Животът на АЛЕКСАНДЪР ЦАР НА МАКЕДОНЦИТЕ
Превела от старогръцки Надежда Генова
(Народна Култура, София, 1991)
(Anonymi Byzantini Vita Alexandri regis Macedonum, Ed. J. Trumpf, Stuttgart, Teubner, 1974)
ГЛАВА ПЪРВА
1. Мъдрите елини, потомци на боговете, като изброиха звездите по небето и узнаха мярата на земята и морето, решиха, че всичко им е известно. Та според тях Нектенабо, последният фараон, царят на Египет, бе отлично образован в гадателското изкуство, магията и астрономията, тъй че знаеше всичко благодарение на способността си да прави магии и да предсказва по звездите. Той дори не притежаваше войски, за да ги изпраща срещу нападащите го врагове, а можеше с магия да връща назад противниците си, дори те да не желаеха. Имаше малко войска, която му служеше, и то за лов, за стража и за обслужване в двореца.
2. Когато му обявяваха война, Нектенабо постъпваше така: вземаше леген, пълен с вода, правеше от восък фигурки на своите врагове, слагаше ги в легена и стиснал в ръка пръчка от абаносово дърво, удряше с нея по средата. И вражите кораби потъваха начаса. В мига, когато восъчните фигурки потъваха в легена, по подобен начин ставаше същото и с хората на сушата. Накратко казано, срещу него изобщо не можеше да се воюва.
3. Един ден дойдоха стражите откъм морето и рекоха: „Господарю, голяма опасност ни грози, защото от север ни напада многобройна войска и по море, и по суша." А Нектенабо им отвърна с Омировия стих:
Вождът съветник не трябва нощта си така да проспива.
Вярват на него войските и важни дела той обмисля [1],
а пък вие отдалече сте съзрели собствената си гибел.
4. И каго влезе в спалнята си и извърши обичайното, не узна нищо друго освен своята гибел. Та като изпадна в униние, реши да потърси спасение в бягството. Взе със себе си злато и астролаба [2], украсен със скъпоценни камъни и бисери, и избяга тайно от Египет.
5. Враговете вече нахлуха и тежка война се стовари върху египтяните, и понеже никъде не намираха царе, обзе ги объркване и смут. И отидоха в прорицалището на Аполон [3], и попитаха какво е станало с паря на Египет. Беше им дадено такова предсказание:
„Аз ви казвам, че повелителят Нектенабо
ще се появи в страната на македонците; побягнал е
стар, ще се върне млад. А сега си вървете,
такава е повелята на съдбата."
Та щом чуха това, те се върнаха уплашени. Разбира се, бяха поробени от враговете и взеха да се грижат за спасението си.
ГЛАВА ВТОРА
1. Като прекоси Египет, Нектенабо достигна Гърция, отмина областите на Пелопонес и Тесалоника и дойде в Македония. Влязъл в града на Филип [1], той се зае с работа — седеше на определено място и предсказваше на минувачите начинанията на съдбата им.
2. В града царуваше Филип и този Филип имаше за жена Олимпиада, но тя бе безплодна и не можеше да роди от него. Та Филип, бе много натъжен, защото нямаше деца. Тъй като мислеше да отсъствува на война дълго, той повика жена си Олимпиада и като се събраха, рече: „Да знаеш, че ако не родиш дете, когато се върна от войната, ще те лиша от прегръдката си." На разсъмване Филип потегли на война с цялата си войска.
3. А Олимпиада се натъжи и разтревожи от думите на Филип и тайно разпитваше когото срещнеше какво да стори. Една прислужница й рече: „Господарко, мога да ти разкажа нещо и щях да ти го кажа, ако не беше опасно." А Олимпиада й отвърна: „Говори, защото не те заплашва нищо, а ако приказките ти отговарят на желанието ми, обещавам да ти се отблагодаря." И прислужницата каза: „В града има един египтянин, който може да изпълни всичко, що ти е на душата, стига само да поискаш да те види."
4. Без да се бави, Олимпиада веднага изпрати да го доведат и му рече: „Човече, ако е истина това, което ми разправиха за тебе, че можеш с твоето изкуство да отключиш безплодната утроба и да направиш душата на мъжа ми да изпита благото на моя любовен чар, бързо ми помогни и аз ще ти се отплатя многократно за труда." А Нектенабо се взря в нея, съзря блестящата й красота и се влюби. Гледаше я вторачено, без да може да откъсне поглед, кимаше и стоеше целият разтреперан. А царицата разбра, че нещо става, отпрати всички и се обърна към него: „Защо ми създаваш трудности, човече? Кажи веднага дали боговете ти дават сила." Нектенабо й отвърна: „Не знам как да ти кажа какво те очаква, защото виждам, че боговете стоят и отсам, и оттатък, и всички желаят да бъдат с теб и ти да родиш от тях. Ако остана тук, аз ще те известявам За тяхното идване, за да не се плашиш. Защото те ще дойдат при теб в образа на лъвове, орли и змии. Боговете са тези: Зевс в образа на орел, Амон на змей и Херакьл на лъв [2]. И повярвай на виденията. Защото те ще дойдат при теб под образа на всички тези животни, ще се съберат с теб и ще ти дарят дете, което ще бъде цар и владетел на света." Щом чу това, Олимпиада стана неспокойна и рече на Нектенабо: „Ако ти съзираш това в мене и боговете желаят да бъдат с мен, остани тук и ме извести предварително за тяхното идване, тъй че склони да бъдеш тсрай мен." И Нектенабо поиска да му дадат отделна стая.
5. След като се случи това. Олимпиада се замисли и бе склонна да приеме казаното. И ето че огромен орел се появи пред хората и те се изплашиха силно поради необичайното видение. А орелът беше Нектенабо, той влезе в стаята, сноши се веднъж с Олимпиада и изчезна. Страх обхвана всички. И ето че посред объркването се появи лъв. И докато присъствуващите трепереха от страх, той премина между тях, влезе в стаята, сноши се веднъж с царицата и изчезна. Ужас и смайване обзе хората. И както бяха поразени, ето че страшна змия се появи със съскане и сякаш издишаше огън от ноздрите си. Щом я съзряха, всички побягнаха и като се скриха... [3] И пак излезе, изричайки много стихове, и изглеждаше необикновен при излизането си, и се отправи към царския дворец, където имаше помещение. На другия ден отиде при царицата и й рече: „Сега си щастлива и благоразположена към всички жени, Олимпиадо, от днес носиш в утробата си царя на целия свят, днес ти зачена мъжка рожба. А когато дойде време да родиш, изпрати да ме повикат и стори това, което ти кажа: в кой час да родиш детето." Щом настъпи часът на раждането, царицата изпрати да повикат Нектенабо. Той отвори книгата си по астрономия и видя планетите и съзвездията и че часът не беше добър да роди детето. Каза на жените и те вдигнаха високо краката на царицата, за да не падне детето. И когато Нектенабо видя, че нощта напредва и въртенето на небето и елементите на земята се усилват, нареди да пуснат царицата и тя роди детето. То излезе на бял свят, изплака и като проговори, рече: „Когато се изпълнят четиридесет години, пак ще се върна в тебе, земьо, майко моя!" И всеки видя и се изненада как детето проговори.
ГЛАВА ТРЕТА
1. ...притежаваше едновременно три образа. Съдейки по дързостта и суровостта му, човек би рекъл, че е орел, готов да се нахвърли на плячката; имаше широки гърди, силен врат и огнена коса като лъв, а зъбите му бяха бели и остри като тесли. Дясното му око беше черно, а лявото — огаеножълто, та можеше да се вземе за златно [1].
2. Всички искаха да го видят, но майка му не позволяваше. Тя го взе и отиде в прорицалището на Аполон да попита какво ще стане с детето. Ето какво гласеше прорицанието:
„Ще стане господар на цялата земя и щом изпълни два пъти по четири години, ще победи в състезание с колесница, ще я управлява сам и ще се върне увенчан, като отмъсти за теб, ще ти върне Филип и ще бъде мъстител за баща си. Иди си, бъди радостна и се весели в царския дворец."
3. Междувременно изминаха пет години и Александър постепенно порастваше. А Филип победи във войната и на път за дома си видя сън, че боговете му се изпречват на пътя с Александър на ръце и му го показват с думите: „Това дете ти е от нас." Филип се събуди от странното видение, повика двамата си мъдреци Менандър и Аристокъл [2] и им разказа съня си. Те се замислиха над случката и докато се чудеха, долетя Зевсовата птица [3] и пусна яйце в скута на Филип. Царят скочи изплашен от стола, яйцето падна и се пукна, от него изпълзя малко змийче, уви се около яйцето и като докосна отвора, от който излезе, начаса издъхна. Щом видяха това, Менандър, Аристокъл и хората им намериха обяснението на съня и разясниха знамението с думите: „Бог ти е дарил дете, което ще обходи цялата земя и ще умре на връщане, нестигнало родината." При тези обстоятелства ето че пристигна вестител с писмо, в което се съобщаваше за Александър, че Олимпиада го е родила от боговете, и се описваха качествата на детето. Филип занемя и сетне продума: „Нищо не мога да кажа, ако боговете прелюбодействуват с Олимпиада, защото съм по-слаб от тях и съм техен роб. Нека Александър ми бъде дете от боговете."
4. Филип тръгна оттам и се завърна в Македония. Като стигна града и влезе в двореца, насреща му изтича Александър, много красив и прекрасен на вид. Щом го видя, Филип го вдигна на ръце и го разцелува нежно с думите: „Ето и новия Ахил." Той отдаде на боговете хубостта и красивата външност на детето и у него се събуди още по-голяма любов.
5. Филип повика един от най-мъдрите си приближени на име Аристотел и му рече: „Вземи моя син и го научи на Омировите песни." И детето Александър започна да ходи всеки ден на училище и изучи за една година цялата „Илиада". Понеже всички деца завиждаха на големия му ум, казаха: ,,Ако беше учил при Нектенабо, щеше да познаваш небесните движения." Като чу това, Александър отиде при Олимпиада и й рече: „Майко, изпрати ме да се уча при египтянина Нектенабо." Тя се съгласи, щом чу за Нектенабо, отиде при Филип и рече: „Александър иска да учи при египетския учител, който преподава движението на небесните тела..." [4]
6. ...неговият отбор побеждаваше. Учителят го премести в другия отбор и Александър пак спечели победата. Преподавателят Аристотел безкрайно се смая. Един ден повика всички, които бяха царски синове, и попита всеки поотделно: „Ако получиш от баща си царството, какво ще подариш на своя учител?" И един му отреди триста таланта, друг — четиристотин, трети — петстотин. Аристотел погледна Александър и го запита: „Ако получиш царството на баща си Филип, какво ще ми дадеш?" А той отвърна: „Нищо освен това, което бог пожелае и съдбата отреди." Изумен от отговора, Аристотел каза: „Синко, иди си, учи се при боговете, защото вече не е нужно аз да те уча."
7. После умникът Александър както обикновено отиде сутринта при Нектенабо, видя, че той държи астролаб в ръцете си, и го запита: „Учителю, какъв е този красив уред?" Египтянинът отвърна: .„Този уред наподобява движенията на небесните тела." Момчето му рече: „Моля те, покажи ми върху него нещо от небесните явления." Нектенабо му показа дванадесетте зодиакални знаци и петте планети, слънцето и луната, и звездите, които ги съпътствуват при изгрева им: Плеядите, Орион, съзвездието Воловар, Сириус, Андромеда и Голямата мечка, и останалите звезди около Дракона. Уредът беше изработен от злато, инкрустирало със скъпоценни камъни: слънцето беше направено от диамант, луната — от кристал, Юпитер — от хиацинт, Сатурн — от смарагд, Марс — от лихнит, Венера — от перла, Меркурий — от лунен камък, и накратко казано, всичко по астролаба беше от прозрачни скъпоценни камъни.
8. Александър го разгледа и попита Нектенабо: „Наистина ли планетите на небето са такива и чрез този уред ли узнаваш всичко, както чувам?" Нектенабо потвърди. И Александър помоли: „Разкрий ми небесните тела и явления, както ми разкри работите върху астролаба." Нектенабо се съгласи да му покаже. Щом падна нощта, двамата отидоха на един връх, застанаха на ръба на скалата и Нектенабо взе да показва на Александър звездите. А той се направи, че уж не вижда точно, зает да слуша, приближи се до Нектенабо и както разговаряха, бутна го долу в пропастта. Александър отиде при умиращия египтянин и му рече: „Учителю, може да си знаел, но това беше ли ти известно?" А той с мъка му отвърна: „И това не бе тайна за мен, чедо, аз точно знаех, че ще бъда убит от сина си." И с тези думи издъхна. Като го чу, Александър се разкая горко, вдигна го на раменете си и отиде при Олимпиада. Щом го зърна, тя попита:
„Какво правиш?" А Александър отвърна през сълзи: „Нося Анхиз като втори Еней. Впрочем кажи ми, майко, това ли е моят баща?" Царицата му разказа всичко, като почна съвсем отначало, а Александър се обля в сълзи и го погреба с подобаваща почит. И Филип нищо не узна.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
1. Хората се възхищаваха на Александър във всичко — и за разума, и за храбростта, и за щастливата съдба. По това време едни пастири, които се грижеха за конете на Филип, му известиха следното: „Господарю, в твоята конюшня се роди чуден кон — превъзхожда Пегас по красота, необуздан е като змей и изпохапа мнозина от нас. Едва можахме да му надвием. Твое величество да нареди според твоята воля." Филип заповяда: „Доведете го да го видя!" Те отидоха и доведоха коня, превързан с две вериги, страшен и много красив, на дясното бедро с отпечатана бича глава [1] и с рог на главата. Филип се удиви при вида на коня и заповяда да направят желязна клетка, да го затворят в нея и да му дават за храна осъдените на смърт. Защото животното не ядеше нищо освен ечемик и човешко месо. След това никой не смееше да се доближи до него.
2. Александър тъкмо се връщаше от учение, приближи се до клетката и спря да погледа коня. А пък конят се подчини на съдбата си, наведе глава, смири буйния си и необуздан нрав и застана кротко. Александър протегна ръка през отвора на клетката, хвана коня за ухото и го притегли към себе си, а животното се подчини като вол за оран. Момчето го спря, постави му юзда в устата и го яхна.
3. При своята обиколка, седнал на възвишение, Филип правеше преглед на войската, като наблюдаваше ездата на всеки воин. В този момент се появи Александър, яхнал коня Буцефал. Щом го видяха, хората се разбягаха и изпокриха. А Александър отиде насред арената и показа твърде изкусна езда, така че всички му се възхитиха, а Филип се усмихна и го похвали за опитността. След този ден в лицето на Александър очакваха втори Херакъл, а Филип му предостави млади воини, колесници и коне. И така той растеше с отлични постижения в учението и с успехи в ездата и в лова.
ГЛАВА ПЕТА
1. Когато един ден Александър разговаряше с връстниците си, от дума на дума стигнаха до приказката, че в Рим най-знатните царски синове се състезават с колесници и на победителя се дава наградата на Зевс Капитолийски [1], а победеният бива убиван от победителите [2]. Щом чу това, Александър изтича при баща си и му каза: „Моля те, изпълни ми това желание, господарю, дай ми каквото ми приляга и ме изпрати в Рим да се състезавам с колесница."А Филип отвърна: „Колко бързаш, чедо, още не си изпълнил осем години и искаш да се надбягваш с колесница. Не те пускаm, защото си наш син!" А Александър рече: „Ако не ме пуснеш, след малко ще ме видиш мъртъв."
2. Склонен от заплахата, Филип му приготви колесница, даде му и седемте най-бързоноги жребци в Македония, направи му и одежда, както Александър определи. Цветът й беше като на изгряващото слънце [3], беше украсена със злато и скъпоценни камъни. Александър взе със себе си войници и много прислуга и замина за Рим.
3. По случайност участвуващите в надбягването имаха време и се подготвяха за олимпийското състезание. И се намериха трима души, но липсваше четвърти. И поради това гражданите бяха унили. По обичая излизаше вестител и призоваваше желаещите да се състезават, тъй като това е благородно и мъжествено и приятно на Зевс. Докато вестителят викаше, Александър пристъпи и поиска да се надбягва с колесница. Всички го наобиколиха и докато се възхищаваха на неговата младост и неустрашимост, на строгостта на лицето му и благородната усмивка, се изненадваха. По това време ето че някои си Николай, царска син, твърде опитен в карането на колесници, едър и много силен мъж, като се изстьпи на Капитолия, рече: „Защо си тук, момче?" Александър отвърна: „Искам да се състезавам с колесница!" А Николай се изхрачи върху лицето му и си отиде. Александър се ядоса на това и каза: „Всички знаят, че съм дете, но на състезанието ще ти се сторя по-велик от Арес и Херакъл и ти ще загубиш живота си от мен!" При тези думи хората възкликнаха, че Александър е роден от Зевс като... [4]
4. Тълпата се събра, вдигна се глъчка, а всички желаещи да се състезават с колесници бяха заведени в храма на Зевс Капитолийски. И ето Николай, пристегнат в дреха с небесен цвят [5], и с него Калистен, облечен и той в подобна дреха [6], а след тях Лаомедонт и Александър - Лаомедонт беше като олимпиец [7], а Александър като изгряващото слънце. И настана голям шум и привържениците на синята партия извикаха на Лаомедонт: „Защо пожела да загубиш живота си, Лаомедонтс, и излезе с някакво момче да се състезаваш срещу Николай и Калистен?"А Лаомедонт им отвърна: „Вие от синята партия се откажете от мен, пък аз ще получа от това момче венеца на Зевс Милостивия. Защото след това състезание ми е предсказано бащиното царство." И като каза това, хвана Александър за ръката, целуна го и се обърна към хората: „Ето Александър и неговия Еномай!"
5. Междувременно подготвяха състезанието, започнаха да впрягат конете и всеки се грижеше за своята колесница. А Александър впрегна в двуколката два дорести коня, отдясно бе Буцефал, а отляво — Пегас. И те стояха така подредени, та всички рекоха, че Александровите коне са родени сред олимпийците. Като донесоха камъчетата [8] и бе хвърлен обичайният жребий, се падна сините да тръгнат, а после Александър с червените. Съдиите застанаха, до тях и мапарият, наобиколени от зрителите и запалянковците, които викаха, Зевс наблюдаваше от небето, а на Капитолия седеше жрецът на Зевс, който бе уредник на състезанието. Тълпата се блъскаше, като че ли да гледа не олимпийското надбягване, а да види какво ще извърши Александър. И хилядната тълпа сякаш имаше едно око, насочено към Александър.
6. Междувременно Александър направи знак и мапарият махна с ръка към тълпите. А те извикаха: „Ето ни!" И настана глъчка и блъсканица, а после всички замлъкнаха. По-голяма бе тревогата на състезателите. Внезапно синият даде обичайния знак и след като мапарият извести на тълпата и хората извикаха: „Ето ни!", изведнъж преградите бяха свалени. Изумление обзе всички. Защото, като излязоха едновременно, Николай и Калистен оставиха Александър в средата и от двете страни оглеждаха къде да го ударят смъртоносно. Александър караше помежду им като връхлетян от буря кораб. Щом стигнаха завоя при камъка [9], Александър отпусна юздите и Буцефал пресече пътя на конете. Отминавайки Калистен, Александър го изблъска при камъка, налетя върху колесницата на Николай, удари го с оста и той умря на място. Конете му се отвързаха и също бяха убити и само Александър продължи състезанието. А Лаомедонт, който идваше отзад, победи Калистен и се втурна срещу Александър. Тогава зрителите се развикаха на Лаомедонт да спре. Александър пак доби смелост от това и тръгна срещу Лаомедонт. Ужасеният Лаомедонт овладя конете и взе да прави умолителни знаци. Но Александър не се спря, додето жрецът на Зевс не стана и не му прати лаврова клонка, както бе обичаят. И едва го убедиха да остави Лаомедонт. При това се завърза спор, зрителите се развикаха и зашумяха. Александър бе обявен за победител и докато всички го хвалеха и му се възхищаваха извънмерно, бе увенчан от жреца и получи предсказание от Зевс. То гласеше: „Свидетел съм на твоята победа, Александре, нека моят венец ти донесе сполука, ти ще отмъстиш за майка си и баща си и ще управляваш света."
