Виктор Суворов 03

Виктор Суворов

АКВАРИУМ

Марко Герджиков, преводач

1

ПРОЛОГ

- Законът ни е прост: за влизане е рубла, за излизане - две. Това означава, че да се влезе в

организацията е трудно, но да се излезе -още по-трудно. Теоретично за всички членове на

организацията е предвиден само един изход от нея - през комина. За някои този изход е почетен, за

други - позорен, но за всички нас си остава само коминът. Единствено през него излизаме от

организацията. Ей го там коминът... - Побелелият мъж ми кима към огромния прозорец, заемащ

цялата стена. - Полюбувайте му се.

От височината на деветия етаж пред мен се открива гледката на огромния безкраен, празен

аеродрум, който стига до хоризонта. А ако се погледне надолу, то право под краката е лабиринт от

пясъчни пътечки между гъвкавите стени от храсти. Зеленината на градината и изгорялата трева на

аеродрума са разделени от една несъкрушима бетонна стена с гъста паяжина от бодлива тел,

закрепена върху бели ролкови изолатори.

- Ей го... - Побелелият посочва невисок, десетина метров, дебел квадратен комин върху плосък

насмолен покрив. Черният покрив плува по зелените вълни на люляците, сякаш е сал в океана или

старинен броненосец, с ниски бортове и разплут комин. Над комина се вие прозрачен пушек.

- Да не би някой да напуска организацията?

- Не - смее се побелелият. - Коминът е не само нашият изход, коминът е източник на нашата енергия,

коминът е пазител на тайните ни. Просто сега се изгарят секретните документи. Знаеш ли, по-добре

да гориш, отколкото да пазиш. По-спокойно е. Когато си отива някой от организацията, пушекът е

друг, тогава той е тлъст и мазен. Влезеш ли в организацията, и ти в един прекрасен ден ще излетиш

през този комин към небето. Но не сега. Сега организацията ти дава последната възможност да се

откажеш, последната възможност да помислиш върху избора си. А за да има над какво да си мислиш,

ще ти покажа един филм. Сядай.

Побелелият натиска едно копче на таблото и сяда на стола до мен. Тежки кафяви щори с леко

проскърцване закриват огромните прозорци и веднага на екрана, без каквито и да са надписи или

уводи, се появява картината, филмът е черно-бял, стар и твърде изтъркан. Звук няма и затова по-

отчетливо се чува тракането на киномашината.

На екрана е висока мрачна стая без прозорци. Нещо средно между цех и котелно помещение. В едър

план - пещ с отвори, приличащи на врати на малка крепост, и насочващи улеи, които влизат в пещта

както релсите в тунел. Около пещта има хора със сиви престилки. Огнярите. Ето, подават един ковчег.

Ето какво било! Крематориум. Навярно същият, който видях току-що през прозореца. Хората с

престилките вдигат ковчега и го поставят върху насочващите улеи. Отворите плавно зейват, бутват

леко ковчега и той понася неизвестния си обитател към зловещия ревящ огън.

А ето в едър план камерата показва лицето на един жив човек. Лице, плувнало в пот. Горещо е край

пещта. Лицето го показват от всички страни безкрайно дълго. Най-после камерата се отдръпва и

показва целия човек. Той не е с престилка. Облечен е със скъп черен костюм, наистина страшно

измачкан. Вратовръзката му е усукана като връв. Човекът е привързан здраво със стоманена тел към

медицинска носилка, подпряна със задните си дръжки на стената така, че човекът да вижда пещта.

Всички огняри изведнъж се обръщат към завързания. Това внимание изглежда никак не му харесва.

Той крещи. Той страшно крещи. Звук липсва, но знам, че от такъв вик дрънчат стъклата на

прозорците. Четирима огняри внимателно свалят носилката на пода, след това дружно я вдигат.

Завързаният прави невероятни усилия да им попречи. Титанично напрежение на лицето. Вената на

челото е издута така, че е готова да се пръсне. Но опитът да захапе ръката на огняря не успява.

Зъбите на завързания се впиват в собствената му ръка и по брадата му се спуска черна струйка кръв.

Остри зъби има човекът, личи си. Тялото му е завързано здраво, но той се извива като хванат гущер.

Главата му, подчинена на животинския инстинкт, се тряска с мощни ритмични удари в дървената

дръжка, помагайки на тялото. Завързаният се бори не за живота си, а за лека смърт. Сметката му е

ясна: да заклати носилката и да падне заедно с нея от насочващите улеи върху циментения под. Това

ще бъде или лека смърт, или загубване на съзнанието. А в безсъзнание все едно къде ще идеш. Не е

страшно... Но огнярите си знаят работата. Те просто придържат дръжките на носилката, като не

позволяват да се клати. А зъбите на завързания не ще стигнат до ръцете им, ако ще и врата да си

счупи. Казват, че в последния момент на живота си човек може чудеса да направи. Подчинявайки се

на инстинкта за самосъхранение, всичките му мускули, цялото му съзнание и воля, целият му стремеж

да живее изведнъж се концентрират в един мигновен порив... И той подскочи! Подскочи с цялото си

тяло! Подскочи така, както скача лисица от капан, хапейки и разкъсвайки собствената си окървавена

лапа. Подскочи така, че насочващите метални улеи се размърдаха. Скочи, чупейки собствените си

кости, разкъсвайки сухожилия и мускули. Той подскочи...

Но телта беше здрава. И ето, носилката плавно потегли напред.

Вратата на пещта се отвори в двете посоки, освети с бяла светлина подметките на лачените, отдавна

непочистени обувки. Подметките му се приближават към огъня. Човекът се мъчи да свие краката си в

колената, за да увеличи разстоянието между подметките и зловещия огън. Но и това не му се отдава.

Операторът показва в едър план пръстите му. Телта се е впила здраво в тях. Но краищата на

2

пръстите на човека са свободни. И ето, че с тях той се опитва да забави движението си. Краищата на

пръстите са разперени и напрегнати. Ако поне нещичко се беше изпречило на пътя им, то човекът,

няма съмнение, би се задържал. И изведнъж носилката спира пред самата пещ. Нов персонаж на

екрана, облечен с престилка, както и останалите огняри, им прави знак с ръка. И като се подчиняват

на жеста му, те свалят носилката от насочващите улеи и отново я облягат на стената на задните

дръжки. Какво става? Защо се бавят? А, ето каква била работата. В залата на крематориума върху

ниска количка вкарват още един ковчег. Той вече е закован. Той е великолепен. Елегантен. Украсен е

с ресни й ширити. Това е почетен ковчег. Път на почетния ковчег! Огнярите го поставят върху

насочващите улеи и ето, той тръгна в последния си път. Сега трябва безкрайно дълго да се чака,

докато изгори. Трябва да се чака ли чака. Търпение трябва...

И ето, най-после идва и редът на завързания. Носилката отново е върху насочващите улеи. И отново

чувам този беззвучен вопъл, който сигурно е способен да изкърти врати от пантите им. Аз се

вглеждам с надежда в лицето на завързания. Опитвам се да открия признаци на безумие върху това

лице. На лудите им е леко в този свят. Но на красивото мъжествено лице подобни признаци няма. То

не е обезобразено от печата на безумието. Просто на човека не му се иска да влиза в пещта и той се

мъчи по някакъв начин да го покаже. А как ще го покажеш, освен чрез крясък? И той крещи. За щастие

викът не е увековечен. Лачените обувки вече влязоха в огъня. Влязоха, дявол ги взел! Бушува огънят.

Сигурно вдухват кислород. Първите двама огняри отскачат настрана, а последните двама със сила

отблъскват носилката навътре. Вратата на пещта се затваря и тракането на машината затихва.

- Той... кой е? - И самият аз не знам защо задавам такъв въпрос.

- Той ли? Полковник. Бивш полковник. Беше в нашата организация. На високи постове. Лъжеше

организацията. Поради това го изключиха от нея. И той си отиде. Такъв е законът ни. Насила никого

не вкарваме в организацията. Като не искаш - откажи се. Но влезеш ли, принадлежиш й изцяло.

Заедно с обувките и вратовръзката. И така.. Давам последна възможност за отказване. За размисъл -

една минута.

- Не ми трябва минута за размисъл.

- Такъв е редът. И да не ти е нужна тази минута, организацията е длъжна да ти я даде. Седи и мълчи.

- Побелелият щракна превключвателя и дългата тясна стрелка, тиктакайки отчетливо, тръгна по

блестящия циферблат А аз отново видях пред себе си лицето на полковника в най-последния

момент, когато краката му бяха в огъня, а главата му още живееше: още пулсираше кръвта и в ОЧите

му още светеше ум, смъртна тъга, жестока мъка и непобедимо желание да живее. Ако ме приемат в

тази организация, ще й служа вярно и предано. Това е сериозна и мощна организация. Харесва ми

подобен ред. Но, дявол да го вземе, кои знае защо предварително знам, че ако ми предстои да изляза

през късия квадратен комин, съвсем няма да е в ковчег с ресни и ширити. От друга порода съм. Не

съм от тези, дето с ресни... Не съм.

- Времето изтече. Необходимо ли ти още време за размисъл?

- Още една минута?

- Не.

- Е, капитане. Тогава на мен ми се падна честта пръв да те поздравя с влизането ти в нашето тайно

братство, което се нарича Главно разузнавателно управление на Генералния щаб или, съкратено,

ГРУ. Предстои ти среща със заместник-началника на ГРУ генерал-полковник Мещеряков и посещение

в Централния комитет при генерал-полковник Лемзенко. Мисля, че ще им харесаш. Само не се

опитвай да хитруваш. В дадения случай е по-добре да се зададе въпрос, отколкото да се премълчи.

Понякога по време на нашите изпити и психологични тестове такива неща показват че въпросът ти е

на езика. Но не се измъчвай. Задай го. Дръж се така, както тук днес се държа и всичко ще бъде наред.

Успех, капитане.

3

I ГЛАВА

1

Ако ви се поиска да работите в КГБ1, отидете в който и да е областен център. На централния площад

непременно стои статуя на Ленин, а зад нея задължително - огромно здание с колони: това е

областният комитет на партията. Някъде там е и областното управление на КГБ. Още на площада

попитайте когото и да е - всеки ще ви покаже: ей онова сивото, мрачно здание, да, да, именно към

него сочи Ленин със железобетонната си ръка. Но може и да не ходите в областното управление,

можете да отидете в специалния отдел по месторабота. И там всеки ще ви помогне: право по

коридора и надясно, вратата е тапицирана с черна кожа. Може да станете сътрудник на КГБ и още по-

просто. Трябва да се обърнете към спеца2. Спец има на всяка затънтена железопътна гара, във

всеки завод, а се случва да го има и във всеки цех. Има го във всеки полк, всеки институт, всеки

затвор, във всеки партиен комитет, в конструкторските бюра, да не говорим за комсомола,

профсъюзите, обществените организации и многото доброволни дружества. Върви и кажи: искам да

вляза в КГБ! Отделен въпрос е дали ще те приемат, или не (разбира се, че няма да те приемат!), но

пътят към КГБ не е тайна за "никого и изобщо не е нужно да се търси.

А виж, да се попадне в ГРУ не е толкова лесно. Към кого да се обърнеш? С кого да се посъветваш?

На коя врата да почукаш? Може би в милицията трябва да се поинтересуваш? Там ще вдигнат

рамене: такава организация няма.

В Грузия милицията дори раздава автомобилни номера с буквите "ГРУ", без да подозира, че същите

тези букви могат да имат някакъв таен смисъл. Пътува си такъв автомобил по страната - никой не се

чуди, никой няма да се обърне да го изгледа. На един нормален човек, както и на цялата съветска

милиция, тези букви нищо не говорят и не предизвикват никакви асоциации. Честните граждани не са

чували за подобно нещо, а и милицията никога не е чувала.

1 КГБ, Комитет государственной безопасности - Комитет за държавна сигурност. (Бел. ред.)

2 Спец - сътрудник на КГБ на местно равнище. (Бел. пр.)

В КГБ има милиони доброволци, а в ГРУ те липсват. По това и главно се различават. ГРУ е секретна

организация. За нея никой не знае, затова и в нея не отиват по свое желание. Но да допуснем,

появява се някакъв доброволец, кой знае как намира тази врата, на която трябва да се почука, и

"Приемете ме", вика. Ще го приемат ли? Не, няма да го приемат. Доброволци не са нужни.

Доброволецът веднага ще бъде арестуван и го очаква тежко, мъчително следствие. Много въпроси

ще има. Къде си чул тези три букви? Как успя да ни откриеш? Но главното е, кой ти помогна? Кой?

Кой? Кой? Отговаряй, мръснико! ГРУ умее да изтръгва правилните отговори. От всекиго ще ги

изтръгнат. Това ви гарантирам аз. ГРУ непременно ще открие онзи, който е помогнал на доброволеца.

И отново ще започне следствие: а на теб, мършо, кой ти каза тези букви? Къде ги чу? За по-дълго или

за по-кратко време, но ще намерят и първоизточника. Той ще се окаже онзи, комуто е поверена

тайната, но чийто език е по-дълъг от определените стандарти. О, ГРУ умее да изтръгва подобни

езици. ГРУ изтръгва такива езици заедно с главите. И всеки, попаднал в ГРУ, го знае. Всеки,

попаднал в ГРУ, си пази главата, а може да я запази, само ако си пази езика. За ГРУ може да се

говори само вътре в ГРУ. Може да се говори така, че. гласът ти да не се чува зад прозрачните стени

на величественото здание на Ходинка1. Всеки, попаднал в ГРУ, свято почита закона на аквариума:

всичко, което говорим вътре, нека там да си остане. Нека нито една наша дума не излезе извън

прозрачните стени. И тъй като този ред съществува, малцина извън стъклените стени знаят за онова,

което става вътре. А онзи, който знае, си мълчи. Затова, че всички знаещи мълчат, лично аз никога не

съм чувал нищо за ГРУ.

1Ходинка - улица в Москва. (Бел. пр.)

Аз бях ротен командир. След освободителния поход в Чехословакия вихрушката от премествания ме

подхвана и мен и ме хвърли в 318-а мотострелкова дивизия на Тринадесета армия на Прикарпатския

военен окръг. Под своя командване получих втора танкова рота в танковия батальон на 910-и

мотострелкови полк. Ротата ми не блестеше, но и не беше сред изоставащите. Виждах живота си

много години напред: след ротата - началник щаб на батальон, после ще трябва да си пробия път в

Бронетанковата академия "Маршал Малиновски", а по-нататък - батальон, полк, може и нещо повече.

Отклонения би могло да има само в скоростта на движение, но не и в посоката. Посоката си бях

избрал сам веднъж завинаги и не се канех да я променям. Но съдбата пожела друго.

На 13 април 1969 година в 4 часа и 10 минути внимателно ме хвана за рамото моят куриер:

- Ставай, старши лейтенант. Чакат ви големи дела. - но веднага съобрази, че както съм сънен, не ми е

до шеги и затова смени тона и кратко обяви: - Бойна тревога!

Приготвих се за три минути и половина: одеалото - настрана, панталоните, чорапите, ботушите.

Гимнастьорката - отгоре, без да я закопчавам, това може да стане и в движение. Остава да стегна

портупея на последните дупки, командирската чанта - през рамо и фуражката на главата си. С ръба

на дланта - по козирката: съвпада ли кокардата с линията на носа ми. Край на приготовленията, И

бегом напред. Пистолета си ще грабна от огромната каса при входа на полка. А вещевата ми торба,

4

комбинезонът и шлемът се съхраняват винаги в танка. Бегом по стълбите надолу. Ех, да можеше да

мина през душа и да дръпна един бръснач по бузите. Но нейсе. Бойна тревога! Тъмноносият ГАЗ-66

вече е почти пълен. Всички са млади офицерчета, а куриерите им - и от тях по-млади. А на небето

звездите вече гаснат. Отиват си тихо, без да се сбогуват, както си отиват от живота ни хората,

спомените за които тревожат със сладка болка грубите ни души.

2

Гърми ли гърми паркът, реве със стотиците двигатели на бойните машини. Наоколо е сива мъгла и

сажди от соларовото масло. Ръмжат разтревожените танкове. По мръсния бетонен път пълзят сиво-

зелени кутийки, като се подреждат в една несвършваща опашка. Отпред са широкогърдите плаващи

танкове на разузнавателната рота, след тях - бронетранспортьорите на щаба и на ротата за свръзка,

после -танковия батальон, а още по-нататък зад завоя трите мотострелкови батальона изтеглят

колоните си, подире им е полковата артилерия -зенитната и противотанковата батареи, сапьорите,

химиците, ремонтниците. А за тиловите части дори място няма в грамадния парк. Те ще започнат да

изтеглят колоните си, когато главните части заминат далеч напред.

Тичам покрай колоната машини към ротата си. А командирът на полка псува някого, колкото сила има.

Началникът на щаба на полка се кара с командирите на батальоните, надвиква стотиците двигатели.

Тичам. И другите офицери тичат. По-бързо, по-бързо. Ето я и нея, ротата ми. Три танка - първи взвод,

три - втори и още три - трети.. А командирският ми танк е напред. Цялата десятка е на мястото си. И

вече чувам всичките си десет двигателя. Отличавам ги от общия рев. Всеки двигател си има свой

нрав, свой характер, свой глас. И при нито един няма фалш.

Като начало не е лошо. Пред танка си увеличавам темпото, рязко скачам и по наклонения преден

броневи лист изтичвам към купола. Люкът ми е отворен и радистът ми протяга шлема, вече свързан

към вътрешната връзка. Шлемът ме пренася от грохота и рева навън в света на тишината и

спокойствието. Но наушниците мигновено оживяват, разрушавайки крехката илюзия за тишина. По

вътрешната връзка (иначе би трябвало да ми крещи в ухото) седящият до мен радист ми докладва

последните указания. Все дреболии. Аз го прекъсвам с главния въпрос: война или учения? Че кой го

знае - вдига рамене.

Както и да е, ротата ми с готова за бой и трябва незабавно да я изведа от парка, такъв е законът.

Натрупването на стотици машини в парка е цел, за която нашите врагове мечтаят. Гледам напред. А

нима може да се види нещо? Първата танкова рота пред мен стои. Навярно командирът й още не е

дошъл. Всички останали напред също чакат. Изскачам на купола. Така се вижда по-добре. Изглежда,

в разузнавателната рота е заглъхнал моторът на един танк, като е преградил пътя на целия полк.

Поглеждам часовника си. Осем минути остават на нашия командир на полка, бащицата ни. Ако след

осем минути колоните на полка не тръгнат, на командира на полка ще му откъснат пагоните и ще го

изгонят от армията без пенсия, като старо куче. А сега нито един влекач от ремонтната рота не може

да си пробие път към главата на колоната: целият централен проход, притиснат от сивите мрачни

гаражи, е натъпкан от край до край с танкове. Гледам към запасната врата. Пътят към нея е прерязан

с дълбок ров: някакъв кабел или тръба бяха започнали да вкарват там.

Скачам в люка и крещя, колкото глас имам на механик-водача: "Наляво, напред!" И веднага - към

цялата рота: "Прави като мен!" А вляво няма никаква врата. Вляво е тухлената стена между дългите

блокове на ремонтните работилници. В командирския танк е най-добрият механик-водач в ротата!

Така е било много преди мен и в цялата армия. Крещя му по вътрешната връзка: " Аз, нехранимайко,

те избрах. Аз, мошенико, с висша чест те удостоих - да пазиш и да се грижиш за командирската

машина. Да не посрамиш командирския избор, ей! Ще те смачкам, ще те унищожа!"

А моят механик-водач няма кога да отговори: на съвсем къса дистанции той ускорява броненосния

динозавър, като прехвърля предавките все по-високо и по-високо. Страшен е ударът на танка по

тухлената стена. Всичко вътре затрепери, зазвъня и заскърца. Изпочупените тухли се стовариха

върху бронята като лавина, чупейки фаровете, антените, събаряйки сандъците с инструментите,

мачкайки външните горивни резервоари. Но танкът ми изрева и омотан с паяжината на бодливата

тел, се измъкна от тухления прахоляк на сънената уличка сред тихо украинско градче. А аз гледам в

задния обзор. Танковете от моята рота тръгнаха весело и хулигански през прохода. Към него бяга

дежурният по парк. Маха с ръце. Крещи нещо. Устата му е широко отворена. Но нима ще чуеш какво

си вика? Налага се както в нямото кино по мимиката да се досещаш. Предполагам, че псува на майка

дежурният. Твърде изразително е изписана мимиката му. Не можеш да я сбъркаш.

Когато десетият танк от ротата ми излизаше от прохода, там вече регулировчици се появиха:

формата им е черна, портупеите и шлемовете - бели. Те ще въведат ред. Те знаят кого първи да

пуснат. Разузнаването - ето кого. Във всеки полк има специална разузнавателна рота със специална

техника, със специални войници и офицери.

Но освен нея във всеки мотострелкови и танков батальон на полка е подготвена още по една рота,

която няма нито специална техника, нито специални войници, но и те могат да се използват за

5

разузнаване. Ето тези роти трябва да се пускат напред. Нас пускайте, белошлемци! Ние сега трябва

да сме далеч напред.

3

Като погледнеш ротите в дивизията или в полка - всички са еднакви за един външен човек. Но не. Във

всеки батальон първа рота си е първа. Колкото и лоши войници да има в батальона, всичко по-добро

командирът на батальона събира в първа рота. И ако има недостиг на офицери, то задължително на

първа рота ще дадат новото офицерско попълнение. Защото първа рота винаги по главната ос на

батальона върви. Тя първа забива глава във враговете. А от това как се е завързал боят, много

зависи и неговият завършек

Втора рота във всеки батальон е средна. Офицерите във вторите роти са без особени отличия - като

мен, и войниците - също. Затова пък всяка втора рота има допълнителна разузнавателна подготовка.

Тя има нещо като сродна професия. Преди всичко си е бойна рота, но наложи ли се, може да води

разузнаване в интерес на своя батальон, а може и в интерес на полка да работи, като заменя или

допълва специалното разузнаване.

В Съветската армия има 2 400 мотострелкови батальона. И във всеки от тях третата рота не е само

по номера си трета. В третите роти обикновено служат онези, които не са попаднали нито в първа,

нито във втора рота: съвсем млади неопитни офицери или презрели, безперспективни. В третите

роти никога не достигат войници. Нещо повече, на територията на Съюза третите роти в

преобладаващото мнозинство изобщо нямат войници. Бойната им техника е постоянно консервирана.

Почне ли война, хиляди от тези роти ще се попълнят със запасняци и бързо ще ги подготвят до

равнището на обикновени бойни поделения. В тази система има дълбок смисъл: хиляди пъти е по-

добре дивизията да се попълни със запасняци, отколкото да се формират нови дивизии изцяло от

запасняци.

Моята втора танкова рота стремително се откъсва напред. На завоя се оглеждам и преброявам

танковете. Засега всички издържат на скоростта. Веднага след последния танк на моята рота,

изсичайки искри от бетона, неотстъпно се движи верижният бронетранспортьор с бяло знаменце.

И на мен ми олекна на сърцето. Малкото бяло знаменце означава присъствието на посредници. А

тяхното присъствие от своя страна означава учения, а не война. Значи още ще поживеем.

А над мен лети въртолет - водно конче. Плъзга се надолу. Разгръща се и подхожда право срещу

вятъра, за да не го отнесе. Увисна встрани на десния ми борд. Аз изскачам на покрива на купола.

Дясната ми ръка е над главата. Пилотът е съвсем рижав. Лицето му е изпъстрено с лунички като

свраче яйце. А зъбите му - като сняг. Смее се. Знае той, въртолетният човек, че на онези ротни, на

които сега ще разнесе заповедите, няма да им е леко. Въртолетът веднага се вдига нагоре и встрани.

Само рижавият пилот се смее. Зъбите му блестят, отразяват лъчите на изгряващото слънце.

4

Вселената на две реже гърдестият ми танк и онова, което е било цяло, на две става. Прелитат отляво

и отдясно малки горички. Вътре грохотът е адски. На коленете ми е картата. И много неща се

изясняват. Дивизията е хвърлена в пробив и стремително се придвижва на Запад. Само дето не е

ясно противникът къде е. Картата нищо не говори за това. И по тази причина две десетки роти летят

пред дивизията - и моята е сред тях. Като разперени пръсти на ръката са. Задачата им е да напипат

най-уязвимото място в отбраната на противника, където командирът на дивизията да стовари

хилядатонният си юмрук. Уязвимото място на противника се търси на огромни разстояния и затова

всяка от изпратените напред роти се движи в пълно усамотение. Знам, че някъде наоколо бойко и

стремително се движат същите такива роти, но заобикалят огнищата на съпротива, селата и

градовете. И моята рота не се забърква в изтощителни сблъсъци: срещнеш ли противника,

съобщаваш в щаба и се оттегляш. Заобикаляй го по-бързо и отново напред. А някъде в далечината

са главните сили, като ревящ поток, пробил язовирна стена. Напред, момчета, напред на Запад!

А бронетранспортьорът с бялото знаменце не изостава. Той, проклетникът, е два пъти по-лек от

танка, а силата му е почти същата. На два пъти се опитах да се откъсна: нали високите скорости са

залог за успеха. Но не се получи. Когато командвах взвод, такива неща спокойно минаваха, но с рота

номерът няма да мине. Ще разкъсаш колоната, ще изпогубиш танковете из блатата. За това не си

поплюват, за това ти отнемат ротата. Дявол да ги вземе, мисля си, проверявайте си колкото щете, но

ротата си няма да разтягам...

- Кран има пред нас! - крещи по радиото командирът на изпратения напред шести танк.

Кран ли? Подемен? Точно така! Кран! Целият зеленичък, рамото му е окичено, замаскирано с

клончета. Къде ти на бойно поле ще видиш кран? Правилно! В ракетната батарея! Такъв късмет

веднъж се пада!

- Рота! - крещя. - Ракетна батарея! За бой... Напред!

6

А моите момчета си знаят как да се справят с ракетни батареи. Първият взвод, изпреварвайки ме, се

разпръсва в бойна линия. Вторият, увеличавайки рязко скоростта си, отива надясно - буци кал

хвърчат от веригите му, понася се напред. Трети взвод минава и обхваща по огромна дъга батареята

вляво.

Скорост! - дера се. А механик-водачите го знаят и без мен.

Знам, че сега десният крак на всеки от тях е забит в бронирания под, натискайки до край педала.

Затова двигателите завиха непокорно и опърничаво. Затова е този рев. И затова пушекът е

непоносим: горивото в двигателите не успява напълно да изгори и страшната тяга на газа го изхвърля

през отворите на ауспухите.

- Прекратявам разузнаването..,квадрат...13-41... стартова позиция... приемам боя... - Моят радист-

пълнач крещи в ефира нашето може би последно послание. Ракетните поделения и щабовете на

противника трябва при първа среща да се атакуват от всеки, без каквато и да е команда, каквито и да

са шансовете, на всяка цена.

Пълначът прекъсва със щракване връзката и хвърля първия снаряд върху пълначния механизъм.

Снарядът плавно отива в казьонното устройство и мощният затвор, като гилотинен нож с пронизващ

сърцето удар затваря ствола. Куполата плува настрана, а под краката ми вляво политна гърбът на

механик-водача и боевият комплект със снарядите. Казьонното устройство запърха нагоре. Мерачът е

впил ръцете си в пулта за прицелване и мощните стабилизатори, подчинявайки се на грубите му

длани, с леки придърпвания удържат оръдието и куполата, като не им позволяват да следват бесния

танц на носещия се през пънове и коренища танк. Мерачът натиска плавно спусъка с палеца на

дясната си ръка. За да не се стовари изведнъж върху ушите ни страшният удар, във всички

шлемофони се разнася леко щракване, от което тъпанчетата се свиват, посрещайки унищожителния

грохот от изстрела на свръхмощното оръдие. Щракването в шлемофоните изпреварва изстрела със

стотни части от секундата и затова самия изстрел ние не чуваме.

Четиридесеттонната грамада на летящия напред танк трепна. Стволът на оръдието отлетя и изплю

звънтяща задимена гилза. И веднага, следвайки командирското оръдие, залаяха и останалите. А

пълначът вече хвърли втори снаряд в пълначното устройство.

- Скорост! - крещя аз.

Калта от веригите бълва като фонтан. Тракането на веригите е по-силно дори от оръдейния грохот.

Пак щракване в шлемофоните -мерачът пак натиска спусъка. И отново не чуваме собствения си

изстрел. Само оръдието се дръпна с гърч назад, само гилзата страшно звънти, сблъсквайки се с

отбиващото устройство. Чуваме изстрелите само на съседните танкове. А те чуват нас. И тези

оръдейни изстрели шибат моите доблестни азиатци, сякаш с камшик между ушите. И те озверяват.

Сега мога да си представя всекиго от тях. Мерачът на пети танк между изстрелите гложди от възторг

гуменото уплътнение за челото на прицела. Това го знаят не само в ротата, а и в целия батальон. Не

е хубаво. Отвлича го от наблюдаването на обстановката. Затова едва не го преместих като пълнач.

Но пък много точно стреля, нехранимайкото. Командирът на осми танк винаги носи със себе си

брадва и когато оръдието му се задавя от бързата стрелба, той удря с тъпата й страна по бронята. А

командирът на трети танк миналия път включи радиостанцията на предаване и забрави да я изключи,

та заглуши цялата връзка на ротната мрежа. И цялата рота го слушаше как скърца със зъби и вие

като вълк.

- Мачкай! - шепна аз. И радиовълните разнасят шепота ми на тридесет километра, сякаш прошепвам

думата право в ушенцето на всеки от моите мили свирепи азиатци. - Мачка-а-а-ай!

А в ушите - щракване и гилзата отново звънти. Упоителен е ароматът на стреляните гилзи. Който

вдишва тази отрова, той озверява сладострастно. Мачкай! От грохота, от необикновената мощ, моите

танкисти са опиянели. И вече никаква сила не ще ги задържи. Ето и механик-водачите на всички

танкове са като отвързани. Дърпат с грубите си ръчища лостовете, мъчат машините си, гонят ги,

непокорните, направо към ада. А аз гледам назад: да не ни заобиколят откъм тила. В далечината е

бронетранспортьорът с бялото знаменце. Изостана, не му стигат силите. Хората в него са нещастни:

нямат такова свръхмощно оръдие, няма го омайващия грохот, няма го опияняващия аромат. Нямат

насладата от живота си, не са я познали. Затова механик-водачът им е страхлив, внимателно

заобикаля камъните и пъновете. Я не се страхувай! Ами хвани машината с лапи, дърпай, мъчи я.

Бронираната машина е нежно същество. Но почувства ли могъщ ездач върху себе си, ще озверее и

тя. И ще се понесе в галоп по граничните камъни, по пътищата на хилядагодишните дъбове, из

дупките и ямите. Не се страхувай да не скъсаш вериги, не се страхувай, че ще изпочупиш торсионите.

Дърпай и мачкай и танкът ще те понесе като птица. Той, танкът, също се опива от боя. Той е роден за

бой- Мачкай!

... Оттегли ротата от боя...

Искри от веригите. Ротата влетя на позициите на ракетната батарея. Нещо скърца в ушите ми - или

веригите по стоманения лист, или зъбите на моя мерач - в наушниците ми.

... Оттегли ротата от боя...

За да не се засегнат един друг, танковете прекратиха без каквато и да е команда огъня, само реват

като вълци, разкъсващи на части някой елен. Удрят танковете с бронираните си чела крехките

7

ракетни транспортьори, крановете и пусковите устройства - тъпчат в тлъстия чернозем красотата и

гордостта на ракетната артилерия. Мачкай!

- Оттегли ротата от боя... - отново чувам нечий далечен скрибуцащ глас и изведнъж разбирам, че на

мен самия ми говори проверяващият. Ах, дявол да го вземе! Кой в такъв момент на висше, почти

сексуално блаженство, ще ти откъсва хората от любимото им занятие. Проверяващи, мамка ти,

жребците ми импотентни ще направиш! Кои ти е давал правото да разваляш великолепната танкова

рота? Ти враг народен ли си или буржоазен вредител? Такава псувня заслужаваш! Рота, мачкай!

Удрям с юмрук по бронята и псувайки на майка в открития ефир всички щабни гадове, които не са и

помирисвали барутен дим по канцелариите си, командвам:

- Рота, боеви отбой! Вляво на поляната повзводно, марш!

Моят механик-водач дърпа вбесен левия лост почти до край така, че танкът с цялата си маса почти се

преобръща надясно, чупейки една красива бреза. Механик-водачът майсторски прехвърля

предавките с има-няма секундна пауза, стигайки мигновено до най-горната, устремява през храстите

и дълбоките ями бронирания динозавър право към поляната, завива ловко и намалява оборотите

почти до нула, от което машината замира на място, изхвърляйки ни далеч напред, като самолет при

внезапно спиране в самия край на стартирането. Останалите танкове един след друг се измъкват от

гората с разочаровано ръмжене и, треперещи от спирачките, се строяват в отчетлива линия.

- Разреди! Оръжието за оглед! - подавам команда и изтръгвам шнура на шлемофона от контакта, а

пълначът изключва цялата връзка с едно превключване.

5

Бронетранспортьорът с проверяващите е изостанал надалеч. Докато се дотътри до ротата, аз успях

да проверя въоръжението, получих рапортите за състоянието на машините, за изразходваното гориво

и боеприпаси, строих ротата и замрях по средата на поляната в готовност да докладвам.

Стоя, а наум пресмятам плюсовете и минусите - за какво могат да ме похвалят, за какво - да ме

накажат: ротата започна излизането си от парка осем минути преди срока - за това хвалят, за това

ротният командир понякога може и със златно часовниче да се сдобие. В началото на войната

броенето става на секунди. Всички танкове, всички самолети, всички щабове трябва устремно да се

измъкнат от удара. Тогава първият, най-страшният удар на противника ще бъде нанесен по празните

военни градчета. Осем минути! Тук имам безспорен плюс. Всичките ми танкове са в изправност и

целия ден си останаха такива. Това е плюс за моя заместник по техническата част. Жалко, че поради

недостига на офицери в ротата си нямам заместник по техническата част. Аз сам работя вместо него.

Опорните пунктове заобикаляхме с внезапен маньовър, като ясно и своевременно съобщавахме за

тях. Това е плюс за командира на първи взвод. Жалко, че и той липсва в ротата: пак не достига. Не я

пропуснахме ракетната батарея, усетихме я, вдън земята я навряхме. А една ракетна батарея, и най-

слабата, може две Хирошими да сътвори. Като прекратих разузнаването и хвърлих своите кутийки

срещу ракетите, аз предотвратих Хирошимите. За подобно нещо на война окачват орденче на

гърдите, а по време на учения дълго хвалят...

А ето го и проверяващият полковник. Ръчичките му бели, чистички, ботушките му блестят. Заобикаля

гнусливо локвите като котка -лапичките да не си изцапа. Командирът на полка, бащицата ни, също е

полковник, само че ръчищата му са мазолести, като на палач -ръчища, свикнали на тежък труд. А

физиономията му за разлика от бледоликия проверяващ полковник, е белязана от студа, слънцето и

ветровете на всички известни ми полигони и стрелбища.

- Равнение! Мирно! Равнение надясно!

Но проверяващият не слуша рапорта ми, прекъсва ме по средата на дума:

- Увличате се, старши лейтенант, по време на боя. Като момченце!

Мълча. Усмихвам му се. Сякаш не ми се кара, а ми окачва медал на гърдите. А той от усмивката ми

освирепява още повече. Свитата му мълчи навъсено. Знае тя, че алинея 97-ма от Дисциплинарния

устав забранява да бъда руган в присъствието на подчинените си. Знаят майорите и

подполковниците, че ругаейки ме в присъствието на подчинените ми, полковникът подронва не моя

командирски авторитет, а авторитета на целия офицерски състав на доблестната Съветска армия - в

това число и своя собствен полковнишки авторитет. А на мен като че ли ми е все едно. Аз си се

усмихвам.

- Това е позорно, старши лейтенант, да не се слушат командите и да не се изпълняват.

Ех, полковник, а пък аз бих обесил на оръдейните дула онези, които не се увличат в боя, които не се

опияняват от мириса на кръвта. Това са учения, ами ако в един истински бой веригите на нашите

танкове бяха изпоцапани с истинска кръв, не бутафорна, не театрална, само как биха се развъртели

моите славни азиатци. Това хич не е слабост. Това им е силата. Тях никой в света не би могъл да ги

спре.

- Ами стената! Та вие разбихте стената в парка! Това е престъпление!

Виж за стената и през ум не ми мина. Голяма работа. Тя вече сигурно е възстановена. Колко му е.

Докарай от пандиза десет арестанти и за час-два нова ще вдигнат. Откъде да знам полковник, учения

8

ли са или война? Кой го знае по време на тревога? А ако беше война и стената си беше останала

цяла, а две хиляди човека и стотици великолепни бойни машини бяха изгорели накуп? А, полковник?

Голяма ти е титлата, величаеш се началник на разузнаването на 13-та Армия, ами заинтересувай се

колко цели узбеките ми са открили през деня. Те по руски не говорят, а целите безгрешно откриват.

Да беше ги похвалил, полковник. Ако не на мен, поне на тях им се усмихни. И аз му се усмихвам. Стоя

с гръб към ротата си, няма начин да се обърна с лице към нея. Само че и така знам, че и цялата ми

рота се усмихва сега. Ей така, без никаква причина. Такива са ми, хилят се в каквато и да е

обстановка.

А на полковника това не се харесва. Той сигурно си мисли, че му се присмиваме. Освирепя

полковникът. Заскърца със зъби като мерачът по време на бой. Не може да разбере и оцени

усмивките ни. И поради това ми крещи в лицето:

- Момченце такова, вие не сте достоен да командвате рота. Отстранявам ви. Предайте ротата си на

заместника, той ще я води в казармата.

- Нямам заместник - усмихвам му се аз.

- Тогава на командира на първи взвод!

- И той липсва - за да не изброявам пред полковника всички по-долустоящи командири, обяснявам: -

Само Аз съм офицер в ротата.

Полковникът угасна. Мина му яростта. Мина, сякаш не я е имало. Ситуация, при която има само един

офицер, в нашата армия, особено на територията на Съюза, е почти стандарт. Има много желаещи за

офицери, само че всички искат да бъдат полковници. А стартирането от лейтенантска позиция не

привлича чак толкова. И затова има недостиг на офицери най-долу. Недостигът на офицери е жесток.

Но там, горе, в щабовете, това някак си се забравя. Ето и сега полковникът просто не помисли, че

може аз да съм единственият офицер в цялата рота. Мен той ме отстрани от командването, такова

право има. Но ротата трябва да бъде върната в казармата. А да се изпрати рота, и то танкова, сама,

без офицери, на десетки километри, не може. Това е престъпление. Това непременно ще бъде

преценено като опит за държавен преврат. Тук, полковник, те очаква смъртен изход. Щом като си

отстранил един командир в обстановка, когато няма заместници, тогава ти си приел ротата под своя

лична отговорност и нямаш право да я повериш никому. Ако бяха дали такова право, то всеки

дивизионен командир би могъл да изведе войските в полето, да смени командирите, като ги замени с

удобните му - и преврат. Но при нас преврати няма, защото не всеки се допуска до деликатния въпрос

за подбора и разпределението на командните кадри. Да сваляш - имаш право. Лесно е да се сваля.

Колко му е - все едно човек да убиеш. Но да се връщат командирите на постовете им, е равносилно

на съживяването на умрял. Е, какво полковник, мислиш си отново ротен да ме направиш, а? Няма да

стане. Не съм достоен. И това го чуха всички. Нямаш право да правиш ротен един недостоен. А ако

горе научат, че близо до държавната граница си свалял законни командири на танкови роти и на

тяхно място си поставял недостойни? Какво ще стане с теб? А? Така е.

Сега полковникът да можеше да се свърже с командира на моя батальон или полк и да каже -

прибирайте си безпризорната рота. Но ученията свършиха. Свършиха така внезапно, както и

започнаха. Кой ще ти разреши да използваш бойна връзка след ученията? Онези, които допускаха

такава слободия, бяха разстреляни през 1937 година. Оттогава на никого не му се иска да си играе с

подобни неща. Е, какво, полковник? Хайде, води рогата. А може би ти вече си забравил как се води?

