Автор: Анелия Горгорова 

Клиничен психолог, поведенчески икономист
Специалист по интегративна психология и клинична диагностикa

През последните години в България и в редица други държави се наблюдава тревожна и системна закономерност: след раздяла или прекратяване на партньорска връзка значителна част от майките и децата се оказват във високорискова ситуация, белязана от продължаващо насилие, институционален тормоз и правна несигурност. Особено уязвими са жените, които са били подложени на физическо, психическо, икономическо или сексуално насилие преди раздялата, както и децата, които са били свидетели или преки жертви на това насилие.

Въпреки че раздялата често се възприема като край на конфликта, международните изследвания показват, че за много жени и деца тя бележи началото на нова фаза на насилие – по-фина, по-трудно разпознаваема, но не по-малко разрушителна. Тази фаза включва злоупотреба със съдебната система, системно неплащане на издръжка, преследване чрез институции, многобройни съдебни дела, обвинения в т.нар. „родителско отчуждение“, както и опити за отнемане или споделяне на родителски права от страна на бащи, които дълго време не са полагали грижи за децата или са упражнявали насилие.

Настоящата статия разглежда в дълбочина основните проблемни поведенчески типове на бащи след раздяла, подкрепени с емпирични данни, международни изследвания и съдебна практика. Анализът обхваща както ситуации при сключен брак, така и все по-често срещаните случаи на раздели без брак, включително при бременни жени и майки на малки деца, които често остават без икономическа и институционална защита.

Целта на текста е да осветли реалните мащаби на проблема, да покаже как подобни поведения се отразяват върху психичното, емоционалното и социалното развитие на децата и да представи добри международни практики за ограничаване на вторичното насилие чрез съдебната система. Статията поставя под въпрос автоматичните презумпции за „равноправно родителство“ или принудително съвместно попечителство в контекста на насилие и настоява за подход, в който най-добрият интерес и безопасността на детето са водещият критерий – не формалното равенство между родителите, а реалната защита на уязвимите.

• Неангажирани или отсъстващи бащи: Значителна част от бащите прекратяват активния си контакт с децата след раздялата. Изследвания сочат, че около 27% от бащите напълно изоставят децата си след развод. Това често води и до липса на емоционална подкрепа и неизпълнение на родителските отговорности. Много деца остават да бъдат отглеждани от самотни майки – в България броят на семействата с един родител нараства до 21,9% през 2021 г. (при 12,2% през 2001 г.), като в 74,4% от тези случаи децата се отглеждат от майката.
  
  

• Неизплащане на издръжка (финансова безотговорност): Голяма част от бащите, които не живеят с децата, не изпълняват задълженията си за издръжка. Това е проблем както в България, така и в много други страни. На европейско ниво в края на 90-те години под половината от самотните родители са получавали дължимата издръжка – през 1994 г. само 43% са получавали издръжка, като делът се повишава до около 64% през 2004 г. след мерки за по-строго прилагане. В САЩ картината е сходна – едва 44% от родителите, отглеждащи сами децата, получават пълния размер на присъдената им издръжка, което означава, че повече от половината от децата не получават пълната финансова подкрепа, на която имат право. Неплащането на издръжка се превръща в масово явление и у нас – медийни публикации го определят като своеобразна „епидемия“ с много случаи на родители (най-често бащи), които укриват или отказват да плащат издръжка за децата си след раздяла. Законодателствата предвиждат санкции (вкл. съдебно преследване, запори на заплати и имущество, а понякога и наказателна отговорност) за длъжниците по издръжка, но на практика събирането често е затруднено.
  
  

• Домашно насилие и тормоз (преди и след раздялата): Много майки и деца са били жертви на насилие от страна на бащата преди раздялата, като за съжаление това поведение нерядко продължава и след нея. В световен мащаб близо една от три жени е преживяла физическо или сексуално насилие от интимен партньор през живота си. В Европейския съюз около 17-18% от жените (почти всяка пета) съобщават за физическо насилие, заплахи или сексуално насилие от партньор, като за България делът е поне ~13-14% по официални проучвания (вероятно занижен заради недокладване). Домашното насилие често е причина за раздялата, но раздялата сама по себе си не слага край на насилието. Напротив – множество изследвания констатират ескалация на насилието след напускане на връзката. Това явление се нарича “ продължаващо насилие(post-separation abuse)”. За много жени раздялата е най-опасният период – 41% от убийствата на жени от интимен партньор настъпват, след като жената е напуснала или предприела стъпки да напусне насилника; 30% от тези жертви са убити още в първия месец след раздялата. След раздяла насилниците често продължават с тормоз: следене, заплахи, физическо насилие при срещи, икономически натиск, емоционални издевателства и др. В много случаи майките, жертви на насилие, продължават да са принудени да комуникират с агресивния бивш партньор заради децата например при предаването им за т.нар. режим на лично отношения, което отваря възможности за нови конфликти и агресия.
  