7. Като получи предсказанието, Александър си тръгна от Рим и се стече народ, и почти целият град се събра. Там беше и Лаомедонт, който се състезава с него и не искаше да го остави, тъй като бе прекрасен и достоен за благоволението на боговете младеж. Все пак хората се върнаха, възхищавайки се на разума и храбростта на Александър, и съчиниха в негова чест тази хвалебствена песен:
„Гордей се, Филипе, радвай се, Македонийо,
защото ти си баща на Александър,
а ти се зовеш негова родина.
Посрещате го увенчан, непобедим,
победител, велик стопанин на земята.
Изгрявайки, той озари Рим,
като възхождащо слънце се състезава на стадиона
и затъмни всички останали светила.
Приеми го, бляскава Македонийо,
и нека той те брани от враговете.
Защото Александър е владетелят на света!"
С тези думи хората минаха през града, носейки лаврови клонки в ръце. А Александър се запъти към Македония.
ГЛАВА ПЪРВА
1. Омир, „Илиада", II, 24—25, в превод на Александър Милев и Блага Димитрова.
2. За имената и понятията вж. азбучния показалец.
3. Става дума за прочутото в древността прорицалище на бог Аполон в Делфи на пл. Парнас.
ГЛАВА ВТОРА
1. Това е столицата на Македонското царство гр. Пела.
2. В гръцката митология орелът е символ на Зевс. Името на митическия герой Херакъл е свързано с един от дванадесетте му подвига — победата над Немейския лъв, откъдето и появата му като лъв. Змията е символ на хтоническата сила на бога лечител Асклепий. В елинистическо време тя става символ и на Сарапис, и на Амон.
3. На това място текстът е повреден.
ГЛАВА ТРЕТА
1. Различният цвят на очите се е възприемал в древността като знак за нещо свръхестествено и неземно.
2. Несъмнено авторът, както е на други места в романа, произволно смесва различни исторически лица.
3. Тоест орел.
4. На това място текстът е повреден.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
1. Оттук името на коня: Буцефал означава буквално „Бича глава".
ГЛАВА ПЕТА
1. Авторът явно има предвид бога покровител на Олимпийските игри Зевс Олимпийски, но тъй като целият епизод е пренесен в Рим, божеството е смесено с върховния бог на римския пантеон Юпитер Капитолийски.
2. Преместването на Олимпийските игри в Рим става по всяка вероятност след 393 г. от н.е. В романа е налице тенденцията Александър да бъде очистен от езическото си минало (т.е. участие в игрите в Олимпия), което е явен анахронизъм.
3. В Рим от времето на империята, а после и във Византия е имало четири партии в състезанията, чиито цветове били син, зелен, червен и бял. По-късно остават само синята и зелената партия. Александър носи дреха в цвета на „червените".
4. На това място текстът е повреден.
5. Николай е представител на синята партия.
6. От текста не е съвсем ясно за коя партия става дума.
7. Лаомедонт също е от синята партия.
8. В античността за теглене на жребий били използувани различни на цвят камъчета.
9. Камъкът в единия край на стадиона ограничавал половината от разстоянието, определено за пробег, и поради това трябвало да бъде заобиколен.
ГЛАВА ШЕСТА
1. Междувременно Филип отстрани Олимпиада, тъй като искаше да се ожени за друга, и нареди да се вдигне сватба. Вече празнуваха бракосъчетанието и шумът растеше, когато в царския дворец влезе увенчаният Александър с жезъла на победата в ръка. Отдаде дължимата на баща си почит и той го покани да седне на трапезата. А щом седна, Александър нареди да покажат на баща му победните венци и диадемата на Зевс Капитолийски.
2. А пък Филип, като ги съзря, се навъси и се разкая за това, което беше сторил на Олимпиада. Поканените видяха лицето му и разбраха неговото настроение. И поднесоха чаша на Филип, но той не искаше да пие. Един от сътрапезниците, който беше баща на току-що омъжената за Филип Евримеда [1], стана и рече: „Пий, господарю, и бъди щастлив с Евримеда. Защото с нея ще си родите законни деца." При тези думи Александър се ядоса и скочи от масата. И като грабна с две ръце боздугана, едни уби, други рани тежко, трети отблъсна към стените, а четвърти изхвърли от двореца. Дори и Филип се изплаши и понечи да избяга, но падна, удари си лошо крака и от страх и болка остана да лежи занемял като мъртъв. И можеше да се види как новият Одисей се бие храбро за гибелта на женихите [2]. Сполетя ги нечакана смърт и те трепереха от ужас и някои запяваха, други щяха да умрат, а трети вече лежаха мъртви.
3. Съобщиха на Александър какво се беше случило с баща му и той веднага се оттегли от боя и се отправи в двореца. И като намери баща си паднал, повдигна го с ръце, поведе го към спалнята, положи го на леглото и, естествено, се зае да го лекува. А Филип, макар че го измъчваше болката, като гледаше Александър, започна да се смее и да се радва и каза: „Какво момче надви над толкова много и толкова големи мъже. Малко остана и мен да уплаши." И протегнал ръка, хвана Александър, прегърна го през врата и сладко го целуна.
4. А Александър също му отвърна с целувка и рече: „Нека Олимпиада да царува с теб!" Филип отговори: „Да, нека да царува с мен, чедо мое, и нека да умре с мен без каквито и да е уговорки, а теб определям за мой наследник. Прости на мен, твоя баща, стореното на Олимпиада, твоята майка!" Александър изтича, доведе Олимпиада и се обърна към Филип: „Не се срамувай от мен, защото аз съм твой син, и ако искаш да ме убедиш напълно, легни тази нощ пред очите ми с моята майка!" А Филип отвърна: „Да не отлагаме до довечера, но тозчас ще те убедя, защото изпитвам мъка по нея. И ако живея сто години, тя ще царува заедно с мен!"
ГЛАВА СЕДМА
1. Така стояха нещата и след няколко дни Филип надви болестта. И точно тогава скитите се приготвиха за война срещу Македония. Узнал това, Филип направи преглед на войската и разбра, че тя не е достатъчна, за да излезе срещу тях. Защото скитското пълчище беше многобройно, около петстотин хиляди души. Та Филип бе затруднен и като повика всичките си приятели, се чудеше какво да стори за войната. И Аристотел рече: "Господарю Филипе, възложи на Александър да води войната, добрата съдба ще му помогне."
2. И Филип повика веднага Александър и му каза: „Дойде време да се биеш за родината си, Александре, съдбата отреди войната на теб. Кажи сега какво мислиш за нея, тъй като в мисълта е началото на успеха. Та прецени какво е положението ни в тази война." Александър стоеше и заедно с него стояха всички, и както стоеше, се усмихна и с усмивката доби смелост и със светнало лице продума на баща си: „Защо не ми рече отдавна, ами седиш унил и загрижен заради събирането на куп мравки? Още сега ще тръгна срещу тях, ще ги разбия и ще унищожа тяхната сила. Защото победите и пораженията не зависят от множеството, но се даряват от провидението свише." При тези думи всички се взряха в Александър и му се възхитиха, а той стоеше сред тях като сияйна звезда. И Филип отвърна: „Върви, чедо, извърши това, което провидението влага в душата ти!"
3. И Александър потегли с тридесет хиляди младежи и се отправи да воюва срещу скитите [1]. Войската на скитите нямаше чет, но съдбата на Александър бе непобедима. Той взе неколцина със себе си и зае едно било. И като направи преглед на войската, избра най-подходящото място, което беше труднодостъпно и непознато на скитите. Върна се и взе цялата войска, отдалечи се през нощта и заобиколи враговете от разстояние. Той остави пролука в труднодостъпното място и нареди на около две хиляди отбрани войници да се скрият там. После заповяда на всички наоколо да запалят по тридесет и повече огньове. Щом това бе сторено и скитите видяха неизброимото множество пламъци, не можаха да сторят нищо, защото страхът и грижата отслабват разума. И като се огледаха навсякъде, видяха, че на мястото, където Александър бе поставил засадата, няма огньове. И те решиха през нощта да избягат и да се спасят оттам. Начаса изоставиха всичките си вещи и се втурнаха в бяг. А Александър, щом ги видя, последва безшумно по петите им с цялата си войска. Когато скитите достигнаха мястото и навлязоха в теснината. Александър нареди да свирят тревога зад тях и македонците нададоха вик. А скитите се заблъскаха помежду си, отпред изскочиха срещу тях войниците от засадата, нападнаха ги и отзад, а те стояха и не очакваха вече нищо освен смъртта. Нададоха викове за милост и се притиснаха едни към други . Александър се смили над тях и веднага заповяда битката да се прекрати, нареди всички да бъдат оковани и отведени при неговата войска, докато реши какво да прави с тях.
4. Щом отидоха на отреденото им място, Александър заповяда на техните първенци да пристъпят към него. Те пристъпиха разтреперани, а той им рече: „Видяхте, че провидението ви предаде в ръцете на македонците и вие не можахте да се противопоставите на праха от краката ни. Мои роби ли сте, или не?" А те отвърнаха уплашени: „Твои роби сме, господарю, и ще ти робуваме довеки, ако ти е угодно." И те паднаха ничком и целунаха нозете му. А Александър, изпълнен с добро чувство към тях, нареди да ги освободят от оковите и да влязат заедно с него във Филиповия град, за да ги покаже като доказателство за победата, а после да им прости и да ги върне в родината им. Той нареди да плащат ежегодно данък на македонците.
ГЛАВА ОСМА
1. Но щом стигнаха града, настана глъчка и блъсканица и хората посрещнаха Александър и му разказаха какво се бе случило. А то беше следното: когато навремето Анаксарх [1], тиранът на Тесалоника, бил гост на Филип и бил посрещнат гостоприемно, видял Олимпиада и оттогава бил влюбен в нея. А като узнал за скитското нападение срещу македонците, пристигнал в Македония с дванадесетхилядна войска под предлог, че е съюзник, и с намерението да отвлече Олимпиада, ако му се удаде, ако ли пък не —да се върне обратно като съюзник. А съдбата лесно му предоставила Олимпиада. Понеже, щом научил за победата на Александър над скитите, Филип излязъл да го посрещне заедно с Олимпиада. Оставил я в едно предградие, а сам тръгнал напред с войската, която водел, изпълнен с гордост. Анаксарх разбрал това, пристигнал, грабнал Олимпиада и се върнал. А Филип, като узнал, тръгнал да го преследва с малкото си войска.
2. Веднага щом научи за станалото, Александър нареди фалангата и запреследва Анаксарх с около осем хиляди конници и скоро го застигна. Но Филип го беше изпреварил и в завързалото се сражение падна от коня ранен в гърдите. Александър го намери на земята и като видя, че все още диша, го остави, впусна се в сражението, обкръжи противниците си и започна да ги посича безмилостно. Анаксарх и хората му се обърнаха в бягство и оставиха Олимпиада. А Александър залови един от неговата свита и му обеща: „Покажи ми Анаксарх и ще ти подаря живота, кълна се в провидението!" Човекът му го посочи с думите: „Погледни в средата на фалангата и ако видиш едного с бели доспехи и златен шлем на пъстър кон, той е Анаксарх."
3. Като получи това указание, Александър го позна и се втурна с още четиристотин конници посред строя. Всички отстъпиха пред гибелта и изоставиха Анаксарх. А Александър го залови и не помисли за друто, ами го отведе при баща си. Филип вече едва дишаше. Александър му рече: „Татко мой, стани и отмъсти на врага си със собствената си ръка" — и изтика вързания Анаксарх пред очите му.
4. А Филип, още жив, се надигна, като се подпря на ръце, хвана меча и посече Анаксарх. После поръси с кръвта му Александър и се обърна към множеството македонци: „Нека това да сполети всички, които се опълчат срещу Александър и македонците!" Олимпиада стоеше редом и го оплакваше, а той я погледна и изрече с труд: „И ти си достойна за възхищение, задето си родила такъв син!" И като извърна очи към Александър, увисна в прегръдка на врата му, склони глава и издъхна.
5. Македонците се изпълниха с печал, внесоха го в града на златен одър и го погребаха по своя обичай.
ГЛАВА ДЕВЕТА
1. След като измина времето на траур, скитите отидоха при Александър да го попитат за неговото решение. А той ги отпрати в родината им с думите: „Щом се върнете, пригответе ми около тридесет хиляди изпитани мъже за съюзници; всичките да са стрелци. И когато ви известя, ми ги изпратете. А ако не сте съгласни, ние ще намерим други съюзници, когато дойдем да разорим земята ви." Тогава скитите се поклониха доземи на Александър и го нарекоха бог, а като си тръгнаха, се споразумяха да му се подчиняват робски чак до пето поколение.
2. След смъртта на Филип Александър бе провъзгласен за цар на Македония.
3. Той нареди незабавно да се съберат всички, които упражняват някакъв занаят — железари, медникари, дърводелци. И заповяда на ковачите да направят ризници и шлемове, различни мечове и железни върхове за копията и мачтите им, на дърводелците — щитове, лъкове и дръжки за копия, и ги отпрати, като им рече: „Който от вас престъпи заповедите ми, ще бъде предаден на смърт."
ГЛАВА ДЕСЕТА
1. По това време персийският цар Дарий изпрати на изток вестители до македонците за годишните данъци. Те трябваше да ги вземат и да се върнат веднага назад. Щом стигнаха до Филиповата столица, пратениците поискаха по обичая царят да ги посрещне и да се поклони робски пред царските писма, сякаш се покланя на самия персийски цар, и да приеме с подобаващи почести неговите вестители, но Александър не стори това. Изпрати при тях Антиох, още момче на тринадесет години, и с него някои велможи, всички облечени със златни ризници. Антиох носеше копието на Александър. Когато персийците стигнаха градските порти, Антиох проводи при тях вестител да им каже: „На вас, пратениците на Дарий, ви е заповядано, щом стигнете при нас, да коленичите и да се поклоните на Александровото копие. А ако не го сторите, той ще ви накаже със смърт." Като чуха необичайните и неочаквани думи, хората на Дарий силно се удивиха и изпълниха заповедта, макар и с нежелание. Приближиха се, поклониха се пред копието на Александър и целунаха краката на Антиох. [1] Така стана точно обратното: защото пратениците отдадоха почитта, която очакваха да получат от царя като представители на господаря на целия свят, персийския цар Дарий.
2. А Александър, седнал на една височина, бе заобиколен от македонски момчета, облечени с пурпурни дрехи със златни пояси. Самият Александър носеше дрехи с цвета на изгряващото слънце и имаше на главата си победен венец от злато, скъпоценни камъни и бисер като знак свише, подобно на Зевс. И нямаше човек, който да не го оприличи на Зевс, а свитата му — на небесните светила; и момчетата наистина сияеха като звезди. А от градската порта до Александър се простираше голямо множество люде, всички бяха въоръжени и отвсякъде ехтяха гласове и тропот, тръбни звуци и приветствия, отвсякъде се стичаха тълпи. Кандавъл, Арзембар и свитата им вече навлизаха през портата, когато Антиох нареди да се отправят с него пеш при Александър. Те изпълниха заповедта и га обзе страх и ужас, защото неочакваното изглежда страшно на неопитните. А като преминаваха през града, не знаеха какво първо да гледат — всичко им се струваше удивително. Щом стигнаха при Александър и отправиха поглед към него, им се стори, че виждат някакъв бог. Те паднаха на земята я му се поклониха ничком, а като се изправиха, не искаха да отместят взор от него, пък и да искаха, не можеха. Насилваха се да гледат в земята, но очите им се насочваха против волята към Александър. И не се насищаха на гледката. Пратениците се поклониха три пъти и подадоха писмото от Дарий. Антиох го пое и го прочете на царя.
3. Съдържанието на писмото бе следното:
„Тъй като върховната власт е дадена единствено на бога Дарий — а нима има друг бог освен Дарий, който с безграничната си мощ е господар на поднебесната шир? — той властвува над царе и управители. При това да се знае, че на Наше величество е известно за македонците; и макар че до този миг ви бяхме забравили, сега вие ще бъдете поучени за всичко, което се отнася до нас от изпратените от нас велики люде. И след като получим от божието провидение властта над македонците, вие отдайте най-покорно страхопочитанието си пред Наше величество, предоставете на нашите пратеници годишните данъци и нашата божия милост ще ви отстъпи досегашната власт."
Писмото бе надписано така: „До робите на бог Дарий, господар на цялата земя".
4. Щом прочете това, Александър разкъса писмото пред очите на пратениците и го хвърли на земята с думите: „Вървете си, кажете на вашия бог Дарий да се приготви за война, ако не ме умилостиви веднага с дарове заради написаното в незнание. Нека Дарий да знае: докато Александър е цар, македонците не ще плащат данъци. Вървете и постъпете с вашия бог Дарий както ви е угодно." А пратениците се проснаха на земята и се поклониха на Александър и щом излязоха от града, отправиха се на път към Дарий.
5. Като стигнаха Персида, те отидоха при Дарий, застанаха пред него, известиха му всичко и завършиха така: „Господарю, как ни изплаши македонското момче! И като ти предадохме неговите думи, ти стори каквото пожелаеш." Чувайки казаното, Дарий повика други вестители и ги проводи при Александър, като им даде дървен камшик с въженце, пумпал, също от дърво, две сандъчета и им заръча: „Щом отидете, кажете на Александър: вземи този камшик и пумпала да си играеш с македонските деца, а след като сложиш данъците в сандъчетата, бързо ги изпрати и се извини за предишните си грешки. Защото знам, че ти си син на Филип."
6. А като получи камшика и пумпала, Александър нареди да наложат с бич пратениците и им каза: „Защо дръзнахте да ми донесете сандъците? Освен това предайте на Дарий: „Далече си от боговете, а сега доброволно се лиши и от царството си. Защото неволно и противно на желанията си ти ми предрече господството над цялата земя, като ми изпрати пумпала, подобен на кълбо. А камшикът представлява бича на господаря спрямо робите. И тъй като ти се осмели да ми изпратиш сандъците празни, готви се да се браниш. Защото в най-скоро време ще дойда да те потърся и ти ще усетиш македонската сила, за да се научиш да не противоречиш на Александър. Аз не знам дали ти си бог." А вие бързо се връщайте при вашия бог." Царят заповяда така на пратениците и те заминаха при Дарий.
ГЛАВА ШЕСТА
1. Филип действително сключва втори брак, но не с Евримеда, а с Клеопатра, племенница на цар Атал. След сватбата през 337 г. пр.н.е. Олимпиада отива в Епир, а Александър — в Илирия.
2. Епизод от Омироиата поема „Одисея", в който завърналият се след двадесетгодишно отсъствие Одисеи избива кандидатите за ръката на съпругата си Пенелопа.
ГЛАВА СЕДМА
1. Всъщност първата самостоятелна война на Александър още като младеж е срещу тракийското племе меди.
ГЛАВА ОСМА
1. Целият епизод, както и личността на Анаксарх, са измислени. В другите версии на романа се споменава Павзаний, който бил телохранител на Филип и го убил в театъра на сватбата на дъщеря му през 336 г. пр.н.е. Причините за убийството не са известни.
ГЛАВА ДЕСЕТА
1. В персийския двоцов церемониал всеки, който влезел при царя, бил длъжен да падне ничком и краката му, без да го гледа в лицето. По този начин на царя се отдават божески почести. Това действие се наричало „проскинеза".
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
1. Александър прати вестители из цяла Македония до тези, които желаеха да воюват заедно с него. Когато това бе извършено, сякаш по някакъв божи знак се явиха всички — от младежа до стареца, — въоръжени и на коне. Та Александър направи преглед и преброи четиристотин хиляди души. А след като избра от тях двеста хиляди души, на останалите нареди да пазят Македония и им определи управител - своя учител Аристотел, който да го представя заедно с майка му Олимпиада.
2. Царят проводи вестител и при скитите със заръката, който желае да му бъде съюзник, да иде при него. Скитският цар му изпрати седемдесет хиляди стрелци на коне, всичките отбрани младежи. И цялата войска на Александър стана двеста и седемдесет хиляди души.
