствено като воини, сражаващи се като пехотинци, но не и като конници.

11. Бешевлиев, В. Цит. съч., с. 18

За това се строят отбранителни валове естествено, конете да могат спокойно да пасат да не би да получат езофагит ако ги стреснат с крясъци. Именно поради факта, че конете от конницата на ген. Колев[17] са хрупали специална био-трева на спокойствие между Добруджанските валове[18], генерала е постигнал такива блестящи победи.

Тук се ражда въпроса, ГД преди завършване на ИФ на СУ е бил в такова безпомощно състояние или след завършването му. Това професионално заболяване ли е или наследствено? Не е възможно човек с нормално функциониращ разум да чете десетки страници текст и изведнъж да реши, че е чел за «българи» в текст, след като такива няма и не е имало там никога, изначално. Не е ли това вирус IF-SU-21, подобен на този от пиесата на Йонеску[19], в която заразените хората се преобразяват на носорози? Несъмнено е странно заболяване, човек чете „хуни“, а произнася „българи“.

През 542 г., след множество сражения, Велизарий получил поредните подкрепления от император Юстиниан. Те били съставени отново от „траки, арменци и малък брой българи“12. Сред българските воини се запазило и името на коменданта на византийския гарнизон в Перузия13. Това бил хунът (българинът) Одолган, назначен на този пост през 546 г.14

12. Пак там, с. 19.

13. Дн. Перуджиа, Умбрия, Центарлна Италия (лат. Perusia).

14. Божилов, Ив. Цит. съч., с. 27; Бешевлиев, В. Цит. съч., с. 19.

Защо Одолган е българин?

Защото Ив. Божилов е казал така.

Какво пише по този въпрос Прокопий Кесарийски[20], автор на текста? Пише «Одолган хунът» (Οδολγαν δε Ουννου). H. B. Dewing превежда на анг.ез. Одалган, хуна (Odalgan, a Hun). August Fr. Pauly, Georg Wissowa и Wilhelm Kroll поясняват в Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft, Stuttgart ,1894, че термина Οδολγαν в някои преписи се среща като Oldogandon[21]  (кол. 2431). Един от най-известните хунолози Otto Maenchen-Helfen[22], който класифицира хуните по произход (турци, иранци, кутригури и т.н.) причислява Odolgan към още десетина други хуни с неустановен произход: Aigan, Akum, Argek, Bochas, Chlazar, Chelchal, Gubulgudu, Sigizan, Simmas, Sinnion, Sunikas, Tarrach, Turgun и Uldach.

Интересни са и сведенията, които ни поднася източноримският хронист, и бивш секретар на Юстиниан, Комес Марцелин. Ерудираният ромей представил българите недотам верни на ромеите. Според него поради предателството им армията на византиеца Йоан (Iohannes magister militum), която дотогава твърде успешно се сражавала с варварите в Кампания (Campania), една нощ била изненадващо нападната от готския владетел Тотила (542–552): "Qui postea partitur nocturnum Totilaesuperventum Bulgarum suorum proditione"15. В противоречие с Марцелин, Прокопий Кесарийски оневинява хунските (българските) войни, които изпълнявали ролята на лековъоръжени конници-съгледвачи в ромейската армия и единствения им грях им се състоял в това, че закъснели за битката. През 552 г. сред армията на евнуха Нарзес, която потеглила към Апенините, отново срещаме хунски (български) наемници, отново представени като изкусни стрелци с лък. По-натам българите взели участие и във важното сражение при Буста Галорум (Busta Gallorum). В него ромеите нанесли решително поражение на остготите и убили краля им Тотила16. Същата година, след като разгромили готската армия, византийците обсадили и превзели град Рим, който били загубили неотдавна. На фона на разигралите се събития папа Григорий Велики (590–604) в книга четвърта от своите „Диалози“17 споменал един неизвестен по име спатарий сред приближените на главнокомандващия Нарзес, който имал хунско, респективно българско потекло18. Един ден този мечоносец бил повикан при едно умиращо дете и двамата заговорили на един и същ варварски език. Този пасаж от Григориевите „Диалози“ често се преекспонира в съвременната българска историческа литература, тъй като се представя

15. ЛИБИ, I, с. 318.

16. Rance, Ph. Narses and the Battle of Taginae (Busta Gallorum) 552: Procopius and Sixth-Century Warfare. –Historia: Zeitschrift für Alte Geschichte, Bd. 54, H. 4 (2005), 424–472.

17. Вж. http://www.documentacatholicaomnia.eu/04z/z_05900604__SS_Gregorius_I_Magnus__Dialogorum_ Libri_IV_De_Vita_Et_Miraculis_Patrum_Italicorum__MLT.pdf.html.

18. Бешевлиев, В. Цит. съч., с. 19.

100

от някои родни историци като разговор между двама българи на родния им език, т.е. предполага се наличието на говорим български език сред въпросните хунски наемници19. Всъщност разказът на папа Григорий има съвсем друго предназначение – той по-скоро доказвал, че детето е било някога на небето, както твърдяло самото то, и там научило всички познати на хората езици, т.е. в случая имаме описано не друго, а поредното от чудесата на християнската вяра.

19 Вж. Рашев, Р. Прабългарите през V–VII век. Велико Търново, 2007, с. 167. От този период останал и споменът за блажения Пиетро Булгаро – „свещеник българин, кардинал (?)... умрял в Рим и роден в 560 г. в Салусола (Италия)“ – личност, вероятно с епископски сан, вж. Perosa, M. Borgovercelli. Vercelli, 1889.

Вируса IF-SU-21 продължава да взема жертви. Става въпрос за „наречие“, което на латински е била изразено с термина vulgare във въпросният текст – преразказваме по памет, защото сме запознати „с случаят“, но се опасяваме да го търся и представим, защото IF-SU-21 дебне. Това са времена, когато латинският език, поради териториалната уседналостта на носителите, започва да се променя диалектно от използващите същият език, разделени от морето, планината или реката да го определим пространствено и се зараждат пост-латинските езици – италиански, кастеяно, португалски,  и т.н. Към днешно време дори се определя като различен език и наполитанското наречие, лигурийски (Líguru/ligure), тарандино (tarandíne) и др., такъв е бил процеса с формирането на съвременните словенски, сърбо-хърватски и български език и т.н.

От друга страна, появата на хунски (български) наемници на фона на византийско-готските войни, както видяхме, не била свързана единствено с Южна, но и с Централна и Северна Италия.

По тази «научна схема» със скоби и кавички могат да се намерят българи по цялото земно кълбо, от всякакъв вид и материя, дори могат да се намерят такива в океаните или на Венера. Пишеш Венерон (българин) или Моби Дик (кашалот), т.е. българин и . . . «българите» са научно потвърдени чрез наличен текст и доцентура към ИФ на СУ е подсигурена, както при доцент Голийски например[23], при когото (за щастие) вируса IF-SU-21 беше в инкубационен период и подлежащ на лечение с арменски планински билки от Арарат.

Причината била предимно в мобилността на ромейските армии и подразделения, в които българите служели. Споменатите хуни (българи) често сменяли своите лагери, поемали по различни пътища, водели сражения, когато и където било необходимо. Тези наемни части обаче едва ли пристигали на Апенинския полуостров, единствено и само за да вземат участие във войната с готите, след което триумфално са се отправяли към своята предишна родина с награбената и завоювана плячка20. Не бива да се съмняваме, че част от тях доброволно, по своя инициатива оставали в Италия, а други служели като гарнизони из византийската територия на полуострова21.

 20 Божилов, Ив. Цит. съч., с. 28.

 21 Пак там.

Заразата IF-SU-21 е „безмилостно жестока“. Омайните приказки на ГД нямат нищо общо с устройството, дислокацията и действията на римската армия и нейното функциониране с наемато на войници, техните задължения и т.н. За това е писана литература, която е с тонове в Нар. Библиотека и на 50 м. от СУ, но за четенето все пак трябва специално образование, не е за всеки, който може да пише. Отделно, че Нар. Библ. не може да издържи на конкуренцията на Яйцето в подземието на Мензата – стълбите поносимо стръмни, цените приятно редуцирани, колеги и колежки и т.н.

2.

Едва през втория етап от заселването им на Апенините българите вече били разпознаваеми с тяхното собствено име – Vulgares.

В ИФ и негрите за разпознаваеми по зеленият си цвят, това вече го знаем. Vulgares обаче не е име на народност[24], не е било и няма да бъде на тази планета. За Марс – не знаем все още.

Както ще видим това наименование ще се окаже доста устойчиво в италианската история.

Зеленият цвят на негрите също е достойно представен по целият Апенински п-в. Пиниите са зелени целогодишно, Апенините – зелени, зелени, та дори бели по върховете. Само латинският термин vulgares е «устойчиво непознат» за преподавателите в ИФ на СУ.

Този период започнал с нашествието на лангобардите в земите на Ботуша през втората половина на VI век. Тогава техният крал Албоин (565–572) довел със себе си хора от най-различни племена, победени или увлечени по време на лангобардската миграция на юг. Сред тях били гепидите, българите, сарматите, панонцитеи норийците (Gepidos, Vulgares,

101

Sarmatas, Pannonis, Noricos)22.

22. Павел Дякон. История на лангобардите. Превод и бележки Кр. Гагова. С., 2011, с. 59.

Не знаем какво е превеждала цитираната от ГД, уважаема Кр. Гагова. (С., 2011, с. 59. в т.22), затова ще погледнем какво е писал П. Дякон[25], според изданието на Georg Waitz[26], преиздадено в е-формат от Lidia Capo (Milano, 1992). Пасажите където са споменати vulgaros:

α– Noctu denique cum neglegentia resoluti cuncti quiescerent, subito super eos Vulgares inruentes, plures ex eis sauciant, multos prosternunt, et in tantum per eorum castra debacchati sunt, ut ipsum Agelmundum regem interficerent eiusque unicam filiam sorte captivitatis auferrent.

Главни букви през VІ в. не са полагани, те са дело на кописти обикновено след Х-ХІІ в. Основа на думата несъмнено е vulgar и нейният вид vulgares горе е производен на термина vulgus.Vulgus значи народ, тълпа, множество, а също и войска, войници (vulgus militum). Формата vulgares (вариант vulgus/vulgaris, e) се употребява от Aurelius Augustinus през VІ в. в смисъл на „простолюдие“, а той е един от най-високо образованите за времето си[27]. С това тълкуване на термина vulgares според латинската етимология, нападатели в споменатата сцена може да са дори войници на Агелмунд разположени извън лагера.

β– Qui, ut erat iuvenili aetate fervidus et ad belli certamina satis promptus, alumni sui Agelmundi necem ulcisci cupiens, in Vulgares arma convertit.

Тук се сравнява метафорично желанието за отмъщение, което е равнозначно или приравнено по въздействие с удар от обикновено хладно оръжие. Подобна трактовка имаме в българската детска литература, но по отношение на словото[28].

γ– Unde usque hodie eorum in quibus habitant vicos Gepidos, Vulgares, Sarmatas, Pannonios, Suavos, Noricos, sive aliis huiuscemodi nominibus appellamus.

Термина Vulgares се намира между два термина за племена – гепиди и сармати, това му придава допълнителна гравитация за основание да се тълкува също като племенен термин. „Pannonios“ обаче също е между два племенни термина и не е име на племе, а топонимно име на изходна изселническа територия, подобно на топонимните термини през VІ в. тракийци, илирийци, мизийци и т.н. Това формално местонахождение на термина в изречението не може да бъде основание да бъде елиминирана статичната сила на латинската етимология и да му се прикачи измислена кинетична такава от племенен тип.

δ– Per haec tempora Vulgarum dux Alzeco nomine, incertum quam ob causam,...

Термина dux през VІ в. не е твърдо означение за благороднически род и чин в римската армия. Той все още е термин за „водач“, „командващ“, следващ етимологията на гл. ducere – заповядвам, командвам. За подробности по термините „Vulgarum“ и „dux“ е тази статия[29].

ε– Haec cum sibi invicem vulgaria verba locuti fuissent, contigit non post multos dies, ut exercitus Sclavorum, pro quorum adventu dux Ferdulfus praemia dederat, cum magnis viribus adventaret.

Двойката vulgaria verba се превежда „обикновено срещана дума“ в смисъл простонароден речник или особен диалект за определеното място за което става въпрос.

ζ– Tunc Argait, de quo praemisimus, ita Ferdulfo dixit: "Memento, dux Ferdulf, quod me esse inertem et inutilem dixeris et vulgari verbo arga vocaveris. Nunc autem ira Dei veniat super illum, qui posterior e nobis ad hos Sclavos accesserit".

