ЧАСТ 1

Домашното коте лежеше изтегнато на рамката на отворения прозорец в прохладното утро, обагрено в оранжево от първите лъчи. Слави го беше кръстил Мишо, без да е напълно сигурен дали беше котарак. Името някак му подхождаше. И любимото му място по изгрев слънце беше стаята на Слави, понеже гледаше на изток.

Поредното изкукуригване на петела най-сетне изтръгна Слави от съня му. Той се прозя и седна на леглото, отпускайки силните си, загорели от слънцето, нозе към пода. Погледна към котето, което сега изглеждаше като залято с оранжева боя, и разтърка очи. Създанието бе така отпуснато в блаженство, че му завидя. Нахлузи цървулите и още-съненият му поглед попадна върху дупката, през която се подаваше големият му пръст. Стъпалата му се бяха издължили толкова, че скоро трябваше да ходи до Пловдив, за да търси по-големи обуща. В Клисура само нормални размери донасяха.

Слави се усмихна. На дъските над леглото беше забита с кабърче картичката, която бачо му Кръстин му беше донесъл миналата година от Австрия. От нея го гледаха момче и момиче, облечени в типични носии, хванати за ръка. Всеки път, когато я погледнеше, Слави се питаше дали бяха брат и сестра или пък приятели? Не, брат и сестра определено не биха се държали така за ръката. Усмивката на момчето в нея беше някак… зареждаща. И Слави винаги му се усмихваше в отговор. Тази картичка, като фар на надеждата, беше единственото, което му напомняше на Кръстин и го отвличаше от отегчителното ежедневие – от живота, от който толкова много искаше да избяга.

Пет години по-голям от Слави, Кръстин му беше втори братовчед и Слави го считаше не просто за рода и най-добър приятел. Той го боготвореше. Кръстин му беше показал как да точи ножове, как да хвърля брадвата така, че винаги да се забива в целта, как да язди кон и кои следи в гората на кое животно принадлежаха. Каквото и да правеше Кръстин, Слави беше неотлъчно все до него. Ала сега беше заминал за Австрия на гурбет, без него. Слави тъкмо беше убедил баща си да придружи Кръстин това лято, когато цялото това нещо с Христо се случи и преобърна целия им живот. Беше нечестно, изключително нечестно. Защо брат му трябваше да умре точно тогава и да го лиши от всичко? Дори в смъртта си беше егоист.

– Славе-е – провикна се под прозореца баба Таня, – опържила съм ти мекици. Ела да ядеш!

– Слизам, слизам – отвърна ѝ Слави и се прозя. Почеса бузата си и усети наболата брада. Дразнеше го, че така бързо растеше и до принуждаваше да се бръсне почти ежедневно, понеже харесваше да се вижда прилежен, не като някой пещерняк. Облече си ризата, нахлузи едни панталони и слезе на двора. 

Навън се носеше аромата на прясно изпържено тесто. Плисна си малко вода от менчето на лицето и отиде до външната печка, където баба му се беше навела над тигана.

– Бабо, забъркай ми две-три яйца с мекиците! – помоли той.

– Ей, на, готови са – отвърна баба му, – знам те аз какъв си ми лакомник. Тя сложи пред него една чиния с яйца, две мекици и един буркан мед. Потупа го по рамото и седна до него. – Ще ходите ли да косите с баща ти тази сутрин?

Слави я погледна с повдигната вежда и с пълна уста отговори:

– Ще ходя с Недю – и продължи да дъвче.

– Няма ли да вземеш и татко ти? – настоя Таня.

Слави провисна вилицата във въздуха над чинията и заби поглед в яйцата.

– За какво ми е да го водя? – отвърна той ядосано. – Само да му бера хабера и да ме излага. Виж го, че на нищо не прилича. Пиян, залян, само се клатушка по улиците и реве на гроба на Христо. От него вече ме е срам в селото да се показвам.

– Е, недей така говори, баба – заклати глава Таня, – не му е лесно. На ни един от нас не ни е лесно. Ти не знаеш, какво е да погребеш сина си. Оплаква го.

– А аз не съм ли му син? – Слави я погледна укорително. – Бива ли да зареже живите заради умрелите? Откак се е загубил Христо, за две пари работа не е свършил. Цяло лято Слави жъне, Слави коси, Слави царевицата полива и лайната на животните чисти, а той събира сливи за джибри, та да си вари ракия и да се напива и да оплаква сина си. До гуша ми е вече, бабо – той рязко отмести празната чиния на страна и вилицата издрънча на циментовите плочки под масата. – Аз трябваше да замина с Кръстин и да го оставя, та да видиш, как щеше да изтрезнее набързо – наведе се да вдигне вилицата и я положи леко върху чинията.

Баба му погледна надолу, без да може да му отговори. 

– Знам, че ти е син и ти е мило за него, ала трябва да се стегне вече – Слави въздъхна. Наведе се над нея и я целуна по челото, после дръпна стола да става.

– Чакай – спря го тя и скокна преди него, – да занесеш един буркан с мед на леля ти Делка, преди да идеш да косиш, че чичо ти Иван пак помоли – тя влезе в мазето и бързо се върна с меда в ръка.

Слави го пое без особено въодушевление и тръгна към къщата на Кръстин. Леля Делка, Кръстиновата мащеха, беше легнала болна вече цял месец и Иван, бащата на Кръстин, молеше от време на време за буркан мед, че и мажеха гърдите с него, та дано ѝ се излекува кашлицата. Тя не беше най-любимият човек на Слави, защото знаеше, че се отнасяше към Кръстин като към чуждо момче и го делеше от дъщеря си, която имаше от Иван. Ала Иван и бащата на Слави бяха първи братовчеди и не си отказваха услуга, та сега ще – не ще, носеше ѝ мед.

Когато стигна Кръстинови, видя чичо си Иван в работилницата и му помаха. Влезе в двора и отиде до него, да му остави меда. При Делка не влезе. 

Иван положи буркана на тезгяха, бръкна в джоба си нервно и извади цигара. Запали я и дръпна силно от нея.

– Не я бива леля ти Делка – каза той загрижен, изпускайки дим от устата си. После му подаде цигарата.

Слави отказа.

– По-добре, нищо хубаво няма в тея цигари. Татко ти как е?

– Не питай! – отвърна Слави отчаяно. – Ако не спре с тая ракия и него ще закопаем скоро.

Иван сключи вежди и дръпна пак от цигарата.

– Писах писмо на Кръстин да се прибира. Доктора каза, да сме се готвели за най-лошото – изкашля се, – ама ти не ѝ казвай на леля ти Делка, че я щадим.

– Е, и таз добра! – Слави си помисли за Пейка, дъщерята на Иван и Делка, и как ли щеше да понесе евентуалната загуба на майка си. Беше само дванадесет-годишна.

– Ще си дойде другата седмица той, та да видим.

– Че нали до октомври стои обикновено? Как ще си дойде, без да е събрал достатъчно пари?

– Майната им на парите – Иван издиша кълбо дим, – ще се оправим някакси. Ама аз жената самичък не мога я погреба. Ти не бери грижа, доста ти е на тебе твоето – изгаси цигарата и пое меда в ръка. – Да носиш поздрави на тейко ти. Благодари му от мое име за меда.

– За тебе винаги, чичо! – Слави го потупа по рамото и тръгна на обратно към къщи, замислен. 

До Обретеновата къща реши да свие наляво и пое за към гробищата. Слънцето вече препичаше и канеше гущерите да се изтегнат по белите камъни, пръснати наоколо. Приближавайки, Слави съзря баща си от далеко, клатушкащ се с бутилка в ръка, идещ в негова посока, и клекна в смокинята под пътя, да го изчака да отмине. Не искаше се засичат по пътя.

Кога баща му отмина, той влезе в гробищата и намери Христовия. Не беше трудно, беше на края на всички останали, един от най-новите. На дървен кръст от прясно дърво беше гравирано: “Христо Митев, 1937-1954.” До кръста, в едно керамично кандилце беше запалена свещ. Във въздуха над гроба още се рееше мириса на алкохол. 

Слави се намръщи.

– Виждаш ли – започна той да говори на глас и се огледа, да се увери че нямаше никой наоколо, – или по-скоро да кажа, помирисваш ли, докъде го докара бащата? – грабна една клечка и започна да драска пръстта над гроба с нея. – Малък лигльо! – той заби пръчката надълбоко, сякаш да промуши брат си с нея. – Една болест не можа да пребориш. Виж се какъв си, за нищо не ставаш. – отпусна пръчката и я остави да стърчи ей-така полу-забита, като стрела пронизала нечии гърди. Погледа му попадна на съседния гроб, на който, на един доста по-обрулен от времето кръст, едвам се разчитаха думите: “Дорета Митева 19..-1937.” 

– Малко ли ти беше, че отнеси майка в земята? А? После се гътна и ме остави без брат, а сега и татко искаш да вземеш при теб? Малък, пиклив егоист – той грабна кандилото в ръка и го захвърли яростно към най-близкия камък. 

Два гущера се стрелнаха да се спасяват от атаката, а кандилото падна с трясък на няколко парчета и дима от изгасената свещ се издигна нагоре. Слави скочи на крака разкаян и събра парчетата, опитвайки се да ги сглоби в първоначалната им форма – неуспешно. Той отскубна забитата пръчка от гроба на Христо, захвърли я настрани, отърка цървулите си в земята и с ръце в джобовете пое към къщата на Недю, който го чакаше да ходят да косят ливадата.

До седмица Кръстин се прибра. До две погребаха Делка на един хвърлей камък от гроба на Христо. Двамата опечалени братовчеди – бащите на Кръстин и Слави, – се виждаха заедно всеки ден с бутилка в ръка на гробищата. 

Пейка плака неутешимо. 

Кръстин изобщо.

– Бог да я прости – каза той на Слави един ден след погребението, докато бяха седнали на сянка зад плевнята на Митеви. Извади цигара и я запали. – Дано не ѝ е много тежко на оня свят, че с нищо не го е заслужила. Само малко – па подаде цигарата на Слави.

– Ти пък от кога пушиш? – Слави я пое в ръка и смукна, ала веднага съжали, щом киселият пушек попари гърлото му и го задави. Изкашля се продължително в опит да очисти дима от дробовете си.

Кръстин му се изсмя.

– Ще свикнеш.

– Съмнявам се – отвърна той, пушека излизащ сега през очите му под формата на сълзи.

– Е, не казвай сега, че плачеш за Делка.

Слави се засмя.

– Само за всичкия мед, който отиде по нея. Ако го бяхме продавали, щях да съм събрал за билет до Австрия, та да дойда догодина с теб.

– Догодина? Аз се връщам другата седмица. Да ѝ минат деветте дена на покойницата и заминавам обратно. Няма кой да я чака до четиридесет.

– Ама как? – Слави чак подскочи. – Вече е септември, полската работа не е ли свършила? Какво ще чиниш там зимата?

– Запознах се с едни турци – рече му Кръстин. – Уредиха ме на строежа на една църква, разрушена от войната – дръпна пак от цигарата и я подаде на Слави, ала той този път отказа. – До Коледа поне ще има работа, после – не знам, сигурно наобратно.

– Вземи ме с теб! – Слави извика, без да се замисли. Скочи на крака и коленичи пред братовчед си със скръстени за молитва ръце.

Кръстин сви устни с лека насмешка от искрената стойка на малкия си другар. Въпреки че беше пораснал по-висок от него самия, той все още го считаше за дечко. Погледна го сериозно и му рече:

– Не! Не е добра идея.

– Е, как не? – сепна се Слави.

– По-добре догодина, за работа на полето. От строителство нищо не разбираш, а и ще е толкова студено зимата там, че пръстите ти ще опадат вкочанени.

– Моля те, моля те, моля те, изведи ме далеч от тук! – Слави го стисна за коленете настоятелно, – където и да е! Виж, аз съм силен – той сви мишницата си на топка и положи ръката на Кръстин върху нея, – ще върша каквато и да е работа. Аз се уча бързо, ти знаеш, моля те не ми отказвай!

За да му покаже колко е силен, Слави щеше да го предизвика на канадска борба, на която най-вероятно щеше да го надвие, ала се въздържа, понеже прецени, че сега не беше момента да се перчи пред него. Имаше нужда от неговото съгласие повече от всякога.

Кръстин го погледна изпитателно, ръката му още положена върху железния мускул на Славината мишница. С тези негови ръце, така големи и силни, със сигурност щеше да удържи много работа. Най- вероятно можеше да уреди и него на строежа. А и така щеше да му е дружинка.

– За билет пари имаш ли? – най-сетне помести дланта си от мишницата на Слави.

Слави вдигна вежда.

– Надявах се, че ще можеш да ми ги заемеш – той се усмихна и зъбите му блеснаха в редица, бели като бобови зърна. Тъмно-сините му очи не се отделяха от Кръстиновите.

Кръстин погледна напред и поклати глава.

– Да беше продавал меда, а не да го носиш на Делка.

На вечеря уговарянията се започнаха.

– Ама как така ще ходиш, да мръзнеш по чуждите земи? – вайкаше се баба Таня.

Баща му го гледаше с празен поглед и не казваше нищо.

– Е, стига де, бабо, като че ли тука няма зима – тросна ѝ се Слави.

– Бабо, оплети му шал тогава – обади се Калинка. – Бате, ще ми донесеш ли нещо от Австрия? – тя го погледна с молещи очи.

– Каквото си поискаш – отвърна Слави.

– И ще си през цялото време с Кръстин? – продължаваше Таня. – А пари за билет? Сигурно струва цяла купчина.

– През цялото. Той е уговорил работата, и къде ще нощуваме и всичко. Знеш, че ходи вече второ лято, всичко е научил – увещаваше Слави. Той не спомена, че ще са с група турци, понеже знаеше, че баща му хич не ги харесваше и не искаше да рискува друга караница.

– Оф, хич не ми харесва тая работа – клатеше глава баба Таня, – Иване поговори му ти, та да го разубедиш, де!

Бащата на Слави и бащата на Кръстин, и двамата се казваха Иван, кръстени на един и същи дядо, който Слави не познаваше, понеже беше починал доста преди той да се роди.

Иван, като събуден от ступор, най-накрая проговори:

– Никъде няма да ходиш! Има грозде да се бере тука и на есен тръгваш в художествената академия в Пловдив – отсече той сухо. – Няма да ми ходиш ратай на чуждите хора да слугуваш. Не се води по Кръстин – говореше загледан в чашата миналогодишно вино пред себе си, без да смее да срещне погледа на Слави. Вдигна я и я поднесе към устата си.

Страшна буря се разрази в гърдите на Слави. Един порой от жлъч, който таеше към баща си от месеци и подтискаше дълбоко в себе си, сега се развари и избухна върху аленото му лице.

– Погледни ме! – той тросна юмрука си на масата така силно, че котката, която лежеше от външната страна на прозореца се стресна и избяга. – След всичко, на което ме подложи през последното лято имаш дързостта да ми откажеш това малко нещо? – гласът му беше равен и спокоен, ала космите на Ивановата ръка настръхнаха. 

Таня и Калинка не смееха да гъкнат.

– Не ме пускаш да съм ратай на други, понеже сам ти си ме превърнал в такъв, докато ти се прахосваш и цивриш по гробищата, миришещ на джибри.

Иван стисна очи да възспре сълзите си, ала виното го беше отслабило много и започна да плаче тихо.

– Аз изгубих сина си – изрева той, – дано ти никога не разбереш какво е това тегло.

Слабостта на Иван още повече ядоса Слави. Той го хвана за яката на ризата със силните си ръце и извика в лицето му безмилостно:

– Той, няма да се върне! Остави умрелите на мира! – и тресеше татко си, като че ли беше хванал чучело.

Иван вдигна ръка и му удари един шамар през лицето.

Слави не посмя да му отвърне, ала в яда си захвърли стола към стената и, бесен, отвори вратата към коридора. Преди да я тръшне зад себе си той се спря, погледна назад и каза тихо:

– Ти изгуби и двамата си сина – вибрациите от трясъка отекнаха по стъклата на прозорците и единствения звук в стаята след това остана безмълвното ридание на Иван.

***

Следващите девет дена изтекоха непоносимо бавно за Слави. Той прекарваше повече време със сестра си, Калинка, слушайки безбройните ѝ приказки, като че да компенсира дните, в които нямаше да го има. Помагаше на баба си, гузен от случилото се на вечеря, и вършеше всичко, което тя го молеше, като някой престъпник, осъден на обществен труд. 

Баща си избягваше на всяка цена.

На втория ден беше приготвил всичко, което щеше да вземе със себе си в Австрия. Два ката дрехи, чифт нови цървули, сапун и острия бръснач, който Кръстин му беше подарил за осемнадесетия му рожден ден. 

На шестия ден вече беше научил една купчина думи от Кръстин като “Данке, благодаря” “Ауфвидерзеен, до виждане” “Бите, моля” и “Их Хабе Хунгер, гладен съм.”

На седмия отиде до Пловдив, за да вземе чисто-новия си паспорт, който беше пуснат за бърза поръчка. 

На осмия ден баба Таня му даде един червен шал, току-що изплетен, от ситно-тъкана вълна, вапцана в Панагюрище, два чифта шушони, един чифт пет-пръстови ръкавици и една вълнена шапка на два ката. Етърва ѝ, Дора, ѝ беше наговорила куп страшилища за студа в Австрия и тя бе решена да не остави внука си да мръзне.

На деветия ден с Кръстин изядоха житото на Делка, сбогуваха се със семействата си и рано на следващата сутрин се качиха на влака за София, а от там – директно за Виена.

При сбогуването баба Таня плака много.

Калинка никак, понеже очакваше батко ѝ да ѝ донесе рокля от Австрия, досущ като на Пейка, ала синя. 

Иван не се появи изобщо и не се сбогува със сина си, понеже още от начало не му беше дал благословението си да замине, ала нямаше и силата над него да го спре.

Слави не можеше още да повярва, че това се случваше наистина. Че за първи път се отделяше от къщи, от разприте с баща си, от тегавата селска работа, от спомена за Христо. 

За първи път поемаше към приключение, за което беше мечтал от толкова време. Приключение редом с неговия любим братовчед и другар, с който обожаваше да прекарва време. Той си помисли за картичката, която беше закачена над леглото му и се усмихна. Най-накрая беше на път, да се срещне с един нов свят и да бъде част от нещо повече от село Клисура.

Слънцето вече залязваше над планините на запад, когато преминаха сръбската граница. В купето, освен Слави и Кръстин, имаше още едно семейство шопи, които отиваха на гости на сина си във Виена. Жената им предложи сандвич с масло и кашкавал, който момчетата приеха с благодарност, разделиха и излапаха набързо. Имаха малко храна в чантите си, ала винаги имаше следващ ден, в който да я споделят. Слави поглади стомаха си доволно, отпусна глава на рамото на Кръстин и впери поглед в оранжевия диск, който изчезваше на хоризонта. Умът му рисуваше в детайли всичко, което Кръстин му беше разказвал за чужбина и лека-полека се унесе в сън. 

Когато се събуди на другата сутрин, двамата бяха вече на стотици километри от родното им село.

Оказа се, че Австрия не беше толкова по-различна от България. 

И там имаше кал, и там имаше крави. 

Първите две седмици браха грозде в едно село, не далеч от Виена, и със заплата от това Слави изплати дълга си към Кръстин, който му беше заел пари за билет. Спяха в една плевня заедно с двадесет други гурбетчии – десетина турци, петима словенци и двама италианци. И те двамата. Това не му помогна особено много да научи повече немски. 

Когато гроздоберът приключи, те се върнаха във Виена да намерят турчина, с който Кръстин се беше уговорил, да започнат работа на строежа. Ала от него нямаше и следа.

– И таз добра! – рече Слави. – И сега какво ще правим с толкова малко пари и без работа? – той погледна угрижено към Кръстин, докато обядваха шницел с кисело зеле в един ресторант срещу централната гара. – С твоя счупен немски, няма да стигнем много далеч… – той поклати глава в отчаяние.

– Хей малкият – жегна се Кръстин, – ти недей да знаеш много, че, ако разчитахме на твоя немски, и билет за влака наобратно няма да можем да си купим.

– Айн тикет нах София, бите, един билет за София, моля! – отговори нафукано Слави, докато Кръстин го гледаше начумерен. – Верно, майтапа на страна, какво ще правим сега?

– Е как какво, ще ходим от строеж на строеж и ще питаме дали не търсят работници. Ти да имаш по-добро предложение?

Слави преглътна парче шницел и поклати глава.

– Това няма да го ядеш, нали? – вилицата му се насочи към последния залък в чинията на Кръстин, ала той я отблъсна с неговата и бързо си изяде хапката.

– Имаме пари за билет на обратно. И с количествата които ядеш, не повече от четири дена да се прехранваме, докато фалираме! – изчисли Кръстин закачливо.

Слави се изчерви.

– Пет, ако спреш да си купуваш от скъпите опаковани бонбони. Можем да спим на гарата една нощ.

– Айде да не стигаме до там, а? – Кръстин потупа джобовете на горнището си за цигари. – Ставай, че работа ни чака!

– Чака, да я намерим –  отвърна Слави, избърса си устата с кърпата, докато ставаше от масата, и тръгна след него.

Този следобед видяха пет строежа и на един от тях им казаха да се върнат да питат на следващия ден, а на останалите четири директно им отказаха. 

На следващия ден отидоха отново, но и тогава ги върнаха с празни ръце. 

На третия ден краката им бяха омалели от обикаляне, а сърцата – обезнадеждени от откази. 

На четвъртия, цял ден валя дъжд и, подгизнали, след неуморно и безплодно търсене, най-накрая започнаха да приемат мисълта, че не им остава нищо друго, освен да се върнат в България и на следващата година да опитат с полска работа отново. Бяха седнали облегнати на един студен радиатор в залата на централната гара и ядяха една единствена ябълка, която гризваха и си подаваха един на друг през половин минута. 

Слави се беше втренчил в едно привлекателно момче, което стоеше на пейката срещу тях, самичко, с един огромен куфар, пльоснат на пода пред него, достатъчно голям, за да го събере целия.

По едно време момчето обърна глава, сякаш усети Славения поглед върху себе си, и го изгледа от горе до долу, като че ли да каже, “какво си ме зяпнал, бе, сопол,” или поне Слави това си помисли и бързо отмести очи на страна, преструвайки се, че не го беше гледал. 

Този момент не убегна на Кръстин, който бързо скочи на крака, приближи се до привлекателния младеж и го заговори.

На Слави му се искаше да потъне в земята от срам и гледаше нарочно настрани, целият почервенял. Ала когато Кръстин му направи нетърпелив знак да се приближи, той нямаше избор, но да погледне странника в очите отново.

– Заминаваме за Залцбург! – обяви тържествено Кръстин. 

– А? – Слави отвори уста. – Хало, их хайсе Слави, здравей, казвам се Слави – той неловко подаде ръка напред към момчето. 

– Не, бе – Кръстин го тупна по рамото, – не виждаш ли, че е българин.

– А-а-а – смотолеви Слави и се усмихна, докато здрависваше Камен, който току-що се беше представил.

– Нашенец при това, от Раковски – продължи да му обяснява Кръстин. – В Залцбург реконструкцията на катедралата им вървяла много бавно и търсели работници. Айде като си много немско-говорящ, на – той бръкна в джоба си и му подаде банкнота в ръката, – ходи, купи ни билети.

– Ама ти верно ли? – запита Слави ококорен. Всичко това му се стори някак изключително набързо. 

Ала когато видя погледа на Кръстин, в който се четеше: “Да не искаш да спиш на гарата довечера,” той пое парите и тръгна към касите за билети, повтаряйки си наум, как би поискал два билета на немски.

Влакът към Залцбург бе много по-модерен и хубав от този, с който бяха пътували до Виена, а пътешествието и удоволствието от него доста по-кратки. Момчето Камен имаше уговорена квартира, но когато осъзна, че можеше да разделят наема на три, той бързо се съгласи да я сподели с Кръстин и Слави. Беше малка таванска стая с широко легло, в която, с помощта на собственика, инсталираха едно допълнително единично за Камен, а Слави и Кръстин споделяха голямото. От прозорчето на стаята, ако погледнеше надолу, Слави виждаше сграда с жълта фасада – не друга, а самата къща, в която се беше родил Моцарт. Зад нея, само на две пресечки, се издигаше полу-разрушения купол на Залцбургската катедрала - тяхното работно място за следващите няколко месеца.

Работата започваше всяка сутрин в осем и привършваше до шест. Австрийците имаха стриктни правила, за това, кога може да се вдига шум и кога неможе, нещо крайно чуждо за новите български строители. Въпреки, че беше бърз ученик, Слави не беше най-продуктивният на строежа за първата седмица.

Ала ден след ден усвои майсторлъка и, освен да носи тухли и камъни и да бърка цимент, поемаше мистрията и зидаше. Беше точен, прецизен и внимателен. С работата си оправдаваше високите Австрийски стандарти.

Септемврийските дни бяха все така слънчеви, както ги помнеше вкъщи, само малко по-хладни. Планините и хълмовете на Залцбург притискаха града в уютна прегръдка, докато пейзажа наоколо започна да се сменя от зелено, към жълто, към оранжево. Дните бяха още дълги и след работа, трите момчета се изкачваха на укреплението над града и оттам, от стените около замъка, наблюдаваха как хората щъкаха като мравки из града под тях. От там дори можеха да забележат как купола на катедралата напредваше към завършек с всеки изминал ден. 

Отначало Слави се наслаждаваше на компанията на Камен, който бързо се почувства като у дома си сред двамата братовчеди. Тримата вървяха заедно навсякъде и не им липсваше тема за разговор, дори когато работеха изпотени. Ала с времето Слави усети, как приятелството между Камен и Кръстин се задълбочи и почувства нещо, което преди чувстваше само към по-малкия си брат Христо – ревност. 

Кръстин и Камен често се хилеха на неща, които Слави не намираше за смешни. Понякога в обедната почивка не го изчакваха, да се присъедини към тях, преди да нападнат малките си сандвичи с кашкавал и шунка. И почти всеки път, ако между Слави и Кръстин имаше някакво разногласие, Камен заемаше страната на Кръстин. Вече дори играта на карти, които раздаваха на масата след вечеря, започна да оттегчава Слави и той си лягаше преди тях и се правеше на заспал.

Ала беше буден и в ума си прехвърляше сцени от изминалия ден или безмълвно разговаряше с покойния си брат или пък казваше някои неща на баща си, които никога не би изрекъл пред него. Когато тежкото тяло на Кръстин раздрусваше леглото и до носа му достигаше дъха на цигари, които бяха пушили с Камен на терасата – Слави категорично им беше забранил да пушат вътре и те неохотно се подчиняваха. Слави носеше авторитет след себе си, особено след като беше победил и двамата на канадска борба, – той се надигаше, пикаеше в нощното гърне, което седеше под леглото, и пак лягаше, втренчил поглед в тавана. Унасяше се в сън единствено след като свещите бяха най-накрая угасени и чуваше дълбокото ритмично дишане на Кръстин до него.

Една от тези нощи намисли план. Той нямаше да остави някой си Камен, макар изключително чаровен, да му отнеме най-добрия приятел. Знаеше слабото място на Кръстин по-добре от всички – шоколадови бонбони. От спестяванията си купи една кутия индивидуално-опаковани марципани с лика на Моцарт, скри я на място в стаята, където момчетата никога нямаше да търсят, и всеки ден му даваше един бонбон след обедното хапване. Ако сладката награда действаше с конете на полето, щеше да подейства и с Кръстин.

Кръстин беше доволен, че Слави беше покрай него. Заедно обсъждаха останалите на висок глас на български, понеже никой друг не ги разбираше. Подиграваха се на дрехите и обущата им, критикуваха подхода им към работата, липсата на майсторлък и адже-ба знаят ли изобщо, как се хваща маестрия. Кръстин намираше цялото това нещо за изключително забавно. 