3. Свика онези от Филиповите военачалници, които често бяха ходили на война с него, и им каза: „Елате и вие с мен!" А те не бяха доволни от думите му и отвърнаха: „Господарю, ние понесохме извънредно много трудности с твоя баща, а сега ни позволи да си отдъхнем; защото нямаш полза от нас." На това Александър отговори: „Нямам полза от вас във войната — дано и не става, — нужни сте ми в мирно време. Като имам пред очи вашите и Филипосите подвизи, те много ме насърчават. Защото вашите разкази подбуждат сърцата на младите." Тук вече не му противоречиха, но се съгласиха: „Нека бъде каквото си решил, защото всяка твоя дума е изречена предвидливо. И ние трябва да се подчиним на твоите заповеди."
4. А Александър потегли на поход срещу Тесалоника. Тамошният владетел Поликрат, още преди царят да достигне пределите на Тесалоника, му проводи пратеници да моли за мир и с тях изпрати злато и сребро и собствения си син със следното писмо:
„До господаря на вселената, най-божествения и сам бог Александър. Поздрав от Поликрат, най-недостойния молител.
Понеже няма нищо невъзможно за божията промисъл, трябва всички да се подчиняваме на съдбата. Затова и сигурно знаем, че ти, най-божественият наш цар, си такъв по божия воля и че съдбата благоприятствува всички твои намерения. Дано всички жители на поднебесната шир, макар и против волята си, покорно да отдадат почит на Твое величество. Ето защо и аз, знаейки точно твоето щастливо надмощие, изразих моето подчинение пред теб чрез това жалко писание. В желанието си да уверя Твое величество в моето старание ти изпращам и единственото си чедо, което ми дари съдбата, както и твърде жалки дарове. Дано приемеш тази молба, доколкото я одобрят очите ти. Бъди здрав, господарю, и покажи на робите си твоето решение."
5. Та Александър получи писмото и след като го прочете, бе склонен от молбата на Поликрат. Той прие и проведените от него дарове, отнесе се благосклонно към пратениците и ги върна при Поликрат със следното писмо:
„Право казваш, че властта ни е дадена от божията промисъл и че трябва да се подчиняваме на съдбата. Защото аз съм убеден, че нищо не се извършва против божията воля. С това ти ме накара да се смиля и да се откажа от нашите намерения и угаси гнева, разпален от твоя баща Анаксарх, не с изпратените дарове, а с молбата в писмото ти и с изпращането на сина ти. И нека синът ти Хармид да остане при нас, напомняйки ми за твоята благодарност. Бъди здрав!"
6. След подчинявалото на Тесалоника царят продължи похода срещу скитите от вътрешността на страната. И след като изминаха три дена, пристигнаха пратеници от Скития, които заявиха, че ще се подчиняват безропотно на Александър, ако се съгласи да не ги напада сега. А той им каза: „Върнете се в страната си и ми изпратете толкова хиляди стрелци, колкото вие пожелаете. И ето, аз ще тръгнала воювам срещу лакедемонците. Нека те се явят при мен след шестдесет дни: ако след изтичането на срока очакваните хора не дойдат, ще насоча фалангата срещу вас и не ще отстъпя." И скитите се съгласиха да изпълнят всичко наредено безропотно. Александър проводи любезно пратениците и ги отпрати назад към родината им.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
1. След това Александър се отправи срещу лакедемонците. [1] Разчу се из цяла Гърция. Гърците бяха обзети от страх и ужас и се чудеха какво да сторят. И всички предводители на градовете се събраха в Атина, защото там им бе върховенството. Дванадесет ретори управляваха тогава цяла Гърция. Та всички се събраха заедно и започнаха да се съветват как да постъпят с Александър. Колебаха се три дни и търсеха изгодно решение, но нищо не им харесваше изцяло. Едни казваха да се противопоставят на Александър, а други настояваха за обратното. Съдбата им висеше на косъм.
2. А докато всички съветваха да се води пойна срещу Александър, Софокъл бе на противното мнение: „Къде ни е надеждата за победа и неподчинение на Александър?" Антистен, Парменид и хората им отвърнаха: „Имаме предание от предците: когато Дионис тръгна срещу нашия град, вече покорил цялата земя, все пак тиванците му се противопоставиха и издишаха най-големи трофеи на победата си над него и го принудиха да се върне като слаб и бездеен. А Александър не е по-силен от Дионис."
3. След това Диоген пристъпи, изслуша казаното, обърна се и рече: „Кажете ми, тивански предводители, тогава кой се сражаваше за Тива и кои бяха тогавашните военачалници?" А те отвърнаха: „Бранител бе Атрей, военачалници бяха... [2] и чудният Хил, който се споменава и като пръв цар на лакедемонците." Диоген им отговори през смях: „Какво нещастие! От всички тях ми посочихте само Хил, а аз ви казвам, че вие ще имате Александър за противник. Ако не сторите това, не само не ще можете да окажете съпротива на Александър, но все едно, че сте изравнили със земята стените на Тива." След тези думи Диоген изложи мисълта си, но не убеди множеството, че говори разумно, и те взеха решение да се готвят за битка.
4. После Александър пристигна, построи фалангата и попита тиванците за условията за мир. А те още повече се одързостиха и върнаха вестителите на Александър, след като грубо ги наругаха. А Александър се оттегли на известно разстояние от града и им заяви: „Не ще имате полза, когато се разкаете в последния миг!" И царят разположи лагера си на дванадесет стадия в очакване на войската, която идваше при него от Скития. Не след дълго очакваните скити пристигнаха, най-различпо въоръжени. Всички имаха плетени ризници и бели плетени щитове, лъкове с колчани и копия. Александър направи преглед и установи, че са осемдесет и пет хиляди.
5. Още същия час Александър захвана война с Тива, нападна града и го подложи на обсада. Стрелците нямаха чет, слънцето не се виждаше от стрелите им. И се случи нещо невиждано: застаналите по стените заради битката падаха от тях като листа. подобно на дървета когато ги разтърсват силни ветрове и им пада шумата. Тогава, том се спусна нощта, тиванците излязоха и против волята си отидоха като роби при македонците, измолвайки единствено живота си. И никой не смееше да се опълчи срещу Александър.
6. Някой си Демокей, изкусен флейтист, засвири умолително пред Александър, следваше го по стъпките му и искаше да смири гнева му. Александър го съзря и рече: „Отлични човече, напрегни се повече. Защото Тива бе построена под звуците на Орфеевата китара [3] и тази бе наградата за тракиеца, че той свиреше и неговите слушатели, вместо да се отплатят за получената наслада, строяха. И така Тива бе съградена от Орфей. А под звуците на твоята флейта ще бъде срината до основи." Като изрече тези думи, царят не се смири никак, а шевът му бе насочен срещу опълчилите се срещу него.
7. След края на битката, когато Александър обикаляше и оглеждаше жертвените дарове, се натъкна на Диоген, седнал на припек, и попита: „Кой е този?" От свитата му отвърнаха: „Това е философът Диоген, който често съветваше атиняните да не воюват с Твое величество." Щом чу казаното, Александър се приближи до мястото, където Диоген се приличаше на слънце — защото бе още утро и го измъчвате студът, — и се обърна към него: „Диогене, какво да ти дам?" А онзи отвърна: „Нищо, само се отдръпни и ми открий слънцето, да се сгрея!" Затова се възхитиха на Диоген, че не се стреми към земните блага.
ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА
1. Та след като тръгна от тамошните места, Александър се отправи към Рим. И вече го посрещаха пратеници от всички народи и му се кланяха доземи, носеха му дарове — злато и сребро безчет, и всички се стичаха в желанието си да му станат съюзници. И множеството нямаше брой. Александър пристигна в Рим и жителите го посрещнаха с думкане и танци, с лаврови клонки в ръце и като пристъпваха към него, го наричаха цар и владетел на света. А той с влизането си в града се отправи към храма на Юпитер Капитолийски и жрецът го прие и му даде подслон. А от останалата войска в Рим бяха настанени тези, които се събраха в града, другите — в околните села.
2. Докато Александър бе в Рим, ето че като негов съюзник с петдесет хиляди души пристигна Лаомедонт, който се бе състезавал навремето с колесници на негова страна, и носеше дарове от злато, скъпоценни камъни и бисери. Александър го посрещна, разцелува го приятелски и му каза: „Благородни, дошъл си да ми бъдеш съюзник срещу Дарий?"
3. След заминаването си оттам Александър се отправи на запад и никой не можеше да излезе насреща му. И го посрещаха всички господари на западните царства, и го умилостивяваха с дарове, и го молеха да не напада техните земи. Та Александър склони пред молбите им и се споразумя, че ще се върне, ако те му изплатят данъците за дванадесет години. И те се съгласиха да сторят това и му докараха неизмеримо количество злато и сребро. Щом ги получи, Александър се върна, след като остави там Лаомедонт за господар на всички във всичко.
4. На връщане оттам царят се насочи към местата на юг и покори много и различни народи. И премина населяваната земя, и навлезе в необитаемата, и достигна до Океана. И откри хора с две глави, и без глави, и със змиевидни крака, и се сражава с тях. И те побягнаха от него, защото не бяха силни.
5. А Александър каза следното за тях: „Както тези двуглави и безглави хора изглеждат страшни на вид, а не са силни в бой, но изпадат в затруднение и бягат, без да могат да си помогнат, така се случва и с голямата тълпа: понеже имат две власти и едната не се подчинява на другата, а втората не отстъпва на първата, дори и да пожелаят да се съюзят, побягват и едните, и другите, тъй като се следят взаимно да не би да избягат и напуснат съюзника си. Нямат сила да воюват с войска, която има една власт. Така и войска без глава не е в състояние да противостои на войска с една глава, както се вижда и от тези необикновени хора. Пък и човекът с две глави не може да се сражава с човек с една глава, защото е безсилен. Така хората без господар трябва да отбягват тези, които си имат господар, тъй като първите са безсилни. Подобно и тези, които имат змии вместо крака: защото не им заповядват, ами водят стоящите върху им накъдето си пожелаят. И дори да искат да се противят, не могат, защото бягат противно на желанието си. Така е и с войската, лишена от подчинение. Ако не се подчиняват на управник, хората и да не искат, започват да се избиват и не могат да се опълчат на оня, който се радва на подчинение, независимо че може да са изключително храбри и мъжествени.
6. Та като премина оттам, Александър откри ужасни и огромни жени и те бяха най-страшни в боя и най-бързи от всички народи, при които бяха ходили. При бяг те поставяха гърдите си на раменете. За облекло им служеха гъстите косми. При нападение летяха с крила. Македонците се объркаха напълно, като видяха летящите и нападащи ги жени. А Александър, щом ги зърна, заповяда да се запали огън и да се държи нависоко: жените не познаваха природата на огъня, нападаха ги безразсъдно и не можеха да полетят повече, тъй като крилете им изгаряха. А падналите бяха убити с мечове от войниците. Но и жените погубиха сто войници с ноктите си. Та по този начин войската едва се измъкна.
7. Тъй като вече не можеха да вървят нататък — Океанът им пречеше, - те се движеха по брега, като Океанът оставаше отляво, обиколиха страните на север и достигнаха обитаемия свят. След много войни с варварите Александър покори всички западни страни.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
1. След като там даде почивка на войската, цар Александър заповяда на варварите да му приготвят кораби. Те бяха построени и му ги откараха. Всеки кораб побираше хиляда души с цялото им въоръжение и вещите им. Като събра корабите, Александър направи преглед и наброи хиляда и два и се качи в тях с цялата си войска. За тридесет дена с попътен южен вятър неговият първи военачалник Селевк пристигна в Киликия с хиляда кораба. Щом слезе на брега, той построи там град Селевкия, на своето име. Александър също пристигна с петстотин кораба наблизо в Киликия, издигна град и го нарече на името си — Александрия. А Антиох дойде с останалите кораби в страната до Киликия и там издигна град на своето име [1]. Но и тримата не знаеха къде пребивава всеки от тях.
2. А като тръгна оттам, Александър измина пътя на запад покрай брега. С пристигането си научи за Селевк и Селевк разбра за Александър. Двамата се събраха и продължиха похода. По пътя узнаха и за Антиох, известиха му и тримата се срещнаха на едно място. И там издишаха град и го нарекоха Хомонаде [2] заради срещата си в него. И като тръгнаха заедно тримата, прекосиха тамошните места и се разделиха.
3. Антиох пое пътя на юг, Селевк — на север, а Александър — пое по средния път. И Антиох издигна Антиохия в Памфилия, Селевк — Писинунт, наречен така по името на девойката, която обичате, а Александър основа Николия [3] поради видения на това място сън: присъни му се жена и запитана от него за името й, отвърна, че се казва Николия. Като се събуди и разказа съновидението на своите мъдреци, а именно Менандър и Аристокъл, те отговориха, че разгадката е: „Александър побеждава всички."
4. Оттам пък, като потеглиха отново, преминаха в Мала Азия и построиха град. Дадоха му името Триполис [4]. Отсреща Селевк издигна град, наречен Никатория или Лаодикея [5] поради това, че войската отправила жалба пред Александър срещу Селевк, задето оставили войнишкия занаят и били принудени да строят. А пък Антиох основа Антиохия в Мала Азия. Александър се разгневи на това и им рече: „Нима напуснахме Македония, прекосихме целия свят, стигнахме в Мала Азия и принуждаваме македонците да се учат да строят и да се откажат от войнишкия дух?" И повече царят не се отдели от тях, но целият строй вървеше заедно, а пък цяла Мала Азия и техните градове се събраха с Александър.
5. Като премина отгам, той достигна Фригия и по подобен начин издигна и там град.
6. Александър достигна Троада. Жителите на Илион го посрещнаха с факли и го славословеха, наричайки го бог и цар на света. А Александър влезе в града, покани неколцина граждани и попита: „Къде е храмът на героите?" Хората го заведоха. Той влезе, принесе жертви на Хектор, Ахил и останалите герои. „Къде са оръжията на Ахил? - попита после. — Къде с щитът на Аякс от седем волски кожи и копието на Леонтей?" А те му ги донесоха. Александър взе доспехите на Ахил, облече ги и единствено на тях се удивляваше. Отиде при гроба на Ахил с благоухания в ръце и рече: Всички ти се възхищават, Ахиле, приеми тези дарове:
правя възлияния като на роднина,
защото ти се роди от Зевс и Тетида,
а мен Олимпиада зачена от Зевс;
ние сме от едно потекло като братя."
Като се обърна към останалите герои, Александър рече: „И вие сте блажени, че случихте Омир за вестител, защото в неговите слова сте велики, но в своите подвизи не сте достойни за изречените хвалби." При тези думи Менандър, Аристокъл и хората им казаха: „Господарю, ние ще опишем твоите дела по-добре от Омир." А Александър отвърна: „По-хубаво да съм Терсит у Омир, отколкото Ахил при вас."
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
1. И като вдиша войската оттам, Александър потегли на изток и тези, които го посрещаха, биваха удостоявани от неговата милост, а на другите, които изобщо дръзваха да му противоречат, той разрушаваше граловете до основи. И неговият меч се вдигаше срещу тях. Страх и ужас обхванаха целия Изток и хората напускаха градовете си и бягаха. Мълвата за него достигна чрез бегълците до Дарий. „Господарю — рекоха те, — за нас няма надежда за спасение от тази македонска войска. Така че трябва да напуснем домовете си и да дойдем тук."
2. Като научи това, Дарий изпрати при Александър вестители и писмо със следното съдържание:
„Някаква мълва достигна до ушите ни, сине на Филип, че след като си обходил цялата гръцка земя, си я разрушил напълно и си достигнал до Рим и до далечните западни царства, та дори и до Океана, варварските страни и навътре чак до Етиопия и при всички, намиращи се под моята непобедима власт, и че си натрупал голямо богатство. Но незадоволен от всичко това, ти си нахлул във Фригия и Азия. Ти извърши това, защото решихме да не ти обръщаме внимание — Гърция не влиза в грижата ни. Но ти се одързости още повече и си позволи да нападнеш източните земи. Обикаляш като разбойник, опустошаваш градовете, забравяйки робската си участ и това, че всички са роби на персийската държава и че никой не смее да й се опълчи. Така че върни подведените от твоята глупост македонски деца и се задоволи с цяла Гърция. Опрощавам ти годишните данъци, тъй като твоята незрялост надвишава храбростта и дързостта ти. А ако не желаеш това, аз ще изляза срещу теб като срещу въставащ против персийската държава и моят меч ще те издири и не ще има място, в което да избягаш."
3. Щом получи писмото и го прочете, Александър начаса го разкъса и заповяда пратениците на Дарий да бъдат разпънати на кръст пред очите му. А те се отчаяха напълно, гледаха с нажален поглед и молеха за уважение и милост. И вече разпънати, продумаха: „Господарю, нека Твое величество се смили над нас и не допусне да умрем от такава смърт. Какво сме виновни?" А Александър отвърна: „Ще умрете, защото сте се осмелили да ми донесете това писмо." Те пък отново жално проговориха: „Макар че ние, твоите деца, сгрешихме, не ни наказвай за нашия грях. Защото и на теб ще робуваме както на Дарий: нали сме роби." Александър се смили и заповяда да ги свалят от коловете.
4. Той отговори следното на Дарий:
„Това, дето ни писа, че не обръщаш внимание на работите в Гърция и на западните царства, и ние добре го знаем. Защото всеки, който притежава по-голямото, не се стреми към по-малкото, а стремящият се към по-малкото се старае да придобие и по-голямото. Но въпреки че ти ни презираш като невръстни деца, аз ще потегля срещу теб по-твърд и от стомана. И никак не се грижи, защото мене провидението ми дава сила. Ще потегля срещу теб и ще стана господар на всичко твое, макар и да не вярваш. И ти не ще спреш хода на нозете ми, и аз ще те направя на нищо пред очите на македонските деца."
5. Щом получи писмото на Александър и го прочете, Дарий заповяда на всички подвластни нему царе и местни управители, господари и сатрапи, да се съберат. След като се стекоха, направи преглед и наброи двеста хиляди отбрани конници с брони и сто хиляди тежко въоръжени пеши войници. И с всички тях се устреми срещу Александър.
6. А Александър премина Ефрат и заповяда мостът да бъде разрушен... [1] „Да не би Дарий да ни уплаши? Вие, вълци и лъвове, нима ви плашат овни и агнета?" С тези думи Александър вдъхна смелост и усърдие на македонците за битката с Дарий.
7. След като двете войски се приближиха на разстояние един ден път, умникът Александър заповяда да се събере цялата войска, да намерят сухи волски кожи и да ги привържат към шиите на диви кобили. И щом се доближат до войската на Дарий, вкупом да я нападнат. Това той направи от четирите страни: македонците нападнаха внезапно войската, вдигнаха тропот, настана паника и ужас обхвана персите. А македонците наоколо викаха, Александър свиреше с бойна тръба; персите се разбягаха, македонците ги изпревариха и убиха неизброимо множество; никой ме се отърва освен Дарий и сто конници с него. Македонците избиха останалото множество и дори не можеха да носят трофеите, взети от персите. При това се одързостиха и много се възгордяха и вече не се страхуваха от множеството на никоя войска.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
1. Всъщност през 335 г. пр.н.е. Александър потушава въстание срещу македонската хегемония в гр. Тива.
2. На това място текстът е повреден.
3. Авторът смесва легендите за Орфей с мита за Амфион, който притежавал вълшебна лира и с нейна помощ били издигнати стените на Тива.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
1. Антиохия в Киликия се е намирала близо до гр. Малос на брега на р. Пюрамос.
2. Името идва от старогръцката дума за „съгласие, единство". Такъв град не е засвидетелствуван в историческите извори.
3. Името е изведено от старогръцката дума „нике" — победа.
4. Така се наричат два града в Мала Азия.
5. Името идва от старогръцките думи „лаос" - народ, и „дике" — съд, според народната етимология.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
1. Текстът с повреден на това място. Александър заповядва мостът да бъде разрушен, за да не може войската да се върне, ако се уплаши.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
1. Дарий се оттегли след поражението в Персида, събра неизброимо множество народи и тръгна срещу Александър.
2. А Амон и Финеес се явиха на Александър насън и му казаха: „Иди, чедо Александре, на разузнаване при Дарий, стани вестител сам на себе си. Дарий ще те познае, но аз, тъй като ще бдя над теб, ше те грабна оттам и ще те върна при македонците.Те ще се уплашат много, но щом видят, че идеш, веднага ще се оправят,"
3. Като се събуди, Александър не разказа видението никому, но само рече, че ще отиде като вестител при Дарий. С осем конници той стигна до река Арсиноя [1]. Царят водеше със себе си жребчета; а хората му яздеха кобилите. Та като остави там жребчетата, Александър се облече в кожени дрехи и се отправи при Дарий заедно с двама конници. На главата си беше сложил шапка с рога, както му се бе явил Амон.