Същият отговор, тъй като текста е няколко реда по-надолу и става въпрос за един и същ разказ.

η– Qui inde egressi, Vulgarum gentem, quae est super Danubium, bello adgrediuntur; et ab hac quoque victi, ad suas naves refugiunt. Когато той се оттегли, всеизвестният (целокупният) народ над Дунав...(пр.н.)

С разрешението на лангобардския владетел различните етноси основали и свои селища в новозавладените италийски територии, като едно от тях вероятно носело името Българи23.

23. Лишев, Стр. Прабългарите и българското народностно име в Европа около началото на V век. – ИИБИ, 5 (1954), 351–365; Павел Дякон. Цит. съч., с. 59.

На тази «вероятност» бихме повярвали само ако има писмено потвърждение от Хайрие Мехмедова[30] заверено от легитимен нотариус или поне Бойка[31] да го потвърди чрез мануално пророчество с пернишки винкел.

 Малко след това, през 571 г., когато град Тичино станал временна столица на крал Клеф (572–574), за управител на селището бил назначен небезизвестният херцог Забан. Той бил войнствен аристократ, който организирал редица походи в Прованс, нападал и атакувал успешно франките. Изследователят на българите в Италия Винченцо Д’Амико още преди цяло столетие допусна, че името Забан нямало нищо общо с лангобарските имена. Според италианския учен произходът му бил „прабългарски“, тъй като бил срещнал подобна дума в турския език, а именно познатата забит, която и днес означава офицер, стражар. Подобно сходство едва ли може да се смята за достатъчно основателен довод за горното твърдение24. Също толкова съмнително изглежда и въстаналият по-късно в същото селище херцог Варнеканций да е бил българин по произход. Етимологията на името, която според Д’Амико „разяснява цяла една страница от историята и е латинизация на Вар-е-н-кан, което означава ‘комендант’ на гарнизона, буквално преведено "вожд на крепостта", е меко казано несигурна25. Подобно мнение може да изкажем и за определяния като българин от Д’Амико херцог на Милано – Амон26.

 24. Банковски, Ив. Нещо за прабългарите и по-специално за тези, заселили се в Италия през VI и VII векове. Франкфурт, 1960, http://ziezi.net/amico/Bankovski.htm ; вж. D’Amico, V. Цит. съч. Въпросният Забан днес е добре познат на историците като един от племенните херцози, издигнали Клеф за лангобардски владетел след убийството на Албоин през 572 г. Историческите свидетелства го свързват с град Павия и няколко похода на север, но за съжаление не и с българите, дошли с лангобардите в Италия. 25. D’Amico, V. Цит. съч., с.10. 26. Пак там.

Едва век по-късно нова вълна българи под предводителството на вожда Алцек се преселила в Южна Италия27.

27 Ангелов, Д. Образуване на българската народност. С., 1971, с. 205; Ваклинов, Ст. Формиране на старобългарската култура. С., 1977, с. 33; Бешевлиев, В. Цит. съч., 57–59; Петров, П. Образуване на българската държава. С., 1981, с. 137; Мутафчиев, П. История на българския народ 681–1323. С., 1986, с. 103; Рънсиман, Ст. История на Първото българско царство, С., 1993, с. 35; Златарски, В. История на Българската държава през средните векове. Т. 1. Ч. 1. С., 1994, 119–121; Божилов, Ив. Цит. съч., 195–196; Войников, Ж. Българите в Панония и Италия. – http://www.bulgari-istoria2010.com/booksBG/BG_V_ITALIJA.pdf . 9 с.; D’Amico, V. I Bulgari trasmigrati in Italia nei secoli VI e VII dell’era volgare e loro speciale diffusione nel Sannio. Campobasso, 1933; Idem. I Bulgari stanziati nelle terre d’Italia…, 9–10; Guillou, A. Migration et présence Slaves en Italie du VIe au XIe siècle. – Zbornik radova Vizantološkog instituta (Beograd, SAN), 14–15 (1973), 11–16; Pohl, W. Die Awaren. Ein Steppenvolk in Mitteleuropa 567–822. München, 1988, 269–270; Kreutz, B. Before the Normans. Southern Italy in the Ninth and Tenth Centuries. Philadelphia, 1991, p. 40; Christie, N. The Lombards (Ancient Langobards). Oxford, 1995, 98–100. От особена важност е и най-новото изследване за Алцековите българи, което представя два нови извора за тях, вж. Николов, А. Alceko dux Vulgarum и заселванията на прабългари в Италия (под печат).

1. За «вълната българи» П. Дякон съобщава, че Алцеко пристинал в Италия със войската на своето дукатство - cum omni sui ducatus exercitu (Кн.V, 29). Войските не се „преселват“, но това изглежда е непонятно на ГД. Към тези, които виждат в дислокация на войска „преселване“, можем да добавим от поясненията на ГД:  Д. Ангелов, Ст. Ваклинов, В. Бешевлиев, П. Петров, П. Мутафчиев, James C. St. Runciman, В. Златарски, Ив. Божилов, Ж. Войников, V. D’Amico, Andre Guillou, W. Pohl, B. Kreutz, (без да имат академичен ценз, старото поколение българи което е ходило в казарма ги знае тези положения). По-вероятно е друго, ГД изобщо да няма понятие какво е приписвано като творба на П. Дякон. За повечето от изброените „учени“ вече дадохме примери, нивото им на „ученост“ е зашеметяващо.

2. Lodovico Antonio Muratori и Gian Francesco Soli Muratori в книгата си пише: Dissertazioni sopra le Antichità Italiane già composte e ..., Volumen 1, стр. 6:

“Sotto la Citta di Milano, come apparisce dalle antiche Memorie, si contaba Ducatis o pure Comitatus Burgariae. Quivi probabilmente abitarono i Bulgari venuti con Alboino, giacche Bugrari si truovano anche appellati” – Едно място до град Милано по древни предания се нарича Графство на Дука или Комитат Бургариа. Там са живяли Bulgari-те които идват с Албоин, които наистина [преди] са наричани бургари . . . (пр.м.)

Споменатият от патриарх Никифор и Теофан Изповедник пети син на хан Кубрат28

28. Пръв Дюканж отъждествява Алцеко с петия син на Кубрат, вж. Бешевлиев, В. Цит. съч., с. 59.

се заселил в днешната област Кампобасо до Беневенто в периода 663–668 г. Събитията са добре описани в изворите, като само в латиноезичната литература съществуват три версии на разглежданите събития, а съвсем наскоро бяха открити и въведени в исторически оборот още две хроники от южноиталийските земи, засягащи Алцековото преселение в Италия29.

29. Николов, А. Цит. съч.

В една от тях (Салернитанската хроника) въпросният Алцеко е описан дори като славянски вожд (dux Sclavorum).

След споменаването на «Салернитанската хроника» (Chronicon Salernitanum[32]), как Алцеко «дори» е описан като славянски вожд се сещаме, за декларираните «българи» от ГД: «Сред тях били гепидите, българите, сарматите, панонците и норийците (Gepidos, Vulgares, Sarmatas, Pannonis, Noricos)» (стр. 8 наша, стр.101 на ГД). Това са ужасните поражения върху мозъчните клетки на вируса IF-SU-21 – поразеният не помни какво е писал преди минути. Хуните със скоби станаха на българи, а българина Алцеко „дори“ стана славянски вожд. В същата тази хроника има два факта, които поразените от IF-SU/XXI не могат да видят:

Първият е изявление на крал Людовик ІІ до импертор Василий І, в което той твърди, че титлата хаган – Chaganum е давана само на авари, а не на нормани и хазари, а на господарите на простият народ се дават титли principes и reges.( Chaganum vero nos prelatum Avarum, non Gazanorum aut Nortmannorum nuncupari repperimus, neque principem Vulgarum, sed regem, vel dominum Vulgarum. Que omnia idcirco dicimus, ut quam aliter se habeant que scripsisti, legens in Grecis voluminibus ipse cognoscas)

Второто е писмено предложение на императора на КПол до Карл Велики да поеме владеенето на Азия срещу заплащане от шест хиляди милиарии, като за тази цел допълнително ще му даде на разположение един легион обикновени войници, слeдващия от персийци и третия от арменци. Контекста „обикновени войници“, свързан с другите „необикновени“ персийци и арменци, със сигурност индикира ромейска пехота[33]: „Imperator augustus patricio Karolo salutes. Scias quia dirigotibi aureos centum milia; rursum si ad me veneris, do tibi millemilia et totam ex topacion coronam, insuper et sex milia miliariade terra Asie, quin eciam et super omnes patricios meos tecollocabo; legionem Vulgarorum unam, et Persarum alteram, Armeniarumque terciam; qui eiciant Normannos de Europasubiciantque tibi Asie regna omnia. Vale mi prime consul.“

Ето това е глобалният ефект от IF-SU-21 или по скоро дефект,  заразените не виждат текстове от възможно най-високо ниво – императора на ИРИ, но виждат измислиците на Бешевлиев и Златарски от „централата“ БАН. Несъмнено частично ослепяване и загуба на персонална ориентация – много заразна.

Най-ранни обаче са сведенията, оставени ни от Павел Дякон. В книга пета от неговата "История на лангобардите“ се споменава за херцога на българите (Vulgarum dux) Алцеко (Alzeco), който неизвестно по каква причина изоставил своето племе, навлязъл мирно в Италия с цялата армия на своето херцогство и пристигнал при лангобардския крал Гримоалд (662–671)30.

30. Гримоалд е първият беневетински херцог, който става крал на лангобардите.

Vulgarum dux не се превежда херцога на българите. Преди да пласира комичния си превод, ГД би трябвало да се запознае (ако е във възможностите му) с текстове от M. Terentius Varro[34], C. Julius Caesar[35], Cornelius Nepos[36], P. Vergilius Maro, M. Annaeus Seneca и т.н.

Оставил е своето племе (a sua gente digressus) но не е казано кое е това племе. И тъй като не е казано, заразените с IF-SU-21 актуализират „българската история“ с бешевлизми, разбирай тюркологизми и т.н. които отдавна събират прах в томовете „Българска история[37]“

Алцеко поискал да се засели в неговата страна и обещал да му служи вярно. Гримоалд обаче го отпратил при сина си Ромуалд в Беневенто.

Защо обаче? Беневенто да не би да е извън Лонгобардското краство или нещо различно от него?

 Херцог Ромуалд приел любезно българския вожд. Отредил му за живеене просторни площи, които дотогава били пусти – Сепино (Sepinum), Бовианум (Bovianum), Изерния (Iserniam) и други градове с техните земи. А титлата на самия Алцеко променил на гасталд (gastaldus)31. Разбира се, получената титла обвързвала предводителя на българите както с кралската власт, така и със съответна военна служба, но го изключвала от претендентите

31. Павел Дякон. Цит. съч., с. 133. 32. Пак там, с. 16. По принцип престолонаследието при лангобардите е неустановено и е повод за дрязги между отделните херцози.

Не е предводител на «българите», а gastaldus[38] няма нищо общо с кралската власт, те са само подвластни на краля, това е «обвързването». По същата логика ГД може да каже, че хигиенистката в Народното събрание е «обвързана» с Председателя на Парламента.

за кралския престол32. Накрая авторът на "История на лангобардите" отбелязва, че те (българите) и до днес населяват тази земя. И въпреки че говорят латински, не са изоставили собствения си език (quamquam et Latine loquantur, linguae tamen propriae usum minime amiserunt)33.

Така е написано, но не се отнася за «българите» или за някакъв «български език», а за войската на dux Алцеко.

Същевременно Павел Дякон не пропуска да спомене, че Гримоалд изпитвал силна омраза към римляните (т.е. византийците), тъй като навремето те били излъгали предателски братята му Тасон и Какон34. Натрупаният спрямо ромеите антагонизъм подтикнал лангобардския крал към военни действия в Североизточна Италия. Той неслучайно разрушил град Одерцо (някогашния Opitergium), където братята му били убити35.

33. Пак там, с. 133. 34 Пак там. 35. Пак там.

 Военни сблъсъци имало и на юг, но с променлив успех. Войските на император Констанс II (641–668), които дебаркирали в Таранто и за кратко време превзели повечето

100. От особена важност е и най-новото изследване за Алцековите българи, което представя два нови извора за тях, вж. Николов, А. Alceko dux Vulgarum и заселванията на прабългари в Италия (под печат).