Понякога, през обедната почивка, Слави изпросваше стар вестник и заставяше Кръстин да го учи на нови немски думи. Речника на Кръстин беше доста ограничен, но това не спираше Слави да го кара да се чувства като най-великия учител, осигурявайки цялото негово внимание само за себе си. Доволно поглеждаше към Камен, който си ядеше сандвича самичък, понеже не се интересуваше изобщо да научи повече. Липсата му на любопитство и желание за познание още повече отблъскваше Слави. След като го беше опознал по-добре през последните две седмици, привлекателността, в която толкова много се беше вторачил първия ден някак се беше изпарила.

С Кръстин беше друго. 

Както в миналите години, той продължаваше да бъде неговия герой. Слави го обичаше и му се възхищаваше, дори след като прекарваха толкова време заедно, че нямаше начин да не изникнат търкания. Дори когато Кръстин си оставяше миризливите чорапи до леглото точно под възглавницата. Дори когато пиеше толкова бира, че хъркаше до ухото му цяла нощ. Дори когато нарочно и шумно пускаше газове под завивката им и усмърдяваше въздуха в стаята на наденички с чеснов сос, които беше ял преди това. Една сутрин Слави го завари да се пипа под завивката, ала дори тогава геройския образ на Кръстин не се опетни в съзнанието му. Момчета бяха в крайна сметка, той също го правеше.

– Идваш ли да пушим? – попита Камен една вечер, след като бяха събрали картите за игра.

– Ти ходи – отвърна Кръстин и повдигна вестника от вчерашния ден, правейки жест към Слави, – ние ще учим немски.

Кога Камен излезе през малката врата към терасата, Слави извади от джоба си един бонбон и го бутна към Кръстин. После погледна към тераса и се усмихна доволно.

– Да видим, какво ще учим днес.

Дойде октомври и една тежка и сива мъгла легна върху града. Единственото, на което миришеше, бе дима от изгорели въглища. Дните застудяха и, въпреки че логично нямаше от какво толкова Слави да се оплаква, трудоемкото безцветно и монотонно ежедневие му натежа. За негова огромна изненада му се прииска отново да е вкъщи. Да е в дома, от който беше излезнал с такъв копнеж, да не се прибира повече. В един момент дори започна да брои дните до Коледа.

Една октомврийска сутрин, докато носеше кофа с цимент, Слави забеляза това ново момче на строежа и така се беше увлякъл да зяпа по него, че се спъна и разсипа кофата на земята. Тъпият метален шум привлече вниманието на околните, които само заклатиха глава укорително и продължиха работата си.

Момчето грабна мистрията си и клекна до Слави да събира разсипания цимент отново в кофата, а той го загледа, без да може да отмести поглед. Имаше светло-кестеняви къдрици, почти рижави, пъстри любопитни очи и топли розови устни. Само му липсваха очилата. Досущ като образа от картичката, която Кръстин му беше донесъл!

То се изправи, потупа Слави приятелски по рамото и се върна към работата си на строежа, а Слави остана вгледан в гърба му, докато още стържеше пода с мистрията си, въпреки че цимента беше отдавна събран обратно в кофата. Когато най-накрая се изправи, осъзна че Кръстин го гледаше, леко ухилен. Той се усмихна неловко и го попита:

– Кое е това момче, знаеш ли? Не съм го виждал досега.

– Нито пък аз – отговори Кръстин, развеселено. – Прилича да е немец – сключи той вежди, – с тези червени бузи и овален нос, баварец. За малко да го циментираш целия.

– Брей, че си познавач! – ухили му се Слави.

– Хе-хе, аз колкото свят съм видял за двадесет и пет години… – напери се Кръстин. – Прилича на момчето от картичката, която ти донесох.

– Нали?! – възкликна Слави и очите му светнаха. – Досущ като него! Представяш ли си да е той наистина?

– А-а-ми – Кръстин поклати глава отрицателно, – те всички баварци си приличат. Ама ти вземи упражнявай немския и го питай дали има сестра. Току ти излезнал късмета – и му смигна.

На следващия ден Слави отново го съзря и отново не можа да отмести погледа си от него достатъчно бързо. 

Момчето го погледна и, вместо да го подмине, както Слави очакваше, оголи ред бели зъби и една широка усмивка се изписа на лицето му, оформяйки две трапчинки на зачервените му бузи. 

Слави не отместваше поглед от него, като младенец отправил очи в Богородица, като ослепен от обедното слънце. От този ден нататък, дните повече не бяха мрачни. Една свещ се запали в сърцето му и го топлеше в мъгливите работни часове. 

Слави не го заговори никога, нито си представяше как би могъл, нито си позволи да се доближи до него, ала всеки ден, когато го засичаше на строежа, грейваше с усмивка, която не слизаше от лицето му до края на деня. Наблюдаваше го отстрани, без да привлича вниманието му, и това на околните, и с интерес се опитваше да го опознае от разстояние. Как говореше с другите приветливо, как работеше сръчно, как често си припяваше някаква мелодия – като лястовичка, меденият му глас екнал под сводовете на незавършената катедрала. В джоба му беше забелязал малък скицник и парче въглен, с който често рисуваше нещо в обедните почивки. Как му беше любопитно на Слави да надникне и да види какво се криеше в скицника, как му се искаше да узнае повече за момчето с топли лешникови очи.

Един ден, когато за пореден път се погледнаха и размениха усмивка, момчето остави кофата, която носеше, свали ръкавицата и протегна ръката си напред.

– Ich heiße Hans, казвам се Ханс.

Слави пое ръката му и я стисна здраво.

– Слави – рече с блестящи очи.

Ханс се усмихна, грабна кофата и продължи работата си, а Слави остана задледан напред, замечтан.

– Е? – Кръстин застана пред него и скръсти ръце. – Пита ли го, дали има сестра?

– Казва се Ханс – отвърна Слави набързо и се разработи по-оживено, опитвайки се да скрие вълнението, което го заливаше по някакъв нов, непривичен за него начин. Сърцето му тупаше учестено, обнадеждено. Почувства се отново, както когато беше малък. Когато едно красиво врабче, което наблюдаваше от няколко дена, бе дошло до него и бе кацнало на ръката му.

В обедната почивка Слави седна самичък отвън и хапна набързо парчето хляб със сирене, което обикновено си носеше за обед. Кръстин и Камен бяха изчезнали отново да пушат, ала компанията им не му липсваше. Умът му беше зает да преповтаря срещата с Ханс. Бръкна в джоба си за шоколадовия бонбон. Беше решил, че днешния ден заслужава специална почерпка. Тъкмо напипа обвивката на бонбона, когато Ханс се появи иззад дървеното скеле и седна до него. 

Слави замръзна на място.

Ханс извади две тънки филийки с шунка между тях, раздели ги на две и подаде едната половина на Слави.

 – Guten apetit, добър апетит! – усмихна му се и захапа от неговата половина.

Слави изяде своя дял на две хапки.

– Du hast immer Hunger, oder, ти май винаги си гладен? – засмя се Ханс.

Слави се усмихна, несигурен дали разбираше, какво му беше казано. Изчака го да си довърши залъка, после извади бонбона от джоба си и му го подаде.

– Фюр дих, за теб – рече и отмести поглед срамежливо.

– Ganz erstaunlich, невероятно! –  очите на Ханс светнаха. Той внимателно разопакова бонбона и, когато видя, че Слави не извади втори от джоба си, гризна половината, а другата му я подаде обратно. – Brüderliche Spaltung, братска дялба.

Слави пак не разбра какво му каза, ала пое половината отръфнат бонбон и го хапна.

– Wohin kommst du, от къде си? – попита Ханс.

– Аус Булгариен, от България.

– A-a-h, а-а-а! – възкликна Ханс, като че ли чуваше нещо много екзотично. Май Слави беше първият българин, който срещаше през живота си.

Слави искаше да го заговори. 

Да го попита от къде е, на колко години е, защо е тук и колко дълго ще остане. Дали има приятели. Дали и на него му е студено на пръстите, докато бърка цимент, дали му е харесал бонбона, дали би искал още един утре. И за първи път откакто бе в чужбина дълбоко съжали бедните си езикови познания. С всички немски думи в главата си, скачащи като бълхите по корема на овчарско куче, безпомощен да ги обедини в изречение, той го гледаше и му се усмихваше. И се надяваше, че в погледа му, Ханс разчиташе неизговорените слова.

Оттогава, всеки ден Слави носеше двойна порция със себе си за обед. Ей така, за всеки случай, ако Ханс седнеше до него. И винаги пъхаше по два бонбона в джоба си, преди да излезе от къщи. 

Вечерите постоянно питаше Кръстин как да каже това или пък онова на немски, докато толкова му досади, че на следващата седмица братовчед му се свърза с едни българи, имигранти във Виена, които познаваше от предишното си пътешествие, и ги помоли да му изпратят един българо-немски речник. Не го беше яд, че Слави постоянно го питаше думи, а го жегваше, че това беше единственото, което го водеше към него. Слави беше изоставил двамата си другари и прекарваше всеки обед с Ханс, а в малкото време, в което си говореха, им говореше за него. Или питаше думи на немски.

– Кога ти донесох картичката, беше заради момичето на нея, не заради момчето – рече Кръстин намусено една вечер, докато Камен пушеше навън. 

– Е па не мога ли да имам приятели? – отвърна Слави. – По строежите момичета няма. Ти като си постоянно с Камен, аз казвам ли ти нещо?

– Е с кой да съм? С турците ли? Хубав, лош, нашенец е. Тримата сме заедно откакто сме дошли тука. Ти си този, който се дели.

Слави замълча.

Кръстин въздъхна.

– Добре де, като сте такива приятели, покани го да играем карти някоя вечер. Белот с трима не става и без това… – и добави, – кажи му да доведе сестра си с него.

– Как да го поканя на немски? Как са думите? Я ме научи!

Кръстин му хвърли речника и рече:

– Ей, на! Чети и се научи! – после извади цигара и излезе да пуши навън с Камен.

На следващия ден, когато приключи работа, Слави застана на входа на катедралата, да изчака Ханс. Дните бяха вече доста хладни и един студен вятър брулеше лицето му. Той заметна червения шал около врата си и духна в ръцете си, да ги стопли. В този момент благодареше на баба си, за това че му беше оплела шала и, най-вече, че го беше заставила да го вземе със себе си.

Ханс излезе и когато видя Слави повдигна ръка да го поздрави с обичайната усмивка.

– Мьохтест ду хойте абенд цу хаузе карте шпиилен, искаш ли да играем карти довечера у нас? – Слави изстреля заучената фраза, която повтаряше цял ден на ум, като каратешница.

Ханс се изкашля продължително.

– Ah, heute gehe ich ins Bad, ах, днес съм на баня – отвърна той и по интонацията му Слави разбра, че имаше други планове. Физиономията му посърна като сивото небе над тях.

– Morgen, утре? – Ханс вдигна вежди въпросително.

– Я, я, морген, да, да, утре! – усмихна се Слави.

Ханс заметна раницата си през рамо и понечи да тръгне, ала се обърна към Слави и го попита:

– Möchtest du mit mir nach Hause gehen, искаш ли да ме придружиш към къщи?

– Герне, с удоволствие! – отвърна Слави и двамата поеха напред към дома му.

По пътя Ханс не спираше да му говори разни неща, които Слави не разбираше напълно – даже никак, – като че ли нямаше огромна лингвистична пропаст между тях. Слави го следеше с интерес и имитираше израза на лицето му, доволен просто, че вървеше до него. Немските думи хвърчаха покрай ушите му и той кимаше усърдно. Без значение колко силно вятъра блъскаше по лицето му, на сърцето му беше топло. 

По едно време, когато Ханс направи по-дълга пауза, Слави заговори:

– Аз нямам идея какво ми казваш, но съм сигурен, че звучи чудесно – той се усмихна. – Ако предлагаш да направим нещо заедно, да знаеш, че съм сто процента за. А пък, ако просто отбелязваш, колко абсурдно изглежда Кръстин с вълнената си шапка, съм напълно съгласен. Опитах се да му намекна, че не е много в крак с модата, ама той не слуша.

Ханс го погледна с изненада, после каза нещо на немски с усмивка, което Слави пак не разбра.

– Понякога си мисля за къщи – въздъхна той. – Знаеш ли, че у нашето село хората излизат на мегдана да играят хоро всяка вечер? Не е като тука. Понякога ми се иска да съм отново там. По това време баба вари тиква и пукаме пуканки – той се усмихна замечтан. – Бих искал да те заведа у дома и да ти покажа всичко. Ти яздиш ли? Можем да оседлаем кобилата и да препускаме през полетата около селото, чак до подножието на гората.

Ханс отвръщаше по нещо на немски. 

Слави го слушаше внимателно, преди да продължи. 

“Хаузе, къща,” “Фройнд, приятел,” “Глюк, щастие.” От време на време чуваше дума, която познаваше, ала не успяваше да ги съедини в смислено изречение. При все това, почувства, че някой го изслушваше и разбираше за първи път от много време. Не, за първи път в живота му.

– Може би не разбираш абсолютно всичко, което казвам, но искам да знаеш колко съм благодарен, че те срещнах.

– Ich lebe hier, тук е моето място – Ханс спря и посочи към къщата пред тях. – Danke, dass du mit mir gegangen bist, благодаря ти, че вървя с мен.

Слави разбра, че тук се разделяха. Той протегна ръка, да го здрависа за довиждане. 

Ханс я пое, ала после се повдигна леко на пръсти и го сграбчи в приятелска прегръдка. 

Слави автоматично обви ръце около раменете на новия си приятел и когато почувства, че сърцето му ще изхвръкне през гърдите и ще удари Ханс, той го потупа по гърба и го пусна. Усмихна се широко, обърна се и пое към квартирата някак по-лек. Като облак в хладната нощ, носен от ято пеперуди, които безспирно кръжаха в дробовете му.

Всеки понеделник и четвъртък Ханс гостуваше на Слави и заедно с Кръстин и Камен играеха на карти. Не се изискваше много немски, за да се разбират в играта. Останалите дни Слави чакаше Ханс след работа и го изпращаше до къщи, разговаряйки за неща, които само те си разбираха. В сряда Ханс ходеше на баня, което Слави не разбираше много, понеже считаше, че веднъж в седмицата, обикновено неделя, бе повече от достатъчно. 

Тези пусти недели, как трудно минаваха само. Бяха единствените дни, в които не ходеха на работа и не се виждаха с Ханс. И всяка изминала неделя ги доближаваше все по-близо до Коледа и до времето да се приберат у дома си. Слави беше вече спрял да брои дните до завръщането им, понеже в крайна сметка живота в Залцбург не беше толкова неприятен. Особено когато имаше приятел, с който споделяше работата, обедните почивки, пътя обратно до къщи и по един шоколадов бонбон всеки ден. 

С идването на Декември, обаче, той пак започна да отброява дните нервно, този път с нежелание те да свършат.

– Другата седмица ще купуваме билети за връщане – Слави каза на Ханс една вечер, докато го изпращаше към квартирата му. Малки снежинки хвърчаха разпилени из студената нощ около тях. Той въздъхна и се усмихна кисело. – Всъщност, изобщо не ми се иска да се прибирам. Бих останал да работя до следващото лято, ако имаше как, че и повече. Бих останал с теб – позволи си да каже всичко това, само защото знаеше, че Ханс не го разбира. – Ти какво ще правиш, когато стоежа приключи?

Ханс отвърна нещо на немски. Май беше свързано с Коледа, Слави не беше сигурен. 

Достигнаха квартирата му и Ханс му подаде ръка за довиждане.

– Guten abend, добра вечер.

Слави го погледна продължително, докато държеше ръката му, после го грабна в прегръдката си и го притисна силно, като че преживяваше надвисналата раздяла и не искаше да го пусне. Снежинките се сипеха около тях, ала Слави беше затворил очи и не ги виждаше. Само чувстваше, как падаха по носа му и се разтапяха по топлите му бузи.

Ръцете на Ханс потупаха гърба му и чак когато се разкашля, Слави осъзна колко го беше стиснал. Пусна го бързо.

– Шьон, добре! – той се врътна засрамен и бавно пое към къщи. 

Тази вечер, докато се прибираше, се замечта за свръхестествени способности. Искаше му се да може да спира времето. Макар и за малко. И когато можеше, щеше да го спре точно преди три минути и двадесет секунди, когато бе в прегръдката на Ханс.

На следващия ден червения шал на Слави лежеше захвърлен на страна. Потен, той бъркаше цимент и носеше тежките кофи към зидарите. Увлечен в работа, не забеляза как един от турците се беше промъкнал до неговите неща и сега тъпчеше дългия червен шал в торбата си. 

Ала това не убягна наблюдателното око на Ханс.

Когато Слави си даде сметка, че нещо се случваше, Ханс беше вкопчен в крадеца и го беше повалил на земята. С две крачки Слави се озова до тях, грабна турчина с ръце и го захвърли настрани, а на Ханс помогна да се изправи на крака.

– Бист ду гут, добре ли си? – попита го притеснен и после отправи гневен поглед към турчина.

– Er hat deine schal, шала ти е у него – Ханс сочеше към чантата на турчина, ала когато осъзна, че Слави не го разбираше, дръпна я от ръцете на крадеца и извади шала от нея.

Лицето на Слави почервеня като самия шал и така почна да го налага, че накрая трябваше двама други да отърват човека от него.

До няколко минути турчина беше изгонен от строежа, а на Слави се позволи да продължи работа с условие, че не се доближаваше до никого. Всички го наблюдаваха с известна доза страх. Естествено, Кръстин беше изключително горд от братовчед си. Слави дори не си взе обедната почивка, а остана да работи прилежно, та да покаже, че не искаше да бъде изгонен. Не беше говорил с Ханс цял ден – не че други дни говореха, но поне бяха заедно – и сега го изчакваше на входа на катедралата, за да го изпрати до квартирата му. 

Когато най-после се появи на изхода, те тръгнаха напред, ала Ханс беше необичайно мълчалив. Поемаше дъх уж да каже нещо, ала последваше единствено неловка тишина, която Слави опитваше да разчупи от време на време, казвайки му по нещо на български. 

Ханс се усмихваше кратко и пак поглеждаше земята пред краката си.

Слави съжали, че се беше проявил като такъв простак, налагайки турчина така безмилостно, като че ли брулеше джанки от сливата.

Когато стигнаха до квартирата, Ханс се спря пред него, изкашля се неспокойно и каза:

– Ich wünsche das du mit mir Weihnachten in München verbringen – и пак заби погледа си в земята.

Слави се усмихна, което даде малко повече кураж на Ханс, но естествено не разбра какво точно му беше казал. Прибързано заключи, че Ханс си тръгваше към Мюнхен за Коледа, понеже разпозна думите “Мюнхен” и “Вайнахтен.” 

И понеже мисълта за идещата раздяла небрежно и деликатно преряза сърцето му – както лист хартия прерязва невнимателен пръст, – той отказа да го приеме без негодувание и сключи вежди, готов да спори.

– Их ферштее нихт, не разбирам – заяви той, все едно се заяждаше – их ферштее нихт дас вас ду загст, не разбирам какво ми казваш.

Лицето на Ханс се озари, което Слави прие за изключително жестоко в този момент. Ханс отчупи едно клонче от дървото наблизо и започна внимателно да дълбае в снега. Нарисува едно човече, една стрелка и едно кръгче в което написа буквата “М.”

– Ich, аз – Ханс посочи човечето, после проследи стрелката до кръгчето, – München, Мюнхен.

– Прибираш се в Мюнхен – каза Слави и не можа да скрие разочарованието от лицето си. С жални очи проследи, как Ханс нарисува още едно човече и друга стрелка, която сочеше към първото.

– Du, ти! – Ханс посочи второто човече. – Ich möchte das du mit mir nach München kommen.

– Искаш да дойда с теб в Мюнхен? – думите излезнаха от устата на Слави пълни с изненада и надежда. Той заклати глава безспирно, обладан от внезапна радост. – Я, я, их мьохте, да, да, искам – продума, гласът му задавен от вълнение, немските думи препускащи безсмислени през ума му. – Мит дир, цузамен. С теб, заедно, нали? – искаше му се да извика от щастие, да сграбчи Ханс и да го овъргаля в снега. Да го целуне.

Кимна скромно и се усмихна преди да сведе погледа си надолу.

Ханс извади един написан лист хартия от джоба си и му го подаде. Слави го погледна, ала да чете на немски импровизирано не беше силната му страна. Сгъна го прилежно в джоба на палтото си, кимна още веднъж към Ханс и бързо се отправи към къщи. По едно време дори подтичваше, за да стигне по-бързо до квартирата и да преведе писмото му дума по дума с речника. 

По-късно същата вечер, беше толкова унесен в превода, че не чу, когато Кръстин влезе в стаята със зачервени бузи и нос, попийнал. Напоследък, особено след като бяха спестили малко пари, с Камен се събираха да пият вечер в една бирария.

– Какво четеш? – Кръстин грабна писмото, прилежно положено до речника пред Слави, и зачете на глас с импровизиран превод: – Скъпи Слави, каня те най-сърдечно…

Слави дръпна листа от ръцете му преди да беше прочел повече.

– Имам покана от Ханс да замина за Мюнхен – каза той навъсено. – Ти Камен къде го заряза?

– Покана за работа? – учуди се Кръстин. – Камен остана в бирарията на приказка с едни руснаци.

– Естествено, че за какво друго бих отишъл чак до Мюнхен? – излъга Слави.

– Хм… – засмя се Кръстин, развеселен, устата му лъхаща на бирени изпарения, – заради сестрата на Ханс, например – той погледна нагоре унесено, без да вижда нищо определено. – И каква работа има в Мюнхен през зимата?

Слави започна да мисли бързо.

– В една тъкачна фабрика за вълна – каза, – имали нужда от хамали да товарят и разтоварват тъкани – сам се зачуди, дали това изобщо звучеше достоверно.

– О-о-о – Кръстин се ококори, – и за втори човек работа има ли?

– Незнам, мога да питам. Да не искаш и ти да дойдеш? – Слави не беше набожен, ала в този момент се замоли от все сърце Бог да припомни на Кръстин, колко много му липсваше къщи и как му беше дотежала работата вече.

– И колко плащат?

– Малко е, по три марки на ден само. Все пак не е много тежка работа.

Може би текстилните работници получаваха повече от това, но Слави не искаше офертата да звучи съблазнителна и нарочно даде ниска цифра. В крайна сметка оферта не съществуваше изобщо.

– Не, благодаря – рече Кръстин и се метна на леглото, – доста ми е гурбета на мен, прибирам се вкъщи.

Слави се прекръсти на ум и си отдъхна.

– Колко пъти съм ти казвал да не лягаш в леглото с тея мръсни чорапи? – той се наведе, издърпа единия шушон от стъпалото на Кръстин и посегна към другия.

– Ама ти това сериозно ли го мислиш? – запита Кръстин, подпрян на лакти, вперил поглед в него. – Да ходиш в Мюнхен? – чак сега беше осъзнал, че имаше вероятност да се прибере вкъщи без Слави и това някак го натъжи. 

Слави му отвърна спокойно, без да го поглежда:

– Ти работи цяло лято и изкара. Аз едва намазах. С какво ще се върна иначе вкъщи? – той захвърли мръсните шушони на Кръстин към ъгъла на стаята, от където нямаше да миришат толкова. – Ще ми направиш ли една услуга? – той извади спестяванията си изпод дюшека от неговата страна на леглото. – Ще ги занесеш ли на нашите? Да прегърнеш баба от мен и на баща ми да кажеш, че ще се върна след Нова Година. Ако е рекъл Господ с повече пари – пак погледна към Кръстин, който вече се беше завил до шията. Със зачервеното си лице и усмивка приличаше на карикатура от хумористично списание.
Слави прибра кърпата, в която бяха увити парите обратно под дюшека.
– По-добре утре да ти ги дам.

Кръстин кимна доволен и след няколко кратки момента се унесе в сън, подхърквайки на всеки три вдишвания. 

Под светлината на свещта Слави довърши превода на писмото.

Скъпи Слави,

Каня те най-сърдечно да прекараш коледа с мен и моето семейство в Мюнхен. Утре вечер ще отида до гарата за билети и силно се надявам на твоя утвърдителен отговор, за да резервирам места за двама ни заедно.
Твой приятел,
Ханс.

“Твой приятел,” думите се въртяха сладки в ума му като навита музикална кутия, която разпръскваше мелодията си из цялата стая. Размечтан, той се настани в леглото до Кръстин и го сръчка, понеже тихото му отначало хъркане сега свистеше като мистрия, стържеща по суха тухла. Слави се загледа в сенките, които свещта хвърляше по тавана и започна да си мисли за идното пътешествие. Не я угаси, та да му е светло на Камен като се прибере. 

Камен се върна, съблече се, угаси я. Легна си и заспа. 

Слави още гледаше тавана с широко отворени очи.

На следващия ден Камен и Кръстин си купиха билети за Виена и от там за България. На по-следващия, Ханс и Слави – за Мюнхен. 

Слави настоя да си плати билета, но Ханс считаше това за част от поканата и не му позволи. Той убеди служителката на гишето да не обръща внимание на протестите, изречени на счупен немски, които Слави не спираше да прави. След това твърдоглаво устоя опитите на Слави да плъзне парите в един от джобовете му, което по пътя обратно към квартирата се превърна в забавна игра и за двамата.

Слави не беше сигурен дали продължаваше да настоява от гордост и желание да се покаже пред Ханс, че можеше да си плаща сметките сам, или понеже опитите да пъхне парите в палтото му, доближаваха телата им по-близо едно до друго. Всеки неуспех бе посрещнат не с негодувание и разочарование, а смях и закачка.

На двадесет и първи декември рано сутринта Слави, Кръстин и Камен поеха куфарите си и тръгнаха към гарата. 

Слави хвърли последен поглед след себе си към опустялата им сега квартира и затвори вратата с малка доза носталгия. И с огромно вълнение от предстоящото приключение, което сладко се люлееше в гърдите му. 

Влака за Виена тръгваше първи. 

След сърдечна прегръдка и пожелание за добър път, Слави застана изправен на перона и махаше към прозореца на купето, където другарите му сега се бяха настанили удобно. Изглеждаше му извънреден и учудващ факта, че беше дошъл така неопитен и толкова далеч с Кръстин и сега го изпращаше за вкъщи, докато той самия поемаше към нови хоризонти самичък. Е, добре де, не бе самичък. Беше с Ханс.

Беше ли това, което се случваше истина? Още не го вярваше напълно, докато локомотивната свирка не изпищя и тежкия влак бавно потегли към България без него. Той уви червения шал около врата си, грабна куфара в ръка и застана под огромния часовник на гарата, където по уговорка час по-късно щеше да се срещне с Ханс.

ЧАСТ 2

Ханс беше едно от общо шестте деца на Гертруд и Хайнрих Ширле. Хайнрих младши и Густав бяха по-големите му братя, Хелга – довереният му съучастник в пакости, само година и половина по-малка от него. След нея беше Франц, и само десет-годишен, Кристоф беше най-малкият в семейството.

Слави се усмихна. Все пак Ханс имаше сестра. Дали приличаше на него? Помисли си колко очарован би бил Кръстин, ако можеше да се запознае с нея. Той се притесни, че ще забрави имената на всички, докато дойдеше време да ги срещне, затова поиска листа хартия, на който Ханс ги беше нарисувал като човечета по ред на раждане и беше написал имената им под всеки един. 

Когато думите не стигаха, скиците бяха другият им метод на общуване: било молив на бял лист или черти с клечка в снега. На друг лист, в отговор, Слави беше нарисувал недодялано едно човече – с какъв акъл баща му искаше да го праща в художествената академия беше друг въпрос, – и беше написал името си на латиница под него. От дясно нарисува друго човече, и до него, трето, по-малко, с рокля, под което написа ‘Kalinka’, пак на латиница. 

Когато Ханс въпросително положи пръста си върху човечето по средата, Слави го погледна тъжно, драсна един кръст над него и с един замах на молива го зачерта. Написа ‘17’ над главата, което беше възрастта на Христо, когато беше починал.

– Es tut mir leid, искрено съжалявам – Ханс сложи ръка на рамото му и склони очи.

Влака спря за пореден път и Ханс направи утвърдителен жест към Слави. Изправи се и протегна ръце към куфарите им на етажерката над седалките, ала преди да успее да ги достигне, Слави скокна на крака и свали двата куфара. Двамата облякоха шубите си и слезнаха на централната гара в Мюнхен, само три часа след като бяха потеглили от Залцбург. Суматохата и множеството хора му напомниха на Виена – ярък контраст с малкото градче, в което работеха през последните три месеца.