Може би никога не си и водил? Израснал си по щабовете. Такива полковници колкото искаш. Каквото

и да е бойно занятие отстрани изглежда незначително. И танкова рота да се води изглежда проста

работа. Само че командите трябва да се подават така, както са записани в новия устав. Хората в

ротата не са руснаци, няма да те разберат. Още по-лошо става, ако те разберат не както трябва.

Тогава и с хеликоптер няма да ги намериш из горите и блатата. Тежък е танкът и човек може понякога

да прегази, мост да не издържи и да полети, в блато да потъне.

А разплатата винаги е една и съща.

Повече не се усмихвам. Ситуацията е сериозна и няма защо да се смея. Тъкмо сега е времето за

козируване и: "разрешете да напусна, другарю полковник?" Все едно, вече съм страничен човек - нито

командир, нито подчинен. Вие забъркахте тази каша, вие си я и яжте. Прииска ви се да командвате,

ето, другарю полковник, командвайте.

Но злобата и злорадството в мен угаснаха бързо. За ротата повече не отговарям, но няма да я оставя

на произвола на съдбата.

- Разрешете, другарю полковник - вдигам ръка към козирката си - за последен път да поведа ротата.

Нещо като прощално.

- Да - кратко се съгласи той. За момент ми се стори, че по навик иска да ми даде обичайното указание

- демек не увеличавай скоростта, не се увличай, не разтягай колоната. Но не го направи. Може и през

ум да не му е минало, просто на мен така да ми се е сторило.

- Да, да, водете ротата. Смятайте, че моята заповед още не е влязла в сила. Отведете ротата в

казармата и там ще я предадете.

- Слушам! - Обръщам се рязко кръгом, само забелязах насмешката в свитата на полковника Как така,

засега командвайте? Разбира свитата, че такова положение няма - "засега командвайте". Командирът

9

или е достоен за своето поделение и отговаря напълно за него, или е недостоен и тогава незабавно

го отстраняват. "Засега командвайте" не е решение. И за подобен подход полковникът може скъпо да

си плати. И на мен, и на свитата му ни е ясно. Но сега не ми е до това. Имам сериозна работа.

Командвам рота. И не ми пука кой и какво е помислил, как е постъпил и как ще бъде наказан.

Преди да даде първата команда, командирът е длъжен да подчини поделението си на своята воля.

Длъжен е така да погледне към войниците си, че лека тръпка да премине през строя, та да застинат и

всеки да почувства, че веднага ще последва командирска команда. А командите в танковите войски са

беззвучни. Две знаменца са в ръцете ми - нищо повече. С тях командвам.

Бялото знаменце - рязко нагоре. Това е първата ми команда. С този кратък и рязък жест предавам на

ротата си дълго съобщение: "Ротата командвам аз! Забранявам работата на радиостанциите в режим

на предаване до среща с врага. ВНИМАНИЕ!" Командите са предварителни и изпълнителни. С

предварителната команда сякаш впряга подчинените си в желязната юзда на волята си. И, дръпвайки

поводите, той трябва да изчака пет секунди, преди да подаде главната команда. Строят трябва да

застине, всеки трябва да почувства желязната юзда, всеки трябва едва да трепне, трябва мускулите

му да помръднат - както преди рязък удар, трябва всеки да чака изпълнителната команда, както

добрият кон чака удара на камшика.

Червеното знаменце - рязко нагоре и двете - настрани - надолу. Трепна ротата, пръсна се, затрака с

подкованите си ботуши по бронята.

Може би ротата се сбогуваше с мен, може би демонстрираше наученото пред проверяващите, може

би просто злобата напираше и по никакъв друг начин не беше възможно да се изрази. Ех, да беше

включил някой секундомера си! Но и без секундомер в този момент, знаех, че моята рота бие рекорда

на дивизията, а може би и на още по-високо ниво. В този момент знаех, че в свитата на полковника

има много истински танкисти и че всеки сега се любува на моите азиатци. И аз самият съм виждал

много рекорди в танковите войски и зная цената на такива рекорди. Виждал съм и счупени ръце, и

избити зъби. Но на момчетата им вървеше в този момент. И някак си предварително знаех, че нито

един няма да се подхлъзне, да се спъне от немислен скок в люка. Знаех, че и никой няма да си

притисне пръстите. Не в този момент.

Десетте двигателя завиха в хор. Аз съм в командирския люк. Сега бялото знаменце горе в ръката ми

означава: "Готов съм!" В отговор виждам девет други знаменца: Готов! Готов! Готов! Рязък кръг над

главата ми и отчетлив жест в източна посока: "След мен!"

Всичко това е просто. Елементарно. Примитивно ли е? Да. Но никакво радиоразузнаване не може да

открие едновременното придвижване дори на четири танкови армии. А срещу другите видове

разузнаване има също толкова примитивни, но неотразими начини за прикритие. И затова ние винаги

се появяваме внезапно. Добре или зле, но внезапно. Дори в Чехословакия, дори със седем армии

едновременно.

Проверяващият полковник се качи на транспортьора си. Свитата - след него. Бронетранспортьорът

изрева, рязко зави и тръгна към военното градче по друг път.

Свитата на полковника явно го мрази. В противен случай биха му подсказали, че той трябва да се

движи плътно зад моя танк. Та аз сега съм никой. Самозванец. Да ми се повери рота, е все едно

началникът на полицията да повери извършването на арест на някой бивш полицай, изгонен от

работа След като ти е дошла на ум такава идея, то поне бъди редом, та да се намесиш навреме. Ако

вече си предал ротата някому, ако не умееш да я управляваш, бъди поне редом, за да натиснеш

спирачките овреме. Но никой не подсказа на полковника, че той си е поверил живота в ръцете на

младия старши лейтенант. А старши лейтенантът, отстранен от власт, може да направи каквато си

иска мръсотия, той е страничен човек в ротата. Ти ще трябва да отговаряш. Пък може и всички в

свитата да знаеха, че старши лейтенантът ще доведе ротата, без каквито и да било произшествия?

Знаеха, че старши лейтенантът няма да проваля полковнишката съдба?

А би могъл...

6

Често се случва така - пляснат дивизията с камшика на бойната тревога, излезе тя сред простора и

хайде - обратно. В това има дълбок смисъл. Така се изработва навикът. На истинското задание

дивизиите ще тръгнат както на обикновено учение - без емоции. И същевременно противникът губи

бдителността си. Съветските дивизии излизат често и внезапно от военните си градчета. Противникът

престава да реагира на това.

Пътищата са задръстени с танкови колони. Ясно е, че са дали отбой на цялата дивизия

едновременно. Кой знае колко дивизии са били вдигнати днес по бойна тревога и колко от тях сега се

връщат във военните си градчета! Може само нашата дивизия да е, може да са три дивизии, а може -

и пет. Кой знае, може и сто дивизии едновременно да са вдигнали.

Край портала на военното градче свири оркестър.

Командирът на нашия полк, бащицата, стои на танк - посреща колоните си. Погледът му е опитен,

придирчив. Достатъчен му е един поглед, за да оцени ротата, батареята, батальона и техните

10

командири. Настръхват командирите под оловния му поглед. Як мъжага е той, портупеят му е

закопчан на последните дупки, едва го обхваща. А краищата на исполинските му ботуши са резнати

отзад - по друг начин не може да вкара могъщите прасци. Юмрукът му е като чайник. И с този чайник

той маха на някого. Сигурно на командира на трети мотострелкови батальон, чиито

бронетранспортьори сега се вмъкват в лакомото гърло на портала. Ето, минометната батарея на този

батальон мина през вратата и сега е мой ред. И макар да знам, че всичките ми танкове карат след

мен и макар сега да ми е безразлично така ли е или не, вече не съм им командир, в най-последния

момент аз се оглеждам: да, всичките са, нито един не е изостанал. Командирите на всички танкове

ловят погледа ми. А аз отново се обръщам рязко напред, отмятам дясната си ръка към черния шлем

и командирите на всичките останали девет танка отчетливо повтарят този древен военен поздрав.

Командирът на полка все още крещи нещо ядосано и застрашително подир колоната на трети

батальон и най-после обръща свирепия си поглед към моята рота. Горска горило, главатарю

разбойнически, кой може да издържи твоя поглед? Когато срещам погледа му, аз неочаквано и за

самия себе си решавам да издържа на този многотонен поглед. А той разтвори грамадния си юмрук и

широката му като лопата длан се вдигна към козирката. Бащицата не на всеки поздрав с поздрав

отговаря. Хич не го очаквах. Стреснах се, запремигах. Танкът ми вече премина покрай него, а на мен

главата ми обърната назад - гледам командира. А той взе, че ми се усмихна, физиономията му е

черна като негатив и затова белозъбата му усмивка се вижда от цялата ми рота и сигурно от

гаубичната батарея, която е след мен и която сега ще поздравява с юмручището си.

Ех, командире. Не знаеш, че вече не съм ротен. Свалиха ме, командире, от ротата. Свалиха ме

позорно. Сякаш че публично ме набиха. Нищо, командире. Да не мислиш, че ще се разплача? Това

никога няма да стане. Ще се усмихвам. Винаги. Напук На всички. Радостно и гордо ще се усмихвам,

както сега ти се усмихвам на тебе, командире. Скоро нова рота ще получа. Недостига на офицери

знаеш го добре. Не ми се иска само с моите азиатци да се разделям. Наистина много добри момчета

се събраха. Но нищо - ще го преживеем. И това ми стига, че полкът навреме започна излизането си

по тревога, че тя, командире, не излетя от полка. Стой тук и размахвай юмручището си. Затова си и

сложен тук. И никакъв друг командир на полка не ни трябва. Ние, командире, ти прощаваме резкия ти

характер. И ако потрябва, ще тръгнем след теб натам, накъдето ни поведеш. И аз, командире, ще

тръгна след тебе, ако не като ротен, като взводен. А мога и като обикновен мерач.

7

Какво трябва да се направи най-напред след завръщането на бойната машина в парка? Правилно. Тя

трябва да бъде заредена. Изправна или изпочупена, но заредена. Кой знае кога ще бъде обявена

новата тревога? Всяка бойна машина трябва всеки момент да бъде готова да повтори всичко

отначало. Затова и паркът отново бръмчи. Стотици машини се зареждат едновременно. На всеки танк

му е необходим минимум по тон гориво. И бронетранспортьорите гълтат много. Пък и артилерийските

влекачи. Трябва да се заредят и всички транспортни машини. Веднага трябва да се попълни

боезапасът на всички бойни машини. Танковите снаряди са по тридесет килограма единият. Докараха

стотици. Всяка двойка снаряди е в сандък. Всеки сандък трябва да се свали от транспортната

машина. Да се извадят снарядите. Да се свали опаковката на всеки от тях. Всеки да се почисти, да му

се махне заводската защитна смазка и да се вкара в танка. И патроните са също в сандъци. По

осемстотин и осемдесет парчета във всеки. Патроните трябва да се поставят в лентите. В картечната

лента има 250 патрона. После лентите трябва да се заредят в магазина. Във всеки танк има по 13

магазина. Сега трябва да бъдат събрани всички изстреляни гилзи, да се поставят в сандъци и да се

предадат в склада. Цевта ще чистим по-късно. Целият взвод за всяка танкова цев по ред - по много

часове всеки ден, като повтаряме почистването много дни. Сега засега е необходимо цевите да се

напълнят с масло. Идва вече ред да се измият танковете. Това е грубо измиване. Основното миене и

почистването ще са по-късно. А сега вече войниците трябва да се нахранят. Днес нямаше обяд и

затова ще е заедно с вечерята. А след вечерята всички отиват на техническото обслужване. До

сутринта всичко трябва да бъде проверено: двигателите, трансмисиите, окачването, ходовата част.

Където е необходимо, да се сменят звена от веригата. В четвърти танк е счупен торсионът на левия

борд. В осми - обръщащият редуктор не е в ред. А в първа танкова рота два двигателя наведнъж ще

сменят. А на сутринта ще започне общото почистване на цевите. За да бъде готово всичко! Ще ги

смачкам! И изведнъж чувствам празнота под сърцето си. Изведнъж си спомних, че няма да ми се

наложи от сутринта да проверявам качеството на обслужването в моята рота. Може би утре изобщо

няма да ме пуснат в танковия парк? Знам, че всички документи за мен вече са готови и че официално

ще бъда свален не утре сутринта, а още тази вечер. И знам, че офицерът трябва да отиде за

свалянето си в пълен ред, не по-лошо, отколкото за получаването на орден. И моята рота го знае. И

докато аз се карах със зареждащите, Докато проверявах ведомостите за изразходването на

боезапасите, докато лазих под третия танк, някой вече и ботушите ми до огледален блясък беше

лъснал, и панталоните ми огладил, и нова якичка ми беше пришил. Хвърлих мръсния си комбинезон и

бързо под душа. Дълго и старателно се бръснах. А ето го и куриерът от щаба на полка.

11

Паркът гърми. През портала един влекач тегли разбит бронетранспортьор. Изстреляните гилзи

дрънчат. Бучат огромните "Урали", препълнени догоре с празни снарядни сандъци.

Електрозаваряването хвърля искри за поздрав. На сутринта всичко трябва да блести и да сияе. А

засега - мръсотия, мръсотия наоколо, шум и грохот, като на голям строеж. Не можеш да различиш

войника от офицера. Всичките са в комбинезони, всички са мръсни, всички псуват. И сред този хаос

върви старши лейтенант Суворов. И всички млъкват. Танкистите с изцапаните лица гледат подире ми.

На всеки е ясно - старши лейтенантът отива да го свалят. Никой не знае за какво е изхвърчал. Но

всеки знае, че напразно го свалят. Всеки има такова чувство. В друг момент в чуждите роти не биха

забелязали старши лейтенанта, а и да го забележеха, щяха да се направят, че не са. Щяха да си

бърникат в двигателите, излагайки на показ изцапаните си с масло задници. Но човекът отива да го

свалят. И затова чуждите, непознати танкисти вдигат за поздрав изпоцапаните си ръце към

мърлявите пилотки. И аз им козирувам. И им се усмихвам. И те ми се усмихват - и по-лошо има, дръж

се.

А оттатък стената на парка е цялото военно градче. Кестените -трима души да ги обхванат.

Новобранците крещят някаква песен високо, но нестройно. Стараят се, но не ги бива още. Един

смелчага ефрейтор отвреме навреме им крясва по нещо. Ето и новобранците ми козируват. Теленца

са си още. Нищо още не разбират. Старши лейтенантът за тях е много голям началник, далеч по-

голям от ефрейтора. А щом като ботушите ми така особено блестят, някакъв празник сигурно ще

има...

Ето го и щабът. Тук винаги е чисто. Винаги е тихо. Стълбата е мраморна. Румънците са строили преди

войната. По всички коридори има килими. А ето я и полукръглата зала, залята от светлина. В

непробиваем за куршумите прозрачен конус, запечатаното с гербови печати, е знамето на полка. Под

знамето е застинал часови. Късият плосък щик разпилява последния слънчев лъч, посипва го като

искри по мрамора. Козирувам пред знамето на полка, а часовият под знамето не помръдва. Та той е с

автомат. А въоръженият човек не използва никакви други форми за поздрав. Оръжието му е и

поздравът към всички останали.

Куриерът ме води право по коридора в кабинета на командира на полка. Това е странно. Защо не при

началник-щаба? Куриерът почука на командирската врата. Влезе, като я затвори плътно след себе си.

Веднага излезе и мълчаливо ми направи път - влизайте.

Зад дъбовата командирска маса седи непознат, дребен на ръст подполковник. Забелязах го днес в

свитата на проверяващия полковник. Ама че работа, чудя се, къде е бащицата ми, къде е началникът

на щаба? И защо подполковникът седи на командирския стол? Нима положението му е по-високо от

това на бащицата? Ами, разбира се, че е по-високо. Иначе нямаше да седи зад масата му.

- Седнете, старши лейтенант - предлага подполковникът, без да изслуша рапорта ми.

Седнах. На крайчеца на стола. Знам, че сега ще последват гръмки думи и ще се наложи да стана.

Затова и гърбът ми е изправен. Все едно, че стоя в строя, на парад.

- Доложете, старши лейтенант, защо се усмихвахте, когато полковник Ермолов ви сваляше от ротата.

Гледам подполковника, новата му якичка на вече поизносената, но чистичка и изгладена

гимнастьорка. Какво да му отговориш?

- Не знам, другарю подполковник.

- Жал ли ти е да се разделяш с ротата?

- Жал ми е.

- Ротата ти работеше майсторски. Особено най-накрая. А за стената - всички са съгласни: по-добре е

тя да се събори, отколкото целият полк да се изложи на удар. Стената лесно се възстановява...

- Вече я възстановиха.

- Ето какво, старши лейтенант, казвам се подполковник Кравцов. Аз съм началникът на разузнаването

на 13-а Армия. Полковник Ермолов, който те свали от ротата, си мисли, че той е началник на

разузнаването. Но е свален, макар още да не се досеща за това. Аз съм назначен на неговото място.

Сега обикаляме дивизиите. Мисли си, че той проверява, а в действителност аз поемам работата,

запознавам се със състоянието на разузнаването в дивизиите. Всичките му решения и заповеди

нямат никаква сила. Разпорежда се всеки ден, а вечер аз представям документите си на командирите

на полковете и дивизиите и всичките му заповеди стават невалидни. Не се досеща за това. Не знае,

че крясъците му са като шумоленето на гората. В системата на Съветската Армия и на цялата ни

държава той вече е нула, частно лице, неудачник, изхвърлен от армията без пенсия. Заповедта за

това ще му бъде обявена скоро. Така че неговата заповед за свалянето ти от ротата няма никаква

сила.

- Благодаря, другарю подполковник!

- Не бързай да ми благодариш. Той няма право да те отстрани от командването на ротата. Затова аз

те отстранявам - И като смени тона си, тихо, но властно каза: - Заповядвам ти да предадеш ротата!

Имам стар навик да посрещам ударите на съдбата с усмивка. Но ударът се оказа внезапен и

усмивката ми не излезе както трябва.

Станах, отметнах длан към козирката и отсечено отговорих:

- Слушам! Да предам ротата!

12

- Сядай. Седнах.

- Има разлика. Полковник Ермолов те свали, защото смяташе, че рота е много за теб. Аз те свалям,

смятайки, че рота ти е малко. За тебе имам длъжност началник-щаб на разузнавателния батальон на

дивизия.

- Аз съм само старши лейтенант.

- И аз съм само подполковник. А ето, извикаха ме и ми заповядаха да поема разузнаването на цялата

армия. Сега не само поемам работата, но и формирам отбора си. Някой и друг прехвърлих от

предишната си служба. Бях началник на разузнаването на 87-ма дивизия. Но сега стопанството ми е

многократно по-голямо и са ми необходими твърде много схватливи изпълнителни момчета, на които

можеш да се опреш. И щабът на разузнавателния батальон е твоят минимум Ще те изпробвам - и на

по-висок пост. Ако се справиш... -поглежда часовника си. - Давам ти двадесет минути да си събереш

нещата. В 21,30 оттук ще тръгне за Ровно, за щаба на 13-а армия; нашият автобус. В него е запазено

място и за тебе. Ще дойдеш при мен в разузнавателния отдел на щаба на 13-а армия, ако утре

вземеш; изпитите.

Изпитите ги взех.

13

II ГЛАВА

1

Има двеста и четиридесет крачки от офицерския хотел до щаба на 13-а армия. Всяка сутрин без да

бързам вървя покрай редицата от стари кленове, покрай празните зелени пейки, право към високата

тухлена стена. Там, зад стената, в гъсто обраслата градина се намира старинна градска къща. Някога

си, много отдавна, тук е живял богат човек. Убили са го, разбира се, защото е несправедливо едни да

имат големи къщи, а други - малки. Преди войната в тази къща е било настанено НКВД1, а по време

на войната - Гестапо. Много удобно място. След войната тук се е разположил щабът на една от

нашите многобройни армии. В него служа сега и аз.

1НКВД, Народньй комиссариат внутренных дел-Министерство на вътрешните работи. (Бел. ред.)

Щабът - това е концентрация на власт: жестока, неумолима, непреклонна. Щабовете ни в сравнение с

който и да е наш противник, са много малки и крайно подвижни. Щабът на армията - са седемдесет

генерали и офицери и една рота за охрана. Това е всичко. Никаква бюрокрация. Щабът на армията

може във всеки момент да се настани в десет бронетранспортьора и да се стопи в сивозелената маса

на подчинените си войски, при това без да губи ръководството си над тях. В тази незабележимост и

подвижност е неуязвимостта му. Но и в мирно време той е защитен от всевъзможни случайности.

Още първият собственик е заградил къщата и голямата си градина с висока стена. А всички следващи

са я укрепвали, надстроявали и допълвали с какво ли не, за да откажат напълно когото и да било от

желанието му да я прескочи.

При зелената порта има часови. Ще му представим пропуск. Той Ще го разгледа внимателно и -

ръката към козирката: минете, моля. От контролния пункт самото здание не се вижда. Към него води

път Между стени от гъсти храсти. От пътя не можеш да кривнеш - в храстите има непристъпна

плетеница от бодлива тел. Така че върви си по коридора, като в тунел. А пътят плавно свива към

къщата, скрита сред кестените. Прозорците на първия й етаж са зазидани преди много години. На

прозорците на втория има здрави решетки отвън и плътни пердета отвътре. Площадката пред

централния вход е павирана с чисти бели плочи и е заобиколена от стена от храсти. Ако човек се

взре, то освен бодливата тел в храстите, може да види и сив неравен бетон. Това са картечни

бункери, съединени чрез подземни коридори с мазето на щаба, където е разположен караулът.

Оттам, от централното дворче, пътят завива покрай къщата към едно ново, пристроено към нея,

триетажно здание. Оттук вече може най-после да се влезе в парка, обвиващ като зелена мъгла целия

ни Бял дом.

Денем из пътеките могат да се видят само щабни офицери, нощем - караули с кучета. Пак тук, в

парка, съвсем незабележим за външен човек, е входът за подземния команден пункт, оборудван

дълбоко под земята и защитен с хиляди тонове бетон и стомана. Там, под земята, са работните и

жилищни помещения, свързочният възел, столът, болницата, складовете и всичко, необходимо за

живот и работа в условията на пълна изолация.

Но освен този, подземния, има още един Команден пункт. Той е защитен не само с бетон, стомана и

кучета, но и с тайна. Онзи КП е призрак. Малцина знаят къде се намира.

До началото на работния ден остават двадесет минути и аз бродя по пътечките, шумолейки по

първата есенна позлата.

Високо-високо в небето някакъв изтребител чертае линии, като подплашва жеравите, виещи се над

невидимата оттук шир.

Ето, че офицерите се придвижват към Белия дом. Време е. Да тръгваме и ние. По пътя, към широката

алея, покрай бълбукащия поток, сега ще заобиколим лявото крило на къщата и ето ни отново на

централното дворче сред гъстите храсти - под тежките погледи на картечните амбразури изпод

ниските бетонни чела на мрачните бункери.

Отново ще покажем пропуска на козируващия часови и ще влезем в ехтящата бяломраморна зала,

където някога са дрънчали шпори, шумоляла е коприната на полите и зад щраусовите пера на

ветрилата са се криели страстни погледи. Тук сега поли няма. Много рядко ще се мерне някоя

телефонистка от свързочния възел. Полата й е от сукно, униформена, в цвят каки, плътно

прилепнала. Какво гледате след нея, полковници? Харесва ли ви?

По бяломраморната стълба - нагоре. Сега тук вече гледат след мен. Там, горе, има часови. Там има

още една проверка на документите. И там, горе, входът е разрешен далеч не за всеки щабен

полковник, А аз съм старши лейтенант, но часовите ме пропускат. Долу се чудят. Каква е тази птица?

Откъде-накъде ще ходи горе по мраморната стълба?

Да покажем още веднъж пропуска си и да влезем в полутъмния коридор. Тук килимите съвсем ще

заглушат крачките ни. В края на коридора има четири врати, в началото - също четири. Там, в края на

14

коридора, са кабинетите на командира на армията, на първия му заместник, на началника на щаба и

на политическия шаман на 13-а армия, който се нарича Член на Военния съвет.

А зад четирите врати в началото на коридора са най-важните отдели на щаба: първи, втори, осми и

Специалният. Първи отдел е оперативен, занимава се с бойното планиране. Втори отдел е

разузнавателен, той доставя на първи отдел цялата информация за противника. Осми отдел няма,

има само номер. Малцина знаят с какво се занимава. А при Специалния отдел е обратното: номер

няма, само име. С какво се занимава - знаят всички.

Нашият коридор е най-пазената част на щаба и достъпът тук е разрешен на много ограничен брой

офицери. Разбира се, че по нашия коридор се движат и някои лейтенанти: от специалните и

генералските адютанти. Ето че и след мен гледат полковниците: що за птица ще е? А аз не съм от

специалните, и адютант не съм. Аз съм офицер от втори отдел. А ето я черната ни кожена врата -

първата отляво. Набирам шифъра на пулта и вратата плавно се отваря. А след нея има още една,

този път бронирана, като в танк. Да натиснем копчето на звънеца - към нас ще погледне едно

бдително око през непробиваемата за куршуми шпионка, ключалката ще щракне и ето ни у дома.

По-рано тук, изглежда, е имало една голяма зала, след това я разделили на шест не много големи

кабинета. Тесничко е, ама сърце да е широко. В единия кабинет е началникът на разузнаването на

13-а армия, моят благодетел и покровител, засега все още подполковник, Кравцов. В останалите пет

кабинета работят петте групи на отдела. Първата група ръководи цялото по-долу стоящо разузнаване

-разузнавателните батальони на дивизиите, разузнавателните роти на полковете, извънщатните

разузнавателни роти, артилерийското, инженерното и химическото разузнаване. Пета група се

занимава с електронното разузнаване. Подчинени са й два батальона за пеленгация и

радиопрехващане, а освен това тя контролира електронното разузнаване във всички дивизии от

състава на нашата 13-а армия. Втората и третата група за мен са пълна неизвестност. Но след като

поработих месец в четвъртата група, започвам да се досещам с какво се занимават тези толкова

секретни групи. Работата е там, че нашата четвърта група се занимава с окончателната обработка на

информацията, постъпваща от всички останали групи на отдела. А освен това при нас се стича

информацията отдолу, от щабовете на дивизиите, отгоре - от щаба на окръга, отстрани, от съседите -

граничните войски на КГБ.

В мирно време нашата група се състои от трима души. Във военно - трябва да бъдат десет. В

кабинета има три работни маси. Тук работят двама подполковника - аналитик и прогнозист, и аз -

старши лейтенантът.

Аз извършвам най-простата работа - занимавам се с разместванията. Ясно е, че аналитикът в нашата

група е старшият.

По-рано по преместванията също е работил подполковник. Но новият началник на разузнаването го

изгонил от отдела, освобождавайки място за мен. А тази длъжност по щат е за подполковник и това

означава, че ако успея да се задържа на нея, то много скоро ще стана капитан, а после - след четири

години, също така автоматично - майор, а след още пет - подполковник. Ако през тези години успея да

се промъкна по-нагоре, то и следващите звания ще вървят автоматично според прослужените години.

Но ако се изтърколя надолу, то за всяка нова звезда ще се наложи да "прегризвам" някому гърлото.

На подполковниците никак не им се харесва инициативата на новия началник на разузнаването - да

се слага старши лейтенант на подполковническо място. Моето появяване понижава техния авторитет

и апетит, но не това е най-важното. Важното е, че и на техните столове новият началник може да

сложи млади и напористи офицери. И двамата ме гледат и едва кимват в отговор на поздрава ми.

В работния кабинет на информационната група на разузнавателния отдел има три маси, три големи

каси, книжни рафтове на цяла стена и карта на Европа - също на цяла стена. Точно срещу входа виси

неголям портрет на младолик генерал. На пагоните му има три звезди. Понякога, когато никой не ме

вижда, аз се усмихвам на генерал-полковника и му намигам. Но генерал-полковникът от портрета

никога не ми се усмихва. Погледът му е студен, суров и сериозен. Очите му, огледалото на душата, са

жестоки и властни. В ъгълчетата на устните му - лека сянка на презрение. Под портрета няма никакъв

подпис. Липсва и на обратната му страна. Проверих, когато в стаята нямаше никой. Вместо име, там

има печат: "Войскова част 44388" заплашително предупреждение: "Да се държи само в защитените

помещения на Аквариума и подчинените му учреждения". Познава добре командния състав на

Съветската армия. Офицерът е длъжен да го знае. Но съвсем съм сигурен, че не съм виждал

генерал-полковника от портрета в нито едно военно списание, включително и секретните.

Добре, другарю генерал, не ми пречете да работя.

На масата пред мен има пачка шифровани съобщения, постъпил през изминалата нощ. Работата ми

е да се ориентирам в тях, да впиша в "Дневника за прегрупиранията" промените в състава и

разположението на противниковите войски и да ги нанеса на Голямата карта, която се пази в първи

отдел на щаба на армията.

Първото съобщение веднага ми създава затруднения: на железопътния мост през Рейн, близо до

Кьолн, е регистриран ешелон -двадесет английски танка "Чифтън". Идиоти! В каква посока е

преминал ешелонът? Това усилване ли е било или отслабване? Двадесет танка са дреболия. Но от

такива трохи, точно от тях, се създава общата картина на случващото се. И аналитикът, и

15

прогнозистът имат върху масата си същите копия на шифрованите съобщения, тъй като те съвсем

ясно си представят картината на онова, което става, тъй като в главите си имат хиляди цифри, дати,

имена названия, на тях, разбира се, не им се налага да преглеждат съобщенията от изминалите дни,

за да открият там ключа за разгадаването на един толкова дребен въпрос. Гледат ме изпитателно и

никак не бързат да ми подскажат нужния отговор. Ако препрочета отново всички шифровани

съобщения от изминалите дни, то отговорът сигурно ще бъде еднозначен. И в гърба ми се забиват

четири зли очи: работи, старлей1, да се научиш за какво ядат хляба си подполковниците.

1Старлей-употребявано в съветската армия съкращение за "старши лейтенант". (Бел. пр.)

2

Ние работим до 17,00 с едночасова почивка за обяд. Онзи, който няма спешна работа, може да

остане в кабинета до 21,00. След това всички документи трябва да се предадат в секретната

библиотека, а касите и вратата - да се запечатат. Само подземният команден пункт не спи. По време

на изостряне на обстановката оставаме по ред в щаба. Във всяка група има по един офицер. А в

кризисни моменти всичките офицери на щаба по няколко дена живеят и работят в кабинетите си или

под земята. В подземния КП условията за живеене са много по-добри, но там няма слънце и затова,

ако е възможно, по-голямата част от времето си прекарваме в нашите малко тесни кабинети.

Ако няма шифровани съобщения, чета "Разузнавателен бюлетин" на Генералния щаб. Обикнах тази

дебела - 600 страници - книга. Чета я с увлечение, много страници знам едва ли не наизуст,

независимо че всяка една от тях обхваща понякога няколкостотин цифри и имена. Когато няма кризи

и напрегнато положение, подполковниците изчезват точно в 17,00 часа. При тях, както при опитните

кучета на Павлов, в определено време започва да се отделя слюнка, за да плюнат на печата и да го

натиснат върху пластелина на касата. От този момент оставам сам. Чета за стотен път

"Разузнавателен бюлетин". А освен общия бюлетин има също толкова дебел бюлетин за

бронетанковата техника, за флота, за системата на мобилизация на бундесвера, за френските

ядрени изследвания, за системите за обявяване на тревога в НАТО и още дявол знае за какво.

- Ти някога спиш ли?

Не съм и забелязал как на прага е изникнал подполковник КравЦов.

- Понякога, а вие?

- И аз понякога - Кравцов се смее. Знам, че той всяка вечер седи до късно или пък със седмици се

губи из подчинените му поделения.

- Да те проверя ли?

-Да.

- Къде се намира 406-то тактическо изтребително тренировъчно крило на ВВС на САЩ?

- В Сарагоса, Испания.

- Какво влиза в състава на 5-ти армейски корпус на САЩ?

- 3-та бронетанкова, 8-ма механизирана дивизии и 11-ти броне-кавалерийски полк.

- Като начало не е зле. Внимавай, Суворов, скоро ще има проверка, ако не се справиш с работата, ще

те изгонят от щаба. Мен няма да ме изгонят, но и аз ще си получа заслуженото.

- Старая се, другарю подполковник.

- А сега отивай да спиш.

- Може да се поработи още час.

- Казах, отивай да спиш. Не ми трябваш и откачен.

3

След две седмици, когато подполковникът-прогнозист беше в щаба на окръга, ми се наложи да

работя вместо него. За един ден и две нощи подготвих първата си разузнавателна прогноза: два

тънки машинописни листа със заглавие: "Предполагаема бойна активност на 3-ти корпус на

Бундесвера за предстоящия месец". Началникът на разузнаването ги прегледа и ми заповяда да ги

предам в първи отдел. Всичко мина някак делнично. Никой не ме похвали, но и никой не се присмя на

творението ми.

4

Въздушната струя вдига документите по масите. Подполковниците ги притискат с тела - да не

хвръкнат. За всяка хартийка можеш да си докараш по 15 години затвор. Без да се почука, вратата на

кабинета се отваря докрай. На вратата стои лейтенант.

- Здравейте, Константин Николаевич - усмихват се подполковниците на лейтенанта. Красив е

лейтенантът: висок, широкоплещест Ноктите му са розови, изпилени. Към лейтенанта в щаба се

обръщат само по собствено и бащино име. Положението му е за завиждане -адютант на начачник-

16

щаба на армията. Ако просто бъде наречен "другарю лейтенант", ще прозвучи като обида. Затова -

Константин Николаевич.

- Разместванията - небрежно подхвърля Константин Николаевич. Може разбира се да каже:

"Началник-щабът вика офицера по разместванията с доклад за промените в групировката на

противника през изтеклата нощ". Но може и по-просто да стане - както го направи Константин

Николаевич: кратко, с леко презрение.

Бързо събирам шифрованите съобщения в папката. Генералският адютант поомеква, дори се

усмихва: "Не бързай като пърле пред, майка си".

Зъбите на подполковниците се белват от адютантската шега. Щабни псета. Пазите топлите си места,

а? А аз това не ще го търпя. Нямам какво, освен веригите си да губя.

-Без простащини, лейтенант.

Лицето на адютанта се опъна. Подполковниците млъкнаха, впериха в мен зверски погледи. Глупак,

парвеню, простак. Как само разговаряш с адютанта? С Константин Николаевич? Тук да не ти е

батальонът! Тук е щабът! Специален нюх трябва да имаш тук. И на нас беля ще докараш, селянино

недодялан!

Излизам от кабинета, без да пусна пред себе си генералския адютант. И никога няма да го пусна!

Голяма работа, адютантче! Генералски прислужник! Ти някога виждал ли си войник на огнева

позиция? На стрелбището? Когато в ръцете му е автомат с патрони, а ти държиш само червено

знаменце в ръката си? Почувствал оръжието, войникът върви към мишената и една мисъл го мъчи:

дали да не пусне един дълъг откос по командира си? Десетки пъти през живота си съм прекарвал

през огневата позиция всеки свой войник. И не веднъж съм виждал съмнението във войнишките очи:

по шперплата ли да стреля или да се наслади на истинска смърт? А ти, адютантче, водил ли си

войници на огнева позиция? А виждал ли си ги на четири очи сред полето, в гората, на студа, в

планините? А войнишката злоба зървал ли си? Ами случвало ли ти се е ни в клин, ни в ръкав да

завариш цялата рота пияна и с бойно оръжие? Ти, адютантче, правиш кариерата си върху меките

килими и не се ежи на Витя Суворов. Бих търпял, ако беше капитан или поне на една възраст с мен. А

ти си сополанко, момче, поне с година си по-млад от мен.

В коридора генералският адютант ме настъпи сякаш случайно болезнено по крака. Очаквах някакъв

номер и бях готов за него. Вървях малко напред и вляво от адютанта. И затова ударих рязко назад с

десния си лакът. Попаднах на нещо меко. Нещо в адютанта избълбука. Той изохка, загълта с

отворена уста въздух, сви се, облегна се на стената. Бавно се разкършва. По-висок от мен е и с по-

едър кокал. Китките на ръцете му са огромни. С такава китка сигурно преспокойно и баскетболна

топка се държи. Но коремчето му се оказа слабичко. А може просто да не е очаквал удара. Ех,

адютантче, глупак излезе. Винаги трябва да очакваш удар. Всеки момент. Тогава и ефектът няма да е

толкова съкрушителен.

Адютантът бавно се изправя, без да откъсва поглед от ръката ми. А аз съм разперил двата си пръста

като буквата "V". Във всички страни този жест означава победа, а при нас: "Зъркелите, мръснико, ще

ти извадя".

Вдига се той бавно по стената, без да откъсва поглед от разперените ми пръсти. И разбира, че сега

високият му покровител не може да му бъде защита. Сами сме в празния коридор, като единоборците

на древното бойно поле, когато преди началото на кървава битка от двете неизброими армии са

излезли по средата им само двама и ще се бият един друг. Той е по-висок и по-широк от мен, но знае

в момента, че аз вече съм се простил със суетата си и че съм готов да платя за победата си каквато и

да е цена, дори със собствения си живот. Той вече знае, че на всяко негово действие или дори дума

аз Ще му отвърна със страшния удар на разперените си пръсти в очите му и веднага ще го хвана за

гърлото, така че повече да не преглътне.

Той, без да мига, бавно вдига ръцете си към гърлото и, напипвайки вратовръзката, я поправя.

- Началник-щабът очаква...

- Ви.. - подсказвам му.

- Началник-щабът ВИ очаква.

Трудно ми е да се връщам в този свят. Вече се бях сбогувал с него преди смъртоносната си

животинска схватка. Но той не прие боя. Вдишвам дълбоко въздух и трия изтръпналите си от

напрежение ръце. Не откъсва поглед от лицето ми. Сигурно то се е променило -нещо му подсказва, че

засега нямам намерение да го убивам. Обръщам се и тръгвам по коридора. Той върви отзад. Аз съм

старши лейтенант, а ти - само лейтенант, така че тропай подире ми.

В приемната има две маси, една срещу друга. Те като бастиони прикриват всяка своята врата. Едната

е към кабинета на командващия, а другата - към кабинета на началник-щаба. Зад полираната маса

пред вратата на командващия седи неговият адютант. Той също е лейтенант, но и него никой в щаба

не го нарича по звание или по фамилия - казва се Арнолд Николаевич. Също е висок, също е красив,

формата му е не от офицерско, а от генералско сукно. От неговата страна също липсва каквото и да е

уважение към мен, гледа през мен, без да ме забелязва. За това си има причина: моят шеф,

началникът на разузнаването, подполковник Кравцов е назначен на високия си пост без съгласието на

командващия армията, на неговия заместник и на началник-щаба, измествайки техния човек от този

17

важен пост. И оттам идва презрението на командващия към моя шеф, заяжданията на началник

щаба. Оттам е и общата ненавист на офицерите от щаба, особено на онези, които работят на Олимп,

на втория етаж, към всички нас, които Кравцов е довел със себе си. Ние сме чуждите. Ние сме

неканените гости в задушевната компания.

Началник-щабът генерал-майор Шевченко задава въпросите си умно, слуша без да прекъсва.

Очаквах някакви заяждания, но той само внимателно гледа в лицето ми. В щаба се появяват нови

офицери. Нечия невидима мощна ръка ги избутва направо към меките килими на втория етаж. Кой

знае защо, не се търси мнението на началник щаба и това не може да му харесва. Властта меко, като

вода, изтича през пръстите му, как да я задържи? Той се обръща към прозореца и, кръстосал ръце на

гърба, гледа към градината. Кожата на бузите му е виолетова, едва-едва изпъкват вените му. Стоя до

вратата, не знам какво да правя.

- Другарю генерал, разрешете да се оттегля?

Не отговаря. Мълчи. Може би не е чул въпроса ми. Не, чул го е. След малко отговаря кратко с "да",

без да обърне глава към мен.