103

градове, подчинени на лангобардите, впоследствие били разгромени36. Най-вероятно за да подсили отбраната на южноиталианските земи от перманентните византийски и неаполитански нападения, Гримоалд заселил Алцеко именно около Беневенто, който доскоро бил стегнат в обръч от ромейските войски и бил обезлюден не само от войната, но и от неотдавнашната чума.          

36 Kreutz, B. Цит. съч., с. 3. 37 ЛИБИ, I, с. 389.

Втората версия, предложена в „Хрониката“ на Фредегар или Псевдофредегар значително се различавала от събитията изложени при Павел Дякон. Авторът й първо нарекъл предводителя на българите с името Алциок (Alciocus)37.

Заблудите на ГД че тези събития са свързани с българи, продължават с неотслабващо темпо, почти във всяко изречение. Нямаме физическата възможност да опровергаваме всяка втора измислица на ГД.

По-нататък „Хрониката“ предава, че през 631–632 г. българите представлявали значителна сила в състава на Аварския каганат. Те дори се опитали да наложат свой представител на престола38. След неуспешния опит 9000 от тях били прогонени от Панония към съседното Франкско кралство и по-точно в границите на Бавария39.

38 Явно голямата, компактна българска маса непрекъснато укрепвала своите позиции в политическия живот на аварската държава и все повече участвала в управлението й. В началото на VII век българите представлявали такава значителна военна сила в Панония, че с тях били длъжни да се съобразяват не само аварите, но и персите. Показателно е сведението на Теофан Изповедник, което разяснява как Сасанидите трябвало да се споразумеят с българите отделно от аварите, за да ги привлекат към подготвяната антивизантийска коалиция през 626 г. Вж. Димитров, Хр. България и номадите до началото на XI век. Пловдив, 2011, 45–47. 39 ЛИБИ, I, с. 389.

Първоначално те били приети приятелски от крал Дагоберт Добрия (628–639), но една нощ по негова заповед българите били вероломно избити40. От поголовното клане се спасили едва 700 души41. Впоследствие Алциоковите българи се заселили във Венедската марка (marca Vinedorum)42 под покровителството на славянския вожд Валук (Vallux dux Vinedorum). В тази връзка в криптата на манастира „Св. Флориан“ в Австрия все още се съхраняват приблизително 6000 черепа – вероятно на убитите по време на трагичните събития в Бавария от 632 г. български преселници43. Засега тези човешки останки не са изследвани и само бъдещето би показало тяхната етническа принадлежност.

40 Пак там. 41 Пак там. 42 Дн. Словения. Пасажът е изпуснат в ЛИБИ. 43 Войников, Ж. Цит. съч., с. 4.

По кости да се доказва народностна принадлежност е изключителен шедьовър от колекцията на ГД. Не се съмняваме, че с този метод може да се определи също езиковата принадлежност и дори диалекта на тези 6 000 черепа. Досещаме се как става от предишните открития на ГД – със скоби: Череп №328 (чист прабългарин („вероятно“ с име Джаба[39]) – дължина на черепа 45 (facciale), ширина при носа (nasale) 65 (вж. снимката долу), череп №1859 – българка, „вероятно“ с абарска кръв, (защото черепа е „на аба“ крив от ляво на Centerline на корпуса), череп №3223 (българин „вероятно“ от Пернишко, предните му зъби са избити) и т.н.

  Определянето народността на останалите «вероятно български» 5997 черепа ще оставим на ГД и на ИФ «научната» общност в СУ.

Същевременно прави впечатление и наличието на района Bulgarn, Pulgarin, Pulgaran в днешните австрийски земи. Известен под това наименование в няколко документа от XII–XVII век44, районът Bulgarn се намира около гр. Линц (Североизточна Австрия) и което е по-важно – в непосредствена близост до споменатата marca Vinedorum.

44 Рашев, Р. Цит. съч., с. 168. 5 Златарски, В. Цит. съч., 119–121.

„Същевременно прави впечатление и наличието на района Bulgarn“ – На невеж човек и твърдението, че земята е кръгла му прави впечатление. Трудно можем да се приеме, не само че ГД е историк, но и това че изобщо има нещо общо с висшето образование на който и да е университет, по която и да е специалност в която и да е държава. Според логичните му умозаключения, може да се изведе, че село Герман е доказателство за германски топоними, град Турку във Финландия на турски, а Linet Masai (лекоатлетка от бялата раса) е от племето на масаите.

Термина Bulgarn вече 300 г. се ползва от немско и латиноезични  езични автори за обозначаване на България[40], на ГД обаче му направило «впечатление» и целият ИФ факултет предполагаме ехти от възгоржено мощно «ура» за знанията на именитият си възпитаник „в чест на проф. дин Красимира Гагова“.

Третият извор, Gesta Dagoberti, е най-късен и в общи линии преповтаря историята на Фредегар, като завършва с клането в Бавария, оставяйки ни с впечатлението, че българите били напълно избити.

До такива фундаментални кражби на история води заразата IF-SU-21 чрез изопачаване на латинския език и търсене на българи от Усури до Мисури. Това се нарича „наука“ в днешна България. Когато обаче този вид „наука“ се приложи от историчарите на Северна Македония към така създадената българска история, те биват наричани крадци на история.

Естеството на последните две сведения обаче принуди редица медиевисти да разграничат българските предводители Алцеко и Алциок. Васил Златарски например допусна вероятността за две български вълни на преселение към Италия45, като възприе и възможността текстът за Alciocus да е една по-късна интерполация в Хрониката на Фредегар. Други учени като Валтер Пол по-късно приеха, че споменатият от Павел Дякон Алцеко е син на Фредегариевия Алциок и съответно негов наследник. Трябва да отбележим, че предложените от изследователя на аварите аргументи в никакъв случай не са лишени от основание46. И накрая според трети българските вождове нямат нищо общо един с друг47.

 45 Златарски, В. Цит. съч., 119–121. 46 Против отъждествяването на Алцеко и Алциок, вж. Мутафчиев, П. Цит. съч, с. 103; Pohl, W. Цит. съч., 269–270; Рънсиман, Ст. Цит. съч., с. 35. Проблемът с двамата вождове е подобен на този с Кубрат и Кубер, който се обсъждаше преди доста време в нашата историография. Също така, времевата разлика между споменатите от Павел Дякон и Фредегерий български вождове от близо четиридесет години предполага съществуването по-скоро на две различни личности, може би обвързани чрез роднинство, тъй като Алциок едва ли е бил прекалено млад при опита си да заеме аварския престол. Въпреки това учени като Валтер Пол приемат безусловно Алцеко и Алциок за една и съща личност.47 Рънсиман, Ст. Цит. съч., с. 35.

Тези термини нямат нищо общо и с днешната нация «българи», което е още по-фатално. Имат общо само с шизофреничните видения на манипулатори, смятани за капацитети в тази област. По този полу-криминална пътека върви смехотворната българска историография повече от век.

От друга страна, гръкоезичните автори локализират поселението на Алцеко в района на Равена. Те уточняват, че българският предводител се заселил в Пентаполис48 – под властта на християните или ромеите49. Вероятно от тези земи Алцеко по-късно мигрирал на юг. Стивън Рънсиман обаче се усъмни в представените от византийските хронисти събития. Според него те допуснали грешка, тъй като приели Равенския екзархат за синоним на Италия50. В този смисъл известният английски медиевист определи заселването на българите, описано от Теофан Изповедник51, отново в района на Беневенто52.

 48 Пентаполис (от гр. – „Петградие“) включвал градовете: Римини, Анкона, Фано, Пезаро и Синегалия. 49 ГИБИ, III (1960), с. 262; Артамонов, М. История хазар. Ленинград, 1962, с. 165. 50 Рънсиман, Ст. Цит. съч., с. 35. Равенският Пентаполис обаче не е единственият район с това име, затова тезата на Рънсиман е спорна. 51 ГИБИ, III, с. 262. 52 Рънсиман, Ст. Цит. съч., с. 35.

Рънсиман (James Cochran Stevenson Runciman) „известен медиевист“ !? Runciman е популярна издънка на английското външно разузнаване, който се проваля навсякъде, където е изпратен. В Тринити Колидж (Trinity College, както преди него в Итън[41] (Eton College) постъпва под „тежестта“ на паудите на родителите си – сенатори във Великобритания и на дядо си – благородник с титла барон. В Тринити се примъква към Дж. Бъри (John Bagnell Bury) по силата на една стипендия по история (ясно е кой я плаща) защото го уверява, че може „да чете“ на руски. Една кариера, почти аналогична с кариерата на В. Златарски. Освен това „спонсорите му“ твърдят, че владеел гръцки, латински, арабски, турски,  фарси, иврит, сирийски(арамейски), арменски и грузински. Както се досещате, не е написал и една дума на тези езици, а пренаписва трудовете на Бъри и Edward Gibbon[42] на английски. По време на ІІ СВ (от 1934 до 1947г.), Рънсиман работи за «Британският Съвет» (това е английското външно разузнаване) в различни столици, като към 1947 г. е и Ръководител на „Съвета“ в Атина.

Още повече че през 1987 г. в района на Вичене и Морионе, между Бояно и Сепино в Южна Италия53 са открити и проучени 120 гроба с трупополагане, с източна ориентация54. При десетина от погребенията са открити скелети на цели коне, стремена, стрели и други нехарактерни за лангобардските некрополи елементи55(фиг.2).

 53 Южна Италия, регион Молизе, провинции Кампобасо и Изерния. 54 Ceglia, V., B. Genito. La necropoli altomedievale di Vicenne a Campochario. Archeologia de Mosile. Roma, 1991, 329–334; Ceglia, V. Lo scavo della necropoli di Vicenne. Conoscenze, 4, Campobasso, 1988, 31–48; Рашев, Р. Цит. съч., с. 169; Дженито, Б. Стремена аварскаго типа в Италии. – В: Античная цивилизация и варварский мир. II. Новочеркаск, 1992, 151–157; Christie, N. The Lombards, 98–100. 55 Рашев, Р. Цит. съч., с. 169.

Схема на въпросният археологически обект – ГД няма представа или от география (за ІІІ клас) или коя е дясната му ръка. Същите географски и историографски познания за посоките на света и какво е писал П. Дякон има и M. Giovanna Belcastro. Лично за нас е тайна неведома как може да гледаш че гробовете са в направление северозапад-югоизток и да пишеш направление изток-запад !? Въпросното място[43] в кариерата за варовик. Естествено не всички италиански антрополози писали по тези погребения на така зле с георгафията като ГД и Belcastro[44], но за това съдим косвено по факта, че те изобщо не споменават ориентацията на гробовете[45].  Освен това гробовете не са 120, а 167 от тях 11 със скелети от коне в тях.

  Черепите на конници от гроб 109 и 150 – най-ниските и с най-широки носове. Общото заключение на италианските антрополози е, че между погребенатие конници и останалите погребения има известна хетерогенност и няма съществена разлика между двете групи погребения (…che il  gruppo dei cavalieri e il resto degli inumati  della necropoli presentano una certa eterogeneità, senza sostanziali differenze tra i  due gruppi). Само ще забележим, че височината на четири от осемте конника са по-високи от средният съвременен ръст на българите. Това са българите от „цялата  армия на дукатството“ на Алцеко – идентични със всички други скелети от Апенините. Това е антроположката констатация.

 Друг гроб (№ 85) от Вичена съдържа в погребалния инвентар най-разнообразни видове оръжия, характерни както за лангобардите, така и за номадите – едноостър дълъг нож (скрамасакс)57, копие, стрели и части от рефлексен лък. Облеклото на погребания впечатлява с интересния колан, украсен със зооморфни апликации. Открита е и монета, поставена в устата на покойника – явна реминисценция на т. нар. Харонов обол58. Поводите на коня включват украси от бронз с различна форма, придаващи им особено изящество. Гроб № 85 специално илюстрира и един ритуал, намерил широко приложение на изток, където във всички конни погребения присъстват железни стремена. А откритите в него стрели с по три пера имат корени още от хунско време. В женските гробове (№ 40 и 98) археолозите се натъкват на изящно изработени предмети. Сред тях присъстват обеци и огърлици от кехлибар, чийто паралели откриваме в аварските погребения от Карпатския басейн59. (махаме изречението)

 57 Скрамасакс (вид сакс) – късо едностранно заострено хладно оръжие за близък бой, подобно на нож, с обща дължина 45–50 см. Характерно оръжие за варварските германски племена от V–VIII век, вж. Иванов, И. Войната в Западна Европа през Средните векове (V–XVI в.). В. Търново, 2008, с. 196. 58 Харонов обол – известен през Античността обичай да се поставя монета в гроба при мъртвеца – в устата или в ръката, с която да заплати за превозването на душата си в подземното царство. 59 Ковачевић, J. Аварски каганат. Београд, 1977, 149–192.