4. А Дарий седеше на превисок престол, над него бяха изобразени летящи златни ангелчета, а други стояха при краката му. Около него блестяха светилници и Дарий седеше като бог. Щом го зърна, Александър се уплаши малко, но успя да надвие страха. А Дарий го погледна, за да узнае защо е дошъл, и той рече: „Изпрати ме Александър, който ти известява за битката: кога искаш да влезем в сражение, та да го започнем без всякакво отлагане?" Дарий се съгласи с това и отвърна: „ Нека Александър знае, че след пет дена ще се срещнем в битка. А ти, сине Александров, тази нощ ще ни бъдеш сътрапезник, а после се върни бързо при Александър."
5. И наистина бе приготвено угощение. Александър седеше в долната част на трапезата срещу Дарий и наблюдаваше всичко. И Кандавъл, който някога бе изпратен от Дарий в Македония за данъците, застана срещу Александър и каза: „Какво нещо видях днес!" И отиде при Дарий с думите: „Имам да ти река нещо нечувано." А Дарий запита: „Какво?" Кандавъл отвърна: „Този македонски пратеник е самият син на Филип Александър." А Арзембан го укори, че не знае какво говори. Александър пък усети тяхното намерение и като наблюдаваше разговора, реши, че е разпознат, и се замисли как би могъл да избегне опасността. При това Дарий нареди на гостите да си тръгнат от угощението, а Александър да бъде подслонен на отреденото му място, та кога се съмне, да разследват случая. А персите шушукаха помежду си, наострени заради Александър.
6. Александър пък се скри на някакво място, съблече кожените дрехи, смъкна шапката от глава си и остана по персийските одежди, с които беше отдолу. И така, като един от Дариевите люде, премина през целия лагер на Дарий, взе и другарите си и стигна до коменданта, който седеше на входа на лагера, държеше факла в ръка и проверяваше кой влиза и излиза. Александър му рече: „Дай ми факлата, защото ме изпрати Дарий!" Ала човекът не му я даде, Александър пък я грабна, удари го през лицето, отскубна се и забърза по пътя. А любовта към жребчетата насочваше кобилите във вярна посока.
7. Дарий пък се замисли за Александър и неговото коварство и каза на едного от приближените си: „Хванете това момче и се пазете, да не би да е Александър, намислил нещо коварно, и да ни избяга — защото няма да имаме надежда за спасение." Те се заловиха да търсят Александър и не го намериха. И изтичаха в неговата стая и не откриха никого. Вдигна се шум и приближените на персийския цар отидоха да питат коменданта. А той им каза: „Александър ни подигра и вие виждате, че си отива. Побързайте, хванете го, понеже той грабна факлата от ръцете ми и избяга, като ме удари през лицето. Ето, вижте го!"
8. Около петдесет перси запреследваха Александър, а той бързаше с факлата пред тях към Арсиноя. Реката беше покрита с лед. И щом другарите на Александър преминаха, а той стъпи след тях в руслото, ледът зад него започна да се топи. А като стигна отсрещния бряг, вече се стопи изцяло и малко остана да повлече и Александър. А той, щом усети пропадането на леда по хлъзгането на кобилата, веднага се изправи на седлото и скочи на брега. Кобилата загина, повлечена от водата. Реката имаше такава особеност — внезапно замръзваше и внезапно се размразяваше, тъй като течението й след Хелентрион [2] ставаше изключително бързо. Щом се застудеше, реката веднага се покриваше с лед , а когато духнеше южняк, водата бързо се затопляше и начаса се размразяваше. Та преследвачите пристигнаха и откриха, че реката не може да бъде премината, и видяха как Александър се приближи към брода и рече: „Мъже, защо стоите в недоумение? Ако Дарий ви е събрал да воювате с македонците, от вълните на тази река ли се побояхте? Но ако това ви плаши, изобщо не се осмелявайте да влизате в битка с македонците! Защото ние преминахме през това течение, а вие не сте в състояние да го сторите. И тъй, вървете, предайте на Дарий: Александър стъпи във водите на Арсиноя и премина, и достигна жив и здрав македонската войска."
9. При тия думи персите изпаднаха в голям страх, върнаха се при Дарий и разказаха за случилото се с Александър. Дарий не знаеше как да постъпи и рече: „Каква гордост за македонското момче, че не помисли за своето спасение, но се реши да умре или да огледа нашата войска." Тогава персите се изплашиха и всеки каза на съседа си: „Кой ще може да се бие с Александър? Кой може да се противопостави на такава войска? Дарий ни доведе за посмешище на македонците. Да избягаме от него, защото няма надежда за победа!"
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
1. Междувременно Александър измисли следното: докара всички овце и волове, които издири във войската — овцете бяха четиридесет хиляди и... [1] и ги раздели по отделения — овцете като пехотни войници, а воловете — като кавалерия. Нареди да сложат на рогата им факли и ги разпредели на пет части, а на всяка постави по седемдесет хиляди души да викат, да причиняват безредие и да водят животните. Александър заповяда да тръгнат срещу персите посред нощ, а той заедно с войската се оттегли по същия път, откъдето персите трябваше да избягат. И дори да се бяха приготвили да дадат отпор на неговата засада, той лесно можеше да ги нападне отзад и да ги разбие; а ако се втурнеха да бягат, уплашени от безчетното множество на носените факли, Александър щеше да ги нападне отпред, без да им остави надежда. И така без битка македонците щяха да ги победят. Александър заповяда на хората с факлите и на стоялите в засада следното: „Щом чуете гласове и бойни тръби и мкове на хора, оставете факлите и животните, елате бързо всички в боя и викайте в отговор на тръбите."
2. Това бе сторено и изглеждаше, че цялата земя се движи, поради многото светлини и звуците на тръбите. Страх обзе персите и си казаха един другиму: „Кой ще устои на множеството храбри македонци? Да бягаме от тях, преди да са завзели проходите и от нас да не остане нито един!" И всички се обърнаха в бягство, тълпата се повлече надолу, и се блъскаха помежду си. Но загинаха от това, което се надяваха да ги спаси. Александър ги пресрещна, македонците нададоха викове и вкупом налетяха на персите и те вече нямаше какво друго да очакват освен смъртта: защото животът им ги напускаше от само себе си още преди да ги застигне копието. И можеше да се види, че хората не стояха като хора, а като овце и се оглеждаха откъде ще ги застигне смъртта.
3. Те викаха с молба към Александър: „Смили се, смили се над нас, сине Зевсов, нека мечът ти да не ни посича, съжали се над нас и не ни погубвай като скотове, задоволи се с проляната досега като река персийска кръв, дано те умилостиви сходната ни съдба." Тогава Александър се смили над тях, заповяда на македонците да спрат да ги посичат, събра ги и ги пусна с думите: „Бягайте, преди да ви завари войската, че не ще мога да ви спася от тях." А те, щом чуха това от Александър, паднаха и му се поклониха като на бог и избягаха, без дори да се обърнат, защото нямаха смелост да погледнат назад. [2]
4. Дарий избяга с малцина конници, спаси се и написа писмо на Пор, индийския цар, който му беше близък. То бе следното:
„Нещастният Дарий изпраща поздрав на бога сред боговете, великия цар Пор. Дори не е възможно да пиша за нашите нещастия. Мисля, че ти, моят господар, си дочул поне малко от многото, как при нас дойде македонско момче и като разбойник ни принуждава да станем изгнаници и да оставим родните места. Той иска да ни наложи господарски робската участ и да подчини източната власт на западната. Макар че персите се боят от това, не зная как не могат да му устоят в битка. Защото бяхме победени в две сражения, без да получим помощ от никого. Затова моля Твое величество да не търпи това положение, но да протегне ръка за помощ на Дарий, твоя роб. И още: веднъж излез в битка срещу македонците, за да се научат да не вдигат оръжие против боговете. Защото знам, че индийската войска е непобедима и че за теб, както за боговете, всичко е възможно. Нека те склони моето писмо, изпълни молбата на цялата ми душа и пожелай да отблъснеш погналите ме македонци. Съжали се над моите нещастия. Бъди здрав!"
5. Та Пор получи писмото на Дарий и като го прочете, поклати глава и рече: „Богоравният по волята на съдбата Дарий сега е подгонен от македонците." И повика подвластните нему военачалници и местни управители и им каза: „Вземете със себе си петстотин хиляди конници и идете като съюзници при Дарий. А след като заловите Александър и победите македонците, доведете ми го жив, да го видя. Понеже имам желание да зърна това момче."
6. А те, като тръгнаха оттам, бързо се отправиха при Дарий. Щом научи за пристигането на индийците, Дарий се посъвзе и обнадежди. И заповяда бързо да се събере персийската войска, която Александър остави. Бяха изброени един милион души: осемстотин хиляди конници и двеста пеши войници. А след пристигането на индийците в Персида двете войски се съединиха и образуваха безчетно множество, и потеглиха срещу Александър.
7. Индийските военачалници изпратиха неколцина на разузнаване при македонския цар. Те бяха заловени от предните стражи. Известиха за тях на Александър, а той каза: „Не причинявайте зло на съгледвачите, а веднага щом слънцето се покаже на изток, аз ще се вдигна оттук и ще потегля срещу Дарий. Като им кажете това, ги пуснете със заповед да не се спират никъде под заплаха от смърт." През тази нощ Александър нареди да донесат клони и да ги вържат за опашките на безсловесните овце и волове. Като бе сторено това, той заповяда войската да се раздели на три части и всяка една да се подреди около тежковъоръжени войници. Щом и това бе извършено тозчас, редиците се раздвижиха и почти покриха земята. Вдигна се облак прах чак до Олимп, та и слънцето едва се виждаше, като че ли е на три дена път. А пък пазещите строя македонци казаха на съгледвачите:
„Ето македонската шайка разбойници! Ако не достига за сражение с индийската и персийската войска, ето, виждате и нашия строй! Вървете си при вашите военачалници и разкажете какво сте видели. Ние ще се оправдаваме пред Александър, че сте избягали, докато сме почивали, а вие се погрижете за спасението си как да избегнете гнева на Александър." А съгледвачите паднаха на земята и се поклониха на Антиох, понеже той им бе подарил живота, и му дадоха златото, което носеха със себе си. Освободени, както те мислеха, от Антиох, бързо се отправиха при Дарий. След като пристигнаха, нямаше какво да разказват, а само заявиха на военачалниците си: „Мислете за нашето спасение, защото не ще можем да устоим на Александър... [3] ще познаете войската." Те съобщиха какво им се бе случило и че са видели със собствените си очи войската, и че били освободени тайно от Антиох без знанието на Александър.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
1. Тогава отдалече се показа бойният строй на Александровата войска. И щом го видяха, индийците се приготвиха за сражение. Те съзряха издишалия се от единия до другия край на земята облак, който затьмняваше слънцето. И се показа друга войска, та изглеждаше, че ще покрие цялата земя. Страх и ужас обзеха всички перси и индийци и пот ги обля. И докато се оглеждаха насам-натам за изгодно място, се показа още една войска. [1]
2. Като я зърна, Дарий веднага изостави всичко и се обърна в бяг, изричайки тези скръбни думи: „Нещастен аз, дето ламтях за целия свят, а дори и родната земя не ми остана."
3. Щом стигна до царския дворец, насреща му дойдоха двамата военачалници, Бес и Ариобарзан, и го удариха с копията си — единият отдясно, другият отляво, промушиха го на улицата при портата и го изоставиха гол и полумъртъв на земята.
4. Та след като Александър построи редиците, нареди на един от хилиарсите на име Евтиник да отиде със своите македонци при персийската войска и да извика следното: „Цар Александър ви заповядва да се подчините на съдбата си или на смъртта." А персите, виждайки го, че иде сам, пък войската остава на място, помислиха, че това е нещо добро за тях. И щом чуха, веднага всички извикаха: „Да живее царят, ние сме роби на Александър!" И предадоха знамената и престола на Дарий. Евтиник ги пое и отнесе на Александър и му извести какво е станало.
5. Като чу, той заповяда на своя военачалник Селевк да отиде при персийската войска. Рече му: „Отпрати индийците да си идат по родните места, след като си предадат оръжието." Индийците не само доброволно изпълниха заповедта, но и благодаряха на Александър, че им подарява живота. След като персийската войска беше отделена, те паднаха на земята и приветствуваха Селевк наместо Александър. А Селевк каза: „Провъзгласявам се за владетел на персите."
6. И Александър тръгна бързо към двореца на Дарий и колкото македонците се радваха на победата, толкова повече ликуваха персите, покорени от него. Та Александър пристигна в двореца, а падналият Дарий го видя как преминава край него с голямата си свита, протегна ръце и го призова с ридаещ глас:
„Александре, погледни ме и обърни внимание на думите и молбата ми и не ме пренебрегвай. Спри и изслушай само няколко думи." Тогава Александър спря, отиде при Дарий и го запита: „Какво рече и кой си ти, дето ми заговори?"А той отвърна: „Аз съм Дарий, който си мислех, че владея целия свят, а сега, както виждаш, лежа гол на земята, аз, който някога имах безброй телохранители и бях величан като бог, сега съм изоставен сам и беззащитен и кратка бе моята слава. Виждам, че моето вече не е мое. Помни, Александре, от каква слава внезапно изпаднах, ти си ми свидетел, но не допускай да свърша в такова страдание. Зная, че имаш сърце, защото си грък, а не суров перс." Александър се смили от думите на Дарий, смъкна си наметалото, покри Дарий и нареди на адютантите си: „Вдигнете тогова и ми го доведете вътре в неговия палат." Македонците изпълниха заповедта на Александър и като вдигнаха персийския цар на ръце, го внесоха вътре. А Александър седна на Дариевия престол и Дарий бе положен пред него — малко живот му оставаше. Доведоха пред всички жена му и дъщеря му. Щом ги видя, Дарий примря, протегна ръка, хвана дъщеря си и каза: „Приеми я, Александре, в дар. Нека ти бъде като робиня заедно с майка си." И след тези думи той издъхна и персите го погребаха по своя обичай.
7. А неговата дъщеря на име Роксана [2] бе с извънмерна красота и на възраст около десет години. Та като я видя Александър, сърцето му трепна и начаса се влюби в нея. Тогава той бе провъзгласен от персите за цар на целия свят и каза: „Вие, военачалници на персийската войска, господари и местни управители, нека се яви този, който заслужи благосклонността ми с убийството на Дарий, за да получи от мен отплата за деянието си." И се показаха двамата главни военачалници на Дарий — Бес и Ариобарзан. Александър се обърна към тях: „Вие, които замислихте зло срещу вашия господар, как ще спечелите моето доверие? Затова вървете да понесете достойната за делата ви присъда." И той заповяда незабавно да бъдат побити на кол пред градските порти. Заради това Александър бе възхваляван от всички.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
1. Александър остана там седем месеца и реши да изпрати на майка си в Македония писмо със следното съдържание:
„Александър, цар по волята на висшата промисъл, изпраща поздрав на Олимпиада, своята майка, и на учителя си Аристотел. Тъй като изминаха седем години от деня [1], в който потеглихме от родината, без да ви пратя вест за нас, не мислете, че вината е моя, а на съдбата и провидението. И след като обиколихме с конете си цялата земя на запад и завладяхме държавите на юг, след като преминахме в областта на Илион и се доближихме до Македония, съдбата ни накара да забравим родината, сякаш изобщо я няма на света. А след като пребродихме Изтока, водейки войни и нападани, покорихме всички градове, после стигнахме и в Сирийската земя и победихме Дарий в три сражения [2] по волята на провидението свише. След това цялата персийска страна се покори безропотно на съдбата и премина на моя страна, а персите ми се подчиниха. Дарий пък, когато вече животът го напускаше, ми подари дъщеря си за робиня, а аз искам да я взема за жена поради блестящата й красота. Та да знаете, че докато любовта не порази душата ми, не ми идваште наум, че имам родина, и бях забравил всичко, та дори и че съм човек. Защото нямах грижа за нищо друго, освен кого да нападна и къде ще бъда нападнат. Бъди здрава, майко, и ти, учителю, и молете бога за нас."
2. И така, Александър се ожени за Дариевата дъщеря. Щом това се разчу из Персия, персите се сближиха с македонците и станаха като братя помежду си.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
1. Междувременно Александър заповяда на военачалника Селевк да събере цялата персийска войска. След като хората се явиха незабавно, бяха наброени два милиона конници и един милион пеши войници, а останалата войска бе загинала в сраженията.
2. С тях и с цялата македонска войска Александър се отправи на поход в Египет. И достигна Юдейската земя [1]. Юдеите, в желанието си да се противопоставят, проводиха съгледвачи уж като пратеници. Но това не остана скрито за Александър и той заповяда на неколцина твърде храбри младежи от македонската фаланга да се хвърлят в близката пропаст. А те прилежно изпълниха заповедта, защото македонците се подчиняваха изцяло на нарежданията на Александър. Той се обърна към тези, които искаха да огледат, и им каза: „Вие виждате, пратеници на юдейския народ, че смъртта не означава нищо за македонската войска. Сега си вървете, обмислете какво ви е изгодно. А аз ще дойда утре при вас и ще сторя угодното на провидението"
3. Юдеите пък се върнаха при управниците си и рекоха:
„Трябва да отстъпим пред Александър, за да се спасим. Защото нямаме надежда за спасение — войската на македонците стои над човешката природа. Защото за нас смъртта е страшна, а за тях не е и дори е съвсем без значение. Според нас човек би казал, че за тях да умрат е въпрос на чест, и те са готови да го сторят като нещо необходимо. Защото македонците - още съвсем млади момчета — ни удивиха, като се хвърлиха на дъното на голямата пропаст. Едва Александър заповяда, и нареждането беше изпълнено. И нас не ни смути толкова смелостта им да умрат, колкото това, че тъй лесно отидоха на гибел, без да очакват някаква награда, а ако очакват и печалба, никой не ще може да им се изпречи. И тъй, ние ви казахме каквото видяхме, а вие решете, преди да е дошъл Александър и да обезсили всяко решение." Щом чуха всичко, юдеите решиха да се подчинят на Александър.
4. И жреците, облекли свещеническите си одежди, посрещнаха Александър с целия народ. А той се стъписа от външността им и заповяда изобщо да не се приближават до него, но да се върнат в града. Като покани един от жреците, царят го попита:
„При тази богоподобна външност, кажи ми, кой бог почитате и на кого служите в такива одежди? Защо аз не съм виждал при нашите богове такъв строг порядък на жреците?"А човекът отвърна: „Ние служим на единния бог, който сътвори небето и земята и всичко видимо и невидимо. Никой човек не е в състояние да го изтълкува." На това Александър рече: „Понеже сте наистина достойни служители на велик бог, вървете си в мир, вървете. Вашият бог ще бъде и мой бог и аз ви давам мир и не ще премина през вас, както през други народи, защото вие служите на живия бог."
5. А те събраха пари и злато и сребро и ги отнесоха на Александър. Но той отказа да ги приеме с думите: „Нека тези дарове и определеният за мен данък бъдат за Господа Бог, аз не ще взема нищо от тях."
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
1. Вероятно името на тази река е фиктивно. Засвидетелствувани са няколко града с подобно име, един от които в Киликия.
2. Неидентифицирано име на местност в Мала Азия.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
1. На това място текстът е повреден.
2. Вероятно става дума за първата победа на Александър над персийските войски при гр. Исос в Киликия през 333 г. пр.н.е.
3. На това място текстът е провреден.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
1. Изглежда, се описва битката при Гавгамела (1.10.331 г. пр.н.е.), с която авторът свързва убийството на Дарий от негови приближени. Начело на съзаклятниците наистина стоял Бес. В действителност обаче Александър е преследвал персийския цар в продължение на повече от два месеца. В хода на това преследване била превзета Екбатана, където се намирала лятната резиденция на персийските царе.
2. Тук авторът смесва две исторически лица. Роксана, дъщеря на бактрийския сатрап Оксиарт, първа съпруга на Александър, и дъщерята на Дарий, Статейра, за която македонският цар се оженва по-късно (през 324 г. пр.н.е.) в Суза.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
1. В действителност началото на персийския поход на Александър е през 324 г. пр.н.е., значи четири години преди описваното събитие.