В приемната двамата адютанти ме посрещат с лоши погледи. Ясно е, че адютантът на началник-щаба

е разказал вече всичко на колегата си. Разбира се, те още не са съобщили за случилото се на

покровителите си, но непременно ще го направят. Затова трябва да изберат удобен момент, когато

босът е в подходящо за подобен доклад настроение.

Вървя към вратата, а в гърба си усещам техните ненавиждащи ме погледи - като пистолети в тила ми.

Две чувства ме изпълват сега -облекчение и яд. Щабната ми служба е приключила и ме очаква

безкрайната ледена пустиня за Полярния кръг или жълтата огнена пустиня - възможен е и съд за

офицерската чест.

Подполковниците ме посрещат с гробно мълчание. Те, разбира се, не знаят онова, което стана в

коридора, но и случилото се тук, в кабинета, е напълно достатъчно, за да не ме забелязват вече. Аз

съм парвеню. Излетял съм нависоко, но без да го разбирам и без да го оценя както трябва, не се

задържах там и се сгромолясах в пропастта. Аз съм никой. И моята съдба не ги вълнува. Интересува

ги по-важен въпрос: дали ударът срещу мен ще бъде пренесен и върху моя толкова омразен им шеф.

Заключвам документите в касата и бързам при подполковник Кравцов, за да го предупредя за

заплашващите го неприятности.

- Човек не трябва да се кара с адютантите - поучително казва той, без да прояви обаче особено

безпокойство по повод на случилото се. Като че моментално забравя за разказаното. - Какво смяташ

да правиш довечера?

- Ще се подготвя за предаване на длъжността.

- Още никой не те гони от щаба.

- Значи скоро ще ме изгонят.

- Къси са им ръцете. Тук, Суворов, аз те доведох и само аз мога да ти дам команда да се омиташ.

Така че какво смяташ да правиш довечера?

- Ще изучавам 69-а група от силите на 6-ти флот на САЩ.

- Добре. Но освен умственото, е нужно и физическо натоварване. Ти си разузнавач, ти трябва да

изкараш подготвителния ни курс. Знаеш ли с какво се занимава втора група от нашия отдел?

- Знам.

- Как може да го знаеш?

- Досетих се.

- Та с какво, според теб, се занимава втора група?

- Ръководи агентурното разузнаване.

- Правилно. А може би знаеш с какво се занимава и трета група? - гледа ме със съмнение.

- Знам.

Той се разхожда из стаята, като се старае да осмисли онова, което му казах. След това рязко сяда на

стола.

- Сядай. Седнах.

- Виж какво, Суворов, ти си получавал за обработване трохички Информация и затова би могъл да се

досетиш за произхода им. Но от трета група и една буква не си получавал...

- От това си и направих извода, че силите, подчинени на трета група, действат само по време на

война, а по-нататък сам се сетих.

- Предположението ти можеше да не е вярно...

- Но офицерите в трета група са много високи, до един...

- И с какво, според теб, се занимават?

- По време на война те изтръгват информация със сила...

- ... и с хитрост - вмъкна.

- Те са диверсанти, терористи.

- Знаеш ли как се наричат?

- Това не мога да го знам.

18

- Наричат се Спецназ. Разузнаване със специално предназначение. Диверсионно, силово

разузнаване. Би ли могъл да се досетиш колко диверсанта има в подчинение трета група?

- Батальон.

Той скочи от стола:

- Кой ти го каза?

- Сетих се.

- Как?

- По аналогия. Във всяка дивизия по една рота се занимава дълбоко разузнаване. Това, разбира се,

не е Спецназ, но много прилича на него. Армията е една степен по-горе от дивизията и под вашето

командване трябва да има не една рота, а батальон, тоест, една степен повече.

- Четири пъти седмично вечер ще ходиш на този адрес, като си носиш спортен екип. Това е всичко.

Върви.

- Слушам!

- Ако дойде нов командващ армията и нов началник-щаб, а следователно - и нови адютанти, постарай

се да имаш добри отношения с тях.

- Мислите, че командването на нашата армия скоро ще се смени ли?

- Не съм ти казвал подобно нещо.

5

Има малки промени в нашата информационна група на разузнавателния отдел. Подполковникът,

който работеше по прогнозите, внезапно е уволнен в запас. Повикаха го на медицинска комисия,

която му откри нещо такова, което му пречело да остане в армията. Щяло да бъде по-добре, ако се

пенсионирал. Никак не му се искаше да напуска, защото всяка година след изслужването на двадесет

и пет, дава солидна добавка към пенсията. Но докторите са неумолими: здравето му е най-важно. На

мястото на подполковника е назначен капитанът от разузнаването на 87-ма дивизия.

6

Началник-щабът трябва да знае всичко за противника, затова всяка сутрин, след като обработя

шифрованите съобщения, отивам при него на доклад. Никога не ме вика по телефона, просто

изпраща адютанта си.

Изминаха вече две седмици след нашето спречкване. Сигурен съм, че адютантът отдавна е съобщил

на шефа си за случилото се, разбира се, в изгодна за себе си светлина. Но аз все още крача по

коридорите на втория етаж, все още не съм отишъл на майната си. Това не е съвсем ясно на

генералските адютанти. Ясно им е, че аз съм някакво изключение от правилата, но какво и защо, не

знаят и затова повече не си позволяват простащини с мен. А въпросът ме занимава и самият мен -

защо, дявол да го вземе, съм изключение?

7

При нас има промени. Началникът на първи отдел на щаба е сменен. Заедно с него са уволнени

старшите на групите и някои от водещите офицери. Вместо полковник на тази длъжност е поставен

подполковник. Той доведе подире си цяло стадо капитани и старши лейтенанти и ги намести по

местата на подполковниците.

8

- Началник разузнаването на 13-та армия ми заповяда да премина съкратения подготвителен курс за

работа в трета група.

- Да... да... знам... влизай - той се усмихва широко. Ръчищата му са като щипките на рак. -

Информаторите трябва да работят при нас, трябва да разбират как се събират парченцата

информация и каква е цената им. Преобличай се.

Самият той е бос, със зелена куртка и зелен панталон, мек, но изглежда, здрав. Ръцете му са голи до

лакътя и ми напомнят грамадните, необикновени чисти космати лапи на хирурга, който преди пет

години ме събираше парче по парче.

В една широка, слънчева спортна зала сме. Двата самотни стола по средата й изглеждат съвсем

мънички сред необятния й простор.

- Сядай.

Седнахме на столовете с лице един към друг.

- Постави ръцете си на колената и ги отпусни като колове. Винаги седи така. В каквато и да е

обстановка, ти трябва да си отпуснат до краен предел. Долните ти зъби не трябва да се опират в

19

горните. Челюстта трябва да е увиснала, леко, разбира се. Отпусни шията си. Краката. Стъпалата.

Никога не поставяй крак върху крак - това нарушава кръвообращението ти. Та-ка-а - стана, обиколи

ме, огледа ме придирчиво от всички страни. След това опипа с ръчищата си шията, мускулите на

гърба, китките на ръцете ми.

- Никога не чукай с пръсти по масата. Така правят само неврастениците. Такива съветското военно

разузнаване не държи в редовете си. Е, добре, достатъчно си отпуснат, да започваме занятието.

Сяда на стола, с ръцете си е хванал седалката му, след това се заклаща на задните му крака и

изведнъж, отмятайки се рязко назад, пада по гръб. Усмихва се, скача. Вдига стола и сяда на него,

като кръстосва ръце на коленете.

- Започни, падаш ли назад, седейки на стол, нищо не може да ти се случи, ако няма отзад стена или

яма, разбира се. Да падаш назад, седейки на стол, е толкова просто и безопасно, както да клекнеш

или да застанеш на четири крака. Но човешката ни природа се противи на падането назад. Задържа

ни само психиката,.. Хвани се с ръце за седалката... Няма да те предпазвам, все едно не можеш да се

удариш... Полюлей се на задните крака на стола... Стой, стой, страх ли те е?

- Страх ме е.

- Нищо. Това е нормално. Странно би било, ако не се страхуваше. Всички се страхуват. Хвани се с

ръце за седалката. Започвай без команди. Залюляваме се...

Залюлях се на стола, като пазех равновесие, после леко наруших баланса, засилих малко повече и

столът бавно се спусна към бездната. Притиснах се към седалката. Сгуших глава в раменете.

Таванът стремително се вдигаше нагоре, но падането се проточи. Времето спря. И изведнъж

облегалката на стола се трясна в пода. Едва сега се уплаших истински и в същия миг радостно се

разсмях: абсолютно нищо не ми се беше случило. Главата ми, подчинявайки се на рефлекса, беше се

навела напред и затова аз просто нямаше как да си ударя тила. Удара го беше приел гърбът ми,

плътно опрян в облегалката на стола. Но площта на гърба е много по-голяма от площта на стъпалата

и затова падането назад е по-малко неприятно, отколкото един скок от стола към земята.

Той ми протегна ръка.

- Може ли да опитам още веднъж?

- Разбира се, че може - усмихва се.

Седнах на стола, хванах седалката с ръце и полетях назад.

- Пак ще опитам - радостно крещя аз. - Да, да, наслаждавай се.

9

- Академията на науките е разработила по наша поръчка методика за скачане от бързодвижещ се

влак, както и от автомобил, от трамвай... математически формули не са ти нужни, схвани само извода:

от стремително движещия се влак трябва да скачаш, наведен назад, да се приземиш на свити крака,

като се стараеш да запазиш равновесие и да не докосваш земята с ръце, В момента на докосване на

земята трябва с все сили да се отблъснеш и няколко секунди да продължиш да бягаш край влака,

като постепенно намаляваш скоростта. Нашите момчета скачат от влакове при скорост 75 километра

в час. Това е общият стандарт. Но има някои, които значително надминават този стандарт, скачайки

от много по-бързи влакове, скачайки при наклон, от мостове, скачайки с оръжие в ръце и със

сериозен товар на гърба си. Запомни, главното е да не докоснеш земята с ръце. Краката ще те

изнесат. Мускулите на краката притежават изключителна сила, динамичност и издръжливост.

Докосването с ръка може да наруши стремителния ритъм на движението на краката. Следват падане

и мъчителна смърт. Да потренираме. Най-напред на тренажора. Истинският влак ще е по-късно. Ще

започнем от скорост десет километра в час...

10

А след месец ние двамата стояхме на парапета на един железопътен мост. Далеч надолу студената

оловносива река бавно носи някъде водите си, завива се покрай бетонните подпори в могъщи

змийски пръстени. Вече съм грамотен и разбирам, че човек може и по телеграфна жица над

бездънната пропаст да ходи. Цялата работа е в психологичното закаляване. Човек трябва да е

сигурен, че нищо лошо няма да му се случи и тогава всичко ще е наред. Цирковите артисти губят

години за елементарни неща. Те грешат. Нямат научен подход. Основават подготовката си на

физическите упражнения, без да отделят достатъчно място на психологията. Тренират се много, но

не обичат смъртта, страхуват се от нея, стараят се да я заобиколят, като забравят, че можеш да се

наслаждаваш не само на чуждата смърт, но и на своята собствена. И само хората, които не се боят

от нея, могат заедно с боговете да правят чудеса.

- Глупаците казват, че не трябва да се гледа надолу - крещи той. - Каква наслада е да се гледа надолу

към водовъртежите.

Гледам в дълбочината и тя вече не ми се струва страшна и привличаща, като змийската уста за

малкото жребче. И дланите ми повече не се покриват с отвратителна лепкава студена влага.

20

11

Пак има промени в ръководството на 13-та армия. Във всяка армия има по двама генерал-майори от

артилерията. Единият командва ракетните поделения и артилерията, а другият - ПВО1. В 13-та са

сменени и двамата.

1ПВО, Противовоздушная оборона-противовъздушна отбрана. (Бел. пр.)

12

В Прикарпатския военен окръг има грандиозни промени.

Скоропостижно почина командващият Прикарпатския военен окръг генерал-полковник Бисярин. Не е

минала и една година, откакто командваше Прикарпатския фронт в Чехословакия. Беше бодър и

здрав и ръководеше леко и свободно четирите фронтови армии. Казват, че никога не е боледувал. И

ето - няма го.

Командването на военния окръг е поето от генерал-лейтенанта от танковите войски Обатуров. И

веднага в щаба на военния окръг беше извършено масово махане на хората на Бисярин и заменянето

им с хора на Обатуров. И веднага вълната на промените се понесе надолу, в щабовете на армиите. В

окръга те са четири: 57-ма въздушна, 8-ма гвардейска танкова, 13-та и 38-ма. По мекия килим на

нашия коридор бързо преминаха двама нови генерала - новият командващ нашата 13-та армия и

новият началник-щаб.

През този ден аз отварях бронираната врата на разузнавателния отдел за всички посетители. Звъни

се. През танковия триплекс виждам непознат лейтенант. О, знам кой е.

- Парола?

- Омск.

- Допуск?

- 10-6.

- Влизайте - тежката врата плавно се отваря встрани и пуска лейтенанта.

- Добро утро. Другарю старши лейтенант, трябва ми началникът на разузнаването.

- Ще му съобщя. Ако обичате, почакайте минута. - почуках на вратата на шефа си и веднага влязох. -

Другарю подполковник, дошъл е адютантът на новия командващ армията.

- Поканете го да влезе. Лейтенантът влиза.

- Другарю подполковник, вика ви командващият.

Предварително знам, че ще има учения, че шифрованите съобщения ще се сипят както от рога на

изобилието, че младите адютанти ще бъдат до смърт уморени, че ще имат червени, възпалени очи,

когато по цели нощи заедно ще работим над Голямата карта. Знам, че след първите учения двамата

нови адютанти и аз ще се натряскаме до козирката и ще станем приятели. Аз ще им разказвам

мръсни анекдоти, а те - смешни истории из интимния живот на своите покровители. Но дори и сега,

след тази най-първа среща, само по това, как ме поздрави адютантът и как влезе в кабинета на шефа

ми, вече разбирам, че ние сме фигури от един и същи свят. Новите генерали в щаба на армията са

хора на Обатуров. Новите началници на отдели, включително и Кравцов, са хора на Обатуров. Новите

адютанти, новите офицери в щаба - всички са хора на Обатуров. За пръв път осъзнавам, че и аз съм

член на тази група. И знам, че самият нов командващ Прикарпатския военен окръг, генерал-лейтенант

Обатуров, е член на някаква мощна група, която стремително и неудържимо върви към властта.

Всички, дошли в този Щаб и в останалите щабове преди нас, всичките са фигури от друг свят.

Времето им е свършило. Онези, които са достатъчно стари, ще ги изтикат на пенсия, а останалите -в

пясъчните жарави. Старата група рухна и се разпиля от мощния, но невидим отстрани удар и

парчетата й никога няма да станат верни слуги на господарите на това общество, никога няма да се

наслаждават на лъчите на могъществото...

В секретния отдел се сблъсках с бившия адютант на бившия началник-щаб. Предаваше документите

си. Отива някъде много надалече като командир на взвод. Вече две години, откакто е офицер, но

никога не е имал на разположение недисциплинирани, полупияни, напълно неуправляеми войници.

Ако службата му беше започнала с това, всичко щеше да бъде нормално. Но службата му е

започнала с меките килими. Каквато и да е била обстановката, той си е ял до насита и си е бил на

топло. А ако винаги си е бил там, трудно би си представил, че може да има и някакъв друг живот. Но

лейтенантът беше издигнат до върховете и сега отново падаше в пропастта. Чак на дъното й. И това

падение беше мъчително.

Усмихва ми се. А усмивката му - като на нещо от кучето. Някога много отдавна в Далечния Изток

видях две кучета, които се бяха присъединили към чужда глутница. Но тя ръмжеше - не искаше да

приеме пришълците в своята среда. И тогава едното от кучетата се хвърли върху нещастния си

другар и го захапа. Борбата им продължаваше дълго и глутницата търпеливо следеше боя. Единият

ръмжеше, а другият, по-слабият, страшно виеше, не му се разделяше с живота. Като уби другаря си, а

21

може и негов брат да е било, кучето, цялото изпохапано и изподрано, се приближи с подвига опашка

към глутницата, демонстрирайки своята покорност. И тогава тя се нахвърли срещу него и го разкъса.

Кой знае защо бившият адютант ми напомни куче с подвига опашка, готово да хапе който и да е, само

и само да бъде прието в глутницата на победителите. Глупак. Бъди горд. Върви си в пустинята и не

подвивай опашка, докато не са те захапали.

13

През онази нощ ми се присъни старият добър евреин, чичо Миша. Тогава бях на 15 години. Ходех на

училище и работех в колхоза. Зиме работех отвреме-навреме, а през лятото - наравно с яките

селяни. Затова когато започна обсъждането на един сериозен въпрос, ме повикаха и мен на

събранието. Ето каква беше работата: всяка година в края на август нашият колхоз изпращаше за

две-три седмици някого Да продава дини. Краят на август наближаваше и трябваше да се реши кой от

мъжете тази година ще ходи да продава колхозните дини.

Седят селяните в клуба, а времето е скъпо - прибирането на реколтата е в разгара си, но на тях не им

е до това. Спорят всички, викат. Председателят предложи да прати зет си Серьожа с дините. Първите

редове мълчат, а от задните го освиркват, тропат с крака и по пейките. Председателят поставя

въпроса на гласуване. Разгорещи се, загуби самообладание. В такива случаи трябва първоначално

да се попита; "Кой е против?". Никой, разбира се, няма да вдигне ръка. Тогава - край на гласуването,

значи всички са съгласни. Но председателят пита по погрешка: Кой е за?" Той е свикнал да поставя

така въпроса, когато трябва да се одобри мъдрата политика на нашата родна партия. Но тук въпросът

опира до семейния интерес. Няма всичките ръце да се вдигнат.

- Кой е за? - повтаря председателят.

А залата мълчи. Не се вдига нито една ръка. Криво си направи сметката председателят. Не постави

въпроса както трябва. Не можело, значи, председателският зет Серьожка да се праща. Махна с ръка:

решавайте си сами тогава. Отново шум и викове. Всички скочиха от местата си. Пак всички са

недоволни.

А аз си седя в ъгъла. Изобщо не проумявам за какво се карат тия хора. Мъжете, които през миналите

години са ходили да продават дините, убеждават всички, че това е опасна работа: пазарната сган

може и да те заколи. Ако сгрешиш в сметките, милицията ще те арестува или после ще ти се наложи

със собствени пари да се разплащаш с колхоза. Но чудно нещо, нито един от продавачите вече май

хич не би се замислил, само отново да го предложат за тази опасна, неблагодарна работа. Затова пък

всички останали започват да тропат с крака и да крещят, че той е мошеник и лъжец, че от него

колхозът само загуба ще има.

Пак е странно - щом работата е опасна и неблагодарна, защо пък него да не накиснат наместо себе

си? Но не! Не пуска колхозното събрание нито един от споменатите.

Обявяват все нови и нови кандидати и все така решително събранието ги отхвърля. Чудно нещо! Да

бяха изпратили първия посочен от председателя на това проклето място. Всички щяха да си отдъхнат

спокойно. Но не, на никого не му се ще да изпратят там нито врага, нито приятеля, нито съседа му.

Имаш чувството, че всеки се бори самият той да отиде, но другите не го пускат. А щом като не съм аз,

то и теб няма да те пусна.

Караха се, караха се и се умориха. Изброиха всички. Отхвърлиха всички.

- Кой тогава? Може пък Витя Суворов? Малък е още.

Но селяните имаха друго мнение по въпроса. Не мога да се сравнявам с тях нито по възраст, нито по

опит, нито по авторитет - за тях все едно съм никой. И да ме пратят мен за тях означава почти същото

- да не изпратят никого! Нека Витя отиде, разсъждаваше всеки, само врагът ми да не е. Така и

решиха. Гласуваха единодушно. Председателят и дори зет му, Серьожка, и те вдигнаха ръце.

Закараха ме двама рошави мъже в три часа през нощта в града. Разтоварихме заедно дините,

сложихме ги в дървения сандък под зеления дървен навес, в който ми предстоеше да работя

шестнадесет дни и да преспя петнадесет нощи.

В пет часа сутринта пазарът вече гъмжеше от хиляди гласове. Селяните отдавна бяха си заминали и

аз бях сам с дините си. Търгувам. Не излизам извън тезгяха. Стеснявам се. Бос съм, а в града никой

не ходи така.

Търгувам, проклинам съдбата. Още никой не се е наканил да ме коли, а животът вече е черен пред

очите ми. Дините ми са първо качество. Опашката пред тезгяха е огромна. Крещят всички, сякаш са

на колхозно събрание. А аз смятам. Цената на дините ми е 17 копейки за килограм. Това е

държавната цена, отклоня ли се от нея, ще ме пратят в затвора. Смятам. Обичах математиката. Но

става пълна каша: да допуснем, че една диня тежи 4 кг и 870 гр - по 17 копейки килограма, колко ще

струва тогава? Ако тълпата не вдигаше такъв шум, ако онази дебелана не се опитваше да ме хване за

косата, веднага щях да пресметна. А така нищо не се получава. Нито молив, нито хартия имам.

Откъде да знам, че ще ми потрябват?

Дебеланите от опашката се ядосват, че съм бавен, напират към тезгяха. Онези, които вече са купили,

пресмятат рестото настрана, връщат се пред тезгяха, крещят, заплашват ме с милицията. А дините

22

са най-различни - и теглото им е различно, и цената и тя, а копейката не се дели на две. Спомних си

думите на мъжете от събранието: сгрешиш ли, от джоба си ще плащаш на колхоза. А къде ти у мен

мои пари? Нищо не става. Крясвам на тълпата, че затварям търговията. Само дето не ме разкъсаха.

Дините ми наистина бяха добри.

А срещу мен в будката седи един стар евреин с космати бели вежди. Връзки за обувки продава. Гледа

към мен, мръщи се, сякаш зъб го боли. Непоносимо е за него да гледа подобна търговия. Ту се

обръща, ту вдига очи към небето, ту плюне на пода.

Сума време седя така, мъчи се. Не издържа. Затвори будчицата си, застана до мен и започна

търговията. Аз му хвърлям дините, към които той посочва с дългия си костелив показалец и още

докато вадя динята от купчината, той вече е хванал предишната във въздуха, премерил я е, подава я,

получава парите, връща рестото и ми сочи с пръст към следващата, та дори и да се усмихне успява.

Пък и посочва не към коя да е диня, а с разбиране: ту ме кара да се кача на върха на купчината, ту да

подам най-отдолу, или да изтичам от другата страна, ту после - обратно отпред. А той все си се

усмихва на всички. И на него всички му се усмихват. Всички го познават. Поздравяват го. "Благодаря,

чичо Миша", казват.

За един час се справи с цялата опашка. А купчината намаля наполовина. Едва се оправихме с

опашката, той ми изсипа купчина пари: смачкани трирубльовки, скъсани по рубла, тук-там и по

петарка. Монетите в отделна купчинка подреди, за ресто да има.

- Ето - вика - печалбата ти. Сложи я в десния си джоб, достатъчно са да се разплатиш за днес с твоя

колхоз. А всичко, дето спечелиш отсега нататък, слагай смело в левия джоб.

- Е, чичо Миша - казвам му - никога няма да те забравя.

- Това не е всичко - продължава. - Аз ти преподадох само практиката, а сега слушай теорията.

Донесе ми един лист хартия. Написа на него цените: 1 кг -17 копейки, 2 кг - 34... и така до десет. Но не

с килограмите, а с грамовете имах проблеми. Ето, че той и тях ги пише в отделна колонка: 50, 100,

150...

- Копейката на части не се дели, затова за 50 грама може нищо да не вземеш, а може - и цяла

копейка. Правилно е и така, и така. За сто грама можеш да вземеш една копейка, а можеш - и две. От

добрите хора вземай винаги минимума, а от нормалните - винаги максимума.

Бързо ми пише цените: 750 - минимум 12 копейки, максимум - 13.

- Как смятате толкова бързо, чичо Миша?

- Ами аз не смятам, аз просто знам цените.

- Дявол да го вземе - казвам, - ами цените се променят!

- Ей какво -. вика - ако утре ти наредят да ги продаваш по 18 копейки, значи за 5 кг и 920 гр, например

да вземеш минимум рубла и шест копейки, а максимум - рубла и осем копейки. Грамовете също

трябва да се закръгляват по посока на минимума за добрия човек и максимума - за нормалния. На

добрия човек давай хубава диня, а на нормалния - нормална.

Как да позная хубавата диня от нормалната - знам. Опашката на; хубавата диня е изсъхнала, а

отстрани има жълто петно. Но как да различа добрите хора от обикновените? Ако го попитам, нали

ще ми се изсмее. Въздъхнах, нали все някога ще трябва да проумея и... го попитах.

Той чак седна, като чу въпроса ми. Дълго въздиша, клати глава, на глупостта ми се чуди.

- Запомни жените от съседните къщи, които всеки ден купуват от теб. На тях им давай най-хубавите

дини и по минимална цена. Не са много, но те ще ти разнасят славата, реклама ще ти правят, демек

честен, точен и дините му са сладки. Те ще ти направят опашката. Застанат ли две-три край теб,

значи още десетина ще се наредят след тях. Но те вече ще са еднократни купувачи. Та на тях им

давай обикновените дини, по-лошите, а им вземай максимума. Разбра ли?

Картона с цените над главата ми намести. Отстрани не се вижда, но стига само да вдигна глава,

сякаш смятам - и всички цени са пред мен.

Така търговията ми тръгна. Бързо и доходно. Добри са ми дините! Ох, добри са! Идвай, граби! След

ден съседките-домакини започнаха да ме забелязват. Усмихват ми се. Аз им продавам дини по

минималната цена - усмихвам се. На всички останали - по максималната, и също се усмихвам.

От един купувач - части от копейката, от следващия - също. Изведнъж разбрах израза, че пари при

пари отиват. Не лъжех хората, просто закръглявах в моя полза частите от копейката, но в левия ми

джоб се появиха смачкани трирубльовки, скъсани по рубла, а понякога - и петарки.

Пресметна дохода и всички останали пари - при мен. Предам на колхоза спечеленото, а моят

собствен джоб се пълни. Появи се в него и една нова десетолевка. Отидох при чичо Миша и му я

подадох.

- Благодаря ти, чичо Миша - казвам.,- Научи ме как да живея.

- Глупчо - отговаря чичо Миша, - ей там стои един милиционер. Дай му я на него. А на мен ми стигат и

моите.

- Защо пък на милиционера? - чудя се аз.

- Просто така. Приближи се и му я дай. Няма много да загубиш. А на милиционера му е приятно.

- Аз не върша престъпление. Защо да- му давам?

23

- Дай, ти казвам - сърди се чичо Миша. - И когато му я даваш, недей да говориш. Просто я мушни в

джоба му и се махай.

Тръгнах към милиционера. Стои суров. Ризата му - сива, шията му - потна, очите му - оловносиви.

Приближих плътно до него. Чак страшно ми стана. А той не помръдва. Мушнах свитата на тръбичка

десетачка в малкото му джобче. А той дори не забеляза. Стои като истукан, окото му не трепва. Не

помръдва. Отидоха си, мисля си, паричките ми. Дори не почувства как му ги дадох.

На следващата сутрин същият милиционер е отново на пост:

"Здравей, Витя" - ми казва.

Чудя се откъде е научил името ми.

- Здравейте, гражданино началник - отговарям.

Камионът на колхоза идваше всяка вечер. Стоварят селяните два-три тона дини за следващия ден, а

аз им се отчитам за изминалия: бяха точно два тона, продадох 1816 кг, останалите не са продадени

-сцепени и натъртени, 184 кг. Ето печалбата - 308 рубли и 72 копейки. Премерят мъжете брака,

запишат го на хартия и обратно вкъщи. А аз мъкна с кошницата натъртените дини през целия пазар

към боклука. Чичо Миша ме завари, тъкмо когато се занимавах с това. Охка, пъшка, чуди се на

тъпотията ми. Защо, вика ми, си се хванал с тая мръсна работа, че и без каквато и да е полза за

тебе?

- Че каква полза от тях? - недоумявам. - Кой ще ти ги купи - гнили и натъртени?

Той пак се тюхка, вдига очи към небето. Да ги продаваш, казва, не трябва. Но и да ги мъкнеш на

боклука не е необходимо. Остави ги, запази ги. ще пристигне утре контролата, а ти вземи и ги покажи

за втори път и то заедно с онези, които утре ще бъдат сцепени. Да допуснем, че утре продадеш 1800

кг, а ще кажеш, че са само 1650. А след още един ден пак ще продадеш 1800 кг, но показваш всичките

бракувани, които са се натрупали за три дни и казваш, че си успял да продадеш само 1500 килограма.

Така и стана.

- Не прекалявай - учи ме чичо Миша. - Алчността погубва тарикатите.

Това го разбирам и сам. Не прекалявам. Ако през деня има 150 кг ударени дини, аз показвам само 300

кг, не повече. А бих могъл да покажа и половин тон. От тези натъртени дини аз слагах всеки ден по 25

рубли в левия си джоб. В колхоза и за цял месец не изработвах по толкова. А и от онези, дребните

копейки, оставаше по нещо в джоба ми. Пък и чичо Миша ми каза някои тайни.

Последната вечер взех шест бутилки с коняк, обух си новите лачени обувки и отидох при чичо Миша.

- Глупчо - казва чичо Миша. - Ти - вика, - тези бутилки дай на председателя си, та да предложи

кандидатурата ти и следващото лято.

- Не - отговарям му аз, - ти може и да си имаш много, но и моите ще вземеш. Вземи ги за спомен. Ако

не ти харесват, счупи ги в стената. Но аз съм ти ги донесъл и няма да ги взема обратно.

Взе ги.

- Аз - казвам му - продавах две седмици. А вие колко?

- Аз съм - отговаря - на седемдесет и три години, а влязох в търговията на шест. При цар Николай

Александрович,

- Сигурно с всичко сте търгували през живота си?

- Не - вика - само с връзки за обувки.

- А ако се наложеше със злато да търгувате, бихте ли се справили?

- Бих. Но не мисли, че със злато по-лесно се правят пари, отколкото с останалите неща. А на всичко

отгоре всички предварително знаят, че си нелегален милионер. С връзките за обувки може да се

спечели повече, пък е и по-спокойно.

- А с какво се търгува най-трудно?

- С кибрит. Изключително сложна наука е. Но овладее ли се, за една година може милион да се

натрупа.

- Вие, чичо Миша, ако живеехте в капиталистическия свят, отдавна щяхте да сте милионер... Той

премълча.

- А при нас в социализма не можеш да се разгърнеш, бързо ще те разстрелят.

- Няма - не се съгласява чичо Миша, - и при социализма не разстрелват всички милионери. Трябва

само да свиеш на тръбичка десетачката и... в джобчето на милиционера. Тогава няма да те

разстрелят.

Чичо Миша още казваше, че парите не трябва да се трупат. Те трябва да се харчат. Не си струва да

се върши престъпление заради тях, както и да се рискува. Не го заслужават. Друг е въпросът, ако

сами идват в ръцете ти - тук вече не трябва да се противиш на съдбата. Вземай ги и се наслаждавай.

А на земята няма такова място, няма и такъв човек, на когото милионът сам да не му идва в ръцете.

Наистина мнозина просто не виждат тези възможности, не ги използват. И казвайки ми това, повтори

три пъти, че щастието не е в парите. А в какво е, не ми каза.

Чичо Миша го сънувам понякога. Трудно ми е да кажа защо, но през нощите, когато добрият старец

идва при мен на прашния пазар, аз плача на сън. В живота си рядко съм плакал, дори и като дете. А

на сън - само когато го видя. Шепне ми чичо Миша на ухото мъдростта на живота, а аз запомням

24

всичко и се радвам, че нищо не съм пропуснал. И всичко, казано от него, се старая да запазя в ума си,

докато се събудя. Всичко е просто, истините му са известни. Но се събуждам и не помня нищо.

Събуди ме ярък светлинен лъч. Протегнах се и се усмихнах на мислите си. Дълго си припомнях какво

ми шепнеше на ухото чичо Миша. Не, нищо не помня. А беше нещо важно, което в никакъв случай не

трябваше да забравям. От хилядите правила остана само едно малко парченце: трябва да се

усмихваш на хората.

25

III ГЛАВА

1

Обувките са главният елемент от екипировката на диверсанта. След парашута, разбира се.

Един як диверсант с белег на бузата ми даде от склада чифт обувки и аз ги разглеждам с интерес.

Това не са точно обувки, но не са и ботуши. Нещо средно, хибрид, съчетаващ в себе си най-добрите

качества и на обувките, и на ботушите. Във ведомостта са зачислени под наименованието "О се" -

Обувки за скачане. Така и ще ги наричаме.

Направени са от дебела и мека волска кожа и тежат много по-малко, отколкото изглеждат. На всяка

обувка има по много ремъчета и катарами: две ремъчета около петата, едно широко около стъпалото,

две - около коляното. Ремъчетата също са много меки. Всяка обувка е попила в себе си нашия

хилядолетен опит. Нали прадедите ни са ходили така на поход: увивали са краката си с мека кожа и

са я пристягали с ремъчета. Моите ботуши са направени точно така: мека кожа и ремъчета.

Но виж, такива подметки дедите ни не са познавали. Подметките са дебели, широки и меки. Меки

естествено не означава, че не са здрави. Във всяка подметка има по три титанови пластинки,

поставени една върху друга - хем здраво, хем гъвкаво. Такива пластинки-люспи се използват и в

бронираните жилетки - с куршум не можеш ги проби. Разбира се, че те са поставени в подметките не

за зашита от куршуми. Тези титанови пластинки защитават стъпалата от шиповете и колчетата, които

се срешат в изобилие на подстъпите към особено важните обекти. Ако се наложи, с тях може и през

огън да се пробяга. Пластинките изпълняват и още една роля - те леко се подават извън подметките и

служат като опора за прикрепване на ски.

Следите от подметките на обувките са като тези от подметките на войнишките обувки на нашите

вероятни противници. В зависимост от районите, в които предстои да действаме, можем да оставим

след себе си стандартната американска, френска, испанска или каквато и да е друга следа.

И все пак главната хитрост е другаде. Диверсионната обувка, по-точно обувката за скокове с парашут,

има ток отпред, а подметката е отзад. Така, че когато диверсантът върви в една посока, следите му са

обърнати в обратната. Естествено, токовете са направени по-тънки, а подметките - по-дебели, така че

на крака да му е удобно и разместването - токът отпред, а подметката отзад - да не затруднява

ходенето.

Опитен следотърсач, естествено, едва ли можеш излъга. Той знае добре, че при енергичното бързо

ходене носът на обувката оставя по-дълбока вдлъбнатина, отколкото петата. Но много ли са хората,

които се вглеждат в отпечатъците от войнишките обувки? Много ли от тях знаят, че носът на обувката

оставя по-ясна следа? Мнозина ли ще обърнат внимание на това, че изведнъж се е появила следа,

при която всичко е наопаки? Много ли могат да оценят правилно видяното? На кого може да му дойде

наум идеята за ботуш, чийто ток е на носа на обувката, а подметката - на петата? Кой ще си помисли,

че ако следите водят на изток, човекът ще е отишъл на запад?

Пък и ние не сме глупаци. Диверсантите са като вълците, те не се движат поединично. И като вълците

ние вървим точно в следите на вървящия отпред. Хайде, опитай се да разбереш колко сме били в

групата - трима или сто? А когато по една следа са преминали много обувки, то е почти невъзможно

да се улови тънката разлика, че токовете ни са стъпквали земята повече, отколкото носовете.

За диверсионната обувка има само един тип чорапи: много дебели, от чиста вълна. И където и да се

движим, в тайгата или знойната пустиня, чорапите ни ще бъдат винаги едни и съши: много дебели,

вълнени, сиви на цвят. Тези чорапи и топлят добре, и предпазват краката от потта, и не ги

претъркват, и самите те не се протриват. А диверсантът има само два чифта чорапи. Независимо

дали отива за един ден или за месец. Два чифта. Оправяй се, както знаеш.

Бельото е ленено, тънко. То трябва да бъде ново, но малко поносено и да е прано най-малко веднъж.

Върху тънкото бельо се облича "мрежата" - второто бельо, изработено от дебели меки въжета,

дебели колкото пръст. Така, че между горните дрехи и тънкото бельо винаги остава един въздушен

слой от около един сантиметър. Умна глава го е измислила. Ако е горещо, ако потта ти тече, ако

цялото ти тяло е пламнало, подобна мрежа е спасение. Дрехите не прилепват към тялото и

вентилацията под тях е много добра. Когато е студено, въздушният слой запазва топлината, сякаш че

е пухен и в допълнение - никак не тежи. Мрежата има и още едно предназначение: комарите,

продупчвайки дрехите, попадат на празно място, не стигат до тялото. Диверсантът е из гори, покрай

блата. Лежи с часове под звънтящото бръмчене на комарите в парлива острица или огнена коприва.

И само мрежата го спасява. А отгоре панталонът и куртката са зелени, от памучен плат. Шевовете

навсякъде са тройни. Куртката и панталонът са меки, но здрави. На сгъвките, на лактите, на колената

и на раменете платът е от три ката, за по-голяма здравина.

На главата на диверсанта има шлем. През зимата той е от кожа с косъма отвътре и копринена

подплата, а през лятото - памучен, диверсантският шлем не трябва да пада от главата в никакъв

случай, дори по време на десант. Не трябва да има и никакви катарами, ремъчета и издатини от

външната страна, защото в момента на скачане се намира точно при парашута. На него не трябва да

има нищо, което би могло да попречи на купола и на въжетата да се отворят правилно. Затова

26

десантният шлем е изработен точно по формата на човешката глава и плътно покрива главата, шията

и брадичката, като оставя открити очите, носа и устата. По време на силни студове, а също и за

маскировка, очите, носът и устата се закриват от маската.

Диверсантът има още и куртка. Тя е дебела, задържа топлината, лека е и е непромокаема. С нея

може и в блатото да лежиш - няма да се намокриш и на снега да спиш - няма да замръзнеш.

Дължината й е до средата на бедрото: и да ходиш не ти пречи и ако ти се наложи денонощия да

седиш на леда, за седалка да ти служи. Отдолу е широка. Това е много важно при бягане и бързо

ходене - става вентилация. Но при нужда долната част може да бъде плътно пристегната така, че да

закрива краката и да запазва топлината. По-рано диверсантите са имали и подобни панталони -

дебели и топли. Но се е оказало неправилно. Когато се движиш денонощия без отдих, пречат.

Нарушават цялата вентилация. Нашите мъдри прадеди никога не са обували кожени панталони с

косъма отвътре. Вместо това са имали дълги до петите кожуси. И са били прави. В кожени панталони

ще се свариш, а в дългата шуба - няма. Сега древният опит е взет под внимание и диверсантът има

само куртка, но в случаи на необходимост към нея се прикачват дълги поли, които закриват тялото

почти до петите: винаги е топло, но никога не е горещо. Тези поли лесно се откачат и се навиват на

руло, без да заемат много място в багажа на диверсанта.

Куртката по-рано е можело да се обръща и от едната, и от другата страна. Едната е била зелена,

другата - сивозелена, на петна. Но и това се оказало неправилно. Куртката отвътре трябва да бъде

нежна като кожата на жена - тя трябва да гали тялото на диверсанта. А отвън трябва да е груба като

кожата на носорог. Затова сега куртките не се обръщат. Те са нежни отвътре и груби отвън. А цветът

им е светлосив - като на миналогодишната трева или на мръсен сняг. Цветът е избран много

подходящо. Е, при остра нужда върху нея може да се облече лек, бял маскировъчен халат.

Цялата екипировка на диверсанта се намира в ДР - десантната раница. ДР, както и всичките дрехи и

екипировката на диверсанта, е светлосива. Тя е малка, с правоъгълна форма. Направена е от плътна

материя. За да не тегли рамената назад, е плоска, но широка и дълга. Изработена е така, че да може

да се закрепи в най-различни положения на тялото. Може да се окачи отпред, може да се закрепи

високо над гърба, може да се пусне надолу до задника и да се закрепи на кръста, за да освободи

малко претърканите рамене.