Слави издиша малко облаче пара от устата си в свежия ранен следобед  и с куфара в ръка тръгна усмихнат след Ханс. Един файтон ги очакваше пред гарата, който Ханс разпозна сред многото и ускори крачка напред. В миг притеснението от срещата с многобройното му семейство заля Слави като вълна и той почувства пулса му да се ускорява. Дали Ханс им беше казал, че не се прибира сам? Какво ли щяха да си помислят за него? Ами ако изречеше нещо нелепо на немски? Той потърка очи да се увери, че няма гурели, и изпробва най-чаровната си усмивка, без да е сигурен, че безпокойството му не се процеждаше през нея. После погледна към Ханс и си даде сметка, че би преминал през много повече от това само за възможността да бъде с него дори един ден повече. Усмихна се още веднъж, този път уверено, и смело отправи поглед към файтона.

Преди да го бяха достигнали, едно младо момиче с дълга коса, сплетена в плитка, и ярко-синя рокля скочи от файтона и се затича към тях. Блъсна се в Ханс и го прегърна силно. Хелга, помисли си Слави. Беше по-красива дори и от брат си. Тя пусна Ханс и най-накрая погледна Слави любопитно.

– Das ist mein Freund Slavi, това е моят приятел Слави – каза Ханс, – er wird zu Weihnachten bei uns bleiben, той ще ни гостува за Коледа.

– Du hast nicht gesagt, wie gut er aussieht, не беше споменавал, че изглежда толкова хубав – Хелга подаде ръка напред към Слави.

Ханс се изчерви. Слави не разбра защо, ала пое ръката на Хелга и внимателно я поднесе към устните си.

– Ah, er ist auch ein Gentleman, че той е джентълмен – каза тя и този път Слави я разбра. Усмихна се, че бе оставил добро първо впечатление у най-важния за Ханс човек.

Ханс скръсти игриво вежди, все едно да обезкуражи интереса, който Хелга показа така явно към Слави. Тя се засмя, прегърна го през рамо и тримата се отправиха към файтона.

Г-н Ширле здрависа сина си.

– Mein Schatz, съкровище! – Г-жа Ширле го притисна до гърдите си. – Hast du gut gegessen, хранил ли си се добре?

Двамата родители здрависаха Слави и го приветстваха за добре-дошъл.

– Данке, благодаря – отговори той леко смутено, ала успокоен, че останалите братя на Ханс не бяха дошли също да го посрещнат. Той се качи след Ханс и файтона тръгна.

Слави нямаше добра представа къде точно отива, колко време се очакваше да остане, какво щяха да правят с Ханс, и дори не му беше хрумнало да го попита. Имаше ли значение? Не би ли отишъл където и да е с него? Той се отпусна на седалката до него, раменете им допиращи се едно до друго при всеки завой.

Файтонът ги отведе покрай Карлсплац и оттам към Хофгартен. Преминаха под Зиегестор, портата която отбелязваше края на стария град на север, и след кратко пътуване свиха в имота на голяма ферма, до която се издигаше двуетажна къща в типичен баварски стил.

Ръката на Ханс бързо драскаше върху лист от скицника му и когато го подаде на Слави, той разпозна фермата и къщата до нея. Ханс беше скицирал също така четири крави, два коня и няколко кокошки.

– Кайне хунде? – Слави се засмя, отбелязвайки липсата на куче в рисунката. Всяка ферма имаше куче. Файтона тъкмо спря и стомахът му изкъркори предателски. Той си беше приготвил сандвич за изпът, ала когато разбра във влака, че Ханс нямаше храна с него, той го излъга с няколко жеста, че вече беше закусил и му беше дал сандвича си. Беше му едновременно драго и мъчно да гледа как Ханс отхапваше от парчето хляб с кашкавал.

Най-малкият брат на Ханс отвори широко вратата на къщата, затича се към тях и се хвърли на врата на брат си. Слави си помисли, че когато един ден се върнеше у дома си, Христо нямаше да се затича към него и стомахът му се сви още повече. Хайнрих младши, Густав и Франц също излязоха да ги поздравят и да им помогнат да внесат куфарите, докато баща им разпрягаше файтона.

  За радост на Слави, не беше дълго, докато всички седнаха около трапезата и нападнаха наденичките с боб, които бяха поднесени в чест на завръщането на Ханс. Внимаваше да яде бавно и да не създава впечатление на гладен имигрант. Поглеждаше към останалите и от време на време се усмихваше чаровно, или казваше “генау, точно така,” когато чуеше името си. В повечето случаи оставяше Ханс да отговори вместо него. След първоначалния интерес към “Булгариен,” разговорите им се насочиха повече към Ханс, и той продължи да хапва малко по-спокоен.

Следобед Ханс го разведе из къщата. На първия етаж беше кухнята с една голяма трапезария и всекидневна, почти съединени в едно помещение, което въпреки размера си, създаваше чувство на уют с дървената си облицовка и великолепна камина. На втория етаж имаше четири спални – едната на родителите му, а останалите три децата споделяха помежду си. Хаинрих и Густав в една, Ханс и Хелга в друга, а в последната бяха Франц и Кристоф. Откак Ханс беше заминал, Хелга беше заела цялата стая за себе си. Слави нямаше идея, къде биха го сложили да спи. Само се надяваше да не е в плевнята, понеже студа навън се промушваше дори тук, в добре утоплената къща.

Свързана с първия етаж на къщата се намираше малка работилница, където също прибираха файтона и складираха дърва за зимата. След нея започваха конюшните, обора на кравите и кокошарника.

– Унд вас ист дас? – Слави посочи към една малка дървена постройка не далеч от другата страна на къщата.

– Aber, clar, естествено – усмихна се Ханс, – das ist die Sauna, това е сауната.

– А-а, сауна – Слави поклати глава, като че ли му стана ясно, ала си нямаше и бегла идея. Дали пък не беше склад? Той направи знак на Ханс да се приближат и да я разгледа. Вратата нямаше ключалка, следователно не складираха ценни предмети вътре. Имаше две отделения, едно със столове и закачалки и друго по-вътрешно с дървени стълби на два реда височина. До вратата имаше нещо като печка с камъни положени отгоре ѝ, което още повече го озадачи. Ако беше баня, къде беше тогава водата? Единствената вода наоколо беше малко езерце зад постройката и то беше абсолютно замръзнало. 

– Das ist einzigartig. Es ist der größte Stolz und die größte Freude meines Vaters  – das einzige, was ihn an seine Heimat erinnert. Единствена по рода си е. Гордостта и най-голямата радост на баща ми и единственото, което му напомня на родната му земя – обясни Ханс.

Нещо, което Слави не знаеше, бе, че г-н Хайнрих Ширле, всъщност бе Аарне Саари – финландски имигрант, който бе пристигнал в Мюнхен малко преди Голямата война и бе започнал предприемчив текстилен бизнес. С внезапно нарасналата нужда от униформи и войнишки облекла Аарне бързо бе забогатял, ала това не беше достатъчно, за да бъде приет сред елита на Баварската аристокрация. Смяната на името му и потулването на историята за това от къде беше дошъл бяха неговата единствена възможност за интеграция. И я беше потулил доста добре, с изключение на малката дървена постройка и навика, който бе всадил в семейството си, да се потят вътре ежеседмично през студените месеци.

Слави поклати глава и двамата се запътиха наобратно към конюшната.

– Ханс, – в един момент Слави го озари чудесна идея. – Мьохтест ду мит дем пферд аусгеен, искаш ли да излезем с коня? – той се усмихна с надеждата, че Ханс го разбра, и че беше използвал правилния род на думата “кон.”

– Auf dem Pferd reiten, да яздим коня? – Ханс повдигна вежда и се усмихна колебливо.

Слави заклати глава, уверено. Това беше златна възможност да покаже уменията си пред Ханс. След като не срещна твърда съпротива, той закрачи още по-бързо към конюшнята и бързо намери повода и седлото.

Ханс не изглеждаше убеден, че да яздят коня бе добра идея. Приближи се до него плахо, все едно бе падал преди от него. Ала май не искаше да се покаже слаб пред Слави и не му попречи да го оседлае. Докато наблюдаваше колко умело Слави се справя с това, безпокойството му изглежда се уталожи. Той се оглеждаше наоколо, все едно вардеше баща му да не се появи от някъде.

Слави поведе коня и когато го изкараха навън, подложи ръце на Ханс, за да стъпи и да се качи на отгоре.

– Ду цуерст, ти първи – рече той.

Ханс погледна към високия кон и се поколеба.

– Бите, моля – Слави се опита да го окуражи, ала когато правилните думи не идваха на езика му, рече на български: – Довери ми се, всичко ще е наред.

Ханс не го разбра, естествено, ала в погледа му намери куража, от който се нуждаеше и се осмели. Положи крака си в ръката му и се метна върху коня с леко залитане. 

Животното изпърха, ала Слави бързо го успокои, погали го по носа и когато се увери, че Ханс беше седнал удобно, с бърз скок се озова на седлото зад него, държейки поводите в лявата си ръка. Той обгърна Ханс около раменете, пое десния повод с другата ръка и с крака си леко подаде сигнал на коня да потегли.

Ханс обърна изненадан поглед назад ъм Слави, как животното му се подчиняваше, докато си проправяха път през тънката покривка сняг. Като че ли Слави беше този, който го хранеше всеки ден. Обгърнат от ръцете му той се отпусна назад и остави Слави да го води. Снега хрупаше под копитата на животното, докато се отдалечиха от фермата толкова, че тя остана като малка точка на белия хоризонт, от която се издигаше тънка струя дим към небето.

Слави вдиша дълбоко от студения въздух, после наведе глава и заговори на ухото на Ханс:

– Ако искаш можем да продължим да яздим така, или пък – гласът му издаде нотка на вълнение,  – можем да изпробваме колко бързо може да препуска коня до дъбравата насреща. Какво ще кажеш?

Ханс се обърна назад с въпросителен поглед.

– Знаех си, че ще се съгласиш – Слави се усмихна, сръчка коня и преди Ханс да разбере какво се случва, двамата препускаха през полето в пълен галоп.

Ханс стискаше гривата на коня пред себе си с побелели кокълчета, краката му впити около седлото до болка. Леденият въздух шибаше лицето му, очите му широко отворени в ужас. Чувстваше, че ще излети от седлото всеки момент, и когато страха от това надделя над срама му, той извика:

– Lass es aufhören, спри! – той сграбчи бедрото на Слави и го стисна колкото можеше.

Ала Слави не направи нищо, за да спре; дори запрепуска още по-бързо. Той долепи устни до ухото на Ханс и прошепна:

– Спокойно, отпусни се, всичко е наред – грабна и двата повода в дясната си ръка, а лявата обви около гърдите на Ханс и го притисна до себе си.

Сърцето на Ханс тупаше в ритъма на копитата на коня. Сцени от живота му запрепускаха пред очите му – когато беше малък и си играеше с Хелга; когато двамата се скараха, понеже бяха харесали едно и също момче в училище; аромата от топъл пай, който майка му приготвяше; денят, когато видя Слави за първи път и той разсипа кофата с цимент в краката му; лицето на Слави, когато го покани да дойде тук. Нито една не се сравняваше с тази, която преживяваше сега. И въпреки, че щеше да е последната в живота му – той беше дълбоко убеден, че нямаше да слезе жив от коня, – щеше да е най-триумфалната. Отпусна се назад в гърдите на Слави и страхът му изтече от вените, а на негово място се разрази едно яростно въодушевление, дързост и наслада, които никога преди това не бе изпитвал.

След малко конят се поизмори и намали темпото. Слави го усети и отпусна юздите, доде спряха в подножието на една гора.

– Алес гут, добре ли си? – той наблюдаваше пулсациите върху белия врат на Ханс и му се прииска да го захапе под ухото. Като някой вампир.

Наоколо всичко беше побеляло. Един гарван ги стресна с граченето си, после излетя от клона на едно дърво и се изгуби в дъбравата. Пара се издигаше от изпотеното животно и от устите на момчетата. Ханс се обърна назад и се усмихна.

– Clar, естествено – в очите му имаше нов блясък и вълнение, като че беше яздил Пегасус. Той скокна от коня, направи няколко крачки напред и както беше с гръб към Слави, разкопча панталона си и въздъхна. Снега пред него се разтопи в жълта киша.

Слави погледна нагоре към сивото небе и използва момента да изпусне безшумно малко газ, който устискваше от след обеда. Отгоре започнаха бавно да падат снежинки. Една оранжева рунтава топка с две остри уши се показа иззад едно дърво и безшумно премина пред тях.

– Ханс, шау, виж! – извика Слави, – лисица – каза на български, точно преди тя да се скрие от погледа му.

– Ha, ха! – възкликна Ханс, – ein Fuchs, лисица! – той се обърна назад и показа ред бели зъби между алените си устни. – Lisitsa – повтори с тежък немски акцент и се изкашля.

Слави се засмя.

– Лисица – той потърка ръце и духна в тях, после направи знак на Ханс да се качи отново, обърна коня и бавно тръгнаха на обратно без да препускат. 

По лицата им лек вятър навяваше снежинки, които се разтапяха като сълзи върху зачервените им бузи. Слави хвана удобно поводите с една ръка, а с другата пак обгърна Ханс през кръста. Като да го защити от зимата, да го предпази от студа.

След малко Ханс хвана поводите, а другата ръка на Слави положи на гърдите си. Отпусна се назад в прегръдката му и така стигнаха обратно до фермата.

Наближавайки, Слави видя г-н Ширле да замахва с една кирка и да разбива леда в малкото езеро. От дървената постройка до него, все още с не-напълно ясно предназначение за Слави, се издигаше пушек. Той веднага махна ръцете си от кръста на Ханс и когато стигнаха конюшната, скокна и започна да разпряга коня.

– Wir gehen in die Sauna, отиваме в сауната – възкликна Ханс. Той влезе набързо в къщи, докато Слави прибираше коня и се появи с две кърпи, едната от които подхвърли на него.

Скоро останалите му братя излезнаха също с кърпа в ръка и се запътиха към въпросната сауна. Значи все пак беше баня? Слави вървеше след тях несигурен какво следва, но поглеждайки към г-н Ширле и заледеното езеро имаше неприятно предчувствие. Те влезнаха в първото отделение и затвориха вратата след себе си. Момчетата започнаха да се събличат и да окачат дрехите си на закачалките и когато бяха свалили и последната, без никакъв признак на свян, те сложиха по една вълнена шапка на главите си и влезнаха във второто помещение. 

Слави сваляше дреха след дреха, несигурен накъде да гледа и когато остана по долни гащи спря и се поколеба за момент дали да продължи.

Ханс го видя и се ухили широко. Показа му как да увие кърпата около кръста си, метна неговата шапка, понеже Слави нямаше, на главата му, свали си гащите и с кърпа през кръста притича бос към втората врата, от където махна на Слави да го последва.

Слави изхлузи гащите си изпод кърпата и нервно влезе след него в сауната. Горещия въздух удари лицето му като шамар. Вътре, братята на Ханс бяха налягали върху кърпите си на дървените пейки и вече се потяха. Ханс му посочи къде да седне, после отвърза кърпата от кръста си, постели я до Слави и се настани удобно. 

С почервеняло лице Слави гледаше към тавана – единственото място, където не се виждаха потни тела, – и вдишваше жегата с мирис на горещо дърво. Напомни му на къщи толкова много. Нямаше представа, как се беше озовал с пет голи момчета в толкова тясно помещение, ала като учтив гост бе решил безропотно да уважи обичаите на домакините. Проблема не бяха останалите. Беше Ханс. Потното му голо тяло така близо до него терзаеше ума му и го измъчваше до толкова, че Слави не беше сигурен дали се поти от жегата или от безпокойство. Почувства непреодолим порив да избяга оттам или пък да сграбчи Ханс и да го разтопи в прегръдката си. В опита си да устои на порива, той се дръпна леко назад и горещото дърво така жегна гърба му, че подскочи и изстена, кърпата здраво вързана през кръста му като спасителен пояс.

Ханс се засмя.

Вратата се отвори и г-н Ширле влезе с кърпа заметната през рамо, носещ дървен съд с вода и една дървена лъжица с дълга дръжка. Той ги положи на земята, постла кърпата си до Ханс и седна върху нея.

– Dein Gast wirkt schüchtern. Sag ihm, dass es keinen Grund gibt, sich zu schämen, гостът ти изглежда свенлив. Кажи му, че няма от какво да се срамува –  рече той и погледна към Слави. – Dobre doshal v sauna!

Слави поклати глава, изненадан от жеста на Хайнрих да му каже нещо на родния му език.

– Данке, благодаря – отвърна той и пак погледна към тавана.

Кръстин не беше прав. Не всички баварци си приличаха. Дори мъжете в семейството на Ханс бяха доста различни. Баща им беше по-висок от всички, със светло-кестенява коса и сиво-сини очи. Хайнрих младши беше тъмнокос и синеок с тънък остър нос, за разлика от малкия Кристоф, който също беше тъмнокос, ала носът му беше малък и симпатичен като този на Ханс. Густав беше рижав със сиви очи, а кожата на Франц беше толкова по-тъмна от останалите, като че ли беше осиновен. И въпреки че бяха братя, никой нямаше усмивката на Ханс, нито наивния му поглед, нито оптимистичния му дух. Като че ли той не беше от тази земя. Понякога Слави се чудеше как Ханс се беше озовал на строежа с него. Може би Господ беше изпратил ангела си, за да следи завършека на божия дом? До преди да се запознае със семейството на Ханс и да потвърди земния му произход, Слави сериозно си мислеше, че това е разумно обяснение. Но с всеки ден в който се доближаваше до Ханс и го опознаваше, се убеждаваше, че не беше там да следи завършека на божия дом. Беше там заради Слави. Господ беше изпратил ангела си, да се срещне с него. Като някакво безразмерно извинение, че му беше взел Христо.

Огромни капки пот се събираха по лицето на Слави и се стичаха по шията и надолу по гърдите му. Той се беше унесъл в размисли и не забелязваше погледите, които Ханс открадваше от време на време от него. 

Ала баща му ги забеляза. Той сви вежди, побутна Ханс с лакът и каза:

– Bereit zum Aufguss, готов за ауфгус?

Слави прие това за сигнал, че потенето идваше към своя край. 

Ханс скокна, грабна дългия черпак, загреба вода и я изля над нагорещените камъни. Попарващата вълна удари лицето на Слави и се разля по цялото му тяло. Като че дявола беше качил катран от пъкъла и го лепеше по голата му кожа. Замаян, той видя как Ханс загребва още един черпак и го излива върху съскащите камъни. Слави сериозно се притесни за малкия Кристоф. Щеше ли детето да излезе живо от там след цялото това нещо? Може би не му беше за първи път и беше свикнал? Сега притеснението му се насочи изцяло към самия него. Къде се беше озовал? Той молеше безгласно Ханс да спре. Мозъкът му се разтапяше и започна да се разтича към краката му и с още по-голям ужас наблюдаваше Ханс да вдига дървения съд и да излива остатъка от водата върху печката.

Едно, две, три. 

Слави отброяваше последните секунди от живота си преди да се строполи на пода и точно тогава Густав отвори вратата и един по един момчетата започнаха да излизат. 

Ханс, осъзнал състоянието на Слави го дръпна за ръката и го повлече навън, оставяйки кърпата си в сауната.

При други обстоятелства Слави щеше да е приятно обладан, развълнуван, потресен и омаломощен от гледката пред себе си – Ханс, в цялата си форма и прелест, потен и червен пред него, като изскочил от Райската градина и паднал на снега пред него. Може би той наистина беше в рая? Пое глътка студен въздух и живота бавно започна да се връща в него. Огледа се наоколо и с ужас осъзна, че останалите бяха до един потопени в замръзналото езеро и чупеха остатъчния лед, който го покриваше. И сега Ханс го беше повел за ръката към тях.

На крачка от ледената вода той се застопори и отказа да се помести и сантиметър напред.

– Komm, komm mit mir, ела, ела с мен! – окуражи го Ханс.

Слави погледна към тракащите зъби на малкия Кристоф и категорично се възпротиви.

– Komm schon, ела! – Франц извика към него.

– Komm schon, Bulgarien, хайде България, ела тук! – засмя се Хайнрих младши, грабна парче лед и го гризна между зъбите си.

Слави стоеше непоклатим като паметник, пара издигаща се от тялото му в студения следобед. Той потрепваше от снежинките, които падаха и се разтапяха по него. Дори само мисълта за досега със студената вода го смразяваше. Искаше неимоверно много да защити името на майка България, ала сигурно щеше да има друга възможност да го направи. Но не сега, не по този начин.

Ханс реши, че трябва да му даде пример, затова го пусна и скочи напред, падайки с плясък между Густав и Кристоф. Густав го грабна за главата и го потопи под водата, което още повече ужаси Слави. Кожата на Ханс беше червена като на рак, като попарен с вряла вода, ала дори не беше настръхнал. Той грабна малко вода в шепата си и я метна към Слави. Когато си даде сметка, че примера му не даде резултат, излезе от езерото и посочи към сауната, като че ли да тръгнат обратно натам. В момента, в който Слави се обърна, той дръпна кърпата от кръста му, скочи върху него и го събори в пряспата сняг на земята. 

Братята на Ханс избухнаха в смях и започнаха да пляскат и викат, докато двете момчета се бореха в снега. 

Слави се смееше, викаше и плачеше едновременно. От гъдел, от болка, от срам и от удоволствие. Във вихрушката от усещания и емоции светът започна да се разтапя. Държейки Ханс в ръцете си, той забрави собствената си голота и благоговееше пред всеки сантиметър от тялото му. Търкаляше се на земята без да чувства леденаата прегръдка на снега, само докосването на Ханс, което усещаше като жив пламък по кожата си.

Кристоф изскочи от водата и се затича към сауната, треперещ като лист на есенно дърво. Останалите го последваха. 

Ала Слави и Ханс бяха забравили, че останалите съществуваха. Когато болката в кокалчетата му най-накрая го изтръгна от паралелния свят, в който се беше изгубил, Слави се изправи, подаде ръка на Ханс и го дръпна наобратно към топлата печка. Едва вътре осъзна, че кърпата му беше останала някъде из снега, ала мисълта да се върне за нея го прониза като ледена висулка. Той побутна Ханс с бедрото си и се сви до него на кърпата му, челюстта му тракаща като зъбците на шевна машина. Топлината на сауната го обви като одеало отново и той притвори очи с въздишка. От тук на сетне имаше нова любима дума – сауна.

След вечерята, която Слави излапа пред себе си без да се съобразява кой го гледаше – Ханс го гледаше с удоволствие, – започнаха да се приготвят за лягане. Понеже нямаше свободна гостна стая, Ханс помогна на баща си да положат един дюшек във всекидневната пред камината и Гертруд донесе куп топли завивки. После Ханс повика Слави да му помогне да свалят неговия дюшек от стаята на Хелга и го настаниха на крачка от този на Слави. Ханс не го остави да спи сам, за огромна негова наслада. Можеше ли този ден да бъде по-безупречен? Слави не помнеше колко отдавна денят беше започнал.

– Gute Nacht, лека нощ – пожела му Ханс и се мушна под завивката си.

Пламъците от камината танцуваха по стените около тях и пукота на сухи дърва разчупваше тишината на нощта след като останалите се бяха оттеглили в спалните горе. Слави не искаше да заспива. Искаше му се да си говори с Ханс до зори, искаше му се този ден да не свършва. Но топлината на завивките и камината до тях го обгърна и без да разбере кога точно, се унесе в дълбок сън.

Сънува, че беше отново на село, обратно в България, и този път Ханс беше до него на всяка крачка. Заедно яздеха коня из ливадите, през лавандуловите полета, в златното жито, чак до брега на Стряма. Или пък цепеха и нареждаха дърва и смехът на Ханс отекваше из двора, по-звънлив от хлопките на стадото кози, които пасяха на отсрещния хълм. Слави сънува как откъсва роза и я закичва в къдриците на Ханс, който за негова наслада, изненада и ужас, стоеше чисто гол пред него и се потеше. Внезапно бяха в центъра на селото и ги наобиколи куп любопитни селяни, които подсвирваха и им се подиграваха. Слави грабна Ханс за ръката и, уплашен, тръгна да бяга към къщи, държейки го здраво, ала когато стигна, погледна назад и в ръката си държеше поводите на коня, а Ханс беше изчезнал. Обзе го едно огромно чувство на загуба и тръгна да търси Ханс от стая в стая, ала не го намери никъде. От стаята в дъното на коридора се чуваше приглушена кашлица и когато отвори вратата там на леглото беше легнал Христо, слаб и пожълтял, давещ се в собствената си слюнка. Изведнъж той се изправи в леглото, погледна го проницателно в очите и вдигна в ръката си керамичното къндило от гроба му, което се разпадна на парчета на земята.

Тътена от падащите части събуди Слави и след момент на объркване, той осъзна, че беше в къщата на семейство Ширле, че това беше само сън. 

До него Ханс се изкашля в съня си. Слави скочи от дюшека си и седна до него. Протегна ръка и грижовно я положи на челото му. Дървата в камината бяха прегорели отдавна и сега през един от прозорците се прокрадваше лъч лунна светлина. Слави усети гърлото си крайно пресъхнало, затова стана и отиде до кухнята за чаша вода. Изпи една, наля втора и я положи до него пред камината и се загледа в гаснещите въглени. Той още не вярваше, че му беше дадено да бъде толкова близо до Ханс и да спи под един покрив с него. Да види къщата и домът, където беше отраснал и макар за малко, да бъде част от семейството му.

Ханс се изкашля отново. Слави го повдигна леко и поднесе чашата до устните му. В просъница момчето отпи, отправи благодарен поглед към Слави и се отпусна на възглавницата. След миг беше заспал отново.

Слави отпи още веднъж и се огледа наоколо. Къщата беше толкова тиха. Искаше му се да се сгуши до Ханс и да го целуне по бузата, да го притисне в ръцете си и да вдиша в косата му. Лунният лъч сега падаше на лицето му. Дори в съня си беше толкова красив. Слави положи чашата отново на земята, дръпна завивката на Ханс до брадичката му, отмести един непослушен кичур коса от челото му и се върна на неговия дюшек.

На сутринта ги събуди аромата на пържено тесто, идващ от кухнята.

Дните до коледа Слави щеше да запомни като най-прекрасните в живота си. Прекарваше целия ден заедно с Ханс из къщата или пък на двора, когато беше слънчево. Помагаха с пренасянето и цепенето на дърва, приготвянето на подпалка за камината, почистваха пепелта, носеха вода. През голяма част от времето Хелга беше покрай тях и Слави откри колко много му харесваше нейната компания. Нищо чудно, че от всички останали братя, Ханс я обичаше най-много. Тя дори поиска да поязди коня със Слави, на което Ханс се възропта, ала накрая склони с условието да не препускат бързо. 

Понякога Слави го виждаше да щрихова в скицника си, загледан в пейзажа пред него, ала когато се доближеше да надникне, Ханс бързо затваряше блока и не му показваше произведенията си.

– Нека да позная, рисуваш зимен етюд с гарвани – Слави все още му говореше на Български от време на време, особено когато му споделяше по-лични неща. Мисли и чувства, които никога не би изрекъл на глас, ако Ханс можеше да ги разбира. 

Ханс пък изтърсваше тук и там по някоя българска дума, която беше запомнил и винаги разсмиваше Слави, когато беше извън контекст или крайно неподходяща.

– Нали знаеш, че един ден ще трябва да покажеш творбите си на света? Не можеш да криеш таланта си между кориците на блокчето за винаги.

Ханс му беше споделил, че искаше да стане художник и архитект. Затова бе отишъл да помага със строежа. Веднъж Слави беше надникнал в скицника му и беше видял изключително точно копие на катедралата в Залцбург. Това го накара да се почувства изключително горд от Ханс; и посредствен. Той не знаеше още какъв искаше да бъде или каква професия да има. Знаеше, че изкуството го влечеше, ала се чувстваше крайно неспособен да изрази върху лист хартия каквото и да било. Беше го яд, че селската работа и тежкия труд му се оттаваха толкова лесно, понеже искаше да бъде нещо по-различно от ковач или овчар, нещо по-елегантно. И Ханс му беше вдъхновение.

