Стихове без рима

Очите си затварям и виждам твоите.
Очите ти, Райно, зелените, де ме следват кат гнева Господен.

Защо не съм те любил, питаш, без уста да отлепиш и укор връз мене теглиш,
по-тежък от талига камъни от Тунджа,
по-хапещ от целувката на Радостин, облегнал главата си връз мен.

На тебе, тогава, ясно ти не стана, че искрата на севда̀та между нас – хора̀та до среднощ на мегдана, надпяванията по седенките, пръстите ми по шевицата над гърдите ти, избродирана, мислейки за мен – росата щеше да угаси.
Понеже си помисли, че пламъкът в очите ми за теб гореше. 

Да беше залюбила Недко от черковната махала – момче харно, момче домашарче.
С него щеше да ти е леко, с него щеше да седиш на топло.
Недко има трапчинка на брадичката. Очите му блестят като светулки и кривото му зъбче стърчи доволно, кога ти се засмее насреща. С него да се беше надигравала на ръченица.

Ала ти, напук, залюби пръсти нищи, които миришат на барут.
Пребъдна в инатлъка, не та не, семка от хайдутин да си вземеш.
И понеже ти се сгорчи в устата, повърна яростта си връз мен – защо не бил съм кротък като агне? Защо не бил съм сладък като мед? 

Недко от черковната махала има меден глас, Райно, ангелски.
С него да се бе надпявала на седянката у стринка Пейка.

Наместо ти избра да пиеш отвара от горчива билка.
Обикна устните ми – сочни и червени, устни корави кат глогина,
понеже майка ти те не научи, че глогината не е малина.

С копнежа, с който ме погледна, аз поглеждах към гората.
Към пушката на бачо Колю, де седи закачена в кьошето на одаята до иконостаса.
Копнеех с нея душманин да прокудя, окови насилнически с топора да строша.
Па в дебрите дълбоки да се скрия, къде дружината хортува.

А ти намисли мене да поробиш с въже от вълна и любов.
Облак на синджир да вържеш, орел у пазвата да прибереш.
Орелът лети високо, Райно, там далек над планината.

Кажи на майка да спре софрата да ми готви, гладен няма да си дойда.
Хлябът мене веч не храни.
За душманска кръв съм жаден, Райно, наяжда ме звънтенето на сабя в сабя
и, след битката, прегръдката на Радостин ми е утеха.

Храбър ми е Радостин, юнак и половина, куражлия-момък, дружинка свидна.

В битка само да го видиш – пръв оръжието вади, кат мечка по врага реве.

Любчо за либето си пее, за тънка Ганка с миглите – гайтани, за сладка Ганка белонога. 

Любчо по либето милее, аз за тебе се досещам.

Че лежиш сега сама в леглото, а аз лежа до Радостин.

Дваж ослепя момчето, Райно, момчето синеоко Любчо. Веднъж преди година и половина, кога за първи път погледнал Ганка, и вчера пак за пуста орисия, кога очите му насилника избоде, сините очи небе, красива Ганка нивга да не зърнат.

Оплети ми една жилетка, когато ми простиш,
задето слог между мен и тебе турих, задето те от мене отделих.

От тънковлакнесто и меко руно, от панагюрска прежда, жилетка топла, Райно,
че гърдите на Радостин под куртката не топлят като твоите.
Манерката му ми убива в слабините, брадата му, от седмица небръсната, боде.

Бузата му не е мека като твойта, Райно, буза бяла и червена, буза нежна като роза.

Не коря Матей, задето ни положи заедно, един връз друг.
Гроб широк за двама трудно се копае по чукарите над Сливен.

А ти до гроб ми се кълнеше, че сърцето ми било от камък.

Не беше права, Райно, Матей ми е свидетел.
Завалийката доста си поплака, доде куршума ми извади.
Веднъж поне на твоята да беше, Райно, ала уви – за някои рани превръзка няма.

Матеевият тейко бил попче у Златица.

Майка да се не кахъри, правоверно съм заровен.
Явор величав ми е надгробна плоча, месецът ми е кандило.

Радостин за вековечен сън с кръвта си ме помаза, кукумявка жална от дола ме опя.

Не плачи за мене, Райно, не ми додявай,
че съм недостоен за твоите сълзи. Не те обикнах повече от свободата.
При Недко да отидеш, утеха да намериш.
Да те вземе да го кандърдишеш, сама да не заспиваш.
Аз си имам Радостин.

Исус Матея пази, у село скоро ще се върне,
та на Добри да обади, на малкото ми братче да извести,
на чие бърдо лежи заровен бачо му. 

Кога нозе му възмъжеят, да дойде да ме навести.

Гроба ми да види, Райно,

що го чака да узнае, понеже го познавам.
В очите му, за майчина съсипия, огънят гори, дето ти помисли за любов.

И колкото и майка да го варди, нявга при бачо си ще дойде.

А Недко ще остане да целува твоите гърди.

И твоите ръце, и твоите нозе ще мие.

Ала твоето сърце ще си остане мое. И твоите очи.
Очите ти, Райно, зелените,
де ме следват безутешно и безмълвно ме проклинат,

всеки път, кога затворя моите.

