Черноризец Храбър е старобългарски писател от края на IX или началото на X век, чиято самоличност и до днес предизвиква спорове сред учените. Една от най-популярните хипотези, макар и недоказана, го идентифицира с младия княз Симеон. Макар да е оставил само една-единствена кратка творба, той заема централно място сред книжовниците от Златния век.

Творбата най-вероятно е възникнала в новата столица Преслав около времето, когато там се провежда важният с взетите решения Преславски събор (893 г.).Може би най-важното решение, взето от събора, е утвърждаването на славянската писменост като официална и за държавно-административни, и за богослужебни нужди. Най-вероятно именно това е поводът за написването на творбата .

Естествената форма за такава защита е полемичната апология.

„За буквите“ е полемично слово, което си поставя за цел да обори и отхвърли аргументите на противниците на славянските букви, като защити и оправдае (от гр. απολογία – оправдание, извинение) правото им да бъдат използвани в богослужението и държавната администрация. 

Творбата се състои от две основни части. Първата – историческата, започва с кратък обзор на историята на славянското писмо. Проследявайки нататък историята на писмото – както гръцкото и латинското, така и славянското, Черноризец Храбър подрежда етапите в развитието му възходящо, за да стигне до кулминацията:

След това човеколюбецът Бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум... смили се над човешкия род, изпрати му свети Константин Философа, наречен Кирил, праведен и истинолюбив мъж, и той им състави 38 букви. 

Още тук авторът формулира най-важното си твърдение: славянските букви са дар от Бога, а създателят им е светец, затова те са по-ценни от чуждите. 

Втората част на словото е полемичната. В нея се излагат и оборват твърденията на противниците на славянските букви. Те засягат броя на графичните знаци („изначалността“ на азбуката, нейната боговдъхновеност и, разбира се, – правото ѝ да съществува наред с азбуките на древните народи. Всяко от тези обвинения е изложено, а след това опровергано с кратки, но категорични и убедителни доводи. В своята аргументация полемистът използва както широката си филологическа осведоменост, така и богатата си богословска култура. Полемичният жанр допуска противникът да бъде осмян и представен в неблагоприятна светлина, за да може неговите твърдения да изглеждат неубедителни. Затова авторът насочва срещу враговете на буквите своята ирония и сарказъм.

През IX век един от широко популярните възгледи в християнска Европа е триезичието. Според неговите поддръжници Божието слово би трябвало да се пише само на трите езика – еврейски, гръцки и латински, – на които е бил надписът върху кръста, на който е разпънат Христос. Това учение, макар и официално отхвърлено от църквата, е сериозна пречка в разпространяването на новосъздадената славянска писменост. Основна тема е защитата на славянската писменост.