Вечерите често седяха пред камината с българо-немския речник на Слави и за негова изненада, Ханс го караше да го учи на произношение. Като че ли някога изобщо щеше да иде до България и да говори Български. За Слави това изглеждаше като далечна и непостижима мечта, но с всяка нова дума, на която го научаваше, желанието в гърдите му растеше да му предложи ново приключение след сегашното – да го покани у дома си.

На сутринта преди Бъдни вечер, Ханс поведе Слави по стълбите нагоре към стаята си, след като Хелга беше станала и излезнала оттам, и затвори вратата след тях. Дишането на Слави бързо се учести, когато Ханс започна да се съблича и след като му направи знак да свали дрехите си, също. Въпреки че не знаеше какво се случва, той се подчини покорно и свали въления си елек. Ханс отвори гардероба и започна да изкарва различни пуловери, ризи и жилетки. Зелени, сиви, оранжеви, на карета. В миг стаята се превърна в модно ателие, докато Ханс изпробваше една дреха или друга, в разични комбинации, и караше Слави да ги оцени по петобройната система с пръсти. Пет изправени пръста означаваше “изглеждаш зашеметяващо, ще се омъжиш ли за мен?” и един пръст, обикновено палец, насочен надолу – “по-добре свали това нещо, преди някой друг да те е видял.” Или поне така Слави реши да оценява изборите на Ханс. Всеки път, когато го поглеждаше и вдигаше ръка, изправяше и петте си пръста и след шестата комбинация Ханс направи физиономия, все едно не можеше да разчита на обективно мнение от него. Грабна няколко дрехи и ги изправи пред него, за да избере коя комбинация му харесва най-много.

– Alsо? Е? – подкани го още веднъж.

Слави се беше разсеял, наблюдавайки Ханс по потник и впития по краката му чорапогащник. В ума си прерисуваше всяка негова извивка, всяка гънка и косъмче по кожата му.

– Я, клар, о, да! – най-сетне вдигна поглед към очите му и се усмихна зачервен, – дас унд дас, това и това – той посочи една маслиново-зелена риза и кафеникав пуловер без ръкави с жълтеникави квадратчета, които заедно се отразяваха великолепно в лешниковите очи на Ханс. После погледна в гардероба и извади едни тъмно-кафяви панталони с презрамки. – Екцелент, отличен – целуна върха на пръстите си със задоволство. Радваше го много възможността да упражнява нови думи и преди да види Ханс в тези дрехи не беше намерил случай да използва тази. Всъщност, думата която търсеше не беше “отличен,” беше “неустоим.”

Беше ясно, че нито една от ризите на Ханс не му ставаше. А да облече негов пуловер – рискуваше да го разтегне необратимо върху широките си рамене. Ханс изтича до стаята на Густав и Хайнрих и се върна с още дрехи. Бялата риза на Хайнрих с тъмно синия панталон и сива жилетка лепнаха на Слави, като че ли бяха шити за него. След почти едночасово модно експо, двамата излязоха от къщата, облечени като абсолютни джентълмени.

– Вас махен вир, какво правим? – попита Слави, несигурен защо се бяха облекли така.

Ханс се усмихна, дръпна го за ръката и двамата тръгнаха през градината към портата на пътя. Скоро мина файтон, който Ханс спря с вдигната ръка, качиха се и поеха към центъра на Мюнхен.

Мариенплац беше препълнен с хора, с файтони и с многобройни щандове на които се продаваха куп неща – елхови дръвчета, ръчно-изработени шапки и ръкавици, наденички с къри и горещо вино, печени кестени. Слави вървеше до Ханс с ококорени очи. Никога не беше виждал преди пазар толкова претъпкан и в същото време така спретнат и който миришеше така добре. Той видя щанд, на който една възрастна жена продаваше бадемови курабийки. Не устоя на изкушението, извади монета от джоба си и купи една порция в хартиена торбичка. Курабийките, още топли в ръцете му миришеха неустоимо, ала по неустоим беше Ханс, стоящ насреща му. Слави се усмихна и му подаде торбичката. 

В ъгъла на площада, църковен хор пееше коледни песни. Момчетата се спряха да ги послушат. Ханс отвори торбичката и подаде курабийка на Слави, после извади втора за себе си. В един момент хора утихна и погледите на всички се насочиха към часовниковата кула, която сега отброи единадесет часа със звънлива мелодия и спектакъл от движещи се фигури и конници.

– Schau, виж! – възкликна Ханс, – das ist die Hochzeit von Herzog Wilhelm und Renata, това е сватбата на херцог Вилхелм и Рената.

Сватбата на херзог Вилхелм и Рената, помисли си Слави, увековечена в изумителен механизъм, който се задействаше всеки ден по обед. Има нещо много привлекателно в това да присъстваш на сватба, макар и като тази, когато си влюбен. Сякаш преживяваш любовта на младоженците. Чакай? Беше ли влюбен? Слави отпъди идеята от ума си, като че изпъждаше чайка, която се беше приближила твърде близо, готова да хапне курабийката от ръката му, и пак погледна към конниците на кулата, които сега се движеха един към друг със спуснати копия напред. Дали любовта винаги изискваше жертви? Слави не разбираше защо умът му изобщо се занимава с такива въпроси.

Когато фигурното представление на кулата свърши, Ханс хвана Слави под мишницата и го повлече по улицата. Промъкнаха се през куп минувачи насреща им, доде спряха пред едно фотографско ателие и Ханс погледна Слави с блясък в очите.

– Lass uns unser Foto machen, хайде да си направим снимка! – каза той и отвори врата към ателието.

Аха, помисли си Слави, затова беше цялото преобличане.

Вътре ги посрещна фотографът, посочи им закачалка на която да оставят палтата си и двамата се изправиха пред камерата. Той ги настани в обичайната поза, в която снимаше всички останали – леко обърнати един към друг. Вдигна ръката на Слави, понеже беше по-висок, върху рамото на Ханс и се скри под черната покривка зад камерата.

– Bite nicht bewegen, не мърдайте! – рече строго.

По замръзналата поза на Ханс, Слави разбра, че не трябва да мърда. Блесна от някъде светкавица и фотографът им направи знак, че е готово. Той каза нещо на Ханс, после те облякоха палтата си и излезнаха отново навън.

– Das foto wird morgen fertig sein, снимката ще е готова утре – обясни Ханс.

Двамата се връщаха обратно към централния площад, когато Слави с изненада забеляза един щанд, на който бяха изложени плетени шушони и дървени мускалчета с розова вода, изрисувани с типични български мотиви. Спря се и повдигна едно да го огледа по-добре.

– Роза васер, розова вода – рече продавачът, чичко с коремче на средна възраст, – аус Булгариен, от България.

Слави веднага разпозна акцента и смело протегна ръка напред.

– Аз съм Слави – каза му той.

– Костадин – продавачът стисна ръката му изненадан. – Я виж, нашенец, тука ли живееш?

– А, не, на гости съм само – той погледна обозначената цена върху розовата вода и сви вежди. – За нашенци цена нямаш ли?

Костадин го погледна изпитателно. Видя монетите, които Слави извади от джоба си и започна да брои, па въздъхна шумно, и му рече:

– Давай, за теб на половин цена.

Слави му се ухили доволен.

– Две мускалчета с розова вода и шест чифта плетени шушони.

– Шест чифта? – изненада се Костадин.

Слави грабна чифт шушони и ги повдигна пред Ханс.

– Густав унд Хайнрих, Густав и Хайнрих? – попита той, после вдигна един чифт доста по-малки, – Кристоф? – и му се усмихна.

Ханс му помогна да избере подходящите размери.

– Du weißt, dass du ihnen nichts kaufen musst, oder, знаеш, че не трябва да им купуваш нищо, нали? – каза той убедително. 

Слави предположи, че настоява да не купува коледни подаръци, ала вече го беше решил. Мъжете от семейство Ширле щяха да разберат, колко топли са българските шушони, а дамите – че по-хубав аромат от българската роза, няма на света.

– Жената ги плете – похвали се Костадин; – я виж какви хубави ги прави. Вълната също е наша, брат ми има много овце в България.

Слави се усмихна.

– И баба ми ги плете, ама няма брат, който да ги продава скъпо в Мюнхен, хе-хе – той му преброи нужното от монетите, здрависа го още веднъж и се сбогуваха.

Помотаха се още малко с Ханс по коледния пазар, докато носовете им се зачервиха, после се метнаха в един свободен файтон и стигнаха обратно в къщи, тъкмо на време за обяд. 

Следобеда опаковаха подаръци и ги положиха под украсеното елхово дърво, което стоеше изправено в ъгъла на трапезарията, още когато Слави пристигна в дома на Ширле. Той се замисли колко различно протича коледа тук, сравнено с България. Отсечено дърво, внесено в къщи и накачурено с какво ли не? Кой пък го беше измислил това? И подаръците да се нареждат под него? В България, хората не си разменяха подаръци, а имаше коледари, които обикаляха от къща на къща и пееха. Ядяха се постни гозби, а на следващия ден колеха прасето. В Германия, картофената коледна салата идваше обикновено с наденички, хляб и масло, а на следващия ден, много семейства ядяха печена гъска. Поне това беше всичко, за което говореха от дни, за така наречената “Вайнахтсганс.”

На следващия ден, когато се събуди, Ханс го нямаше на дюшека до него. Той разтърка очи, стана и прибра завивките им, после почисти пепелта от камината и я запали отново. 

Повъртя се нервно из трапезарията. Къде ли беше отишъл Ханс? Помисли, че сега беше добър момент да опакова неговия подарък и да го мушне под елхата и се зае с това.

Скоро слезнаха останалите, един по един, сервираха мляко и бисквити на масата и се събраха да отварят подаръците.

– Aber wo ist Hans, къде е Ханс? – попита майка му. 

Слави сви рамене, после погледна навън през прозореца към побелелия двор с ръка между стъклото и челото си.

В същия момент Ханс връхлетя през  врата, запъхтян, сякаш беше тичал километри. В ръката си носеше малка опакована в синьо кутийка, която бързо сложи под елхата. Грабна чаша мляко от масата и я изгълта наведнъж.

– Guten Morgen! – усмихна се той накрая и седна до Слави.

Кристоф, естествено, отвори първия подарък – книга с приказки на братя Грим. После видя, че имаше още един пакет за него и разопакова най-малките шушони, които Слави беше донесъл. Майка му беше, може би, по-щастлива от него за този му подарък и го накара да си ги обуе веднага върху босите крака. Радостта ѝ нарастна, когато осъзна, че всеки един от синовете ѝ, и самият Хайнрих, имаха нов чифт вълнени шушони. Сметна го за безкрайно практично и прекрасно от страна на Слави. Тя грабна един от подаръците и му го подаде – нови вълнени ръкавици. Очакваше да отвори още едни шушони за нея, когато видя мускалчето с розова вода и очите ѝ светнаха с любопитство. Слави ѝ показа как да капне от съдържанието върху китката си и сладкия аромат на рози изпълни стаята. 

– Ich möchte es auch riechen, и аз искам да го помириша – приближи се Хелга и Слави ѝ подаде нейното мускалче. – Für mich, за мен? – изненада се тя и го прие с усмивка.

Най-големият подарък стоеше още неразопакован и носеше името на Ханс. Той разпозна почерка на Слави и с очакване започна да го разопакова, когато под хартията се появи червения шал на Слави, сега изпран и напръскан с розова вода. Ханс посегна да си го сложи веднага, ала погледна към баща си и се удържа. Кимна скромно и тъкмо да отмести хартията, си даде сметка, че под шала имаше още нещо - чисто нов Hahnemühle скицник за рисуване и кутия моливи от Faber-Castell. Слави му ги беше купил още в Залцбург и очакваше подходящ момент, за да му ги подари. 

Ханс не се сдържа и се хвърли върху него с благодарност. 

Г-н Ширле плесна с ръце, като да обяви края на подаръчното разопаковане – или пък от неловкост да гледа как сина му прегръща друго момче, – стана от масата и се отправи към работилницата. Останалите също се разпръснаха. Г-жа Ширле отиде в кухнята да приготвя коледната гъска и Хелга ѝ каза, че след малко ще се присъедини. На нея не убягна, че под елхата, в ъгъла, се беше търкулил един неразопакован малък подарък, и искаше да знае какво имаше вътре. Тя посегна към него и подаде на Слави малката синя кутийка, на която беше написано неговото име, на кирилица. Нямаше за кого другиго да бъде.

В трапезарията бяха останали само Хелга, Слави и Ханс. Кристоф беше седнал на масата до тях, но вниманието му бе изцяло погълнато от книгата с приказки в ръцете му.

Слави отвори внимателно кутията и извади от нея един посребрен джобен часовник на верижка. 

Ханс внимателно следеше изражението на Слави, което в момента издаваше неловкост, изумление и вълнение.

– Фюр мих, за мен? – попита Слави.

Ханс поклати глава.

– Du kannst es öffnen, можеш да го отвориш.

Слави отвори капака на часовника и на него, от вътрешната страна беше прикрепена тяхната нова снимка – Слави, положил ръка върху рамото на Ханс. Слави не вярваше на очите си. Първата снимка която имаше в живота си беше той на десет години, каращ колело, Христо изправен зад него на колелото. Някакъв амбулантен фотограф бе дошъл в селото и ги беше снимал. Втората беше паспортната му снимка. И тази беше третата. С Ханс. Той затвори часовника, окачи верижката на панталоните си и го спусна в джоба си, после се наведе напред и така силно стисна Ханс, че той се разкашля.

Хелга наклони глава настрани и се усмихна. Тя отиде до тях, целуна Ханс по бузата, после целуна Слави по неговата и се отдалечи към кухнята да помага на майка си.

– Lass uns rausgehen, ich möchte dir etwas zeigen, хайде да излезем навън, искам да ти покажа нещо – Ханс направи знак на Слави, да го последва навън. Окачи си неговия нов червен шал около врата и с усмивка отвори врата, протегнал една ръка към Слави.

Навън беше прекрасен, слънчев ден. Лек ветрец полъхваше и сипеше към земята снега натрупан по клоните на дърветата. Небето беше синьо, а въздуха – болезнен при вдишване. 

Ханс влезе обратно в къщи и се върна с два чифта ръкавици, едните от които Гертруд беше подарила на Слави. Те си проправиха път към една барака до работилницата по тънката снежна покривка, чиято повърхност сега се заледяваше под слънчевите лъчи и хладния вятър. Ханс отвори един дървен сандък в бараката и изкара оттам един чифт обувки с дълга метална линия под тях. Подаде ги на Слави.

– Ich denke, diese werden perfekt zu dir passen, мисля, че тези ще ти станат точно – каза той. – Bist du schon einmal Schlittschuh gelaufen, карал ли си някога кънки?

Слави поклати глава. Той ги хвана и прокара пръста си по метала под тях. Ханс грабна още един чифт за него и двамата тръгнаха към пътната врата. Пресякоха шосето и продължиха направо към един огромен градски парк. След кратка разходка, пред тях се откри едно широко езеро, цялото покрито с лед. Недалеч от мястото където бяха, реката се вливаше в него и там, където не беше замръзнало, група патици плуваха около брега и с човките си претърсваха снега за скрита под него зеленина.

Повървяха още малко по-натам. Беше толкова тихо. Наоколо нямаше жива душа. Отражението на слънцето по заледеното езеро премрежваше погледа на Слави. Той вдигна ръка на челото, да засенчи очите си и издиша малко облаче през устата в кристалния въздух. Когато съвсем стигнаха до брега, с един крак той стъпи върху леда да провери колко беше дебел. Повърхността беше твърда като цимент. 

Ханс опря ръката си на рамото му и започна да си сваля едната обувка, стъпил на един крак. Нахлузи едната кънка, после стъпи на нея и свали другата си обувка. Накрая се наведе, за да ги стегне и завърже добре. С нестабилна крачка, като патица на сухо, стигна до леда и стъпи върху него. В миг залитна напред, толкова бързо, че Слави се наведе след него да го хване, да не падне. Ала Ханс бе запазил перфектно равновесие и сега се носеше по леда като стрела. Направи пълен кръг, после осморка, държейки ръцете си хванати зад гърба си. Краката му преминаваха един пред друг в перфектна линия, сякаш дърпани от невидима сила. Слави не вярваше на очите си лекотата и елегантността, с която се носеше по леда – като лястовичка по небето. Зад него се вееше червеният шал и следваше изящните му движения. Слави не беше виждал по-красиво нещо през живота си. Представи си, че е фотограф, че настройва камерата и точно когато Ханс се завъртя около тялото си, той натисна невидимия бутон и си даде сметка, че тази картина щеше да живее отпечатана в съзнанието му завинаги.

Ханс се беше засилил към него и когато Слави си мислеше, че ще изскочи извън езерото и ще се блъсне силно в него – това не го уплаши, с удоволствие щеше да го хване в прегръдката си, – той изви крак с петата навън, завъртя се около себе си и спря на крачка от брега. Слави вдигна ръце и започна да пляска бавно, ръкавиците заглушаващи увациите му.

– Komm schon, willst du es nicht ausprobieren, ела, не искаш ли да пробваш? – окуражи го Ханс. Той протегна ръка напред към него. Покана, на която Слави нямаше как да откаже. Бързо свали обувките си и си сложи кънките. Ханс излезе от леда, наведе се пред него и му завърза връзките. – Perfekt, du siehst fantastisch aus, много добре, изглеждаш чудесно.

Слави не мислеше, че изглежда чудесно. По-скоро – нелепо. Докато беше на земята, стъпваше като на много ниски кокили и това не беше особено предизвикателство, ала веднъж на леда, замръзна на място и не смееше да мръдне. Припомни си заледената улица в село след виелицата преди две зими и как падна шест пъти, докато стигна до къщата на Кръстин. Ала сега имаше една малка разлика оттогава – Ханс го държеше за ръка. Той го погледна в очите, доби кураж и започва да следва движенията, които той му показваше с краката си. Лека-полека вървеше по леда. Май не беше толкова трудно. Виж го ти само, крачка след крачка, или по скоро плъзгане след плъзгане напред. Той пусна ръката на Ханс и на третото плъзгане се обърна назад към него ухилен до уши, изгуби равновесие и се сгромоляса върху леда. Леда беше толкова корав, че все едно някой удари лакътя му с чук. 

Ханс се стрелна до него и му помогна да се изправи. 

Опитаха още веднъж. 

Този път Слави стигна по-далеч преди да падне. Ханс пак му помогна да стане и тръгнаха да упражняват движенията отново. С всяко залитане на Слави, Ханс притискаше клепачите си силно в очакване да се озове на земята за пореден път, ала ето че Слави продължаваше напред, ляв крак пред десния, ръце до кръста свити в лакти, десен крак пред левия, всяко следващо плъзване по-уверено от предното. Усмихна се, когато си помисли, че му бяха нужни поне два месеца, за да се научи да запазва равновесие и да не пада, а Слави беше сложил кънки преди петнайсет минути и вече караше напето. Имаше ли нещо, което не му се отдаваше? Той си представи как Слави се справя умело с някои други неща също, после се наведе със зачервени бузи, като че да скрие мислите от лицето си и се засили напред да го настигне.

Не можеше да се каже, че Слави се носеше по леда, както лястовичка по небето. По скоро се движеше напред като новородено теле, все още несигурно в собствените си крака, което се спъваше без да има препятствия пред него. Ала запазваше равновесие и не падаше и това му беше достатъчно. Леда звънтеше под острия метал на кънките и смеховете им отекваха наоколо, докато двамата се въртяха по замръзналото езеро, не далеч от брега. В един момент Слави така се беше засилил напред и падна толкова шумно, че изплаши патиците наоколо и те отлетяха с крясъци, последвани от смеха на Ханс. Той отиде до Слави, подаде му ръката си и двамата започнаха да се пързалят един до друг. Усмивката не слизаше от лицата им и ставаше още по-широка, когато погледите им се засичаха.

Слави научи Ханс да лети на кон. Ханс научи Слави да лети на лед.Или поне така се чувстваше Слави, че лети. 

Спря се задъхан, свали си ръкавицата и извади от джоба си новия си подарък от Ханс. Още не можеше да му се нарадва. Отвори го, ала не за да види часа. Часът не го интересуваше, понеже с Ханс, времето беше спряло. Времето нямаше значение. Единственото, което имаше значение бяха те двамата и тяхната малка снимка на капачето на часовника. Той го затвори, прибра го грижливо в джоба си, настигна Ханс и го хвана за ръката. И двамата пак полетяха напред по леда.

– Wie spät ist es, колко е часът? – попита го Ханс.

– Их вайс нихт, не знам – отговори му Слави.

И тогава Ханс му се усмихна. Слави обожаваше усмивката на Ханс. Тя му даваше живот и вдъхновение. Уверяваше го, че радостта и щастието не бяха някаква далечна мечта, а стояха въплатени на една ръка разстояние от него. И че той можеше да ги създава сам. Всеки път, когато караше Ханс да се усмихва. 

Ханс се завъртя около Слави върху кънките и тъкмо да обърне посоката, когато изгуби равновесие и залитна настрани. Слави го хвана здраво за ръката преди да падне и засилени от импулса двамата се плъзнаха напред, краката на Ханс оплитащи се в кръгове около тези на Слави, докато най-накрая запазиха равновесие върху леда, здраво хванати един за друг, носовете им на пръст разстояние, погледите им вперени един в друг.

Ханс издиша и сладкия му дъх стопли лицето на Слави. 

Гърдите на Слави се повдигаха учестено и сърцето му биеше така силно, че ако паднеше на земята щеше да разбие леда под тях. Не можеше да откъсне очите си от лешниковото небе в очите на Ханс. В тях търсеше нещо, което да го отблъсне, което да му подскаже, че мястото му не е тук, толкова близо до него, толкова близо до устните му. Че това, което му се искаше да направи бе нередно. Търсеше заставление, заповед да се отдалечи от Ханс. Ала единственото, което видя в погледа му бе покана и копнеж. И преди да може на направи каквото и да било, коленете на Ханс омекнаха, кънката под крака му изгуби устой. Той се изплъзна от прегръдката на Слави и се стовари в крака му.

Проклети ръкавици. Ръцете му никога нямаше да го изпуснат. Слави ги спусна надолу и вдигна Ханс, ала когато се изправи, той се стрелна напред, целият червен.

– Schau, was ich tun kann, виж какво мога да направя – каза той с накъсан глас, пързалящ се с толкова ентусиазъм, като че ли цялото напрежение насъбрано в него сега излизаше като парата на локомотив под кънките му. Той се хвъли нагоре и напред, завъртя се във въздуха и се приземи грациозно отново на леда, после тръгна да се пързаля назад, като теглен от невидимо въже.

Слави вдигна шапката си, паднала след малкия им пирует и се усмихна срещу слънцето, следейки подновеното изпълнение на Ханс. Плъзна се леко към него, ала дъха му секна, когато чу пропукването на леда и Ханс, след повторен скок във въздуха, го разби с кънките си и потъна под повърхността.

– Ханс! – изкрещя Слави както никога в живота си. Затича се по леда и без изобщо да мисли скочи в ледената вода с главата напред на мястото, където беше потънал Ханс. 

Допира с водата го преряза като остриетата на стици ножове, плъзнати по кожата му. Един стоманен обръч се беше врязъл в главата му и го заклещваше до припадък. Ръцете му безотказно търсеха Ханс в тъмните води под леда. Когато го напипа го вдигна над повърхността и, за негово успокоение, Ханс се изкашля и изплю вода. Понечи да се опре на леда до него, ала той се счупи отново оставяйки до без опора. 

Слави си даде сметка, че имат няколко секунди, преди водите на езерото да ги вледенят и да погълнат към дъното. С нечовешка сила, която сега потече във вените на цялото му тяло, той грабна Ханс и го захвърли над повърхността, ала леда се счупи отново под тежкото му с мокри дрехи тяло. Слави повтори пак и този път Ханс се задържа на леда. Със сковани движения започна да пълзи към брега, неспирайки да кашля. Обърна се и подаде ръка на Слави.

Слави поклати глава. Той не искаше да рискува леда да се счупи още веднъж и да потопи Ханс отново.

– Бягай към брега – извика му в паниката си, ала когато Ханс легна и му подаде ръката си настойчиво, той я хвана и сантиметър по сантиметър започна да плъзга тялото си напред. Ханс пълзеше назад, дърпайки го внимателно, ала не спираше да кашля и да плюе вода. Когато най-накрая тазът на Слави се показа върху леда, те продължиха да лазят плътно прилепнали за него, докато стигнаха до брега.

Слави се изправи и дръпна Ханс нагоре, ала тялото му беше толкова тежко в подгизналото палто. Ръбът на ръкавите му вече се беше вкочанил. Ханс едва се изправи, опрян на Слави, и го погледна в очите, погледа му някъде между този свят и отвъдния. Облегна главата си на рамото му и изгуби съзнание.

Слави седна на земята, Ханс положен в скута му и с треперещи ръце започна да развързва кънките, чиито връзки вече бяха сковани в лед върху краката му. Изтръгна единия си крак, после другия, постоянно говорейки на Ханс и люлейки главата му с мишницата си, като да го събуди от дълбокия сън, в който бе изпаднал. 

Не чувстваше ръцете си. Краката го боляха зверски, като наръфани от мечка. Той се изправи, с Ханс на ръце, и без да губи време да търси обувките си, се затича с все сила обратно към къщата. Червеният шал се влачеше зад него, провесен от врата на Ханс. Отметна го от него и го захвърли на страна.

– Хилфе-е-е, помо-о-ощ – викаше той през гърло, ала единственото което му отговаряше бяха крясъците на патиците в езерото. Парка беше все така безлюден. Всяка стъпка прерязваше краката му с трион, на всяка крачка чувстваше, че не можеше да удържа Ханс повече, ала стисна очи и продължи напред без да спира. 

От очите му се лееха сълзи и един всепоглъщащ страх раздираше сърцето му на безброй късчета. Спря се на пътя, запъхтян, и извика към един наближаващ файтон. Повдигна леко главата на Ханс, за да не виси така безжизнена над лакътя му. Ала файтона го подмина забързан, без дори да намали скоростта си. 

Слави не повярва. Остана смаян до несвяст. Нима не виждаха, че живота на Ханс беше в опастност? Той го повдигна по-близо до гърдите си, стисна очи, за да отстрани сълзата, която премрежваше погледа му, и още по-бързо закрачи по леда към дома на Ханс.

Преди да беше стигнал пътната им порта, започна да вика от дъното на гърлото си за помощ, без да спира да тича все по-бързо напред. През замъгленото си зрение разпозна г-н Ширле, забързан към него, точно пред вратата на къщата. Той внимателно положи Ханс в ръцете му, после се наведе да си поеме въздух, света около него се полюшна и той изгуби съзнание.

ЧАСТ 3

Слави лежеше гол в зелената трева, под акациевото дърво. Над главата му се навеждаха жълтите цветове на глухарчетата и няколко пчели весело бръмчаха около него. В устата си чувстваше вкуса на мед. Пресен мед, който татко му току-що бе извадил от кошерите. Тялото му беше в пълно блаженство върху меката трева, топлите слънчеви лъчи галейки корема му. Повяваше лек ветрец, който гъделичкаше косъмчетата на предмишницата му. Той вдигна ръка и откъсна цвят от акацията и започна да го дъвче, сладкия сок стичащ се надолу по гърлото му. 

Дочу смеха на Калинка и виковете на Христо. Надигна се и потърси нещо, с което да прикрие голотата си, ала около него беше единствено зелената поляна с жълти глухарчета. 

Христовия глас се чуваше все по-наблизо. Той сви колене и постави ръце върху скута си.

– Ей-там е, виждам го – изсмя се Христо, – спи на тревата – и се показа иззад малиновия плет. Със себе си носеше една чанта, заметната през рамо. Той отвори чантата, извади шепа кал и я хвърли върху Слави с лукава усмивка. – Хе-хе, виж се на какво приличаш, целият си мръсен.

