Съживяване на смисъла на традиционните обреди чрез осъзнатото им практикуване

Съживяване на смисъла на традиционните обреди

чрез осъзнатото им практикуване.

Великденски яйца *

„Здрав, здрав дядо Великден/ на калугера треската, на Радосвета здравето!”. Така три пъти нареждаше баба ми в четвъртъка преди Великден, докато обикаляше лицето ми с още топлото от варенето, вече червено яйце. Леко натискаше натърканата с малко олио гладка черупка по челото, брадичката и скулите ми, а накрая правеше кръст на челото.

Каква магия беше Великден за мен – яйцата шарени, може и ние децата да ги боядисваме или с восъчна свещ да правим различни фигури по тях, докато са още горещи. А като ги потопим после в боя, като по чудо фигурите се появяват неоцветени. И колко странно е това съчетание „дядо” „Великден”, и калугера – какъв ли лош човек ще е той...

* * *

По-късно, във вълшебната зала №19 „Рьорих” в Музея за чуждестранно изкуство в София, когато се проведе инициационният ритуал на първия официален прием на студенти в Българско общество по аналитична психология „К. Г. Юнг”, ръката ми попадна на восъчно яйце в кошницата.

Темата за Великден започна да ме занимава по-специално със завършването на курса „Въведение в юнгианския подход към българския фолклор“. В следствие, с голямата подкрепа на проф. Анатол Анчев, изследването ми върху великденския обред и по-специално шаренето и писането на яйца се разшири.

В настоящото изложение съм се опитала няколко неща – първо, да осветя архетипа на яйцето през амплифицирането на образа и значението му на символ в различни култури, и второ – да представя някои основни мотиви в писането на яйца в българската традиционна култура.

* * *

За човека яйцето е символ на първоосновата, начало на началата, произход на битието. Думата за яйце в германските езици идва от старонорвежкото „ey” (ai), което обозначава остров, земя покрай морски бряг; в качеството си на глагол „ey” определя действието на подбуждане, подтикване – заражда се животът. В староанглийския език „ey” означава „яйце”.

В границите на черупката си яйцето пази белтъка и жълтъка, комбинира земята и небето, деня и нощта, смъртта и живота. За първия човек то съдържа противоположностите на света и затова е първата причина той да съществува. Както рисува с думи Ерих Нойман – „в прастария свят на вековни гори и необятни степи, необозрими планини и равнини се излюпва малкото животинче“, пробуждащата се психика. И от тогава тя е в непрекъсната трансформация (Нойман 1955:42).

Космическото яйце в различните митологии има две страни – тъмната земна част представя доминантността на несъзнаваното над съзнаваното, доминантността на Великия кръг над това, което е родено от него. Индивидуалният живот и смърт нямат значение пред изобилието на неизменния живот. Съзнаваното произхожда от несъзнаваното. Съзнанието се ражда от недиференцираните съдържания на несъзнаваното. Аз-ът изплува от неясните очертания на безкрайните възможности на несъзнаваното. В примордиалните води на несъзнаваното се намира целият потенциал на съзнанието, което постепенно очертава и своите противоположности – положително/отрицателно, мъжко/женско (Нойман 1955:45).

Яйцето в заобикалящия ни свят е един от най-достъпните символи на цялост – то е завършен организъм и едновременно с това е зародиш на бъдещ нов живот. От една страна съдържа всичко необходимо в себе си и е самодостатъчно, а от друга е съставено от категорични противоположности, от чиято среща и взаимодействие се ражда ново същество.

Ритуалът за боядисване на яйца при хората произхожда от древността на много народи. Червените яйца се свързват с култа към слънцето и с почитането на мъртвите. В Китай въвеждат едномесечното бебе в обществото на рода си чрез ритуал с червени яйца. Еврейска традиция е за домакина да има дар и, ако няма достатъчно скъп подарък за него, повелята е да се поднесе яйце. Оттам произхожда и легендата за Мария Магдалена, която занесла вестта за възкръсването на Христос на император Тиберий и яйцето в ръцете й се обагрило. Така яйцето влиза и в християнската култура като символ на вечния живот – неканонизиран, но с приет чрез икони, изобразяващи Мария Магдалена, държаща червеното яйце.

Така, през великденските празници можем да се свържем с архетипа на Цялостната личност не само през християнското му значение и образа на Христос като образ на Цялостната личност, но и на по-дълбоко ниво чрез символизма на яйцето, което само по себе си въплъщава мита за вечното завръщане.

Поради спецификата на българската история традиционните ритуали и народни обичаи остават дълго време автентични и непокътнати от технологичния прогрес. Специфична особеност на българското народно приложно изкуство е как до късно, в сравнение със западните си събратя, остава затворено в обреда, ритуала и символиката. Мотивите не са се променили в продължение на векове.