  

• Злоупотреба с институциите и законови процеси (съдебен тормоз): Друга проблемна група са бащите, които използват съдебната система като инструмент за продължаване на тормоза и контрол над бившата партньорка. След раздялата те започнат многократно да завеждат дела срещу майката например искове за разширен режим на виждане, за преразглеждане на родителските права, за принудително съвместно попечителство или дори за отнемане на родителските права на майката. Независимо че преди това не са полагали грижи или дори са проявявали насилие. Това често е форма на стратегическо съдебно преследване, целящо изтощаване и сплашване на майката. Международни изследвания потвърждават явлението: злоупотребяващи бащи могат да “експлоатират семейните съдилища след раздялата, за да продължат упражняването на принуда и контрол”, например чрез повторни съдебни искове, финансово изтощаване на майката и фалшиви обвинения в „родителско отчуждение“, уж в името на “включеното бащинство”. С други думи, продължаващият тормоз се маскира като родителски интерес. Майките в България споделят за случаи на десетки дела (понякога 30-100 дела), заведени от бащата срещу само една майка, което е сериозна институционална злоупотреба и тормоз. При тези дела често се пренебрегват предишни истории на насилие от страна на бащата и въпреки това той настоява за повече права и обвинява майката.
  
  

• Обвинения в „родителско отчуждение“ като тактика: Особено тревожна тенденция е, когато насилникът използва концепцията за „родителско отчуждение“ срещу майката. Това се случва например ако детето не желае да се вижда с бащата (често поради преживяно насилие или травма) или когато майката ограничи контакт (например заради болест на детето или опасения за сигурността му). Вместо да признаят собствената си отговорност за отчуждението, някои бащи завеждат дела, твърдейки че майката умишлено настройва детето срещу тях,  представяйки това като форма на психическо насилие над детето. В такива случаи агресорът се опитва да обърне ролите и да се изкара жертва. Изследване в САЩ показва, че тази стратегия често успява: в анализ на съдебни случаи с твърдения за „Parental Alienation“ около 78% от обвиненията в отчуждение са насочени срещу майките, а съдилищата са склонни в мнозинството от тези случаи да приемат, че майката е виновна и дори да прехвърлят попечителството към бащата. Множество други проучвания потвърждават наличието на пристрастия срещу майките при употребата на теорията за отчуждението – жените два пъти по-често губят попечителство, когато съобщят за насилие, а бащите не срещат такава санкция ако заявят подобни твърдения. В много от т.нар. “трудни” случаи за родителски права съдилищата са по-склонни да вярват, че проблемът е в майката (че тя „неоснователно очерня бащата“), вместо да разпознаят моделите на насилие или неглижиране от страна на бащата. Тази практика е критикувана остро от експерти и правозащитници по света.

• Неучастие и изоставяне на децата: Както споменахме, около една четвърт до една трета от бащите в международен план прекъсват контакт с децата си след развод. Много деца растат с един родител – в България според преброяването от 2021 г. около 400 хиляди са самотните родители, което е 14,7% от домакинствата (за сравнение, през 2011 г. делът е бил 14,1%). Това е индикатор, че голям брой бащи на практика не участват в отглеждането на децата си.
  
  

• Неплащане на издръжка: Точни проценти за България са трудни за определяне (поради сивата зона на неофициални договорки или укриване на доходи), но експертни оценки и случаи в публичното пространство сочат, че неплащането е масово. Европейският парламент отбелязва, че неплащането на издръжка е често срещано явление, поради което много страни са въвели механизми за принудително изпълнение (удръжки от заплати, запор на сметки, наказателно преследване). В редица държави, ако въпреки съдебните мерки издръжката не постъпва, държавата авансово изплаща издръжка и после събира дълга от недобросъвестния родител (такива системи има например в Германия, Австрия, Швеция, Италия, Унгария и др.). Фактът, че се налага намеса на държавни фондове, показва колко разпространено е неизпълнението. В САЩ статистиката от преброяването (2015 г.) показва, че само 45% от всички деца с присъдена издръжка получават пълния й размер; около 25% не получават нищо, а останалите получават частично. Това означава, че повече от половината деца с разведени родители там са ощетени финансово. Подобни или по-лоши нива на изпълнение се отчитат и в други страни.
  