Където и да отива диверсантът, има само една манерка вода - 810 грама. Освен това има и шишенце

с малки кафяви обеззаразяващи таблетки. Такава таблетка може да се пусне във вода, замърсена с

нефт, с дизентерийни бацили, със сапунена пяна. След една минута цялата мръсотия се утаява долу,

а горният слой може да се прелее и да се изпие. Така получената чиста вода има отвратителен вкус и

остра миризма на хлор. Но диверсантът я пие. Онзи, който знае какво означава истинска жажда, той

би пил с най-голяма наслада и такава вода.

Ако диверсантът е изпратен със задача за седмица или за месец времето не играе никаква роля -

носи със себе си винаги едно и също количество продоволствие - 2765 грама. Често по време на

изпълнение на задачата му могат да му хвърлят със самолет и храна, и вода; и боезапаси. Но това

може и да не се случи и тогава живей, както знаеш. Почти три килограма - това е твърде много, като

се им предвид необикновената калоричност на специално разработената приготвена храна. Но ако не

ти стигне - сам трябва да си набавиш. Може да убиеш някой елен или глиган, може да наловиш риба,

може да ядеш ягоди, гъби, таралежи, жаби, змии, охлюви, земни червеи, може да вариш брезова кора

и желъди, може... та малко ли неща може да изяде един гладен човек, особено ако познава

концентрирания опит на хилядолетията.

Освен храната, диверсантът носи в десантната си раница четири кутии със сапьорен кибрит, който не

се овлажнява, клечките му горя при какъвто и да е вятър и под водата. Той има и сто таблетки със

спирт, но няма право да пали огън. Затова се топли и приготвя храната си на огънчето на таблетката.

То е същото като от кибритената клечка, само е по-устойчиво на вятър.

В раницата му има и двадесетина други таблетки, вече медицински. Те са против всякакви болести и

отравяния.

В десантната раница има и една кърпа, четка за зъби и паста, самобръсначка, тубичка с течен сапун,

рибарска кукичка на конец, игла с конец. Гребен диверсантът не носи. Преди изпращането му се

остригва нула номер - главата му се поти по-малко и мократа коса не пада в очите му. За месец

пораства нова коса, но не толкова дълга че да се прахосва от скъпоценното място и за гребен. И така

носи твърде много неща.

Има два варианта за въоръжаването на диверсанта: пълен и облекчен комплект на въоръжение.

Пълният комплект включва автомат "Калашников", АКМС1, и 300 патрона към него. Някои автомати

имат допълнително и ПБС прибор за безшумна и безпламъчна стрелба, както и ННП-3 - нощен

неосветяван прицел. По време на скока с парашут автоматът се намира в калъф, за да не попречи за

правилното отваряне на парашут За да не се окаже беззащитен в първия момент след приземяването

си, всеки диверсант има безшумен пистолет П-8 и 32 патрона към него. А освен това на десния

кончов на ботуша му виси огромен диверсионен нож за прерязване на парашутните въжета, а на

левия кончов - четири запасни остриета за ножа. Диверсионният нож е необикновен. В острието си

има мощна пружина. Може да се освободи предпазителят, след това да се натисне копчето за

27

изхвърляне и острието на ножа с отвратително свистене ще се стрелне напред, отблъсквайки назад

ръката с опразнена дръжка. Тежкото острие се изхвърля 25 метра напред. Ако попадне в някое

дърво, не винаги може да се издърпа и тогава диверсантът поставя в празната дръжка новото

запасно острие, като я натиска с цялата си тежест, за да свие мощната пружина. След това се спуска

предпазителят и диверсионният нож отново може да се използва като обикновен: да се колят хора и

да се реже хляб, да се използва като пила или сапьорни ножици за прерязване на бодлива тел. Ако

диверсантът носи пълният комплект от въоръжение, в допълнение към това в торбата му има шест

гранати, пластичен взрив, управляеми мини или друго тежко въоръжение.

1АКМС,автомат Калашникого модернизированный, со складивающимся прикладом - автомат

"Калашников",модернизиран със сгъваем приклад. Бел. пр.

Облекченият комплект от въоръжение е за офицерите и войниците-радисти. В него влизат автоматът

със 120 патрона, безшумният пистолет и ножът. Всичко това ми се дава в склада от опитен

диверсант. Пистолетът ми е истински. Аз заминавам като посредник с една група диверсанти.

Проверяващ съм и затова няма да ми е необходимо да стрелям. Но аз съм също офицер от

разузнаването и също трябва да почувствам тежестта на автомата и патроните. Ето защо автоматът

ми е учебен. Той е съшият, каквито са бойните автомати, но е вече твърде износен и затова е

изваден от въоръжение. В задната част на цевта му са пробити дупки и е щампован надписът

"учебен". Окачвам автомата през рамо. Вече доста години не ми се е налагало да нося учебен

автомат с дупка в цевта. С такива автомати започват службата си най-младите войници и курсантите

от военните училища. Онези, които ги носят, обикновено са обект на леки, добродушни шеги в

армията. Разбира се, аз не се чувствам млад и зелен. Но все пак съм съвсем нов човек в

диверсионните войски. И получавайки автомата с дупката, изведнъж напълно автоматично решавам

да проверя дали не ме смятат за зелен и дали не са ми подхвърлили някой от старите армейски

капани. Свалям бързо раницата от раменете си, отварям я и от едно малко джобче изваждам

лъжицата. Тя, както и цевта на автомата, е пробита и е украсена със същия надпис "учебна".

- Извинете другарю старши лейтенант - опитният диверсант придава виновно изражение на лицето си

- не сме я видели.

Не му е много по сърце, че не съм новак в армията, знам ги тези Древни шегички и проявявам

достатъчно бдителност. Привиква помощника си - едно съвсем младичко войниче - и пред мен му

прави забележка за невниманието. И той, и аз разбираме, че войничето не е виновно, че учебната

лъжица е пъхната от самия сержант. Сержантът тутакси му заповядва да изхвърли веднага учебната

лъжица и подобна глупава шега никога повече да не се повтаря. Аз разбирам, че няма да бъде

изхвърлена. Тя ще служи на още много поколения диверсанти. Но редът си е ред. Сержантът трябва

да даде необходимите указания, а новобранецът трябва да бъде наказан. Сержантът взема бързо

една друга лъжица и ми я подава. Номерът не минава,; но вижда, че разбирам армейския хумор, умея

да го ценя и няма да наруша с крясъци старите традиции: в армията не е прието да се обиждаш на

шегите и разиграванията. Той отново е сериозен и делови:

- Желая ви успех, другарю старши лейтенант.

- Благодаря, сержант.

2

Всеки в Съветската армия сам сгъва собствения си парашут. Това се отнася и за генералите: не знам

дали Маргелов е скачал с парашут, след като стана армейски генерал, но когато беше генерал-

полковник - скачаше. Това го знам точно. И естествено сам е сгъвал парашута си. А освен Маргелов,

във въздушно-десантните войски има много генерали и всички скачат с парашути. А освен тях има

десетки генерали във военното разузнаване и онези, които продължават да скачат, сами сгъват

парашутите си. Това е умно. Ако се пребиеш, то ти, мъртвият, си носиш цялата отговорност. Живите

не носят отговорност за теб.

Всички парашути се пазят на склад. Те са сгънати, запечатани, винаги са готови за използване. Върху

коприната на всеки има разписка: "Редник Иванов. Този парашут го сгънах сам".

Но ако ни вдигнат не по нощна тревога, ако ни използват по план, с пълен цикъл на подготовка, то

всички парашути се разопаковат и се сгъват отново. И пак всеки ще се разпише отгоре: "Този парашут

го сгънах сам".

Сгъването се извършва в онези условия, в които ще се наложи да скачаш. А ще трябва да скачаш на

студа и затова сгъването също е на студено. Шест часа.

Парашутите се сгъват от целия батальон. На един широк площад, заграден с висока ограда за

предпазване от любопитните погледи на чужди войници.

Приготвихме парашутните маси. Парашутната маса всъщност не е маса. Това е просто парче дълъг

брезент, който се разстила върху бетона и се закрепва със специални колчета. Сгъването става на

два етапа. Първоначално двамата ще сгънем твоя парашут ти си старши, а аз ти помагам. После ще

28

сгънем моя парашут - сменяваме си и ролите. След това ще сложим твоя запасен парашут и отново

ти си старши, а после и моя - тогава аз ще съм старши. Някои от нас ще бъдат хвърлени не с два, а с

един парашут. Но засега не е ясно кому ще се падне този жребий. И затова всеки подготвя и двата си

парашута.

Започваме.

Първа операция: разтегнахме купола и парашутните въжета върху парашутната маса. Във всяка рота

има офицер - заместник командир на ротата по парашутно-десантната служба - зам. по ПДС Той дава

команда на цялата рота. И той проверява изпълнението й. Когато се убеди, че всички са я изпълнили

правилно, дава втора команда: "Да се закрепи върхът на купола!" И пак тръгва по редовете да

проверява правилно ли се изпълнява. Всеки има зад гърба си голям опит по сгъването. Но хора сме,

И грешим. Ако бъде открита грешка при някого, парашутът му незабавно се разопакова и той започва

сгъването от самото начало. Първата операция. Правилно. Втората операция... Ротата търпеливо

чака, докато онзи, който е сгрешил, изпълни всичко от самото начало и я настигне. Седемнадесета

операция. А дърво и камък се пука от студ...

Заедно с батальона в сгъването на парашутите участват и офицерите от разузнавателния отдел на

армията. Ние сме проверяващи. Значи и ние ще трябва да вървим цели седмици в снега заедно с

диверсантите...

През зимата се стъмва рано. И завършваме напълно сгъването вече в студената мъгла на светлината

на прожекторите. Ще се приберем в топлите казарми, а парашутите ни ще останат с мощен конвой на

студа. Ако се внесат в помещение, на студената материя ще се кондензират невидими за окото капки

влага. А утре отново ще ги изнесат на студа, капките ще се превърнат в микроскопични парченца лед,

защипали здраво копринените нишки. Това е смърт. Проста работа. Нещо, разбираемо и за току-що

постъпилите новобранци. Но понякога и това се случва и диверсантите загиват до един - целият

взвод, цялата рота. Възможните при сгъването и съхранението грешки са стотици. Разплатата -

винаги една и съща: смърт.

С вдървена от студа ръка се разписвам на копринените ленти на двата си парашута: "Старши

лейтенант Суворов. Този парашут го сгънах сам". И още веднъж:... го сгънах сам". Аз ще се претрепя,

а виновникът ще бъде намерен. Това разбира се, ще бъда аз.

3

Сгрява ни приятната топлина в казармите. Следва късната вечеря. А вече след нея са последните

приготовления. Всички вече са остригани нула номер. Всички отиват в банята, в сауната. Понапарете,

момчета, костите си, няма да ви се случи скоро да срещнете по пътя си гореща вода. Късно след

полунощ - спане за всички. Всеки трябва да се наспи в запас за много седмици напред, на всеки се

дават по десет часа сън. Всички прозорци в казармите са с плътно спуснати пердета, за да не се

събуди никой рано сутринта. Сънят на всеки трябва да бъде дълбок. За това си има малка тайна.

Трябва да легнеш по гръб, да се изтегнеш, да отпуснеш всички мускули. А после трябва да затвориш

очи и при спуснати клепачи да обърнеш зениците си нагоре. Това е нормалното положение на очите

по време на сън. Заеме ли човек това положение, заспива бързо, леко и дълбоко. Ще ни събудят

много късно. Това няма да бъде: "Рота, ставай! След 30 секунди да сте се строили!" Не, няколко

войници и сержанти, които този път няма да скачат, ще дойдат тихо до всеки и внимателно ще го

събудят: "Ставай, Коля, време е!" "Ставайте, другарю старши лейтенант, време е!" Време е. Време е.

Време е. Ставайте, момчета. | Време ни е.

4

Четиридесет и трета дивизионна група на 296-ти отделен разузнавателен батальон със Спецназ1 има

в състава си 12 души. Аз, офицерът по информацията, съм тринадесетият в групата. Аз съм

посредник, контрольор на действията на групата. На мен ми е най-лесно - не трябва да вземам

решения. Моята задача е в най-неочакваните моменти да задавам въпроси ту на войниците, ту на

командира на групата, ту на неговия заместник. Нося си лист със стотина въпроса. На много от тях

засега не знам точните отговори. Работата ми е да задавам въпроси и да запиша отговорите. След

това офицерите от трета група под ръководството на подполковник Кравцов ще изяснят кой е сгрешил

и кой не.

Диверсионната група носи със себе си две радиостанции от типа Р-351М, апаратура за

засекретяване, апаратура за свръхбързо предаване на сигналите.

1Батальон Спецназа-батальон специального назначения - батальон със специално назначение. (Бел.

ред.)

През нощта ще бъде извършена масирана операция по заслепяване на радиолокационните станции

на 8-ма гвардейска танкова армия, срещу която действаме сега. Едновременно ще бъде нанесен

29

масов ракетен и авиационен удар върху командните й пунктове и струпвания на войски и по време на

този удар ще бъдат спуснати с парашути първите двадесет и осем диверсионни групи от нашия

батальон. Групите имат различни задачи и състав - от трима до четиридесет души. Начело на някои

групи са сержанти, на други - офицери. През следващите нощи ще бъдат спускани с парашути все

нови и нови групи: от три до осем групи на нощ. Спускането им се извършва в различни райони, по

различни маршрути, от различни височини. Днес нас ще ни спуснат от свръхмалка височина.

Свръхмалка означава сто метра. Всеки от нас има само по един парашут. Отварянето му не е

свободно, а принудително. Втори парашут на свръхмалка височина е съвсем ненужен.

5

Виждали ли сте животински страх в очите на хората? Аз съм виждал. Това е, когато те спускат от

свръхмалка височина с принудително отваряне на парашута. Поради полета премериха всеки от нас с

всичко по него. И в самолета е в съответствие с теглото ти. Най-тежкият трябва да излезе първи,

след него - малко по-лекият й така до най-лекия. Това се прави, за да не може по-тежките да налетят

на куполите на парашутите на по-леките и да ги смачкат. Пръв ще тръгне един голям, скулест радист.

Не му знам фамилията. В групата Прякорът му е Плешивият Тарзан. Едно голямо, мълчаливо

човечище. В групата има и по-тежки, но той беше претеглен заедно с радиостанцията си и затова

излезе най-тежък, та ще бъде и пръв. След него ще тръгне един радист с прякор Брат Евлампий.

Трети според теглото си е Чингиз Хан - шифровачът на групата. Тази тримата ги очаква много сложен

скок. Всеки от тях има със себе си контейнер, закачен на дълго петнадесет метрово въже. Всеки от

тях скача, като притиска тежкия контейнер към гърдите си и след разтварянето на парашута го хвърля

надолу. Контейнерът лети заедно с парашутиста, но петнадесет метра по-долу. Ще се удря пръв в

земята и след това на парашутиста му поолеква и в последните части от секундата скоростта му

малко намалява. Приземява се точно до контейнера. От скоростта и от вятъра парашутистът леко се

поднася встрани, не пада почти никога върху контейнера си. От това обаче не му става по-леко. И

скокът с контейнер е много рискована задача, особено на свръхмалка височина. Четвърти е

заместник-командирът на групата, старши сержант Дроздов. В групата той е най-големият. Прякорът

му е Китката. Гледам исполинската му ръка и разбирам, че по-добър прякор не би могъл да се

измисли. Голям човек е. Огромен. Как е родила природата такова чудо! След Китката ще скача

командирът на групата, лейтенант Елисеев. Също е огромен, макар и не толкова, колкото заместника

си. Лейтенанта го наричат по името на групата му: 43-1. И той разбира се има някакъв прякор, но нима

в присъствието на офицер някой ще се осмели да каже прякора на друг офицер?

А зад командира седят приличащите на богатири, широки като шкафове редови диверсанти:

Камшикът, Вампирът, Ютията, Николай Трети, Негативът, Шопен, Карл де ла Дюшес. Мен, разбира

се, също ме наричат някак помежду си, но официален прякор нямам, само номер: 43-К. Контрол

значи.

В четиридесет и трета диверсионна група аз съм най-малкият и най-лекият. Затова трябва да напусна

самолета последен. Но това не означава, че седя най-отзад. Напротив, аз съм точно при десантния

люк. Този, който скача последен, е човекът, който пуска Той, седнал досами люка, проверява

правилно ли е излизането за скок в последния момент и в случай на нужда има право във всеки миг

да прекрати десанта. Тежка му е задачата Дори за това, че седи в самата опашка и лицата на всички

са обърнати към него. Сякаш е като на сцена: всички го гледат. Накъдето и да погледна, отвсякъде от

упор ме гледат очите на Диверсантите. Погледите на всички са ошашавели. Не, командирът на

групата прави май изключение. Спокойно си дреме. Напълно отпуснат е. Но очите на всички останали

са с блясък на леко откачени. Хубаво е да скачаш от три хиляди метра! А сега са само сто. Какви ли

не хитрости са измислени, за да притъпят страха но къде ли ще избягаш от него? Страхът си е страх!

Хубаво ни е прегърнал.

Заглъхнаха ми ушите, самолетът рязко се снижава. Върховете на Дърветата се мяркат почти наравно

с нас. Ролята ми е лоша: въженцата за издърпваме на парашутите на всички са закачени за

централното въже, само моето си лежи спокойно на гърдите ми. Като пропусна всички покрай себе си,

трябва в последния момент да щракна въженцето си точно над главата си. А ако не улуча? Ами ако

бързайки, изскоча, и не успея да го закача? Вече ще е невъзможно да се отвори с ръце парашута:

земята е съвсем до теб. Изведнъж си представих, че летя надолу без парашут, като котка, разперила

лапи. Ама че вик ще му дръпна! Представям си предсмъртния си вой и ми е смешно. Диверсантите ме

поглеждат с разбиране: проверяващият е в истерика. Но аз не съм в истерика. Просто ми е смешно.

Синята лампа над товарния люк замига неравно. - Стани! Наведи се!

Първият диверсант, Плешивият Тарзан, се навежда, изнесъл напред десния си крак за устойчивост.

Брат Евлампий е отпуснал телеса отгоре му. Третият се е отпуснал на гърба на втория и така - цялата

група, сляла се в едно цяло, очаква сигнала. След сигнала задните ще напрат на предните и цялата

група почти едновременно ще излети през широкия люк. Добре им е на тях. А мен никой няма да ме

бута. Гигантските крила с леко изшумоляване се дръпнаха настрани1. Студът ни удря в лицата.

Нощта е безлунна, но снегът е ярък, заслепяващ. Всичко се вижда като денем. Земята - ей я на.

30

Храстите и малките горички са побеснели - препускат покрай нас с див галоп. ТРЪГВАМЕ! Братлета!

ТРЪГВАМЕ!!!

1Става дума за големи четиримоторни самолети, които пускат парашутистите отзад,а не

отстрани,както е при малките самолети. (Бел. пр.)

Човечеството не е измислило нищо по-лошо от това. Толкова ошашавели очи край мен. Сирената

вие, като умиращ звяр. Ревът й разкъсва тъпанчетата ми. Това е, за да се загнезди по-дълбоко

страхът. А лицата са изкривени. Всеки крещи страшната дума: ТРЪГВАМЕ! Няма как да се измъкнеш.

Натискът отзад е неотразим. Предните се изсипаха в студената мъгла. Потокът на вятъра подхвърля

всекиго с краката нагоре. ТРЪГВАМЕ! А задните, увлечени от стадния инстинкт, тутакси излитат в

черния снежен вихър. Рязко вдигнах ръка нагоре. Щракване. И излитам в студения мрак, където

порядъчни хора не летят. Тук има само дяволи и вещици, яхнали метли, и един Витя Суворов с

неговия парашут.

На свръхмалка височина всичко става едновременно: главата надолу, жестокият студ те шиба с

многожилен камшик по муцуната, краката нагоре, страшно дръпване зад врата, краката надолу,

вятърът в пазвата ти, под кожената жилетка, удар по краката, пак твърдите парашутни въжета - по

мутрата, а в ръкавиците и в ръкавите до лактите е стигнал топъл сняг и започва да се топи. Ама че

гадост...

Заровихме парашутите в снега, посипахме с някаква гадория наоколо. Това е срещу кучетата. Сега

цялата местна милиция, КГБ, частите на МВР - всички тренират. Всичките те са хвърлени сега срещу

нашите нещастни групи. А на нас, смятай, ръцете ни са вързани.}

Ако имаше война, щяхме да превземем няколко бронетранспортьора или коли и да се разхождаме из

окръга Но сега война няма и ни е забранено да превземаме транспортни средства. Драконова

заповед. С краченца, с краченца. По-далеч от кучетата.

Ските ни са къси и широки. Отдолу са покрити с истинска лисича кожа. Лесно е да се хвърлят с

парашут. Те се плъзгат напред, назад приплъзване няма. Лисичата кожа в такъв случай изпъква, не го

пуска. Тези ски са диверсионни, често не оставят следи, особено върху плътен, слегнал се сняг.

Много са широки. Не пропадат. От такива ски и къщичка може да се направи в снега - косъмът

навътре, спете, момчета, един по един. Но най-главното е, че тези ски не замръзват, не се покриват с

ледена коричка.

6

До сутринта сили не ни останаха. Три часа се измъквахме от района на спускането, следите си

маскирахме. Куртките ни са мокри. Лицата - червени. Потта се лее като ручеи. Сърцето ти ще изскочи.

Езикът е оплезен, както кучешкия в горещините. Винаги в началото е така. На четвъртия-петия ден ще

влезем в ритъм и ще се движим като машини. Но първият ден винаги е много тежък. Първата нощ и

следващите две са ужасни. След това ще бъде по-леко.

- Командире, в селото лаят кучета. Не е на добро. Там значи има чужди хора.

Това на всеки е ясно. Кой толкова рано и в такова затънтено място може да разтревожи селските

кучета?

- Ще заобиколим. Ще тръгнем наляво.

- Вляво има засада на КГБ. Ей там, в онази горичка. Виж, командире, птиците се вият над гората.

Също правилно. Кой ги е подгонил от местата им в такъв студ? По това време птиците, настръхнали,

са по покритите със скреж клони. Да се върви натам, разбира се, не може. Остава ни само пътят през

овразите, през нападалите дървета, където добър човек не стъпва. Там е пътят само за вълци и

диверсантите от Спецназ.

- Готови ли сте? Напред!

7

Нормите са жестоки: осем километра в час.

Вечер е. Студът се усилва. През деня сме изминали 67 километра Почивахме два пъти. Време е още

веднъж да полежим на снега.

- Няма да стане, търтеи такива - ободрява ни командирът - вчера трябваше да спите.

Командирът е ядосан. Групата не издържа скоростта на маршовото движение. Групата е ядосана.

Идва нощта. Това е лошо. През деня групата може понякога и да полегне на снега, в храстите, в

блатото и да изчака. Но през нощта това никога не се случва. Нощта е измислена за работа. Ние сме

като проститутките - работим през нощта.

Не си ли починал през деня, през нощта никой няма да ти разреши.

- Да не се яде сняг! - командирът е суров. - Ще ви размажа!

31

Това не се отнася за мен. Това са закани по адрес на Чингис-Хан и Ютията. Моето положение не

позволява. Аз съм проверяващ. Нямам право да слагам сняг в устата. Да не бях проверяващ,

непременно тайничко бих се нагълтал с бялата влага. С шепи щях да я натъпча. Горещо е. Потта

струи по челото. Добре, че главата е обръсната, иначе косата щеше да стане на топка. На всички

куртки откъм гърба се вдига пара. Всичко е просмукано от пот, всичко е сковано от студа. Дрехите са

станали като колове, сякаш от дъски са шити. Пред очите ми се мяркат оранжеви кръгове. Групата не

издържа на маршовата скорост... Не яжте сняг!... Ще ви размажа!... По-добрс е да се гледа надолу,

към краищата на ските. Гледаш ли в краката си, омайващ се, вървиш съвсем механично и

недостижимият хоризонт не те ядосва.

- Шкембета проклети! Търбуси! - командирът е свиреп. - Гледай напред! На засада ще налетим!

Негатив не забеляза светлинка вляво. Гледай, Негатив, че ще ти избия зъбите с щеката.

Групата знае, че командирът не е по шегите. Ще ги избие.

- Напред, търбуси!

8

Над света изгрява кървава зора. Косматото, надменно слънце се изтърколи сред студената мъгла над

лилавите върхове на елите., Студът пука по горските просеки. |

Лежим в еловите храсти. За втори път през нощта. Чакаме изпратения напред патрул. Лицата на

всички са бели, без капчица кръв, като на мъртъвци. Краката треперят. Трябва да се вдигнат нагоре -

така кръвта се оттича от тях. Така им е по-леко. Радистите лежат по гръб на снега, сложили крака

върху контейнерите. Всички останали също са вдигнали крака нагоре. Мина повече от денонощие,

откакто скочихме. През цялото време вървим. На всеки три-четири часа спираме за петнадесет-

двадесет минути. Двама наблюдават обстановката и двама излизат напред, останалите лягат по гръб

и веднага заспиват.! Карл де ла Дюшес е отметнал глава и от разгърдената му куртка бавно струи

пара. Една добре оформена снежинка кацва бавно й отвореното му гърло и плавно изчезва. Очите ми

се залепват. Сякаш някой е сипал пепел под клепачите ми. Да можех да попремигна, пък да ги

затворя и да не ги отварям поне шестстотин минути!

Командирът на групата разтрива брадата си: това не е добър признак, мрачен е командирът. И

заместникът му Китката е мрачен. Към свързочния възел на танковата група се движеха

едновременна от различни посоки пет диверсионни групи. Заповедта беше проста: който успее да

стигне до три през нощта до възела, той ще го атакува в 3,40. Които не успеят да го сторят в

условното време, в бой не встъпват, заобикалят възела в голям кръг и се движат към следващата

цел. Нашата 43-та група не стигна навреме. Затова е и мрачен командирът. Чуваме далечни взривове

и стрелба на дълги серии. Удряха, значи, от упор. От нулева дистанция. Навреме са стигнали най-

малко три групи. Но дори и само една да беше успяла, е премахнала часовоите и се е появила във

свързочния възел в края на студената неприятна нощ... О, една група може да направи много нещо на

един свързочен възел, разположен уютно в топлите контейнери, на затлъстелите очилати

свързочници, на разпуснатите телефонистки, затънали в ревност и блудство. Жал му е на командира,

че войниците му не успяха да стигнат до такава примамлива цел. Командирът знае точно, че групата

на лейтенант Злия е стигнала тъкмо навреме. Сигурно и старши сержант Акл е успял да заведе

навреме юнаците си. Акл значи акула. Старши сержантът има остри, здрави зъби, но неравни, сякаш

в два реда са. За това и са го кръстили акула. А може и да не е само за това. Командирът скърца със

зъби. Ясно е, че днес няма да разреши на групата да се отпусне. Дръжте се, търбуси!

9

Спим. Единадесетият ден след началото на десанта е. Денем е невъзможно да вдигнем глави:

хеликоптерите кръжат. По всички пътища има кордони. В края на всяка гора - засада. Появиха се

много лъжливи обекти: ракетни батареи, свързочни възли, командни пунктове. Диверсионните групи

ги забелязват, но попадат в капан. Батальонът вече е загубил десетки от диверсионните си групи. Не

знаем колко. Всяка нощ от небето ни спускат с парашути пратки: боеприпаси, взрив, храна, понякога и

спирт. Подобно внимание означава само едно: останали сме малко. През тези дни групата ни намери

линия за радиорелейна връзка, неизвестна от по-рано на нашето командване. Като се ориентираше

по приемните и предавателните антени, групата ни откри мощен свързочен възел и тилов команден

пункт. Тогава на петия ден на операцията тя излезе за пръв път в ефира, съобщавайки за откритието

си. Получи благодарност лично от командващия 13-та армия и заповед да напусне този район.

Сигурно го бяха обработили с ракети или авиация. На седмия ден групата ни се обедини с четири

други, като образува диверсионен отряд под командването на капитан с прякор Четвъртият Излишен.

Отрядът в пълен състав атакува един аеродрум направо през деня, точно по време на излитането на

изтребителен авиополк. Отрядът се измъкна без загуби от преследването и се разпадна на малки

групи. Нашата 43-а временно не съществуваше, превърната в две - 431-ва и 432-а. Сега те отново се

обединиха. Но нямаме възможност да работим активно: хеликоптери из небето, кордони по пътищата,

32

засади в горите, капани край обектите. И все пак си гледаме работата: 8-ма гвардейска танкова армия

е почти напълно парализирана и вместо да воюва, ни изравя по тиловете си.

Денят гасне. Никой не ни закача през деня. Починахме си. Засега групата ни не е открита, тъй като

командирът е хитър като змей. Оказва се, че тъкмо така му и викат. Той откри един вражески склад с

боеприпаси и край него и прекарваме денем. Тук ни е и базата -цялата тежка екипировка е отрупана

там. А нощем част от групата излиза без багаж надалеч от базата и там извършва дръзки нападения,

после се завръща. Всички групи, които се криеха из непроходимите гори, са вече отдавна унищожени.

А ние засега не сме. На противниците ни им е трудно да повярват и да разберат, че нашата база е

скрита точно под носа им и затова хеликоптерите не ни досаждат. А със засадите и кордоните трябва

просто да бъдем внимателни.

- Готови ли сте, търбуси?

Групата е готова. Ските са подбрани, ремъците - проверени.

- Да поскачаме.

Преди тръгване трябва да поскачаш, за да се убедиш, дали нещо не трака или не звънти.

- Време е. Тръгваме.

10

- Слушай, Шопен, представи си, че сме на истинска война. Заместник-командирът е убит, а на

командира му е прострелян кракът. Да го мъкнеш със себе си, всички ще погубиш, да го изоставиш

-също е смърт за групата. Враговете черния дроб на командира ще измъкнат, но ще го накарат да

проговори. При нас, в Спецназ, евакуиране няма. Представи си, Шопен, че ти си поел ръководството

на групата, какво ще правиш с ранения командир?

Щопен изважда от едно малко джобче на ръкава на куртката си една шприц-тубичка за еднократно

действие. Това е "блажената смърт".

- Правилно, Шопен, правилно. На война имаме един единствен начин да оживеем: като сами убием

своите ранени - поставям още един плюс в контролната тетрадка.

Седемнадесетият ден след спускането ни с парашути е. Активно действат само пет-шест

диверсионни групи и нашата е една от тях. Групата на Акулата, както и групата на Злия са хванати

отдавна. Командирът на 43-та знае това с помощта на някакъв особен нюх. И Злият, и Акулата са му

приятели и съперници. Сигурно лейтенант Змей мисли сега за тях и леко се усмихва сам на себе си.

- Готови ли сте? Скачаме. Време е. Тръгваме, момчета.

Вече не нарича войниците си "търбуси".

33

IV ГЛАВА

1

Вървя по червения килим. Не съм бил тук двадесет и три дена. Отвикнал съм от тишината, от

килимите, от топлината. Изобщо човек подивява бързо и се връща в животинско състояние свободно,

без затруднения.

В коридорите на щаба е спокойно и уютно. Тук хората са чисти, сити и лицата - избръснати. Няма го

тук простуденото командирско хриптене и нетърпеливото скимтене на кучетата, които всеки момент

ще бъдат освободени от каишките си.

Нашата 43- диверсионна група беше хваната измежду последните. Заградиха ни, натикаха ни в един

овраг. Всичко като в истинска война. И кучетата бяха истински. А те, четирикраките приятели на

човека, съвсем не схващат разликата: истинско преследване ли е или е учебно... Пука им.

Слабият гъвкав войник Камшикът успя да се измъкне и от това премеждие. Него пръв го бяха

отделили от групата и го бяха погнали към реката, по която вече имаше ледоход. Но той хвърли

куртката си, хвърли автомата си и заплува между ледените парчета. Не изпратиха хеликоптер за сам

човек, а кучетата не влязоха във водата, да не са луди. След четири дни той се върна в казармата на

батальона крайно изтощен, с тъмносин милиционерски шинел. Откраднал го.

По този повод на Камшика беше дадено сержантско звание и двуседмичен отпуск. Изобщо в

батальона има доста такива момчета. Един след друг се връщат - със счупени ски, с разкъсани

куртки, а понякога и с кървави рани.

Нашата група беше заловена в един дълбок овраг, като ни бяха отрязани всички пътища. Закараха ни

в казармите на полка на МВР. Посрещнаха ни като стари приятели. Надарихме се в банята,

нахраниха ни, дадоха ни едно денонощие да се наспим. Предварително беше освободена една

казарма за хванатите групи и санитарната част на полка работеше само за нас.

В банята войниците от МВР ни гледат с уважение и страх: скелети.

- Тежка ви е службата, братлета.

Спор няма. Тежка е. Само че всяка година в Спецназ за година и половина се брои. Прослужиш ли

десет години - ще ти запишат петнадесет. Съответно на това плащат и по заплата и половина, и за

скоковете плащат, както и за всеки ден, прекаран в поход дават специални добавки. Колкото до

сланината - пак ще си я натрупаме. Не напразно ни наричат търбуси. Наспах се. Отпочинах. И ето,

отново крача по червения килим. Щабът ме посреща със шеги:

- Витя, я разкажи как смъкваш тия килограми?

- Хей, разузнаване, откъде се връщаш толкова почернял? Лицето ми е опърлено от студа, вятъра и

безжалостното зимно слънце. Устните ми са черни, нацепени. Носът се бели.

- Витя, хайде в неделя на ски!

Това е жестока шега. Такива шеги понасям трудно. И изобщо след Спецназа най-много от всичко на

света мразя хората, които доброволно си слагат ските, просто защото няма какво друго да правят.

Тръгнал съм при началника на разузнаването.

- Разрешете да вляза? Другарю подполковник! Извинете...

На новичките пагони на Кравцов има не по две, а по три звезди.

- Другарю полковник, старши лейтенант Суворов се върна от изпълнение на учебно-бойна задача!

- Здравей.

- Здраве желая, другарю полковник! Поздравявам ви.

- Благодаря. Сядай - той гледа опънатите ми скули. - Я, как с се одрал. Наспа ли се?

- Да.

- Има много работа. Светът се промени по време на твоето отсъствие. Постарай се да влезеш в крак

в най-къс срок. Всичко ли забрави по време на похода? |

- Стараех се да си повтарям наум всичко, което зная...

- Да те проверя ли?

- Да.

- Шпангдалем,

- Шпангдалем - авиобаза на ВВС на САЩ в Западна Германия. На 25 километра северно от град

Трир. Там се базира постоянно 52-ро тактическо избирателно крило. Седемдесет и два изтребителя

"Р-4". Пистата за излитане е една. Дължината й е 3050 метра. Ширината -45 метра. В състава на

крилото влизат...

- Добре. Свободен си.

2

Светът се променя стремително. Двадесет и три дена нямах достъп до информация и ето ги сега

пред мен дебелите папки с разузнавателни бюлетини, заповеди, шифровани съобщения. Светът

неузнаваемо се е променил за двадесет и три дена. Разбирам, че началникът на разузнаването е

34

пощадил самолюбието ми и ми е задал един въпрос за неподвижен обект, за авиобаза. Ако ме беше

попитал например за 6-та мотопехотна дивизия на Бундесвера, то непременно щях да изпадна в

неловко положение. Обстановката трябва да се следи постоянно, иначе ще се превърнеш в носител

на остаряла информация. И така... Строго секретно... От агентурното разузнаване на Белоруския

военен окръг е отбелязано засилване на охраната на стартовите батареи от ракети "Пършинг" на

територията на Западна Германия... Строго секретно... 5-ти отдел на разузнавателното управление на

Балтийския флот е регистрирал пълна промяна на системата за кодиране в правителствените и

военни канали за свръзка в Дания... Строго секретно... От агентурното разузнаване на Генералния

щаб са разкрити... Строго секретно... От агентурното разузнаване на 11-та гвардейска армия от

Прибалтийския военен окръг са регистрирани на територията на Западна Германия строителство на

шахти за ядрени мини. Заповядвам на началника на Второ главно управление на Генералния щаб, на

началниците на разузнаването на СГВ1, на ЦГВ2 на Прибалтийския, Белоруския и Прикарпатския

военни окръзи за обърнат особено внимание на събирането на информация за системата на

ядрените мини на територията на ГФР. Началник на Генералния щаб -армейски генерал Куликов.

1СГВ, Северная группа войск - "Северна група войски". (Бел. пр.)

2ЦГВ, Центральная группа войск - "Централна група войски". (Бел. пр.)

Преди двадесет и три дена никой нищо не беше чувал за ядрените мини... А сега гигантските сили на

агентурното разузнаване са хвърлени за разкриването на тази тайнствена система за самозащита на

Запада... Променя се лицето на нашата армия... Секретно... За резултатите от експерименталните

учения на 8-ма въздушно-шурмова бригада от Забайкалския военен окръг. Преди двадесет и три дена

нямаше такива бригади... Строго секретно... Заповядвам да се вземе на въоръжение в изтребително-

противотанковата артилерия изделието "Малютка-М" с двуточкова система за насочване... Министър

на отбраната, маршал на Съветския съюз А Гречко... Строго секретно... Само за офицери от

Спецназ... Разследване на обстоятелствата за гибелта на чуждестранните курсанти на Одеския

специален център за подготовка по време на учебни боеве с "кукли"... Заповядвам да се засили

контролът и охраната... Да се обърне особено внимание...

Препрочитам тези заповеди три пъти. Ясно ми е как трябва да се отнасям с "куклата", в какви условия

да я държа и я пазя. Не ми е ясно само какво е това "кукла".

3

Не е лесно да се подготвят чуждестранните бойци и агентура за Спецназ. Ние, съветските бойци на

Спецназ, ще действаме по време на война, а тези момчета действат още сега и то по целия свят. Те

Умират без страх за светлите си идеали, без да подозират, че и те са бойци на Спецназ. Странни

хора! Ние ги подготвяме, ние харчим милиони за тяхната издръжка, рискуваме авторитета на нашата

държава, а те наивно си се смятат за независими. Трудно е да си имащ работа с подобна публика.

Идвайки на подготовка при нас, те носят със себе си духа на удивителната безгрижност на Запада. Те

са наивни като деца и са великодушни като герои от романи. Сърцата им пламтят, а главите им са

задръстени от предразсъдъци. Казват, че някои от тях смятат, че не трябва да се убиват хора по

време на сватба, а други мислят, че не трябва да се убива по време на погребения. Чудаци.

Гробището за това е и измислено, за да събира мъртвите.

Специалният център по подготовка прогонва бързо подобна романтика и глупости. Тях също ги

разкъсват кучета, също ги карат да тичат през огъня. Учат ги да не се страхуват от височина, кръв,.

скорост, да не се страхуват от чуждата или собствената си смърт, : когато с мълниеносно нападение

превземат самолет или посолство. Специалният център ги учи да убиват. Да убиват ловко, спокойно,

с наслада. Но какво все пак може да се крие зад термина "кукла" в тази подготовка?

Нашата система за пазене на тайни е отработена, регулирана, шлифована. Ние пазим тайните си по

пътя на унищожаването на онези, които са способни да кажат нещо излишно, по пътя на тоталното

скриване на колосално количество факти, често и не чак толкова секретни. Тайните пазим чрез

специалната система на вертикалното и хоризонталното ограничаване на достъпа до тайните.

Тайните си пазим с кучета, караули, сигнални системи, с каси, печати, стоманени врати, тотална

цензура. Пазим ги още и с един особен език, с особен. жаргон. Ако някой все пак успее да проникне в

нашите каси, то и оттам няма да разбере кой знае колко.

Когато говорим за враговете си, употребяваме нормални, разбираеми за всички думи: ракета, ядрена

бойна глава, химическо оръжие, диверсант, шпионин. Същите съветски средства се наричат: изделие

ГЧ, специално оръжие, Спецназ, особен източник. Много термини имат различно значение. "Чистка" в

един случай означава изключване от партията, в друг - масово унищожаване на хора.

Една нормална дума може да има много синоними на жаргон. Съветските диверсанти могат да бъдат

наречени с общия термин: Спецназ, както и дълбочинно разузнаване, туристи, любознателни

участници в поход. Какво се крие зад името "кукла" на нашия език? Използват ли се "куклите" за

35

тренировки и на съветските бойци или това е привилегия само за чуждестранните курсанти?