Запей ми горо тиха песен,
тъжна и умилна като есента, песен свидна и приспивна, горо,
че сърцето ми по него вехне,

по млад хайдутин Станко, който в дълбините ти заспа вовеки.

Дваж ме мене ти намрази, земльо,
земльо родна и пребъдна, с гора ухайна, широколистна,
сега без песента на Станко, осиротяла.

Веднъж кога в недра си го прегърна,

и дваж кога отказа и мене да приемеш,
до него в гроб да легна, под брадичката му очите да затворя.

Седиш като стражарин помежду ни, земльо,
той в утробата ти спи на топло, а аз над него калта ти ближа,

и песъчинките броя на дните, дето ни отне един от друг.

Пускаш ли, поне, сълзите ми през теб до него да достигнат?

Или червеите с тях поиш, а на мене се присмиваш?

Ти ли, земльо, първа застана между нас?
Или ти пък, Райно, ни беше тайно завидяла,
Райна гиздава хубавица, Райна щерка на войвода,
и на земята се примоли да ни раздели?

Сготви ми, Райно, вкусна гозба, тлъста и гореща,
че три дена скитам под дъжда в гората. Гол и бос по баира Станко си оплаквам.

Наготви я с гьозум и червен пипер, сладка гозба, Райно, ароматна,

па седни на масата до мен и яж.

Сърбай шумно, пий от нея до насита, а мене остави гладен да те гледам,

както едно време пиеше устните на Станко, а аз ви гледах отстрани.

Устни до неговите нивга не приближих, тлъста манджа няма пак да вкуся.

И не ме упреквай, че мириша на говедо.

Ризата му няма да си махна. Леля Пенка на мен я даде, кога узна за Станковата смърт. Още носи петно от Станковата кръв, кога го бръснах на ливадата
с треперещи ръце и неволно го порязах,
понеже сърцето ми трепереше, полудяло от любов.

На гърба ми ще остане като втора кожа тая риза, три години неизпрана.

Като кожата на Станко, до която нажежени пръсти не допрях,
понеже тогаз ме достраша, какво щял народът да разправя.

Сега разправяли, че скръбта ми е безумие. Безумни да вървят по дяволите.

А ти, Добрине, Станково братче,
страх ли те е, какво ще кажат хората, кога те видят опрял глава на моите гърди?

Страх ли те е по видело по бузата да ме погалиш?

Скоро от леглото ми да станеш, копнежа ти по пазвата ми да угасиш,
па мене да забравиш, мома кротка и харна да залюбиш.

Не заради народа, заради себе си да го направиш.

Понеже не обикнах червените ти устни,
ни меките ти топли слабини, ни бързите ти нозе като сърна.
Не обикнах лешниковите ти очи, пълни със надежда, всеки път, когато ме погледнеш,

както обичах братовите ти.

Добро момче си ти, Добрине, мъдър и буден като Райна.
Кой може по красота и пресметливост с Райна да се равнява?

Райна за брата ти забрави, Недко от черковната махала залюби.
Ти си по-хубав от нея, Добрине, по-умен.

Момиче харно да си вземеш, при мене повече да не довадяш.

Аз брата ти до смърт ще помня.

Щото най се помнят устните невкусени,
косите невчесани с пръсти и слабините, които никога не си открил.

И манджата която яде вчера, утре я забравяш,
ала онази, която ядоха пред теб и ти не близна, завинаги ожидаш.

Земята изтърках, пътека направих между мен и теб, Станко,
та да има накъде да свърна, кога ми дотежи.
Пътеката за Станковия гроб я нарекоха ловджиите.
Майка ти по нея всяка година иде да те навестява,
пресни цветя да ти тури, със сълзи солени да те измие.

Майка ти не знае, че са твои всичките цветя по балкана,
всяка теменужка и всеки минзухар за теб цветче отваря.
И всяка капка дъжд за тебе плаче, Станко.

Веднъж в месеца Добрин пътеката изхожда, а ловците – всяка седмица.
Аз я тъпча ежедневно. 

По вечеря, кога месецът изгрее, та да ме не срещат селяните
и да не дотягат сутринта на майка, че едничкият ѝ син обезумял.
Или в тъмните безлунни нощи пипнешком,
че съм пътеката наизустил и насляпо пак при теб ще дойда.

Защо ме остави, Станко, самичък пак да скитам?

Не дойдохме ли на този свят един до друг да бъдем?
Рамо до рамо да работим, сърце до сърце да се смеем
и на хорото пак задружно да играем?
Жито на полето да посичаме, игото от земята да изкореним?

Не помниш ли, че си обещахме да сме неразделни?

Татко иска крушовото дърво да отсече.
Онова, което с тебе двама посадихме, за знак на нашта дружба.
Че било ялово, безплодно. Круши нямало да ям от него.
Иска татко дюля жълта да тури на неговото място,
дюля сладка за ракия. 

Ялова ли беше нашта дружба, Станко? Безплоден ли остана мегдана помежду ни?
Ти кажи ми, Станко, да му дам ли крушата да махне
или себе си да вържа за дървото, па с нея и мен да отсече?

Ще дойда ли тогаз при теб? Ще ме заведат ли облаците, къде си ти?

Чакаш ли ме нейде там в отвъдното?

Или и то е пусто и самотно кат баира над Клисура,
там, дето още земята жално търкам, и отказвам да приема, че те няма.