Мириса на лепкава тиня омесена с оборска тор прониза обонянието на Слави.

– Хей – извика той укорително към брат си. – Спри да правиш това – изправи се с ръка, прикриваща го отпред, и погледна нацупен към Христо. Тръгна да го гони.

– Не можеш да ме хванеш – смееше се Христо, бъркаше в чантата и продължаваше да го замеря с тор и кал, бягайки пред него. 

Слави продължи да го преследва, ала той все му обягваше и гласът му все повече се губеше в далечината. Стигна до едно езеро, целият изцапан в кал и се потопи, за да се измие. Плична вода на лицето си и погледна към небето, а то беше сиво и оттам започнаха да падат снежинки. Слави се огледа и целият пейзаш пред него беше заснежен. Повя студен вятър и мократа му кожа настръхна. Потрепери. Тялото му започна да се тресе безспирно, челюстта му затрака неуморно, всеки косъм по него беше изправен като пушка.

Изведнъж Христо се появи зад него и с мръсна и миришеща ръка му удари един шамар – Слави беше повече изненадан от това, отколкото обиден, – и гледайки го в очите му изкрещя “събуди се!”

Слави отвори очи. 

Беше тъмно. Той беше потен. До него грееше топлата камина. 

След няколко секунди спомените нахлуха в главата му като морска вълна и той инстинктивно погледна към дюшека на Ханс. Скочи на крака и се озова над него, пръстите му усилено търсещи пулс по студената шия на спящото момче. Когато усети бегъл сигнал, че кръвта все още течеше по вените му, се сети да вдиша отново. Долепи ухо до устните на Ханс, за да почувства, как въздуха влиза и излиза от дробовете му и остана така, прилепен до него, почти минута, отброявайки издишванията му. 

Реалността, че Ханс бе жив до него го развълнува толкова, че горещи сълзи на утеха започнаха да се наливат във очите му, ала той ги стисна и им забрани да потекат. Стана да хвърли още малко дърва в камината и видя, че Хелга бе седнала на големия люлеещ се стол недалеч от тях и бе задрямала в него. Той седна и отново потърси пулса на Ханс с върха на пръстите си. Траканията на стрелката на стенния часовник отекваха в тихата нощ. Положи глава на одеалото над гърдите му и остана така, за да слуша как биеше сърцето му. 

Скоро успокоенито натежа в клепачите му, той се върна на дюшека си, долепи глава до възглавницата и отново изгуби съзнание.

Когато се събуди, пак беше облян в пот. Камината бумтеше, по-нажежена от всякога. Г-жа Ширле дойде от кухнята с огромна кана чай и когато го видя буден се спусна загрижена към него.

– Slavi, geht es dir gut, mein Lieber, Слави, добре ли си, миличък?

Слави поклати глава уверително.

– Их хабе хунгер, гладен съм – рече ѝ той и погледна към часовника на скрина, който показваше почти дванадесет на обед.

– Natürlich, разбира се – Гертруд стана и му донесе от кухнята хляб с масло и сирене. – Möchtest du etwas Milch dazu, искаш ли и малко мляко?”

Слави прие с благодарност.

– Ист Ханс нихт ауфгевахт, Ханс не се ли е събуждал? Нихт фюр айне минуте, нито за минута? – той погледна загрижено към спящия Ханс.

Г-жа Ширле тъжно поклати глава.

Слави стана, доближи се до него и потърси пулса му. За момент се изплаши, че не го намираше, но скоро почувства най-лекия натиск под пръстите си и си отдъхна. Положи ръка на челото му и я задържа, за да го стопли. 

Ханс беше толкова студен. 

Г-жа Ширле стана и донесе съд с топла вода и малка кърпа за компрес, която потопи във водата и положи върху челото на Ханс. Лицето му беше ангелско, дори в такъв момент. Той просто спеше, тялото му се възстановяваше. Нали? И скоро, съвсем скоро щеше да се събуди. Също както сам Слави се беше събудил. Той се уверяваше, че всеки момент Ханс ще отвори очи и ще му се усмихне и двамата ще се смеят на малкия им инцидент, като че ли нищо особено не се беше случило. Все пак Слави го спаси.

Часовете минаваха един след друг. 

Ханс не се събуждаше. 

Слави крачеше напред назад все по-нервно. Импулсивно сменяше компреса на челото му през десет минути, проверяваше пулса му, носеше дърва и тъпчеше камината, като че ли горещината щеше да направи съня на Ханс толкова неудобен, че той накрая нямаше да има друг избор, освен да се събуди. 

Останалите от семейството влизаха и излизаха, оставаха замалко, после отново си отиваха. 

Густав беше излезнал до езерото и сега се върна, носейки заледените обувки на Слави и червения шал. Той ги положи до камината и излезе. 

Хелга обясни на Слави, че сутринта доктора бе идвал и ги бе уверил, че скоро и двамата ще са на крака, ала сега само Слави беше буден. Той погледна към червеният шал и очите му се навлажниха.

Смрачи се. Гертруд предложи вечеря на Слави, ала той отказа. В пет часа Г-н Ширле влезе вкъщи и доведе доктора със себе си. За кратко време се струпаха всички в трапезарията, очаквайки какво той ще се произнесе след като прегледа Ханс.

Слави го наблюдаваше съсредоточено, как постави слушалките върху гърдите на Ханс и се заслуша. Потърси китката му, за да намери пулс и внезапно погледна назад към останалите с широко отворени очи и сключени вежди.

 – Herr Schirle, Ihr Sohn lebt nicht mehr, г-н Ширле, синът ви вече не между живите – той бързо прибра стетоскопа в чантата си, стана и сведе глава пред г-жа Ширле, която стоеше пред него като препарирана, невярваща на думите му. – Bitte nehmen Sie mein Beileid entgegen, моите съболезнования – поклони се още веднъж безизразно и напусна къщата.

Хелга скри лицето си в ръце и започна да плаче. 

Никой не смееше да се доближи до лежащия пред камината Ханс.

– Абър, вас ист лос, какво се случва? – Слави не разбираше какво бе станало. Не искаше да разбере. Умът му отказваше да приеме ставащото пред очите му. Той отиде до Хелга и леко я разтърси за раменете. – Варум вейнст ду, защо плачеш?

– Er ist tot, той е мъртъв – проплака тя, – mein Hans ist weg, моят Ханс го няма вече.

Слави отвори очите си широко. 

– Найн,не! – заклати глава усилено, като да разруши орисията, която излезе от устата ѝ. – Дас штимт нихт, това не е вярно! – Не, това не беше вярно, не можеше да бъде вярно. Той се спусна върху Ханс и започна ожесточено да търси пулса му. Ханс беше топъл, той не можеше да е мъртъв, не, нямаше как. Доктора се беше объркал. Естествено, че се беше объркал, мъртвите хора бяха вкочанени, Ханс беше топъл. Ей сега щеше да напипа пулса му. Ей сега.

По лицето на Ханс започнаха да капят огромни горещи сълзи и Слави стисна очите си, за да ги възпре. Защо плачеше? Нямаше причина да плаче, Ханс беше наред. Той местеше пръстите си нервно, безспирно, между китката и шията му. Пробва от другата страна, после от същата, после другата китка, докато внезапно спря.

Гърдите му започнаха да се тресат и един грозен рев се изтръгна от гърлото му, като възкачен от самия ад. Той започна да гали лицето на Ханс неутешимо и да го целува. Сълзите му капеха по восъчното лице на Ханс. Милваше го по бузите и галеше косата над челото му, което още носеше топлия компрес. 

В миг света се срина пред него и всичко потъна в мрак. Огромни клещи стегнаха дробовете му и не му позволяваха да си поеме въздух. Всяко вдишване беше болезнено. Всяка секунда в която той живееше, а Ханс не, беше болезнена. Ако можеше сега да изтръгне собственият си живот и да го всади в тялото на Ханс, може би щеше да намери покой. Грабна китката му и целуна студените му пръсти, а сълзите му продължаваха да шуртят неспирно.

– Das reicht schon, достатъчно! – г-н Ширле го дръпна за раменете изведнъж и го отмести от Ханс. – Bitte hör auf, моле те, спри!

Разгромен, Слави седна на колене и зарева с ръце отворени към небето, като че ли просеше живота на Ханс обратно. 

Слави не беше плакъл преди пред други. Не беше пролял дори една сълза на погребението на Христо. Слави се подиграваше на мъжете, които плачеха. И сега коленичеше пред Ханс безутешно, всички сълзи натрупани през живота му в миг пуснати от запрещение.

Почувства как смъртта бе влязла в стаята, бе хванала Ханс под мишниците и бавно го завличаше далеч. Далеч от него. Едната крачка между тях му се стори цяла бездна. Той тръгна отново към Ханс по колене, легна върху него и го прегърна и, тресящ се от мъка, забрани на смъртта да го отведе.

Гертруд заплака. 

Г-н Ширле отново хвана Слави и го дръпна, за да го отдели от сина си, ала не надмогна. Слави отказа да бъде отделен от Ханс. Ако трябваше да заровят Ханс в земята, трябваше да го заровят с него. Слави лежеше върху безжизненото му тяло неподвижен, заровил лицето си до главата му. Единствено раменете му се повдигаха от време на време под тихите хлипове на дробовете му.

Ядосан, Хайнрих го пусна най-накрая, трясна юмрук върху масата и излезе от стаята, блъскайки вратата след себе си. Братята на Ханс се разотидоха, с изключение на Кристоф, който седеше тъжен, свел поглед в пода. Той намери в скрина едно дървено влакче, което Ханс му беше подарил предната Коледа и го стисна силно. 

Хелга беше спряла да плаче и гледаше безизразно към прозореца, без да вижда нещо. 

Сега Гертруд ридаеше безшумно на нейно място.

Кристоф отиде до майка си насълзен и я хвана за ръката.

– Mama, bitte weine nicht, du machst mich traurig, мамо не плачи, караш ме да бъда тъжен! – той не пускаше малката играчка. 

Гертруд се изправи, избърса сълзите си с кърпичка и го отведе нагоре към спалните. 

Не след дълго Хелга духна свещта на масата и се оттегли. 

Стаята утихна. 

Единствено се чуваше тракането на стария часовник, между все по-редките стенания на осиротялото сърце на Слави. Как тежко биеше камбаната за умрелите? Колко тъжен и самотен беше пътят не тези, останали да ги оплакват? Сълзите на Слави бяха пресъхнали върху подутите му клепачи, ала мъката изпълваше душата му като черен кладенец и сега не знаеше какво друго можеше да стори, освен да се удави в нея.

След часове върху тялото на Ханс, той се изправи с мъртвешки поглед и бавно започна да сваля дрехите си, като да се приготви за собственото си погребение. Бяха го преоблекли с някакви други дрехи, които дори не бяха неговите. Неговите бяха навесени да съхнат до камината, заедно с тези на Ханс. От панталона му висеше още верижката на часовника, който беше спрял в същия час, в който бе скочил във водата. Очите му попаднаха върху червения шал и спомена за Ханс, пързалящ се с него върху езерото отново задави гърлото му. Той взе шала, стоплен от пламъците на дървата, внимателно повдигна главата на Ханс и го уви около шията му. Накрая влезе под завивката до него, леко промуши ръка под главата му и го взе в прегръдката си.

Отмести кичура коса от челото му, целуна го и отпусна главата си до неговата. Не, той не беше мъртъв, просто спеше. Само спеше. И ако нямаше да се събуди, Слави също не искаше да се събужда.

Беше на зазоряване, когато го събуди силен писък, идващ от кухнята. 

Г-жа Ширле сигурно бе видяла мишка и отново драматизираше ситуацията прекалено много.

Слави отвори очи и чак тогава си даде сметка, че Ханс го нямаше в леглото. Скочи като попарен и дотича бос в кухнята, където Гертруд сега прегръщаше съвсем изправеното и живо тяло на сина си, който държеше чаша вода и един безкрайно изненадан поглед беше изписан на лицето му.

– Ах… – Слави се засмя на себе си и поклати глава. – Този път поне не си гол – каза на глас, погледа му втренчен в сутрешния полумрак към Ханс. – Последния път като те сънувах беше цял облян в пот, насред мегдана в Клисура и цялото село ни се присмиваше.

Гертруд пусна Ханс и двамата сега гледаха безмълвни към Слави.

Той се огледа наоколо.

– Няма ли го Христо тука някъде? Напоследък все ме навестява на сън – отиде до Ханс, взе чашата от ръката му и отпи. – Да ти кажа, вече не ме е срам от тях – продължи той, – от селяните, нито пък от семейството ти, вече не ми пука. Не ме е срам да ти кажа какво чувствам към теб – той сложи чашата на масата до тях, и все дланта на Ханс в своята. – Единственото, което съжалявам е, че не го направих, докато беше жив. Понеже всичко което ми остава сега е да те целувам насън – той се наведе напред и го целуна по устните.

Ханс се отдръпна рязко, смутен, и веднага отправи колеблив поглед към майка си.

Чак когато г-жа Ширле удари един шамар по бузата на Слави, тънката надежда, че това не беше сън, започна да осветява ума му.

Той още не искаше да го повярва, от страх, да не загуби Ханс повторно. Ощипа се по крака. После по бузата и усети как болката сладко пулсираше по лицето му.

– Ханс, ес ист ваар дас их трауме нихт, Ханс, вярно ли е, че не сънувам?

Ханс поклати глава.

Слави се хвърли върху него и го повдигна във въздуха, още невярващ на чудото, което преживяваше.

По стълбите се чуха стъпки. 

Г-н Ширле се показа на врата на кухнята и впери поглед в тях. Спомена от сцените от предната вечер сега се прожектираха в главата на Слави и бузите му пламнаха червени. Той се отдръпна от Ханс и се умълча, притеснен.

***

Г-н Ширле бе праволинеен човек. 

Нещата бяха добри или лоши и нямаше нужда да се усложняват от повече нюанси. Той уважаваше реда, дисциплината и правилата. Всяко нещо си имаше причина, място и времетраене. Всичко можеше да се обясни, с достатъчно логика, и всичко се подчиняваше на определените и повелени от Бога закони. Той бе строг човек, човек на доктрината, и се гордееше с това. Предсказуемостта и надеждността бяха стълпове на съществуването. Ето защо метеорологичната обстановка беше като трън в петата му. Безпокоеше го повече, от всяко друго нещо под небето – беше непредсказуема. Метеорологичната обстановка. И Ханс.

На Ханс не можеше да се разчита, както не можеше да се разчита на времето, което започваше деня слънчево и привършваше с гръмотевична буря.

Ханс винаги намираше начин да сервира изненади, без значение от обстоятелствата. И това подлудяваше г-н Ширле като бълха във вълнените му долни гащи, която го хапеше безспирно, докато се молеше, коленичил, в църквата. 

Първо доктора беше казал, че третото дете на Гертруд щеше да е момиче. Ингрид – вече беше избрал име за дъщеря си. А ето, че се роди Ханс – поредното момче. Както и да е, щяха да имат още, все някое щеше да е момиче. Ала дори, когато си мислеше, че има трети син, Ханс пак не оправда очакванията му, понеже не беше като братята си, буен и шумен, а беше весел и… красив. Не приличаше за един мъж да бъде толкова привлекателен.

Две години плаща на един грънчар, да учи Ханс на занаят, и накрая синът му му сервира, че щял да става архитект. И когато най-много се надяваше, че един ден Ханс ще оправдае някое от очакванията му, Ханс пак го смайваше по най-непредвидимия начин. Както когато доведе вкъщи момче за Коледа, а не момиче. Или пък, когато го видя усмихнат в кухнята, след като доктора го беше произнесъл мъртъв. Може би трябваше да беше останал така. Поне веднъж да оправдае някое от очакванията спрямо него. 

Г-н Ширле вече бе поръчал ковчег за следващия ден и известил на отчето в църквата. Сега трябваше да отменя поръчката. Хората щяха да си помислят, че им се подиграва, че се шегува с тях. Той мразеше шегите. Ала повече от шегите мразеше слабостта. Мъж да проявява каквато и да било емоция – това беше най-долната от тях. И този чуждоземец, Слави, предната вечер се беше унизил по най-ниския начин. Сърцето му прескачаше само като си спомнеше, как той целуваше сина му и оскверняваше тялото му. Може би по неговите земи имаха такива обичаи? Той не искаше да показва липса на уважение към това, ала беше отвратен от тях. В крайна сметка Ханс беше мъртъв и му беше малко все едно какво се случваше с мъртвото му тяло. При нормални условия, той би ги застрелял с пушката и двамата.

Проблемът не беше чужденеца. 

Беше Ханс. Отново. 

Колкото повече растеше, Ханс все повече му напомняше на самия себе си. Като по-млад, и той си беше мислил да стане архитект един ден. И той, като сина си, имаше артистични наклонности, и той бе целувал момчета и се беше събуждал в чужди легла. Ала там беше разликата между тях – никой не знаеше за това. Той успешно бе подтиснал всичко, което го отличаваше от останалите, беше се задомил и когато беше на възрастта на Ханс, вече имаше първия си син. Беше съсякъл емоции и чувства и се бе отрекъл от върлите желания на сърцето си, за да бъде почетен гражданин в обществото.

И сега Ханс стоеше пред него, прегърнал този чужденец отново, и обидата зейна гнила в сърцето му. 

Ханс беше умрял и той щеше да го погребе.

Дори ковчега да беше празен. 

Вече премисляше точните думи в главата си, когато съвестта му се обади неканена. Той я смъмри моментално и сви вежди. В сърцето му, заедно с обидата, се бяха смесели изненада, успокоение – все пак сина му беше жив, – разочарование, страх и възмущение. 

Без да губи време той се втурна към Ханс, прегърна го силно, после го погледна в очите и му каза да си събере багажа преди да са се събудили останалите и повече никога да не се връща в къщи.

***

Слави беше объркан. 

Той не разбра почти нищо от разговора им, но се беше научил да чете лицата и да усеща настроенията наоколо. Инстинктивно започна да събира нещата си редом с Ханс и си даде сметка, какво се случваше. 

По изгрев слънце, двамата бяха на улицата и мъкнеха след себе си по един куфар в замръзналата утрин. Тежки сиви облаци бяха похлупили покрайнините на Мюнхен и не даваха на лъчите да осветят деня.

Лицето на Ханс беше бледо и безизразно, мокро от сълзите, които тихо и покорно се стичаха по бузите му. 

Слави се спря и се опита да ги избърше, ала Ханс не му позволи. 

Улиците зееха празни, опушени от комините на съседните къщи. Леда скърцаше под обувките им, докато вървяха, а скованият въздух пронизваше синусите им с мирис на катран. В неделя сутрин, толкова рано, не минаваха файтони. Двамата влачеха тежките куфари мълчешком и след час и половина стигнаха централната гара.

Слави искаше да каже на Ханс, че могат да отидат в България. Че там има дом и семейство, които биха могли да бъдат негови, също. Че има баща, който никога нямаше да ги изпъди от къщи. Че там можеха да бъдат заедно, без никой да им каже нищо. Ала не беше така. И как би убедил в това Ханс, когато той самия не си вярваше напълно.

Всичко се беше случило толкова бързо. 

Сърцето на Слави още болеше от снощи, и въпреки, че Ханс сега ходеше до него жив и здрав – с изключение на няколко изкашляния, – чувството на безвъзвратна загуба витаеше наоколо и тежеше. 

Ханс мълчеше и отбягваше погледа му. 

Ханс страдаше, на Слави му беше ясно, и се чувстваше виновен, че той беше причината за всичко това. Нямаше по-голямо страдание от това, мислеше си той,  да нараниш тези, които обичаш, и да си безсилен и неспособен да превържеш раните, които сам си порязал. Какво не би дал в този момент само за една негова усмивка?

Ханс купи билети и двамата се качиха на един влак. 

Слави не попита за къде, не знаеше изобщо как да погледне Ханс и да срещне тъжния му поглед и предпочиташе покорно да го следва. Като че ли имаше някакво значение накъде отиват. Докато Ханс беше до него, останалото щеше да се оправи. 

Те поставиха куфарите си във вагона и Слави седна. Погледа му се рееше, неспокоен. Надяваше се, че ще са сами в купето и ще могат да говорят най-сетне, ала една възрастна лелка влезе и седна срещу Слави. 

Той скръцна със зъби.

Ханс заметна шала около шията си, излезе извън купето и отвори прозореца в коридора. Извади кутия цигари от джоба си и запали една.

Слави зяпна. 

Никога не го беше виждал да пуши, преди. Цяла сутрин досега се убеждаваше, че всичко беше наред, че всичко щеше да бъде наред. Все пак Ханс беше жив. Ала сега почувства, че нещо неповратимо се беше случило и това не даваше покой на ума му. Искаше да скочи и да прегърне Ханс. Да го увери, че докато са заедно, нямаше да има нещо, което не биха могли да преодолеят. Искаше да го увери, че щеше да бъде до него завинаги. Ала погледа на лелката срещу него привлече вниманието му и се сепна, понеже го гледаше проницателно, все едно бе прочела мислите му. Той се настани по-удобно в купето и погледна през прозореца навън, замислен, какво ли ги очакваше с Ханс оттук нататък.

Свирката на локомотива отекна из гарата, вратите се затвориха и влака бавно потегли напред. 

Изведнъж остри тръпки побиха кожата на Слави и се разляха по тялото му като стотици таралежи, кога съзря Ханс, стоящ на платформата отвън, докато влака набираше скорост.

Погледите им се засякоха за две секунди и половина, ала момента се отпечата в ума му завинаги. 

В подпухналото лице на Ханс, той прочете тъга, решителност, съжаление и… любов? Имаше ли любов в израза на Ханс? Той си даде сметка, че Ханс беше там на платформата по собствено желание и това се заби между ребрата му като кама. Недоумението се превърна в болка. Болката се превърна в гняв и го подпали като пожар. Той отвори вратата на купето и хукна стремглаво към изхода на влака, в несъстояние да си се представи отделен от Ханс. 

Майната им на куфарите. 

Защо Ханс беше взел това решение на своя глава, защо не му го беше казал? Не бяха ли… заедно? Ако искаше да се разделят, нима нямаше достойнството и смелостта да му го каже? Не, Ханс не беше такъв. Ханс беше смело момче. Той не би постъпил никога по този начин.

В коридора го засече кондуктора и когато го видя да бяга така бързо към вратата, помисли, че беше без билет и извика на колегата си, който тъкмо влизаше от другия вагон, да го задържи.

– Майн фройнд ист драузен, приятелят ми остана отвън – опитваше се да обясни той, – лас мих цу иим геен, оставете ме да ида при него – викаше с учестено дишане, ала кондукторите го държаха здраво и не му позволиха да скочи от влака в движение. Върнаха го в купето и тъкмо щяха да му напишат глоба, когато Слави бръкна в джоба си и извади билет за Виена. 

За Виена? 

Кога бе успял Ханс да го мушне в джоба му? 

Слави седна победен и засрамен в купето и се втренчи в жената срещу него. Обвини я наум, че ако не беше дошла в купето, Ханс никога нямаше да го напусне. Над нея, на решетката бе положен куфара на Ханс. Недоумението на Слави се превърна в безпокойство. Ако Ханс просто го изоставяше, защо беше изоставил и багажа си? Бе останал без нищичко и сам самичък.

– Вас ист ди нехсте халте, коя е следващата спирка? – попита той госпожата, нетърпеливо.

Жената се видя принудена да го погледне отново. С очевидно нежелание отговори: – Salzburg, Залцбург.

– Залцбург? – повтори Ханс отчаяно. Сви се на седалката и се загледа през прозореца. А ума му превърташе сцените от последните няколко минути безспирно.

Когато влака стигна Залцбург, той грабна куфарите и слезе, купи си билет за Мюнхен и прекара най-дългите два часа в живота си в очакване на влака наобратно.

Беше вече четири и половина следобед, когато стигна.

С двата тежки куфара в ръка той тръгна да обикаля и да търси Ханс. Преди да беше обиколил цялата гара, навън вече се беше смрачило. Бръкна в джоба за часовника си, отвори го и започна да спира хората, които минаваха наоколо и да ги пита дали бяха видяли приятеля му.

– Мит ротен шал, с червен шал – обясняваше, понеже на малката черно-бяла снимка ярко-червеният шал не се отличаваше.

Към девет часа вечерта, по гарата се намираха все по-малко и по-малко хора. Слави седна на една пейка и положи куфарите до него. 

Ръцете го боляха. 

Краката го боляха. 

Болеше го главата. Ала сърцето му кървеше най-болезнено. Къде беше Ханс? Защо го беше изоставил? Беше ли добре? Той сви колене до гърдите и духна в ръцете си, за да ги стопли. Беше забравил ръкавиците от Гертруд тази сутрин в бързината. Изтощението бавно го надви и клепачите му натежаха. Отпусна глава на куфара и заспа.

Събуди се вкочанен. 

Единият от куфарите липсваше. Неговият. 

Той бе задрямал върху куфара на Ханс, и това го беше спасило. Поне остатъка от парите си държеше във вътрешния джоб на палтото си, заедно с паспорта. Той изчака да се разведели, остави куфара на склад – нещо, което трябваше да направи още предния ден, – и пак тръгна да търси Ханс. 

Спираше и питаше хора, показваше снимката на часовника, очите му безспирно търсеха из тълпата червения шал, синьото палто, черната шапка върху медените къдрици на любимото му момче. 

Ала от Ханс нямаше и следа. 

Как само му се беше разсърдил, как само щеше да му се накара, когато го намереше. Щеше да му повиши тон за първи път откакто се познаваха и заслужено. Ала, когато си представи гнева му безмилостно излян върху Ханс, сърцето му се възпротиви и омекна. Щеше да му го прости. Да, щеше да прости всичко. Само да го видеше и да го прегърнеше отново.

От гарата мина към Карлсплац и оттам към центъра. 

Коледния пазар беше разпуснат и сега площада пустееше празен – досущ като надеждата му да намери Ханс из безлюдните улици на Мюнхен. 

По обед взе файтон и се върна в къщата на Ширле. 

Цял час се чуди дали да влезе в имота и да потропа на вратата. 

Накрая, когато ръцете му бяха замръзнали и снега го беше навял като снежен човек, се реши и за негово успокоение му отвори Хелга. Той нямаше да забрави изненадата в погледа ѝ или пък недоумението, когато ѝ каза, че търси мъртвия ѝ брат. Той все още не беше сигурен, дали тя му повярва, или го сметна за напълно полудял. Вчера го бяха погребали, все пак, според нейните думи. Слави посърна отново. Малка част от него се надяваше, Ханс да се беше върнал вкъщи. Само ако знаеше, че той бе добре, нямаше да възроптае и щеше да си тръгне. Само искаше той да е добре. Ала и това уверение му бе отказано.

Той се върна обратно на гарата и заспа на една дървена пейка. Като бездомник.

Дните минаваха, парите му свършваха. 

Ханс го нямаше. 

Всяка вечер краката го боляха от безспирното обикаляне. Фразата “хабен зи майнен фройнд гезеен, виждали ли сте моя приятел?” се възпроизвеждаше в главата му като плочата на счупен грамофон. Беше я произнесъл две хиляди, шестотин и петдесет пъти последните три дена. Ако даваха Нобелова награда за усърдие и постоянство към обречена кауза, чистачката на гарата, която го виждаше всеки ден да броди като лунатик, щеше да му я присъди.

Нова година прекара там, на пейката, която можеше заслужено да носи неговото име. 

Преди персонала да затвори гишето и да отиде да празнува, той поиска куфара на Ханс от склада и го отвори. С копнеж и болка вадеше от дрехите му и завираше лицето си в тях. Притискаше ги до гърдите си и проклинаше. В този момент Кръстин му липсваше ужасно. Имаше нужда да излее сърцето си пред някой, да изкара цялата чернилка, дето беше полепнала по вътрешностите му, да почувства, че не беше сам. Ала беше сам.

Пръстите му напипаха нещо твърдо в куфара и той извади скицника на Ханс. С подновен интерес и любопитство го разтвори и разгледа лист по лист. Откри, че само три от рисунките бяха на сгради и пейзажи. Повечето бяха портрети на самия него. Зарева като магаре.