Съществували ли са "кукли" и по-рано или това е новост, подобна на въздушно-шурмовите бригади?

Затварям папката с твърдото намерение да науча значението на този странен термин. Имам само

един път: да си дам вид, че разбирам за какво става дума и тогава в случаен разговор някой, който

наистина знае, може да каже съвсем малко повече от необходимото. А и една

буква понякога е достатъчна, за да се сети човек.

4

296-ти отделен разузнавателен батальон е прикрит професионално, с вкус. Има един свързочен полк

в 13-та армия. Той осигурява щаба и командните пунктове. През полка преминават държавни тайни и

затова той специално се пази. А на територията на полка е оградено специално пространство, в което

и живее нашият батальон. Всички диверсанти носят формата на свързочни войски. Всички коли в

батальона са закрити фургони, същите като на свързочниците. Така че външният човек ще види само

един свързочен полк и толкова. Нещо повече, и в самия полк офицерите и войниците смятат, че има

три обикновени свързочни батальона и един необикновен, особено секретен - сигурно за

правителствена връзка.

Но и в самия батальон Спецназ има немалко тайни. Много диверсанти смятат, че в техния батальон

има три парашутни роти, попълнени от обикновени, но силни и издръжливи войници. Едва сега аз

научих, че това не е всичко. Освен трите роти съществува и специален взвод, попълнен от

професионалисти. Той е на друго място, далеч от батальона. Предназначен е за изпълнение на

особено сложни задачи. Научих за неговото съществуване само поради това, че на мен, като офицер

по информацията, ми предстои да обучавам тези хора на моя занаят: правилното и бързо откриване

на важни обекти на територията на противника. Отивам за пръв път в специалния взвод и малко се

вълнувам.

Лично полковник Кравцов ме кара. Той ще ме представи.

- Сети се каква маскировка сме измислили за този взвод?

- Това е свръх способностите ми другарю полковник. Нямам никакви факти за анализ.

- Все пак опитай се да отгатнеш. Това е изпитът ти за съобразителност. Представи си ги, затова е и

въображението ти и се опитай да ги скриеш, като се поставиш на мястото на началника на

разузнаването на 13-та армия.

- Те трябва ясно да си представят местността, на която им предстои да действат, затова трябва често

да ходят в чужбина. Трябва да са отлично тренирани... Аз, другарю полковник, бих ги обединил в

спортен отбор. Хем е маскировка, хем - възможност да пътуват в чужбина...

- Правилно - смее се той. - Всичко е просто. Те са спортният отбор на дружеството на ЦСКА:

парашутисти, бегачи, стрелци, боксьори, борци. Всяка армия и флотилия имат подобен отбор. Всеки

военен окръг, флот, група войски имат още по-мощни и още по-добре подготвени спортни отбори. За

спорта не пестим парите. А къде би скрил учебния център на своите спортисти?

- В Дубровица.

Той е разузнавач. Владее се. Само зъбите му леко прискръцнаха и мускулите на бузите му заиграха.

- Защо тъкмо в Дубровица?

- В състава на любимата ни 13-та армия има само един изправителен батальон за непокорните

войници и той е в Дубровица. Военен затвор. От нашата дивизия често пращаха войничета там.

Оградите там са високи, кучетата - зли, бодливата тел - многоредова. Заграждай си сектор и

настанявай какъвто искаш, особено секретен обект. Необходимите хора могат да се карат там в

затворнически коли - никой няма да се сети...

- Че малко ли са добре охраняваните обекти в нашата 13-та армия, АПРТБ1, например...

- В АПРТБ, другарю полковник, няма къде да се държи "куклата"...

Дари ме само с дълъг, тежък поглед, но дума не продума.

1АПРТБ-армейска подвижна ракетно-техническа база - подразделение в състава на общовойсковите

и танковите армии; занимава се с транспортиране, пазене и техническо обслужване на ракети за

армейските ракетни бригади и дивизионни ракетни подразделения, влизащи в състава на дадена

армия. (Бел. авт.)

5

Само през есенната нощ се виждат толкова много звезди. Само в студената септемврийска нощ те

могат да се видят толкова ясно, като сребърни гвоздейчета на черно кадифе.

Колко много от тях ни гледат от студената, черна пустота. Ако се погледне Голямата мечка, то до

ярката звезда, онази която е на извивката на дръжката на черпака2, може да се съзре една мъничка

звездичка. Тя може би съвсем не е малка, просто е много надалеч. Може би това е грамадно светило

с десетки огромни планети наоколо. А може да е галактика с милиарди звезди...

36

2Тук авторът има предвид едно от имената на съзвездието Голяма мечка, а именно "Черпака",

употребявано от някои народи. (Бел. пр.)

Ние, разбира се, не сме сами във Вселената. В космоса има милиарди планети, които много приличат

на нашата. Откъде накъде ще се смятаме за изключение? Не сме изключение. Ние сме такива,

каквито са и всички. Освен може би формата и цветът на очите. Жителите на едни планети да са със

сини очи, като на полковник Кравцов, на други - зелени, триъгълни, със зеленикав оттенък. Но с това,

изглежда, се изчерпват и всички разлики. Във всичко останало сме еднакви - всички ние сме зверове.

Зверовете, разбира се, са различни: мислещи, цивилизовани и немислещи. Първите се различават от

вторите по това, че се стараят да маскират зверската си същност. Когато имаме много храна, топлина

и самки, можем да си позволим да сме добри и състрадателни. Но щом природата и съдбата ни

поставят въпроса в упор - единият да оживее, другият да загине -веднага забиваме жълтите си

кучешки зъби в гърлото на съседа, брата, майка си.

Всички сме зверове. Аз поне съм и не се старая да го скривам. И обитателят на дванадесетата

планета на оранжевото светило, скътано в недрата на галактиката без име - и той е зверище, само че

се мъчи да изглежда добър. И началникът на разузнаването на 13-та армия, полковник Кравцов, е

звяр. Той е едно зверище, което рядко се среща. Дребен, стегнат, лицето му - красиво, младежко,

малко надменно. Усмивката - широка, подкупваща, но ъгълчетата на устните му винаги са отпуснати

надолу - признак на сдържаност и точна пресметливост. Погледът му е съкрушителен, впива се в теб.

Кара събеседника да мига и да го избягва. Ръцете му са фини, не са пролетарски. Полковнишките

пагони много му отиват. Хората от този тип понякога имат съвсем странни наклонности. За някои от

тях съм чувал, че събират ръждясали копейки. Интересно, нашият полковник по какво си пада? За

мен и за всички нас е една загадка. Знаем учудващо малко за него, а, той знае всичко за нас. Той е

звяр. Малък, кръвожаден, смъртно опасен. Знае целта си и върви към нея без заобикалки. Познавам

пътеводната му звезда: казва се власт. Той седи край огъня и по скулестото му волево лице

пробягват червени сенки. Черен правилен профил. Червени сенки. Нищо повече. Никакъв преход.

Никакви компромиси. Една грешка да направя и той ще ме стъпче, ще ме размаже. Ако го излъжа, ще

го разбере по очите ми - има могъщ интелект.

- Суворов, ти искаш нещо да питаш?

Ние сме сами покрай огъня в една малка падинка в безкрайната степ. Колата ни е скрита ей там, в

храстите и на шофьора му е разрешено да спи. Пред нас е дълга есенна нощ.

- Да, другарю полковник, отдавна искам да ви попитам... На вас са ви подчинени стотици млади, умни,

перспективни офицери с великолепна подготовка, с изтънчени маниери... А аз съм селянин, не съм

чел много от книгите, за които говорите, трудно ми е във вашата среда... На мен не са ми интересни

писателите и художниците, от които вие се възхищавате... Защо избрахте мен?

Той дълго се занимава с чайника, вероятно размисля дали да ми каже нещо обикновено за моето

трудолюбие и съобразителност или да ми каже истината. В чайника вари едно варварско питие: смес

от кафе с коняк. Пийнеш ли, денонощия няма да помислиш за сън.

- Ще ти кажа, Викторе, истината, защото сам я разбираш, защото е трудно човек да те излъже, защото

ти трябва да я знаеш. Нашият свят е жесток. Да оживееш в него можеш, само ако катериш нагоре.

Спреш ли, ще се сгромолясаш и ще те стъпчат онези, които по костите ти ще тръгнат нагоре. Нашият

свят е една кървава безкомпромисна борба на системите: едновременно с това - и борба на

личностите. В тази борба всеки има нужда от помощ и подкрепа. На мен са ми необходими

помощници, готови на всичко, готови на смъртен риск в името на победата. Но моите помощници не

трябва да ме предадат в най-тежкия момент. За това има само един път: да набираш помощниците си

от самото дъно. Ти си ми задължен за всичко и изгонят ли мен, ще изгонят и теб. Ако аз загубя всичко,

ти също ще загубиш всичко. Аз те издигнах, аз те открих сред тълпата не заради талантите ти, а

защото ти си човек от тълпата. Ти на никого не трябваш. Случи ли се нещо с мен, отново ще се

намериш в тълпата, загубил властта и привилегиите си. Този начин на избор на помощници и

телохранители е стар, колкото светът. Така са правили всички управници. Предадеш ли ме - губиш

всичко. Точно така и мен намериха в прахта. Моят покровител върви нагоре и ме тегли след себе си,

разчитайки на моята подкрепа в каквато и да е ситуация. Ако той загине, кому съм притрябвал?

- Вашият покровител генерал-лейтенант Обатуров ли е?

- Да. Той ме избра в групата си, когато беше майор, а аз лейтенант... не ми вървеше много.

- Но и той служи някому. Него също някой го тегли нагоре?

- Разбира се. Само че това не е лъжица за твоята уста. Бъди сигурен, че ти си в правилната група, че

и генерал-лейтенант Обатуров има могъщи покровители в Генералния щаб. Но теб, Суворов, вече те

познавам добре. Имам чувството, че не това е въпросът, който те мъчи. Казвай?

- Разкажете ми за Аквариума.

- Ти и това ли знаеш? Тази дума не би могъл да я чуеш. Значи някъде си я видял. Чакай да помисля и

ще ти кажа, къде си могъл да я видиш.

- Отзад на портрета.

37

- А, ето къде! Чуй, Суворов, за това никога никого не питай. Аквариумът твърде сериозно държи на

тайните си. Ти просто задаваш един въпрос, а за него могат да те окачат на някоя кука. Не, не се

шегувам! За челюстта или за реброто - и нагоре. Да ти разкажа за Аквариума аз просто не мога.

Работата е там, че ти можеш да го разкажеш още на някого, а той - на трети. Но ще дойде моментът,

когато събитията ще започнат да се развиват в друга посока. Един ще арестуват, ще научат от него

къде е чул тази дума, той ще посочи теб, а ти - мен.

- Мислите, че ако започнат да ме изтезават, ще им кажа името ви?

- В това аз не се съмнявам и ти не се съмнявай. Глупаците разправят, че има силни хора, които могат

да издържат изтезанията, и слаби, които не издържат. Глупости са това. Има добри следователи и

лоши. В Аквариума следователите са добри... Попаднеш ли на конвейера, ще си признаеш всичко,

включително и онова, което никога не се е случвало. Но... аз вярвам, Викторе, че ние с теб никога

няма да попаднем на конвейера и затова ще ти разкажа мъничко за Аквариума...

- Що за риби плуват там?

- Там има само една порода - пирании.1

- Вие работил ли сте в Аквариума?

- Не, не съм удостояван с такава чест. Може би в бъдеще... Там сигурно смятат, че зъбите ми не са

достатъчно остри. И така, слушай. Аквариум - това е централното здание на 2-ро Главно управление

на Генералния щаб, тоест Главното разузнавателно управление - ГРУ.

1Пирания - южноафриканска хищна риба. (Бел. пр.)

Военното разузнаване съществува от 21 октомври 1918 година под различни имена. Червената армия

вече е била огромен и мощен организъм. Управлявал я е Главният щаб - мозъкът на армията. Но

реакцията на щаба била забавена и неточна, защото този организъм е бил сляп и глух.

Информацията за противника е постъпвала от ЧК. Това е все едно един мозък да получава

информация не от очите и ушите си, а от думите на друг човек. Пък и чекистите винаги са гледали на

армейските заявки като на нещо второстепенно. Другояче и не може да бъде: тайната полиция има

едни приоритети, а Генералният щаб - други. И колкото и да подаваш информация на Генералния

щаб, тя никога няма да бъде достатъчна. Представи си, че има някакъв неуспех, кого ще държиш

тогава отговорен? Генералният щаб винаги може да каже, че информацията за противника е била

недостатъчна, оттам е и гафът. И винаги ще бъде прав, защото както и да я събираш, началникът на

Генералния щаб може да зададе още милион въпроси, на които да няма отговор. Затова е и било

решено да се даде военното разузнаване в ръцете на Генералния щаб - да си го управлява

началникът на Генералния щаб: сведенията за противника са недостатъчни, ще си е виновен сам

Генералният щаб.

- И КГБ никога ли не се е опитвало да простре властта си над ГРУ?

- Винаги се е опитвало. И сега се опитва. Успя веднъж Ежов: той беше едновременно шеф на НКВД и

на военното разузнаване. Затова се наложи да бъде унищожен незабавно. В ръцете му се оказа

твърде много власт. Стана монополен контрольор на цялата тайна дейност. За върховното

ръководство това е страшен монопол. Докато съществуват като минимум две тайни организации,

водещи тайна борба помежду си - опасност от заговор вътре в някоя от тях няма. Докато има две

организации, работата е качествена, тъй като съществува конкуренция. Денят, в който едната

организация погълне другата, ще бъде последният ден на Политбюро. Но Политбюро няма да го

допусне. Дейността на КГБ се ограничава в дейност срещу вражеските организации. Вътре в страната

ни МВР върши почти същата работа. МВР и КГБ са готови да се изядат едно друго. Освен това, вътре

в страната действа още една тайна полиция - Народният контрол. Сталин стана диктатор, идвайки от

ръководния пост на тази тъкмо тайна организация - от Народния контрол. А в чужбина тайната

дейност на КГБ се уравновесява от дейността на Аквариума. ГРУ и Държавна сигурност постоянно се

боричкат за източниците на информация и затова и двете организации имат такива успехи.

Мълча, асимилирайки смисъла на казаното. Очаква ни дълга нощ. На тридесетина метра от нас във

върбалака е скрита голяма гумена надуваема ракета "Пършинг" - точно копие на американския

оригинал. През миналата нощ целият диверсионен батальон за Спецназ беше пуснат с парашути на

малки групи далеч от това място. Съревнования. Маршрутът е дълъг 307 километра. По него има пет

контролни точки: ракети, радиолокатор, щаб. Групата, която премине първа по целия маршрут, открие

всички обекти и съобщи точните им координати, ще получи отпуски и по златен часовник за всеки.

Всички войници от победилата група ще станат младши сержанти, а сержантите - старши сержанти.

Висшият команден състав на разузнавателния отдел контролира преминаването на групите. Самият

Кравцов обикновено лети с хеликоптер край трасето на съревнованието. Но днес, кой знае защо, е

решил да стои на контролната точка и за помощник е избрал мен.

- Струва ми се, че идват.

- После ще поговорим.

6

38

Под нечии крака едва чуто прошумоляват камъчета и се търкалят надолу. В падината тихо, сякаш

змия пълзи, се прокрадва гигантска сянка. Нощният огън позаслепява якия диверсант. Вглежда се в

лицата ни и познал Кравцов, докладва: "Другарю полковник, 29-походна група от 2-ра рота за

Спецназ. Командир на групата сержант Полишчук".

- Добре дошъл, сержанте.

Сержантът се обръща към групата си и тихо подсвирква, както свирукат лалугерите. По наклона

надолу заскърцаха подметките на диверсантите. Двамина заемат позиция на ръба на падината:

наблюдение и отбрана. Радистът бързо разхвърля антената. Други двама разтягат брезент: под него

ще прави магиите си шифровачът на групата. Обикновените смъртни не е редно да знаят как

подготвя съобщението и затова докато работи, винаги го покриват с брезента. В бойна обстановка

командирът на групата отговаря с главата си за шифрите и шифровача. В случай, че групата е в

опасност, командирът е длъжен да убие шифровача, а шифрите и шифровъчната машина - да

унищожи. Ако не го направи, ще отговарят с живота си не само той, но и цялата група.

Ето, съобщението е готово. Сега ние всички го виждаме: обикновена кинолента с няколко реда

подредени дупчици по нея. Съобщението се поставя в радиостанцията. Тя още не е включена и не е

настроена. Радистът си гледа хронометъра. И ето, натиска копчето. Радиостанцията се включва,

настройва се автоматично, прокарва лентата през вътрешността си и веднага я изплюва. Моментално

няколко цветни лампички по радиостанцията изгасват. Целият сеанс за свръзка продължава не

повече от секунда. Радиостанцията практически изстрелва информационния си заряд.

Шифровачът поднася запалена кибритена клечка към лентата и тя мигновено изчезва, съскайки

злобно. Кинолентата само изглежда обикновена. Гори толкова бързо, колкото радиостанцията

предава шифрованото съобщение.

- Готови ли сте? Да поскачаме. Време е. Тръгваме!

Жесток е сержант Полишчук и ръката му не си поплюва. Ще сдъвче групата и ще я пришпорва без

почивка. Само че пилетата се броят наесен. Засега всичко е добре. Ами ако групата капне на първите

двеста километра? Големи права са дадени на командирите на групите. Затова са и съревнованията.

Ако искаш, спри групата. Ако искаш, остави я да поспи. Или давай на всеки 10 минути почивка. Но

останеш ли в последната десятка на групите, ще ти отпорят сержантските нашивки, ще станеш

редник, а за сержантското ти място - желаещи много.

- Другарю полковник, единадесета група на първа рота. Командир сержант Столяр.

- Добре дошъл, сержанте. Действай, не ни обръщай внимание.

- Слушам! Носорогът и Грозното пате - на поста!

- Слушаме.

- Повръщачът!

- Аз.

- Дай връзка.

- Готови ли сте? Да поскачаме. Време е. Тръгваме!

Сега групите ще започнат да пристигат една след друга. Става така винаги по време на

съревнования. Няколко групи се откъсват далеч напред, след това идва основната маса с малки паузи

или изобщо без паузи, а после - изостаналите, заблудилите се. Някои почиват по час край нашия

огън. Някои - по два. Някои спират само да установят връзка, да предадат съобщението - и напред.

Край нас няколко групи наведнъж подготвят скромната си вечеря. По време на учения е забранено да

се пали огън и тогава диверсантът си приготвя храната върху спиртна таблетка. Но по време на

съревнования може да се възползваш и от огън. Главното при съревнованията е точното

ориентиране, скоростта, определянето на координатите и връзката. Останалото не е толкова важно.

Откъм огъня се усети остра миризма. Диверсантите пекат кокошка. Пекат я по особен начин:

изкормили са я, отрязали са главата и краката, но перата не са оскубали. Покриват я с дебел слой

мокра глина и - в огъня. Вече и замириса. Скоро ще е готова. Диверсантът няма тенджера и затова

готви в глината. Когато кокошката се опече напълно, разчупват глината, а заедно с глината ще паднат

и перата и кокошчицата с цялата си мазнина отива на масата.

- Другарю полковник, заповядайте.

- Благодаря. Откъде намерихте тая кокошка?

- Дива е, другарю полковник. Безпризорна.

По време на съревнованията войниците от Спецназа могат да намерят и дива свиня, и кокошка, и

петле. Понякога попадат и на диви картофи, диви домати и краставици, дива царевица. Друга група

вари в огромен чайник царевица.

- Ами чайникът откъде е?

- Как да ви кажем. Изпречи ни се на пътя. Защо, мислим си, да не свърши някоя работа толкова ценна

вещ? Опитайте царевичната. Добра е!

Кравцов има правило: поканата на войника приема с благодарност, както приема поканата на

началник-щаба на окръга или на самия командващ. Не прави разлика. Край огъня е весело.

- Излъжи ближния си или някой далечен ще се приближи и ще те излъже.

39

Полковникът е шегаджия. За него всеки десантник гърлото ти ще прегризе. Не е проста работа да

получиш такова уважение от тях. Подчиняват се на всеки по-горен началник, но не всеки уважават и

хитрият като звяр диверсант знае хиляди начини за демонстриране на своето уважение или

неуважение към командира си. А за какво уважават те Кравцов? Затова, че той не крие и не се и

опитва да скрие зверската си порода. Диверсантите са сигурни, че човешката природа е порочна и

непоправима. Най-добре го знаят. Те рискуват всеки ден живота си и всеки ден имат възможност да,

наблюдават човека на границата на смъртта. И затова делят хората на добри и лоши. Добър, според

техните разбирания, е онзи човек, който не крие звяра вътре в себе си. А онзи, който се старае да

изглежда добър, той е опасен. Най-опасните хора са демонстриращите не само положителните си

качества, но и вътрешно вярващите, че са добри. Отвратителният долен престъпник може да убие

човек или десет души, или сто. Но престъпникът никога не убива милиони. Милиони убиват само

онези, които се смятат за добри. Робеспиеровци стават не престъпниците, а най-добрите, най-

хуманните хора. И гилотината е измислена не от престъпниците, а от хуманистите. Най-чудовищните

престъпления в историята са извършили хора, които не са пили водка, не са пушили, не са

изневерявали на жените си и са хранили катеричките с ръка.

Момчетата, с които сега преживяме царевицата, са сигурни, че човек може да бъде добър само до

определена граница Ако животът ги притисне, добрите хора ще станат лоши и това може да се случи

в най-неподходящия момент. За да не бъдат изненадани от такава промяна, по-добре да си нямат

работа с добрите. По-добре с да имат работа с онези, които сега са лоши. Поне ще знаеш какво да

очакваш от него, когато съдбата ти се озъби. В това отношение полковник Кравцов е свой човек за

тях. Върви си, например, по улицата някое напращяло момиче. Задните й части, като две дини в

мрежа, подскачат нагоре-надолу. Какво ще направи диверсантът в подобен случай? Ще я изнасили

поне с поглед, ако не може по друг начин. Но и полковник Кравцов ще постъпи така, окото няма да му

мигне. Затова го и уважават.

Опасен е онзи, който не гледа подир жената. Опасен е онзи, който се мъчи да покаже, че това съвсем

не го интересува. Тъкмо сред такава публика могат да се открият тайните садисти и убийците.

Кравцов не влиза в тази категория. Обича си той женския пол (и кой ли не го обича?) и хич не го и

крие. Властта обича - та любовта ли да крие? И здравата я обича. Която ще да е власт.

Аз го почувствах, когато видях как биеше куклата. Това беше апотеоз на мощта и безпощадната

власт.

Куклата - това е особен човек. Човек за тренировка. Когато провеждаш учебен бой срещу другаря си,

знаеш предварително, че той няма да те убие. Й той знае, че ти няма да го убиеш. Затова интересът

към учебния бой спада.

А виж, куклата може и да те убие, но и на теб няма много да ти се карат, ако й натрошиш ребрата или

врата.

Нашата работа е отговорна. И ръката ни не трябва да трепне в отговорния момент. И няма да трепне.

А за да бъдат командирите ни напълно сигурни в това, ни подхвърлят кукли за тренировка. Куклите не

са измислени от нас. Те са използвани и преди нас и много по-нашироко, но са се наричали другояче.

В ЧК1 са ги наричали "гладиатори", в НКВД - "доброволци", в СМЕРШ2 - "робинзоновци", а при нас те

са "кукли".

1ЧК - "Чрезвичайная комиссия по борьбе с контрареволюциеи и саботажем" - Извънредна комисия за

борба с контрареволюцията и саботажа. (Бел. ред).

2СМЕРШ - "Смерть шпионам" - Смърт на шпионите (специален отдел във войските). (Бел. ред).

Куклата, това е престъпник, осъден на смърт. Онези, които са стари, болни, слаби, които знаят твърде

много - тях ги унищожават веднага след произнасянето на присъдата. Но по-силните и по-здравите

тях преди смъртта им ги използват за засилване мощта на нашата държава. Казват, че осъдените на

смърт ги изпращали в урановите рудници. Глупости. Там работят обикновени затворници. Осъдените

на смърт се използват по-продуктивно. Една от разновидностите на подобно използване е да ги

направят кукли в Спецназ. И на нас ни е добре, и на тях. Ние можем да обработваме бойни хватки без

да се страхуваме, че ще осакатим противника, а те пък получават отсрочка от смъртта.

По-рано гладиаторите и куклите бяха достатъчно за всички. Сега има недостиг. Всичко при нас е в

недостиг. Ту месо няма, ту хляб, а сега и куклите не стигат за всички. А желаещите да използват

куклите не намаляват. Но откъде да ги вземеш? Затова има заповед куклата да се използва дълго

време, внимателно. Но това не влияе много на качеството на занятията. Ти нямаш право сериозно да

го осакатиш, а за него ограничения няма. Той може да загине всеки момент. Няма какво да губи. Като

нищо може да ти счупи врата. Затова и боят с куклата е стократно по-полезен, отколкото

тренировката с инструктора или с колегата. Боят с куклата е истински бой, истински риск. В целия

батальон за Спецназ единствено специалният професионален взвод е допуснат до тренировките с

кукли. Трите обикновени диверсионни роти просто не знаят за съществуването на куклите.

Специалният взвод е отделен от батальона за Спецназ и е скрит в Дубровица, в изправителния

батальон и мястото се пази по-добре, и куклите има къде да се държат.

40

Не обича Кравцов да рискува напразно. Но властта обича. И затова стигне ли в Дубровица, всеки път

се преоблича и отива лично да се тренира с куклите. Тренира дълго и упорито. Голям инат е.

7

Малко вода, половин кутия кафе, солидна порция коняк - и на огъня. Тази варварска смес трябва

дълго да се вари. Пийнеш ли, ще заскачаш като козле. Приятният аромат гъделичка ноздрите.

Сиво разсъмване. Студена мъгла. Лютив дим от огъня. Отново сме сами.

- ДС-то много ли е напакостило?

- Ти, Витя, за цялата армия ли питаш или само за разузнаването?

- И за армията, и за разузнаването.

- Много.

- Защо е станало така?

- Ние бяхме много наивни. Ние служихме на Родината, а чекистите служеха на себе си и на партията.

- Това може ли да се повтори?

- Да. Ако се окажем толкова наивни, колкото и по-рано...

Той разбърква с лъжичка конячната смес. А на мен ми се струва, че решава съдбата ми. Не напразно

остана сам с мен в глухата степ. Не напразно води такива разговори. Като ми разказа за Аквариума,

той ми довери съдбата си. Аз мога и да я преобърна. Защо рискува така? Сигурно в замяна иска

моята собствена съдба. Съгласен съм да рискувам заедно с Кравцов и заради него. Но как да го

покажа?

- Ние не трябва да им позволим това да се повтори. Трябва да сме силни заради благополучието на

нашата Родина. Армията трябва да бъде не по-слаба от ДС... - Изведнъж чувствам, че точно това той

и очаква от мен. - Ние не трябва да им го позволим. Монополът на чекистката власт може да задуши

съветската власт...

- Но и монополът на военната власт може да унищожи съветската власт. Не се ли страхуваш от това,

Викторе? - гледа ме в упор.

- Не се страхувам.

- Какво би правил на мое място? На мястото на съветските генерали и маршали?

- Бих поддържал здрав контакт с колегите си. Ако един е в опасност, всички генерали и маршали

трябва да го защитят. Нужна ни е такава солидарност.

- Има такава солидарност, представи си. Тайна, разбира се. Представи си, че партията и ДС-то са

решили да свалят един от нас. Как да реагират всички останали? Да стачкуват ли? Или всички да си

подадат оставките?

- Мисля, че трябва да отговаряме на удара с удар. Но не по всички наши врагове, а само по най-

опасните. Ако вие лично имате проблеми с местното партийно ръководство или с ДС-то, не вие

трябва да се биете с тях, а всичките ви приятели от целия Съюз трябва да нанасят тайни удари по

вашите врагове. И обратното, когато някой от отдалечените ви приятели е в опасност, трябва да

използвате цялата си мощ за нанасянето на тайни удари по враговете му...

- Добре, Суворов, но помни, че такъв разговор никога не е бил воден. Ти просто си препил коняк и

всичко това сам си си го измислил. Запомни, че е най-добре да стоиш настрана от всички тези борби,

но тогава така и ще си останеш долу, в прахта. Битката за власт е жестока битка. Онзи, който я е

загубил, е престъпникът. Така че по-добре е ти да ги прецакаш, отколкото да бъдеш наивен глупак.

Ако живееш с вълците... А иначе ще те изядат. Но ако вече си тръгнал по този път, по-добре е да не

те хванат, а хванат ли те - да не си признаваш, пък ако ще си признаваш - то да е за нещо

обикновено, а не организирано. Всеки, който се бори за власт, има своя група, своя организация и

никой не прощава подобно нещо на съперниците. Участието в организация е най-страшното, което

може да признаеш. Това е отвратителен край за теб лично. При най-страшните изтезания е по-добре

да си признаеш, че си действал сам. В противен случай изтезанията ще станат още по-страшни. А

сега слушай внимателно.

Гласът му се промени рязко, както и лицето му.

- След една седмица ще заминеш като контрольор с една група за Спецназ. Ще ви спуснат с

парашути над Сгороженецкия полигон. На втория ден групата ще се разпадне на две части. От този

момент ти ще изчезнеш. Пътят ти е към Кишинев. Ще пътуваш само с товарни влакове. Само нощем.

В Кишинев има педагогически институт. Нивото на национализъм в института е над средното. Този

лозунг ще напишеш на стената.

Протяга ми листче от тънка цигарена хартия,

- Ти не знаеш молдавски, затова запомни целия текст наизуст. Сега. Опитай се да го напишеш. Още

веднъж. Помни, всичко това правиш сам. Ако някъде те спрат: ти си изостанал от групата, загубил си

посоката. Мъчиш се сам да се върнеш в щаба на армията без чужда помощ. Затова ще пътуваш

нощно време в товарните вагони. Гледай да не заспиш. Отспивай си през деня, в гората.

- Колко големи да са буквите?

- 15-20 сантиметра ще са достатъчни, за да бъде свален председателят на молдавската ДС.

41

- Само с един лозунг ли?

- Случаят тук е особен. С национализма в института се борят отдавна и без успех. Вземали са най-

строги мерки. Изпратиха донесение в Москва, че сега всичко е наред. Твоята работа е да докажеш, че

не е така. Подозрението може да падне, разбира се, върху Одеския окръг, но одеското военно

ръководство лесно ще докаже пълната си невинност. Ударът, който нанасяме, не е пряк, а е отстрани,

от съседния окръг. Повтарям, действаш сам. Видял си лозунга върху парче лист хартия, който се е

търкалял по улицата, научил си го наизуст и си го написал на стената, без да знаеш значението му.

По-добре е да бъдеш глупак, отколкото конспиратор. Не забрави ли лозунга?

- Не.

8

Пускаха ни от три хиляди метра височина. На втория ден групата се раздели на две. Командирите на

двете подгрупи знаеха, че от този момент действат самостоятелно, без висшестоящ контрол...

9

След пет дни се появих в щаба на армията. Пътят ми е към началника на разузнаването. Докладвам,

че по време на ученията след разделянето на групите, е трябвало да срещна трета група, но не съм я

срещнал, загубил съм ориентировка и дълго време съм търсил, правилния път, без да се възползвам

от картата и от услугите на странични хора. Докладвам с лека усмивка, че задачата е изпълнена.

Чисто е изпълнена.

С леко кимване той ми дава да разбера, че е схванал. Но не ми се усмихва.

10

Минаха три седмици. Следя внимателно всички публикации. Ясно е, че нито в местните, нито в

централните вестници някой ще публикува нещо. Но в местните вестници може да се появи някоя

статийка със заглавие "Да укрепваме пролетарския интернационализъм!" И подобна статийка

липсва...

Той сложи ръката си на рамото ми - винаги се приближава безшумно.

- Не си губи времето. Нищо няма да се случи.

- Защо?

- Защото онова, което написа на стената, няма да навреди на никого: Текстът беше съвсем

неутрален.

- Защо тогава го написах на стената?

- За да съм сигурен в теб.

- През цялото време ли съм бил под наблюдение?

- Почти през цялото. Знаех маршрута ти приблизително, да не говорим за крайния му пункт. Хвърлят

се десетина диверсанти за контролиране и почти всяка твоя крачка е зафиксирана. Разбира се, и

контрольорите не знаят онова, което правят... Когато човек е под напрежение, могат да му хрумнат

най-тъпи идеи. Трябва да бъде контролиран. Та аз те контролирах.

- Защо ми разказахте, че съм бил под ваш контрол?

- За да не ти хрумват глупави идеи и в бъдеще. Ще ти възлагам понякога подобни дреболии, но ти

никога няма да си сигурен, дали отиваш на смъртен риск, или просто те проверявам - усмихна ми се

широко и приятелски. - И знай, че имам толкова материал срещу теб, че във всеки момент мога да те

превърна в кукла.

... Гледа ме изчаквателно, после налива по половин чаша студена водка и мълчаливо ми кима към

едната чаша:

- С началника също може понякога да се пийне. Не се страхувай, не ти се натискаш да ми ставаш

приятел, аз те повиках, пий.

Взех чашата, вдигнах я до нивото на очите си, усмихнах се на шефа и бавно я изпих. Водката е

животворна течност. Той отново наля по половин чаша.

- Слушай, Суворов, на мен дължиш издигането си.

- Винаги ще го помня.

- Наблюдавам те отдавна й се опитвам да те разбера. Според мен ти си роден престъпник, макар и да

не се досещаш за това, и да нямаш криминална закалка. Не ми възразявай, познавам хората по-

добре от теб. Виждам те като на рентген. Пий.

- За ваше здраве.

- Замези си с краставичка.

- Благодаря.

42

Лицето му е мрачно. Изглежда, че е успял да се накваси преди идването ми. А като пийне, винаги

става мрачен. Същото винаги става и с мен. Той, изглежда, отдавна го е забелязал и по някои други,

почти незабележими признаци, рисува портрета ми като гледа себе си.

- Ако ти, негоднико такъв, беше попаднал при криминалните, щеше да се сработиш с тях. Щяха да те

смятат за свой човек, а след няколко години щеше да имаш определен авторитет в бандата. Вземи си

салам, не се притеснявай. Доставя ми се по специалното разпределение. Ти сигурно не си се и

досещал за съществуването на подобни колбаси, преди да те взема при себе си. Пий...

Вече нямаше съмнение, че е изгълтал над половинка водка. И тя започваше полека-лека да действа.

Вилицата в ръката му вече не беше много стабилна, но умът му е напълно изолиран от влиянието на

алкохола. Говори ясно и точно, мисли също ясно и точно.

- Само едно не разбирам в теб, Суворов: ти не усещаш наслада от мъченията или го скриваш? При

нас има широки възможности да се наслаждаваш на силата си. Ванка- педераста можеш да мъчиш

толкова, колкото ти душа иска. А ти се пазиш от тези удоволствия. Защо?

- Не изпитвам удоволствие от мъченията. Той поклати глава:

- Жалко.

- Това лошо ли е за нашата професия?

- Погледнато така, не е. В света има астрономичен брой проститутки, но само малка част от тях се

наслаждават от положението си. За повечето това е много тежка физическа работа и нищо повече.

Но независимо дали една проститутка си харесва работата или не, нивото й много зависи от

отношението й към труда, от чувството й за отговорност, от трудолюбието й. Не е задължително да я

обичаш, но навсякъде трябва да проявяваш трудолюбието си. Какво се хилиш?

- Изразът е интересен: "трудолюбива проститутка".

- Няма какво да се смееш, ние не сме по-добри от проститутките, вършим една не много чиста работа

за нечие си удоволствие и за тежкия си труд получаваме много. Ти не обичаш много професията си,

но си трудолюбив и това ми е достатъчно. Наливай си сам. Налях: си.

- На вас?

- Съвсем малко ми налей. Два пръста. Стоп. А аз те повиках ето защо. Да преживееш на нашата

миризлива планета можеш, само ако прегризеш гърлото на другите. Такава възможност предоставя

властта. А да се задържиш на власт можеш, само ако се катериш нагоре. Много е хлъзгава. Освен

това е необходима и помощ и затова всеки, катерещ се по стръмнините й нагоре, формира своя

група, която върви с него до самия връх или пък лети с него в бездната. Аз те тегля нагоре, но ми е

нужна и твоята помощ, каквато и да ми потрябва, дори от криминален характер да е. Когато ти подире

ми се издигнеш малко по-нагоре, и ти ще си оформиш своя група и ще я теглиш след себе си, а аз ще

тегля теб, мен пък - друг. А всички заедно ще подбутваме нагоре нашия главен лидер.

Изведнъж ме сграбчи за яката:

- Предадеш ли ме, ще съжалиш!

- Няма да ви предам!

- Знам - очите му са мрачни. - Можеш да предаваш, когото си искаш, дори и Съветската родина, но не

и мен. Да не си посмял да го помислиш. Но ти не го и мислиш. Знам го, по сатанинските ти очи го

виждам. Допивай и да тръгваме. Вече е късно. Утре ще дойдеш на работа в 7,00 и за 9,00 ще

подготвиш всичките си документи за предаване. Аз съм назначен за началник на разузнавателното

управление на Прикарпатския военен окръг. Там, в управлението, изтеглям й отбора си. Вземам,

разбира се, не всички и не наведнъж. Някои ще изтегля по-късно. Но ти идваш с мен веднага. Цени го.

11

Не знам какво ми става. Нещо не е наред. Събуждам се нощем и дълго гледам към тавана. Ако ме

бяха изпратили някъде да умра за нечии интереси, щях да стана герой. Не ми е жал да дам живота

си, а и съвсем не ми е притрябвал. Вземайте го, комуто трябва! Вземайте го де! Пропадам в кратък,

тревожен сън. И дяволи ме носят нанякъде. Отлитам нависоко-нависоко. По-далеч от Кравцов. От

Спецназ. От жестоката борба. Готов съм да се боря. Готов съм да прегризвам гърла. Но защо е

всичко това? Битката за власт съвсем не е битка за Родината. А битката за Родината, ще даде ли тя

утеха на душата ми? Вече защитавах твоите, Родино, интереси в Чехословакия. Неприятна задача, да

си кажем правата. Отлитам все по-нагоре и по-нагоре. От недосегаемата звъняща височина гледам

към нещастната си Родина-майка. Ти си тежко болна. Не знам от какво. Може би от бяс? Може

шизофрения да е? Не зная как да ти помогна. Трябва да убия някого, но не знам кого. Къде летя аз?

Може би към Бога? Няма Бог! А може би все пак към Бога? Господи, помогни ми!

43

V ГЛАВА

1

Лвов е най-обърканият град на света. Построили са го преди много векове така, че враговете никога

да не могат да намерят центъра му. Природата е направила всичко, за да помогне на строителите:

хълмове, долчинки, стръмнини. Уличките на Лвов се вият по спирала и изхвърлят неканения

посетител ту към отвесна падина, ту в задънена улица. Аз, изглежда, също съм враг на този град.

Изобщо не мога да открия центъра му. Сред кестените проблясват куполите на голяма църква. Ето я -

почти до мен. Трябва само да се заобиколят две къщи. Но пресечката ме води нагоре, гмурва се под

един мост, два пъти рязко мени посоката си и вече не виждам църквата, пък и едва мога да си

представя в каква посока е. Да се върнем назад и да повторим всичко отначало. Но и това не се

получава. Пресечката ме води към гъста паяжина от криви, гърбави, но учудващо чисти улички и

накрая ме изхвърля на шумна улица с необикновено малки, досущ като играчки, трамвайчета. Не, сам

не мога да се оправя и няма да ми помогне и цялата ми диверсионна подготовка. Такси! Ей, такси! В

щаба на окръга! В Пентагона ли? Да, да, точно там, в Пентагона! Огромните сгради на щаба на

Прикарпатския военен окръг са построени неотдавна. Градът знае тези стъклени грамади като

Пентагона.