Карл Густав Юнг пише: „Алхимията, както и фолклорът, е великолепен проециран образ на несъзнавани мисловни процеси” (писмо от 12.11.1945 по А. Яфе 2000: 97) и започва колосален труд върху алхимични текстове, които превежда на езика на психиката, нейната структура, съдържания и процеси. По същия начин българската традиционната култура ни предлага символи, кодове, орнаментни схеми и мотиви, чрез които да изследваме обективната психика. А ритуалите и практикуването на традиционните обреди по осъзнат начин ни дават насоки как да живеем символично и да оживим в себе си архетипни сили, които да влияят върху живота ни.

Боядисването на великденските яйца по българските земи е свързано с редица ритуали и практики, които се спазват като пожелания за здраве и живот и предпазване от бъдещи несполуки и нещастия. Навсякъде в България, освен че са се боядисвали червени яйца, се е пишело и шарело по яйцата.

Писането на яйца е колективно творчество и обредно изкуство – съществува само в обреда и заради обреда. В този тип изкуство доминира символиката, абстрактно и схематичното е – предава се само най-същественото, носителят на смисъла. В следващите редове е представена накратко традицията за писане по яйца с писалка и пчелен восък, композиции, някои от елементи и мотиви, които са типични в българската традиция и събирани през 30-те, 40-те години на ХХ век.

Основният инструмент е „писалката” или още „писец”, „кондир” – къса, пробита в единия край пръчица, в чийто отвор е пъхнато и прикрепено метално перце. Когато се нагорещи и се допре до парче пчелен восък, писецът нагорещява восъка, всмуква го през процепа и след това оставя восъчни следи по яйцето. Друг вариант е цевта да се напълни отгоре с трошици восък, след това да се нагрее, за да се втечни восъкът и така да се рисува по яйцето. Впоследствие яйцето се боядисва, а после отново се нагорещява, за да падне восъкът и да открие рисунката като печат, небоядисан от червената боя. Други техники са да се пише с черен восък по вече боядисаното яйце или върху бяло яйце да се рисува и само части от рисунката да се оцветяват с различни бои. В миналото яйцата са се варели и боядисвали едновременно, като е падал и восъкът от писаните. Майсторска и магьосническа работа.

Докато се шари по яйцето, сякаш времето изчезва. Писалката е продължение на ръката. Съществуват единствено образите, които се появяват по него. Пространство, в което всичко съществува едновременно – проявено и непроявено, така както за древния човек яйцето и кокошката съществуват едновременно и се изискват едно друго. Докато се пише по яйцето, съществуват линиите, точките, кривите, които се редуват по гладката полусферична повърхност.

Редуването на тънки и дебели линии, в които личи разтопяването и застиването на пчелния восък, разкрива работата. В редуването на прости форми се пресъздава ритъмът, който живеем. Какво ни владее? Краткостта на точката, протяжността на кривата, безкрайността на линията, колко са точките, редуват ли се с линии, какви са кривите, къде започва, къде свършва, дебела ли е линията, къде изтънява, как започваме, продължаваме, какъв е финалът на елемента – тук ли?

Линиите могат да се разработят в украсни ленти чрез ритмично редуване на различни щриховки и елементи с растителен характер, които са традиционни за писаните великденски яйца: „нежният кадифен мъх по стеблата и листата – власинки, реснички, бодлички, иглици (...) се редуват с малки листенца, цветенца, тичинки”. (Ракшиева 2007: 65). Растителният свят е широко застъпен в традиционната орнаментика на великденските яйца.

Често срещани изображения по яйцата са на насекоми – първите животни излезли на сушата. Паяци, гъсеници и др. могат да се видят като самостоятелни мотиви, разположени в предварително очертан участък, или в комбинация от няколко по цялото яйце. Други популярни изображения от животински характер са тези на „пеперуда”, „риба”, „пиле”.

Елементите и мотивите се пишат по яйцата в специални композиции. Традиционно линиите тръгват по височина – от „солнцето” до „гъзура на яйцето”, или хоризонтално – през пояса. Така повърхността на яйцето може да се раздели на две, на четири, на осем, а после всяка отделна повърхност да се раздели отново, разделяйки черупката на 24 части, 48 части. „И винаги се почва от върха.“ – разказва една майсторка за делението на яйцето. „Разделям яйцето най-напред по дължина, в посока от мене си навънка, с писалката в дясната ръка. После – още на две и така права един кръст на двата върха. После по ширина се разделят и се получават още четири кръста... За да ми е удобно при шарене, най-напред права кръст. Щеш-не щеш, за удобство винаги кръст правиш!”(Ракшиева 2007: 59).