Несъмнено прабългарски погребения. Дами и господа, възпитаването на подрастващите българчета с измами се изпълнява с комсомолски ентусиазъм и плам. Стават преврати, демокрации и други политически маневри, създават се и ликвидират партии, но крадената история от БАН продължава да се смята за българска история. Е, кой честен човек може да си сложи ръка на сърцето и да разграничи методите на София и Скопие при създаването на история, моля!? Разликата е в годините, но и там учителите на «методиката» са ясни кои са.

Датирането на погребенията се отнася към втората половина на VII век благодарение на откритите in sito монети от периода 650–680 г.60 Подобни археологически паметници от Панония издават директна връзка на стремената с ранноаварските паметници61. По принцип лангобардските погребения включвали богат и разнообразен инвентар. При тях често преобладава военната екипировка – състояща се от конска амуниция, шпори и нападателни оръжия62. В Италия лангобардите приемат и „развития тип“ колан с ремъци, характерен както за аварите, така и за българите (фиг. 3; 5).

За сведение, в източниците няма споменат и един българин на кон, ЕДИН няма! За тази цел са внесени (без митни такси) Звездни коне от Азия. Тези «колани с ремъци» «характерни за българите» са фантазии, на персони заразени от вируса IF-SU-21, за който до ден днешен няма открито клинично или образователно лечение.

Освен това византийското влияние се налага особено бързо сред аристокрацията,

60 Arslan, E. Le monete delle necropoli di Campochiaro e la monetazione anonima beneventana nel VII secolo. –In: Atti Conv. I Beni Culturali nel Molise. Campobasso, 2004, 87–131; Ceglia, V., B. Genito. Цит. съч., 329–334; Ceglia, V. Lo scavo della necropoli di Vicenne, 31–48; Рашев, Р. Цит. съч., с. 169. 61 Дженито, Б. Цит. съч., 151–157; Рашев, Р. Цит. съч., с. 169. 62 Christie, N. Langobard Weaponry and Warfare, A.D. 1–800. – Journal of Roman Military Equipment Studies, Vol. 2 (1991), 1–26, вж. Menis, G. C., ed. I Longobardi. Exhibition Catalogue. Milan, 1990.

най-вече в резултат на контактите ѝ с местното население. Твърде често лангобардите използват и предмети, украшения, облекло, характерни за някогашния им престой в Панония63(фиг. 4). Срещат се зооморфни фибули, издължени като клюн или нокти на граблива птица. Познати са и висящи украшения за колани в бестиарен стил64.

63 Вж. Bona, I. The Dawn of the Dark Ages: The Gepids and the Lombards in the Carpathian Basin. Budapest, 1976.64 Menis, G. C., ed. Цит. съч

Вървят ред след ред сведения за археологически находки, които нямат нищо общо с българщината и това също е бонус към метода на омайване, прилаган от IF-SU-21 носителите, така се предава заразата.

Но в случая трябва да отбележим, че наличните артефакти не ни позволяват да отнесем разглежданите находки към германския културен кръг.

Много вярно разбира се, конски збруи, колани и т.н. не могат да бъдат германски – германците кога са били в Панония? В това може да се убеди всеки, само ако погледне скулптурата на Карл Велики – абориген, който язди кенгуру[50].

 Наистина, токите за колани и специфичните украшения, присъщи за материалната култура на лангобардите, са налице. Въпреки това, повече от очевидно е, че в дадения некропол имаме работа с друга културна традиция, визирайки откритите останки от погребения на коне. По-важно е обаче, че част от въоръжението, обеците и стремената, със силно аварско влияние, се датират в един по късен период, именно след изселването на лангобардите от Панония65. Валери Йотов в своя труд върху въоръжението през българското ранно средновековие датира тези стремена – тип 2, вариант Б – в VII–VIII век, като открива техни преки паралели от Перник (България) до Маняк (Башкирия) и Глодоси (Украйна) на изток66. В тази връзка разкриването на погребален инвентар с „азиатски“ елементи в лангобардски контекст, какъвто е случаят с Вичена, е наистина забележителен и трябва да се тълкува преди всичко като наследство в погребалните обичаи на един „чужд“ етнически субстрат, принуден да живее в различна от своята културна среда. Затова можем да приемем, че погребенията от района на Беневенто са свързани с алцековите българи и тяхната диаспора през VII век, имайки предвид както престоя на последните в земите на Аварския каганат67, така и наличните писмени извори, които разгледахме.

Разгледахте писмени извори през панславянско-тюркските очила на вируса IF-SU-21. Едни плитки измами, които могат да въздействат само на хора с ограничен умствен потенциал и догимназиална езикова подготовка. Създаването и пресъздаването на титуловани невежества по история е основен момент от действията и практиката на БАНИ назначениците. Прехвърлянето на „легални“ шпиони в двете посоки (Рънсиман на изток, Джурова на запад и т.н.) се счита за „научен обмен“. Този обмен се практикува до ден днешен – трудно и бавно се променя човешката природа и всичко е за сметка на утрешната българска нация.

В тази връзка друг интересен некропол от Централна Италия от VII век е този при Кастел Трозино (Castel Trosino). Изследван още в далечната 1893 г., той включва над 250 богати погребения на лангобарди68. Сред изключително ценните експонати се намира и апликация за колан с изображение на „ипсилон с две хасти“ (фиг.8). Този интересен паметник впоследствие бе интерпретиран като част от „прабългарски колан“, „дар от българин или притежание на погребан българин“69. За съжаление семантиката на тази находка като символ на прабългарите и техните вярвания е спорна и все по-често

. 65 Дженито, Б. Цит. съч., 151–157; Рашев, Р. Цит. съч., с. 169. 66 Йотов, В. Въоръжението и снаряжението от българското средновековие VII–XI век. Варна, 2004, с. 143. 67 Ковачевић, J. Цит. съч., 145–149. 68 Вж. каталога на откритите експонати: Paroli, L., M. Ricci. La necropoli altomedievale di Castel Trosino. Vol. I. Firenze, 2007. 69 Войников, Ж. Цит. съч., 4–5. 70 Рашев, Р. Съмнителни и недостоверни паметници на прабългарската култура. – В: StudiaProtobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. С., 2003, 158–175; Същият. Още за християнския смисъл на някои „прабългарски“ знаци. – В: Историкии. Т. 3: Юбилеен сборник в чест на доц. д-р Стоян Витлянов по случай неговата 60-годишнина. Шумен, 2008, 25–31.

107

отхвърляна в научната литература. По-скоро „ипсилона с двете хасти“ е християнски символ, познат още от Късната античност70. Същият символ срещаме и в тимпана на катедралата в град Ларино, в близост до разгледаните по-горе погребения във Вичена. Някои съвременни учени отново го оприличават на таен, мистичен знак, оставен ни от древните българи – естествено със скрит подтекст и само привидно свързан с християнството71. Но, противно на изложената хипотеза, изображението над централния вход на църквата в Ларино е типично за готическото изкуство. То по-скоро представя Разпятие Христово, където ипсилонът е разпънатият Иисус, а двете хасти изобразяват Девата и апостол Йоан, явно без да се влага някаква друга символика (фиг.12).

Снимката[51] типична «за готическото изкуство». За тази скултурна група Mauro Piergigli[52] съобщава: „Nella lunetta è posta una crocifissione composta dallefigure atutto tondo del Crocifisso (con un agelo che cala dall'alto), della Vergine e di S. Giovanni“- В лунетата (тимпана) има разпятие, затворено от двете страни с всеизвестните персони свързани с него – Богородица и Свети Йоан – плюс летящ ангел над тях (пр.н.). И съвършено невежото изречение, което е срам дори за съчинение на осмокласник – да го разгледаме подробно:

 То («изображението»,  термин абсолютно неподходящ за скулптурни обеми от всяка  скулптурна група, дори най-неясната и абстрактна) по-скоро представя Разпятие Христово (не е нито «по-скоро», нито «по-точно», «предполагаемо» и т.н., това си е разпятие Христово) където ипсилонът (там няма «ипсилон», този «кръст» се нарича crus furca, който е олекотена версия на crus decussata) е разпънатият Иисус, а двете хасти («хастите» са две метални плочи (обикновено тънки листи от мед, чугун или цинк) – които укрепват скулптурите, тъй като това е една от най-активните земетръсни зони на планетата. Същата фунционална роля има и «ипсилона» на Христос, като въпросните плочи са закрепени към стените и скулптурите с «котви» от същият метал. Това е сигурен знак, че тези фигури по лесен и евтин начин са поставени по-късно) изобразяват Девата и апостол Йоан, явно без да се влага някаква друга символика. (Да се твърди, че плочи зад Св. Богородица и Св. Йоан «изобразяват» Богородица и Йоан, които се намират пред тях е невероятно интелигентна мисъл. Прочетохме я три пъти за да се убедим че не грешим. Без съмнение, Георги Димов има голямо бъдеще не само сред «научните» кадри на факултета, но и далече зад него, като директор на БАНИ.

Други сведения за българското присъствие в Южна Италия са запазени в беневентинските архиви. По-малко от век след заселването на Алцековите българи те ни разкриват случай на посегателство от лангобардския принц Сикард (832–839) към негов поданик – българина Граузолфо. Иван Банковски открива пръв споменатата жалба, според която принцът отнел притежаваната от Граузолфо гора и щедро я дарил на близкия манастир72.

Като верен предшественик на Джурова, можем да добавим с чиста съвест и другаря Банковски – все «научни кадри». Пояснение №72 на ГД естествено не дава източник, а алибито на разузнавача Банковски, който «щастливо» избягал от комунистическа България точно преди да го арестуват, «щастливо» избягал от Югославски лагер, за да се внедри «щастливо» в редиците на антикомунистическа организация зад «желязната завеса». Така е било с «щастливците» в щастливите държави – които не са били толкова щастливи, естествено са ги разстрелвали само ако доближат оградата на «възпитателните» лагери в България, Югославия и други щастливи страни.

 В друг документ от Неаполитанския архив (Regii neapolitani archivi monumenta), датиран в 951 г., също се описват някакви българи.

Въпросният документ Regii neapolitani archivi monumenta[53] с писмата от 951 г. Там българи и vulgari няма.

Те живеели около черквата „Св. Андрей“73. Банковски отбелязва и документ № 407 от многотомното издание „Codice Diplomatico Cavense“. Въпросният препис бил издаден в град Лукера и от него се вижда, че през 989 г. в замъка Монте Ротаро се намирало лозето на някакъв българин74.

Codice Diplomatico Cavense[54] – източника. Документ № 407[55]. Текста с въпросният „българин“:

„...bona etenim nostra bolumptatem incipientem primo per haec fines: de prima pars quod a medio limite et fine ipsa vineam bolgari, inde sunt per latitudo passi viginti et tres: a secunda pars quod est a medio limite et fine ipsam vineam symeoni filii mili monachi, inde sunt per longitudinem passi quadraginta quattuor: de tertia pars quod est a predicto flubio perticata, inde sunt passi per latitudo viginti duo: A quarta autem pars quod est a medio limite amuri filii pauli, inde sunt per longitudinem usque im prioras fines passi quadraginta duo. Inter iste namquefinis et mensure, que prelegitur...“

От пръв поглед се вижда, че става въпрос за някаква разделителна линия между три части на лозе... Друго, ако ръкописа (който не е запазен) наистина е бил от V – VІ в., то на 99 % е сигурно, че bolgari (ако е имало такъв термин) е изписано с V – volgari.

Съществува също пространно обяснение за въпросният нотариален акт в препис от 1038 г. Antiquitates Italicae medii aevi ...Том 5, Lodovico Antonio Muratori, Palatina, 1741[56]:

…seu precariam Petri Judicis, verùm etiam prechariam de filiis Ugonis; nec non et duas petiolas terræ prope ipsam Ecclesiam, quæ olim laboratæ fuerunt una per Giselbertum et Johannem germanos, altera per Garivertum ey Petrum; atque ceteras petiolas, quae juxta Regii Urbem adesse videntur, quarum numero sunt viginti sex. Seu libellariam Ildeberti Archidiaconi, et terram cum ædificiis infra eamdem Civitatem, quam filii Heriberri Judicis, acque Wido atque Fredulsus detinent, atque vineam unam in bragida Bulgari cum sedimine, quæ regitur per Berningum, et Marrinum germanos ; seu Massaritiam unam prope ipſum Monasterium…

Читатели, които не са напълно обладани от вируса IF-SU/XXI, могат да прочетат, че в този нотариален текст, като владетели на отделни части разделени от обикновена (Bulgari) видима разделителна линия (bragida) са упоменати четирима германци, свещеници, нотариус и нито един „българин“. Bulgari е изписано с главна буква от ново време.