Лвовският Пентагон е грандиозна организация, подтискаща новака с изобилието на охрана,

полковнишки пагони и генералски лампази. Но в действителност всичко не е толкова сложно, колкото

ми се видя през първия ден. Щабът на военния окръг е щаб, под чието командване се намира

територия с големината на Западна Германия и с население седемнадесет милиона души. Щабът на

окръга отговаря за опазването на съветската власт на тези територии, за мобилизацията на

населението, промишлеността и транспорта в случай на война. Освен това той има на подчинение

четири армии: въздушна, танкова и две общовойскови. В навечерието на война щабът на окръга ще

се превърне в щаб на фронта и ще управлява армиите.

Организацията на щаба на окръга е точно такава, каквато е и организацията на щаба на армията, с,

тази разлика, че тук всичко е с една степен по-голямо. Щабът се състои не от отдели, а от

управления, а те, от своя страна, се делят на отдели, отделите - на групи. Познаваш ли

организацията на щаба на армията, съвсем лесно ще се ориентираш.

Всичко е ясно. Всичко е разбираемо и логично. Ние, младите пришълци, се стараем за пореден път

да се убедим във всичко и пъхаме носовете си навсякъде: а това какво е? а това за какво е?

Генерал-майор Берестов, бившият началник на разузнаването на Прикарпатския военен окръг, е

сменен, а с него си отиде и цялата му компания: старците - на пенсия, а младежта - в Сибир, на Нова

Земя, в Туркестан. За началник на разузнаването е назначен полковник Кравцов и ние - хората на

Кравцов - безцеремонно се разхождаме по широките коридори на лвовския Пентагон. Построен е

наскоро и то специално за щаб на окръга. Тук всичко е изчислено, всичко е предвидено. Нашето

Второ управление заема цял етаж във вътрешното крило на колосалното здание. Само едно е лошо:

всичките ни прозорци гледат към празния, огромен бетониран двор. Сигурно така е по-добре за

сигурността. Липсата на красив изглед през прозореца е май единственото неудобство, а всичко

останало ни допада. Харесват ни и разумната планировка, и огромните прозорци, и широките

кабинети. Но най-много ни харесва напускането на нашите предшественици, които съвсем доскоро

контролираха цялото разузнаване в окръга, включително и нашата 13-та армия. А сега съдбата

разпръсна тези момчета по далечните краища на империята. Властта е нещо деликатно, крехко. Тя

трябва здраво да се държи. И внимателно.

2

На новото място цялата ни компания, включително и аз, свикваме бързо. Работата ни е все същата,

само че тук размахът е по-широк. Тук е по-интересно. В щаба вече ме познават и ми се усмихват. В

добри отношения съм с момчетата от "инквизицията" - групата на преводачите, вече ми разказват

анекдоти шифровачите от свързочния възел и операторите от центъра по радиопеленгация. Но и

извън границите на Второ управление вече ме познават. Преди всичко в бойното планиране - в Първо

управление. Бойното планиране е за никъде без нашите прогнози. Но на тях им е забранено

влизането в нашето управление и затова те ни викат при себе си:

- Витя, какво смята да прави през идващата седмица неприятелят в Битбург?

Битбург е американска авиобаза в Западна Германия. И за да отговоря на този въпрос, трябва да се

поразровя из книжата си. След Десет минути вече съм в Първо управление:

- Активността на летището е в границата на нормата, с едно изключение: в сряда от САЩ ще долетят

три транспортни самолета C-141.

Когато даваме подобни прогнози, операторите се усмихват: "Добре работи момчето!"

На тях, на операторите, не им се полага да знаят как птичките стигат до нас. Но и те са хора, и те

четат шпионски истории и по тази причина почти точно знаят, че Кравцов има супершпионин в

44

някакъв НАТОвски щаб. Помежду си го наричат "момчето". Хвалят "момчето" и много доволни от него

са офицерите от бойното планиране. Кравцов наистина има завербувани хора. Всеки военен окръг

вербува чужденци и за получаване на информация, и за диверсии. Но в дадения случай "момчето"

няма нищо общо. Постъпващото от секретната агентура Кравцов държи в касата си и почти на никого

не го показва. А онова, с което подхранваме бойното планиране, има много по-прозаичен произход.

Източникът на информация се нарича "графици на активността". И този начин за получаването на

информация се свежда до внимателното следене на активността на радиостанциите и радарите на

противника. За всяка радиостанция, за всеки радар е заведена папка: тип, предназначение, къде е

разположена, на кого принадлежи, на какви честоти работи. Твърде много съобщения се

разшифроват от нашия Пети отдел. Но има радиостанции, чиито съобщения не успяваме да

разшифроваме с години. И именно те ни интересуват най-много, защото тъкмо те и са най-важните.

Независимо дали са ни ясни съобщенията или не са, чертае се график на активността на станцията и

всяко нейно обаждане в ефира се фиксира. Всяка станция има свой характер и свой почерк. Някои

станции работят през деня, други - нощем, трети имат почивни дни, четвърти нямат. Ако се фиксира и

анализира всяко съобщение в ефира, скоро става възможно да се предсказва и поведението.

Освен това ефективността на радиостанциите в ефира се съпоставя с дейността на противниковите

войски. За нас са безценни сведенията, получавани от шофьорите на съветските камиони в чужбина,

от шафнерите на съветските влакове, от екипажите на "Аерофлот", от нашите спортисти и, разбира

се, от агентурата. Сведенията са откъслечни и несвързани: "Една дивизия е вдигната по тревога",

"Ракетна батарея е заминала в неизвестна посока", "Масово излитане на всички самолети". Нашият

компютър съпоставя тези частици с активността в ефира. Отбелязват се закономерностите, отчитат

се специалните случаи и изключенията от правилата. И ето, в резултат на многогодишния анализ,

става напълно възможно да се каже: "Ако РБ-7665-1 е в ефира, значи след четири дни ще бъде

извършено масово излитане в Рамщайн". Това е ненарушим закон. А ако изведнъж заработи

станцията, която наричаме Ц-1000, тук вече и на едно дете ще му стане ясно, че ще бъде повишена

боеготовността на американските войски в Европа. Или ако, например...

- Слушай, Витя, ние естествено разбираме, че не трябва да се говори за това... Но вие... Как да го

кажем по-ясно... Най-общо казано, пазете "момчето".

3

Проверяват ме. Ще ме проверяват през целия ми живот. Такава ми е работата. Проверяват ме за

уравновесеност, за издръжливост, за преданост. Проверяват не само мен. Всички проверяват. На кого

се усмихваш, на кого - не, с кого пиеш, с кого спиш. А ако не го правиш с никого, отново проверка:

защо?

- Влез.

- Другарю полковник, старши лей...

- Сядай - заповядва ми той.

Той - това е полковник Марчук, новият заместник на Кравцов. Съветското военно разузнаване няма

специална форма. Всеки е във формата на онези войски, от които е дошъл в разузнаването. Аз,

например, съм танкист, Кравцов е артилерист. В разузнавателното управление при нас има

пехотинци и летци, и сапьори, и химици. А полковник Марчук е медик. Върху петлиците му, малинови

на цвят, има златиста чаша и голяма змия около нея. Красива е емблемата на медиците. Не, разбира

се, като нашата, на танкистите, но все пак е красива. В армията разшифроват медицинската емблема

по свой начин: хитър е като змия и в пиенето си го бива,

Марчук ме гледа с тежък, подтискащ поглед. Да не би хипнотизатор да е? От този поглед настръхвам.

Но го издържам. Тренингът ми в това отношение е солиден. Всеки в Спецназ тренира върху кучетата:

ако се гледа едно куче в очите, то не издържа човешкия поглед. Наистина, ако е само, а не е в

глутница. Срещу глутницата трябва да помагаш на погледа-си с нож. Гледаш го в очите, а с ножа - в

хълбока му, в хълбока. И тогава започвай да гледаш друго куче.

- Виж какво, Суворов, наблюдаваме те внимателно. Работиш добре и ни харесваш. Мозъкът ти е като

компютър... нерегулиран. Но ти се поддаваш на регулиране. Вярвам в това. Иначе нямаше да те

държим тук. Паметта ти е отлична. Способността за анализ е достатъчно развита. Вкусът ти е

изискан. Хубаво момиче от групата за контрол си си избрал. Екстра момиче. Знаем го. Тя не

допускаше никого до себе си. Виж го ти. А като те гледа човек - нищо забележително...

Не се изчервявам. Да не съм от институт за благородни девици. Аз съм боен офицер. Пък и кожата

ми не е такава. Кожата ми е азиатска и кръвта ми е азиатска. Затова не се изчервявам, физиологията

ми не е такава. Но как, дявол да го вземе, са научили за моето момиче?

- Колкото и печално да е, Суворов, длъжни сме да знаем тези неща. Длъжни сме всичко за теб да

знаем. Такава ни е работата. Изучавайки те, ние правим изводи и в по-голямата си част това са

положителни изводи. Най-много ни харесва прогресът, с който ти се освобождаваш от недостатъците

си. Сега почти не се страхуваш от височина и от затворени помещения. С кръвта всичко е наред. Ти

45

вече не се страхуваш от нея и това е изключително важно в нашата работа. Не те плаши

неизбежността на смъртта, В добри отношения с кучетата си. Е, малко разбира се, ще трябва да те

пошлифоваме още. Но виж, с жабите и змиите хич те няма. Страх те е,

- Страх ме е - признах си. - А вие как разбрахте?

- Това не е твой проблем. Твоят проблем е да се научиш да не се страхуваш от змиите. Какво им се

плашиш? Както виждаш, при мен дори върху петлиците ми има змийче. А някои хора дори ги ядат.

- Китайците ли?

- Не само те. французите също.

- По време на глад, другарю полковник, аз по-леко хора бих ял.

- Те не го правят от глад. Това е деликатес. Не вярваш ли?

Естествено, че не вярвам. Пропаганда. Демек, във франция животът е лош. Ако продължи да

настоява, аз, естествено, ще се съглася, че пролетариатът във Франция живее зле. Но това - само на

глас. А дълбоко в себе си ще си остана на старото мнение. Животът във Франция е добър и

пролетариатът не яде жаби. Но Марчук не можеш излъга. Прочете веднага съмнението в очите ми.

- Ела тук - вика ме в кинозалата, където ни показват секретни филми за неприятеля. Натиска едно

копче и на. екрана се появиха кухня, готвачи, жаби, тенджери, червен салон, келнери, клиенти на

ресторанта. Посетителите не приличат на фокусници, но изядоха жабешките бутчета.

- Е, какво?

Че какво мога да кажа? Уж няма какво да се крие. Но ето, наскоро филм ни прожектираха,

"Освобождение", и Хитлер беше в него. Но какъв Хитлер е това - артист от ГДР, Диц се казва. Виж,

ако ти, полковник, сам беше изял една жаба, тогава вече щях да повярвам, а на кино може да

показват каквото си искат, дори и Хитлер, да не говорим за жабите.

- Е, какво? - повтаря той. Какво да му кажеш? Ако му кажа, че съм повярвал, веднага ще ме почне:

"Как ти, разузнавачо, повярва на такава глупост? Аз прожектирам врели-некипели, а ти вярваш? Как

ти, офицерът по информацията, ще можеш да различаваш ценните документи от фалшифицираните?

- Не - казвам - не мога да повярвам на този филм. фалшификация. Евтина. Ако хората няма какво да

ядат, то те, в краен случай, могат да изядат котка или куче. Защо точно жаби? - Напълно ми е ясно, че

филмът е учебен. Проверяват съобразителността ми. Я онази дама какъв пухкав пудел има. Тук ме

проверяват дали съм забелязал пудела или не. Естествено, че съм го забелязал. И правя извода,

който вие явно искате до получите от мен: нормалният човек няма да яде Жаби, ако има пудел на

разположение. Не е логично това.

А Марчук вече се сърди:

- Жабите струват пари, и то много.

Мълча. Не влизам в спор. На всекиго е ясно, че жабите не може да са скъпи. Но се съгласявам

дипломатично с полковника, неопределено, като си оставям вратичка за отстъпление:

- Щуреят, защото им е широко около врата. Буржоазно разложение.

-. Ето, виждаш ли. Най-после повярва. Защо ти прожектирах филма: хората ги ядат, а ти се страхуваш

дори да ги хванеш с ръка. Ако говорим откровено, аз самият не мога да хвана с ръка жаба или змия,

но на мен това не ми и трябва. А ти, Викторе, си начинаещ млад и перспективен офицер от

разузнаването, на теб това ти е необходимо.

Вътрешно изстивам: нима ще ме карат и да ги ям? Марчук е психолог. Чете мислите ми като в книга:

- Не бой се, няма да те караме да ядеш жаби. Змии - може, но жаби - не.

4

Войничето е съвсем ниско. Личицето му е детско. Миглите му са дълги, като на момиче. Диверсант.

От Спецназа. Четирите батальона на диверсионната бригада са попълнени с грамадни войници.

Вървят из градчето като стадо мечоци. Но една рота в бригадата е попълнена с разнокалибрени

войничета, понякога съвсем дребнички. Това е специалната професионална рота. Тя е по-опасна,

отколкото четирите батальона мечоци, взети заедно.

Войничето е с тъничка шийка, фамилията му не е руска - Кила. Но не е взето току-така в специалната

рота. Значи, че е специалист в някаква особена област убийства. Веднъж го видях да отблъсква

атаките на четирима души, облечени със защитни доспехи и въоръжени с дълги пръти. Отблъскваше

атаката на прътовете с обикновена сапьорна лопатка. Нямаше злоба в него, имаше ловкост. Такъв

бой винаги привлича вниманието. Закъдето и да бърза диверсантът, види ли, че на централната

площадка има бой, непременно ще се спре да погледа. Ах, колко хубав бой беше това! И ето, същият

войник е пред мен. Ще ме обучава на нещо. Ето, измъква от кофата една малка зелена жабка и ми

обяснява, че най-добре човек може да свикне с нея, ако си поиграе. С жабата могат да се правят

необикновени неща. Може, например, да се пъхне една сламка в нея и да се надуе. Тогава тя ще

плува по повърхността, но няма да може да се гмурка и това е много смешно. Може да се съблече.

Стриптийз да се направи Изважда едно малко ножче и показва как става. Прави малки разрези в

краищата на устата и с едно движение й смъква кожата. Оказва се, че кожата й се смъква много

лесно, като ръкавица от ръка. Кила пуска "разсъблечената" жаба на земята. Виждат се всичките й

46

мускули, кости и кръвоносни съдове. Жабата скача по пода. Квака. Впечатлението е такова, сякаш

съвсем не я боли. Войничето бърка с ръка в кофата, взема още една жаба, сваля й кожата, като

кората на банан и я пуска на пода. Сега скачайте двете - за да не ви е скучно,

- Другарю старши лейтенант, полковник Марчук ми заповяда да ви покажа цялото си стопанство и

малко да посвикнете с тези животинки.

- Ти и със змиите ли така свободно се държиш?

- Точно с тях се и държа. А жабите в стопанството ми са, само за да храня змийчетата.

- И тези ли ще дадеш на змиите?

- Разсъблечените ли? Аха. Защо да се прахосва стоката? Отваря капака и пуска двете жаби в голям

стъклен кафез, където в ъгъла е застинала една отвратителна сива гадина.

- Ти с какви змии работиш?

- С пепелянки, с ефи. Поискахме кобра от разузнаването на Туркестански окръг, но още не е

пристигнала. Нищо работа, но превозът й е скъп. По пътя трябва да се топли, да се храни, да се пои.

Нежно същество е, нарушиш ли му режима, непременно ще пукне.

- Теб кой те научи на този занаят?

- Самоук съм. Любител. От дете съм с тях.

- Обичаш ли ги?

- Обичам ги - каза го съвсем обикновено и без никакво театралничене. И аз разбрах: войничето не

лъже. Любител мръсен! И то на змии!

В този момент двете голи жаби заквакаха пронизително. Ленивата дебела гадина най-после ги

удостои с вниманието си.

- Седнете, другарю старши лейтенант - погледнах към стола. Убедих се, че отгоре му не се е свила

някоя студена, хлъзгава гадина. Седнах. Потръпнах.

Кила се усмихва:

- След десет урока вие сам ще искате да дойдете тук.

Но не се сбъдна пророчеството му. Змиите са ми все така отвратителни. Но в интерес на истината,

вече мога да държа змия в ръката си. Знам как да я хвана с гола ръка. Знам как да я изкормя и да я

опека на дълга пръчка или на парче тел. И ако животът постави пред мен алтернативата: да изям

човек или змия, първо ще изям змията.

5

Хеликоптерът ни остави на един блатист остров. Скоро Кравцов ще замине с него обратно и аз ще

остана сам на контролната точка

- Ако групата започне връзка, без да е организирала наблюдение и отбрана, добавяй й по един

наказателен час...

- Разбрано.

- За всяко нарушение при подготовката на шифрованото съобщение, изключвай цялата група от

състезанието.

- Разбрано.

- Следи да пият вода правилно. Водата не трябва да се гълта. Трябва да се поеме по малко и да се

държи в устата няколко секунди, докато се овлажнят езикът и глътката. Онзи, който гълта водата,

никога няма да се напие, той се изпотява, не му стига никога водата, излиза бързо от строя. Видиш

ли, че пият неправилно, смело им пиши по пет наказателни, че и по десет.

- Всичко е ясно, другарю полковник. Не съм за първи път на контролата. Да бяхте дремнали малко.

Хеликоптерът ще се върне след час. Тъкмо ще имате време. От колко време вече бодърствате...

- Това, Викторе, е нищо. Аз не смятам служебните грижи изобщо за грижи. По-лошо е, когато

партийното ръководство досажда. Върви ни: отношенията между партийното ръководство и

командващия окръга в Лвов са добри. А виж, в Ростов командващият Северокавказкия военен окръг,

генерал лейтенантът от танковите войски Литовцев, зле. Местните партийни босове заедно с КГБ са

се опълчили срещу него. Тровят му живота. Пишат жалби до Централния комитет. Вече са написали

повече жалби и доноси, отколкото Дюма - романи...

- И никой ли не може да помогне на генерал-лейтенант Литовцев?

- Как да ти кажа... Той има много приятели. Но как да помогнеш? Ние сме зависими хора. Почитаме и

не нарушаваме уставите, наставленията, военното законодателство... Как да му помогнеш в рамките

на закона?

- Другарю полковник, може би аз мога да помогна с нещо?

- Че с какво ти, Витя, старши-лейтенант, можеш да помогнеш на един генерал-лейтенант?

- Чака ме дълга нощ, ще помисля...

- Между другото, няма какво много да се мисли... Всичко вече е измислено. Трябва да се действа.

Струва ми се, че хеликоптерът бръмчи... Сигурно е за мен. Ето какво, Викторе, тук, на ученията

присъства моят колега, началникът на разузнаването на Северокавказкия военен окръг генерал-

майор Забалуев. Той иска да наблюдава лично преминаването на диверсионните групи, но не иска да

47

смущава диверсантите със званието си. Утре ще бъде заедно с теб на контролната точка, формата му

е нашата, обикновената: сива куртка без отличителни знаци. Няма да се меси в действията на

групите. Просто иска да погледа и да си поговори с теб... Ако ти наистина искаш да помогнеш, помоли

го...

- Мислите ли, другарю полковник, че след завършване на съревнованията ще ми се наложи да се

разболея?

- Такава заповед не съм ти давал. Ако сам почувстваш, че трябва, разбира се. Но помни: в нашата

армия просто така не се боледува, трябва да имаш бележка от лекар.

- Ще имам.

- Само че внимавай, има ситуации, когато човек се чувства болен, а лекарят не смята така. Това е

лоша ситуация. Трябва така да боледуваш, че лекарят да не се съмнява. Температурата наистина

трябва да бъде висока. Знаеш как става понякога: ти самият чувстваш, че си болен, а нямаш

температура.

- Ще имам температура.

- Добре, Викторе. Желая ти успехи. Имаш ли с какво да нахраниш генерала?

- Да.

- Само водка не му навирай... ако сам не помоли.

6

След девет дни се явявам при полковник Кравцов да доложа, че след съревнованията боледувах, но

сега се чувствам добре. Той ми се усмихва и леко ме смъмри. Тренираният разузнавач никога не

боледува. Нужен е контрол. Болестта трябва да се гони от тялото. Тялото е подчинено на волята ни, а

с волево усилие може всякаква болест да се изгони, дори и ракът. Силните хора не боледуват,

боледуват слабите духом.

Той ми се кара, а самият цъфти. Сам не може да скрие усмивката си. Усмихва се сърдечно и открито.

Така се усмихват войниците след бой с щикове: не ни закачайте! Закачите ли ни, ще ви изкормим с

щиковете.

7

Много врагове имаш, братко-диверсант. Ранното утро и късният залез са срещу теб. Бръмчащият

комар и ревящият хеликоптер са ти врагове. Лошо е, братко, когато слънцето ти грее в очите. Лошо е,

момче, когато попаднеш под лъча на прожектора. Лошо е, когато сърцето ти загалопира. Лошо е,

когато хиляди електронни устройства слухтят в ефира, ловейки дрезгавия ти шепот и неравното

дишане. Лошо за теб е винаги, братко. Но се случва и по-лошо. Случва се да е съвсем зле. Съвсем

зле е тогава, когато се появява главният ти враг. Срещу теб ще измислят какви ли не хитрости:

противопехотни мини и електронни датчици, но главният враг си остава винаги главен. Главният ти

враг, приятелю мой, има щръкнали уши, жълти кучешки зъби с капки злобна слюнка по тях, сива

козина и дълга опашка. Очите му са кафяви с жълти точици и козината под нашийника е рижава.

Главният ти враг е по-бърз от теб. Той усеща миризмата ти с носа си. Главният ти враг има гигантски

отскок, когато се хвърля към врата ти.

Ето го. Вражището. Главното. Най-главното. А, гадина такава, как си се озъбила. Козината -

настръхнала. Опашката - подвига. Ушите - присвити. Това е преди скока. Сега, мръсникът му с

мръсник, ще скочи. Само хрипти. Около устата му има лепкава слюнка. Като бясно е. В КГБ в личните

досиета на подобни кучета, е предвидена специална графа. Нарича се "озлобеност". И пишат умните

специалисти страшни думи в тази графа: добра озлобеност, отлична озлобеност. Сигурно в графата

за озлобеност на този пес има само възклицателни знаци. Марс се казва звярът му със звяр и е на

граничните войски на КГБ. Не бих казал, че е огромен пес. Виждал съм и по-големи. Но Марс е

опитен. И това го знаят всички.

Днес не съм аз срещу Марс. Днес срещу него ще работи Женя Биченко, Изкрещяхме напътствени

думи към Женя - дръж се, дай му да се разбере, изиграй му диверсантските хватки и всичко останало,

на което са те учили в Спецназ. Съвети в подобна ситуация не се полага и не е прието да се дават.

Съветът, дори най-добрият, може да отвлече в последния момент вниманието на боеца и свирепото

животно да го захапе право за гърлото.

Ножа Женя държи в лявата си ръка, а куртката - в дясната. Но не е омотал ръката си с куртката.

Просто я държи увиснала на протегнатата напред ръка. На песа това не му харесва. Не е както

обикновено. И ножът в лявата ръка не му се харесва. Защо в лявата? Не бърза песът. Мести поглед

от ножа към гърлото и от гърлото към ножа. Но гледа и към куртката. Защо човекът не я е навил около

ръката си? Знае сивият с кучешкото си знаене, че само едната ръка на човека е решаваща, втората е

допълваща, само отвличаща. И той, песът, не трябва да сгреши. Трябва да се хвърли върху онази

ръка, която е по-страшната, която е решаващата. А може би все пак към гърлото? Хвърля един

поглед песът, избира. Когато вземе кучешкото си решение, погледът му ще застине и той ще се

48

хвърли. И човекът на арената, и ние, зрителите, очакваме точно този момент. Пред скока на кучето

погледът му застива и човек има на разположение един кратък миг за насрещен удар. Но Марс е

опитен. И се хвърля внезапно, без ръмжене и хриптене. Хвърля се, както не се хвърлят другите

кучета. Хвърля се, без да спира поглед, без да се извива преди скока. Дългото му тяло изведнъж

увисва във въздуха, зейналата муцуна, страшните му очи изведнъж политат към Женка и никой не

извиква, не изпищява. Никой не улавя момента на скока. Очаквахме го секунда по-късно. И затова

песът летеше в тишината към гърлото на Женка. Само женковата куртка шибна сивия през очите.

Само черният му ботуш блясна с подковата си. Само песът зави, отлитайки в ъгъла. Ние ревнахме от

възторг. У-у-у-у... Почнахме да квичим като диви глигани. Скимтяхме от радост.

- Коли, Женка! Заколи го, сивия! С ножчето, с ножчето! Стъпчи го, докато не е станал!

Но Женка не преби скимтящото куче. Не почна да коли задъхващото се животно. Прескочи бариерата

и се оказа в прегръдките на ликуващото диверсантско братство.

Ех, Женка! Как само го фрасна с ботуша! Как го хвана! В началото на скока. Точно по време на

излитането, Женка, Женка!

А на арената, край издъхващото куче плаче едно войниче с ярко-зелени пагони и кой знае защо

пъхаше парченце от изцапана бучка захар в окървавената уста на звяра.

8

- Другарю старши лейтенант, вика ви началникът на строевия отдел.

- Идвам.

От всички отдели на щаба строевият е най-малкият. В щабовете на военните окръзи отделите

обикновено се командват от полковници, управленията - от генерал-майори и само началникът на

строевия отдел е майор. Но когато един офицер го викат в строевия отдел, той не може да не се

стегне. Дявол да го вземе, какво ли ме очаква? Строевият отдел е малка зала, в която седят един

стар побелял майор - канцеларски плъх, и трима ефрейтори - писари. На всеки му настръхва кожата,

когато го викат в строевия отдел. Не е важно дали си старши лейтенант или генерал-майор.

Строевият отдел е учреждението, в което волята на командващия окръга се превръща в писмена

заповед. А написаното с перо... Строевият отдел е каналът, по който върховният главнокомандващ,

министърът на отбраната и началникът на Генералния щаб изпращат заповедите до подчинените си.

Строевият отдел довежда заповедите до знанието на онези, до които са адресирани.

- Другарю майор! Старши лейтенант Суворов дойде по ваша заповед!

- Удостоверението на масата.

Поех дълбоко въздух, поставих малката зелена книжка със златна звезда пред майора. Майорът

спокойно взе "Личното удостоверение на офицера", внимателно го разгледа, кой знае защо дълго се

взира в страницата, където е регистрирано личното ми оръжие и страницата, където е посочена

кръвната ми група. Нито един мускул не трепва върху спаруженото му лице. Върши си работата точно

като машина и безстрастно като палач. Майорът предаде удостоверението на ефрейтора. На масата

при ефрейтора вече всичко е готово. Топна дългото златно перо в черния туш и написа внимателно

нещо в удостоверението. Стоя изпънат, но не протягам шия да надникна през рамо към ефрейтора.

Търпение. След минута майорът ще обяви нечие решение. Ефрейторът попи черния туш и върна

удостоверението на майора. Майорът ме погледна изпитателно, извади от едно малко тайно джобче

странен ключ на верижка, отвори огромната врата на касата, взе един голям печат, дълго се прицелва

и изведнъж точно и рязко удари с него по току-що изписаната страница на удостоверението.

- Слушай заповедта! Изпънах се.

- Заповед номер 0257 до личния състав на Прикарпатския военен окръг. Секретно. Точка 17. На

старши лейтенант В. АСуворов, офицер от Второ управление на щаба на окръга, да се присвои

предсрочно воинско звание капитан, в съответствие с докладната записка на началника на Второ

управление, полковник Кравцов и началника на щаба на окръга, генерал-лейтенант Володин. Подпис:

"Гекерал-лейтенант от танковите войски, Обатуров".

- Служа на Съветския съюз!

- Поздравявам ви, капитане.

- Благодаря, другарю майор. Приемете поканата ми за изнасяне на тялото.

- Благодаря, Витя, за поканата. Но не мога да я приема. Ако приемах всяко предложение, отдавна да

съм се пропил. Не ми се сърди. Ето, само днес в списъка са 116 души, 18 от тях - предсрочно. Не ми

се сърди, Витя.

Майорът ми протегна удостоверението и ръката си.

- Още веднъж благодаря, другарю майор. Летя, сякаш с крила, по стълбите и коридорите.

- Какво те е ощастливило така?

- Защо те викаха при язовеца, в бърлогата? Не отговарям на никого. Не трябва да отговарям сега.

Лоша поличба е. Първи трябва да научи командирът ми и никой друг.

- Витя, какво си разцъфнал такъв? Да не би звание да са ти присвоили?

49

- Не, не. Още година и половина имам до капитанството. Ех, по-бързо да стигна до отдела. Дявол ги

взел тези бронирани врати, тези допуски й пропуски.

- Другарю полковник, разрешете да вляза.

- Влез - Кравцов не се откъсва от картата.

- Другарю полковник, старши лейтенант Суворов. Представям се по случай предсрочното ми

произвеждане в офицерско звание капитан.

Кравцов ме огледа. Кой знае защо, погледна към краката си.

- Поздравявам те, капитане.

- Служа на Съветския съюз.

- В Съветската армия капитанът има най-много звезди от всички - цели четири. В това отношение ти,

Витя, си на максимума. Затова не ти пожелавам много звезди, пожелавам ти малко, но големи.

- Благодаря, другарю полковник. Разрешете да ви поканя на изнасяне на тялото.

- Кога?

- Днес, кога друг ден?

- Какво ще кажеш, ако го отложим за утре? През нощта трябва да пътуваме за подготовка на

ученията. Ще се изпонапият момчетата вечерта, не можеш ги събра после. А като отидем на полето,

там и ще го отпразнуваме утре.

- Отлично.

- За днес си свободен. Помни, че тръгваме в три часа през нощта

- Помня.

- Тогава си свободен.

- Слушам.

9

Ученията от години се правят на едни и съши полета и полигони. Щабните офицери добре познават

местността, където ще се разгърнат учебните боеве. И въпреки това преди началото на големите

учения; офицерите, на които им предстои да действат като посредници проверяващи, трябва още

веднъж да отидат и на място да се убедят,'{ че всичко е готово: местността е оградена, макетите,

маркиращи противника, са сложени, опасните зони са обозначени със специални знаци. Всеки

проверяващ трябва да се вживее на участъка си в предстоящото сражение и да подготви за тези,

които ще проверява и обучава, уводни въпроси и ситуации, съответстващи именно на тази местност,

а не на някоя друга.

Поради това, че проверяващите познават добре района на предстоящите учения (мнозина тук са

получили лейтенатския си старт, тук и тях самите едно време някой ги е проверявал), отиването на

местността преди ученията се превръща в нещо като малък излет, малка колективна разходка,

известно отпускане от нервното щабно суетене.

- Всичко ясно ли е? На всички?

- Ясно - дружно изреваха щабните.

- Тогава е време за обяд. Моля на масата. Днес ни гощава Витя Суворов.

-Никаква маса, реално погледнато, няма. Просто десетина сиви войнишки одеала са разстлани на

чистата полянка в еловата горичка край едно звънливо поточе. Всичко, което е с нас - всичкото е на

масата: рибни и месни консерви, тънки резенчета розова сланина, лук, краставички, репички,

Войниците-шофьори са изпекли картофи в огъня и са сварили рибена чорба.

Посочвам с ръка почетното място на полковник Кравцов. Такава е традицията. Той се отказва и ми

посочи на мен. Това също е традиция. Аз трябва да се откажа. Два пъти. А на третия път трябва да

приема поканата и да посоча на Кравцов мястото отдясно на мен. Всички останали сами се

настаняват по старшинство: заместниците на Кравцов, началниците на отдели, заместниците им,

след това ръководителите на групи и всички останали.

Бутилките на масата трябва да постави най-младият от присъстващите. Това е Толя Бутурлин -

лейтенант от "инквизицията", групата на преводачите, с други думи. Добро момче. Гледа си работата

сериозно. Традицията му забранява сега де се усмихва. Всички останали също са сериозни. Не е

прието сега нито да се усмихват, нито да разговарят. И въпроси не се задават защо начело на масата

седи старши лейтенант. На всички е ясно защо се редят студените бутилки, но е неприлично да се

говори за тях, както и за причината за появяването им. Седи си чинно и си мълчи...

Толик носи бутилките от ручея. Те са подредени там, в ледената вода, в една хубава купчинка.

Водата проблясва върху прозрачното стъкло, пени се и ромоли.

- Къде ти е съдът? - така е прието да се попита,

- Ето го - подавам на Кравцов голяма ръбеста чаша. Налива той прозрачната течност до ръба й.

Слага я пред мен. Внимателно я поставя. Не трябва да се излее нито капка

Но и чашата трябва да бъде пълна. Колкото по-пълна е, толкова по-добре. Всички мълчат. Сякаш не

ги интересува какво става. А Кравцов изважда от командирската си чанта една малка сребриста

50

звездичка и внимателно я пуска в чашата ми. Дрънна тя едва доловимо, подскочи няколко пъти на

дъното, проблясна.

Вземам си чашата, ох, само да не я разлея, поднасям я към устните си. Не е прието да протягаш

устни към чашата, макар това и да подсказва природата - отпий съвсем малко и тогава и капка няма

да се пролее. Вдигам все по-високо чашата си. Ето един слънчев лъч прониза ледено-студената

течност и се разпадна на разноцветни светлинки. А сега трябва да отдръпна малко чашата от

слънцето леко към себе си и надолу. Вече докосна усните ми. Студена е. Всмукнах от огнената

напитка. Дъното на чашата се вдига все по-нагоре. И звездичката на дъното се размърда и бавно се

плъзна към устните ми. Докосна ги. Офицерът, значи, посреща с целувка новата си звездичка. Леко я

задържах с устните си, докато огнената течност от чашата бълбукаше в мен. Край. Вземам

внимателно с лявата си ръка звездичката и се оглеждам: чашата трябва да се счупи. Затова върху

меката трева нечия грижлива ръка е сложила голям камък, фраснах чашата в камъка, посипаха се

звънтящите парчета, а мократа звездичка на полковник Кравцов подавам. Кравцов с малка

командирска линийка измерва мястото на десния ми пагон. Четвъртата звездичка трябва да бъде

точно на червената линия, а центърът й трябва да е 25 мм над предишната. Ето я, мократа, отиде на

мястото си. Време ми е вече да хапна, да пийна, да замезя с краставичка водката.

- Къде ти е чашата? - така е прието да се попита.

Две рамене, два пагона. Значи и две звездички. Значи и две чаши... в началото на церемонията.

Подавам втората чаша. Отново в нея заиграва огнено-ледената течност. Отново чашата е пълна до

ръба.

Станах. Прав по-лесно се пие. Разрешава се да станеш. Никой няма да възрази по този въпрос.

Можех да пия и първата чаша стоешком -традицията не е против това. Важното е чашите да са

пълни. Важното е капка да не капне от скъпоценната брилянтна течност.

Блесна втората звездичка-красавица в потока от водка. Огнената благодат се вля в душата ми.

Извънтяха счупените парчета. И на втория пагон се появи мократа и островърхата. Сега Кравцов си

налива сам. Догоре. И всеки сам тихо си налива. Ръката ти е господар. Наливай, колкото искаш. Ако

уважаваш Витя Суворов, ще си пълниш чашата. Не го ли уважаваш, наливай колкото искаш. Важното

е да пиеш до дъно.

- Да пием... - смирено предлага полковникът.

В такъв момент не е прието да се говори за какво се пие. Да пием и толкова. Всички пият бавно и

чинно. Всички пият до дъно. Само аз не пия. Сега аз имам право да ги гледам поред. Кой колко си е

налял. Кой - пълна чаша, кой - две трети. Но всички бяха с пълни. И вече всички са пресушени. Сега и

аз мога де се усмихна. Но широко. Защото по традиция аз съм все още старши лейтенант, макар

заповедта да беше от вчера, макар днес да ми бяха сложили вече и новите звезди на пагоните.

Ето и Кравцов си изпразни чашата. Прокара я с малко водица. Сега трябва да последва ритуалната

фраза:

- Полкът ни има попълнение!

Точно от този момент нататък се смята, че офицерът е получил повишение. От този момент аз вече

съм капитан.

Всички се развикаха, разшумяха. Всички са усмихнати. Пожелания, поздравления. Сега всички

говорят. Сега се смеят всички. Сега свършиха церемониите. Сега традициите са забравени. Започва

офицерската разпивка. И ако истината е във виното, то днес тя е изцяло на наша страна. Тичай,

Толик, към ручея. Тичай, Толик. Ти си най-млад от всички. Ще дойде, Толик, и твоето време. Ще

дойде празникът и на твоята улица. Непременно ще дойде.

10

Жега. Прах. Пясъкът скърца в зъбите. От хоризонта до хоризонта - степ. Слънцето е бяло, жестоко и

равнодушно - удря безмилостно в очите, като следователска лампа по време на разпит. Рядко тук-там

- някое уродливо дръвче - разкривено от степните бури - нарушава тревожното еднообразие.

Добри човече, плюй, прекръсти се и се връщай в къщи. Няма какво да търсиш тук. А ние, грешниците,

ще тръгнем напред, там, където опърлената степ се прекъсва от стръмния бряг на мръсния Ингул,

там, където в трептящата мараня са се скупчили скелетите на караулните кули, там, където десетки

редове бодлива тел са омотани около безнадеждно хилавите горички. Дървенцата са тънички.

Листата им -сиви под дебелия слой прах. Може кулите да не са караулни? Може на геолозите да са?

Може нефт да има? Какъв ти нефт, по дяволите? Кулите са с прожектори и с картечници! Много кули.

Много прожектори. Много картечници. Значи, не сме сгрешили. Значи, че сме на прав път. На верния

път сте, другари! Нататък. Жълти води. Ще дойде време и това име ще зазвучи толкова страшно,

колкото Хатин, Освиенцим, Суханово, Бабий Яр, Бухенвалд, Киштим. Но още не е настъпило. И

затова, чул страшното име, гражданинът не трепва. Не преобръща вътрешностите му и не го побиват

тръпки. Пък и не само у гражданина, ами и у затворниците, които ги подкарват от станцията към

кулите в една безкрайна колона, това име не предизвиква никакви асоциации. Мнозина се радват:

това не е Колима, не е Нова Земя. Това е Украйна, дявол да го вземе, ще си поживеем, момчета. И

51

няма скоро да научат - а може би и никога - че Централният комитет има пряка връзка с директора на

"завода за глина", на който им предстои да работят. Не им се полага да знаят, че всеки ден големци

от Централния комитет звънят на директора на завода, интересуват се от производителността му.

Важен е заводът, по-важен от Челябинския танков завод е. И хич не ви е провървяло, момчета, че ви

карат насам. И не се радвайте на тлъстата дажба и на месната супа. Онзи, комуто започнат да падат

зъбите и косата, ще го откарат на друго място. Този, който се сети, що за глина има тук - също

набързо ще го отпратят. А ако ли пък всички вие там, в лагера, се разбунтувате, охраната в Жълти

води е сигурна, пък и при нужда и ние ще помогнем. Имайте предвид, непосредствен съсед ви е най-

големият учебен Център на Спецназа. Не си играйте с огъня. По-добре бавничко си умирайте, без

много-много репчене... в "завода за глина".

11

Прах. Жега. Степ. Скачаме с парашути. Скачаме многократно. От големи височини. От малки

височини. От свръхмалки. Скачаме на два потока от АН-12 и на четири - от АН-22. А можете ли да си

представите скачането с парашут в четири потока? Друг път ще си го представите. Само онзи, който е

скачал, знае какво е. Скачаме денем и нощем. Жълти води - е Европа. Жълти води - е до самия

Кировград. Но лете тук винаги е задушно и е засушливо. Лятото е горещо и безоблачно. Времето

винаги става за полети. И затова тук се събират ротите, батальоните, полковете и бригадите на

Спецназ от всички краища на страната, и ги пускат с парашути от юни до септември. Боже, прати

поройни дъждове. Да прогизне проклетият аеродрум. Здрав е като гранит, но това е просто глина и

затова не е нужно да се бетонира. Слънцето го е бетонирало много по-добре от който и да е технолог.

Хайде, прати дъжд! Да прогизне. Ние всичките, Боже, те молим. Много сме. Хиляди. Десетки хиляди.

Хайде, прати ни дъжд.

12

Бурята се приближава като световната революция: лениво и неуверено. Степта е пресъхнала.