Кръстът е друг често срещан мотив в традиционните български писани яйца. Кръстът рядко има смисъла на Христовия кръст, а по-скоро е част от свастичните мотиви – магични знаци на слънцето. Кръстът изобразява и четирите посоки на пространство, времето на Земята, стилизирана вересия е на космичното дърво – модел на организираната вселена, който свързва подземния, земния и небесния свят.

Срещат се и човешки мотиви, които в повечето случаи са силно стилизирани изображения на човешки фигури. Има запазен образ с нарисувани на едно яйце мъжка и женска фигура с ритуално вдигнати ръце.

Често орнаментът обхваща цялата повърхност на яйцата без определена структура, напълно хаотично.

* * *

Конкретният мотив, който ме плени в книгата на С. Ракшиева „Писано яйце от Великден” (Ракшиева 2007), е от Художествения архив на ИЕФЕМ (по-рано ЕИМ) – рисуван е от Ари Калъчев – художника на музея през 50-те години на ХХ в. Вероятно мотивът е от Самоковско, скициран от Христо Вакарелски, а по-късно е бил изпълнен в цвят.

Ето какво ми писа Светла Ракшиева когато я запитах за този мотив: „Този мотив, който сте ми изпратили на снимката, според мен изобразява „дървото на живота” или „световното дърво” с вписани в него елементи – растителни, животински – под формата на птиците. Може да има и риби (като представители на Долния свят). Дървото на живота и световното дърво представят идеята за организацията на света – служат като ориентир. Корените му са враснали дълбоко в Земята – т.е. в Долния свят; клоните му се разпростират в Средния свят – на човека; върхът му е високо в небето – в Горния свят. То задава и посоките: Изток – Запад; Север – Юг. Дървото на живота поделя света на три части: Долният свят/хтоносът; Средният/ светът на човека – обитаван от живите хора, животни и други същества; и Горният свят – небесният/Божият. В традиционната култура всичко е схематизирано и изображенията следват символите. Същото е и в бродерията, понякога и в тъканната орнаментика, изобщо в орнаментиката на традиционната култура. Често орнаментът предава послание чрез символи. Мотивите на орнамента често са изградени от или съдържат символи. Дървото на живота може да изобразява и да символизира и живота на земята, и самия социум, жизнеността, дълголетието. Това може да е пожелание за жизненост и дълголетие. Макар че последното се символизира и от изображенията на мотива „дъбови листа”. А може просто да показва, че писачката е овладяла местната орнаментална традиция – ако е мома за женене, и в този смисъл – е готова вече за женене...” (Р. Вардева, лична кореспонденция, 17.09.2016 г.)

Така всяко писано яйце казва много – в различни пластове, в различни ситуации. Опитвам се да разкрия някои от посланията на този мотив чрез кратко разглеждане на символите, които се появяват.

* * *

В началото на мотива стои слънцето. Символизмът на слънцето е обширен, слънцето е центърът на живота. Без слънце живот не е възможен – то стопля земята, опложда я и тя може да ражда децата си. Съзнанието осветява земята и придава смисъл на съществуването й. Но слънчевите лъчи са част от земята, светлината е свързана с нея и произлиза от нея. От този съюз се ражда дървото – това, което свързва горния и долния свят и съществува в средния. На яйцето клоните му са пет – сбор от първото четно и първото нечетно число, съюз между мъжкото и женското. Числото пет е и средата на първите девет числа, число на Центъра, а също така и число на човека разперил крайници. (В короните на дървото грее слънцето, а корените му не се виждат.) Следва семенникът – този, който носи бъдещия растеж. Изсъхналата шушулка не може да се задържи повече на дървото, пада на земята и чака времето си да се разтвори и да остави семената в почвата. В семенника има две отделения, всяко с по две семенца. Нечетни те вече принадлежат на земята, на женското, на влажното. Семенцата умират, но от всяко едно от тях започват да покълват бъдещите растения. Семейството е голямо, семената са седем, всяко едно чака своя собствен цикъл на развитие. Числото седем съответства на седемте дни от седмицата, на седемте планети. На седмия ден от месеца се провеждали Аполоновите церемонии. Седем са цветовете на дъгата, седем са нотите – за това седмочислието е разкрито като регулатор на трептенията; трептения, в които множество примитивни традиции виждат самата същност на материята. Хипократ казва: числото седем благодарение на скритата си сила поддържа у човек всяко нещо; то дарява живот и движение (Шевалие, Геербрант 2000: 347-353). Свързвайки числото четири, което символизира земята с четирите посоки на света, с числото три, което символизира небето, седем представлява съвкупността на света в движение. В седемте семена е скрита същността на бъдещия растеж. Растението израства, разлиства се. Растението без цвят има все още много от семето – в мотива са изобразени от една и съща страна. Следва пъпката, вътрешното напрежение на зададеното от семето – бъдещ цвят. Цветът ще бъде видян, петелът е тук. Разтворила човката си, сякаш от тази птица излиза новият цвят. Умирането на семето и раждането на цвета е известено от личната птица на бог Аполон. Имало традиция, когато болен се възраждал за живот, петел да се принесе в жертва на сина на Аполон и бог на медицината – Асклепий. След мрака петелът предизвестява идването на новото слънце. От друга страна се смята, че петел е присъствал на раждането на Аполон и Артемида – деца на Лето и Зевс, затова тази птица свързва лунната със слънчева символика. В ролята си на психопомп петелът известява в отвъдния свят за скорошното пристигане и отвежда там душата на покойника: там тя ще разтвори очи за нова светлина и ново раждане. (Шевалие, Геербрант 2000: 189-192). Така казва и една писарка за цветята, които рисува по яйцата – „греело, греело Слънцето, така греело, та се пукнало и станало цвете”. На този мотив цветът е в центъра на рисунката. Цветето повтаря слънчевата мандала на земята и украсява живота. Растението е цъфнало, разлистено, очаква/в своята зрялост. Дванадесетте лъча на слънцето са завършили своя ход.