71 Войников, Ж. Цит. съч., с. 5. 72 Банковски, Ив. Нещо за прабългарите и по-специално за тези, заселили се в Италия. –http://edinzavet.wordpress.com/2009/07/16/sbbvi-ibankovsk/ Авторът – майор Иван Банковски, принадлежи към фамилия, дала поколения бележити офицери. Той е роден през 1911 г. в София. Завършва ВНВУ. През 1946 г. е уволнен от армията. През 1948 г. няколко часа преди да го арестуват успява да избяга. Заловен е в Югославия и следващата година прекарва в лагери и затвори. През 1949 г. по щастлива случайност се добира до италианската граница. Прекарва една година в италиански бежански лагер, след което успява да се установи във Франкфурт. Активен в емигрантските среди. Секретар на координационния център на българските емигрантски организации, член на българската делегация към „Световната антикомунистическа лига“, сътрудник на емигрантските издания „Борба“, „Лъч“, „Bulgarian Review“, „Българска реч“, „Свободен народ“, „Завет“, „Македонска трибуна“, „Национална България“. забележителен поет и автор на няколко книги, издадени в емиграция. Умира на 15 ноември 1988 г. във Франкфурт – само година преди да се осъществи мечтата на живота му – да види страната си свободна от комунизма.73 Банковски, , Ив. Цит. съч. 74 Пак там.

Напълно подобаващо, в южноиталианските средновековни архиви не са подминати и политическите събития в Българското царство от втората половина на IX век. Сведения за тях черпим от Аналите на Лупус Протоспатарий (Annales Lupi Protospatharii)75. 75 Churchill, W. The Annales Barenses and the Annales Lupi Protospatharii. Critical Edition and Commentary. Unpublished dissertation. University of Toronto, 1979, p. 360.

Изглежда «черпенето» от ГД се осъществява само назално. Във въпросните Annales Lupi Protospatharii указани от източника The Annales Barenses and theAnnales Lupi Protospatharii, Critical Edition and Commentary W. J. CHURCHILL, University of Toronto,1979[57] - такива сведения не съществуват (от пояснение на ГД № 74).

Въпросният W. J. CHURCHILL указва на стр. 406, че Bulgari [Vulgari] са изписани на стр. 17 и  Burgaris, Christophorus на 124 стр. Такива изписи няма на посочените страници – в една напред и назад, също няма. Проблясва предположението, че „черпенето“ на ГД и W. J. CHURCHILL е от източник с един и същ химически състав.

Те съобщават как през годините 1015–1016 кралят на България Самуил починал76. След него управлявал синът му (Гаврил Радомир), който в крайна сметка бил убит от сина на Аарон (filio Aroni)77. С това сведение ще поставим и горната граница на този етап от българското присъствие в Южна Италия. Той завършил с възстановяването на византийската власт в Апулия и Калабрия и утвърждаването на ефимерните лангобардски държавици (принципати) в Кампания към 1000 г.

 76 Пак там; ЛИБИ, II, с. 385. 77 Вж. Falkenhausen, V. The Greek Presence in Norman Sicily: The Contribution of Archival Material. – In: Loud, G.A. & A. Metgalfe, ed. The Society of Norman Italy. Leiden: Brill, 2002, 253–289; Loud, G.A. Southern Italy in the eleventh century. – In: The New Cambridge Medieval History. Vol. II, part 2. Cambridge, 2008, 94–120.

Ние ще презициране, че българско присъствие дори с куц или сляп българин ( Пази Боже) в Южна Италия до тук не беше доказано. Предвиждаме, че докато не се намери действаща ваксина против IF-SU-21 от това гнездо на заразата винаги ще разпространяват латинските термини vulgarius, vulgaris и производните, като имена на славни предци на българският народ. В която и да е европейска държава, подобни измамници биха били лишени публично от всичките си длъжности и титли – в България, това е цветът на науката.

3.

Напълно разбираемо, последният период бил най-кратък като времетраене, но за сметка на това богат на събития и личности, свързани с българското присъствие и диаспора на Апенините.

Такова присъствие няма досега, колкото и да се напъва ГД да достигне убедителността на предшествениците си Гьобелс и Мао с лозунги приличащи по-скоро на магически заклинания, като се цитират известни гадатели на етимологиите на латинският език.

Той съвпаднал с драматичното покоряване на българските земи от император Василий II (976–1025) и последвалото интегриране на местното население в състава на Византийската империя78. По това време „българска следа“ в Южна Италия оставило житието на св. Нил Млади, писано от ученика му Вартоломей79. В агиографията е отбелязана една случка с известния светец в Калабрия, в която последният, намирайки на пътя лисича кожа и увивайки я около главата си, бил наречен, явно обидно, „български монах“80.

Да видим поредната „българска следа“ и то от светец. Житието (от ІХ в.) в италианското издание VITA DI SAN NILO ABATE, FONDATORE DELLA BADIA DI GROTTAFERRATA SCRITTA DA SAN BARTOLOMEO SUO DISCEPOLO VOLGARIZZATA DA D. ANTONIO ROCCHI M. B., ROMA, 1904[58].

И въпреки че децата, които го замеряли с камъни, в текста го наричали пейоративно арменец и франк, българските историци припознават в образа на св. Нил бродещия и неуморен богомил81.

За «богомил» за какъвто го припознавали «българските историци» не може да става въпрос:

1) Св. Нил е роден в гръцко семейство и става монах в манастир, който следва «василиански» църковни обряди, т.е. по учението на Св. Василий (330–379).

2) Децата не казват «български монах» както си мисли ГД, а го наричат «О-о-о, монахът (il monaco - членувано) Bulgaro». (слагаме три пъти «О» за да се получи напевност («О-о-о, румба на каро») в подигравката «Oh“, характерна за детските закачки - si udì un, oh meraviglia.

3) Св. Нил е роден в Розарио, нито е българин, нито говори български, нито е еретик – той е почтен монах-отшелник. В този ред на факти, термина Bulgaro има значение на обработена кожа (Cuoio conciato con scorza di betulla e di salice usato in pelletteria e legatorial - bulga, ae - торба) и очевидно се отнася за лисичата кожа с която се е покрил (Вероятно да се пази от обстрела на хлапетата, но може да е имал друга причина да си крие лицето с импровизираната торба, защото повествованието съобщава, че „минал през целият град без да бъде разпознат от някого“ - in tal guisa appunto fece il giro di tutta la città senza essere da nessuno riconosciuto).

4) Останалите нарицателни „франк“ и „арменец“ няма как да знаем какъв подтекст са вложили децата в употребата ѝм, като най-вероятно за нас – просто да „узаконят творчески“, окончанието „о“ на Bulgarò.

5) Създава химн в чест на Св. Бенедикт (Benedictus Nursiae), отива в Рим и се застъпва на сваленият антипапа Йоан ХVІ (също грък) и е толкова популярен сред католическата общност по това време, че Отон ІІІ отива лично при Св. Нил да се разкае пред него, че е ликвидирал Йоан ХVІ. Такъв човек не може да бъде свързван с богомили, катари, манихеи и др. християнски секти.

Текста в превод на италиански е следният, стр. 62-63:

Ma la maniera ond' egli entrò in città si fu questa. Trovata per caso gettata in mezzo alla strada una pelle di volpe, e legatalasi intorno al capo, e messosi in spalla il bastone da cui pendeva il mantello, in tal guisa appunto fece il giro di tutta la città senza essere da nessuno riconosciuto. Sebbene i fanciulli vedendolo andare in quella foggia, gli andavano dietro e lanciandogli sassi gridavano: «Oh il monaco Bulgaro! » mentre poi altri lo chiamavano Franco, ed altri Armeno.

На гръцки: Τά παιδιά τῆς πόλεως ἔτρεχαν πίσω του πετώντας πέτρες καί φωνάζοντας «Ἐσύ, Βούλγαρε!» , ἐνῶ ἄλλοι τόν ἀποκαλοῦσαν «Φράγκο» ἤ «Ἀρμένιο». Междуметията или предаването с езикови средства на птичи и животински гласове е трънлив моменти при усвояването или превод на чужд език. Като китайските йероглифи – не знаеш ли как е точният превод на съответният език и да знаеш при какви случаи се ползва, изключено е да успееш да дадеш дори приблизителен превод (кукуригу – анг. cock-a-doodle-doo!, ле-ле, ох – анг. Oh! [Ou] Ah! Oh dear и др.)  

Френският византолог Андре Гийу отдава по-правдиво разигралите се събития на ненавистта на гръцките деца в Росано (Калабрия) към българските, арменските или латинските монаси, че дори и към този строг аскет.

78 Годината, в която Василий покорил окончателно България, е 1018. 79 Не се знае дали е анонимно, или е дело на монаха Вартоломей, вж. Falkenhausen, V. Цит. съч., 253–289. 80 Louillet, G. Saints de Sicile et d’Italie méridionale aux VIIIe, IXe et Xe siècles. – Byzantion 29–30 (1959–1960), 125–167; Borsari, S. Il monachesimo bizantinonella Sicilia e nell’Italia meridionale prenormanne. Naples, 1963, 46–63. 81 За коментар вж. Божилов, Ив. Цит. съч., с. 29.

109

Авторитетният познавач на ромеите в Италия допуска и наличието на един или повече български манастири на полуострова82.

Книгата на „познавача[59]“ La cultura slave dans le catepanat d’Italie (X–XI s.)., е част от Note sur la culture arabe et la culture slave dans le katépanat d'Italie (X-XI S.) Paris, 1976, т.е. бележки по тези култури, които бележки той майсторски размножава в няколко други книги. Съвети на византолога, кое е „българско в Италия“ очевидно са давани от съавторката Katia Tchérémissinoff.

Същевременно в днешната ойконимия на Апенините се е запазило името Celle di Bulgheria, с което се нарича едно градче в Кампания (Южна Италия), в района на Салерно. В близост до него се намира и планина, известна като Monte Bulgheria. Неслучайно местното население свързвало името на селището и планината със заселилите се тук през Средновековието българи.

Термина Bulgheria няма нищо общо в българското и българщината, а ГД нищо общо с ойконимията. Не сме запознати с писанията на братята историчари от Северна Македония, но ни се струва, че ще им трябват десетилетия за да се изравнят по видения и съчинения на легенди с българските си колеги. Това което прави тук ГД е ненадмината варварска манипулация с топонимията в Европа.

Най-вероятно на територията на днешния град се е намирал някой от споменатите от Гийу български манастири, тъй като италианската дума cella – стая, килия – би могла да се свърже с отдалите се на самота в този район монаси.

Обяснения на термина cella в линка (килия според ГД)[60].

Освен като иноци, българите след хилядната година се срещали и сред наемниците във византийската армия на Апенинския полуостров, сред гражданите на южноиталианските градове и дори сред управителите на катепаната Италия. Особено показателна е историята с някой си Лупо, който искал да стане гражданин на Бари в 1127г. По тардиция, за да бъде допуснат сред новодошлите преселници в апулийския град (т. нар. affidati), лицето трябвало да докаже чрез трима свидетели на градската управа, че не е роб и не е родено като такова. В случая, Лупо твърдял, че е от български произход и по този начин не би могъл да е с робски статут. Думите му потвърдили и трима негови съграждани (concives)83.

«за да бъде допуснат сред новодошлите преселници в апулийския град»

Решението на съда и текста на нотариалното сведение в тази част:

Sentenza del giudice di Bari Michail in favore de un tal Lupo il quale era tenuto ingiustamente come schavo de Nicolaus imbacatus e suo figlio Iohannoccarus, sotto pretesco che fosse nato in casa loro da una shiava.

 Решението на съда е в полза на Лупо. Поради крайно опасните поражения, които вируса IF-SU/XXI нанася на човешкият разсъдък, по-надолу ще поместим като факсимиле целият текст на това съдебно заседания.

… Et quia iamdicti pater et filiusconstanter negabant matrem ipsius Luponis bulgaram esse iundicavi ut probaretur legaliter a parte illius videlicet per duos testes idoneos...