2. Сраженията са при Граник (334 г. пр.н.е), Исос и Гавгамела.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
1. Целият епизод е подчинен на идеята за приобщаването на Александър към християнството и превръщането му в християнски герой.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
1. След това Александър прекоси Юдея и достигна Египет. [1] Египтяните решиха да не се подчинят на Александър и се приготвиха за битка, като укрепиха града си. Александър изтегли фалангата, обкръжи града и като разположи войската, даде почивка на войниците.
2. Тъй като настана голяма горещина, той излезе да се поразхлади с неколцина конници. И пристигна при едно чисто езеро с прозрачна вода. Царят слезе от коня и се изкъпа в езерото, но се разболя от студената вода. Понеже болестта му се усили, македонците, а с тях и персите се опечалиха, а Александровата немощ бе за радост на египтяните.
3. И те изпратиха неколцина граждани при лекаря Филип [2] да му кажат: „Ако можеш да убиеш Александър с отрова, ще те направим цар." Филип им отвърна: „Целият свят не се равнява на един Александров косъм." Египтяните, които замисляха смъртта му, видяха, че Филип не ще се споразумее с тях, и понеже не сполучиха с искането си, скроиха такава хитрост: написаха писмо, уж че мислят доброто на Александър, и тайно го предадоха през стената на Антиох с думите: „Дай това писмо в ръцете на Александър."А писмото бе изпълнено с коварство, че Филип уж се е споразумял с египтяните да убие царя. Та Антиох взе писмото и го занесе на Александър, той го пое, прочете го и го сложи на възглавницата.
4. На сутринта дойде Филип с чаша приготвено лекарство в ръце и каза: „Стани, господарю, и като изпиеш този лек, бързо ще се освободиш от болестта." А Александър се изправи, взе чашата и го попита през сълзи: „Да го изпия ли, Филипе?" Лекарят отвърна: „Пий, господарю, и бързо се освободи от болестта." Александър го погледна втренчено и пак попита: „Да пия ли?" А Филип каза: „Рекох ти, господарю, пий и се освободи от болестта!" И Александър веднага изпи лекарството, после взе писмото и го подаде на Филип с думите: „Аз знаех, че Филип не таи коварство срещу Александър, защото в него няма измама спрямо мен." Филип пое писмото, прочете го и отвърна: „Господарю, за мен целият свят не струва и един косъм, паднал от главата ти. Кой ще бъде втори Александър на земята? Аз да заговорнича срещу живота ти? Не е възможно дори да слушам за това, камо ли да го извърша. Но тъй като така са решили египтяните, ето, ти изпи лекарството, сега стани и отведнъж им докажи, че не бива да подценяват македонците." И с тези думи лекарят излезе, като нареди да се пази тишина.
5. След това приготви Александър за сладък сън. И той спа целия ден. Събуди се, когато вече настъпваше вечер, напълно здрав и повика Антиох. „Антиох — рече, — аз опитах лекарството на Филип и разбрах, че той е верен, достоен за много други неща. Повикай го!" Антиох излезе и го повика, а Александър се обърна към него: „Здрав съм, Филипе!", прегърна го през шията и го целуна.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
1. Щом стана, Александър нареди войските да се въоръжат за битка. Слънцето току-що бе изгряло и докосваше върховете с огнените си лъчи, когато цялата македонска и персийската войска обкръжиха въоръжени града. Всички бяха облечени в златни ризници и слънцето се отразяваше в доспехите им, та изглеждаше, че денят се оглежда в тях. А облакът стрели закри слънчевите лъчи, всички хоплити приличаха с копията си на крачещи планини. Когато пък нададоха вик, човек можеше да помисли, че небето се продънва и стоварва отгоре.
2. И ето, цялата мъдрост на Египет погина. Тъй като египтяните се уплашиха в незнанието си що да сторят, отидоха в прорицалището на Аполон да се допитат за спасението си и какво да направят, та да избегнат опасността. Те получиха такова предсказание: „Уви! Уви! Разумът на смъртните е непостоянен, понеже те не отстъпиха пред младежа; на когото се подчини старецът...[1] вървете си от моя храм и помнете миналото: заповядвам ви да се подчините на Александър."
3. А те си припомниха старото предсказание при бягството на Нектенабо от Египет и разбраха, че Александър е син на Нектенабо. А когато хоплитите и военачалниците се доближиха до стените, дочуха гласове отвътре, които приветствуваха Александър: „Да живее цар Александър!" И гласовете долитаха иззад крепостта, но никой не смееше да се покаже отгоре заради многото летящи насреща стрели. Македонците чуха виковете, тутакси се разсмяха, а пък смехът се понесе по цялата войска и битката бе примесена със смях. Та мълвата, че отвътре го приветствуват, достигна до Александър. И той отиде на място и заповяда да прекратят сражението.
4. След като това бе сторено и бе сключено примирие, египтяните се осмелиха да се покажат иззад стената, умолявайки Александър с жалостиви гласове: „Смили се, господарю, над старата си родина и не се гневи докрай на робите си!" Чувайки за родината, Александър се замисли, заповяда изцяло да прекратят битката, пусна желаещите да излязат от града и да му разтълкуват тези думи. „Нали — казваше той — Египет не ми е родина, а моето отечество е Македония, и как така вие твърдите, че Египет ми е родина?" А те, падайки ничком, му разказаха за предсказанието и че някога са имали за цар Нектенабо, и че по негово време Египет е бил щастлив. „А сега прорицалището отново предсказа, че той е цар на света, господар, защото чрез тебе Египет ще бъде първи, както обикновено. Та приеми твоя град във владение и нека бъде каквото ти решиш за нас."
5. След като известиха Александър за предсказанието, той веднага се замисли за себе си; заповяда да прекратят битката, първенците да излязат от града, да се върнат обратно с него и да го въведат в двореца на Нектенабо. И това бе извършено с голяма бързина.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
1. Египтяните излязоха извън града, поклониха се на Александър като роби и влязоха с него в двореца на Нектенабо и вместо да скърбят, по-скоро се радваха. Та след като обсаденият град бе завладян, местното население бе обхванато от тъга, защото виждаше, че родината ще бъде превзета от враговете. Но като видяха станалото, египтяните обърнаха тъгата си на радост и не смятаха, че Александър им е враг, ами че им носи царската власт, и си казваха с радостни възгласи: „Египет отново царува!"
2. При влизането в царския дворец Александър видя статуята на Нектенабо. Стоеше пред вратата, сякаш винаги е стояла там; в дясната ръка държеше венец, а в лявата показваше кълбовиден предмет, на който бе изобразено цялото мироздание. А на гърдите на статуята бе написано следното:
„Който влезе в моите покои и положи този венец на главата му, е мой син, да знаете всички;
той ще обходи цялата земя и ще даде името си на град."
3. Александър прекрачи прага и статуята положи венеца, който държеше, върху неговата глава. Той се обърна, щом видя случилото се, и протегна ръка към вече положения на главата му венец, а статуята му подаде и кълбото от лявата си ръка, та всички присъствуващи се изумиха от станалото. А Александър се спря пред статуята и се загледа в изображението — позна, че то е на Нектенабо, а като погледна надписа на гърдите и го прочете, изтри буквите със собствената си ръка. Статуята пък почете, като я позлати, тъй като бе предсказала неговата власт. Защото Александър не желаеше да го имат за син на Нектенабо, а на Филип, но роден от боговете. И всички мислеха така.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
1. Александър остана там известно време и се зае да обнови града, като го украси с много колони и укрепи крепостните стени с твърде големи и високи кули, а на източната порта издигна най-високата. [1] На това място постави колона в своя чест и около нея — колона на Селевк, Антиох и лекаря Филип. И за да ги разпознават, направи изображението на Селевк с рога, заради неговото мъжество и непобедимост Филип бе с образа на лекар и войник, а Антиох бе показан като копиеносец.
2. След като всичко бе приключено и градът бе станал иай-прекрасен в човешките очи, Александър се качи на кулата и низвергна всички богове на земята, на Олимп и на морето и провъзгласи за единствен бог непостижимия за ума, невидим и неуловим бог, возения от серафими и прославян с трижди свят глас. [2] Александър застана там и се помоли: „Боже на боговете и творец на видимото и невидимото, бъди ми помощник в бъдещите дела!"
3. Като слезе от кулата, той отиде в двореца. И Селевк стана управител на персите. Александър нареди Филип да властвува над египтяните, а Антиох над асирийците. Самият той пък се опря на македонците. [3]
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
1. И след като събра всички войски, македонският цар тръгна на запад и народите му се подчиниха и му дадоха данъци. И нямаше кой да му се противопостави, защото всеки се боеше от него. Александър преброди целия свят на запад и вече не остана населявана земя. Той заповяда на войската да вземе припаси за шест месеца, тъй като искаше да навлезе в необитаемия свят.
2. След това те вървяха десет дена и достигнаха пусти и голи места. И ето че се появиха страшни на вид жени с диви лица. Цялото им тяло беше окосмено, човек би казал като на диви свини. А косата им стигаше до прасците, очите им пък блестяха като звезди; и не бяха като у всеки човек, бяха наклонени обратно от челото към скулите. Ноктите им бяха дълги по един лакът, краката им бяха като на диво магаре, а тялото им беше огромно колкото на трима мъже. Щом ги видяха, войниците ги нападнаха безразсъдно, те се обърнаха, убиха четирима и ги разкъсаха с нокти. Жените се отдръпнаха и ги изядоха пред очите ни, [1] дори облизаха пръстта, където имаше засъхнала кръв. И докато всички се чудеха и дивяха на тази гледка, ето че се появиха множество жени, нападнаха фалангата и като протягаха отдалече ръце, грабваха войници отсред редицата и ги изяждаха. Всички изпаднаха в пълно отчаяние. Александър наистина се замисли и събра много кучета от войската — защото всеки разполагаше с доста ловни кучета. Та като събра голям брой кучета, царят подгони жените с тях. При вида им те се обърнаха в бяг и войската се нахвърли и изби доста жени. А останалите избягаха и не се видяха вече.
3. Избавили се там, македонците достигнаха след петдесет дена земя, покрита цялата с пясък. По пътя им през тази земя идеха мравки, отвличаха коне и хора и си отиваха. Но войниците запалиха огньове и се спасиха от тази напаст.
4. Като преминаха и тези места, те стигнаха до огромна река, широка три дена път. Македонците спряха при реката и Александър изпадна в недоумение. Той седна на брега и каза на войската да се разположи там. След това, докато обмисляше преминаването, внезапно водата пресъхна и вместо нея затече пясък. Щом видя това, Александър разбра как да преминат и нареди да бъдат направени от четириъгълни трупи сандъци. После заповяда приготвените сандъци да се поставят срещу течението на пясъка. Когато сложиха първия, той нареди да го напълнят с камъни и така сандъкът стана здрав и непоклатим. Александър каза преминаващите по него да носят дълги по три-четири и дори по шест разтега трупи и да ги сложат върху първия сандък, а втория да поставят на разстояние четири разтега. Като донесоха втория сандък, го поставиха празен върху две трупи и го избутаха да се смъкне до течението на пясъка. Той се спря на четири разтега от първия сандък. Незабавно напълниха и него с камъни и той застана здраво. Така постъпиха и с третия, и с четвъртия, и нататък и направиха мост над реката, и цялата войска премина за шестдесет дена. Като премина през тази река, Александър я нарече Аморус [2]. Защото три дена течеше вода и три денонощия — пясък.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА
1. Александър отива в Египет през 332 г. пр.н.е. и персийският сатрап на Египет му предава хазната тържествено. Александър бил провъзгласен за фараон.
2. Един от участниците в персийския поход и приближен на Александър действително се е казвал Филип, но нямаме сведения кой е бил личният му лекар.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
1. На това място текстът е повреден.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
1. Мястото явно визира основаването на гр. Александрия в Египет през 332—331 г. пр.н.е., но името на града не е назовано. Основание за подобен извод дават другите версии на романа.
2. Тук отново се проявява християнизиращата тенденция на романа. Има се предвид началото на една молитва.
3. В действителност разделянето на Александровата държава се извършва след неговата смърт през 323 г. пр.н.е. Наследник на Александър в Македония става слабоумният му брат Филип Аридей, чийто наместник бил Антипатър. Птолемей Лаг получил Египет, а Селевк — Сирия.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
1. На това място разказът преминава в първо лице.
2. От старогръцките думи „аммос" — пясък, и „рео" — тека.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
1. А щом отминахме реката, се озовахме в друг свят и открихме обикновени и съвсем дребни хора — възрастните бяха високи лакът и половина. Щом ни видяха, те дойдоха при нас, паднаха на колене и молеха Александър да бъде милостив към тях. А той видя тяхното пълно смирение и ги изпрати с думите:
„Вървете си с мир и не очаквайте зло от нас."
2. След неколкодневно пребиваване там войската се съвзе. А царят издигна на онова място край морето много голям град и построи пристанище. И след като научи жителите да се управляват като хората, постави им за цар един от тях, премина страната за сто дена и заповяда на своите военачалници и на цялата войска да приготвят провизии за една година. Александър взе със себе си доста от дребните хора, за да ги отведе и покаже в обитаемата земя. Войската си набави оттам продоволствия, като всеки ходеше при другите и им казваше да си приготвят храна.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
1. Сетне Александър отново се отправи към необитаемата земя и след десетдневен преход стигна до едно място в полето с неизказана дължина и ширина. Реши да даде там отдих на войската. Оглеждайки се, царят потърси вода и наистина видя езеро. Отиде при него и съзря огромна колона, поставена на каменен блок. При тази гледка той веднага се доближи до колоната и опъна там палатката си.
2. Върху колоната имаше гръцки букви, а надписът върху нея разказваше за делата на някой Сесонхосис, настоящ владетел на света. Изображението бе на млад мъж, във всичко подобен на Александър. Надписът гласеше: „ Дотук е възможно за хората да достигнат. Аз обходих цялата земя, умрях и бях погребан на това място, където е издигната колоната с надпис. Никой да не отива отвъд, тъй като и аз бях затруднен, не можах да продължа напред и като се върнах, напуснах живота на това място, аз Сесонхосис, владетелят на света."
3. Веднага щом прочете надписа, Александър го закри с платно, уж че отдава почит на изображението. А стори това, да не би някой от македонците да прочете буквите и да го обхване страх. И каза, че е получил следното предсказание от изображението:
„Ако преминеш тези места, Александре, ще откриеш друг свят, по-добър от този, който преброди."
Александър каза това, за да вдъхне смелост на македонците.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
1. Като прекара там три дена, царят продължи пътя си. После войниците вървяха десет дена и достигнаха до съвсем равни места. Щом фалангите се разгънаха в равнината и македонците се пръснаха, се показаха диви хора, седяха по скалите голи, обрасли с козина, страшни, огромни и черни, но не прекалено. А космите им бяха груби и щръкнали. Всеки от тях беше висок колкото двама души. Щом македонците ги доближиха, те започнаха да се местят от място на място и все наблюдаваха фалангите. Македонците отидоха при Александър и му съобщиха това, а той се отдели от строя и се отправи натам, където бяха седнали хората.
2. Като видя, че те не му обръщат внимание и следят само фалангата, заповяда да бъде доведена красива девойка. Александър й заръча: „Приближи едного, за да узнаем нрава на онзи дивак, дали изобщо има човешка природа." Жената се приближи, така че щом се обърна, човекът я видя, стана веднага, хвана я и взе да я яде. А Александър заповяда на войниците да отидат и да я отнемат от звяра. Те го нападнаха, ала той изобщо не им обърна внимание и с уста върху бедрата на девойката, ги гледаше и я ръфаше като куче. А войниците го заудряха с копията и той скочи, пусна полумъртвата девойка, затича и се разлая като куче. Македонците вдигнаха момичето, отнесоха го при Александър и се върнаха в строя.
3. Незабавно се появиха безчетни тълпи диви хора с камъни и дървета в ръце и наближавайки предната редица, захванаха храбро да се сражават. При тази гледка Александър заповяда на хоплитите и стрелците да се подредят за битка. Завърза се тежко сражение и щом някой дивак биваше ранен, другите веднага го разкъсваха и изяждаха. Колкото повече се разгаряше боят, толкова повече нараствате броят им и те ставаха по-силни. Македонците се уплашиха, страх и ужас ги обзе. А Александър стоеше и размисляше как да разбие дивите хора. Та при всички схватки бяха убити тридесет войници, а и доста от диваците, но колкото загиваха, още повече се събираха и одързостяваха. Умникът Александър заповяда да бъде запален огън отведнъж и войската да нападне дивите хора.
4. А те, съзрели необикновената гледка, тутакси се обърнаха в бягство. И цялата войска се втурна след тях, но не заловиха нито един: защото те бяха бързоноги, също лястовица, която лети ниско над земята. Александър, възседнал коня Буцефал, с труд застигна едно момче, залови го и го отведе при войниците. Изглежда, то беше на около дванадесет години, но надвишаваше по ръст всички.
5. Вече беше нощ и войниците разпънаха палатки. Всички се готвеха за отдих, защото бяха капнали от сражението. И понеже се чувствуваха зле, отидоха при Александър с молбата: „Недей, царю Александре, да вървиш по-нататък! [1] Защото не можем да минем през тези хора. И нима отреденото от съдбата няма да ни застигне, когато покорим света? Нима, преситени, не станахме плячка не на диви зверове, а на диви хора? И това зло е двойно, защото на земята не ще остане спомен за нас." При тези техни слова Александър се разсърди и рече: „На мене ми е писано не да се върна, а да следвам съдбата. Затова, макар че и аз често съм желал връщането, няма да последвам това желание. Ние трябва да се подчиним на съдбата."
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
1. Като се вдигна сутринта, Александър продължи похода. И премина през страната на онези диви хора за пет дена, а на следващия ден достигна до земя, където се издигаха два огромни стълба, целите от ковано злато — единият с изображение на мъж, другият на жена. Александър отиде при тях и ги нарече с имената на Херакъл и Семирамида.
2. Щом повървяха малко оттам, откриха и царския дворец на Семирамида, но той беше необитаем. Та Александър влезе в него само с македонската войска, а персите и египтяните си почиваха наоколо три дена.
3. И като вървяха от тамошните места в продължение на десет дена, те се натъкнаха на хора с по шест ръце и шест крака (а много от тях имаха и по седем крака). Те бяха безброй и всички бяха голи. Щом съзряха воинското множество, опитаха да се съберат с него. Като видя това, Александър нареди войниците да запалят огън и да ги нападнат. След изпълнението на заповедта мнозина тръгнаха срещу тях с факли, а хората начаса избягаха и се вмъкнаха в пещери пол земята. Та войниците заловиха неколцина и беше много трудно да се разберат. Извървяха заедно с тях един ден път, по тъй като пленинците не живееха като другите хора, изведнъж ги втресе и те умряха с викове.
4. След тридневен преход войската пристигна в страната на кучеглавите. Те във всичко останало бяха хора, но имаха кучешки глави, а и гласът им беше отчасти човешки, отчасти кучешки. Те се подредиха и бяха готопи за битка. Но Александър победи и тях с огън. И след като вървя десет дена, войската с мъка прекоси страната на кучеглавите.
5. Та като излязоха от страната, достигнала едно място при морето и там Александър направи вал и реши да даде отдих на войската. Укрепиха го в кръг с оръжията си, а царят нареди да охраняват вала с щикове отгоре. Случи се конят на едного да умре и бе захвърлен край морето. Оттам изплува рак и като грабна умрелия кон с шипките си, го потопи в морето. Наизлязоха цели пълчища други раци и започнаха да отмъкват хора и коне. Мълвата стигна до Александър, а той заповяда да запалят огън в кръг около лагера срещу множеството раци. С това спаси войската от нападението на морските животни.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
1. Та щом преминаха оттам, войската пристигна в едно гористо и красиво място, където имаше отрупани с плодове всякакви овощни дървета, И то беше край морето. Като го видя, Александър остави войската да си почине. Щом разположиха лагера, той отиде край морето. И ето че видя остров в него, на разстояние около един стадий от сушата. И царят намисли да влезе в морето и да разгледа острова. Заповяда да се насекат дървета и да бъдат построени кораби. Египтяните ги приготвиха много бързо.