Обходили сме с поглед яйцето, завъртели сме го пред очите си и цяла година, цял живот мина пред нас, и още много завъртания предстоят. Целият свят е събран върху повърхността на кокошето яйце. Ритъмът не се прекъсва, нов цикъл чака своя ред. И още – вдясно на непрекъснатия орнамент има още една птица, която е застанала върху един типичен за българските земи мотив за писане на яйца, наречен гребло или рало. За този мотив още се предполага, че изобразява предпазната роля на разперените пръсти на ръката в жест за забрана, за охрана. За тази космогония има грижа, тя се охранява.

***

Писането на яйца е тип инициация. В традиционното общество тази инициация е свързана с женското развитие. В зависимост от етапа, в който жената се намира, контактът с червената боя предполага различни преходни етапи. За младата жена да може да се включи в писането им има значение на навлизане в света на възрастните, символичен акт на предстоящото й преминаване към групата на омъжените жени. За възрастните жени досегът с червената боя има по-друга насоченост – изразява се идеята на обезпечаване безпрепятственото „преминаване” и „съществуване” на „онзи” свят. През ритуала по писане на великденски яйца съвременният човек би имал достъп до вечни истини, откривайки нови светове в себе си.

Писаното яйце може да се разглежда като мандала. Самата форма и възможности за писане върху яйцето напомнят на мандала – изначална форма, която се проявява в първите графични изображения при децата като израз на зараждащото се съзнание (Дилео 2001: 7-24), мандала кръгообразни рисунки от каменната ера, които най-често се тълкуват като слънчеви колела. Мандалата има охранителна, защитна функция, но и пожелателна за концентриране и събиране на съзнанието от многообразните проявяващи се образи от несъзнаваното.

Карл Густав Юнг говори за централната позиция на мандалата и как в периода на своя сблъсък с несъзнаваното всекидневно рисува мандали, за да разкрие движението във вътрешния си свят. В „Спомени, сънища, размисли“той пише: „видях, че всички пътища, по които минавах, всички стъпки, които правех, водеха обратно към една точка, а именно към средата. Все по-ясно разбирах, че мандалата е център. о, всяка една пътека, която поемах, води до една единствена точка – и по-точно една средна точка. За мен стана абсолютно ясно, че центърът е мандала. Експонентът на всички пътища. Това е пътят към центъра, към индивидуацията.“, и малко след това още: „Знаех, че откривайки мандалата като израз на цялостната личност, бях постигнал максималното за мене“ (Юнг 1994: 190).

Библиография:

Дилео, Джон 2001: Детский рисунок. Диагностика и интерпретация. Москва, Эксмо-Пресс.

Ракшиева, Светла 2007: Писано яйце за Великден. София, „Артидея“.

Шевалие, Жан, Ален Геербрант 2000: Речник на символите. Том 2. София, „Петриков“.

Юнг, Карл Густав 1994: Автобиография. Спомени, сънища, размисли. Плевен, Издателство „ЕА“.

Яфе, Аниела 2000: К. Г. Юнг – образ и слово. Плевен, „Леге Артис”.

Neumann, Erich 1991: The Great Mother. Princeton, Princeton University Press.

* Статията е публикувана в Сборник "Минало-Настояще-Бъдеще", изд. БОАП "К. Г. Юнг" серия "Библиотека "К. Г. Юнг", 2021. Писана е за V Национална конференция по аналитична психология "Традиции и развитие в аналитичната психология и психотерапия" 8-9 октомври 2016 г.