На трети януари, след още два дена напразно търсене, с последните пари, които му бяха останали, той купи рокля за сестра си Калинка и билет обратно за България. Както беше казал на Кръстин, щеше да се прибере преди Богоявление.

Слави беше положил стъпало на стълбата на влака с куфара на Ханс в ръка. Цяла сутрин се бореше със себе си, да се принуди да тръгне, да се увещае, че беше безсмислено да стои повече, да се излъже, че Ханс никога нямаше да се върне за него. С ръка на дръжката на вратата, стъпваше нагоре с ясното съзнание, че не можеше да влезе цял във влака. Че когато влака тръгнеше, той щеше да се раздели с част от себе си – че сърцето му щеше да остане на онази пейка завинаги да чака своята половина, и че когато той си тръгнеше оттук, никога нямаше да бъде себе си отново. 

И тогава го видя. 

Там, на стъпалото на влака, положил една ръка върху дръжката на вратата. Появи се като привидение, като че небето се беше отворило и самата Божия Майка протегна ръката си от небето и му го посочи. Червеният шал, синьото палто, черната шапка, които сега си проправяха път между навалицата от хора и се отдалечаваха в другата посока. Слави избута наредените на опашка, да се качат зад него, хвърли куфара на страна и се затича след Ханс като обезумял. Премина като самосвал през хората, които се обръщаха и го проклинаха, че ги беше бутнал, като че не ги виждаше. 

Той не ги виждаше. 

Единственото нещо пред очите му беше силуета, който сега настигна и в миг си отдъхна, когато положи ръка на рамото му и то беше истинско, човешко – не беше привидение. 

С мощната си ръка го застави да спре и да се обърне. Момчето в синьото палто подскочи изненадано, почти уплашено, и отправи въпросителен поглед назад към Слави, черната му шапка наклонена от внезапното завъртане. 

Не беше Ханс. 

Някакви чужди зелени очи го гледаха оскърбени, като змийски и като студени стоманени ножици прерязаха последния конец между него и надеждата му да види Ханс отново. 

Той остана така, с отворена уста, неподвижен, дълго след като младежът се беше изгубил от погледа му, докато хората вървяха покрай него забързани към влаковете. 

Един мъж се блъсна в него и почти го събори. Няколко невнимателни куфара го удариха по коленете. Ала той не чувстваше нищо.

Свирката на локомотива изпищя в ушите му.

Слави се върна назад и намери захвърления куфар. Когато влакът му вече набираше скорост, той се затича, грабна дръжката, направи силен отскок и се сгромоляса на пода на вагона, който след кратък престой във Виена, щеше да го отнесе обратно в България.

***

Баба Таня разточваше кори за тиквеник, когато Слави отвори вратата и влезе вкъщи. Тя хвърли точилката и вдигна ръцете си нагоре, да го прегърне. Стори и се още по-висок откакто бе заминал.

– Славе-е, синко – тупаше го тя по гърба, – как те, баба, чакахме да си дойдеш само – целуна го по бузите и закуца отново към кухнята. – Сядай, ще ти сложа да ядеш, трабва да си много гладен.

– Като вълк – усмихна се широко Слави и въздъхна. Аромата на готвено, на нагорещените дърва до печката и на вълнената жилетка на баба му го увериха, че най-накрая бе у дома си.

– Татко къде е? И Калинка?

– Ами, тука са някъде, къде ще са, Калинке-е, скоро да дойдеш, та да видиш кой си е доше – извика Таня.

Калинка дотича и се хвърли върху него.

– Какво си ми донесъл? – попита го тя с ококорени очи.

– Кестени – засмя ѝ се Слави. 

Тя сбръчка носа си, начумерено, и после изпищя от радост, когато той извади синята рокля от куфара.

Когато Иван влезе в стаята, Слави се обърна и се втурна към него да го прегърне.

– Татко – прошепна той и го притисна до гърдите си. Очакваше мириса на вино да го връхлети, ала за негово учудване татко му миришеше само на пресни дърва и пушек.

Баба Таня му напълни чинията със зелеви сърми и седнаха на масата, та Слави да им разкаже всичко. 

Когато баща му го попита, дали се връща с много пари, той излъга, че са го обрали във влака, и че ако го забелязват нещо тъжен е от това. Грабна една чаша от скрина и помоли баща си да му донесе една кана вино.

– Утре искам да ида на гроба на Христо – рече Слави и вдигна чашата до устата си. – Ще дойдеш ли с мен?

– Иди, иди, забиколи го – отговори баща му, – от мене вече му е втръснало, ама на теб ще ти се зарадва. Аз – той се почеса зад врата колебливо – аз не ходя много откак ти замина. Верно е това, което каза тогава, те умрелите няма да се върнат, живота е за живите.

Образа на Ханс изплува в съзнанието на Слави и чувството на безвъзвратна загуба прободе сърцето му. Вдигна пак чашата и я изпи до дъно.

– Сипи още малко – наведе я към баща си.

– Не тъжи, синко – Иван положи ръка на рамото му. – Те парите пак ще дойдат, ти не ги мисли. Хората сме важни.

Слави поклати глава, па дръпна каната до него и си наля още веднъж. След като се наяде, с предтекста, че е уморен от пътуването – което си беше вярно, – се извини от масати и полу-пиян се качи в стаята си. 

Над леглото, закачена с кабърче, го гледаше картичката с момчето, което толкова приличаше на Ханс. Той я дръпна рязко, смачка я между дебелите си пръсти и я хвърли в печката, която баба му Таня току бе запалила и сега бумтеше живо в стаята му. Просна се на леглото както беше с дрехите още и затвори очи с желанието утре да се събуди и да не помни нищо от случилото се. 

Или да се не събуди изобщо. Беше му все тая.

През нощта сънува Ханс.

Събуди се късно на другата сутрин с болки в главата. Май беше пил повече от колкото трябваше. И на всичкото отгоре това определено не беше подействало, да забрави всичко. Погледна самотното кабърче забито над леглото и съжали, че беше изгорил картичката.

Стана от леглото, обу си вълнените шушони, нахлузи цървулите и слезе долу да проси от баба си нещо да яде. Тиквеник.

– Ще ида на гроба на Христо – рече той и отпи от чашата с прясно-сварен липов чай.

Баба Таня поклати глава.

– Паметник ще му изградя, че тоя дървен кръст, дето го има, ще изгние по някое време – той захрупа парче тиквеник и нещо скръцна между зъбите му. – Пак си турила черупки от орехи в баницата.

– Извинявай, баба – затюхка се Таня – аз гледам уж, като ги чистя, ама понякога някоя черупка убягва.

Слави поклати глава.

– Убягва понякога – повтори той, – убягва, като щастието в живота ни.

Таня спря да чисти лещени зърна и го погледна в очите.

– Славе, добре ли си, баба?

– Не се тревожи, добре съм – каза той и отпи пак от чая, – ще се оправя. Въздъхна. – Ти гледай някой камък да не изпуснеш в лещата, че съвсем ще останем без зъби – стана от масата, целуна баба си по бузата и метна шубата отгоре си.

Намери големи камъни, които натовари на каруцата и занесе на гроба на Христо. Издяла ги във форма с едно длето и чук и почна да ги подрежда. Беше ги подбрал да са бели и чисти, като душата на брат му, Бог да го прости. Донесе пясък от реката, който преся и забърка с малко цимент. 

И започна да гради. 

Идните няколко дни прекара на гробищата. С камъните построи рамка около гроба на Христо и издигна една надгробна плоча, която накрая измаза, вароса и гравира с името му – “Христо Митев, любящ внук, син и брат.”

Вечерите прекарваше с Кръстин. Научи се да пуши от него.

Двамата се напиваха се до забрава и пееха песни до среднощ. Често оставаше да спи при него. Събуждаше се късно, почти по обед и пак отиваше на гробищата.

– Срещнах някой, докато бях в Австрия – рече той един ден, докато довършваше каменната рамка около гроба. – Запознах се и със семейството му – той дръпна силно от цигарата и изпуши облак в сивото, студено небе над него. – Ти си малък, няма да го разбереш. Ала ако беше пораснал един ден, щеше да си дадеш сметка, че понякога срещаш хора. И след такава среща никога повече не си същият.

Слави разказа на брат си, какво му се беше случило, докато беше на гурбет. Разказа му всичко, без да спести ни една подробност. Щото Христо можеше да пази тайни.

– Боли ме сърцето, Христо, всеки ден боли – той дръпна отново от цигарата и се задави. – Докога ще боде така? Докога?

Завършеният паметник беше впечатляващ – блестеше като перла в новия край на гробищата. Опечалени селяни минаваха покрай него и го заглеждаха. Питаха, кой го е построил.

Скоро му дойдоха поръчки за други гробове, които да построи така. Добри пари щеше да извади, беше го насърчил баща му. Ала Слави ги отказа всичките. Тази плоча, така блестяща и величествена, беше само за брат му, та да спре да го замерва с кал и оборска тор в сънищата му. 

Освен това, той не искаше да бъде зидаро-мазач. По време на един от разговорите си с Христо го беше решил – на есен щеше да се запише да учи в София и щеше да стане архитект.

***

– Бате, този часовник не работи – Слави чу гласа на Калинка от другата стая един следобед през юни, когато се подготвяше за изпита по математика. Беше страшна жега. Една капка пот се стече по челото му и размаза уравнението върху листа пред него. 

– Кой часовник? попита той, разсеяно, без да отделя погледа си от тетрадката.

– Бате, кое е това момче? – Калинка дотича в стаята му, държейки джобния часовник, който Ханс му беше подарил и общата им снимка сега зееше пред очите му, натрапчива. 

Тъкмо беше спрял да го сънува.

– Абе аз колко пъти съм ти казвал да не ми се ровиш из нещата – ядоса ѝ се Слави и понечи да вземе часовника, ала тя не го пусна. – Дай ми го веднага – изиска той.

– Първо ми кажи кой е той – тя се дръпна на разстояние от него. – Много е красив. Приятел ли ти е?

– Не, не ми е никакъв – троснато отговори Слави, стана от стола и тръгна да я преследва. – Той е мъртъв и ако не оставиш часовника веднага, духа му ще те преследва всяка нощ. – това твърдение не беше изцяло невярно. 

Калинка изписка и захвърли часовника на леглото му, ала той отскочи, удари се в стената и падна на земята с отворен капак, куп стъклени парченца пръснати наоколо.

– Не-е – извика Слави и се спусна над него. Една от стрелките беше изхвръкнала през дупката в предното стъкло, а другата сочеше, отпусната, надолу към шест часа. Оста на капачето беше леко изкривена и сега не можеше да се затвори напълно. Поне снимката им с Ханс беше цяла, само дето се беше отлепила от капачето и изпадна от него, когато Слави го вдигна в ръката си. 

В дъното на капачето, зад снимката, се намираше сгънат лист хартия, който Слави щеше да вземе за обложка, ако малко мастило не се беше просмукало, издавайки, че на листа имаше надпис. Той внимателно го разгърна, ала надписа беше с толкова дребен шрифт, че трябваше да намери старата си лупа от тавана, за да може да го разчете. 

И пак не можа, понеже беше на немски.

С разтуптяно сърце той се затича към къщата на Кръстин, понеже знаеше, че у тях има немски речник. Върна се обратно с него, грабна молив и лист хартия, и с помощта на лупата започна да превежда дума по дума.

24 Декември, 1954

Мой пре-скъпи Слави,

Моля те, не го намирай за преувеличено, ако ти кажа, че последните дни с теб бяха най-щастливите в живота ми. Мисълта, че ще си тръгнеш скоро и повече няма да те видя не ми дава покой. Дълбоко ми се иска да ти кажа нещо, да направя нещо, ала осъзнавам, че времето не е подходящо. 

Сега нямам нищо, а ти, скъпи мой Слави, заслужаваш целия свят.

Мисля скоро да напусна къщи, да завърша университета и да намеря сериозна професия.

Ако приятелството ни означава за теб същото, което значи за мен, срещни ме отново пред катедралата в Залцбург на коледата на 1956.

Дай ми само времето до тогава и аз ще ти дам остатъка от живота си.

Твой верен приятел,
Ханс Ширле

Слави отпусна листчето хартия на масата и с премрежен поглед погледна през прозореца. Положи широката си длан на сърцето и я притисна.

– Само година и половина – рече си той. – Само още година и половина.

Някои лета се отпечатват в страниците на съзнанието, въпреки полъха на есенния вятър, който се опитва да ги насмете на куп обрулени листа. През студената зима, те изскачат от дълбините на паметта, за да ни стоплят – отдавна написани писма, сгънати и потулени в джоба на старо палто. В тъмните нощи те напомнят за горещите обедни лъчи, за лепкавата потна кожа, за вкуса на узрели кайсии и преглътнати копнежи. Лятото пали необуздани пожари. Често не в гората, а в сърцата.

Лятото на 1941 започна в внезапна, усилна жега. Небето, пусто и безоблачно, бе натежало над страната задушаващо. Беше лятото, в което хората започнаха да се страхуват от птиците. Дори лястовица да хвръкнеше над главите им, да не говорим за щъркел, те инстинктивно свеждаха глава и прикриваха лицата си в очакване на експлозия. Такава бе реакцията на повечето столичани след бомбардировките над София от април. Дори мазето не беше вече сигурно скривалище.

Лъчезар знаеше много добре, че противно на логиката, мазето бе едно от най-опасните места по време на бомбардировка. Той светна фенерчето и се огледа из тъмнината на тясното пространство около него. Един паяк, който се беше спуснал предната нощ от тавана към носа му го беше принудил да намери ново убежище под пружината на старото легло, където най-накрая се беше унесъл в сън. Сега внимателно оглежда паяжинките по ъглите под дюшека и се зачуди, дали новият ден най-сетне бе настъпил. Дръпна покривката, изпълзя изпод леглото и се огледа в негостоприемната стая, осветена от лъчите на утринното слънце. 

Можеше да преглътне факта, че стаята нямаше тапети и грубата мазилка му напомняше на мазето, ала нямаше начин да прости безвкусния бежов тон, който някой бе намерил за приемлива за обитаемо пространство боя. Неговият дом в София беше обзаведен с мебели от Виена и оборудван с радио, грамофон и цяла библиотека с книги; не като тази къща, прашна и ограбена от каквото и да било удобство. Той погледна към единствената книга на Жул Верн, която беше успял да отмъкне със себе си, прилежно положена на износения стол до леглото и въздъхна.

Бе отскубнат от любимите си дрехи и книги в София, от хладните вечеринки с приятели в Борисовата градина и срещите на клуба Бранник, и захвърлен, сам самичък, в това и от Бога забравено село Горски Горен Тръмбеш или както там му беше името. 

А това трябваше да бъде негото лято! 

Лятото, в което щеше да получи официалната си униформа от клуба и да рапортува с по-големите от него момчета. Да яде сладолед на Славейковия площад с Илияна и Миролюба, и може би, не, най-вероятно със сигурност, щеше да събере смелост и най-накрая да целуне Николай под лепите на Витошка в някоя топла вечер.

“Ето, близо е вече времето да докажем на душманите, че българинът не ще бъде вече роб, а свободен. И който от тях не признае нашите закони и не заживее с нас по същите граждански правила, той в един миг с всичко ще стане на прах и пепел.” 

Беше наизустил думите на апостола и инстинктивно погледна към портрета му, който висеше на стената в неговата стая в София, само за да бъде срещнат от тъжния поглед на Исус Христос, окачен над едно малко иконостасче до прозореца. 

Временно убежище, припомни си той. Тук пребиваваше само временно. Както беше казал сам баща му, тук бе сигурно. И през ум не би минало на Британската Авиация да бомбардира село Горски Горен Тръмбеш. Беше ли изобщо отбязано на картата им?

Лъчезар още можеше да чуе експлозиите в ушите си от паметната вечер на шести април, когато Кралските Въздушни Сили нападнаха родния му град. Бум-бум-бум. Ударите от бомбите в главата му съвпаднаха в почукването на вратата и внезапно го стреснаха.

– А, станал си вече! – майка му, Бонка, застана на прага с метла в ръка. – Хайде слез, че татко ти те чака да му помогнеш с почистването на двора.

– Слизам! – рече Лъчезар и протегна разсеяно ръка към панталоните си, ала в миг я дръпна обратно. От джоба на панталоните му пролази някаква буболечка, чиято странна форма дори не помнеше да беше виждал в учебника по биология. Тя разпери малките си крилца заплашително, преди да бъде смачкана безмилостно с джапанката на Лъчезар.

“Само временно убежище,” повтори той наум. Скоро, да, съвсем скоро щеше пак да се върне към всичко любимо в София и никога повече да не стъпи в това проклето село. Нахлузи джапанките и зашляпа надолу по стълбите към двора на къщата.

Навън печеше непоносимо. Той прикри лицето си с ръка от слънцето и премрежи поглед. Предната вечер бяха пристигнали твърде късно, за да си даде сметка за пущинака, в който бяха влезли да нощуват. Всичко наоколо бе обрасло с високи бурени. От другата страна, към оградата на съседите, татко му се бореше с един шипков храст, който заплашваше да превземе целият двор. Лъчезар поклати глава отчаяно, нахлузи си едни твърди работни ръкавици, грабна една мотика и бавно тръгна към него.

– Добро утро! – поздрави татко си. – Как се ползва това нещо? – той замахна с мотиката и заби острието ѝ в бодливото стъбло на една къпина.

– Добър ден! – отвърна баща му. – Недей ги режи така, че корените остават в земята и другата седмица пак ще избият. Вземи двузъбата мотика ей-от-там и пробвай да ги изкорениш.

Лъчезар донесе въпросната двузъба мотика и я огледа внимателно. Вдигна я над глава, все едно бе брадва за цепене на дърва, и уверено я стовари при корените на бурена. Дръпна рязко да го изкорени, ала в непремереното усилие залитна и седна върху бодливия храст с мотиката в ръка.

– Ауч! – болката от десетки трънчета прониза деликатната кожа под гащетата му. 

Баща му се спусна и му подаде ръка да се изправи и внимателно разплете шипките, които се бяха увили около краката му.

– Май ще ида да видя дали мога да помогна с нещо на майка – рече, докато вадеше бодилите.

– Добра идея – кимна утвърдително баща му. – Само, моля те, донеси ми една бутилка студена вода, преди да изчезнеш от хоризонта.

Лъчезар не беше сигурен кое беше в по-окаяно състояние, къщата и двора около нея или настроението му този ден. След като майка му проми раните му с лавандулов спирт и йод, той се помота още малко покрай нея, па се затвори отново в стаята и се просна на леглото по корем (понеже не можеше да седне), зачитайки единствената си книга за пореден път. Часовете се завлачиха непоносимо бавно.

По-късно следобеда, целият облян в пот, въпреки отворения прозорец, той вдигна глава от книгата и реши, че беше гладен. Слезе на долния етаж, представяйки си как един сладолед се разтопява на пресъхналите му устни.

– Майко, нали има магазини в това село?

– Естествено! От къде мислиш, че пазаруват хората тук? Тази сутрин купих захар и капачки за компот.

Той ѝ се озъби в доволна усмивка и вирна палци към небето.

– Дай ми двадесет стотинки! Отивам за сладолед.

Майка му повдигна вежда.

– Съжалявам, че ще те разочаровам, но най-много да намериш лимонада на стайна температура и обикновени бисквити. Тук не е София.

Усмивката на Лъчезар посърна.

– Още една причина да се приберем обратно – той ритна една чехла до вратата и тръгна към двора, понеже беше видял малини по храста сутринта.

– Ако търсиш малини, да знаеш, че ги обрах за компот – провикна се майка му зад него. – До два-три дена пак ще назреят.

Лъчезар вдигна ръце, отчаян.

– Има ли изобщо нещо за ядене наоколо?

Той си проправи път през обраслия двор, доде джапанката му настъпа една костилка и плодът ѝ се разплю под нея. Погледна нагоре и сред зелените листа на дървото видя първите узрели кайсии да оранжевеят под лъчите на следобедното слънце. Не помнеше да се беше качвал на дърво преди, но едва ли щеше да е нещо сложно. Събу си джапанките и положи ръка на най-долния клон, решен да сложи нещо сладко в устата си. Дори това да беше прашна, лепкава кайсия. Достигна до една узряла и се загледа в нея – слънчева и сочна, едната ѝ страна опърлена в червено от летния пек. 

“Определено не е сладолед,” помисли си с доза съмнение и отхапа. Мъхестата ципа погъделичка езика му и сладкият сок се стече, горещ, по гърлото му. Затвори очи и усети как устните му изтръпнаха от внезапната наслада. Покачи се още по-нагоре и откъсна втора.

Кога достигна най-виския клон, на който можеше да се опре без опастност да го скърши, пред него се разкри двора на съседната къща – спретната и поддържана, лехите наредени, успоредни, с картофи, пипер и зеле, полети и оплевени като някоя райска градина. В ливадата до наседите зеленееха всякакви овошки - ябълки, круши, дюли, дрян. Той внимателно оглеждаше стъблата и листата им и ги сравняваше с картинките, запечатани в ума му, от учебника по ботаника. По средата на ливадата седеше кладенец и до него – две кофи с вода, оставени на припека.

Погледнати един до друг, двата двора нямаше как да бъдат по-различни. Въпреки труда на баща му тази сутрин, дворът под него беше за съжаление. Той отвори уста и пусна костилката, която беше стиснал между зъбите си и се загледа как лети надолу към земята. Кацнал така на дървото, едва ли някога бе заставал по-високо. Той пусна едната си ръка и отлепи стъпало, здраво стиснал клона в другата и се провеси на върха на кайсията. И въпреки че лесно би си счупил крак или ръка ако беше паднал, пак му се стори ниско.

И тогава едно изкърцване от съседния двор привлече вниманието му.

На ливадата се появи висок младеж в бяла риза и кафени потури, които се държаха на място с кожени презрамки. Той обърса потта от челото си с длан и се насочи към кладенеца, светло-кестенявата му коса пламнала в непокорни връхчета, близнати от лятното слънце. 

Лъчезар захапа една кайсия и се отпусна на клона.

Момъкът стигна до кладенеца, бръкна в кофата и с удобрителна физиономия започна да си сваля дрехите. Мощната му снага блясна мраморна под следобедните лъчи, отсичайки рязка линия с медения му врат и предмишници, които бяха потъмнели от лятото. Той изсипа едната кофа с вода върху себе си, па грабна един калъп сапун и започна да се сапунисва, тръскайки глава като мокро куче.

“Нямат ли си баня?” – помисли си Лъчезар, без да може да отлепи очите си от него.

Момчето се насапуниса добре, па пое другата кофа и, този път по-бавно, започна да я изсипва върху себе си с една ръка, отмивайки сапуна от тялото си с другата.

“Лелей, с една ръка пълна кофа държи. Ама бас хващам, че не може името си да напише правилно.” – без да гледа какво прави, Лъчезар откъсна поредната кайсия и я поднесе към устата си. Ала не видя залепената за нея буболечката, която, уплашена от отворената му уста, хвръкна нагоре и влезе право в носа му. Той изпусна кайсията и веднага бръкна пръст след нея. Последва момент на ужас и паника и една устискана кихавица, която леко разлюля клоните на кайсията.

Момъкът отсреща се обърна и се вторачи към дървото. Утри се с ризата си набързо, нахлузи потурите и се запъти обратно към къщата, отправяйки един последен подозрителен поглед към съседния двор.

“Замалко!” – Лъчезар се отпусна на дървото, вгледан в зелената си тениска, уверен, че листата по клоните и избора му на облекло тази сутрин го бяха опазили в анонимност.

Тъкмо тогава, една жена се провикна през оградата откъм пътя и отвори главната порта.

Лъчезар слезе набързо от дървото и отиде да я посрещне, преди да е събудила баща му от следобедна дрямка.

– Добър ден! – поздрави той.

– А, здравей, ти трябва да си Данчовото момче. Тука ли е татко ти?

– Легнал си е да подремне. Нещо да му предам?

В това време се показа майка му на вратата.

– Ах, Бонче – засмя ѝ се жената, – добре сте дошли! Чух шумотевица тази сутрин и помисклих, че крадци са влезнали, ама после видях софийската кола и се успокоих. Ида да ви каня на трапеза у дома тая вечер, хем да поприказваме и да се видим.

– Жива да си како Пролетинке, тамън си мислех, че нямам с какво да ги нахраня моите момчета тази вечер. Лъчезар все гладен ходи – тя се обърна към сина си. – Лъчо, ела да поздравиш леля ти Пролетина.

– Той не ме познава – засмя се жената, – никога не сте го водили на село преди – па се обърна към Лъчезар. – Ние с татко ти като малки по цяло лято играехме по реката нагоре. С чичо ти Дончо, моят мъж, Бог да го прости, бяха първи приятели. Данчо и Дончо – цялото село ги знаеше.

– Приятно ми е, лельо Пролетинке – отвърна Лъчезар и подаде ръка напред. – Това ли е твоята къща? – и посочи с неохота към градината, която досега беше шпионирал.

– Да-а, и не само съседи, ние сме рода! – плесна тя с ръце. – Моят баща и мъжът на леля ти Пенка, Бог да я прости, бяха братя.

– М-м, то сигурно цялото село тука е рода – измънка Лъчезар.

– Какво вказваш?

Лъчезар се смути, но бързо запази самообладание.

– Какво си готвила, питах.

– Елате  тримата довечера и ще видиш – потупа го тя по рамото. – Гладен няма да останеш. Сигурно не изяждаш и половината на това, което изяжда моят Стамен, така като те гледам – и заклати глава, неудобрително. – Айде, чакаме ви довечера. Като мръкне направо влизайте у дома без да чукате – тя заметна плитките под черната си кърпа и се обърна към вратата.

– Сигурно не изяждаш и половината на това, което изяжда Стамен – измънка тихичко Лъчезар след нея. – Прасето ли е кръстила Стамен? – той погледна към майка си с дяволита усмивка.

– Стига си се подигравал, ами благодари, че те канят да ядеш! – тя го плясна леко зад врата и влезе обратно вкъщи. – И да си измиеш краката преди да отидем довечера, че ти е само първи ден тука и вече приличаш на някое циганче.

По време на вечерята Пролетина и баща му не престанаха да разказват истории от едно време. Йордан питаше за този и за онзи и кой за кой се оженил и какво се случило после с тях.

– Колко години стана вече откак не си си идвал? – запита го Пролетина. – Тая София хич не те пуска!

– Ами, може да се каже, че откак се е родил Лъчезар; ще станат скоро осемнайсет години.

– Трябваше бомбардировачите да атакуват града, та да се върнеш насам – отсече Пролетина нетактично.

– Е, хайде, да не говорим сега за това – отвърна темата Йордан. – Тука поне такива работи не се случват.

На масата настъпи кратка тишина. Тримата гости бяха седнали срещу домакините – леля Пролетинка, синът ѝ, Стамен, и дъщеря ѝ, Диляна. От момента, в който Лъчезар влезна и здрависа Стамен неловко, ушите му пламнаха в червено, без значение колко се насилваше да не поглежда към него. Огромната му осанка, поне глава и половина над неговата, привличаше вниманието му като индустриален магнит и когато Лъчезар се поддаваше на притегателната сила и главата му се обръщаше към Стамен, в миг биваше пронизан от две сини, изпитателни очи. Извърташе поглед по най-бързия начин и намираше спасение единствено в погледа на Христос, този път брадат, закачен на малкия иконостас на отсрещната стена. И нова вълна от руменина заливаше лицето му.

Стамен не изглеждаше недружелюбен. Ако Лъчезар можеше да го погледне изобщо, без да вижда постоянно какво се намира под ризата му, би заключил, че имаше благост в чертите му. И бдителност. Стамен не откъсна поглед от него, ни за момент. Като някое голямо овчарско куче, което кротко наблюдава, изучава и предвижда с точност следващата крачка на тези, стъпили на територията му. Имайки добронамерен вид, ала винаги готово да скочи и да ги раздроби на парчета. 