  

• Домашно насилие в контекста на спор за деца: Противно на мита, че конфликтите за родителски права са резултат от злоупотреба, данните показват, че в мнозинството от тежките съдебни спорове за деца е налице история на реално насилие. Според мета-анализ на изследвания, “болшинството от случаите, които стигат до съд като ‘силно конфликтни’ дела за попечителство, всъщност имат в основата си история на домашно насилие. С други думи, когато един баща е готов да води ожесточена съдебна битка срещу майката, често това е същият баща, който преди това е упражнявал някаква форма на тормоз или контрол. Съдебната практика в някои щати в САЩ показва тревожна тенденция: 94% от бащите, които изрично търсят попечителство, го получават (самостоятелно или съвместно), независимо дали има данни за насилиеprotectiveparents.comprotectiveparents.com. Много от тези случаи впоследствие са обръщани по жалби, но първоначалният уклон е очевиден. Други проучвания намират, че 70-80% от случаите, в които майката твърди, че бащата е насилник, приключват с предоставяне на нерегламентиран (несъблюдаван) достъп или дори споделено попечителство на обвинения насилник. В около 20% от случаите майките дори губят напълно попечителството, въпреки че са сигнализирали за насилие. Тези числа показват системен проблем в разпознаването и отчитането на насилието от страна на институциите.
  
  

• Разпространение на тормоз след раздяла: Концепцията за насилие след раздяла (post-separation abuse) набира внимание като сериозен обществен проблем. Литературен обзор в медицинско списание посочва, че след раздяла насилието не само продължава, но и често се променя формата си – към икономически, правен, психологически, онлайн тормоз, както и “оръжие” от децата и институциите срещу жертвата. Експертите го характеризират като “непрекъснат натиск и контрол” върху жената, включително посредством децата и институционални механизми. В България нерядко виждаме примери: майки споделят как бившият партньор подава непрекъснато сигнали срещу тях в социалните служби, жалби в полицията или прокуратурата (например за “непозволяване на лични контакти” или за измислено “насилие” над детето под формата на отчуждаване). Това е част от модела на продължаващо преследване чрез институциите, което статистиката трудно улавя, но свидетелствата и чуждият опит го потвърждават като масово явление.

• Строги закони срещу домашното насилие и защита на жертвите: Базова стъпка е приемането на специални закони, дефиниращи и санкциониращи домашното насилие, включително в контекста на партньорства без брак. Например много европейски държави са въвели цялостен подход – криминализиране на всички форми на домашно насилие, бързи ограничителни заповеди (заповеди за защита), кризисни центрове, психологическа помощ и т.н. В България има Закон за защита от домашното насилие, който позволява на жертвата да получи ограничителна заповед срещу извършителя. Важно е, че такива заповеди често обхващат и децата – ако децата са пострадали или са в риск. През 2023 г. у нас бяха приети изменения, които разширяват мерките и ускоряват производствата за защита. За ефективност и намаляване на злоупотребите обаче е нужна и практика чрез новия координационен механизъм, който цели да уеднакви практикие, както и да скъси пътя на жертвата до мерките за защите. Ще мине дълъг път от обучение на полиция, съдии и социални работници да разпознават моделите на насилие по-ефективно, включително психологически тормоз и контролиращо поведение, които може да продължат след раздялата. 
  
  

• Отчитане на домашното насилие при решенията за родителски права: Във все повече държави се утвърждава принципът, че историята на насилие е пряко свързана с родителския капацитет и трябва да влияе върху режима на контакти. Например в Испания законът изрично забранява на съда да присъжда съвместно попечителство, ако срещу единия родител има образувано наказателно производство за домашно насилие или има влязла в сила присъда. С други думи, ако бащата е обвинен или осъден за насилие, той не може да получи споделено попечителство. Съдът може и да ограничи или изцяло суспендира свижданията на такъв родител, особено ако има риск за детето. Това е реакция на трагични случаи (т.нар. “викарно насилие” – отмъщение към майката чрез нараняване на децата), при които насилници са използвали правото си на виждане, за да навредят на детето. В редица страни (Испания, Италия, Англия и Уелс, Полша, някои щати в САЩ, Австралия, предстои реформа в Германия и др.) се обсъждат и приемат норми, които поставят безопасността на жертвата и детето над принципа за максимални контакти с двамата родители. В САЩ още през 1990-те федерален закон (т.нар. “клаузи на достъпа до приятелски настроен родител”) беше изменен, за да се изключи изискването за “приятелски родител” в случаи на насилие – т.е. жертвата на насилие да не бъде наказвана от съда за това, че се опасява да пусне детето при насилник. Много щати имат презумпции в закона, че на насилник не бива да се дава попечителство, освен ако не докаже, че е в интерес на детето (тежка тежест на доказване). Също така, практиката на супервизирани (контролирани) свиждания е широко използвана: ако има риск, бащата може да вижда детето само в присъствието на надзорник (социален работник) в специален център, докато не докаже, че може да е безопасен. Водещ принцип е защитата на детето, а редица експерти подчертават, че дете, свидетел на насилие, само по себе си е жертва и има право да бъде предпазено.
  