Термина bulgaram значи „бременна“. Майка му е бременна с Лупо – “matrem ipsius Luponis bulgaram“

Et pro superslua securitate non per iudicium sed per suam voluntatem quedam mulier cui nomen est Curanna que tunc in curia aderat iuravit ponens manum suam eundemlibrum evangeliorum decent per hec sancta dei evangelia mater huius Luponis bulgara suit nata in uno ex casalibus Butrunto michque consobrina.

В посочените основания за решението на съда в Бари се посочва, че майка му – робиня (shiava) на име Курана (Curanna), не го е родила в къщата на ответниците, както те твърдят и поради това го смятат за свой роб, а го ражда в къщичка (хижа – casalibus) в Бутрунто[61] (който по-това време вероятно е напуснат (или слабо населен) след като още през VІ в. е завладян и разрушен от визиготи).

Факта, че дори да е роден от робиня, той не е роден в домът на ответниците (Nicolaus imbacatus и синът му Johannoccarus) и поради това не може да се смята за тяхна собственост, както и  клетвата над Св. Евангелие в присъствието на съдиите от майка му Курана, решават спора в полза Лупо.

 Предполагаме стана ясно, какъв „българин“ е той.

В тази връзка Андре Гийу особено сполучливо определя българите в италианските земи като „собственици, земеделци, монаси или войници ... понякога глави на големи фамилии, които присъстват в някои градове, откриват се сред ръководните им кланове и запазват поне отчасти етническата си физиономия до средата на XI век.“84

На този фон „Барийските анали“ (Annales Barenses) са запазили спомена за български воини – наред с власи, турци и македонци – сред участниците във военните действия на о. Сицилия през 1027 г.85

Това са така наречените Анонимни анали (Annales Barenses anonymi ab 605-1043[62]). Под година 1027 е записано: Hoc Anno descendit Ispochitoniti in Italiam cum exercitu magno, idest Russorum, Guandalorum, Turcorum, Burgarorum, Vlachorum, Macedonum, aliorumque, ut caperet Siciliam: et Regium restaurata est a Vulcano Catepano. Sed peccatis praepedientibus mortuus in fecundo anno Basilius Imperator: qui omnes frustra reversi sunt[63]. Най-старият документ е от края на ХV в. (1490г.) – cod. Urb. lat. 983. Въпросните „българи“ са изписани почти както ги дава Georgius H. Pertz Monumenta Germaniae Historica, t.VII, стр. 5336-37. 

 Кого е имал пред вид Nicolai Aloysiae (автора на ръкописа) под термините вандали (Guandalorum), власи (Vlachorum), македонци (Macedonum) и българи (Burgarorum) не е ясно. Ясно е само, че „българите“ за Aloysiae през ХV в. са burgarii и този термин с който обозначава българите, никога не е бил индикатор на племе, клан, род и т.н. в латинският език, тъй като това е латински термин[64].

В том IX на гореспоменатия архив Regii neapolitani archivi monumenta е документирано и как в 1076 г. българинът Сефано Булгаро от Неапол получил благородническа титла, без да се указва точно каква.

Нищо подобно не се казва в споменатият Regii neapolitani archivi, по-точно в неговият втори том[65]. На стр. 4914 е записано domino stephano bulcano cognatomeo – господарят Стефано Булкано[66], баща ми. Под година 1073 вероятно същият Stephano е наречен „почтен“ (venepabili), а дали е получил благородническа титла е под въпрос, защото същият под г. 1071 е наречен игумен на манастира Св. Сергий и Бакх, а игумените не притежават благороднически титли, дори да са ги имали преди постъпването в манастир.

Неаполитанските документи споменават също и улица в Неапол, която незнайно по какви причини в 1086 г. била наречена Булгаурси86.

Нито пише „улица“, нито „Булгаурси» – въпросният текст»[67]: „domino stephano venerabili et igumeno monasterii sanctorum sergii et bachi qui nunc congregatus est in monasterio sanctorum theodori et sebastiani qui appellatur casapicta situm in viriarium de integras omnes terras. positas vero in loco qui vocatur burgaursi territorio putheolano. una cum scapulis et montes seu planum insimul in uno coniuntum iusta campum de olibanum qui vocatur.......“ 

Рositas vero in loco qui vocatur burgaursi – на мястото което се нарича бургаурси.

Друг запис: „domino Stefano, venerabile egùmeno del monastero dei santi Sergio e Bacco, che ora è congregato nel monastero dei santi Teodoro e Sebastiano chiamato casapicta sito in viriarium, a riguardo di tutte le integre terre site invero nel luogo chiamato burgaursi in territorio putheolano con le creste di collina e i monti e le piane, le une alle altа adiacenti vicino al campo di olibanum chiamato . . . “ и по-надолу:

 „ ...terre dello stesso luogo burgaursi poiché noi le abbiamo...“, „...pro memorata terra de burgaursi...“, „...et ipsa terra de burgaursi in illorum posterisque...“,  „...genitore nostro ipsa terra de burgaursi offeruit...“, „...omnes terras de memorato loco burgaursi esset offerta in memorato vestro monasterio...“, „...e la stessa terra di burgaursi fosse in potestà loro...“ , „...l’anzidetto genitore nostro offrì la terra di burgaursi mediante il su testamento al...“, „...del predetto luogo burgaursi fossero state offerte...“, „...omnes terras de burgaursi per memorato genitori“, „...per tutte le anzidette terre di burgaursi che il predetto genitore...“

Тъй като ГД не е виждал преписите и на 100 места да е записано че burgaursi е терен/място, той ще твърди че е „улица“, защото вируса IF-SU-XXI не прощава никому. Целият текст на латински и превод на италиански в приложението накрая.

От българско потекло вероятно бил и протоспатарият, катепан на византийска Италия Василий Войоан (Βασίλειος Βοϊωάννης).

82 Guillou, A. La cultura slave dans le catepanat d’Italie (X–XI s.). – In: Les cultures slaves et les Balkans. 1. Sofia, 1978, p. 269. 83 Codice diplomatico barese IV, Le pergamene di S. Nicola di Bari. Periodo normanno (1075—1194), ed. F. Nitti di Vito, Bari, 1900, N.74.84 Божилов, Ив. Цит. съч., с. 30. 85 Churchill, W. Цит. съч., с. 346 86 Банковски, Ив. Цит. съч.

Пред положението, че Войоан (Боян, Баян)87 е българин, изказват редица съвременни учени. Сред тях са Иван Божилов88 и немският византолог Вера Фолкенхаузен89.

Тези съвременни «учени[68]» упоменати от ГД са със същата «ученост», каквато «ученост» тече във вените на благородният царски род на Кирил Рашков.  Въпросният термин Βοϊωάννης е разгледан от гледна точка на ономастиката (атрибутивна дума прикачена към кръщелно име) от Heinrich Moritz в Die Zunamen beiden byzantinischen Historiken und Chronisten. I Theil. Programm des Humanistischen Gymnasiums in Landshut, Schuljahr 1896/87.

Moritz дава следните примери, които е извел от гръцки исторически хроники: Άτζυποθεόδωρος, Βαρυμίχαηλ, Βοίωάννης, Βουχολέων, Καλοι'ωάννης, Καλόπετρος, Κοκκοβασιλειος, Κουκούπετρος, Κοντολέων, Κοντοστέφανος, Μακροιωάννης, Μαυροθέοδωρος, Μαυροιωάννης, Μαυροκώστας, Μοσχολέος, Μωρογεώργιος, Μωροθωμας, Μωρολέων, Μωρόπουλος, Μωροχαρσάμιος, Πανταλέων, Πτωχολέων, Πυρρογεώργιος, Σκυλοιωάννης, Στραβοβασίλειος, Στραβορωμανός, Χαμαιλέων, Ψευδαλέξιος и т.н. Атрибутивната дума „βοι“ може да значи „рев“, „боен“ вик или келтско племе, според гръцкия език (βοη[69]) и история[70], може да значи „вой“ (воин[71]), „от боен отряд“ (оть вой[72]) според „славянския“ език и т.н. но по никакъв начин тези съображения не могат да превърнат името в българско, гръцко или келтско, само защото някоя от основите (или корените) на името са гръцки, келтски, български или комбинирани.

Всъщност Василий Войоан бил не само най-успешният, но и най-продължително време задържалият се в южноиталийските земи имперски служител – от 1017 до 1028 г. По време на престоя си Войоан възстановил мира в Апулия, потушил бунта на отцепника Мелус, водил успешни военни кампании в Сицилия и Далмация. А също така реновирал и много от старите градове и крепости в южноиталийските земи90.

„Renovar“ нито в латинския (renovatio, renovello, renovo), нито в пост латинските езици се употребява за строителство. Този термин има смисъл възстановяване/преиздаване/подновяваане на документи, закони, статукво, правна ситуация, закон и т.н., но не и за градеж (на градове и крепости).

За персона с интелектуалният багаж на ГД, (който «превежда» двусъставното име Βοϊωάννης, като Войоан и от този превод следва «българско потекло») без да има и повърхностна представа за словообразуване и исторически паметници, несъмнено е чест (или виза за USA) да бъде публикуван в «сборник в чест на проф. дин. Красимира Гагова». Ономастиката и нейният клон «сакронимията», който обяснява сакралната-религиозна същност и произход на имената е terra incognita за ГД. Тълкуването, че «името на Войоан присъства в различни форми: Bugianus, Bogianus, Boiano» е такъв разрушителен земетръс, че сборника би се издул от сълзи ако имаше душа, от крайно неугледният вид на всички „открития“ на ГД до тук.

От неговото управление се е запазила и една интересна история за пленения лангобардски бунтовник Датус, роднина на Мелус. В изискан византийски стил той бил хвърлен за наказание в морето, в чувал заедно с маймуна, петел и змия.

Поучителна история «в чест на проф. дин. Красимира Гагова», като не ни стана съвсем ясно, какво смята ГД за «изискан» византийски стил.

Протоспатарият Войоан имал и син, известен като Exaugustus Boiοannes – катепан на Италия в периода 1041–1042 г. За съжаление той не наследил управленските способности на баща си. Останал в историята само с високопарната реч, която държал пред своята войска преди битката с принца на Беневенто Аденулф91, която загубил.

С предполагаем български произход бил и протоспатарият Вулгарос Христофорос – бивш помощник и приближен, а по-късно и наследник на Василий Войоан като катепан на Италия. Кариерата му на Апенините реално била краткотрайна (1028–1029), но за сметка на това разполагаме с множество сведения за неговата личност. Името на Вулгарос Христофорос било издълбано върху мраморния праг и в арката на църквата „Св. Богородица Халкеон“ (Солун). Споменава се от Лупус Протоспатарий, в Сицилийско-Сарацинската хроника (Cronaca siculo-saracena di Cambridge) 92.

Произведението Cronaca siculo-saracena di Cambridge[73] е компилация от гръко-арабски текстове по история на Сицилия. Тези текстове нямат нищо общо с Lupos Protospatarius и име Vulgaros (или подобно на него) няма в Cronaca siculo-saracena di Cambridge. Името което употребява Lupos е Bugiano[74], под година 1029 във RERUM IN REGNO NEAPOLITANO GESTARUM BREVE CHRONICON: „et Orestes praedictus ascendit in Constantinopolim cum Bugiano, et mortuus est Constantinus Imperator in vigilia S. Martini...“.

Нещо повече, изписването на този термин не се променя или „актуализира“дори през 1626 г. (Antiqui chronologi quatuor Herempertus Langobardus Lupus Protospata Anonymus Cassinensis Falco Beneuentanus cum appendicibus historicis[75], стр.104),

през 1753 (Historia principum Langobardorum quae continet antiqua aliquot[76]...стр.32),

през 1781 г. (Raccolta di varie croniche, diari, ed altri opuscoli cosi italiani, come latini appartenenti alla storia del Regno di Napoli di Pietro Giannone. Tomo 1. 5.[77], стр. 102),

през 1868 (Epitomē historiōn, Zonaras, Joannes, 12th cent; Du Cange, Charles Du Fresne, sieur, 1610-1688; Dindorf, Ludwig August, 1805-1871[78], стр. 172) и т.н.

Той не се променя никога от никого, разбира се това важи за хора, които не са обладани от вируса IF-SU и имат представа от исторически източници.

 и върху един печат в колекцията на Закос93.

