2. Пропуски

2.1 Не се отчитат множество случаи, при които задължителното споделено родителство е неприложимо. Не се предлага механизъм за защита на малки деца: в законопроектите не се отчитат случаите на кърмачета и деца под 2 години, които не могат да бъдат разделяни механично между двамата родители без негативни последици. Не се коментира как детето ще успява да спазва своята програма, извънкласни дейности и социални контакти. Констатацията, предлагана от представители на ПП „Има такъв народ“ в предложението на допълнение на чл. 59 (6), че „ранната детска възраст, географската отдалеченост на местоживеенето на двамата родители и неразбирателството между родителите не са достатъчни обстоятелства за оборването на презумпцията за споделено родителство“ демонстрира пълно неглижиране на важността на физическия и емоционален комфорт на децата и нуждата им от остров на стабилност в процеса на опознаване на иначе един непредвидим и нерядко опасен свят. Това доказва, че целта на предлаганите закони не е благоденствието на децата. 

2.4 В законопроектите липсва легална дефиниция за основни термини, които служат за преценка дали детето е обект на родителско отчуждение и насилие, което представлява сериозен проблем в контекста на семейното право. В предложенията липсва ясна и еднозначна нормативна рамка, която да определи какво точно се разбира под “родителско отчуждение”, “отчуждаващо поведение” и други свързани понятия, които обаче нямат и еднозначни научни дефиниции. Това би довело до различни интерпретации и прилагане на закона от страна на съдилищата, като резултатът е непредвидимост в съдебните решения. Освен това, липсата на регламентация за квалификацията на експертите, които дават становища по тези въпроси, поставя под въпрос достоверността и обективността на съдебните експертизи, които ще служат за преценка на всеки случай от съда и други компетентни държавни органи. Без ясни изисквания и стандарти за професионалната подготовка и опит, експертните оценки могат да варират значително, което от своя страна допринася за нееднородност в съдебната практика. Тази правна несигурност не само би довела до непредвидими съдебни решения, но също така поставя децата и отглеждащите ги родители под сериозен стрес от неизвестността и непредвидимостта на съдебните спорове, в които могат да бъдат въвлечени от бившите си партньори. В обобщение липсва защитата на интересите на най-уязвимата страна в тези случаи – децата.

3.1 Възможност за продължаващо насилие след раздяла. Научни изследвания доказват, че домашното насилие често продължава и след раздялата. Задължителното споделено родителство ще принуди жертви на насилие да поддържат постоянен контакт с насилника, а децата ще бъдат използвани като инструмент за тормоз.  В международен план вече е приет термина „насилие след раздяла“ и данните показват, че насилието се засилва, ако жертвата поиска развод или инициира раздяла, по време на развода и най-вече след развода/раздялата. В тези случаи споделеното родителство, което изисква непрекъснат контакт между родителите, създава не само предпоставки за продължаване на насилието, но и преки заплахи както за родителя, срещу когото има упражнено насилие, така и срещу децатa, които се използват като оръжие срещу родителя жертва на насилие. Напълно игнорирани са документираните в научната литература рискове за продължаване на насилието индиректно чрез децата и използването на съдебно определеното време с тях не за изграждане на задълбочена връзка, а за тормоз над другия родител. В страни, в които концепцията за „родителско отчуждение“ е навлязла широко в семейното правораздаване, тя вече се е изродила и е започнала да служи за оправдание за отнемане на децата от родителя, упражняващ родителските права. С нея вече се злоупотребява и тя се използва за очерняне най-често на майката и за отнемане на родителските й права в случаи, в които детето се оплаче от насилие или тормоз от бащата. Това се използва от насилниците като „доказателство“, че другият родител настройва детето срещу него. Така десетки деца биват поставени против волята им в насилствени отношения в името на най-добрия им интерес. 

Родителското отчуждение е пагубно за развитието на децата като емоционално стабилни личности. То е такова заради травмите, които създава у децата, без значение дали се случва в семейства, в които родителите съжителстват, при баби, дядовци или други роднини или в режим на споделено родителство. Следователно усилията на законодателя трябва да са в посока идентифициране на случаите на родителско отчуждение и техните първопричини и създаване на механизми за неговото ограничаване и в дългосрочен план – елиминиране.

В този смисъл, измененията в Семейния кодекс следва да бъдат резултат от цялостен анализ и обоснована концепция, а не да се правят фрагментарно въз основа на отделни случаи, които не отразяват обективната картина на българското семейно правораздаване. Опитът да се въведе споделено родителство като общо правило без цялостна промяна в уредбата на семейните отношения е изключително рискован и може да доведе до значителни вреди за децата. Пример за подобен неуспешен фрагментарен подход е премахването на задължителното помирително заседание при бракоразводни дела. Това беше направено без да се предложи алтернативен механизъм за събиране на информация за състоянието на детето и влиянието на развода върху него. В резултат съдът вече не разполага с формална възможност за насърчаване на споразумение между родителите, липсва структурирана възможност за психологическа оценка на динамиката в семейството, детето става обект на продължителни и изтощителни съдебни производства, които вместо да защитават интересите му, често задълбочават конфликта между родителите. Въвеждането на споделено родителство като общо правило, без комплексно обмисляне на всички съпътстващи последици, ще доведе до нов хаос в семейното право. 

Настоящите законопроекти не само че не подобряват защитата на децата, но може сериозно да я компрометират. Всяка законодателна промяна в Семейния кодекс трябва  да бъде част от цялостен подход към семейното правораздаване, да отчита дългогодишната съдебна практика и експертизата на водещи юристи. Да взема предвид реалната социална и икономическа ситуация на обикновените български семейства, да не създава механизми за злоупотреба с правото и съдебно изтощаване и да гарантира, че родителският капацитет остава основен критерий при определянето на родителските права. Законодателството трябва да бъде насочено към защита на детето, а не към удовлетворяване на юридическите и финансови интереси на определени групи родители.

В заключение, с оглед сложността на материята и това, че обект на предлаганите законови промени е най-уязвимата социална група, която няма собствен глас – децата, законодателят трябва да вземе всички възможни мерки тези промени да бъдат обсъдени във възможно най-широк формат, без бързане и разглеждане на противоречиви законови предложения. Това означава те да бъдат обсъдени и предложени на Народното събрание от Министерския съвет с цялата процедура за включване на всички заинтересовани лица в широки обществени консултации.