  

• Противодействие на злоупотребата с тезата за “родителско отчуждение”: Псевдотеорията за родителското отчуждение (PAS) все по-често се дискредитира на експертно ниво. Тя не е призната от водещите научни организации (липсва в диагностичните класификации на психичните заболявания) и множество изследвания сочат, че твърденията за “отчуждаване” често прикриват нежеланието на детето да контактува с действително злоупотребяващия родител. Няколко държави взимат мерки срещу неправилното приложение на тази теория. Испания например прие през 2021 г. закон, който забранява използването на концепцията “родителско отчуждение” в съдебната практика – съдиите нямат право да приемат експертизи или аргументи, базирани на тази недоказана теория. В цитирания случай от 2022 г., в който испански съд дава попечителство на баща с доказано насилие, експертите на ООН разкритикуваха остро решението именно защото е игнорирало закона (съдът е обосновал решението си, твърдейки че майката “внушава на детето, че бащата е лош” - класически аргумент на PAS). Организации на съдии и адвокати в много страни (например Националният съвет на семейните съдии в САЩ) изрично препоръчват съдилищата да не приемат свидетелства за “синдром на родителско отчуждение”, тъй като те са научно несъстоятелни и често прикриват злоупотреби. Вместо това, фокусът се измества върху реалното благо на детето, изслушване на детето (според възрастта му) и разглеждане на конкретното му благополучие, а не абстрактни обвинения между родителите. В България също нараства вниманието към този проблем – организации и експерти по права на жените и децата се обявиха против легитимирането на “родителското отчуждение” в съдилищата, изтъквайки риска то да се ползва от насилници, за да продължат тормоза.
  
  

• Санкции срещу злоупотребата със съдебния процес: Някои държави имат механизми за обуздаване на т.нар. “сериен съдебен тормоз”. Например, в определени юрисдикции съдилищата могат да обявят дадено лице за “злоупотребяващ ищец” (vexatious litigant) – човек, който многократно води неоснователни дела с цел да тормози другата страна. След такова обявление на този човек може да му бъде ограничено правото да завежда нови дела без предварително разрешение от съда. Това е крайна мярка, но цели да спре непрестанното заливане на съдебната система с повторни искове по едни и същи въпроси. В семейното право тази концепция се използва, когато, да речем, бащата е губил вече няколко пъти дела за попечителство или режим на свиждане, но продължава да подава нови искове без нови обстоятелства, само за да притиска майката. Международно също набира популярност идеята да се въведат “контра мерки” – например, ако един родител многократно без основание обвинява другия в отчуждаване или води злонамерени дела, съдът да може да присъди съдебни разноски и санкции в полза на жертвата на този тормоз. Така се създава финансов и правен стимул да не се злоупотребява с институциите.
  
  

• Подобряване на работата на институциите (съд, полиция, социални служби): Много държави осъзнават нуждата от обучение на професионалистите, работещи по такива случаи. Съдебни реформи се въвеждат, за да направят процеса по-чувствителен към проблема. Например Великобритания през 2021 г. прие нов Закон за домашното насилие (Domestic Abuse Act 2021), който признава децата като косвени жертви на насилието и налага да се избягва директен контакт между жертвата и насилника в съда (забранява кръстосан разпит на жертвата от насилника лично). Въвеждат се и специализирани звена в съдилищата за дела, свързани с насилие, така че съдиите да имат експертиза да разпознават коерсивния контрол (тормоз чрез контролиращо поведение). В страни като Канада, Австралия, Нова Зеландия също са изменени законите, за да поставят ударение върху историята на насилие като ключов фактор за попечителство, дори над желанието за “максимално общуване” с двамата родители.
  
  

• Държавна подкрепа за жертви-родители и децата: Когато майката и децата се окажат в уязвима ситуация (например изгонени от дома от насилника, без доходи), много страни имат социални програми и кризисни центрове. Това включва временни жилища, финансова помощ, безплатна правна помощ за делата срещу насилника, психологическа подкрепа за травмите у майката и децата. Целта е жертвата да не бъде принудена по икономически причини да се върне при насилника или да му отстъпва заради страх от бедност. В България също съществуват кризисни центрове и възможност за социални помощи, но капацитетът често е недостатъчен – затова неправителствени организации играят ключова роля в подкрепата на тези семейства.
  