– На мен Господ ми взе Дончо – въздъхна леля Пролетинка, – и правителството за малко да ми вземе Стамен и да го прати на война. На всичкото отгоре едно овчарче от Долен Тръмбеш се е засукало около Диляна и иска мома да ми я води у неговото село. Ако не бе по милост Господна, самичка щях да си остана като леля Пенка, Бог да я прости. Те децата рано или късно отлитат от къщи, аз разбирам, ами Дончо що си отиде толкова млад?

Една черна сянка мина по лицето на Йордан, кога чу името на едновремешния си другар.

– Помолихме отпусно да му напишат на Стамен – продължи Пролетина – понеже съм вдовица, да не ме оставя самичка. Иначе януари навърши двадесет и щяха да го зачислят и да го изпратят нанякъде, сигурно към Вардарска Македония – тя положи ръка на рамото на сина си – да им опустеят и войните и чудото. Главата ме боли като си представя, как живеят майките на момчетата, дето са по фронта. Не спират, сигурно, свещи да палят у черквата и молитви да плачат всеки ден.

Стамен я погледна за кратко, после пак върна погледа си към Лъчезар.

– Хареса ли ви агнешкото? – попита тя. – Етървата го донесе, че клали курбан на Станко. – Лъчко, да ти сипя ли още малко?

“Лъчко?” Гнила ярост, за частичка от секундата, прехвърча през лицето му. Лъчезар мразеше да го наричат така.

– А, недей, лельо Пролетинке, нека има достатъчно за Стамен – отвърна той.

Майка му го срита под масата.

– Много е хубаво, како – отговори Бонка, – благодарим сърдечно за поканата. Аз толкова се улисах днес компот от малини да правя, че доде се обърна, деня замина.

– Ако не ти достигат малини, ела утре и си набери от нашите. Стамен ги подряза пролетта и толкова назряха, че на кокошките ги хвърлям. 

– Стамене – Йордан се обърна към него, – да дойдеш някой път и да научиш Лъчезар на работа малко, че самичък с тоя двор няма да се оправя. Основни неща – той погледна към Лъчезар със закачлива усмивка, – нищо сложно – как се държи мотика, кой вид за какво се използва, па и ако му покажеш как да коси, ще те черпя каквото си поискаш.

Стамен кимна уважително.

– Днес дойде уж да ми помага – Йордан не удържа смеха си, докато отпиваше от виното, – и падна в шипките.

– Е, тате, стига де! – ядоса се Лъчезар и тросна вилицата в чинията.

– Нищо де – оправда се баща му, – наши хора сме си, нищо срамно няма.

Стамен погледна Лъчезар и без да откъсва очи от него каза:

– Ще го научим. Щом вече знае, да се катери по дърветата, една мотика няма да му се опре.

Лъчезар преглътна. В миг лицето му пребледня като недоядената млечна салата пред него и той усети ударите на сърцето си, внезапно учестени.

Йордан го тупна силно по гърба.
– Лъчезар е отличник в Софийската гимназия. От миналата година е част от младежкия клуб Бранник – и една горда усмивка се изписа на лицето му.

Леля Пролетинка отговори:

– То всичко това – хубаво, само дано се свърши с тея войни, доде стигне възрастта на Стамен и го зачислят!

– Война, не война, отечеството винаги трябва да се брани! Колко им е на турците да скочат и пак да ни завладеят? Аз две години съм служил и още съм в бойна готовност.

Лъчезар извъртя очи и закачливо го погали по шкембето.

– Дръж се прилично! – майка му го хвана за ръката и я отмести от корема на баща му.

– Само казвам, че докато някой не отиде войник, не е истински мъж. И Лъчезар няма търпение да го зачислят, нали така моето момче?

Стамен ги погледна със сключени вежди.

– Е, да-де – увъртя Йордан, осъзнал грешката си, – естествено, има и изключения, твоят Стамен и без казарма си е цяла планина – той сложи нетърпеливо ръка на масата. – Айде, Бонке, да ходим, че стана късно.

Станаха от масата и Стамен ги изпрати до пътната врата.

Докато се сбогуваха Лъчезар не престана да чувства бдителния му поглед върху себе си. Ангел-пазител да си имаше, едва ли щеше да го гледа по-всеотдайно. Въпреки това, Лъчезар не се почувства ни най-малко обгрижван, напротив, сините очи на Стамен не го изпуснаха цяла вечер, подлагайки на изпитание всеки негов нерв. Дори в този момент пак бяха залепени за гърба му, докато семейството се прибираше обратно към тях.

Преди да влезнат, той се обърна назад, сигурен, че Стамен още го гледаше, ала в тъмнината на празната уличка само успя да различи сенките на сливовите дървета по реката. 

На следващата сутрин Лъчезар се събуди рано и подхвана бурените откъм ливадата. Преди баща му да се беше върнал от пазара бе натрупал купа, по-висока от предходния ден. 

Той нямаше да позволи да бъде смятан за агрикултурно-неспособен. Ако беше отличник по геометрия и биология, нямаше начин една мотика да му се опре. Всъщност, последното, което искаше на света бе татко му да изпълни заканата си и да го сложи рамо до рамо със Стамен, да бъде наставляван на селска работа. Една гореща вълна го заливаше само при мисълта да го срещне отново.

Малко след като татко му се прибра, пътната врата отново изкърца и леля Пролетинка влезе засмяна с едно гюмче в ръка.

– Нося ви прясно мляко за закуска. Стамен тъкмо издои кравата.
“Естествено, има ли нещо, което Стамен не знае да прави?” Лъчезар ѝ се усмихна, без да каже нищо.

– Благодаря, Пролет – отвърна татко му, вместо него – Бонка тъкмо чисти ориз за пилето, довечера вие сте поканени у нас на вечеря!
Това се превръщаше в омагьосан кръг от ненужни взаимни услуги, помисли си Лъчезар.

Леля Пролетинка се огледа наоколо и поклати глава удобрително.

– Като гледам не ви остава много, да го очистите тоя двор. Ей сега ще ви изпратя Стамен, да ви удари едно рамо и да го довършите набързо.

– А-а, няма нужда – възрази Лъчезар, – ние добре се оправяме сами. Той сигурно си има по-важна работа.

– Е, сега, няма нищо, за няколко часа може да ви помогне – увери тя. – То селската работа няма свършване, ако едно не – друго.

– Прати го, прати го – поклати глава Йордан, – ако има да донесе и една заточена коса, че зад къщата  има много детелина и може да я накоси за кравите. Да се отплатим поне с нещо за млякото.

Пролетина махна пренебрежително с ръка и тръгна обратно към къщи.

Този ден определено не започваше добре за Лъчезар. Той погледна нагоре към лястовичките, които се щуркаха над лозата и му се прииска да отлети с тях. Обратно към София. Далеч от шипки и мотики, далеч от мириса на кравешка тор, далеч от постоянното кукуригане на петлите, но най-вече далеч от Стамен. Той все още на рабираше напълно, какво го поставяше на нокти в присъствието на Пролетиновия син, въпреки това, имаше няколко предположения и нито едно от тях не му харесваше.

Лъчезар беше учил в часовете по биология, че сърцето се намира между белите дробове и пулсът му изпраща кръв до всички части на тялото еднакво, но никога не го беше чувствал толкова близо до ушите си. От момента, в който Стамен облегна огромните си лакти над оградата и ги поздрави за добър ден с тази нахална белозъба усмивка, доде седнаха да си починат малко след няколко часа работа, сърцето му не престана да му напомня за себе си и да галопира напористо, обливайки челото му в пот. Лъчезар, естествено, правеше всичко възможно да прикрие ставащото вътре в него и запазваше пълно самообладание в кратките моменти, когато погледите им се засичаха с този на Стамен. Събра кураж и не трепна, когато вилата му се оплете из шипките и трябваше да я разплита с голи ръце, без ръкавици. Не възрази, когато бе помолен да подаде двузъбата мотика на Стамен и той му се присмя, задето я нарича така, а не просто – дикел. Не издаде звук, дори когато една коприва нажили нежната част на предмишницата му. Понасяше без роптание както солените горещи капи пот, стичащи се по лицето му, така и рояците гадинки прехвръкващи навсякъде около него.

Беше в пълен контрол. 

До момента, когато трябваше да се качи на раменете на Стамен. До този момент, нямаше нищо на света, което да го събори.

– Лъчезар ще я достигне, ако го повдигна – Йордан гледаше към една стара, ръждясала коса, закачена високо на един от клоните на сливовото дърво. – Ще я мина на вашето точило и ще блесне като нова. Ама от вчера много ме боли врата и, ако се покатери Лъчезар върху мен, съвсем ще го дочупи. Едно време го носех постоянно на рамене, ама вече порасна и наедря.

– Наедря? – Стамен се усмихна закачливо и зъбите му лъснаха отново наредени между малиновите му устни.

Бузите на Лъчезар почервеняха от срам.

– Я пробвай да видим дали можеш го вдигна – настоя Йордан.

– Е, тате, не е нужно сега – възпротиви се Лъчезар, – дай ще я свалим с един прът. Или пък Стамен ще донесе някоя стълба от тях – и тамън да тръгне към плевнята да търси прът, който най-вероятно не се намираше никъде, Стамен клекна пред него като послушно куче и тупна с ръка на рамото си.

Лъчезар се поколеба. 

Мисълта да застане така близо до него, да го докосне, ужаси цялото му същество. Искаше му се да забрави за доброто възпитание и да избяга оттам, да се скрие в дън земя и повече да не вижда коси, мотики, тръни, Стамен. В този момент беше балон от нерви, а Стамен беше таралеж.

Вместо това, обаче, под натиска да угоди на баща си, той пое въздух и внимателно плъзна крак над рамото му, подпирайки се на ствола на сливата.

В миг Стамен се изправи и Лъчезар се издигна нависоко. Джапанката му се изхлузи и той заметна крак в опит да не падне, ала Стамен го сграбчи за глезена и го стабилизира до гърдите си.

– Достигаш ли я? – провикна се баща му отдолу.

Лъчезар отмести погледа си от изрусените връхчета на косата на Стамен нагоре към дървото. Забеляза първите сливи да червенеят по клоните, изложени на юг. Той сграбчи долната част на косата в една ръка и внимателно я откачи от клона, докато се подпираше с другата за дървото. Разсука я от малките клонки и я хрърли надолу, насочвайки острието надалеч от тях.

Когато косата падна успешно от дървото, той очакваше да бъде свален на земята, но вместо това Стамен тръгна из ливадата с Лъчезар на рамене, отдалечавайки го от опората на ствола. Лъчезар залитна и, за да запази равновесие, сграбчи Стамен за главата. 

– Хвани се малко по-нагоре, че не виждам така – оплака се Стамен.

– Свали ме на земята! – извика Лъчезар.

Ала Стамен само го тръсна, да го нагласи по-добре на раменете си и се насочи към Йордан.

– Петдесет и пет килограма му давам. Колкото едно угоено шиле – произнесе се той.

– Добра ти е мярката – отвърна му Йордан. – Лъчо, колко килограма те мериха последно?

– Свали ме, ти казвам! – продължаваше да протестира Лъчезар.

Без да кляка, Стамен го сграбчи през кръста със силната си ръка, усука го около тялото си и го свали на земята.

Лъчезар трепереше, още вкопчен в мощната му снага. 

– Добре ли си, Лъчко? – Стамен се надвеси покровителски над него.

Лъчезар го стрелна с поглед.

– Да, да, добре съм – той се отскубна от него и тръгна към къщата. – Отивам да пия вода.

– Донеси едно шише и за нас като се върнеш! – провикна се след него баща му.

Ала той нямаше ни най-малкото намерение да се връща.

Излезе през пътна врата и хукна нагоре по реката към гората. Сърцето му биеше лудо, краката му се клатушкаха отслабени. Големите капки пот, избили по челото му, валяха около него като дъжд. От жегата беше, убеждаваше се той, нямаше друга причина.

Стигна под сянката на едно дърво и легна на тревата. Около него пчели и пеперуди прехвърчаха от цвят на цвят с неуморно пърхане. Песента на птичките бе утихнала в жегата и единственото, което чуваше, бяха ударите на сърцето си, които след всяко следващо вдишване се успокояваха и забавяха. Най-сетне. Вятърът полюшваше леко класовете от акациев цвят над него и за момент се унесе, вгледан в техния танц. Затвори очи. Насили се да си представи сцени от живота си в София, моменти с най-добрите си приятели, вкуса на сметанов сладолед, пърхота на гълъби. Ала в тишината на селския следобед, единственото, което изплуваше в съзнанието му беше образа на Стамен. Нахалната му, почти подигравателна усмивка, пронизващия му поглед, усещането от силната му ръка, стиснала глезена му, блясъка на водата стичаща се по голата му снага.

Той отвори пак очи в опит да изтрие образите от съзнанието си и се вгледа в клоните над него.  Цялата суматоха, която пърхаше из гърдите му допреди малко сега слезна надолу в корема му и се вълнуваше като Панчаревското езеро преди буря. Обърна се настрани, сви краката си в коленете и така се унесе в дрямка.

Лекият ветрец продължаваше да полюшва акациевите цветове над него, карайки неуморните пчели да танцуват в унисон. Самотна цикада заскрибуца на едно дърво оттатък реката. На поляната около Лъчезар глухарчетата избухнаха в пухкави бели облачета, които ветрецът разпръскваше и отвяваше далеч.

Събуди се стреснат от изпръхтяването на един кон, който се беше появил от някъде и сега пасеше на една крачка от стъпалата му. Повдигна се на лакти и разтърка очи. В съзнанието му изникна образа на един сметанов сладолед, после си представи палачинки с боровинково сладко. Беше огладнял. Мисълта, че щеше да срещне Стамен на вечеря за момент го накара да настръхне, ала после се замисли за важността на това да контролира емоциите си. Войниците не разклащаха крака пред врага – те маршируваха смело напред. И един Стамен нямаше да го накара да пречупи коляно. Вечерта на трапезата с него, той прие за поредната възможност да тренира волята си и този път да победи. Този път, нямаше да му обърне грам внимание. Все едно, че беше който и да е друг селски момък. Все едно нямаше нищо специално в него. 

Той се изправи, отръска мравките и навяните акациеви листа от себе си и тръгна към къщи с новопридобита усмивка.

На вратата го посрещна майка му, загрижена.

– Къде се губиш? Хайде влизай, че гостите дойдоха.

Лъчезар стъпи в стаята внимателно, нащрек, ала се изненада, кога видя само леля Пролетинка и Диляна. Дори леко се разочарова.

Стамен не беше дошъл на вечерята. 

Той седна на масата и се заприказва с Диляна.

Стамен не дойде да им помага повече и Лъчезар и баща му завършиха почистването на двора сами. Най-сетне имота придоби вид на обитаем и Йордан се зае да поправя улуците на покрива, че идните дни се чакаше дъжд.

Минаха два дена. 

От време на време Лъчезар поглеждаше към къщата на леля Пролетинка, но повечето време прекарваше вътре, скрит от хора и гадинки, скрит от селския живот. Беше изчел книгата на Жул Верн този следобед и по надвечер се покатери пак на кайсиевото дърво да похапне от новоузрелите кайсии. Качи се на най-високия клон и се вгледа в двора на съседите.

 Двете кофи с вода седяха нагорещени от слънцето до кладенеца. Той изяде една кайсия, загледан напред, после втора, после трета. Прехвърли се на друг клон, да го изпита дали би го издържал, после пак се върна на най-високия, който му разрешаваше гледката към съседите. След десетата кайсия и с изтръпнал задник, почти час опрян по клоните, той реши, че е време да бъде честен със себе си и да си го признае – проблемът му не беше Стамен. Ако беше, последните два дена нямаше да бъдат прекарани в постоянна клатушкане между страх и надежда да го срещне отново. Проблемът беше, че беше започнал да развива чувства. И понеже това не беше изобщо в плана му, той се зае с това да ги преодолее. Нямаше нищо по-ефикасно в премахването на чувствата, от това да опознаеш техният обект. Хората развиваха чувства, мислеше си Лъчезар, понеже си въобразяваха неща за някой, които този някой не притежаваше ни най-малко в реалния си живот.

Върна се в къщата и закрачи нервно от една стая в друга. Най-накрая придоби кураж, зави едно парче кекс, който майка му беше приготвила по-рано и се отправи към къщата на леля Пролетинка.

Преди да стигне до там, обаче, се вгледа в кекса, смотано увит в салфетката, разколеба се и се върна обратно у тях.

Набра няколко малини от храста до оградата, изплю вонещицата, която погълна по невнимание с една от малините, изми си зъбите, па грабна пак парчето кекс и отново тръгна към Стаменови.

На прага бутна колебливо врата и влезе в двора.

– Лельо Пролетинке-е – провикна се с леко пресипнал глас.

Пролетина се показа на вратата с метла в ръка.

– Ела де, Лъчко, ела, влез. – подкани го тя.

– Майка ме прати да ти донеса парче кекс. Тази сутрин го пече. С кайсии е – смотолеви Лъчезар и ѝ подаде салфетката.

– Влез де, Диляна е вкъщи – настоя тя.

– Не, не, няма да влизам, да ви притеснявам. Ще ходя, че татко ме чака да му помагам – той застана неловко на прага и се зачеса, където не го сърбеше – Стамен няма ли го? – изтърси накрая с толкова пресъхнал глас, че трябваше да преглътне.

– По двора трябва да е някъде. Сигурно дои кравата по това време. Ходи му се обади, ако искаш. И да благодариш на майка ти за кекса. Аз влизам да чистя, че тамън помета и паяците след мен пак предат паяжина – тя замахна с ръка и влезе в къщи.

Лъчезар се окуражи и тръгна към обора. 

Мина плахо под лозата и понечи да отвори вратичката, кога кучето се разлая връз него и така го стресна, че замалко да извика. Той си поплю в пазвата и, като видя, че беше вързано на къс синджир, продължи напред. 

На входа на кравешкия обор застана на дървеното герме и се загледа в гърба на Стамен, как доеше кравата, седнал на трикрако столче. 

След няколко момента неловко мълчание, Стамен проговори:

– Влез де, не се срамувай!

– Не се срамувам. Просто не ща, да си цапам обувките.

Стамен не му отговори, а спокойно продължи да дои кравата.

– Защо си ѝ вързал опашката с въже?

– Ти май не си доил крава преди, а? – Стамен се обърна за кратко към него и Лъчезар усети, как за първи път устоя на погледа му без да отвърне очи.

– Е, и? Не е като да е кой-знае каква наука. Правил съм много по-сложни неща.

– Като например?

– Сглобявал съм модел самолет Месершмит Би Еф сто и девет. Но не очаквам ти да разбираш от такива неща.

– Точно толкова, колкото ти разбираш от доене на крави.

Лъчезар бутна гермето напред и смело нагази в обора. Наведе се под кравата до Стамен и посегна с ръка.

– Може ли?

Стамен го погледна продължително, па се отдръпна леко и му направи място.

Лъчезар усети, че Стамен търпеливо зачака неговия провал, което още повече го нахъса да му се покаже като експерт. Да му покаже, че няма нищо, което да му се опре. Той погали кравата нежно, хвана едната от цицките и стисна.

Мляко не потече.

Понагласи си ръката и стисна отново, пак безуспешно. Трети и четвърти път – нищо. Стамен едва удържаше смеха си.

– Е как искаш да потече нещо, кога няма нищо, ти си я издоил до края. Виж, че цицките ѝ са празни – оправда се Лъчезар.

– Цицки? Ха-ха-ха – изсмя му се Стамен, – казват се зърна – той стисна зърното с ръка и силна струя мляко пръсна във ведрото. После втора, после трета.

– За твое сведение, аз използвам научни термини, а не селски диалект. Дай да пробвам пак! – Лъчезар стисна цицката отново, имитирайки същите движения като Стамен, ала кравата отказваше да дава мляко в ръката му. Въздъхна и наведе сломено поглед. – Добре де, признавам, че не е толкова лесно.

Стамен се усмихна, хвана ръката му и я положи на зърното на кравата, после я обви в неговата.

– Ето така – той стисна леко и млякото потече. – Представи си, че изцеждаш гумена ръкавица. Оставяш да се напълни с мляко и притискаш от горния край надолу. 

Ушите на Лъчезар пламнаха отново. Топлата длан на Стамен изпрати армия от горещи импулси до всяко нервно окончание в тялото му. Припомни му деня, в който беше пъхнал един червей в електрическия контакт и няколко вълни го бяха разтресли, преди да го пусне. Той дръпна инстинктивно ръката си, ала захвата на Стамен бе непоклатим. Когато най-накрая Стамен отпусна дланта си, Лъчезар понечи да опита самичък.

 Млякото течеше с лека струйка, доста по-мижава от Стаменовата, но поне техниката му работеше.

– Седни тука на това столче и я довърши тогава – Стамен отстъпи мястото си и придърпа друго столче от другата страна на кравата. Двамата я подхванаха, един оттук, друг оттам и след малко ведрото беше пълно. 

– Не ми отговори защо ѝ връзваш опашката.

– Ей сега ще ти покажа – Стамен дръпна връзката от крака на кравата. Тя заметна с освободената си опашка и плясна Лъчезар през лицето. – Затова я връзвам – разсмя се той. – Благодари се, че не беше оцапана с говежда тор.

Лъчезар се хвана за бузата, където го беше шибнала опашката.

– Прекалено рано я отвърза – рече той престорено, – виж, че има още мляко в нея!

– Къде? – Стамен се наведе под кравата.

Лъчезар хвана вимето, упражни новата техника, която тамън беше научил, насочи цицката към главата на Стамен и стисна.

Млечната струя се разля по лицето му с плясък и преди да осъзнае какво се случваше, втора се разби в бузата му. 

Лъчезар не сдържа смеха си. Той очакваше възмездие. О, да. Очакваше Стамен да го погне и да го овъргаля в мръсотията, или пък дори да му забие главата във ведрото с мляко, ала за негова огромна изненада, той отвори уста и се опита да хване струята с езика си. 

Последва кратка игра на млечна бомбардировка, която завърши с косата на Стамен, цялата омокрена, бели капки стичащи се по загорялото му лице и попиващи в яката на ризата му.

Кога най-накрая излязоха от обора, смейки се на глас, кучето изскимтя и ги поздрави въодушевено. Стамен наклони ведрото и му сипа малко мляко в паничката и то залочи доволно. После бръкна с ръка и захвърли шепа мляко върху лицето на Лъчезар.

– Да не останеш по-назад – изсмя му се той. 

Лъчезар се облиза.

– Въй! – завайка се Пролетина, кога влязоха в къщи да приберат млякото. – Какво сте правили вие двамата? На, взимайте тоя сапун и бърже ходете се умийте, че ще замиришете на сирене – накара им се тя и ги изпъди към кладенеца.

Те ѝ се ухилиха, па минаха под лозата към работилницата и оттам през скърцащата врата към ливадата, побутвайки се един-друг.

– Вече можеш да добавиш доене на крава към гимназиалната ти квалификация – подхвърли Стамен.

– А ти можеш да добавиш “цицка” към стопанския ти речник.

– Да не забравяме за двузъбата мотика – продължаваше да се смее Стамен.

– Хм – сви вежди Лъчезар, поглеждайки към едно от дърветата в ливадата – череши през юли?

– О, да, не го ли пише в твоите буквари? Хващай! – Стамен откъсна една вишна и я метна към устата на Лъчезар.

Той я улови с гордост, ала триумфа на лицето му бързо се смени с отвращение, кога я сдъвка и киселият вкус се разля в устата му. Изплю я на страни, откъсна друга и замери Стамен с нея.

– Това са вишни, глупчо, стават само за компот!

Лъчезар се усмихна лукаво, набра една шепа и се затича към него. Метна се отгоре му и ги размаза по главата му. 

Кога стигнаха до кофите при кладенца, двамата се спогледаха, задъхани, миришещи на плодово мляко.

– Ще ми поливаш ли? – Стамен си свали ризата и я хвърли я в лицето на Лъчезар. – Дай я на леля Бонка, да се опита да я изпере, щото, ако я види майка оцапана с вишни, много ще ме хока.

Мириса на Стамен, пропит в ризата, примесен с вишни, нахлу в ноздрите на Лъчезар и в миг го отнесе в нов, вълнуващ свят. 

– Майка ще я изпере, не бери грижа. Тоя я сгъна внимателно, докато Стамен се събличаше. После вдигна кофата върху бъчвата до кладенеца и се покатери върху нея, та да му полива от високо.

И там застана пред него Стамен, в цялата си прелест, ухилен до уши със сапун в ръка, само по долни гащета.

Лъчезар залитна над бъчвата.

– Няма да се къпеш с гащи, предполагам? – каза той, вдигнал кофата в готовност да полива.

Стамен повдигна една вежда, после скръсти рамене, обърна се с гръб към Лъчезар и си свали гащетата.

– Не е като да не си ме виждал преди.

Лицето на Лъчезар пламна. Той наклони ръба на кофата надолу и стоплената от слънцето вода се стече по широкия гръб на Стамен.

– Колко ви е разликата с Диляна? – заговори Лъчезар да разчупи последвалата тишина, докато Стамен се сапунисваше. Очите му в този момент се нуждаеха от котва на хоризонта повече от всякога. Навел кофата с постоянна струйка, той закова поглед върху кайсиевото дърво в техния двор.

– Три години – отвърна Стамен, – аз съм по-големият, ако не е станало ясно, ха-ха. – Ще ми сапунисаш ли гърба? – той вдигна сапуна над рамото си назад към Лъчезар, прикривайки се отпред с другата ръка.

Лъчезар положи кофата и пое сапуна с треперещи ръце. Клекна върху бъчвата и неумело го плъзна нагоре-надолу, без да е сигурен какво точно правеше.

– Я ме почеши, ако обичаш – помоли Стамен, – точно там, дето е сапуна – и нагласи гърба си като мечка, зачесана на ствола на дърво. – А там, по-силно, не се страхувай.

Пушек излизаше от ушите на Лъчезар. Той само се молеше пръстите му да не издадат по някакъв начин трепета, който тресеше вътрешностите му. Остави сапуна на страна и се концентрира усилено да възвърне контрол над гласа си, над движенията си, над тялото си, ала една част от него по предаде безпощадно. Грабна кофата отново и започна пак да полива, фиксирал поглед в кайсиевото дърво.

– Ти братя и сестри нямаш ли? – запита Стамен.

– Не, самичък съм. Докторите забранили на майка да има повече деца след мен. 

– Не си изгубил много. На мен Диляна само ядове ми създава. Залюбила се е с това момче овчарче, ама е малка още да се жени.

– И ти?

– Какво аз? – Стамен се обърна и Лъчезар впери поглед, където не трябваше.

– Не си ли залюбил някоя девойка? – смотолеви той неловко и му подхвърли кърпата, да се избърше.

Стамен му се усмихна, без да каже нищо. Нахлузи си панталоните набързо и грабна другата кофа в ръка. Прониза го със сините си очи и зачака.

– Твой ред!

– Мой ред за какво?

– Да ти поливам да се къпеш.

Лъчезар изтръпна.

– А, не, няма нужда, аз се къпах вчера – той скочи от бъчвата.

– Ама цялата ти глава е омазана с вишни… и мляко – погледна го озадачен Стамен.

– Аз всъщност трябва да тръгвам. Нашите ме чакат за вечеря. Ще се умия после у нас. До скоро! – той вдигна непохватно ръка за довиждане и се затича към изходната врата, оставайки Стамен с кофа в ръка и учуден поглед.

– Хей, забрави да вземеш ризата за пране! – извика Стамен след него, ала Лъчезар вече бе изпрашил. Той сви рамене, заметна ризата над рамо и се запъти към къщи с глуповата усмивка.

На следващия ден заваля. От сутринта, та чак до мръкване не престана. Ситен, постоянен, топъл дъжд, който изчезваше в недрата на жадната земя. Една съседска котка се приюти при стряхата под прозореца на Лъчезар и не престана да мяука и да оплаква дъждовния ден. Лястовичките писукаха омърлушени, неспособни да нахранят гладната челяд. А тавана в стаята на Лъчезар капеше ли, капеше в тенджерата, която майка му беше сложила, не далеч от леглото му. Предния ден баща му беше претърсил керемидите от другата страна на покрива, ала не достигна частта над стаята на Лъчезар преди да мръкне.