Не на последно място ще отбележим, че присъствието на българите в италийските земи се подкрепя и от местната топонимия, както и от редица лични имена, запазени на Апенините. Но картографирането на топоними с основа булг и болг всъщност показва, че

87 Falkenhausen, V. Цит. съч., 253–289. 88 Божилов, Ив. Цит. съч., 262–263. 89 Въпреки последвалия диспут около името на Василий Войоан, разполагаме със сигурен източник относно личността му – произведението на Гийом Апулийски „Gesta Roberti Wiskardi“, където се споменава когномена Багианус. - вж. Anonymi Barensis Chronicon и Лупус Протоспатарий, където името на Войоан присъства в различни форми: Bugianus, Bogianus, Boiano. Един печат, открит от Гюстав Шлюмберже, принадлежащ на стратега и протоспатария Йоан и някога приеман за собственост на Войоан, вече не се свързва с италийския катепан. вж. Falkenhausen, V. Цит. съч., с. 148; Holmes, K. Basil II and the Governance of Empire (976–1025). Oxford, 2005, 429–447. 90 Guillou, A. Production and Profits in the Byzantine Province of Italy (Tenth to Eleventh Centuries): An Expanding Society. – DOP, 28 (1974), 89–109. 91 Божилов, Ив. Цит. съч., с. 264. В проспографския каталог, № 207. 92 Пак там, 273–275. В проспографския каталог, № 248. 93 Zacos, G. Byzantine Lead Seals II. Bern, 1984, No 906.

111

те са разпространени предимно на север, отвъд Рим, и в значително по-малка степен на юг. Страшимир Лишев навремето спомена множество имена с този корен, носители на които вероятно са все далечни наследници на древните българи – Булгарикус, Пулгуларус, Булгариус, Булгари и т.н. А тяхната употреба, както вече отбелязахме, отново преобладава в района на Северна Италия94.

«…множество имена с този корен, носители на които вероятно са все далечни наследници на древните българи – Булгарикус, Пулгуларус, Булгариус, Булгари и т.н.»

 Такива имена естествено няма никъде в италианските, латински, гръцки и т.н. чужди източници и няма да има в близките 10 000 г. Имената имат друг изпис, а как се транлитерират[79] на български е друг въпрос. Неграмотници за които curva – it. значи „проститутка“, diva – lat. значи «дива» и т.н. имаше в близкото минало. Те «превеждаха» dolar[80] – анг., като „рубль“ („Рубль с дыркой“), gringo[81] – it. като Григорий („Прощай Григорий“) и др. Техните наследници днес превеждат Булгарикус, Пулгуларус и т.н. като имена на «древни българи».

Има един Рulchari в CODEX DIPLOMATICUS CAVENSIS,T.II, ed. 1875[82], чийто синове са свидетели в документ № 291. Синовете са наречени Муско (musco) и Сергий (sergius). Парафиралите документа са следните лица: + ego constantinus de mauro, de leupardu, + ego taurus filius leonis de urso comitis rogatus scripsit a suprascripta persona, +ego musco filius pulchari de gregorio comite interfui, + sergius filius pulchari de mauro comite testis sum, + ego sergius filius pantaleonis de iohanne comite testis sum, + ego ursus scriva scripsi. Знака „+“ означава, че на това място е положен подпис.

От логиката на ГД следва [ако под Пулгуларус (какъвто няма в източниците) е разбирал Рulchari (какъвто има само един в латинските и италиански анали)], че Муско и Сергий са малко „по-нови древни българи“ в качеството си на синове на „древният българин“ Рulchari, но тъй като Сергий се нарича и сина на Pantaleonis (от същият процес) – свидетел на комитата Йохан, то стигаме до извода, че Панталеон е много заблуден «древен българин», който не знае, че е такъв.

От южната част на полуострова ни е известен единствено района Болгер (около Тренто), река Булгано, планината Монти Булгерия и общината Челе ди Булгерия в близост до гр. Салерно. Но и това не е малко.

Никак не е малко човек да бъде затънал до гуша в плаващите пясъци на посредствеността, не е виновен естествено – кой може да избегне вируса IF-SU-21 при съприкосновение!? Да не можеш да проумееш превода дори на една чужда дума от десетки, в случаят италиански, действително е Божие наказание.

За разлика от топонимията и ономастиката обаче,

ГД едва ли има и представа «що е това ономастика» (някъде назад дадохме един пример на «сакропонимия») след всички култодиотски изречения, следствие пораженията на вирус IF-SU-21.

За «българската топонимия», ще дадем вече казани примери, като се извиняваме на тези, които вече ги знаят:

Burgaria, Burgària o Burgarìa fu un antico contado dell'alto Medioevo, corrispondente all'attuale territorio occidentale e nord-occidentale della provincia di Milano (l'Altomilanese). Era uno dei contadi in cui si suddivideva la Marca di Lombardia sotto la dominazione dei longobardi e dei franchi.

Този абзац е от ит. Уикипедия (Четиво на твърде висок стили и ниво за кадрите на Историческия Факултет). Пояснено е, че Burgària е името на древна периферна зона на римската провинция l'Altomilanese, както и марка на лангобарди и франки. Днес това е провинция Seprio. Пояснено е още, че термина Burgarìa е contado, което ще рече, крайградска, периферна област. Как се интерпретира термина Contado di Burgaria към днешна дата (за етимологията на Burgària или Burgarìa е излишно разточителство да говорим в този материал и да губим време, докато вируса IF-SU-21 поразява умът на подрастващите):

1. Seprio[83] – Ticino alla Val d'Intelvi, e dal Contado di Burgaria (l'odierno Alto Milanese) fino al Sotto Ceneri, nell'attuale Canton Ticino. Dal 961 il Contado è retto da una discendenza di legge salica, i Conti di Castelseprio, il cui capostipite è il conte Nantelmo, figlio di Rostanno – Тicino, Val d'Intelvi е откъм страната на Burgaria (днес надМилано ),  това което сега е кантон Тичино. От 961г. провинцията се управлява от последователи на Салическия закон (Lex salica).

2. Rosate[84] – Rosate è un comune di 5.246 abitanti della provincia di Milano. Storia Borgo importante durante il Basso medioevo, fu uno dei capoluoghi storici del Contado di Burgaria, una delle contee che suddividevano la Marca di Lombardia, durante le dominazioni diLongobardi, Franchi e in parte sotto il Sacro Romano Impero Germanico.

Град Rosate е в провинция 5,246 жители. . История на селото през късното средновековие, това е един от най-исторически столици на природата на Burgaria, една от областите, които разделят марката на Ломбардия . . .

3. Arconate – Longobardi datato all'anno 568. Arconate era parte del Contado di Burgaria. In questo periodo si andava completando la diffusione del Cristianesimo a scapito della religione pagana romana e furono edificate numerose chiese, facenti capo alla Pieve di Dairago.

Лангобардите от 568 година. Арконате е част от околностите на Burgaria. През този период  завършва на разпространението на християнството за сметка на Римската езическа религия . . . .

4. Dairago – ...la caduta dell'impero d'occidente, Dairago conobbe un nuovo periodo di splendore nel basso medioevo, quando fu capopieve ed uno dei capoluoghi storici del Contado di Burgaria, una delle contee che suddividevano la marca di Lombardia, durante le dominazioni di Longobardi, Franchi e in parte sotto il Sacro Romano Impero Germanico.

Дайраго е един нов период на разкош в края на Средновековието, когато е било църковен център и една от исторически столици на природата на Burgaria, една от областите, които разделят марката на Ломбардия, по време на управлението на лангобардите, на франкска и частично под на Свещената Римска империя.

5. Crivelli – collaterale dei Sanbonifacio. I due casati vengono considerati famiglie di origine franca, perché si attenevano alla Legge Salica. Proprietari latifondisti in principio, divennero Feudatari Imperiali e Valvassori durante la prima metà del XII secolo, fino a comparire nel 1377 tra le matricole delle famiglie nobili milanesi, come Conti reggenti del Contado di Burgaria o di Parabiago.

Собствениците земевладелци в началото, стават имперски и феодални господари Valvassori през първата половина на 12 век, до появяването през  1377 сред елита от благородни семейства в Милано, като водят сметките на регентите на Burgaria окръг  или на Парабиаго.

6. Canegrate – 568 e Milano fu occupata nel settembre del 569. Dal 774 all'888 il territorio di Canegrate fece parte dell'impero carolingio; durante questi anni possiamo immaginare il paese come un piccolo villaggio costituito da case in argilla attorno alle quali si estendevano coltivazioni di cereali, ortaggi e viti. Successivamente Canegrate venne compresa prima nel contado di Burgaria e poi nel contado del Seprio, due delle "contee" in cui venne diviso il territorio di Milano nel basso medioevo

... окръг  Burgaria и след това в окръг Сеприо, два от окръзите на  които е  разделена територията на Милано в края на Средновековието . . . За  8 – 9 в. става въпрос.

7. Trecate[85] – furono dette "comitati". I comitati franchi in territorio novarese furono quelli dell'Ossola, Lomello, Stazzona, Pombia e di Burgaria (collocato sulla riva sinistra del Ticino), a cui appartenevano anche i territori ora occupati da Trecate. L'appartenenza di Trecate al Contado di Burgaria è documentata nel testamento dell'imperatrice Anghelberga, vedova di Ludovico II.

 . . .  Наличието на Трекате в окръг Бургария е документирано в завещанието на империатрица Anghelberga, вдовицата на Лудвиг II.

8. Parabiago – dominazione dell'Impero Romano (I secolo a.C. - V secolo d.C.), del quale sono giunti ai giorni nostri alcuni reperti archeologici, di cui il più importante è senza dubbio la Patera di Parabiago (IV secolo). Medioevo Tra i secoli VI, VII Parabiago è capoluogo di un contado autonomo denominato Comitatus Parabiagi, probabilmente corrispondente alla Burgaria, retto dai Conti Sanbonifacio; durante questo periodo la Regina longobarda Teodolinda concede il permesso di aprire un piccolo corso . . .

През средните векове (между VI и VII), Парабиаго е автономен окръг седалище на комитатуса Парабиаджи, вероятно съответстващо на Burgaria . . .

9. Castano Primo – Castano Primo (Càstan in insubre) è un comune di 10.781 abitanti della provincia di Milano. Storia Castano fu innanzitutto borgo romano ed in seguito appartenne al contado della Burgaria, poi ai conti diBiandrate che vi eressero una rocca militare, indi passò ai Visconti.

Кастано Примо е община, с 10,781 население в провинция Милано. Кастано първоначално е римско село и след това принадлежи към местността Burgaria . . .

10. Borsano – territorio era suddiviso nei tre comuni censuari di Borsano (comune dominante), Custode e Rasino. Nel Medioevo Borsano (Brossianum) faceva parte della pieve di Dairago. Dal punto di vista amministrativo, apparteneva al Contado della Burgaria, uno dei quattro contadi in cui era diviso il Ducato di Milano), e con questa fu incluso nel feudo che Federico Barbarossa attribuì il 9 giugno 1164 a Rainaldo di Dassel, arcivescovo di Colonia e arcicancelliere dell'Impero. Fu proprio qui che si combatté

. . . През Средновековието Борсано (Brossianum) е част от общината Дайраджо. Административно принадлежи на окръг Бургари, един от четири окръга, на които е разделено херцогство Милано и т.н.

в никакъв случай не бива да се доверяваме на антропологията, най-вече когато се опитваме да идентифицираме българското присъствие на Апенинския полуостров. Ако навремето по този начин постъпваха Д’Амико и Банковски, които упорито търсеха и представяха монголоидните черти сред местното население като неоспоримо доказателство за българския му (турански) произход, то това бе в резултат от наложените, вече остарели представи и стереотипи за етногенезиса на прабългарите95.

 ГД вече пет-шест пъти цитира Vincenzo D'amico, а сега твърди, че същият имал остарели представи за «етногенезиса на прабългарите» и то след като ГД не е написал и едно изречение за генетиката на български народ. Антропологията има едно направление, наречено «лингвоантропология» и то се занимава именно с лингво проблемите при превода на термини от един език на друг с оглед на тяхното историческо развитие във времето. В този ред на мисли, сонорните Р и Л в «славянските езици», съответно R, L в италианският и В, V/U в латинският играят ключова роля в проследяване терминологичното използване на термини като Вurgari/Bulgari в европейската историография. Тези естествени насоки за историографията са блокирани за „специалисти-вишисти“ и вируса IF-SU-21, който по неизвестни засега биологични и неизяснени геополитически закони не позволява усвояването на такива прости неща, като намиране на първоизточници, четенето ѝм и т.н. Поради това никак не сме убедени, че „Бог иска това“ (QUOD DEUS VULT), както ни уверяват съставителите още в заглавието.