  

• Психологическа травма и здраве: Децата, които стават свидетели на насилие между родителите или сами са обект на малтретиране, страдат от психологически травми, сравними с тези при директно насилие над тях. Световната здравна организация признава, че наблюдаването на домашно насилие е форма на емоционално насилие над детето. Висок процент от децата са изложени на това: по оценки 8% до 25% от всички деца в развитите страни са ставали свидетели на насилие между родители или партньори в семейството. Такива деца са в повишен риск от редица проблеми като тревожност, депресия, посттравматичен стрес, страхове, агресивно поведение или, обратно, силно затваряне в себе си. Едно изследване показва, че деца, които едновременно са били обекти на насилие и свидетели на насилие у дома, са 187% по-склонни към вътрешно насочени проблеми (депресия, тревожност) в сравнение с деца от ненасилствена среда. Дори „само“ да са свидетели, рискът пак е значително повишен. Тези деца често проявяват психосоматични симптоми като главоболия, нощно напикаване, кошмари, затруднена концентрация.
  
  

• Поведенчески и социални проблеми: Животът в хроничен конфликт и стрес влияе на развитието на детето. Много от децата в такива ситуации развиват екстериоризиращи проблеми – гняв, неподчинение, проблеми с дисциплината, посягане към агресия като модел, който са видели у родителя. Други развиват интериоризирани проблеми – стават тревожни, несигурни, с ниско самочувствие, изпитват чувство за вина (много деца си мислят, че са виновни за конфликта между родителите). Учебната успеваемост може да пострада, тъй като детето е разконцентрирано и емоционално натоварено. Също така, такива деца понякога демонстрират проблеми във връстническите взаимоотношения – или са затворени и недоверчиви, или напротив – прибягват до агресия с другарчетата, защото това им е познат модел за решаване на конфликти.
  
  

• Лоялностни конфликти и отчуждение: Когато бащата инициира съдебни битки и конфликти, детето почти неизбежно се оказва в центъра на лоялностен конфликт. То усеща напрежението, може би чува отрицателни коментари на бащата за майката (или обратното, макар по-често агресорът дискредитира жертвата). В резултат детето може да изпитва объркване кого да обича, страх да не “предаде” единия родител, ако покаже обич към другия. Особено травматично е, ако детето бъде насилвано да ходи на срещи с баща, от когото се страхува. В такива случаи детето проявява регресивни симптоми (връщане към по-ранно поведение – например страх от тъмно, смучене на палец), постоянна тревожност преди срещите, може дори психосоматично да се разболява (повръщане, главоболие) преди да го заведат при бащата, тялото му реагира на стреса. Ако институциите не вземат предвид гласа на детето или появата на подобна симптоматика, последиците могат да са усещане за изоставеност и предателство – детето може да заключи, че никой не го защитава, което травмира базовото му чувство за сигурност в света.
  
  

• Рискове за бъдещето: Многобройни проучвания показват, че децата, преживели домашно насилие или високо конфликтно детство, са в по-висок риск, когато пораснат, самите те да попаднат в насилствени взаимоотношения – било като жертви, било като агресори. Моделът на семейния живот, с който израстват, често се възпроизвежда. Освен това, нелекуваната травма в детството се свързва и с редица здравни и социални проблеми в зряла възраст – депресии, посттравматичен стрес, зависимости (алкохол, наркотици), трудности в изграждането на доверителни отношения. Затова психолозите настояват, че навременната намеса чрез терапия за детето, стабилна подкрепяща среда и прекратяване на насилието – може значително да подобри дългосрочната прогноза.
  
  

Положителният ефект от защитата: от обратната страна, изследвания сочат, че когато децата са в безопасна и спокойна среда, те се възстановяват удивително добре дори след травми. Ако упражняващият насилие родител бъде държан настрана или под наблюдение, а детето и майката получат психологическа помощ, детето може да се реабилитира емоционално. Много държави прилагат програми за групова терапия на деца, станали свидетели на насилие, както и родителски тренинги за майките, за да им помогнат да подкрепят детето през тази трудност. Ключово е детето да не се чувства виновно или отговорно. Когато детето вижда, че майка му е защитена и че насилието не се толерира от обществото, то получава ценен урок за справедливост и възстановява доверието, че може да бъде защитено.