Вятърът гони прашни стълбове. Хоризонтът е почернял и небето в далечината проблясва. Далеч-

далеч прогърмява тихо. Но дъжд няма. Няма. Ех, как бих си подложил лицето под едрите капки на

топлата лятна буря. Но буря няма да има. И утре ще е изнурителна жега, ще духа горещ вятър със

ситни песъчинки. Пак същата ще си е безкрайната опърлена степ. И с пресъхнали гърла ще крещим

"Ура!" Както правим сега. От край до край на пистата е строен цветът на Спецназ. Полюшва се едва-

едва морето от прашни избелели сини барети.

- МИРНО! ЗА СРЕЩА ОТДЯСНО! ЗА... ПОЧЕСТ!!!

Гръмна тържественият марш. И ето, вече не ми трябва нито вода, нито дъжд. Маршът ме понесе на

крилата си. В далечината се появи кола с един огромен маршал в нея. И като го видя, първият

батальон ревна "Ура!" и войнишкият поздрав продължи по редовете: "А-а-а!" Сигурно с подобен вопъл

батальоните са тръгвали в атака.

Ура-а-а-а!

- Другарю маршал на Съветския съюз, представям ви обединения корпус със специално

предназначение за извършването на строеви преглед и марш-парад. Началник на 5-то управление,

генерал-полковник Петрушевски.

Маршалът хвърли поглед към безкрайните редове на диверсантите, усмихна се.

Генерал Петрушевски представя воините си.

- 27-ма бригада за Спецназ от Белоруския военен окръг!

- Здравейте, разузнавачи! - ревна маршалското гърло.

-ЗДРАВ... ЖЕЛ... ЕМ", ДРУ... МАР... СЪВ... СЪЮЗ!!! - ревна в отговор 27-ма бригада.

- Благодаря ви за службата!

- СЛУЖ... СЪВ... СЪЮЗ!!! - ревна 27-ма.

- 3-та московска бригада на Спецназ от Черноморския флот!

- Здравейте, разузнавачи!

- ЗДРАВ... ЖЕЛ...

- 72-ри отделен учебен батальон на Спецназ!

- ЗДРАВ... ЖЕЛ...

- 13-та бригада на Спецназ от Московския военен окръг!

- 224-ти отделен батальон на Спецназ от 6-та гвардейска танкова армия!

Маршалът изкрещява поздрава и ехото радостно гони думите му към хоризонта: БЛАГОДАРЯ ЗА

СЛУЖБАТА! СЛУЖБАТА! СЛУЖБАТА!!!

Сурова и строга е церемонията на военните паради. И радостна. Не напразно са измислени

прегледите. Ох, не напразно.

52

Колата на генерал Петрушевски се движи вдясно и малко зад маршалската. Какво блести в

генералските очи? Гордост! Разбира се, гордост. Полюбувай се, маршале, на моите юнаци. Нима са

по-лоши от главорезите на Маргелов? О, не са по-лоши! Не, не са!

- 32-бригада на Спецназ от Закавказкия военен окръг!

- Здравейте, чудо-юнаци!

- ЗДРАВ... ЖЕЛ...!!!

Аеродрумът няма край. Спецназ стои като безкрайна стена.

- Благодаря за службата!

След всички големи учения по традиция войските се построяват за обща проверка. Тази традиция е

на повече от сто години. Така след сражение пълководецът е събирал останалите, броял е загубите,

поздравявал е победителите. Грандиозните учения са завършени. И само тук, в безкрайното поле,

когато всички участници са събрана заедно, човек може да си представи невероятната мощ на 5-то

управление на ГРУ. А още не всички са тук!

- 703-та отделна рота на Спецназ от 17-та армия!

А маршалът се вози покрай редовете и без съмнение го гложди мисълта срещу кого да "отвърже"

цялата тази войска. Срещу Европа? Срещу Азия? А може би срещу другарите от Политбюро?

Ех и ти, маршале! Както чакаш? Всички тук сме си свои. Всички сме зли. Хайде, отвържи ни. Цялата

Русия ще залеем с кръв. Само дай команда. Няма, естествено, да убиваме наред, не. Ако някой има

голяма вила и дълга кола, него няма да пипаме. Не е грях да имаш вила и дълга кола. И онези, които

говорят за социалната справедливост, няма да пипаме. Грях е, но не чак толкова голям. Лъжат се

хората, какво да ги правиш, побърканите? Ние, маршале, ще убиваме само онези, които обединяват

двете неща: които за социалната справедливост дрънкат и на дълга кола се возят. Тях като бесните

кучета - на лампите, на телеграфните стълбове! От тях, маршале, се сипят всички беди на земята ни,

от тях. Хайде, отвържи веригите, маршале! Ех, маршале! Та нали ако не ти, то твоят наследник ще

пусне Спецназ от веригите. Ще го пусне. Бъди сигурен. Много кръв ще има. Колкото повече се каните,

толкова повече кръв ще има след това. Но ще има! Ще има! Ура-а-а! Ура!

Търкаля се по полето ревът. Из далечните оврази се търкаля, пресъхнали без дъжд, лае там ехото от

нашия рев.

- Ще поработим ли, момчета? - пита маршалът.

- А-а-а! - реве Спецназ възторжено в отговор. Ще поработим значи. Ще поработим.

13

Ние работим. Работим денем и нощем. И вече не различаваш дните от нощите. Всичко се носи като

сива виелица. Дневни скокове. Нощни скокове. Скокове от свръхмалка. Скокове от средни височини.

Скокове с катапултиране, но това не е за всички. Скокове от стратосферата, но то също е за

избраници. Съревнования. Съревнования. Съревнования. И отново скокове. Горчив прахоляк по

устните ни. Очите - зачервени. Злобата иска да излезе навън. Понякога се стига до пълна апатия. И

вече сгъваме парашутите без да трепнем. Набързо да ги сгънем и да поспим тридесетина минути. Да

бяхме проверили сгъването още веднъж? Я да върви на... Учебни боеве. Напалм. Кучета. МВР. КГБ.

Пак стрелби и пак скокове.

А смъртта е редом с нас. Не, не е взела никой под черните си крила. Но си е редом, старицата. Не

дреме. В 112-ти отделен батальон проверяват нов парашут: Д-1-8. Лош е парашутът. Спецназите се

страхуват от него. Не искат да скачат с Д-1-8. Нещо в него не е наред. На всеки сто скока има

минимум едно преплитане на въжетата. Тук са и конструкторът на парашута, и изпитателите.

Обясняват ни, че сме го сгънали неправилно, съхранявали сме го неправилно. А бе що не отидете

всички на... ами ние ще се трепем. Един старшина от 112-ти батальон беше скочил, въжетата се

оплели през купола, та ги беше прерязал със специалния нож. Добре се приземи. Меко. А на земята с

вицове го посрещнаха: трябвало не да реже със замах въжетата, а да намери къде са пришити с

копринен конец и внимателно да го изтегли. А пък старшината след подобен скок съвсем губи чувство

за хумор. И запсува на майка шегаджиите. А заедно с тях и конструктора.

Смъртта е покрай нас. Ей там, зад онази ограда. Жълтите води са до нас. Концлагерите. Уранът. А

значи и смъртта. Дали оттук не избира "куклите" и "гладиаторите" си всеки началник? Забранени зони.

Кули за охраната. Парашутни кули. Всичко е едно до друго. Концлагерът и ние. Защо ли? За да ни

плашат? А може би има някаква друга причина да държат главният учебен център на Спецназ до

урановите рудници. Покрай концлагерите. Покрай смъртта.

14

И отново скокове. "Капитан Суворов. Този парашут го сгъвах сам." Първа операция. Закрепва се

върхът на купола на "този парашут го сгъвах сам". Готови ли сте? Скачаме. Напред. Напред. Напред.

"Генерал-майор Кравцов. Този парашут го сгъвах сам." Дълго гледам тъпо към разписката на съседа

53

ми, който приключи със сгъването. Нещо в тази разписка не ми е ясно. Нещо не е наред. Напрягам

мъчително съзнанието си и изведнъж загрявам:

- Другарю генерал!

- Тихо, не вдигай шум. Да, Витя, да - и той се смее. - Само не вдигай шум. Аз вече 32 часа съм

генерал. Ти пръв се усети.

- Поздравявам Ви...

- Благодаря.

- Пожелавам Ви много звезди..*

- Недей да вдигаш шум. После ще пием. Сега не му е времето. Ех, дявол да го вземе. Съвсем се

оплетох. Сгъна ли си парашута?

- И двата, другарю генерал.

- Сдай ги и двата.

- Слушам, да ги сдам - и като предчувствувам нещо, въпреки умората си, задавам излишен въпрос:

- Днес няма ли да скачам?

- Ти никога повече няма да скачаш.

- Ясно - макар нищо да не ми е ясно.

- Викат те в Киев. А оттам сигурно - в Москва.

- Слушам.

- За повикването не говори с никого. При оформянето на документите в строевия отдел ще кажеш, че

повикването е от 10-то главно управление на Генералния щаб.

- Слушам - ревнах аз.

- Тогава довиждане, капитане. И - успехи.

15

- Капитане, има предварително решение на Генералния щаб да те спуснем с парашут в тила на

противника за изпълнението на една специална задача - непознатият генерал ме огледа с тежък

поглед. -Колко време ви трябва за подготовка?

- Три минути, другарю генерал.

- Защо не пет? - за пръв път се усмихна.

- Само да изтичам до тоалетната, три минути са ми достатъчни - и като разбирам, че може да не

оцени шегата ми, добавям -Цяла нощ ме возиха дотук с автобус, никаква възможност нямаше там.

- Николай Герасимович - обърна се генералът към някого - заведете капитана.

След две минути и половина стоях отново пред генерала.

- Сега готов ли си?

- Готов съм, другарю генерал.

- За където и да е?

- В каквото и да е изпитание, другарю генерал.

- И не те интересува за къде?

- Интересува ме, другарю генерал.

- А ако бяхме взели решение да те подготвяме твърде дълго за изпълнението на задачата: пет

години, например? Как би се отнесъл към това?

- Положително.

- Защо?

- Това значи, че задачата ще бъде наистина сериозна. Това допада.

- Какво знаеш, капитане, за Десето главно управление на Генералния щаб?

- То осъществява доставката на оръжие за всички, които се борят за свободата си, подготвя

командири за национално-освободителните движения, изпраща военни съветници в Азия, в Африка, в

Куба...

- Как би се отнесъл към предложението да станеш офицер от Десето главно управление?

- Това би било висша чест за мен.

- Десето главно управление изпраща съветници в страни с горещ влажен и горещ сух климат. Какво

би избрал?

- Горещ влажен.

- Защо?

- Това са Виетнам, Камбоджа, Лаос. Там воюват. А засега където е горещо и сухо, огънят е

прекратен...

- Грешиш, капитане. Воюват винаги и навсякъде. Примирие няма никъде и няма и да има. Войната е

постоянна. Откритата война понякога се прекратява, но тайната - никога. Ние разглеждаме въпроса

за изпращането ти на война. На тайна война.

- В КГБ ли?

- Не.

- Нима има тайна война без намесата на КГБ?

54

- Има.

- И тази война Десето главно управление ли я води?

- Не, води я Второ главно управление на Генералния щаб - ГРУ. ГРУ използува различни организации

за прикриване на съществуването си, сред тях е и Десето главно управление. Теб, капитане, ще те

изпратим на изпити в тайната академия на ГРУ, но всичко ще бъде организирано така, като че ли ти

ставаш военен съветник. Десето главно управление е твоето прикритие. Всичките ти документи ще

бъдат оформяни само в Десето главно управление. То ще те изиска в Москва, а там тайно ще те

вземем при нас, за да се явиш на изпити...

- А ако не издържа изпитите? Той изсумтя гнусливо.

- Тогава ние наистина ще те предадем на Десето главно управление и ти наистина ще станеш военен

съветник. Те ще те вземат, харесваш им. Но и на нас ни харесваш. Сигурни сме, че ще издържиш

нашите изпити, иначе не бихме разговаряли с теб сега.

- Всичко е ясно, другарю генерал.

- А щом е така, необходимо е да се изпълнят някои формалности. Той извади от касата един шумящ

като нова десетрублева банкнота лист хартия с герба и надпис "Строго секретно.

- Прочети го и се подпиши.

Върху листа бяха отпечатани дванадесет кратки точки. Всяка започва с думата "забранява се" и

завършва със страшното предупреждение: "наказва се с най-тежкото наказание". А заключението

гласеше: "Опитът за разгласяването на дадения документ или на която и да е негова част се наказва

с най-тежкото наказание".

- Готов ли си?

Кимвам вместо отговор. Той приближи писалката към мен. Подписах, листът изчезна в недрата на

касата.

- Довиждане до Москва, капитане.

16

Като предадох документите си на един съвсем млад старши лейтенант, аз се явих пред своя, сега

вече бивш командир:

- Другарю генерал, капитан Суворов. Представям Ви се по случай прехвърлянето ми в Десето главно

управление на Генералния щаб.

- Седни.

Седнах.

Той дълго ме гледа в лицето. Издържам погледа му. Стегнат и строг е и не ми се усмихва.

- Ти, Викторе, отиваш на сериозна работа. Вземат те в Десятката, но мисля, че това е само прикритие.

Струва ми се, че ще те вземат някъде по-нависоко. Може - дори в ГРУ. В Аквариума. Просто нямат

право да говорят за това. Но спомни си думите ми - ще пристигнеш в Десето главно, а ще те вземат

на друго място. Така сигурно ще е. Ако моят анализ на това, което става, е правилен, очакват те

много сериозни изпити. Ако искаш да ги издържиш, винаги бъди такъв, какъвто си. В теб има нещо

престъпно, нещо порочно, но не се опитвай да го криеш.

- Няма да го крия.

- И бъди добър. Винаги бъди добър. През целия си живот. Обещаваш ли ми?

- Обещавам.

- Ако ти се наложи да убиеш човек, бъди добър. Усмихвай му се, преди да го убиеш.

- Ще се постарая.

- Но ако теб ще убиват - недей да скимтиш и да плачеш. Това няма да ти го простят. Усмихвай се,

когато ще те убиват. Усмихвай се на палача. С това ти ще станеш безсмъртен. Така или иначе всеки

от нас все някога ще издъхне. Умри като човек, Витя. Гордо умри. Обещаваш ли?

На следващия ден един зелен автобус докара група офицери на една празна железопътна гара,

където се формираше военен ешелон Всички бяха повикани в Москва от Десето главно управление

на Генералния щаб. На всички им предстоеше да станат военни съветници във Виетнам, в Алжир, в

Йемен, в Сирия, в Египет. В групата бях и аз. От този момент преставах да съществувам за всички

мои приятели, колеги, началници и подчинени. Първа точка от документа, които подписах, ми

забраняваше каквито и да било контакти с всички хора, които познавах в миналото.

55

VI ГЛАВА

1

Майко Русия, ти ми махаш с детска ръка от железопътния насип, ти разкриваш пред мен необятните

си хоризонти. Трепетлики, брезички, елхички, разграбени църкви, момичета по сенокос, заводски

комини и отново - деца по насипа. Те ми махат и ми се усмихват. Мостове, мостове... Река Десна

отшумя със стоманените плочи на моста. Конотоп. Брянск. Калуга. Колелата тракат по релсовите

съединители. Чук. Чук. Чук. Вагонът е шумен. Правим си разпивка. Във вагона всички са свои.

Ешелонът е военен. Чужди няма. Във вагона са само военните съветници. Бъдещите. И пътниците му

пият за бъдещето си. За Десето главно управление. За генерал-полковник Окуньов. По ръцете

преминава нова бутилка. Пий, капитане. За звездата! Желая ти големи звезди, капитане! Благодаря,

майоре, същото ти желая и аз. Очите ни горят. Очите на всички горят. Всички ние сме момчета,

побъркани на тема война. Да не би да сме постъпвали в училищата, само за да проверяваме как са

лъснати войнишките ботуши? Не, постъпвахме в училищата като романтици по войната. И ето ги

щастливците, на които Десето главно управление дава такава възможност. За Десетото, братлета! За

Десетото!

Много хора сме във вагона. Артилеристи, летци, пехотинци, танкисти. До вчера не се познавахме. Но

вече всички сме приятели. И отново бутилката тръгва по ръцете ни. За вас, момчета, за вашия успех.

За вашите звезди. А мен къде ли са ме понесли дяволите? В документите ми е посочена Куба, но това

е, само защото в групата няма никой друг за Куба. Тук има твърде много за Египет, много за Сирия.

Някои са за Виетнам. Ако някой наистина беше за Куба, то за мен щяха да измислят нещо друго.

Кравцов, естествено, се досеща, че Куба е само за маскировка. Но и той не знаеше нищо определено.

Кравцов. Генерал. Видях го генерал. Но беше в прашен комбинезон и със синя, избеляла барета -

такъв, каквито бяха и всички, по нищо не се различаваше от войниците на Спецназ. Опитвам се да си

го представя в истинска генералска униформа със златни звезди и широки лампази. Но не успявам.

Представям си го винаги такъв, какъвто беше по време на нашата най-първа среща: с чиста

гимнастьорка, с пагони на подполковник, с лице на младичък капитан. Успехи, генерале!

2

Красная Пресня е най-мощният военен железопътен възел в света. Ешелони. Ешелони. Ешелони.

Хиляди хора. Всичко е зад високи огради. Всичко е под заслепяващата светлина на прожекторите.

Ешелони с танкове за Германия. Ешелони с новобранци за Чехословакия. Тракане и грохот.

Маневрените дизелови локомотиви композират влаковете. За Далечния изток - ешелон с оръдия. Ето

някакви контейнери. Около тях има охрана, както около Брежнев. Складове. Складове. Складове.

Товарене и разтоварване. Ешелон с уволняващи се войници от Полша. И до тях - затворнически

вагони. Прозорците са тесни и дълги. Прозорците са замазани с бяла боя. Решетки на прозорците.

Красная Пресня е не само военен център, но и етапен затвор. Войници с овчарки. Червени пагони.

Затворническият ешелон бавно заминава към зоната. Вратите й са огромни, стоманени. Бодлива тел.

Синя заслепяваща светлина. Затворнически ешелони. В Бодайбо. В Череповец. В Северодвинск. В

Жълти води. Огромни сиви блокове на военния етапен пункт. Групата съветници за Южен Йемен.

Идете в блок "Б", стая 217-та. Съветникът за Куба! Аз. Капитан Суворов? Да. Последвайте ме. Млад,

строен майор ме води покрай някакви дълги огради и стифи от зелени сандъци. Насам, капитане. В

малкото дворче ни чака санитарен автомобил с червени кръстове. Моля, капитане. Вратата се тряска

подире ми и колата тръгва. На два пъти спира - сигурно за проверка при излизане от забранената

зона. И ето, возят по Москва. Знам, че ме карат не по прекия път, а из улиците на големия град.

Колата често прави завои и дълго стои пред светофарите на кръстовищата. Но това са само мои

предположения. Не мога да видя нищо - прозорците в купето са матови, като в затворнически вагон.

3

Относителното налягане върху почвата на американския танк М-60? Кои противотанкови ракети

повече ви харесват: американските или френските? Защо? Защо спиралните стълби в замъците се

вият отдолу нагоре вляво, а не вдясно? Защо предните колела на каруцата са малки, а задните -

големи? Какво е това: "три линии"? Защо в руската винтовка на Мосин нарезите са отляво надясно

нагоре, а в японската винтовка на Арисака е обратното? Какви са принципните недостатъци на

винкеловия роторен двигател? Колко тежи една кофа живак? Какъв тип жени ви харесват? Колко броя

от списание "Огоньок" излизат годишно? Кой първи е използвал "вертикалното захващане"? Какво

означава буквата "Л" в името на съветския изтребител-бомбардировач "СУ-7 БКЛ"? Ако ви бяха

заповядали да модернизирате американския стратегически бомбардировач Б-58, кои параметри

бихте подобрили най-напред? Защо на германските танкове "Пантера" е било използувано шахматно

окачване? В съветската мотострелкова дивизия има 257 танка, според вас това количество трябва да

56

се увеличи или да се намали? С колко? Защо? Как това ще повлияе на организацията за снабдяване

на дивизията? Въпросите се сипят един след друг. Няма никакво време за обмислянето им. Едва си

се замислил и следва нов. Кой е Чехов? Това е снайперист от 138-ма стрелкова дивизия на 620-та

армия. А Достоевски? Странни въпроси. Кой не познава Достоевски? Николай Герасимович

Достоевски е генерал-майор, началник-щаб на 3-та ударна армия. Смеят се. Това, капитане, не е

точно онова, което искаме, но приемаме отговорите ти. Те много ярко те характеризират. Ако понякога

се смеем, не се смущавай. А нима някога съм се смущавал?

4

Струва ми се, че са ми задали един милион въпроси. Но по-късно пресметнах, че са били някъде

около пет хиляди: по 50 въпроса на час, по 17 часа, 6 дни. На някои въпроси се налага да отговарям

по пет, а дори и по десет минути. За други са ми нужни секунди. Понякога въпросите се повтарят.

Понякога един и същи въпрос се повтаря бързо по няколко пъти. Не трябва да се нервничи.

Отговаряй по-бързо. И през ум да не ти минава да излъжеш или да хитруваш. И така, колко водка

можете да изпиете наведнъж? Ето фотографиите на десет жени. Коя най-много ви харесва?

Умножете 262 по 16. По-бързо. Наум. Това не е много трудно. Трябва отначало да умножите 262 по

десет, след това да прибавите половината на полученото, а после -още 262. Изпитващият ме гледа в

упор. По-бързо, капитане. Такава дреболия! Гледам в тавана. Мъчително събирам всичко заедно.

Гледам право пред себе си. На някакъв мой предшественик задали точно този въпрос и той с тънък

молив е написал всички изчисления върху зелената хартия, с която е застлана масата ми. Виждам

готовия отговор и веднага съобразявам, че това е просто провокация. Моят предшественик не би

могъл да има тънко моливче. Не би могъл тайно да прави изчисления върху хартия под такъв

пронизващ поглед! Стискам челюсти и подхвърлям собствения си отговор: 4192. Дори не гледам към

зелената хартия, покриваща масата ми. Знам, че отговорът там е нарочно неправилен. А въпросите

се сипят като грахови зърна: как бихте реагирали, капитане, ако ви предложат да търгувате с дини?

Понякога в залата има само един изпитващ. Понякога са трима, а понякога - петнадесет. Ето ви

двеста фотографии, разпознайте онези, които сте виждали в тази стая по време на изпитите. Времето

се засича. Сега изберете онези, които сте виждали само веднъж в тази стая. В текста зачеркнете

всички букви "О", подчертайте всички букви "А", заградете с кръгче всички букви "С". На действията на

този субект не обръщайте внимание - както и на радиопредаването. Времето се засича. Субектът ми

прави физиономии, опитва се да ми вземе молива, рита стола под мен. А радиото ще се скъса:

зачертай; "С", подчертай "О",.. Понякога по време на изпита направо в стаята ми носят разкошен

обяд, а понякога забравят. Понякога ми разрешават да отида в тоалетната при първо поискване,

понякога се налага да моля по три пъти. Всеки ден те ме докарват до предела на умствените и

физическите ми възможности. И аз, и те съвсем ясно усещаме границата. Късно след полунощ, без да

се събличам, падам върху кревата си и мигновено заспивам. Те чакат тъкмо този момент: една

заслепяваща лампа е насочена в очите ми. 262 да се умножи по 16: Е, по-скоро. Наум. Толкова

просто е! Вече си отговарял на този въпрос. Хайде де! 4192, им крясвам и светлината угасва.

5

Много по-късно научих, че онези, които са отговорили правилно на повече от 90 на сто от въпросите,

не ги приемат тук. Не са нужни много умни. И все пак главното в изпитите не е да се определи нивото

на знание. Съвсем не. Способността да се усвоява голямо количество информация за късо време при

силна възбуда и наличието на смущения - ето кое е главното. А освен това се определя имаш или

нямаш чувство за хумор, нивото на оптимизма, уравновесеността, способността за интензивна

дейност, устойчивостта на настроението и много други неща.

- Е, момче, ти си подходящ за нас - казва ми побелелият изпитващ в края на шестия ден. -

Организацията ни е сериозна. Правилата тук са толкова кратки, че ги разбира дори онзи, който не

иска да ги разбере. Законът ни е прост: входът е рубла, изходът - две. Това означава, че да влезеш в

организацията е трудно, но да излезеш от нея е още по-трудно. Теоретично за всички членове на

организацията е предвиден само един изход от нея: през комина. За някои той е почетен, за други -

позорен и страшен, но за всички нас е само коминът. Само през него излизаме от организацията. Ето

го - този комин...

6

Мислех си, че в нощните кошмари лицето на полковника ще ме преследва цял живот. Но той никога

не ми се присъни. А аз си мислех много за него. И ето какво не разбирах. Обясниха ми, че е обичал

парите, обичал да си пийне, обичал жените. За пари се и продал на чужди разузнавания. Да

допуснем, че е така. Но той е имал великолепни възможности да избяга на Запад. Но не е избягал. На

57

Запад е щял да си има достатъчно и пари, и вино, и жени. А в Москва той все едно не е могъл да

харчи парите си. Пък и не може чак толкова да се развихриш.

Женкарят би избягал при жените и парите, а той не е избягал. Той е балансирал над крематориума.

Защо, дявол да го вземе! Въртя се на горещата възглавница и не мога да заспя. Първа нощ без

изпити. А може би през нощта да ме следи телекамера? Е, голяма работа! Ставам и показвам кукиш

към всички ъгли. Ако и сега ме следите, утре няма да ме закарат в Централния комитет. После

решавам, че не е достатъчно да им покажа само кукиш и затова показвам на телекамерата - ако

наистина я има - всичко, което мога да покажа. Ще видим на сутринта дали ще ме изгонят, или не.

Като им издемонстрирах всичко, което мога, си легнах удовлетворен на кревата и веднага заспах с

твърдата увереност, че утре ще ме изгонят в Сибир да командувам танкова рота, а не го ли сторят, то

тук може да се живее и може да се заобикаля контролът.

Спя блажено и сладко в кревата. Спя дълбоко. - Знам, че ако ме приемат в Аквариума, то това ще

бъде голяма грешка на съветското разузнаване. Знам, че ако остане само един изход и той е през

комина, този изход няма да бъде почтен за мен. Знам, че и в кревата си няма да умра. Не, такива не

умират в креватите си. Ах, разузнаване съветско, по-добре да ме беше пуснало веднага през комина!

7

Отново ме карат нанякъде в закрита кола с матови стъкла. Аз не виждам накъде и мен никой не ме

вижда. Къде ли ме карат: в Централния комитет или в Сибир? Все пак сигурно в Централния комитет.

Ако беше за Сибир, то куфарът ми щеше да бъде с мен, а щом го няма, може да означава, че ме

откарват не завинаги, а за краткотрайно посещение със завръщане там, откъдето ме карат.

Зад прозорците шуми огромният град, значи сме някъде в центъра. А може би това е Лубянка? Край

Лубянка на площад Дзержински винаги има шум като от Ниагарския водопад. Кой знае защо ми се

струва, че сме точно на Лубянка. Но в това няма нищо чудно: Централният комитет е съвсем наблизо.

Нашата кола стои на едно място, след това внимателно влиза някъде. Отзад изскърцва метална

порта. Вратата на колата се отваря - излизайте.

Ние сме в тясно, мрачно дворче. От четирите страни има високи стари стени. Зад нас има врата. Край

вратата стоят сержанти от КГБ. Няколко врати излизат в мрачното дворче. Край някои от тях също

има охрана от КГБ. Край останалите охрана не се вижда. Горе на корниза гукат гълъби. Насам, моля.

Побелелият показва някакви документи. Сержантът от КГБ козирува. Минавайте. Побелелият знае

пътя. Той ме води по безкрайни коридори. Червени килими. Сводести тавани. Тапицирани с кожа

врати. Отново ни проверяват документите. Минавайте. Асансьорът ни качва безшумно на третия

етаж. Пак коридори. Голяма приемна. Възрастна жена зад масичката. Почакайте, моля. Побелелият

лекичко ме подбутна отзад и затвори вратата след мен, като самият той остана в приемната.

Кабинетът е висок. Прозорците са до тавана. Нищо интересно не се вижда от тях. Гледа в упор една

сляпа стена и по корниза й - гълъби. Масата е дъбова. Зад масата седи слаб мъж в очила със златни

рамки. Костюмът му е кафяв, без никакви отличителни знаци: - нито медали, нито ордени. В армията е

добре - погледнеш пагоните и си готов за разговор: другарю майор, другарю подполковник... А как да

започнеш тук? Затова не започвам никак. Просто се представям:

- Капитан Суворов.

- Здравейте, капитане.

- Здраве желая.

- Проучихме ви внимателно и решихме да ви приемем в Аквариума - след съответната подготовка,

разбира се.

- Благодаря Ви.

- Днес е 23-ти август. Запомнете, капитане, тази дата за цял живот. От този момент вие влизате в

номенклатурата, ние ви издигаме на един много висок неин етаж - в номенклатурата на Централния

комитет. Освен всичките изключителни привилегии, предоставя ви се и още една: от този момент вие

не сте под контрола на КГБ. От този момент КГБ няма право да ви задава въпроси, да изисква

отговори на тях, да предприема каквато и да е акция срещу вас. Ако направите грешка, съобщете за

нея на ръководителя си, той ще доложи на нас. Ако не доложите, ние все едно ще разберем за

грешката ви. Но във всеки случай каквото и да е разследване на вашите действия ще бъде

извършвано само от ръководството на ГРУ или от отдела за административните органи на ЦК. За

всеки контакт с КГБ сте длъжен да докладвате на ръководителя си. Благополучието на ЦК зависи от

това, как организациите и хората с ранг на номенклатура на ЦК ще съумеят да запазят

независимостта си от каквито и да било други организации. Благополучието на ЦК - това е и вашето

лично благополучие, капитане. Гордейте се с доверието, което Централният комитет оказва на

военното разузнаване и на вас лично. Желая ви успехи. Козирувах стегнато и излязох.

8

58

Широко езеро в гората. По бреговете му - камъш. Над стръмния бряг - брезова гора. Там, зад

високата ограда, е нашата вила. Миниатюрен плаж. Лодките са обърнати с дъното нагоре. На другия

бряг също има някакви дървени вили. Също зад зелена ограда. Също се охранява. Зоната тук е

особена. Вили. Но вили само за отговорните другари. И съвсем не е лесно да попаднеш в тази вилна

зона. Дъбови горички. Езера. Гъсти гори. Тук-там - червени покриви. И отново -зелени огради. До

нашето езеро може да се стигне само по един път. Други няма. Както и да се въртиш наоколо, ще

стигнеш все до зелените огради. Оттатък нашите огради също има нечии вили. Някой там удря по

волейболната топка. Но на нас не ни се полага да знаем кой е той. А на него не му се полага да

наднича към нас. Лявата ни ограда е по-висока от дясната. По вечерно време от другата страна се

дочува музика. Много приятна мелодия. Танго.

Вилата ни е голяма. Тук живеем двадесет и трима души. Но място има и за тридесет. Всеки си има

малка стаичка. Гредоредени борови стени. Миризма на смола. Малко пейзажче на стената. Огромен

мек креват. Лавица за книги. Долу има хол с голям азиатски килим. Ставаме, когато си искаме. И

правим, каквото пожелаем. Закуската е засищаща. Обядът е скромен. Вечерята е разкошна. Вечер

седим край камината. Пием. Разказваме си небивалици. Всички ние в миналото сме били офицери от

средните етажи на съветското военно разузнаване. В групата има един подполковник. Двама майори.

Един старши лейтенант. Останалите са капитани. Един от нас по-рано е бил летец-изтребител. Двама

- в ракетните войски. Един - десантчик. Един - командир на ракетен катер. Военен юрист. Военен

лекар. Общо взето, много разноцветен букет. Дошли сме тук от различни началници. Всеки от нас по

някакви причини е попаднал във "водите" на някакъв разузнавач от дивизионно, армейско или по-

високо ниво. Някой е избрал всекиго от нас в личната си група. И ето, тъкмо от тези групи Аквариумът

подбира кандидатите си. Аквариумът, естествено, вземайки хора от ръководителите на разузнаването

от по-долните етажи, съвсем не се стреми да вземе всичките или най-добрите. Не. Ако днес

Аквариумът вземе всичките най-добри момчета на Кравцов, утре Кравцов няма толкова грижливо да

подбира свитата си. Затова Аквариумът много внимателно избира от хората на по-долустоящите

началници така, че да не накърни желанието им да отделят такова огромно внимание на подбора на

хората.

Спя много. Отдавна Не съм спал толкова дълбоко и толкова сладко. Сутрин ставам късно и отивам на

езерото. Времето е мрачно. Но водата е топла и сума време плувам. Знам, че този сън и тази свобода

не са задълго. Просто ни дават възможност да се отпуснем след изпитите преди началото на

учебната година. И аз се отпускам.

9

Бързо завързващата се дружба завършва с дълга вражда. Знам го. И другарите ми от групата го

знаят. Затова не бързаме в отношенията си. Много внимателно се вглеждаме един в друг. Говорим за

дреболии. Разказваме не особено солени анекдоти. С една дума, баламосваме се. Засега можем да

пием. В огромния бюфет има богат избор: отивай и пий. Но пием умерено. Някога ще станем

приятели. Някога ще си доверяваме. Някога ще се поддържаме. Тогава вече ще пием истински. Като

истински офицери. Но сега не.

Старателно ни взеха мерките и ето - всички сме с цивилни костюми. На някои от нас е съдено да

облекат форма, когато станем генерали. На някои ще им се наложи да останат в цивилни дрехи, дори

когато станат генерали. Такава ни е службата.

10

- Казвам се полковник Пьотр Фьодорович Разумов - представя ни се един здравеняк с анцуг и с

волейболна топка в ръката. - На 51 години съм. От тях 23 служа в Аквариума. Работил съм в три

страни. Прекарал съм 16 години в чужбина. Имам 7 вербувания. Награден съм с четири бойни ордена

и с няколко медала. Ще бъда ръководител на вашата група. Вие, естествено, ще ми измислите

прякор. За да не се мъчите, ще ви кажа няколко от неофициалните си прякори. Един от тях е Слон.

Слонове казват на всички преподаватели и професори от Военно-дипломатическата академия. А

самата академия се нарича "консерватория" - когато става дума за вас, младежта - и слонско

гробище, когато става дума за нас, професорите и преподавателите. Може би някога някой от вас

също ще стане Слон и ще дойде тук да подготвя младите слончета. А сега бих искал да поговоря с

всекиго от вас поотделно.

- Капитан Суворов.

- Аз, другарю полковник.

- Наричайте ме просто Пьотр Фьодорович.

- Слушам.

- Забравете това "слушам". Вие оставате офицер от Съветската армия, нещо повече, вие се издигате

на най-високия етаж - в Генералния щаб. Но това "слушам" го забравете за известно време. Можете

ли да не тракате с токове, когато говорите с началството?

59

- Съвсем не, другарю... Пьотр Фьодорович.

- Първата ти задача, Викторе: научи се да седиш на стола отпуснат. Ти седиш изправен, сякаш си

глътнат щик. Така цивилните дипломати не седят. Разбра ли?

- Разбрах.

11

Отдавна ме интересуваше въпросът: как може да се организира тайна шпионска школа в центъра на

огромен град и то така, че никой да не се досети? Така, че никой да не ни фотографира нито

поединично, нито групово?

А всичко се оказва просто. Централният блок на Военно-дипломатическата академия се издига на

улица "Народно опълчение". Тук, естествено, няма да видите никакви табелки. Само една ограда с

чугунена плетеница, буйните люлякови храсти, колони, прозорци с решетки, плътни пердета и часови

по ъглите. Но това не е най-важното. Тук се обучават само онези, които ще работят в голямата зона, в

соцлагера.

А нас, освободените от конвоя, онези, които ще имаме излизане извън лагера, не ни подготвят тук.

Слушателите на основните факултети са разпръснати в малки учебни пунктове из цялата Москва. А

къде е моят пункт, и аз самият не знам.

Всяка сутрин в 830 съм в научно-изследователския Институт за електромагнитни излъчвания. Знаете

то - край Тимирязевския парк. Институтът официално е към Министерството на

радиопромишлеността. Но малцина знаят към кого е в действителност и с какво се занимава По

сталинско време е бил съвсем малко институтче. Двеста човека, не повече. И като спомен от онова

време в четириетажния дворец от епохата на късния сталинизъм: фалшиви колони и балкончета Но

институтът бързо се е разраснал, за което свидетелствуват огромните шестетажни сиви сгради. Това

е хрушчовската икономика Силикатни тухли. Хрушчови1. А по-нататък са стъклените здания на

брежневския военно-административен размах. Всичко това е преградено с множество стени на зони и

сектори. Бодлива тел, бели ролкови изолатори. Показвайте пропуска си разгърнат!

1Хрушчова - игра на думи от Хрушчов и Трущоба (бордей), т. е. - хрушчовски бордеи. Бел. пр.

Сума народ. Сутрешната смяна Преминаването е в дванадесет потока. Не пушете на територията на

обекта! Бъдете бдителни! Бърборкото е съкровище за врага! Да преизпълним плана за първото

тримесечие! Не стой под стрелата2! Пропускът раздробява на реки и ручейчета мощния поток на

трудовата интелигенция. Сивата маса тече към своите отдели и сектори. Скърца със спирачките си

маневреният дизелов локомотив. Огромният хангар поглъща шестдесеттонните вагони. Бърза

научното братство. Тълпата мълчаливо напира. Всички са секретни. Всички са строго секретни.

Входът е забранен! Показвайте пропуска си разгърнат! Бетонни огради. Тухлени огради. Зона 12-Б.

2Става дума за стрела на кран, който носи тежести. Бел. пр.

Върху какви проблеми работят тук? По-добре не питай. Още веднъж ще покажем пропуска си. Не

пропуска има много шифровани знаци. Всяка жаба да си знае гьола! Всеки собственик на пропуск

обитава само своята, строго определена за него зона. Без специалните знаци на пропуска няма да те

пуснат извън зоната, определена за теб. Избираме номера върху номератора и ето:ние сме в хангара.

Тук се събира нашата група. Тук е и един огромен МАЗ с оранжев контейнер. Мястото ни е вътре. А

там е като в хубав самолет: удобни кресла и килими. Само прозорци няма. В 840, когато контейнерът

вече е затворен отвътре, в хангара идва шофьорът и тръгва с МАЗ-а си по Москва. Никога не сме

виждали шофьора. Той дори и не се досеща, че кара хора. Работата му е такава: в 840 да влезе в

хангара, да седне в камиона и да закара контейнера с някакъв много опасен товар през няколко

квартала в боровата гора. Тук има още някакъв секретен обект, както и хангар. Вкарва контейнера

вътре, а сам излиза в чакалнята. Вечерно време прави още един рейс. През останалото време

разкарва други оранжеви контейнери по Москва. Може да са с детонатори за атомни бомби, може да

са със страшни вируси, които са способни да "изядат" човечеството, а може и с апаратура за

генетична война да е. Откъде да знае какво има в контейнерите? Всичките са оранжеви. А изкарва, по

всяка вероятност, добри пари. В такива изследователски центрове всички здравата печелят.

12

От оранжевия контейнер - скок-подскок и сме на земята. Високо под тавана на хангара чикчирика едно

врабче. То единствено вижда всички тайни: кой е нашият шофьор, кой чисти нощно време хангара,

кой тук в точно такъв контейнер ни докарва храната и слага масите в стола. Докато сме в зоната, тук

няма никого от персонала. Столът и той е устроен като система от клапи: ако в него е отворена

вратата към хангара и някой ни слага закуската, ние не можем да проникнем нито в стола, нито в

60

хангара. След това за нас, като за павловските кучета1, има звънец и - готово. Сега вече ние влизаме

в стола, но затова пък вратите му няма да се отворят за никой друг - автоматика. Хранят ни добре.

Никога още не са ме хранили така, дори в Чехословакия.

И все пак зоната си е зона, а контейнера си го наричаме оранжевата врана2. По принцип нас ни возят

също като затворници, само че в комфорт.