Въпреки отпадането на някои от изброените антропологични свидетелства относно българското присъствие в Южна Италия през VI–XI век,

Антропологични свидетелства от всякакъв вид[86], не могат да «отпаднат» по никакви причини, различни от апокалиптични и смъртоносни за човешката раса. Те могат да бъдат неизползвани или забравени при културният упадък на една нация, но това не е «отпадане», това е «смъртта» на тази нация.

в края на краищата стигаме до заключението, че българите са имали своята неоспорима роля в историческото развитие на Апенинския полуостров през разглеждания период.

 94 Лишев, Стр. Цит. съч., 351–365. 95 D’Amico, V. I Bulgari stanziati nelle terre d’Italia…, 26–33; Банковски, Ив. Цит. съч

Запознахме се със «стигането» – стигнаха се такива дълбини на посредствена наивност, до каквито трудно се гмуркат дори прочути лаици пишещи на тази тема. Въпроса с намиране на действаща ваксина срещу пораженията на IF-SU-21 си остава приоритет за културата и бъдещето на България, а се надяваме някой „светъл ден“ и прокуратурата да се занимае практически с ликвидиране на недоразумението, което паразитира в държавата (според НК[87], гл.ІІ, чл.10 „уврежда личността на гражданите“, като умишлено втълпява налучничави идеи и изводи. Дейности регулируеми от НК, гл. ІV, раз. І, чл.37, ал. 6 и 7).

Дотогава – люта борба между „учените“ в РБ и Сев. Македония, кой ще надделее с хитрините си и хиляди жертви на вируса IF-SU-21.

Приложение

Doc. 441 (CCCCXLI), an. 1086

 In nomine domini dei salvatoris nostri Ihesu Christi: Imperante domino nostro alexio magno Imperatore anno sexto. die decima mensis decembrii indictione decima neapoli. Visa itaque fuimus nos videlicet gregorium qui nominatur paramenestra et maria honesta femina et drosu honesta femina uterinis germanis filiis quondam domini petri paramenestra. set ego memorata maria honesta femina relicta quidem domini marini pantaleoni nunc vero monacho. et ego drosu honesta femina relicta quondam domini gregorii qui nominatur de illa ficum querere una cum quondam iohannis uterino germano nostro. domino stephano venerabili et igumeno monasterii sanctorum sergii et bachi qui nunc congregatus est in monasterio sanctorum theodori et sebastiani qui appellatur casapicta situm in viriarium de integras omnes terras. positas vero in loco qui vocatur burgaursi territorio putheolano. una cum scapulis et montes seu planum insimul in uno coniuntum iusta campum de olibanum qui vocatur . . . . . . cum introitum suum omnibusque eis pertinentibus que in memorato monasterio. offeruit memorato domino petro paramenestra genitori nostro per suum dispositum. dicendo pars nostra atbersus. memorato domino stephano venerabili igumeno memorati monasterii. ut nos aberemus medietate de memoratas omnes terras ex ipso loco burgaursi eo quod nos illa tenuimus et tenebamus. et alia medietate ex ipsa omnes terras abere memorato monasterio. et per convenientam fecimus inter nobis chartule recetatibe per memoratum dispositum memorati genitori nostri. ut dum illi normanni fuisset in pertinentiam istius civitatis. ipse et posteris suis et memorato sancto monasterio. nobis nostrisque heredibus pro memorata terra de burgaursi. per omnem annum in festivitate sancte marie de agusto mense. dare unum annum triticum quarte duodecim. et in alium annum mileum quarte sidecim at quarta iusta. et ipsa terra de burgaursi in illorum posterisque illorum memoratoque illorum monasterio esset potestate qualiter ipso disposito memorati genitori nostri continet. unde ipse monasterium apud se habet una exemplaria. sicuti in omnibus ipse chartule convenientie declarat. unde venimus nos memorato gregorio et iamdicta maria honesta femina et predicta drosu honesta femina uterinis germanis filiis memorati domini petri paramenestra. et quesivimus vos videlicet cunta congregatione monachorum memorati monasterii. dicendo pars nostra atbersus vos ut vos et memorato vestro monasterio daretis nobis nostrisque heredibus per omnem annum memoratum triticum et iamdictum mileum sicute ipse chartule convenientie continet. pars autem vestra atserebat ut nequaqua vos nec memorato vestro monasterio daretis nobis memoratum triticum et iamdictum mileum. eo quod illicitis et sine ratione nos fecissemus cum memorato domino stephano venerabili igumeno memorati monasterii. ipse chartule convenientie pro quo memorato genitore nostro ipsa terra de burgaursi offeruit per ipsum suum dispositum in memorato vestro monasterio. unde multam altercationem exinde inter nos abuimus ante iudices publicos. et a parte nostra ibidem ostensa fuit memorata chartula convenientia recitatiba per memoratum dispositum memorati genitori nostri. et a parte vestra ibidem ostensa fuit memorata exemplaria de memoratum dispositum qui declarabat quomodo ipsa omnes terras de memorato loco burgaursi esset offerta in memorato vestro monasterio. et dum illas ibidem ostensas et relectas fuissent tribuit exinde inter nos oc iudicium. ut non baluisset ipse domino stephano venerabili igumeno facere nobiscum memorate chartule convenientie. nec nos possamus querere vobis et a memorato vestro monasterio memoratum triticum et iamdictum mileum. set nos poneremus vobis exinde chartule promissionis recitatiba ut amplius exinde causatio non fieret. ita et nos memoratis uterinis germanis per memorata chartula et pro eodem iudicio firmamus vobis quia numquam presumimus nos vel heredes nostris nec alia quabis persona in nostra vite neque abeamus licentiam aliquando tempore vos aut posteris vestris memoratoque vestro monasterio querere tollere memoratum triticum et iamdictum mileum. sive per ipsa chartula convenientia que nobis exinde feci memorato domino stephano venerabili igumeno vel per alium quolibet modum. et nec vos aut posteris vestris memoratoque vestro monasterio querere de memoratas omnes terras de burgaursi per memorato genitori nostro hofferuit per ipsum suum dispositum in memorato vestro monasterio per nullum modum nec per summissis personis a nunc et imperpetuis temporibus. et si quabis persona vos aut posteris vestris memoratoque vestro monasterio exinde at querendum venerit per nos aut per nostros heredes vel per memorata chartula. tunc nos et heredes nostris vobis posterisque vestris et a memorato vestro monasterio exinde desuper tollere et tacitos facere debeamus asque omni data occansione. Quia ita inter nobis exinde iudicatum est. Si autem et in aliquid offensi fuerimus per quobis modum aut summissis personis tunc componimus vobis auri solidos sexaginta bythianteos. et hec chartula promissionis recitatiba ut super legitur sit firma scripta per manus petri curialis quem scribere rogatus per indictione memorata decima

 hoc signum  manus memoratis uterinis germanis quod ego qui memoratos pro eis subscripsi  

 ego stefanus filius domini stefani testi subscripsi  

 ego iohannes filius domini iohannis testi subscripsi  

 Nel nome del Signore Dio Salvatore nostro Gesù Cristo, nel sesto anno di impero del signore nostro Alessio grande imperatore, nel giorno decimo del mese di dicembre, decima indizione, neapoli. Ritenemmo pertanto opportuno noi. vale a dire Gregorio detto paramenestra e Maria onesta donna e drosu onesta donna, fratelli uterini, figli del fu domino Pietro paramenestra, ma io predetta Maria onesta donna vedova invero di domino Marino Pantaleone ora invero monaco, e io drosu onesta donna vedova del fu domino Gregorio detto de illa ficum, di chiedere insieme con il fu Giovanni, nostro fratello uterino, a domino Stefano, venerabile egùmeno del monastero dei santi Sergio e Bacco, che ora è congregato nel monastero dei santi Teodoro e Sebastiano chiamato casapicta sito in viriarium, a riguardo di tutte le integre terre site invero nel luogo chiamato burgaursi in territorio putheolano con le creste di collina e i monti e le piane, le une alle altre adiacenti vicino al campo di olibanum chiamato . . . . . . . . . . . . . . con il suo ingresso e con tutte le cose a loro pertinenti, che al predetto monastero offrì l’anzidetto domino Pietro paramenestra genitore nostro per suo disposto, dicendo la parte nostra contro il predetto domino Stefano venerabile egùmeno del predetto monastero che noi avevamo metà di tutte le suddette terre dello stesso luogo burgaursi poiché noi le abbiamo tenuto e tenevamo e l’altra metà di tutte le stesse terre le aveva l’anzidetto monastero e per accordo facemmo tra noi gli atti di accettazione per il predetto disposto dell’anzidetto genitore nostro affinché mentre i normanni erano nelle pertinenze di questa città lo stesso e i posteri suoi e il predetto santo monastero a noi e ai nostri eredi per la predetta terra di burgaursi ogni anno nella festa di santa Maria del mese di agosto dessero un anno dodici quarte di grano e un altro anno sedici quarte di miglio secondo la giusta quarta e la stessa terra di burgaursi fosse in potestà loro e dei loro posteri e del predetto loro monastero come contiene il testamento predetto nostro genitore. Di cui il monastero ha presso di sé una copia come in tutto lo stesso atto di accordo dichiara. Pertanto venimmo noi, anzidetto Gregorio e predetta Maria onesta donna e la suddetta drosu onesta donna, fratelli uterini figli dell’anzidetto domino Pietro paramenestra, e chiedemmo a voi, vale a dire a tutta la congregazione di monaci dell’anzidetto monastero, dicendo la parte nostra contro di voi che voi e il predetto vostro monastero dovevate dare a noi e ai nostri eredi ogni anno il predetto grano e il già detto miglio come contiene lo stesso atto di accordo. Altresì la parte vostra sosteneva che giammai né voi né il predetto vostro monastero avreste dato a noi l’anzidetto grano e il già detto miglio poiché illecitamente e senza ragione noi avevamo fatto con il suddetto domino Stefano venerabile egùmeno del predetto monastero lo stesso atto di accordo per cui l’anzidetto genitore nostro offrì la terra di burgaursi mediante il suo testamento al predetto vostro monastero. Onde avemmo pertanto grande disputa tra di noi davanti a giudici pubblici e da parte nostra ivi fu presentato il predetto atto di accordo di accettazione per il predetto testamento del predetto genitore nostro e da parte vostra fu colà presentata la predetta copia dell’anzidetto testamento che dichiarava come tutte le terre del predetto luogo burgaursi fossero state offerte al predetto vostro monastero. E allorché là quelle furono presentate e rilette fu dato questo giudizio tra noi che non poteva lo stesso domino Stefano venerabile egùmeno fare con noiStefano venerabile egùmeno fare con noi il predetto atto di accordo né noi possiamo chiedere a voi e al predetto vostro monastero l’anzidetto grano e il predetto miglio ma che noi rilasciassimo pertanto a voi un atto di promessa e di accettazione affinché oltre non vi fosse più causa. Pertanto noi anzidetti fratelli uterini mediante il predetto atto e per lo stesso giudizio confermiamo a voi che giammai presumiamo noi o i nostri eredi né qualsiasi altra persona in nostra vece né abbiamo licenza in qualsiasi tempo di pretendere di avere da voi o dai vostri posteri e dal predetto vostro monastero il suddetto grano e il già detto miglio, sia per l’atto di accordo che dunque fece a noi l’anzidetto domino Stefano venerabile egùmeno o in qualsiasi altro modo e di non chiedere a voi o ai vostri posteri o al predetto vostro monastero per tutte le anzidette terre di burgaursi che il predetto genitore nostro offrì mediante il suo testamento al predetto vostro monastero, in nessun modo né tramite persone subordinate, da ora e in perpetuo. E se qualsiasi persona venisse pertanto a chiedere a voi o ai vostri posteri e al predetto vostro monastero per noi o per i nostri eredi o per l’anzidetto atto, allora noi e i nostri eredi per voi e per i vostri posteri e per il predetto vostro monastero li dobbiamo pertanto allontanare e zittire senza mancare alcuna data occasione. Poiché così tra noi fu dunque giudicato. Se poi in qualcosa offendessimo in qualsiasi modo o tramite persone subordinate, allora paghiamo come ammenda a voi sessanta solidi aurei di Bisanzio e questo atto di accettazione di promessa, come sopra si legge, sia ferma, scritta per mano del curiale Pietro richiesto di scrivere per l’anzidetta decima indizione. !

Questo è il segno  della mano dei predetti fratelli uterini che io anzidetto per loro sottoscrissi.

Io Stefano, figlio di domino Stefano, come teste sottoscrissi.  

 Io Giovanni, figlio di domino Giovanni, come teste sottoscrissi.