2. Филон, Александровият приятел, го възпря, когато той потегляше и вече се качваше на корабите, и му рече: „В никакъв случай не прави това, първо аз ще отида с един кораб и ще разгледам острова. И ако се върна жив и здрав, тогава и ти иди с другите кораби и прави каквото пожелаеш." Александър се съгласи с казаното и отвърна на Филон: „Но и аз, защото те обичам, също не бих искал ти да отидеш пръв и да ти се случи нещастие. Тогава кой приятел ще утеши тъгата ми по теб?" А Филон отвърна: „Ако Филон, приятелят на царя, загине, царят би могъл да си намери друг приятел Филон, но ако се случи нещо лошо на Александър, целият свят ще изпадне в беда."
3. След тези думи Филон се качи на кораба и като пристигна на острова, откри на него хора, подобни на нас във всичко и говорещи на гръцки език. Щом ги видя, Филон веднага се завърна при Александър да му разкаже за острова. Чул това, Александър взе със себе си тридесет кораба, всеки от които имаше по петдесет души екипаж. И се качи на един от тях, като остави Антиох да управлява войската вместо него и да го чака на онова място, докато се върне, тъй като то бе подходящо за изхранване на войниците.
4. Пристигайки на острова, Александър намери подобни нему хора, всичките голи. Като го зърнаха, обитателите на острова отидоха и му казаха: „Защо си дошъл при нас, Александре? Какво искаш да вземеш от нас? Всички ние сме голи и нямаме нищо друго освен силата на думите. А ако си пожелал това, ще получиш от нас много думи, защото ние не ценим нищо друго." Александър се удиви, че бе назован по име, и отвърна: „А какво е по-добро от словото? Нищо, кълна се в провидението. Една дума е равна на хиляди скъпоценни камъни и злато."
5. И като се събраха всички, Александър бе увенчан след много хвалебствени слова. А той премина целия остров и бе благословен от всички жители. И царят ги нарече гимнософисти. Щом навлезе по-навътре, те му показаха как да достигне Островите на блажените. А той пое без колебание пътя и след три дена пристигна на малко островче. След като слезе на него, Александър издигна медна статуя с ключ в едната ръка, а другата протегната към острова на блажените, сякаш го сочи.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
1. През 326 г. пр.н.е. войниците на Александър действително отказват да вървят напред.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
1. Оттам Александър достигна земята на блажените — беше остров. Когато слезе на него, царят не взе със себе си никого освен Филон. На острова растяха различни дървета — някои бяха разцъфтели, по други плодовете бяха вързали, а трети имаха зрял плод. Под листака им лежаха хора. Александър доближи едного, който случайно бе най-отпред, и се обърна към него:
„Бъди здрав, ти там!" А той рече в отговор: „Да бъде здрав цар Александър!" Царят пожела да попита нещо, ала човекът го отпрати с думите: „Иди нататък при нашите старей, те ще те представят на Евант [1], нашия предводител в науките, и той ще ти разясни всичко, що ти е на душата." Александър се отдалечи оттам и нататък прегръщаше всекиго, а те го отпращаха при Евант. Но всички му предсказваха бъдещето със загадки. И царят изслушваше всичко.
2. Когато отиде при Евант, той го откри легнал под дърво, изпод чиито корени извираше вода до главата на Евант, а листата му служеха за покрив. При появата на Александър той поклати глава и каза: „Пристигна владетелят на света Александър. Ела, седни до мен!" Щом царят стори това, Евант го целуна по главата и рече: „Любимо чедо, след като създадеш вселенско царство, пребродил пялата земя, не ще успееш да се върнеш в родината си." Александър се натьжи от неговите думи и понечи да го разпитва: „Защо изрече тези думи?" А Евант отвърна: „Не бива мъж като тебе да пита така, но се задоволи с чутото." Александър му каза: „Заповядай, нека ти донесем от нашите провизии." Евант отговори: "Донесете!" И царят изпрати Филон и той донесе пресни хлябове и вино, и наметала. Евант ги огледа, ала не ги прие, а рече: „Ние не се стремим към такива неща. Задръж си ги, а на мен храна ми дава това дърво, питие - тази вода. Защото земята се напоява отново от майката земя. За облекло ми служат тези листа и умът ми е насочен към небето, без да обръща внимание на земните работи. Нашият начин на живот е небесен и ни поддържа дълги години. А когато дойде краят на живота ни, ние преминаваме в друг безкраен живот, към който се стреми целият ни разум." Александър се заслуша в думите му, покая се, заплака и запита: „Нима наистина има човек с добра съдба?"
3. А Евант продължи: „Вие, нападащи и нападани, заради тези разнообразни храни и дрехи убивате себеподобните си и заради голямото си властолюбие се стремите към измамно царско величие. Тъй като умът ви е все във войни и кланета, когато не сте на война, нападате дивите животни и убивайки ги, се превръщате в ходещи гробове на мъртви животни. Вие умирате, омърсявайки и душата си заедно с тялото. Мислите, че вашите праведници пребивават на Острова на блажените. Ти дойде на Острова на блажените приживе, огледай се, дали ще видиш някой от известните люде?"
4. Александър му рече: „Всичко, което каза, е правилно. Само това ми изясни по-точно: как се раждате? Защото, както виждала, при вас няма жени." А Евант отвърна: „И при нас има жени, но те не са тук, а на на близкия остров. Веднъж в годината ние отиваме там и след като се съберем с тях, се връщаме пак на нашия остров. А като се роди дете, неговият баща повече не ходи там. Ако детето е момче, ние го оставяме там, докато навърши три години, и после го вземаме. Ако пък се роди момиче, бащата може да ходи там всяка година, докато се роди момче, и така до три години." Александър каза: „Бих искал да отида на острова, ако това не ви затруднява." Евант пък отговори: „Можеш да отидеш на острова, по не е възможно да видиш някого. Върви сега и погледни стената, но в никакъв случай не пожелавай да влезеш вътре. Защото човек не може да погледне зад стената и да остане жив."
5. Убеден от тези думи, Александър стигна до острова, но съзря медна стена, висока до небето, и не пожела да влезе зад нея според съвета на Евант. И постави колона на острова с такъв надпис: „Александър дойде тук, след като обиколи земята; той издигна колоната със собствените си ръце, достигнал до Островите на блажените с намерение да види някои богове, както смятат нашите мъдреци. Но Евант ми разказа за тях, че са запратени в ада. А когато някой някога дойде тук, нека отмине стената, без да я докосва — това е постижимо единствено за мен, пазен от Бог, но за хората е невъзможно."
6. След това се върна и оттам отново отиде на Острова на блажените и го обходи целия, прегърна всички и бе благословен от тях. А когато си тръгваше, каза следното: „Ако нямах грижа за македонците и те не ми бяха на сърцето, нямаше да си тръгна от вашите острови."
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
1. Александър се качи на корабите и намери войниците твърде разтревожени за него и дори опасяващи се за живота му. Та като зърнаха приближаващите кораби, те се изпълниха с голяма радост. След пристигането си Александър приветствува сърдечно цялата загрижена за него войска, седна и им разказа всичко. И като потегли оттам, продължи пътя си.
2. След близо десетдневен поход дневната светлина изчезна напълно, но за кратко, около час, се появяваше зора. И Александър пристигна до едно равно място, а по средата на равнината имаше пропаст, която я разделяше. Дълбочината й не можеше да се измери. Там царят издигна свод, с който съедини пропастта. На свода издълба надпис с гръцки, персийски и египетски букви. Надписът съобщаваше следното:
„Александър издигна тук свод, по който
премина цялата войска отвъд тази пропаст
в желанието си да достигне края на света,
каквато е волята на провидението."
3. Като измина оттам три дена път, вече изобщо не се виждаше дневна светлина. Александър нареди да оставят там цялото снаряжение на войската. И с отбрана войска се опита да навлезе в нощната земя, като взе със себе си току-що родили кобили... [1], и след много дни преход още не искаше да се върне.
4. Две птици с човешки лица го пресрещнаха и му казаха: „Къде искаш да отидеш, Александре? Не си добре дошъл по тези места, върни се! Очакват те Изтокът и царството на Пор, което ти ще победиш."
5. Като ги изслуша, Александър заповяда на войската да се върне, а той пожела да остане сам и давайки знак на войниците, каза на Антиох:
„Всеки да вземе оттук каквото пожелае,
дори и камък или пръст, или пък дърво."
И някои решиха до сторят това, а на други казаното им се стори глупаво.
6. Александър остана там, но вече не видя птици, а се появиха хора, предсказващи бъдното. И казаха: „Иди си, Александре, защото провидението ти даде всичко в ръцете."
7. Александър се запъти към войската и с него беше единствено приятелят му Филон. И царят му рече: „Слез от коня и вземи каквото ти попадне в ръката." Филон слезе, напипа един камък, вдигна го и тръгна с Александър. И те застигнаха войниците, които не бяха в състояние да вървят. Александър заповяда да поставят македонските кобили пред строя, че да ги яхнат и да ги оставят да вървят сами. Като сториха това, кобилите потеглиха, водени от обич към собствените си деца, и така ги изведоха по пътя от нощната земя.
8. Щом пристигнаха на светло и се огледаха помежду си, видяха, че всички са позлатени. Веднага слязоха от конете и като изтърсиха от тях и от себе си златото, го събраха на куп. А Филон занесе камъка на Александър и той се оказа от чисто злато. Тогава тези, които не бяха взели нищо, съжалиха, че не направиха каквото им рече Александър.
9. И като потеглиха от тамошните места, достигнаха до обоза, починаха си, тръгнаха обратно и преминаха пропастта по свода. Птиците с човешки лица, видени от Александър преди, го настигнаха и му казаха: „Който свърне по пътя вдясно, ще съзре чудни неща." И царят стори това.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА
1. И след като вървяха цял ден, стигнаха до едно езеро. А готвачът изтича напред, за да приготви необходимото за храна, извади солени риби и отиде при езерото с намерение да измие солта от тях. Рибите тутакси оживяха и избягаха. При тази гледка готвачът побягна и се върна в лагера, но не извести на Александър за случката.
2. А той, като премина тамошните места след целодневен преход, достигна до друго езеро. Там направиха лагер за войската и се разположиха за почивка. А водата приличаше на мед. Александър навлезе в езерото до колене и една риба, видяла го през прозрачната вода, се втурна срещу него. Щом я съзря, Александър веднага изскочи от езерото. А пък рибата, понесена от устрема си, излезе от водата и Александър се извърна и я уби с копието си. Беше невероятно голяма. Царят заповяда да я разпорят пред очите му, за да огледа разположението на вътрешностите й. След като нареденото бе изпълнено, в корема й проблесна камък и на всички се стори, че е светилник. Александър извади камъка, обкова го със злато и го използуваше през нощта вместо фенер.
3. През същата нощ от езерото излязоха жени и като наобиколиха лагера, запяха най-сладка песен, така че всички ги видяха и чуха песните.
4. А на сутринта Александър продължи нататък. Като измина един ден път, достигна до едно съвсем голо място. И ето че се появиха човекоподобни животни: от главата до пъпа бяха хора, а надолу коне. Надойдоха на тълпа с лъкове в ръце, а върховете на стрелите им не бяха от желязо, ами от остър камък. И бяха готови за битка. Щом ги видя, Александър заповяда там да разположат лагера, а наоколо да направят огромни окопи. После нареди да ги покрият с тръстика и треви, а отвътре, близо до ръба, разположи малцина на брой стрелци. „На стрелите си — каза — не слагайте желязо, а да са само от дърво. И когато те се приближат в битката, хвърляйте срещу тях стрелите, без да се прицелвате. Като ги улучи стрела и не им стори нищо, тяхната дързост ще нарасне. И щом видите, че се втурват срещу ви, в никакъв случай не оставайте на място, но се престорете, че бягате по-навътре; дано успеем по този начин да заловим някои от тях живи."След като това бе изпълнено, скоро се разсъмна и ето че се показаха мъжете полуконе, наобиколиха лагера и започнаха да го обстрелват отдалече. Македонците също отвръщаха със стрелба и щом хората видяха, че стрелите не им причиняват никакви рани, всички се събраха, сякаш присмивайки се на безсилието на македонците, и като че се наговориха едновременно да нападнат от всички страни. Тогава войниците изпълниха заповяданото срещу тях. Защото там, където човешкият вид не се проявява в цялата си завършеност, и разумът не е съвършен, както у хората. Та това успяхме да установим за хората полуконе. От една страна, като хора, те се изпълниха с упование поради безсилието на стрелите, но като животни, не разбраха човешката хитрост. И се втурнаха необмислено срещу лагера и виждайки, че противниците им, както им се. стори, уж бягат, необуздано се спуснаха и паднаха в изкопа. Щом се случи това, Александър нареди веднага цялата войска да излезе въоръжена пред тях. Тогава заловените разбраха по себе си с колко здрави и смъртоносни мечове си служат хората, Александър пожела да спаси около петдесетина от тях и да ги отведе в обитаваната от нас земя. Извадиха ги от изкопа и царят га запази живи и здрави до двадесетия ден. Но тъй като не познаваше техния начин на живот, всички умряха.
5. Та след като преминаха тамошните области за шестдесет дни, македонците достигнаха обитаемия свят и се съвзеха за кратко от умората.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
1. Александър реши да напише писмо до Олимпиада, своята майка, и до учителя си Аристотел в Македония. Написаното гласеше следното:
„Цар Александър изпраща поздрав на майка си Олимпиада и учителя си Аристотел. Вече измина доста време, майко, без да разкажа на теб, обичаната, случилото се с нас. При това зная, че ти се безпокоиш и грижиш за нас, твоята душа страда от различни мисли. Ти си като подмятан от буря кораб, през нощите си с мен и питаш за мен. Сънят ме е показвал често и в щастие и в нещастие. Зная, че понякога, измъчена от моята неволя, ти се събуждаш и ту се радваш, че видението е лъжливо, ту страдаш, че съм далече от тебе, в чужда страна. А се случва и обратното: срещнала ме насън, ти се радваш, изпълнена от щастие при вида на сина си, ала като се пробудиш, се натъжаваш твърде много, макар че си се зарадвала на съня. Аз познавам майчината любов към отсъствуващия син. Защото и в моя сън често се явяват подобни видения и по себе си, майко, съдя за теб. При това бъди милостива към всичките ми прегрешения и прочети в това писмо какво ми се случи.
2. И ето, както по-рано ти разказах за Дарий, победихме го в три сражения [1], а след неговото поражение станах господар на цяла Персия и както казах преди, взех неговата дъщеря за жена и с тази своя постъпка създадох съгласие между персите и македонците.
3. С цялата войска потеглих за Египет. И след като покорих много страни и градове, пристигнах в Юдейската земя. А юдеите се оказа, че почитат живия бог, който ме изпълни с милост към тях, и цялата ми душа се устреми към него. Та нему отстъпих и дарове, и годишни данъци, дори и с трофеите на персите го почетох. След като юдеите ме провъзгласиха за владетел на света, аз напуснах страната.
4. И след доста дни достигнах Египетската земя и след кратко прекараното там време цялата страна ми се подчини. При влизането ми н техния град египтяните също ме провъзгласиха за владетел на света и за някакъв си нов — който има разум, да разбере. Следвайки тяхното предсказание, нарекох един египетски град на моето име. Аз го издишах от основите, украсих го с много колони и статуи и там се отрекох от всички богове, които не са богове, и поовъзгласих за бог носения на серафими бог. В този град издигнах колони на себе си и на приятелите си Селевк, Филип и Антиох.
5. След като извърших тези неща, реших да достигна края на земята и превърнах решението си в дело. И щом преминах обитаемата под слънцето земя, се натъкнах по труднопроходими и диви места, но ги преминах с много усилия за четиридесет дена. Та като излязохме от мъчно достъпните места, стигнахме до съвсем голо поле. В него срещнахме диви хора, победихме ги и с труд проникнахме по-нататък. Там открихме колона на някой си Сесонхосис, владетел на света, който ни предсказа тайните. А след това достигнахме до Херакловите стълбове и царския дворец ча Семирамида. Там отдъхнахме няколко дена и като тръгнахме, се натъкнахме на хора с по шест ръце и седем крака. След като ги победихме, поехме нататък. И стигнахме до място край морето, където искахме да си отдъхнем, но от морето излезе рак, грабна един мъртьв кон и го потопи във водата. А нас ни нападнаха пълчища морски зверове, та не бяхме в състояние да надвием един рак. Спасихме се, като запалихме огън — зверовете отиваха до огъня и веднага се връщаха.
6. Отпътувахме оттам и след много дни пристигнахме на друго място, което също беше на брега. И видях остров посред морето. И като построих кораб, отидох на острова и срещнах един гимнософист и хора, говорещи нашия език. И те изрекоха много предсказания и дори произнесоха името ми, преди да го узнаят от мен. Та там, учителю, се оказах на Острова на блажените, но, кълна се в провидението, не видях нито един бог, както вие твърдите. И попитах хората на острова и узнах, че тези богове се намират дълбоко в земята в Хадес.
7. Натъкнах се на много други чудеса, които са описани до едно в писмото. След това, като преминахме през онези места, срещнахме хора с кучи глави. Щом победихме и тях, пристигнахме след доста дни до обширна равнина. А по средата й се простираше пропаст с неизмерима дълбочина. Аз издигнах свод, като съединих двата й бряга, и след преминаване го ни повече не видяхме дневна светлина. И след дълги дни пътуване из нощната земя там ни застигнаха птици с човешки лик, посъветваха ни да се върнем и казаха: „Не ти е по силите, Александре, да минеш оттук."
8. На връщане поръчах на всички да вземат по нещо в ръка. Но малцина изпълниха съвета. А кога го излязохме на светло, всички се разкаяха — и взелите, и невзелите. И действително си тръгнахме оттам и като свърнахме надясно, достигнахме извор с жива вода. На много дни път от това място водихме битка с кентаврите. И ги победихме, и пристигнахме в обитаемия свят, като преминахме през много опасности.
9. А сега се готвим да воюваме срещу Пор, индийския цар, и да става това, което ни готви провидението Божие. Описанието на видяното от нас ще намерите в писмото и като го прочетете, ще узнаете случилото се с нас всяка година. Бъди здрава, майко, и ти, учителю, с Божията милост."
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЕТА
1. Та след като прекара там около пет месеца, цялата войска отново се съвзе. Като се вдигна оттам, потегли срещу индийците. Достигна страната на Слънцето и влезе в града — говореше се, че в него има храм на Слънцето и някакви свещени крави. Аполон пращаше там своите предсказания. Александър отиде на онова място, седна и чу глас, но не видя никого. Гласът изрече предсказание, а то говореше за Александровата смърт.
2. Голяма мъка обхвана Александър и като излезе оттам, отиде в пусто място. Щом фалангата се разгърна, от съседните храсти се показаха човечета. Имаха по един крак, бяха с овчи опашки, а пък ръцете, главата и единият им крак приличаха на човешки. Когато ставаха, пъргаво отскачаха. А пък войниците с нас, които бяха наблизо, се втурнаха срещу тях, надвиха ги, хванаха неколцина и искаха да ги ядат. Александър заповяда да му ги доведат живи. След като застанаха до него, хората взеха да го молят с жални думи и говореха: „Смили се, господарю, над подобните на тебе хора. Поради нашето безсилие живеем в тази пустош." Александър склони на тези молби и нареди да ги пуснат. А те, щом ги освободиха, се покатериха по върховете на скалите и започнаха отдалеч да се подиграват на Александър, като викаха: „Колко си неразумен и неопитен, заради това се освободихме. Ние сме сладка храна, но ти не си достоен да вкусиш от нашето месо. Понеже тези, на които не им достига разум както на нас, не могат да ни надвият." С такива приказки те скачаха, танцуваха и се присмиваха на Александър. А той, като ги гледаше и слушаше, се освободи от мрачното си настроение и взе да се смее. Откакто беше получил предсказанието, до този ден не го бяха виждали да се смее.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА
1. Името означава „красиво цъфнал".