1Става дума за опитните кучета, с които руският учен Иван Павлов изследва. създаването на условни

рефлекси. (Бел. пр.)

2Оранжева врана - по аналогия с "черната врана" ("черный ворон" - на руски) - специален, черен на

цвят автомобил, с който са откарвали арестуваните по време на сталинските репресии. (Бел. пр.)

В една специална тетрадка аз пиша "благодаря" за добрата закуска и поръчката си за утре. И бързам

за занятията...

Всички ли са готови? Всички.

Пет минути да подишаме.

Дворчето ни е подредено. Люляковите храсти почти напълно скриват сивите бетонни стени - уютно.

Над люляка има бодлива тел. Какво е зад нея - не може да се види. Едно е ясно, че и там ги има

същите полукръгли хангарни покриви, както над нашия басейн и тенискорт. Може би там е друг

учебен пункт - също както при нас. А може би там се обучават нашите полски или унгарски колеги, или

- кубинските, италианските, либийските. Откъде да знаем? А може би там няма учебен пункт, а

секретна лаборатория или склад, или, може би там просто е затвор. Все се опитвам по движението

сутрин да отгатна посоката на нашата оранжева "врана". Струва ми се, че ни карат съвсем наблизо. И

според посоката май се обучаваме някъде съвсем близко до Краснопресненския затвор. Но, разбира

се, невъзможно е точно да установя. А борови поляни по Москва - колкото искаш, в Серебрянний

Бор3, например.

- Подишахте ли? Стига толкова.

3Курортно място с борова гора край Москва-река в покрайнините на Москва. (Бел. пр.)

Всички са в залата. Тук са касите. В моята има четири тетрадки. Всяка - с по 96 страници. Това е за

три години. Пиши конспектите сбито, запомняй повече. Поемай информацията в движение. Научи се

да икономисваш хартията.

Тетрадката по разузнаване е в ръката ми, а касата - заключена.

И - в залата.

Преподавателят е скрит от нас с тюлена завеска. Затова не може ясно да ни разгледа, но и ние не го

виждаме ясно, макар да разговаряме без пречки.

Всички преподаватели и командири са Слонове. Някои от тях са допуснати до персонална работа с

нас. Но повечето могат да ни гледат само през полупрозрачния екран и да се обръщат към нас само

по номерата ни.

Всеки от тях е ас в разузнаването - вълк. Всеки е прекарал много години оттатък границата на

голямата зона. Но всеки от тях се е провалил и затова се е превърнал в Слон. Онзи, който не се е

провалял, продължава работа за получаване на информация или поне за обработването й.

Провалилият се разузнавателен вълк включва защитните системи, от което затрептяха плавно

стените на нашето спецсъоръжение и започва:

- Ето така изглежда шпионинът - той ни показва голям плакат с човек с шлифер, с черни очила,

вдигната яка, ръцете му са в джоба. Така представят шпионина писателите и кинорежисьорите, а

след тях е и цялата просветена публика. Вие не сте шпиони, вие сте доблестни съветски разузнавачи.

И на вас не ви отива да се правите на шпиони. Ето защо ви се забранява категорично:

а) да носите тъмни очила дори в горещ ден и при ярко слънце;

б) да смъквате шапка до очите;

в) да държите ръце в джобовете.

г) да вдигате яката на палтото или шлифера.

Вашата походка, поглед, дишане ще бъдат подложени на дълги тренировки, но още от първия ден

трябва да запомните, че в тях не трябва да има напрежение. Поглеждането крадешком или през рамо

са врагове на разузнавача и затова по време на тренировките ще ви наказваме сериозно - не по-

малко, отколкото за принципни грешки. Вие най-малко от всички трябва да приличате на шпиони. И не

само по външен вид, но и по методите на работа. Авторите на детективски романи изобразяват

разузнавача като великолепен стрелец и майстор по чупенето на ръцете на противниците си.

Повечето от вас са дошли от долните етажи на разузнаването и само са го виждали. Но тук, най-горе,

в стратегическото агентурно разузнаване, няма да ви обучаваме на стрелба и на хватки за чупене на

ръцете. Обратното, изискваме от вас да забравите навиците си, получени в Спецназ. Някои

разузнавания по света обучават своите момчета на стрелба и прочие номера. Това е от липсата на

61

опит. Помнете, момчета, че вие можете да се осланяте само на главата си, не и на пистолета. Ако

направите една грешка, контраразузнаването на противника ще хвърли срещу вас пет хеликоптера,

десет кучета, сто леки коли и триста полицаи-професионалисти. Тогава с пистолетче не ще можете да

си помогнете. И ръцете на всички не можеш счупи. Пистолетът е ненужна илюзия. Пистолетчето ви

топли хълбока и създава една илюзия за сигурност. Но на вас не са ви необходими илюзии и миражи.

Вие постоянно трябва да имате чувство за сигурност и превъзходство над контраразузнаването на

противника. А това чувство ви го дава не пистолетчето, ами трезвото пресмятане без каквито и да

било илюзии. Знаете ли, това е например като при монтажниците, работещи на големи височини.

Някои от тях, по-малко опитните, използуват осигурителния колан. Други никога не го използуват.

Първите падат и загиват, вторите - никога. Това става, защото онзи, който използва колана, си

създава илюзията за сигурност. Веднъж обаче забрави ли да се върже, и ето ти - събират костите му

в сандък. Онзи, който не използува колан, няма илюзии. Той постоянно контролира всяка своя крачка

и не се отпуска на високото. Съветското стратегическо разузнаване не дава осигурителни колани на

своите момчета. Знайте, че вие нямате пистолет в джоба си, забравете за ударите по тухлите с ръба

на ръката. Осланяйте се само на главата си. Вашият спорт е благородният тенис...

13

Човек е способен да направи чудеса. Човек може три пъти да преплува Ламанша, да изпие сто халби

бира, да ходи бос по нагорещени въглени, може да научи тридесет езика, да стане олимпийски

шампион по бокс, да измисли телевизора или велосипеда, да стане генерал от ГРУ или милиардер.

Всичко е в ръцете ни. Който иска, той и може. Главното е да поискаш нещо, а после всичко зависи от

тренировките. Но ако тренирате паметта, мускулите, психиката си редовно, то.. нищо няма да излезе

от вашето начинание. Редовните тренировки са важни, но сами по себе си не решават нищо. Един

чудак тренирал всеки ден. Веднъж дневно вдигал една ютия. Тренировките продължавали редовно в

продължение на десет години - но мускулите му не станали по-големи. Успехът идва само тогава,

когато всяка тренировка (на паметта, на мускулите, на психиката, на силата на волята, на

упоритостта) приближава предела на неговите възможности. Когато краят на тренировката се

превръща в изтезание. Когато човек вие от болка. Тренировката е полезна само тогава, когато

довежда човек до предела на възможностите му и той съвсем точно знае този предел: мога да скоча

на 2 м височина, мога на направя 153 лицеви опори, мога отведнъж да запомня две страници от

чуждоезичен текст. И всяка нова тренировка е полезна само тогава, когато ще е опит да се надмине

собственият ти вчерашен рекорд: ще умра, но ще направя 154 лицеви опори.

Водят ни на тренировки на бъдещите олимпийски шампиони. Ето ги и тях, петнадесетгодишни

боксьори, петгодишни гимнастици, три-годишни плувци. Вижте израза на лицата им. Изчакайте

съвсем последния момент от тренировъчния ден, когато върху малкото детско личице се появява

свирепа решителност да надмине собствения си вчерашен рекорд. Погледнете ги! Някога те ще

донесат олимпийското злато под огромното червено знаме със сърпа и чука. Погледнете това лице!

Колко напрежение има в него. Колко мъка! Това е пътят към успеха! Да се работи само на предела на

възможностите. Да се работи на границата на срива. Шампион става онзи, който знае, че щангата

всеки момент ще го смаже, но я изтласква нагоре. В този живот побеждава само онзи, който е

победил себе си. Който е победил страха си, мързела си, неувереността си.

Нашият Слон ни заведе на тренировка на младите олимпийци.

- Така страната подготвя онези, които защитават спортната й слава. Нима си мислите, че към

подготовката на разузнавачите страната ни се отнася по-малко сериозно?

62

VII ГЛАВА

1

Февруари 1971 година. Незабравимо време. На началника на ГРУ генерал-полковник Пьотр Иванович

Ивашутин са присвоили званието армейски генерал. Ликува Аквариумът. Ликува целият Генерален

щаб. Военното разузнаване излиза напред! Председателят на КГБ Юрий Андропов остава само

генерал-полковник. Какъв шамар!

Знаем, че Централният комитет раздухва огъня на борбата и сдърпването между КГБ и ГРУ е

неизбежно. Бил е нарушен балансът между КГБ и армията и ето, че Централният комитет поправя

грешката, февруари 1971 година. Извършва се чистка в средния слой на КГБ. Става масово

подменяне на полковниците и генерал-майорите от КГБ. Провежда се повишение на офицери и

генерали от ГРУ, на целия Генерален щаб, на цялата Съветска армия. Ето, командуващият

Северокавказкия военен окръг генерал-лейтенант от танковите войски Литовцев става генерал-

полковник. А спомняте ли си, другарю генерал, тежкия си старт на този пост? Та нали тогава някой ви

помогна, като рискуваше главата си. За тази помощ аз предсрочно станах капитан. И вие, другарю

генерал, сте помагали и помагате тайно някому, иначе никой нямаше да ви подкрепи. И нямаше да

носите сега три генералски звезди. Успехи, генерале.

Февруари 1971 година. КГБ и ГРУ са се хванали гуша за гуша. Но може, ли някой да го види? Всички

познават генерал-полковник Ю. Андропов. А кой познава армейския генерал Ивашутин? Но на него не

му е и нужна реклама. Ивашутин, за разлика от Андропов, ръководи една тайна организация, която

действа в мрака и няма нужда от реклама.

2

Войната се планира от Генералния щаб. Генералният щаб на армията е нейният мозък. Всяка намеса

на КГБ В процеса на планиране неизбежно ще доведе цялата страна на границата на катастрофата.

Затова, за да оцелее, държавата е принудена да ограничи влиянието на КГБ върху Генералния щаб.

За да победи във войната, Генералният щаб трябва да събира информация за противника с усилията

на собствените си офицери, които разбират проблемите на бойното планиране, които сами могат да

решат какво е важно за Генералния щаб и какво не е. Генералният щаб няма време да моли за

информация -той заповядва на собствената си разузнавателна служба какво трябва да бъде

получено най-напред. За да е успешна работата, той трябва да има правото да поощрява най-

добрите си офицери-разузнавачи и жестоко да наказва немарливите. И има такива права. И има

собствена разузнавателна служба. И вижда света не през лупата на КГБ, а със собствените си очи.

Генералният щаб събира информация не с усилията на полицаи, а с усилията на офицери от

Генералния щаб, с нашите усилия.

Ние едновременно трябва да станем офицери от разузнаването и офицери от Генералния щаб. За

това ни се дава много кратък срок -пет години. А щом като е така, програмата на подготовката ни

надминава всички възможности. Вие сте офицери от Генералния щаб! И ако не сте способни да

издържите тези натоварвания, ще ви спуснем на долните етажи.

Стараем се. Ние издържаме натоварванията. Не всички.

Нощно време сънувам само грандиозни настъпателни операции. Дълбоки танкови клинове. Въздушни

десанти. Бригади от Спецназ в тила на противника. Нелегални резидентури и поток от информация за

Генералния щаб. Сънувам грохот на сражения и стрелба. Отварям очи. Чувам отвратителния звън на

будилника и студената светлина реже очите ми. Дълго седя на кревата и търкам с длани бузите си.

Сигурно няма да издържа.

3

Времето лети. Зимната сесия. Осем изпита. Лятната сесия. Осем изпита. Зимна отпуска - петнадесет

денонощия. Лятна отпуска - тридесет денонощия. Няма да изляза в отпуска. Взех си сесията, но

трябва да направя много неща. Отново зимна отпуска и аз отново никъде няма да ходя. Почти никой

от нашите момчета не я използува. Трябва да се работи. Трябва повече да се работи. Който иска да

остане горе, трябва много да работи. До зелени кръгове в очите, до черни петна. На нас не ни пречат.

Може да стоим по цели нощи. Може да спим по три часа на денонощие.

Групата ни се топи. Подполковникът - морално разложение, сексуална разпуснатост. Изгонен е на

космодрума в Плясецк. Това също е ГРУ, но е изгнание за провинилите се. Майорът от

артилерийското разузнаване - пиянство. Върнат е в Спецназ в Забайкалието, Топи се групата. Бяхме

двадесет и трима. Сега сме само седемнадесет. Гонят онези, които получават припадъци от

усилената работа на мозъка. Гонят онези, които не могат да откриват следенето, които грешат или

които нервничат при вземането на решения. Гонят онези, които не могат да научат два чужди езика,

да усвоят историята на дипломацията и разузнаването, цялата структура, тактика, стратегия,

63

въоръжение и перспективи на нашата армия и на армиите на противника. Те изчезват внезапно. Те

никога повече няма да се издигнат нагоре. За тях намират такива места, където няма на кого да

разкажат къде са били. За тях намират места, където работят също такива неудачници от ГРУ.

Където процъфтяват недоверието и провокациите. А и къде ли не процъфтяват?

4

Вълкът го хранят краката му. Чувствуваме се като вълци. Всеки свободен момент посвещаваме на

търсенето на място. Обикаляме. На разузнавача са му необходими стотици места, такива места,

където да може напълно гарантирано да остане сам, такива места, където с пълна увереност може да

каже, че никой не се прокрадва по стъпките му, такива места, където би могъл да скрие секретния

материал и да бъде сигурен, че нито хлапетата на улицата, нито случайните минувачи няма да го

открият, че тук няма да има строителство, че нито мишките, нито катеричките, нито снегът, нито

водата ще повредят този материал. Разузнавачът трябва да има много такива места в запас и няма

право два пъти да използува едно и също. Нашите места трябва да бъдат настрани от затвори, гари,

важни военни заводи, настрани от правителствени и дипломатически квартали: по всички тези места

активността на полицията е увеличена и има само една крачка до провала. А къде в Москва да

намериш такова място, където няма затвори и важни правителствени или военни учреждения?

През цялото си свободно време обикаляме. Обикаляме из горичките край Москва, из парковете, по

изоставени строежи и пущинаци. Обикаляме в сняг и в кал. Нужни са ни много удобни места. И онзи,

който се научи да ги открива в Москва, той ще може да го направи и в Хартум, в Мелбърн, в Хелзинки.

Учим се да запомняме лицата на хората. Тази активност на мозъка трябва да бъде не аналитична, а

рефлекторна. И затова на екрана пред мен преминават хиляди лица, хиляди човешки силуети.

Пръстът ми е на копчето, като на спусък. Ако видя на екрана едно и също лице два пъти, трябва да

натисна мигновено копчето. Сгреша ли, ме, пронизва лек, но неприятен електрически шок. Натиснеш

неправилно копчето - лек удар. Не го натиснеш, когато трябва - пак удар. Тренировките се провеждат

редовно и скоростта на показване на лицата все повече нараства. Всеки път показват все повече

изображения.; Едни и същи хора ги показват с перуки, гримирани, с други дрехи, в други пози. А

грешките ги наказват с лекия, но неприятен шок.

6

Разузнавачът трябва да внимава с номерата на леките коли. Един номер ти се мярва два пъти - значи

е възможно следене. Значи не трябва да ходиш на операция. Показват ми хиляди знаци. Те се носят

по екрана като френския супербърз влак. Тях не трябва да помниш. Но трябва да ги познаваш.

Аналитичният ум тук няма да ти помогне. Нужен е автоматичен рефлекс- И него го изработват, както

при кучето - по метода на професор Павлов. Грешка - шок. Грешка - шок.

Но номерата на колите могат да бъдат сменени бързо и затова леките автомобили трябва да се

познават не само по номерата им, а просто по вида им. Но в един съвременен град има милиони леки

коли, а нашият мозък не е способен да запомни дори стотина, още повече, че те, еднотипните, са

толкова много. И тук отново рефлексът спасява разузнавача. Мозъкът ни е способен да фиксира

милиони дребни неща, но ние просто не умеем да използуваме тази колосална информация. Не се

безпокойте. Аквариумът ще ви научи. След пет години ще имате необходимите рефлекси.

7

Ние сме офицери от Генералния щаб. Нас ни откарват на Гоголевия булевард. Учат ни да вземаме

решение по време на грандиозни операции. На огромните карти и по безкрайните полета на

Широковския полигон плахо и неуверено в началото, първоначално само на хартия, а после и на

практика се опитваме да управляваме огромни маси войска в една съвременна война. Възможно е

това никога да не ни се наложи да го правим, но ако веднъж придвижиш - дори на карта - 5-та и 7-ма

гвардейски танкови армии от Белорусия в Полша, в миг ще разбереш какво количество и каква

именно информация е необходима на Генералния щаб, за да направи това по време на реална

война.

8

Ние обикаляме из града. Учим се безпогрешно да откриваме следенето. Преди операцията офицерът

от разузнаването трябва съвсем ясно да си отговори: има ли следене или няма, да или не. По време

на истинската тайна война, за която се подготвя, никой не може да му помогне и никой няма да

раздели с него отговорността за допуснатата грешка.

64

Да или не? Четири часа криволича из Москва по предварително подготвен маршрут. Сменях таксита,

автобуси, трамваи. От огромната тълпа отивах на безлюдни места и отново се хвърлях в тълпата,

като в океана. КГБ също се учи. За КГБ е много важно да знае собствените си грешки при следенето.

Тук интересите на КГБ и ГРУ съвпадат. Тук става кооперирането между двете враждебни

организации. Слонът знае, че днес аз тренирам в града. Че тренировката ми започва точно в 15 ч. от

хотел "Метропол", който сега е нещо като съветско посолство в една враждебна страна. Излизам от

посолството, а по-нататък е ред на Слона: да позвъни в КГБ или не? И така, да или не? Веднъж

седмично Слонът прекарва всекиго от нас по различни маршрути, като всеки подготвя за себе си.

Миналия път определено имаше следене. Миналия път бях напълно сигурен в това. А днес? Да или

не? Не знам. Не съм сигурен. Ако е така, трябва да се върна в "посолството" и да доложа на Слона,

че не съм сигурен. И тогава той отново ще ме изпрати да обикалям Москва и утре сутринта трябва да

му дам крайния отговор. И така, да или не?

9

Езикът е оръжие на разузнавача. Очите са оръжие на разузнавача. Аквариумът прави всичко

възможно, за да накара офицерите си да овладеят чуждите езици. За знаенето на един западен език

плащат с 10% повече. За всеки източен - 20%. Научи пет източни езика и ще получаваш два пъти

повече. Но не процентите преследвам: не научиш ли два езика, ще те изгонят на космодрума в

Плясецк. Хич не ми се иска да отивам на космодрума. Затова и уча.-Чуждият език за мен е проблем -

аз не съм музикален. Чувствителността на слуховия ми апарат е намалена от танковите оръдия.

Старая се. Мъча се. Но по езиците аз съм най-слаб в групата. Имаше и по-лоши от мен, но тях вече ги

изгониха. Сега съм следващият наред. Ще умра, дявол го взел. Дори произношението ми може да е

отвратително, но ще наваксам в другите области.

- Аз имах същия проблем - ободрява ме Слонът. - Учи наизуст по цели страници. Тогава ще дойде и

гладкостта. Тогава за устния разговор и при писане винаги ще имаш в запас стандартни изрази,

фрази, по-дълги откъси.

Уча по цели страници. Зубря ги наизуст. А след това ги пиша. Пиша и преписвам. Преписвам тези

страници по тридесет пъти, за да нямам грешка.

С очите при мен е по-зле, отколкото с езика. Аз имам опит от Спецназ да гледам в очите на кучетата.

Но тук това не е достатъчно. Тренират ни с огледало: гледай в очите, не мигай. Не отвръщай погледа.

Ако искаш да завербуваш човек, най-напред трябва да издържиш погледа му. Дружбата започва с

усмивка, а вербуването - от погледа. Ако не си издържал първия тежък поглед на събеседника си, не

се и опитвай после да го завербуваш: психически той е по-силен. Той няма да се поддаде.

Излизам на станция на метро "Краснопресненская" и отивам в зоологическата градина. Ако имате

същия проблем, идете при затварянето - никой няма да ви попречи. Гледам в очите тигрите,

леопардите. Насочвам волята си, стискам зъби. Неподвижните жълти очи на хищника се размазват

пред мен. Свивам още по-силно юмруци като впивам нокти в дланта. Очите трябва внимателно да се

присвиват и отново бавно-бавно да се отворят широко, така може да не се мига. Нещо гложди очите

ми, събират се сълзи. Още миг - и аз мигнах. Огромната ленива рижава котка презрително ми се

усмихва и разочаровано извръща муцуна: слаб си ти, Суворов, да се състезаваш с мен.

Нищо, котко. Аз съм упорит. Ще дойда тук следващата неделя. И по-следващата. И по-нататък.

Упорит съм.

И пак лети сивият поток от дни и нощи. Програмата ни съвсем спокойно би могла да бъде

десетгодишна. Но са я пресовали до пет години и затова не всички издържат. А може би и това е

изпитание. Може би в това е скрит глупавият смисъл на подготовката ни: да се освободят от слабите

тук, на собствена територия, за да не го правят по-късно.

10

В разузнаването има едно съвсем просто правило: измъкването е забранено! Ако видиш, че те

следят, най-напред се прави, че не си ги забелязал - недей да нервничиш и да се мяташ, ти си

дипломат, дявол да го вземе. Поразмотавай се из града, обиколи насам-натам. Днес не трябва да се

отива на операция. Могат да се престорят, че са те изоставили, а в действителност да са покрай теб -

не че са станали повече, само че да са сменили хората си. В ден, когато си открил следенето,

операцията е забранена. Това е ненарушим закон. А всяка операция се подготвя в много варианти.

Днес следят - значи, ще повторим операцията утре или след седмица, или след месец. И през ум да

не ти минава да се измъкваш от тях! Измъквайки се, дори под много убедителен предлог, ти им

показваш, че си шпионин, а не обикновен дипломат, че можеш да забелязваш тайното следене, че ти

се налага кой знае защо да го избягващ. Покажеш ли им го, те няма да те изпуснат. Ще им покажеш,

че си шпионин и това е достатъчно. Тогава следенето ще те придружава всеки ден, тогава няма да ти

дадат да работиш. Веднъж, естествено, ще се измъкнеш от тях, но те ще те впишат в категорията на

опасните и повече никога не ще се измъкнеш, всеки ден по петите ти ще са по трийсет души. Така че

65

измъкването е забранено. Но не днес... Днес имаме разрешение да се измъкнем. "Майната им на

вашите дипломатически кариери - каза Слонът - има ситуации, когато Аквариумът нарежда да се

изпълни дадена операция на всяка цена. Измъквайте се!"

Двама сме - Генка и аз. Измъквайте се, мамка ви. Хайде, опитай да се измъкнеш. В Москва вече е

тъмно. Студено. Безлюдна е Москва. След три дни Москва ще започне да пие, да празнува. Празници,

паради и оркестри. А сега - преди взрива от пиянски възторг Москва се е спотаила. Двамата с Генка

сме, плюс черните сенки подире ни. Нашите и още нечии. Сенките криволичат насам-натам, не се

крият. Ако работехме поединично, отдавна да сме се измъкнали. Измъкването е забранено, но ние се

учим да го правим.

За пръв път се опитахме да дръпнем в Петровския пасаж. Мястото е добро. Имаше много хора.

Разблъскваме тълпата, опашките, по стръмните стълби - отново в тълпата и през задните входове -

право в метрото! Но сенките се носят след нас и не изостават. Втория опит го направихме на

Ленинские гори1. Също е добро мястото. Влакът тръгва, вратите - щрак! Та значи, секунда преди

изщракването трябва да изскочиш от вагона. Но и сенките са хитри.

1Възвишение в Москва - (Бел. пр.)

Безлюдна е Москва. Студено и тъмно е. Но Генка знае още едно място. На площад "Марина Раскова".

Ще избягаме ли, Генка? Ще избягаме! Ще избягаме...

Колко, Генка, днес са подире ни? Много са. Много, дявол да го вземе. Жалко, че не можем да се

разделим. Операцията е за двама. Може би ще се разделим, а Генка? Не може - превишаване на

пълномощията! А ако провалим операцията, това по-добре ли ще е? Генка ме води по празните

пресечки. Тук е мястото, което отдавна е подготвил. Сега ще побегнем по пресечките. Но не, дявол да

го вземе. Трима едри младежи вървят плътно зад нас. Не се крият. Това е демонстративно следене.

Това е следене, действащо на психиката. И още колко ни преследват тайно. По съседните улици, по

пресечките. А тримата сега крачат открито след нас. Смеят се право в тила ни. "А ако побягнат?" -

пита рязък глас. "Ще ги настигнем." - успокоява го друг. Хилене в тила ни. Генка ме сръгва в хълбока -

приготви се. Аз съм готов, само че ситен снежец кръжи из въздуха. Първият снежец. Сега да можеше

да се разхожда човек из улиците и да гълта кристалния въздух! Но сега не ни е до въздуха. Трябва да

се измъкваме.

Дръпна ме Генка за ръката и влетяхме в някаква врата, а там -мръсни стълби, нагоре и надолу, и

коридори тъмни на всички страни. Ех, дано не си счупя краката. Надолу, надолу по стълбата. Кофи

някакви, смрад. Пак врата, отново стълби и коридори. Хъ-хъ-хъ -Генка се задъхва. Задъхва се, но

бяга добре. Той е голям. Тежко му е. Но затова пък в тъмното е като котка. Още някакви врати,

парцали, трошляк и счупени стъкла. Излетяхме на улицата. Вече и не знам къде сме. Цяла Москва

съм пребродил, а такива места преди не съм виждал. Пред нас има три пресечки. Генка ме тегли към

лявата. Добро момче си ти, Генка. Щяхме да избягаме, добро място си открил. Колко месеца се мота

из Москва, за да откриеш такова място? Такова място в златна рамка да си го сложиш и да си го

показваш на младите шпиони: любувайте му се - великолепно място. Това е образец. Ако ще

работите в Лондон, в Ню Йорк, в Токио -всеки трябва да си има такова място! За да може всеки

момент със сигурност да се измъкне от полицията. Но днес нямаме късмет. И мястото не ще ни

помогне. Над Москва пада лек снежец. Първият. Той полепва по подметките ни и следите ни с Генка

са като следите на първите астронавти на Луната. Това се нарича закон на подлостта.

По тоя нерушим закон филията с масло винаги пада с маслото надолу. Няма да избягаме, Генка! Ще

избягаме! Генка ме тегли за ръката. Безлюдна е Москва. Честните граждани са се изпокрили по

дупките си. Из Москва сега сме само Генка, аз... и големите момчета от КГБ. Хъ-хъ-хъ - диша Генка -

ти, Витка, няма ли да се уплашиш да скочиш от влак? Не, Генка, няма да се уплаша. Е, тогава, Витка,

да натиснем педалите. Имам предвид един шанс. Ти ще отидеш на операция, а аз ще те прикрия.

Тичаме по пресечките. Тичаме през дворовете. Ако излезем на голямата улица, следите ни ще се

загубят, но затова пък там са всичките им коли. От колите не можеш избяга.

Прескочихме една оградка и ето я гарата, и ето изскърцват спирачките на електрическия влак. Хъ-хъ-

хъ - диша Генка. А след нас тримата големи също дишат: хъ-хъ-хъ. Също прескочиха през оградката -

като бесни коне. Генка ме тегли към електрическия влак. Хъ-хъ-хъ. Втурнахме се в последната врата

и побягнахме по коридора. Ех, ако вратата се беше затворила след нас! Но тя не се затвори. И

подире ни - конски тропот. И тримата нахълтват във вагона. Прелетяхме през една вагонна площадка,

през втора. Бута ме Генка напред, а той - назад. Понесе се като изтребител - в челна атака! А аз - към

вратата! Сега само да не се затворят вратите! С цялата си маса се хвърлих към едната половина на

вратата, а другата вече щрака зад гърба ми и влакът плавно тръгва.

От вагона трябва да се скача с гръб и назад. Но това вече след това си го спомних. А аз излетях с

лице по посока на движението и напред. Трябваше да стисна зъби, но и за това забравих и те

изтракаха като капан, едва не ми откъснаха езика. Скоростта съвсем не беше голяма, когато излетях,

пък и височината беше минимална: платформата е на едно ниво с пода на вагона. Но при падането

си изкълчих крака и ръката си раздрах. Е, майната й, скочих, а последният вагон изтрака покрай мен.

66

Префуча. Московските електровлакове бързо набират скорост. А спирачките вече скърцат. Големите

момчета бяха дръпнали внезапната спирачка. Аз се уча, но и те се учат. Аз действувам, както ще

действувам при една истинска обстановка, но и те се учат. И те имат изпити, и тях ги оценяват. Сега

трябва на всяка цена да ме хванат. Само че няма да стане, момчета! Затичах се към оградата и

нагоре. И давай! Хъ-хъ-хъ. Давай. Благодаря, Генка!

11

След полунощ е вече. И влаковете на метрото са съвсем празни. Препусках из подлезите и тъмните

пресечки. Шмугнах се в метрото. Хубавото му е, че след мен кола не може да тръгне. В метрото

момчетата от КГБ би трябвало да са край мен. Но вагонът е празен. Късно е вече, пък и аз се

измъкнах чисто. Главното сега е да се избегнат телевизионните камери. Я колко са на всяка гара на

метрото. И ако КГБ ме е загубило в Москва, то на централния команден пункт отдавна са предали

описанието ми. Доста време вече всички телевизионни камери оглеждат подземна Москва.

Но и аз вече съм опитен. Ще изляза на гара "Измайловски парк". Там бях открил само четири

телевизионни камери и точно знам разположението им. Ако си в последния вагон, можеш набързо да

се шмугнеш край тях, а оттам - бетонната ограда за пешеходците и десетина пътечки към гъстата

гора. Търси, ако си нямаш работа!

Първият сняг под краката ми поскърцва. Но тук, на пътечките, вече са ги утъпкали. Вечер тук

пенсионерите се разхождат на тълпи, а по-нататък, в боровата горичка, винаги има пийнали

сополанковци. Но сега няма никого. Правя един голям кръг в гората. Спирам и дълго се ослушвам.

Не, снегът не скърца зад гърба ми. Тук, вече без да се притеснявам, гледам на всички страни. В

романите това обикновено се описва като: "той се огледа крадешком". Да, Точно така. Няма от кого

повече да се притеснявам. Измъкнах се чисто. Не ме следят. И мястото на скривалището е известно

само на мен. Ето го. В един затънтен ъгъл са се лепнали за бетонната стена двадесетина гаража. А

между тях и стената има едва забележим процеп. Наоколо мирише на пикня. Това е добре. Това

означава, че няма да се намерят желаещи да бърникат из този осран процеп. Те свършват работата

си тук, край него и бързат по-нататък. Е, а на мен пък работата ми е такава. Огледах се още веднъж,

за да съм напълно сигурен, и се вмъкнах в процепа. Сухо и чисто е тук. Само дето е тясно. Трябва да

пъшкам три метра до мястото, където се събират първите два гаража. Там, ако пъхнеш пръстите си

вътре, можеш да напипаш пакета, оставен от някого. Но тези метри не ми се отдават леко. Генка в

никакъв случай не би могъл да пропълзи през такъв процеп. Издишах и още малко напреднах.

Поотдъхнах си. Отново издишах дълбоко и продължих напред. Ама че съм глупак! Трябваше да си

сваля балтона, преди да се вмъкна тук. Този процеп го бях намерил много отдавна. Й тогава се

вмъкнах в него без затруднение. Само че беше през лятото. Пак издишам и пак напред. Сега дясната

ръка -напред! Още малко напред. Дланта ми е зад ъгъла. Сега да разперя пръсти. Надолу, надолу. О-

о-о! Някаква стоманена китка стисна ръката ми и заслепяваща светлина блесна в очите ми. Десетина

тихички гласове край мен, а ръката ми - като в капан. Боли ме, дявол да го вземе. Нечии силни ръце

ме хванаха за краката и ме дръпнаха. Издърпаха ме без усилие. Влачат ме за краката. И аз ора с нос

днешния сняг и вчерашната пикня. Ето ти и една кой-знае откъде взела се лека кола - изскърцаха

спирачки, макар че в Измайловския парк влизането на автомобили май е забранено. Извиха ми

ръцете назад до изпукване. Само изохках. Изщракаха студените белезници.

- Повикайте консула! - така се полага да крещя в подобна ситуация.

Отвори се задната част на колата. Тук ми се полага да протестирам: няма и няма да седна в колата!

Но някой ме изрита здравата по краката и изби земята под тях - като столчето под бесилката. Ама че

са силни момчетата! Колко са силни! Зъбите ми изтракаха и ето вече седя на задната седалка между

двама Херкулеса.

- Повикайте консула!

- Ти какво правеше тук, бе мръснико?

- Повикайте консула!

- Всичките ти действия са фотографирани!

- Нагла провокация! Аз мога да ви снимам как правите полово сношение с Бриджит Бардо! Консула

повикайте!

- В ръката ти имаше секретни документи!

- Вие ми ги натикахте със сила там! Документите не са мои!

- Ти се промъкваше в скривалище!

- Нагла лъжа! Хванахте ме в центъра на града и ме натикахте насила в този миризлив процеп!

Повикайте консула!

Автомобилът, колелата му вият на завоите, ме отнася нанякъде в тъмнината.

- Повикайте консула! - крещя аз. От това започва да им писва.

- Ей, момче, потренира се и стига. Стига си крещял!

Знам ги аз тези номера. Ако сега ме бяхте пуснали, значи тренировката свърши. А вие не ме пускате,

значи тя продължава. И като събрах с пълни гърди въздух, диво закрещях:

67

- Консула, гадове такива, повикайте! Аз съм невинен дипломат! Консула!!!

- Повикайте консула!

Те не жалят светлината. В лицето ми бият два прожектора. Очите ме болят чак до сълзи. Сложиха ме

да седна и някакъв едър намусен човек застана зад мен. Не, няма да ви седя тук. Повикайте консула!

Ставам. Но здравенякът натиска с огромните си длани плещите ми в дълбокия дървен стол. Почаках,

докато натискът върху плещите ми отслабне и направих нов опит да стана от стола. Тогава якият

отново ме натиска в стола и с тежката си обувка помага на огромните си ръце. Леко подсича крака ми,

като при борбата, така че падам в стола. Лекият удар на обувката му ме удря точно по кокалчето.

Боли ме. Някъде откъм прожекторите до мен достига глас:

- Вие сте шпионин!

- Повикайте консула. Аз съм дипломат от Съюза на съветските социалистически републики!

- Всичките ви действия около скривалището са фотографирани!

- Фалшификация! Подла провокация! Повикайте консула!

Правя опит да стана. Но здравенякът с леко движение на огромната си обувка леко подсича левия ми

крак и аз губя равновесие. И отново ме боли. Той удря леко, но по кокалчето, по онова, което е точно

над петата. Никога не съм си и помислял, че може така да боли.

- Какво правихте през нощта в парка?

- Повикайте консула!

Отново ставам. И той отново леко и точно ме удря. Дори и синини няма да останат и на никой не

можеш доказа, че гадината му с гадина ме е мъчил. Отново ставам и отново с лек удар ме

принуждава да седна. Ей ти, здравеняко, нали се учим? Учения са това. Защо удряш толкова

болезнено? Отново ставам и отново ме принуждава да седна.

Погледнах назад през рамо - да видя що за мутра има? Но не видях нищо. В очите ми плуват кръгове

от прожекторите, нищо не виждам. Цялата стая - тъмна с два прожектора. Не можеш дори да

разбереш голяма или малка е. Голяма ще е май, защото от прожекторите струи нетърпима горещина,

но понякога подухва нещо като прохладен ветрец. В малка стая не е така.

- Вие нарушихте закона...

- Това го разкажете на моя консул.

Боли ме и никак не ми се иска пак да усетя лекия удар по кокалчето. Затова решавам да повторя още

три пъти опита си да стана. А след това ще седя, без да ставам. Ох, как не ми се иска да ставам от

дървения стол. Хайде, Витя, започваме! Опирам крака в тухления под, внимателно пренасям

тежестта на тялото върху мускулите на краката, въздъхвам дълбоко и се отблъсквам нагоре. Ударът

му съвпада с моето отблъскване. Левият ми крак едва забележимо отлита нагоре и с лек стон отново

падам в стола. Жалко, че не е меко кресло, би било по-удобно.

- От кого получихте материалите в скривалището?

- Повикайте консула!

Знам, че онзи, който удря по краката, сега се учи. В бъдеще работата му ще бъде да стои отзад и да

задържа разпитвания в този дълбок дървен стол. Сложна наука е това. Но той е старателен ученик.

Настойчив. Ентусиазиран. Последният му удар беше по-силен от предишните. А може би на мен така

ми се стори, нали все по едно място удря. Принципно погледнато, защо се опитвам да стана? Та аз

мога просто да си седя и да настоявам за консула. А докато не дойде, да не допускам да ме въвлекат

в разговор. И така, прекратявам със ставането. Ще се опитам още три пъти и край.

Следващият удар беше изпълнен майсторски и с голяма любов към професията. Затова и не разбрах

следващия въпрос. Знам, че беше въпрос, но не знам какъв. Няколко секунди мислех какво да кажа, а

след това се сетих:

- Повикайте консула!

Този разпит започна да им омръзва на тях също. И тогава големите ръце отново притиснаха плещите

ми към стола, а някой сложи моливи между пръстите ми. Знам ги тези номерца, това е много просто и

много ефективно и - в допълнение - не оставя никакви следи. Докато не са ми стиснали ръката, си

припомням цялата наука: първо - да не закрещя, и второ - да се наслаждавам на собствената си

болка и да си желая още по-голяма. Това е единственото спасение. Някаква потна ръка опипа дланта

ми, поправи моливите между пръстите и изведнъж стисна, като с менгеме. Двата прожектора

трепнаха, затрептяха и бясно се завъртяха. Заплувах нанякъде с лодка извън тъмната стая с

тухления под. Желаех си само по-голяма болка и се присмивах на някого.

12

Над Москва започва сиво, студено утро. Ноември. Всички още спят. Преминава пощенска кола

Полузаспалият портиер премита улицата. Аз лежа на една мека седалка, отпусната далеч назад.

Москва лети край мен. Страничното стъкло е леко отворено и мразовитият вятър отнася откъслеци от

някакви кошмари. Чувствувам, че не съм бръснат, а косата е прилепнала към главата ми. Лицето, кой

знае защо, е мокро. Но ми е добре. Някой ме кара нанякъде с голяма черна кола. Обръщам глава към

шофьора. Това е Слонът. Той ме кара.

68

- Другарю полковник, аз не им казах нищо.

- Знам, Витя,

- Къде отиваме?

- Вкъщи.

- Те пуснаха ли ме?

- Да.

Дълго мълча. И изведнъж ме достраша. Стори ми се, че съм им разказал всичко, когато се смеех.

- Другарю полковник, аз... проговорих ли?

- Не.

- Сигурен ли сте?

- Сигурен съм. През цялото време бях край теб, дори по време на ареста.

- Къде ми беше грешката?

- Грешка нямаше. Ти се измъкна и излезе чисто към скривалището. Но мястото е твърде добро.

Московското КГБ го знае. Ти използва място, което използват истинските чужди шпиони. Мястото е

много добро и то е под постоянно наблюдение. Заловиха те като истински шпионин, без да знаят кой

си. Но ние веднага се намесихме. Арестът беше истински, а разпитът - учебен.

- А Генка как е?

- Генка е добре. Леко го поотупаха, но той не се поддаде. При подобно нещо човек трябва да се

мобилизира. Не трябва да се самосъжаляваш и не трябва да мечтаеш за отмъщение - тогава ще

издържиш каквото и да е. Спи. Ще те препоръчам за истинска работа.

- А Генка?

- И Генка.

13

- Някога бил ли си в Митищи?

- Не.

- Още по-добре - Слонът изведнъж стана много сериозен. -Слушай учебно-бойна задача. Обектът е