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА
1. На това място текстът е повреден.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
1. Вж. бел. 2 към гл. деветнадесета.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
1. След като премина онези места, при Александър, владетеля на света, дойдоха пратеници от цар Пор и донесоха писмо със следното съдържание:
„Понеже, Александре, победата на Дарий те одързости с още по-голяма надменност, ти вдигна копието си срещу бог, без да знаеш колко голяма е моята войска — дори цялата земя да беше суша, не би я побрала. Така че задоволи се с извършеното от твоята глупост и допуснатото от моята снизходителност и изпрати на Наше величество данъка за цялата обходена от теб земя и се спаси с бягство в Македония. Ако не желаеш да се подчиниш, не само не ще можеш да се спасиш чрез бягство в Македония, ала аз ще претърся целия свят и ти не ще избегнеш гнева ми и никъде не ще намериш убежище."
2. Та щом получи това писмо и го прочете, Александър отговори със следното:
„Това, което ни каза, че победата над Дарий ни е одързостила да вдигнем копие срещу бог, е истина. Но тъй като зная, че съм по-силен и от боговете, къде е твоята сила? Нима си по-могъщ и от боговете? А ако си по-могъщ, от боговете, защо не спаси Дарий? Макар и да поиска, ти не можа. А аз не тръгвам срещу тебе както срещу бог, а като срещу едно безсилно и непосветено човече. Ти не се мъчи да се противопоставиш на боговете със същата сила, но да имаш изобщо сила, за да не те низвергне македонската войска, както боговете. И както неволно предсказа, и аз зная, че цялата земя не ще те побере, когато тръгнеш да бягаш, но победен от мен, ще бъдеш изпратен при низвергнатите богове, не на Острова на блажените при Евант, ала в Хадес ще съжителствуваш с Плутон. Защото мястото ти е там и като бог трябва да живееш заедно с другите богове."
3. А цар Пор, като получи писмото на Александър и събра цялата подвластна нему войска, потегли срещу македонския цар с осем милиона души. Щом се приближиха, те започнаха да се приготвят за битка. [1] Александър пък разположи фалангите на добро разстояние една от друга и ги подготви за сражението на три фронта, като остави за боя хоплитите щитоносци. А пред тях постави медни статуи, нагорещени до червено, на вид като голи хора. Щом двете страни се доближиха, Пор изпрати огромни лъвове, приучени да се спускат, да сграбчват хората и да ги повалят на земята. Щом войската се уплашеше, те веднага спираха и войниците, като видеха, че фалангата не е стегната, надвиваха всеки противник. Но тъй като нямаше кого да убиват [2], индийците пуснаха лъвовете и те незабавно се хвърлиха срещу медните хора. Ала огънят ги опари силно и зверовете на-часа се върнаха, без да направят нещо.
4. Щом влязоха в битка, персите и македонците се сражаваха храбро срещу индийската войска. През целия ден боят не стихна, опитността на Александър побеждаваше силата на множеството, тъй като той знаеше добре как да разполага войниците. В този миг изведнъж в индийския строй се появиха слонове, носещи на гърбовете си дървени кули, на които седяха въоръжени мъже с камъни и копия в ръце. Като ги зърнаха, македонците отстъпиха и изпаднаха в обясним страх. Ала падналата нощ ги раздели.
5. И те се оттеглиха в палатките си, но нямаха добри мисли. И решиха да предадат Александър в ръцете на Пор и срещу неговия живот да поискат да се завърнат читави в Македония. Филон извести намеренията им на царя. А той веднага свика цялата войска, застана мрачен в средата и със сълзи замоли македонците. И бе красив в скръбта и плача си и каза: „Македонски войници, ако ме мразите, отнемете живота ми. Нека вашият меч да проникне в мен. Срамувам се да гледам, че моята войска е отстъпила пред враговете. Да, да, моля ви, убийте ме всички, щом като желаете да ме предадете на индийците!" Но когато македонците съзряха отчаянието на Александър, всички си заудряха главите от скръб по него и казаха: „Господарю, дори и всички до един да загинем утре, не ще предпочетем и косъм да падне от главата ти. Бъди смел и силен и стори каквото си решил. То е добро за пас." При тези думи царят прегърна всички и всички като една душа се устремиха към Александър.
Знайно е, че сълзата скланя сърцето
и обръща душата на суровите,
и влива смелост в уплашения дух,
и прави ума смел.
А най-много трябва да държим на приятелството,
защото нищо не е по-силно
за справяне с насрещния враг.
6. И щом дойде денят, индийската войска излезе за битка. Както казах и преди, те се появиха, възседнали слонове като укрепени ходещи градове. Та щом ги видя, Александър веднага измисли какво да стори. Острият му ум бързо намери нужното. Александър беше удивителен в подобни случаи. Заповяда хоплитите да сторят следното: когато се доближат до слоновете, да изпратят напред заловени малки прасета, които квичат пронизително. Щом ги зърнаха, слоновете хвърлиха от себе си куличките и избягаха, без да се обърнат. Това всели смут у индийците и те си казаха: „Какво ни споходи от това момче — и лъвовете обърна в бяг, и слоновете прогони! Каква надежда ни остава?" Междувременно отново се завърза сражение и индийците надвиха Александровата фаланга. Най-ожесточено там се биеше царят и с мъка съумя да отблъсне индийското множество. Враговете го обградиха и провидението едва го спаси на коня Буцефал, През целия ден боят не стихна, а привечер нощта раздели противниците.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
1. Александър пак окуражаваше цяла нощ войниците си, подбуждаше ги да бъдат храбри в битката и да не се увличат безцелно в преследване, нито лесно да бягат при обрат в сражението. Каза в речта си, че винаги е готов и сам да умре за тях в двубой. „Щом видим, че индийската войска ни напада, преди да се завърже битка, ще река следното на Пор, като го призова на двубой: ако той ме нападне и убие, вие ще му станете роби, ако пък аз го убия, индийците ще ни робуват."
2. Тъкмо бе настъпил денят, и Пор подреди неизброимите си пълчища. А бойният строй на Александър беше клинообразен и толкова страшен, колкото не бе изглеждал досега, та дори и индийците се стъписаха и си рекоха: „Кой може да победи такава войска?" И щом наближиха, Александър пристъпи и извика към индийците: „Кажете на Пор да излезе, за да се бие с мен. Ако ме победи, нека да вземе македонците и персите в робство и войната да свърши. А ако това се случи нему, нека вие бъдете мои роби, както са персите. И наистина, защо заради Пор и Александър да се погубват толкова много хора?" Изглежда, че думите му се харесаха на индийците и на цар Пор. Понеже Пор бе убеден в своята сила — както се говореше, той бе по-едър от обикновен човек, а по сила нямаше равен на себе си, — като видя младостта на Александър, той го презря и с готовност излезе на двубой.
3. В схватката между двамата Александър отскочи назад, като рече на Пор: „Нима казах, че ще се бия с двамина? Нека другият се върне!" При тези думи Пор се обърна настрани, Александър се хвърли върху него и заби меча си в ребрата му. И Пор тутакси се строполи и умря. Тогава и двете войски завикаха и славословеха Александър, и го наричаха господар на света. И македонците не смееха да вдигнат очи към своя цар, ала всички бяха свели погледи, сякаш почервенели от срам при спомена за своето съмнение.
4. Като стана господар и на индийците, Александър излекува мъката на македонците и забравил нечестивите им намерения, уж ги укоряваше със следното тристишие:
„Когато те застигне нужда и насилие,
но си изгубил мярата в живота,
намери си много причини, за да не умреш."
След като Александър влезе в двореца на Пор, целият Изток и всички източни страни му се покориха безропотно.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
1. Александър се забави там около година и реши да потегли към северните части на Изтока. И превзе всичките им градове и вече нямаше кой да му се противопостави.
2. Той достигна и до областта на амазонките. Те бяха девствени жени и живееха в силно укрепен град. Щом се зададеше война, те воювала много опитно и не се покоряваха никому. А когато дочуха за Александър, че възнамерява да завладее техния град, проводиха при него като пратеници изключително красиви жени, скъпоценни дарове, данъци за три години и писмо, в което се казваше следното:
3. „Някаква мълва достигна до нашите уши, господарю на света, че си искал да завладееш нашето градче и да се сражаваш с женска войска. Не вярваме, че ти имаш подобно намерение, но пожелахме и ние да се поклоним на господаря на света и ти изпращаме тези нищожни дарове с годишните данъци. Приеми ги и се откажи да воюваш срещу нас. Ти си се сражавал срещу многочислена войска от мъже и си признат за върховен победител на всички. Недей да проливаш и женска кръв! Защото обратите на съдбата са неясни: може да загубиш славата от мъжките си подвизи в битка с жени. Ако ни нападнеш и не покориш нашата крепост, какъв срам ще бъде да се върнеш назад, без да си постигнал нищо! Затова, господарю, те молим: не пренебрегвай нашия съвет. Защото ние се осмелихме като верни робини да покажем ясно бъдещето на нашия господар. Изпрати ни свое въображение, пред което да изразяваме своето благоговение вместо пред теб."
4. Като получи и прочете писмото, и същевременно като видя даровете и данъците за три години, а също и жените и техния разум, Александър за кратко бе овладян от човешки чувства. И наистина им изпрати копието си с думите: „Нека то ви бъде наместо Александър!"
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
1. Когато обходи тамошните места, той се отправи да воюва с Евримитрас, предводител на берсилите [1], понеже не скланяше да се подчини на македонската войска. Като узна, че е дошъл, Евримитрас взе около осемстотин хиляди свои избрани мъже и ги нареди в боен строй срещу Александър. Македонците го съзряха, след като зае предните постове, и Александър вникна в замисъла на Евримитрас. Царят засили предния отряд с няколко хиляди души, нареди на всички, облечени в златни ризници, да останат на определените им места и определи Селевк за водач на отряда.
2. А Евримитрас беше изпратил предната нощ шпиони във войската на Александър, които се върнаха след разузнаването и му рекоха: „В лагера на Александър никого не го е грижа за нас. А царят има неизброимо множество войска, така че не ще можем да се справим, ако не заловим предните стражи и вкупом не се втурнем срещу им. Сплашени от неочаквания сблъсък, те ще се разбягат и всеки ще се грижи за собственото си спасение." Решиха това, без да заподозрат измамата, устроена от Александър.
3. Като решиха да обградят предните постове на Александър и да нападнат нощем с намерение да заловят всички до един, щом съзряха готовите за бой редици, далеч от мисълта за бягство, почнаха да недоволствуват. А когато и Селевк разгърна фалангата срещу им, начаса всички хукнаха, и го сториха според думите на Омир:
Пристъпи като лъв, а се върна като сърна. [2]
Същото каза и Александър, като чу за тяхното безсилие. И македонците нападнаха като лъвове. Хората на Селевк се втурнаха срещу тях и като стигнаха Евримитрас, убиха едни, а други подгониха.От враговете никой не остана на място, а и самияч Евримитрас беше пленен.
4. И Александър покори всички неверни народи и ги прогони на север на двеста дена път до двете големи планини в света на тъмата, които назова Гърдите на Севера. Щом народите избягаха отвъд, спря преследването. Царят видя, че двете плани ни са удобни да препречат изхода оттам, остана на това място и замоли бога да се съберат планините и да затворят изхода.
5. Молеше с тези думи: „Боже на боговете и господарю на всяко твое творение, ти, който създаде със словото си вселената, небето и земята, за теб няма нищо невъзможно. Защото всички робски се подчиняват на всяка дума от твоята заповед. Защото ти рече и всичко се появи, ти заповяда и всичко се роди. Ти единствен си вечен, няма друг над тебе, ти си невидимият, единствен бог и няма друг бог освен тебе. Защото в твое име и по твоя воля извърших каквото пожелах и ти положи в ръката ми целия свят. Моля се в твоето прославяно име, изпълни и тази моя молба, пожелай двете планини да се съберат, както те помолих, и не пренебрегвай твоя жалък молител, дръзнал да изрече това. Защото аз познах твоята грижа за мен и безкрайната ти добрина."
6. Планините начаса се събраха на разстояние дванадесет лакътя. Като видя станалото, Александър възслави бога. Издигна медни порти и затвори теснината между двете планини, като ги заздрави с асикитон [3]. Природата на асикитона е такава, че огън не го гори и желязо не го пробива. От вътрешната страна на двете порти чак до открито поле на около три хиляди мили посади къпини, които, поени от дъжда, покриха планините.
7. Александър затвори там двадесет и двама царе с подвластните им народи в най-далечния север, като нарече портите Каспийски, а планините — Гърдите на Севера. Имената на народите бяха тези: гот, магот, ануг, агис, ексенах, дифар, фотинеи, невнии, фаризеи, деклими, назарти, теани, зарматиани, хахонии, агримарди, антропофаги, тъй наречените кинокефали, тарбеи, алани, фисолоникеи, алкинеи,салтарии. [4]
8. Заради своята нечистота тези двадесет и два народа останаха зад портите, които поби цар Александър. Защото се хранеха с отвратителни и нечисти меса, с кучета, мухи, змии, пометнати недоносчета, с трупове и зародиши, недооформени още, само с наченки на образ, и то не само от домашни животни, но и от всякакви зверове и хора. По подобен начин изяждаха и своите мъртви. Като съзря всичко това, Александър се побоя да не би да излязат и да омърсят цялата земя, затвори ги и си отиде оттам. И отново се впусна да обикаля обитаемия свят. Измина крайморския път за сто и петдесет дена и стигна до обитаемата земя.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА
1. Когато Александър обикаляше градовете, отминаваше мирно тези, които го посрещаха с всичките годишни данъци и други дарове, за да го умилостивят. А тези, които не правеха това, нападаше и завладяваше. И когато жителите на някой укрепен град не желаеха да се сражават, той използуваше било пратеник, било беглец, или пък сам се предрешваше като бедняк, влизаше в града и го разучаваше. И щом разбереше, че стените имат някъде кухина, като излезеше отвън, завързваше сражение на това място. Та от дълго време той завладяваше градовете по този начин и чу за това една царица Кандака [1], която живееше в град Амастрида. Тя изпрати художник и получи неговото изображение, което във всичко бе като самия Александър. Царицата го постави в спалнята си и всеки ден влизаше, разглеждаше го и се удивляваше на картината.
2. А Александър, както казах преди, обикаляше наоколо. Неговите предни отряди заловиха сина на Кандака, Кандавъл, когато бягаше, и го разпитаха: „Кой си и откъде си? И къде отиваш?" Той разказа всичко случило се, а именно: „Бягайки с жена си и децата си от Александровата войска, бързах да отида при майка си в Амастрида. А Евагрид, царят на Солор, ме нападна по пътя и ми отвлече жената и богатството, след като ни победи в битка. Едва измъкнал се от него, попаднах във ваши ръце, така че при мен се изпълни приказката за съдбата. Защото такава басня се разказва за хората, изпаднали в беда: Веднъж един човек бягал от лъв и се отчаял, че няма да се спаси, но видял дърво на брега на някакво езеро. Решил да дири спасение, като се покатери на него. Изтичал и се качил, ала отгоре срещу му се спуснала змия. А той, като видял страшния звяр, скочил н езерото. Ала от дълбините изплувал крокодил, сграбчил го и го разкъсал. Подобно нещо ме сполетя и мен, понеже, бягайки от Евагрид, след като бях лишен от жена си, попаднах в ръцете на Александър."
3. Войниците от предния пост го взеха със себе си, заведоха го в лагера и известиха за това на Александър. Щом чу, Александър повика Антиох при себе си, облече го в своя плащ и всички царски одежди, сам той облече дрехите на Антиох и му каза: „Седни, както седя аз, а аз ще бъда Антиох и ще влизам и излизам. След като доведат Кандавъл при теб, разпитай го подробно за всичко случило му се и се престори, че му съчувствуваш. А когато ти разкаже всичко, ти му кажи следното: „Добрата ти съдба, Кандавле, те доведе при мен, защото и жена си ще получиш от мене, и ше ми станеш приятел, тъй като душата ми се развълнува за теб." И като кажеш това, поръчай: „Извикайте Антиох при мен!" Щом аз вляза, ти ми речи: „Антиох, тръгни с цялата твоя войска и с Кандавъл и кажи на Евагрид да върне жената, цялото имущество и годишните данъци на Кандавъл, за да се спаси. А ако не иска, доведи го при мен с жителите на града, където живее." Когато се върна, извършил поръчаното, проводи ме като пратеник при Кандака заедно с Кандавъл."
4. Междувременно доведоха Кандавъл при Антиох. Страх и ужас го обзеха, като видя голямата слава на македонската държава. Веднага падна ничком и се поклони, както мислеше, на Александър. Антиох го покани да се приближи и го разпитва най-подробно, както бе научен. А Кандавьл, понеже видя, че той съчувствува на разказа му, описа още по-тежки нещастията си и рече: „Господарю, владетелю на света, всичко, което съдбата ми донесе, не струва нищо, защото, срещайки твое величество, цялата тъга изчезва от душата ми." Антиох пък извика Александър и поръча: „Тръгни с този младеж и подчинената си войска срещу Евагрид. И ако той ти се покори, вземи жената на тогова, цялото му богатство, и освен дължимите ми годишни данъци, още петстотин таланта и бързо се върни при нас. А ако Евагрид не се подчини, ако е възможно, доведи го при нас с цялата му войска."
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА
1. Сражението на Александър с Пор е през 326 г. пр.н.е. По-късно Александър го назначава управител на Индия.
2. На това място текстът е повреден и неясен.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА
1. За името берсили в науката съществуват различни мнения. Обикновено те биват идентифицирани с племената на аланите или на хазарите.
2. Тези думи не са засвидетелствувани у Омир.
3. Думата се среща в различни форми в другите версии на романа и е с неясно значение.
4. Става дума за двата библейски народа гог и магог и свързаните с тях „нечисти" народи. Числото им варира между осемнадесет и двадесет и три. С тях се покриват различни племена в Кавказ. Традицията за „нечистите" народи тръгва от пророчествата на Псевдо-Методий от Патара (VII в.).
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТА
1. Кандака е не лично име, а титла на етиопските царици. Навярно в основата на разказа стои прославената царица на Етиопия, която създава трудности на римляните (24—23 г. пр.н.е.). В I в. от н.е. император Нерон вдига война срещу друга царица със същото име.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА
1. Като чу това, Александър тръгна с Кандакъл и сто хиляди перси, индийци и македонци и се отправи срещу Евагрид. А по пътя повика Кандавъл и поведе разговор: „Ако върна жена ти, след като я отнема от Евагрид, какъв подарък ще ми направиш за услугата, Кандавле?" Кандавъл отговори: „Не смятам да говоря за връщането на услугата, макар че ти с цялата ся душа ще се бориш заради мен. Но ще поискам от царя да дойдеш с мен при майка ми. Тя ще възнагради заслужено твоите усилия заради мен."
2. Като стигнаха границите на Евагрид, Александър раздели войската на три части. На двете заповяда да стоят в засада, а с третата потегли срещу Евагрид. После залови неколцина местни жители и ги проводи като пратеници при него със следното известие: „Кажете на Евагрид, че владетелят на света Александър изпрати при тебе чедото си Антиох, за да върнеш на Кандавъл жена му, богатството, което си заграбил, и годишните данъци и тъй да се спасиш. Ако не искаш това, готви се за война. Защото той е тук, за да воюва с теб."
3. Като чу това, Евагрид изпрати съгледвачи да наблюдават Антиох. А те изпълниха заповедта, върнаха се и съобщиха: „Войската на Антиох е малобройна и не може да се мери с нашата сила." Но те съобщиха така, тъй като не забелязаха засадата. И Евагрид, щом чу, веднага започна да се въоръжава за битка. И отиде при Александровия отряд, видя, че е малоброен, подцени го и се спусна с всички сили срещу фалангата. За да известят на скритите в засадата войници, Александровите хора начаса засвириха с тръба. И неизброимо множество обгради от четирите страни войската на Евагрид и всички бяха пленени. А Евагрид се самоуби с меча си, изплашен от Александровата мощ. След победата Александър влезе в града на Евагрид и го срина до основи. После взе със себе си жената на Кандавъл и цялото богатство и я отведе в лагера.
4. По пътя Кандавъл прегърна Александър, като го мислеше за Антиох. И докато го целуваше и възхваляваше, говореше:
„Няма друг като тебе сред хората в поднебесната шир. Ти си наистина непобедим воин на удивителен цар." На тези думи на Кандавъл Александър отвърна, че е последен сред всички Александрови служители: „Защото първи от нас е Филип, след него Селевк, след тях Филон, а най-последен от всички съм аз, Антиох." А Кандавъл рече: „ Макар че си последен, разумът ти е над всички," А Александър отвърна: „Съвсем не, Александър ни отрежда място според разума и мъжеството." — „Ако Александър има над тебе и друг — каза Кандавъл, - с право е завладял вселената. А аз те моля, ако изобщо ме смяташ за достоен, като помоля царя, да дойдеш с мен при майка ми, за да му отнесеш дължимите данъци, а и да получиш отплата за трудностите, която нашата обща майка ще ти даде." — „ Ако наистина желаеш това — отвърна .Александър, — и аз ще поискам от царя да ме изпрати."
5. Когато стигнаха в лагера, отредиха на Кандавъл място за палатка, да се разположи с жена си и прислугата. А на следващия ден царят го повика и рече: „Ето, Кандавле, ти получи и жена си от мен. Какво е сега твоето намерение?" А Кандавъл отвърна: „Аз нямам собствено желание, всичко решава твое величество." Царят му каза: „Върви при майка си и й говори от мое име." А Кандавъл повика Филон и го помоли: „Кажи на царя да изпрати заедно с мен и Антиох, за да получи годишните данъци и отплатата си от мен. И ние ще му бъдем покорни." При тези думи Филон се съгласи да извести на царя и Александър нареди Антиох да тръгне с него.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА
1. Те вече бяха на път, когато Александър се доближи до Кандавъл и се увери в разговор какво мисли за него. Разбра, че той е напълно безизкуствен и изобщо не се впуска в дълги разговори, но само му каза, че го обича и му е като брат, задето Александър се е борил за него. И Кандавъл го увери с клетви, че докато е жив, ще го обича повече от брат си и от майка си.
2. Като наближиха, достигнаха пещерите на боговете. И Кандавъл каза: „Тук, Антиох, са жилищата на боговете. И ако не те е страх, като повървиш малко, ще узнаеш бъдещето си. Но това не е позволено на всички, а само на тези, към които съдбата е благосклонна. Мнозина влезли пък излизат припаднали или напълно полудели. Ние се молим това да не се случва." А той му отвърна: „Такава ли е твоята обич към Антиох, че ме посъветва да вляза, та да получа припадъци или да полудея?" При тези думи Кандавъл го прегърна, разцелува го и рече: „Дано не се случва, приятелю! Твоите нещастия са и мои. Защото насърчен от бъдещата благосклонност на съдбата към теб, ти казах тези думи. Убеден съм, че като влезеш, няма да те постигне нищо лошо. Струва ми се, Александър всява страх и у боговете."
3. И наистина Кандавъл се отклони малко от пътя и при него надойдоха всякакви видове зверове и хора. И животните бяха с човешки образ и говореха като хора. А с подобен вид бяха и хората, всички оковани с вериги и железа. И дори говореха на Александър; „Не след дълго и ти ще дойдеш да живееш при нас." После при него дойде и един човек, който му предрече цялото бъдеще и каза, че по пътя, който е поел, за кратко ще изпадне в беда, а после пак ще бъде щастлив: „От жена ще ти дойдат и двете неща." И го насърчи смело да извърви пътя. А Александър го запита: „Кажи ми къде съм те виждал — защото моите очи съзират приликата — и за какво деяние стоиш в тези вериги, и кой те е изпратил тук?" А той му отвърна: „Тъй като, Александре, си получил от провидението дарбата всичко тайно да бъде явно за тебе — защото ти не би се осмелил да дойдеш тук, нито пък човешката природа е дръзнала да влезе някога в това място, — чуй всичко от мен. Каза ми, че си ме познал по вида, и правилно си узнал, макар че си пребродил цялата необитаема земя. Аз съм владетелят на света Сесонхосис и възвеличен от своята сила, нарекох себе си бог. И в стремежа си да достигна небето потърсих неговия връх. А като пристигнах в страната на диви хора, срещу мен се надигнаха многобройни пълчища, победиха ме и ме обърнаха в бягство, и ме преследваха дотам, докъдето стигаше дневната светлина, като избиха много голяма част от моята войска. Едва избягах от тях и стигнах при езерото, което ти си видял, и обзет от обезсърчение, се разболях смъртно. И лишен против волята ми от живот, бях изпратен тук да се скитам окован из пустинните места. Тук са всички, които са се нарекли богове. Онези, които още приживе са имали животински нрави, в този си вид са изпратени тук; които пък са се държали човешки, и тук запазват човешкия си образ. И тук всички блуждаем, за да понесем заслуженото за божиите врагове наказание, задето сме дръзнали да се наречем богове. Тъй като божиите пътища са безкрайни и неведоми. Та ти, Александре, изслуша нашата история, постарай се да избегнеш нашия жребий, защото всички ние сме били хора като теб и не се задоволихме само с извършването на нечестиви деяния на земята, но и се нарекохме богове, без да знаем, че това ще ни сполети."
4. Щом изслуша разказа, Александър премина през онези места и като излезе на пътя, потегли напред. Той завари Кандавъл да оплаква и да зове Антиох по име сред вопли. Защото другарите му бяха решили, че щом се бави така, значи са го задържали и вече не ще излезе. А като го видя да идва, Кандавъл се затича, прегърна го през врата, разцелува го и каза: „Сега зная, че и божият род се бои от Александър, понеже запази неговия служител невредим."
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА
1. Междувременно те изминаха пътя и достигнаха град Амастрида и царица Кандака дочу, че синът й пристига. Щом разбра, тя бе обзета от голяма радост, веднага стана от трона и язлезе да го посрещне. Царицата се зарадва, виждайки неочакваното му завръщане, защото бе чула за случилото се в Евагрид и смяташе, че синът й вече не е жив. Кандака взе да го разпитва как се е спасил. А той й разказа всичко, посочи Александър и рече: „Тъй като съм жив и здрав благодарение на него, нека, майко, заедно с мене и Антиох ти бъде син!" А тя се загледа в приближаващия се Александър и го целуна. Веднага разбра, че това е Александър, и каза: „ Ех, Антиох, да можеше да не се върнеш при Александър и да останеш при мен! Ала тъй като това е невъзможно, ела заедно с мен в моята съкровищница и аз ще ти подаря каквото ти хареса заради това, че си спасил сина ми."
2. И като го хвана за ръката, тя влезе в царския дворец, показвайки му най-различни неща. Царицата го водеше от хазна в хазна, въведе го в покоите си и рече: „Какво искаш да ти подаря, Александре?" А той отвърна стреснато: „ Казвам се Антиох, а не Александър." Ала тя каза: „Аз сега те наричам Александър, а ти наричай себе си Антиох, Ако пък не ти харесва самото име, ето виж този твой портрет." Щом го видя, Александър се измени, започна да беснее и да скърца със зъби. А Кандака предугади намерението му, прегърна го и го целуна, и рече: „Недей да мръщиш лице, нито да очакваш зло срещу себе си! Защото аз не ще те издам, но по-скоро ще те изпроводя с много дарове, тъй като не с позволено да храня лоши намерения спрямо толкова велик мъж, ала ще те спася и ще те проводя при твоята войска. Да ми беше чедо, Александре, чрез теб щях да властвувам над всички народи. Но аз все пак те укорявам като майка: недей повече да си бъдеш сам съгледвач, защото не знаеш тайните на съдбата." С тези думи царицата го разведе из двореца, хванала го за ръката, и беше съвсем приятелски разположена към него. И като се погрижи да забрави безпокойството си след разпознаването, двамата излязоха от двореца.
3. А Дориф, големият син на Кандака, пристигна, търсейки убежище, преследван от предните отряди на Александър; едва се бе спасил, изгубил там цялата войска, която била с него. Щом чу за Антиох, че майка му и брат му са го посрещнали приятелски, замисли да го убие. Но Кандака не се съгласяваше, тъй като Александър бил твърде гостоприемен. „Той освободи и пленения ти брат Кандавъл, а и сам владетел на света, склони да бъде наш приятел, дори проводи с брат ти пратеника, който прояви милост. А ги наместо добрините, които би трябвало да му дължим, заплашваш да го убиеш. Недей, сине, защото Александър е наблизо, недей да го сърдиш, докато е приятелски разположен към нас, за което не сме достойни, и не възбуждай гнева му срещу нас, че да не пострадаме. Защото съм чула, че не се е намерил под небето човек, който да го е разгневил и да не е попаднал в ръцете му." Ала Дориф не бе убеден от думите й и твърдеше, че несъмнено ще убие Антиох, за да наскърби Александър с убийството на неговото чедо. „Защото и той ме наскърби, убивайки Пор, моя тъст. А ако след това реша да умра, изобщо не ме е грижа." •
4. Междувременно там дойде Кандавъл, комуто жена му бе известила всичко с думите: „Къде си, злощастнико? Антиох днес ще бъде убит от брат ти Дориф." Чул това, Кандавъл отиде бързо и завари брат си с меч в ръце да спори с майка им дали да убие Антиох. Той грабна меча от ръцете на Дориф и му каза: „Какъв бяс те е обзел срещу Антиох? Не ще успееш да го видиш, защото аз първи ще умра. А ако искаш да се биеш в двубой с него, той лесно ще те погуби. Не чакай помощ от нас или от майка ни."
5. В този миг Александър излезе от мястото, където Кандака го бе скрила, и се обърна към Дориф: „Искаш да ме убиеш ли? Дай ми меча и аз сам ще се убия, защото не ще се оставя да умра от чужда ръка. Пък и смъртта не е толкова страшна за македонците, колкото вие се боите от нея. Ала как ще се оправдаете пред Александър, когато дойде да иска кръвта на своя служител? Защото той няма да се наскърби заради мен." Кандавъл го хвана заедно с майка си и го въведе в двореца [1], умолявайки го да не бъде злопаметен спрямо Дориф, когато се върне при Александър. А той се съгласи с тях да не обръща внимание на стореното от Дориф. Докато разговаряха така, Кандака му се усмихваше и му се любуваше, като му кимаше незабележимо и се възхищаваше на умния му отговор. Веднага му донесоха скъпоценни дарове в позлатени ковчежета и чувалчета, и също уговорените триста таланта от годишните данъци, които той отказа да вземе, но заяви, че ще каже на Александър „...И върви със златото при Александър, за да го умилостивиш към нас."
6. Като взе всичко, Александър излезе от града. Кандавъл пък го изпрати до пределите на собственото си царство, даде му допълнително тридесет мъже от своите роби, които отидоха с Александър до лагера. А там те го познаха и силно се изплашиха, че той ще си спомни за Дориф и ще се отнесе зле с тях. А пък Александър ги успокои и върна при Кандавъл с думите:
„Идете при царица Кандака и й кажете следното: „Александър е жив и здрав в лагера си и щеше да потегли с войската срещу вас, ако не беше го удържало страхопочитанието му към теб."
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
1. Междувременно Александър бе обиколил тамошните места. Подчинил целия свят на път за Македония, той се шегуваше и забавляваше, веселеше се с близките си, устройваше всеки ден пирове за военачалниците и за цялата войска, даряваше всички. Изпрати персите в Персия и Селевк с тях, направи угощение за египтяните и техните предводители...
2. ...коварният роб... живота му. Обзет от зла лудост, той замисли смърт за Александър, но изчакваше царят да пристигне в Македония, за да го погуби там. Ала съдбата всякак опазва своя закон и не допусна Александър да умре в родината. Защото той реши да се отбие в Персия и да поостане там, а после с Роксана и с цялата персийска и македонска войска да се завърне в Македония. Като стори това, стигна Персия... [1]
3. ... чашата, в която приготви отровата. Обладан от злия демон на злопаметността, коварният човек реши да погуби Александър. Накрая с последните глътки на питието Александър пое отровата. И начаса въздухът потъмня, сиянието на звездите помръкна, сякаш те не можеха да понесат гледката. А Александър разбра какво му сториха и рече: „Няма да ме вадите повече сред вас, живите, няма вече да яздите заедно с мен, не ще чуете гласа ми, не ще бъда повече с вас. Горко ми, бързам да ида в Хадес, горко ми, няма вече да виждам, погубиха ме коварно."
4. При тия думи македонците вкупом начаса се вдигнаха от гощавката и жално подеха с наскърбени сърца оплаквателна песен: „Уви, какво стана, кой ни угаси светлината на деня? Кой пожела да унищожи силата на македонците, кой обърна радостта ни в мъка? Защо дойде тази гибелна, кобна вечер? Защо дръзналият това деяние не бе поразен на място? Александър умря, докато онзи е сред живите, защо жалкият се наслаждава на светлината?" Внезапно ридания, жалби и стопове обзеха македонците, а нощта измина в плач.
5. На другия ден Александър се почувствува още по-зле. Вдигна се от леглото и отиде до реката, която течеше огряна от слънце. Имаше намерение да се хвърли в нея. Но съпругата му Роксана, която беше до него, му попречи да стори това. Задържа го с майка си и го положи на леглото. Събраха се множество хора, удряха се в гърдите с плач, а конят Буцефал се затича и влезе посред всички. Застана до леглото и започна да го облива със сълзи. При вида на сълзите на коня всеобщо ридание обхвана перси и македонци.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА
1. Щом разбра, че вече наближава смъртта му, Александър реши да съобщи с писмо на майка си за случилото се с него. И написа следното:
„Твоят син Александър, който, като се възцари, обиколи цялата земя, разруши с копието си много градове и страни. Като се устремих от запад на север, не се намери по цялата обитавана земя под слънцето човек, който да може да се противопостави на моята съдба. Достигнах необитаемия свят и претърпях много опасности, пребродих страни на диви хора, достигнах до Островите на блажените. И изминах за много дни най-мрачната земя и нищо не беше в състояние да ме накара да се завърна, докато не съзрях божествено видение. И на връщане убих индийския цар Пор и пропътувах до края на морето, където се намира тъй наречената страна на Слънцето.
2. Като прекосихме тамошните места, воювахме с Евримитрас. Победихме и него, преследвахме войските му, изведохме ги от собствената им земя и ги затворих в равнината на север, която няма край. Аз сам призовах бога — господар на небето и земята, да ми дойде на помощ и той не презря молбата ми, а веднага събра двете Гърди на Севера и затвори изхода им. Тогава аз побих порти с асикитон и засадих къпини, които народите да не могат да преминат чак докато грехът се разпростре по земята. Тогава бог ще ги изведе за гибел на всички живи.
3. Оттам отново се върнах и изминах пътя покрай северното море и като отидох в Амастрида да се осведомя за царица Кандака, бях разпознат от нея. Тя се отнесе благосклонно към мен и не отвърна със зло на доброто, което й сторих, като спасих сина й Кандавъл и жена му от ръцете на Евагрид. И войнствената жена се смили над младостта ми. А моите хора, които се наслаждават на моите блага, безжалостно ме изпращат на горчива смърт, без никак да се смилят, майко.
4. След като покорих целия свят по волята на божията промисъл, моите приближени не ми позволиха да стигна родината и да те видя. Майко, лишен съм от бъдещето на живота си. Горко ми, македонската войска оплаква душата ми и не може да й помогне, виждайки я устремена към смъртта. Майко, знай, че занапред ще останеш без чедо. Приеми моето последно и най-печално писмо и вече не очаквай да ти пиша, защото тръгвам в най-дългия и мрачен поход, от който няма завръщане и който не отминава никого. И тъй, майко, нека това писмо ти бъде вместо мен, чети го през останалия си живот и си спомняй с вопъл за отнетото чедо."
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА
1. След това Александър раздели царството между военачалниците си Селевк, Филип, Антиох, Филон (Визант). Царят даде на Селевк да властвува над персите и индийците, на Филип — да управлява Египет, на Антиох — централната област на асирийците (Месопотамия), на Филон (и Визант) — да се разпореждат с македонската държава, като им даде най-много наставления за Олимпиада. Също така Александър повери на Филон и Роксана, дъщерята на Дарий, с поръката да я отведе при Олимпиада, неговата майка, заедно с майка й и цялото им богатство, като го закле в обичта помежду им да не престъпи заповедта. [2]
2. Като каза всичко необходимо, Александър повика македонската войска и прегърна и целуна всекиго поотделно през сълзи. Щом целуна всички, влезе младежът Поликрат, който беше твърде силен, бе се прославил във всички войни и беше любимец на Александър. И като прегърна Александър, той не искаше да се отдели от него, оплакваше го горко и от плача направи песен. А заедно с него сякаш скърбеше и земята и сякаш по цялата войска воплите се свързваха с други вопли и ридания. Поликрат се обръщаше най-много към коня Буцефал и нареждаше през сълзи:
„И ти, нещастен, сякаш си втори
Пегас, изгубил Белерофонт,
защото ти стоеше по-горе от Пегас сред конете,
както Александър беше над Белерофонт.
Горко ти, кой ще ти бъде ездач?
И кой ли ще понесе тази гледка:
друг ездач да язди Буцефал?"
Така говореше с вопли Хармид [3], а войниците се удряха в гърдите, следвайки скръбната песен. И Александър не искаше да отпрати момчето, но се опирате на шията му.
3. И се виждаше как всички плачат. Македонците страдаха, персите ридаеха и Александър, преди да издъхне, изрече тези последни думи:
„Аз обиколих цялата вселена,
и необитаемата, и нощната земя,
но не съумях да избегна съдбата:
горчивата чаша ме предаде на смърт,
изпрати ме при мъртвите с отровната си смес.
А войската ми вижда, че вървя към смъртта,
и е безсилна да ми помогне с волята си.
Вече ще лежа погребан в Хадес."
След тези думи Александър помоли да го погребат в Александрия в Египет [4] и да бъде съпроводен от всички до гроба, а след погребението всеки да се оттегли в определеното му царство. Александър призова всички и ги закле да не престъпят нареденото и като гледаше македонците и страдаше в душата си за тях, прегърнал Хармид през врата, протегна ръка към стоящия при краката му Буцефал и каза: „Тъй като и ти беше роден с моята съдба, заедно с мен ще бъдеш и нещастен. Защото във войните ти ми бе другар, ала сега не можеш да се пребориш в тази смъртоносна битка. Виждам, че искаш да ми помогнеш, ала не можеш." Докато Александър говореше така на Буцефал през сълзи, цялата войска се разрида и нададе викове.
4. А пък коварният роб, приготвил отровата и скроил заговор срещу живота на всички, като помисли, че Александър е умрял, дотича да види. Но Буцефал го съзря, отърси се от скръбта и тъгата си и отмъсти за своя господар. И пред очите на всички се спусна, захапа роба и като го доведе при Александър, скочи до небесата и тутакси се хвърли с роба на земята. Робът се пръсна като затоплен сняг, сринал се от висок покрив, а конят се повдигна, изцвили кратко, пак падна и издъхна. Александър се усмихна при тази гледка и заедно с усмивката предаде дух.
5. А ние съзряхме чудо, въздигано от земята към небето от два орела. И по това разбрахме, че Александър е умрял. Защото и в смъртта той запази подобна усмивка на лицето си, та всички мислехме, че е още жив. Колкото удивителен бе сред живите, толкова по-удивителен се показа сред смъртните.
6. Всички заедно, персийските и македонските владетели, поеха тялото на Александър и го отнесоха в Александрия в Египет. И там го погребаха в построения от него град. издигнаха му надгробна плоча от лунен камък, като го изобразиха на нея с последната му усмивка, както се облягаше с ръка на Хармид. Изображението бе такова, сякаш това бе самият Александър, който приема траурното шествие. И като го погребаха, всеки един отиде в своята страна, както бе наредил на всички още приживе АЛЕКСАНДЪР.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА
1. Оттук до края на романа текстът е силно повреден.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
1. Александър умира във Вавилон на 13 юни 323 г. пр.н.е. Веднага след това се разпространяват различни версии за причините за смъртта — от треска до отравяне, използувани в политическите интриги между наследниците на Александър.
ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА
1. Включването на Визант към числото на Александровите наследници се отнася също към християнизиращата тенденция на романа. Неговото име се свързва с гр. Византион (по-късно Константинопол).
2. След смъртта на Александър настъпват междуособици и някои негови близки били избити ( напр. съпругата му Статейра). Роксана се намесва в политическите игри на страната на Олимпиада и е убита в Македония през 316 г. пр.н.е. Синът на Александър, носещ същото име, е убит през 311 г. пр.н.е.
3. Авторът явно смесва името на оплаквача Поликрат с това на Хармид.
4. Тялото на Александър действително било откарано от Вавилон в Египет и било погребано в Александрия.