Лъчезар се показа навън и стъпи върху мокрите плочки с боси крака. Вдигна глава нагоре към небето и вдиша дълбоко. Ситните капчици се забиваха в лицето му и дразнеха всеки нерв. Той присви очи и отвори уста. Остави косата си да се намокри, тениската си да се намокри, дори пристъпи напред към пръстта, оттатък плочките, сега превърната в кал. Можеше ли дъжда да угаси огъня, който се разпалваше в слабините му от вчера? Той се повъртя малко под дъжда с разтворени ръце и си представи, че беше едно с небето над него. Пръстите му се плъзгаха, мокри, по невидима повърхност. Не, не беше невидима. Той я докосваше и съзерцаваше по-ясно от всякога. Бе кожата на гърба на Стамен, хлъзгава и топла и пулсираща с живот. 

Той погледна към техния двор и си въобрази за момент, че Стамен беше там, зад оградата. Че го наблюдаваше, скрит в листата на някое от дърветата. Щеше ли да му се обади? Щеше ли да се присъедини към него и двамата да се завъртят мокри под дъжда?

Лъхна вятър и кожата му настръхна като кожата на оскубана кокошка. Тръсна главата си наляво-надясно да изгони капките от кичурите си, па сви ръце до гърдите си и зацапа обратно към къщи.

На другата сутрин слънцето изгря на безоблачно небе. Лястовичето пеене го събуди по-рано от обичайното и го прикани да излезе навън и да се порадва на ведрото утро. Той бутна капките от една роза на храста и вдиша дълбоко. Плична си малко вода на очите, нахлузи джапанките и окуражен от обещаващото утро се запъти към къщата на Стамен. 

На вратата се спря, върна се до стаята на родителите си, откъдето отмъкна една от новите бели ризи на баща си и тръгна отново.

Когато излезе на пътя, обаче, видя високата осанка на Стамен в гръб, запътен нагоре към гората, и се затича към него да го догони.

– Хей, почакай! – извика той, размахвайки ризата в ръка. 

Настигна го задъхан и му я подаде. 

– Това е за онзи ден, дето орезелих твоята. Може да ти е малко тясна на гърба, но е нова. Пробвай я.

Стамен пое ризата и кимна.

– Къде си тръгнал?

– За гъби. След вчерашния дъжд гората ще е пълна – той вдигна платнената чанта, която държеше в ръка.

– Ще ме вземеш ли с теб? – попита Лъчезар с неустоимо изражение.

Стамен го погледна изпод вежди, па му направи знак с глава да го последва.

– Чакай, ще се върна първо да обадя на майка, та да не се притеснява – Лъчезар се обърна и хукна назад.

– Да беше взел ризата наобратно поне… – той въздъхна и я мушна в чантата си.

– Виж, нося чанта да бера гъби и аз – каза Лъчезар с усмивка, когато се върна при него. Двамата поеха към гората рамо до рамо.

– А познаваш ли кои са ядливи и кои – отровни?

– Естествено, учили сме ги всичките в часовете по биология – каза с цялата си академична увереност.

Стамен поклати глава престорено.

– Но ти нали ги познаваш – усмихна се Лъчезар, – ако не съм сигурен за някоя, ще те питам.

– Най-добре!

След като повървяха малко Стамен го попита:
– Беше ли страшно?

– Кое?

– Бомбардировките… бяха ли страшни?

Лъчезар сви вежди. Продължи да крачи до него, чудейки се от къде да започне.

– Никога не бях чувал толкова силни тътени преди – отвърна той – като шума на десет гръмотевици наведнъж. Но гърма, колкото и силен, трае само секунди, страшното иде след това. Когато видиш разрухата на другия ден по светло. Сгради, сринати до земята; познати фасади – обезобразени; всичко затрупано в прах и разбити на парчета тухли и керемиди. Жените, плачещи пред разрушените си домове; деца, които изкопават играчките си изпод останките. Но и това не е най-лошото. Най-смразяваща е несигурността, която витае във въздуха, мисълта, че през идната нощ всичко това ще се повтори.

Стамен поклати глава.

– Когато те ужили оса за първи път, боли – продължи Лъчезар, – но повече те яде усещането всеки следващ път, когато чуеш бръмчене. Чувстваш жилото, без дори да се е забило.

– Мислил ли си да пишеш?

– Моля?

– Имаш дар с описанията. Можеш да списваш статии към някой вестник. 

– Вестник? – възмути се Лъчезар и вирна нос – Аз ще съм капитан на цяла армия един ден, не някакъв си журналист. Отечеството трябва да се брани. Ти я кажи, поемите на Ботев ли ни избавиха от турците, или пушката му?

– Руснаците – отговори Стамен.

Лъчезар се засмя и добави:

– Пушките на руснаците, не Войната и Мира на Толстой. И сега сме във война с тях, което е напълно безсмислено.

– Ти да не си русофил?

– А ти не си ли?

– Аз съм любител на селото и на животните, не на руснаците – каза Стамен. – Ако питаш мен, в политиката няма милост, всичко е чист интерес. Или по-скоро да кажа, мръсен. Избавиха ни от турците, казваш, но в момента, в който поискахме да обединим българските земи и да станем велика сила, ни обърнаха гръб и оставиха съседите ни да ни нападнат. Човеците са зли и алчни – той се огледа наоколо, погледна към Лъчезар и продължи. – В природата, от друга страна, има разум. Дори най-върлите животни се отнасят милостиво едно към друго и пият вода от същия вир по време на суша, без да се бият. Аз съм виждал коза да отглежда агне като свое. Ти май хич не гледаш за гъби – Стамен се спря и му се усмихна, – вече подминахме три.

Лъчезар се огледа наоколо.

– Бях се концентрирал върху това, което казваш и не гледах.

– Винаги имаш извинение за всяко нещо, нали?

– Даже, понякога, две-три и се чудя, кое от тях да използвам – ухили му се Лъчезар. Той бутна Стамен закачливо като минаваха под клонките на един габър. 

Стамен го блъсна по рамото в отговор, но не премери силата си и го повали на земята.

– Добре ли си? – наведе се загрижен над него и му подаде ръка.

– По-добре отколкото си мислиш – рече Лъчезар,. Грабна ръката му, ала вместо да се изправи, вдигна крак нагоре към корема на Стамен, разбалансира го и го стовари в листака до него. 

– Не е зле като за някой, който още не е ходил войник! – засмя се Стамен.

– Ти пък само им кажи, че петдесет и пет килограмов като мен те е повалил на земята и ще си подпишеш отпусното завинаги.

Двамата се изправиха и изтръскаха листата от дрехите си. Стамен посочи с ръка:

– Три крачки напред и те чака една сърнелка.

– А на теб не ти убягва нищо, май, а?

Стамен сви рамене чаровно, както винаги правеше. Даже Лъчезар беше започнал да имитира това му движение.

– Просто съм наблюдателен, това е.

– И каква тениска носех вчера?

– Вчера не се видяхме.

– Онзи ден, тогава?

– Зелена.

Лъчезар се усмихна доволно. Значи, все пак Стамен му обръщаше внимание. Посегна да откъсне гъбата, ала Стамен клекна до него и ръката му го възпря.

– Нали каза, че е сърнелка? Да не ме пращаш случайно за отровни гъби?

– Не е това – Стамен извади едно джобно ножче и отряза стеблото на гъбата над земята. – Никога не се изкореняват, та да израснат след това отново. Режат се с ножче. Май дойде неподготвен за часа по гъбология? – той размаха гъбата пред носа на Лъчезар и я пусна в торбата му. – Все пак ти благодаря за сляпото доверие – усмихна се той самодоволно, изправи се и се насочи към следващата гъба, която Лъчезар също беше подминал, без да забележи.

– Състезание, кой пръв ще напълни торбата с гъби?

– Давай напред – подкани го Стамен. – Аз само ще вървя след теб и ще обирам всички, които пропускаш и пак ще те надмина.

Лъчезар го сръчка закачливо с лакът.

Не бяха напълнили торбите и до половината, когато обещаващото от зори безоблачно небе се свъси и тежки сиви облаци го покриха от запад. Духна лек вятър и заваля. Отначало листата над тях ги прикриваха от капките, но скоро дъжда се усили и започна да ги мокри.

– Ела насам, знам едно място, където да се скрием, докато премине – Стамен му махна с ръка и двамата тръгнаха по една пътека. 

Ризите им вече подгизваха, затова усилиха крачка над хлъзгавите листа под краката им. От време на време Стамен поглеждаше назад да се увери, че Лъчезар го следваше. Около тях дъжда се усили. Плющеше безмилостно по листата, по гърбовете, по лицата им. Лъчезар тичаше с широка усмивка и премрежен поглед. Ако вчера не успя напълно, то днес се почувства едно с гората и дъжда, едно с майката земя под него. С малката, но значима разлика, че този път не беше сам.

Стигнаха до заслона под една скала в гората, който едва ги побираше двамата, ала успяха да се скрият под него, задъхани. 

Пара се издигаше от ризата на Стамен, а под нея прозираха силните му гърди. В момент на възбуда, Лъчезар, пренебрегвайки всеки инстинкт, изскочи от заслона и започна да танцува с разтворени ръце под сипещия се порой.

– Ю-ху-ху-у, уау, ела при мен! – подкани той.

– Ти си ненормален, върни се на сухо!

Ала Лъчезар продължаваше да се върти като някой суфи, изпаднал в транс и от време на време му махваше с ръка да го последва.

– Не се срамувай! – извика му пак. – Няма нищо срамно да танцуваш под дъжда – той се върна до него, задъхан, после грабна ръката му и го дръпна. Трябваше му цялата сила, на която беше способен, за да помести Стамен дори сантиметър.

Стамен поклати отчаяно глава, па се спусна под дъжда и се завъртя около него, разперил ръце като някой орел.

– Мен не ме е срам от нищо – провикна се Стамен измежду капките. – Ти не се срамувай, че ти е малка каишката – закачи го той.

– Какво? – извика Лъчезар. – Каква каишка? – и се смееше, тичайки в кръг под пороя.

– Хайде идвай вече на сухо! – Стамен го дръпна за ръката и го застави да влезе отново под скалата. – Да не искаш да се разболееш?

– Не съм толкова хилав, за колкото ме мислиш – отсече Лъчезар, задъхан, ала не бе завършил изречението и ченето му затрака предателски. Той си съблече ризата, изстиска я и пак я навлече върху себе си, но дотогава цялото му тяло се тресеше като тополов лист. – Не – ми – е – студено, не се – притеснявай – за мен – зъзнеше той и се бореше да овладее неволния трепет на тялото си. Уви ръце около себе си и закрачи на място, за да се стопли. В един момент, обаче, усети силната ръка на Стамен, че го придърпа и гърба му се залепи за неговите гърди. Той инстинктивно потърси топлината му и се притисна още повече в него. 

И тогава времето спря. Всяка секунда се разшири до безкрая и той внезапно се почувства в безтегловност, обвит в топлата му прегръдка. Гърдите на Стамен бумтяха като печка и сгряваха изстуденото му тяло. Трепета на снагата му утихна, лека-полека и кръвта, която се беше изцедила от кожата му, се върна към лицето и ушите му. Остана така, притихнал, още няколко момента и почувства, че можеше да отпусне захапката си без зъбите му да затракат шумно. 

И сега? Трябваше ли да се отдръпне, след като живота се беше върнал в него? Това беше само жест от страна на Стамен да го стопли, нищо повече. Нали? След няколко момента на вътрешна борба, висящ между насладата и последните капки достойнство, които му бяха останали, той хвана ръката на Стамен и понечи да я повдигне от гърдите си. 

Не защото искаше, о, не, той би останал завинаги в прегръдката му, факт толкова неуморим, колкото влагата на дъждовния ден. Ала неловкото чувство насъбрано между гънките на мокрите им ризи като някой строг съдия го застави да се помръдне.

– Още не – прошепна Стамен до ухото му и го стисна без да му позволи да се освободи от него. – Не си се стоплил достатъчно – гласът му, топъл и плътен, вибрираше по гърба на Лъчезар и достигаше до пръстчетата на нозете му с палаво гъделичкане. 

Той се опита да се успокои и да се отпусне, да вдиша колкото се може повече от сладката близост, ала стражите в ума му тупаха нервно с оръжията си. Всяка следваща секунда така близо до Стамен заплашваше да го доведе то състояние, когато отделянето му от него щеше да е нещо невъзможно, непостижимо и изключително болезнено. Лъчезар бе кървав съсирек, току засъхнал, а Стамен – дълбока прясна рана. 

Той беше чоплил раните си преди. Кръв не го плашеше. Това, от което се страхуваше, бе, че отдавайки се на моментната наслада, отпускайки се в прегръдката на Стамен като птиче притихнало в пазвата му, беше признание. Самопризнание, което нямаше да може да отрече, че това, което той нарече просто чувства в началото, палави, наивни, любопитни, бяха пораснали и заплашили да превземат цялото му същество. Сближаването му със Стамен, вместо да ги угаси, имаше доста противоположен ефект. Лъчезар го беше обикнал, бе предал сърцето си на Стамен, тъй лесно, тъй неволно, както Левски се беше отдал на отечеството. Тази мисъл, че бе изгубил себе си в бляна по някой, който никога нямаше да му отвърне по същия начин, в миг го ужаси и застави на събере всичките си сили, на които беше способен и да се освободи от него. 

Той се изплъзна изпод ръката на Стамен и хукна през гората, несигурен къде беше пътя за селото, докато последните капки дъжд още се стичаше по буковите листа и падаха тежки по главата му.

– Хей, къде тръгна? – извика Стамен зад него и това бе последното, което чу, преди да се изгуби в гората.

Изминаха два дена.

Белият сметанов сладолед съвсем беше избледнял в ума на Лъчезар, а заедно с него и спомена за Николай, или пък мислите му за сива София. Съзнанието му ден и нощ рисуваше с цветове – оранжеви кайсии като загорелия врат на Стамен, червени малини като устните му. Цвета на очите му бе гора през юни примесена с буреносно небе, сламените му кичури даваха живот. Лъчезар не намираше миг покой между желанието си да види Стамен и страха си от това, което Стамен би направил, беше ли разкрил чувствата му. Беше утъпкал пътеката между къщата и кайсиевото дърво, но не посмя да се покатери нито веднъж, разубеждавайки се в последния момент с ръка, здраво стиснала клона.

– Искаш ли попара за закуска? – запита го майка му на следващия ден.

– Искам. Само не ѝ слагай толкова захар, ако обичаш.

– Следобед ще правя кекс. Набери ми няколко кайсии, моля те!

Лъчезар отиде до дървото и хвана плахо най-ниския клон. Този път имаше извинение. Беше тук по поръчка, не по собствено желание. Дори не беше помолил майка си за кекс. Набра се на клона и бързо се озова на върха на дървото.

Надеждата да съзре Стамен, дори за малко, лумтеше в сърцето му и го изгаряше отвътре навън. Как коси. Или пък как полива пипера. Как замахва с брадвата. Как… 

Внезапно се чу силно бучене и няколко самолета прелетяха в небето. Лъчезар ги разпозна веднага – немски модели изтребители. Един ден, той щеше да лети високо на един от тях. Щеше да наблюдава света отгоре, като Господните ангели. Един ден, щеше да бъде летец!

Лъчезар ги проследи, доде се изгубиха на хоризонта и погледа му пак се върна към ливадата на съседите, към Стамен.

Ала там, в съседния двор, се виждаха единствено прилежно оплевените посеви и овошките, повявани от вятъра.

– Да занеса ли едно парче на леля Пролетинка? – попита той майка си, кога къщата се размириса на печени кайсии.

– Този кекс е за баща ти, че има среща с шефа си от работа – отвърна Бонка. – Утре ще опека за нас и можеш да им занесеш – тя го погледна с любопитна усмивка – и ти откога се сприятели толкова с леля ти Пролетинка?

– За какво ще се среща с шефа си? Нали е в отпуск цяло лято – Лъчезар бързо отклони темата.

– Ще говорят дали може да остане тук до края на лятото, или ще трябва да се връщаме в София.

– Ако той трябва да се връща, ние с теб може ли да останем още?

– Е – учуди се тя, – че до миналата седмица не спря да ми мрънкаш колко ти липсва София. Мислех, че ще се зарадваш на възможността да се приберем по-рано.

Лъчезар се намуси, обърна се и излезе от стаята. 

Беше надвечер. 

Той отиде пак до дървото, положи ръка на ствола, набра се и се покатери на най-високия клон. Загледа се към небето.

На запад тънкият сърп на луната блестеше над гаснещия ден. От към стария орех се обади кукувица. Той вдиша дълбоко аромата на отминал летен ден. Мисълта да се върне в София и да диша въглещения въздух там внезапно му се стори налудничава. Да размени песента на лястовичките за тракането на трамвая, или пък мириса на пъпеш, напечен от жежкото слънце, за мастиления лъх на вестници по тротоарите на Витошка. Стори му се толкова чуждо и далечно, сякаш никога не бе живял там. Сякаш цял живот бе прекарал на село. 

Би разменил всичките безсмислени разговори с притенциозните си приятели, само за един следобед със Стамен. Стамен не отбягваше трудните теми и не се съгласяваше винаги с него, както лицемерно правеха останалите. Дълбоко в себе си Лъчезар усещаше взаимно разбирателство, което не познаваше с друг. Разговорите им бяха освободени от претенция, чисти, истински.

Стамен подлагаше на изпит истинността му. И Лъчезар копнееше за възможността да достигне още по-дълбоко в разговорите си с него. Когато погледите им се засичаха, той чувстваше, освен армията пеперуди в стомаха си, че зад не многословната му натура и добронамерен израз, нещо се спотайваше неизказано, нещо, което, Лъчезар подозираше,  Стамен искаше другите никога да не узнаят.

Вратичката към ливадата в съседния двор се открехна и прекъсна мислите му. Една сянка се промъкна тихо по дървените стълби към плевнята. Лъчезар го разпозна веднага. И сляп можеше да проследи очертанията на високата му, широкоплещеста снага.

Той бързо слезе от дървото, изтича тихо към стаята си, за да вземе фенерчето, и тръгна на разузнавателна експедиция. Какво ли правеше Стамен в плевнята по това време? Вълнението от възможната им среща биеше високо в ушите му, докато бавно притича пред открехнатата врата на стаята на родителите си и се изниза безшумно от къщата.

Той не мина през главната врата, а свърна нагоре към ливадите. Внимателно мина през бодливия тел, който разделяше имота им от полето и прескочи дървеното герме, озовавайки се в двора на леля си Пролетинка. Фенерчето вярно го водеше напред през шипки и къпини доде две искрящи факли блеснаха пред него, заплашителни, при което замалко не извика от уплаха. Разпозна, че бяха само очите на котка и се овладя. 

Стъпи на окосената ливада и го изгаси, та светлината да не го издава. Притича във вече безлунната нощ до дървените стълби към плевнята и бавно пое нагоре облягайки ръка на стената от кирпичени тухли. Реши да си събуе джапанките, та да стъпва още по-безшумно, ала бързо съжали това си решение, устисквайки допира с малките изсъхнали тревички и сламки, които гъделичкаха стъпалата му по грубата дървесина. 

Стигна тихо до горе, където малка вратичка от дървени летви го отделяше от плевнята. Намери я плътно затворена, ала през пролуките можа да види тъмната сянка на сламените бали наредени отсреща. Поогледа се и, като не видя никой наоколо, побутна вратичката деликатно и влезе. 

Тя изскърца леко, освободена от езичето, с което се крепеше затворена, но той я хвана бързо и я затвори отвътре. Ослуша се в тъмнината и остана така няколко секунди. Когато не чу нищо повече от лястовичето писукане под стряхата, тръгна напред да изследва плевнята. Мина от залата със сламени бали към другото помещение, където беше складирано сеното, стиснал фенерчето в ръка. Дървените дъски под краката му изскърцаха леко, докато продължаваше напред в непрогледната тъмнина. Стамен беше някъде тук, той беше убеден. 

Насочи фенера напред и рязко натисна копчето. Пред него се изправи стена от изсушена трева, прилежно нахвърляна чак до покрива. Няколко бали слама бяха наредени до стената от лявата му страна. Ала освен това, и тънката постелка от сено, която покриваше пода, помещението беше празно. 

Той изгаси фенера. 

Беше ли се объркал? Беше ли видял сянката на Стамен изобщо? За момент се разколеба, дали не беше позволил на фантазията си да нахлуе в реалността и да размъти съзнанието му. Той въздъхна, обърна се и пое назад към стълбите, засрамен, чувствайки се внезапно глуповато, че беше нахлул в плевнята на съседите си като някой крадец. Добре, че кучето им поне бе вързано на къс синджир.

Повдигна леко вратичката и понечи да я дръпне, кога една силна ръка го сграбчи около кръста и го повали в мекото сено. 

В миг се озова под тежката снага на Стамен. И ако не беше Стамен, щеше да я някоя мечка, понеже никога преди не беше в положение да не може да си поеме въздух, притиснат от нещо толкова тежко. Той натисна копчето на фенера и го насочи пред лицето си.

На педя от него, Стамен отмести погледа си, внезапно заслепен. Грабна фенера му и го заби в сеното до тях. 

– Хей, да не искаш да ме ослепиш – оплака се и се надигна от него.

Лъчезар си пое въздух и се изплъзна от хватката му. Дръпна фенера и пак го светна в лицето му.

– Какво криеш тук? Признай си!

– Какво крия? – Стамен отмести погледа си още веднъж и се огледа наоколо. – Пет каруци сено и двайсет бали слама. Само царевицата липсва. Изгаси тая простотия най-накрая, нищо не виждам от нея – той се обърна с гръб към Лъчезар и седна върху сеното.

Лъчезар изгаси фенера и седна до него, гузен. 

– Аз видях една сянка да влиза в плевнята ви и реших, че е крадец – каза той, чувствайки, че трябваше да оправдае някак присъствието си там.

– А на майка си обадили се, преди да тръгнеш да преследваш крадци? – жегна го Стамен с насмешка.

– Какво правиш тук по това време?

Стамен утихна в тъмнината около тях, като че ли обмисляше какво да отговори.

– Осъзнаваш, че се държиш като същински журналист, нали?

Лъчезар остави тишината да повтори въпроса му.

– Търся покой – отговори Стамен най-накрая. – По вечеря майка ми и сестра ми не спират да бъбрят и да клюкарят за това и онова и идва момент, когато не мога да ги слушам повече – той въздъхна. – Тук поне е тихо и мога да остана насаме с мислите си – той намекна думата насаме.

– И за какво мислиш? – продължи Лъчезар. – За някой, който не говори много, има доста мисли между ушите ти. Понякога трябва да ги споделиш, та да ти олекне.

– Ти пък сякаш го правиш?

– Аз не спирам да говоря – заяви Лъчезар.

– Това я вярно, но въпреки това пак не казваш много. След дълъг разговор си все така загадъчен, както в началото – силуета на Стамен ставаше все по-ясен, докато очите му привикваха към тъмнината. – Аз пазя сърцето си с тишина. Ти говориш много, ала никога не разкриваш нищо.

– Може би никой не го интересува, това, което пазя вътре. Може би никой не би го разбрал.

– Не, всеки не, – каза Стамен спокойно – но някой би – и остави тишината между тях да мъждука като топла свещ. 

Остави тишината да изговори всяко нещо, което нито един от тях не смееше да каже.

Писъка на една кукумявка отекна в нощта. Лек хладен ветрец полъхна от отвора на плевнята, който гледаше на запад. Последните тъмно-сини тонове багреха небето на мястото, където беше залязла луната. Кучето внезапно изръмжа, ядосано, на някоя бълха, после синджира му се провлачи по прага на колибката и то утихна под навеса. Лятната нощ пое стражата над Горски Горен Тръмбеш, огласяна от тихото стържене на щурците.

– Няма ли да ходиш да спиш? – Лъчезар разчупи тишината накрая.

– Аз понякога спя в сеното. Въздуха в стаята ме задушава. Може би ще нощувам тука тази вечер.

Лъчезар се поколеба, па накрая рече:

– Може ли да остана още малко? 

– Колкото поискаш – Стамен се изправи, нахвърли малко сено зад тях и се отпусна по гръб до Лъчезар, полагайки длан под главата си. Скоро дишането му се успокои, задълбочи се и се сля с песента на щурците.

Лъчезар се повъртя върху сеното, търсейки удобна поза. Така близо до спящия Стамен, нямаше начин да намери покой. Не и на една ръка разстояние от обекта на най-дивото си въображение. Ала мисълта да се отдели от него и да се върне в самотната си стая бе непосилна. Той легна на страна и се загледа в него, поемайки всеки детайл, който тъмнината около тях му позволяваше.

Нощната хладина се разля над селото, но в сеното под покрива на плевнята беше топло. Лястовичето писукане бе утихнало. Кукумявката пак се обади, самотна, ала този път никой не я чу. Невидими капки роса се появиха като разпръснати от невидими нощни феи по тревичките и цветчетата на полето, доде покриха цялата земя. В ранни зори пропя петел.

Утренните лъчи се промушиха през дървената ограда на плевнята в двора на леля Пролетинка и намериха Стамен по гръб на сеното в същото положение, както беше заспал. До него, Лъчезар бе забил глава в овалното му рамо, тялото му настръхнало, плътно притиснато до неговото, ръката му положена на Стаменовите гърди.

Лъчезар отвори очи, несигурен къде точно се намираше отначало, опитвайки се да се освободи от съня, който така сладко го беше погълнал и срещна очите на Стамен на една педя от неговите. Топлината на тялото му, до което се беше притиснал несъзнателно през нощта го грееше огнена и не му даваше да се откъсне от него. Той отритна мислите, които го унижаваха, затова че го беше прегърнал така безсрамно и се отпусна в насладата от близостта им.

Стамен продължаваше да го гледа в очите, без да помръдне.

По обичая си, Лъчезар разчупи тишината:

– Добро утро – издума той, без да се опитва да оправдае липсата на разстояние между тях.

Стамен мигна бавно.

– Сънувах, че… – Лъчезар се надигна леко и, пренебрегвайки мисълта, че дъха му най-вероятно миришеше на оцет, доближи носа си до носа на Стамен и го целуна по топлите му устни.

Стамен скочи като ужилен, захвърляйки тялото на Лъчезар на сеното.

– Аз, ти... Ти нещо си се объркал – смотолеви той задъхано, докато махаше сламките от косите си и си вдигаше панталоните още по-високо. – Аз не целувам момчета – той изхвръкна от плевнята и затупа по стълбите надолу по-бързо от палките на барабанист по барабана.

Лъчезар се отпусна върху още топлото сено, където до скоро двамата лежаха. Заграби още сено с ръка и го стовари върху себе си, доде се зарови напълно в него, като да се скрие от света. Сви лакти над главата си, засрамен, и заплака безгласно. 

Чувства. 

Тъпи, глупави чувства, които само усложняваха живота. Там в сеното, омазан в прашец и сълзи, той си обеща, че никога повече нямаше да позволи на сърцето си да го води където и да било. Още по-малко в плевнята на някакъв си прост, красив селянин. От сега нататък, това, което щеше да владее живота му беше разум над всичко останало. 

Той се промъкна, незабелязан, обратно в стаята си и по-късно този ден, настоя пред майка си да се върнат в София, заедно с баща му, при все, че тя го беше уговорила, двамата да останат до края на лятото. 

ЧАСТ 2

Такъв резил значи. Три седмици да го плеви и да го полива, а тая градушка да мине и за две минути да съсипе целия му труд. Стамен се наведе и внимателно прокара пръстите си по начукания пипер, па откъсна пострадалите чушки в едно ведро и ги хвърли на кокошките. Поне тези дето бяха изотдолу, под листата, бяха оцелели и той се надяваше да пораснат достатъчно, та майка му да прави лютеница следващия месец. 

Стамен набра малини в една кошница и ги остави на външната маса, па си повдигна панталоните по-високо, нави ръкавите над лактите си и се зае да изчисти обора на кравите. Изрина тора с лопатата, наля вода в коритото и постла пода с нова, суха слама. После се отправи към кладенеца и бръкна ръка в кофите с вода, които беше оставил да се топлят. 

Поне една добра работа да свърши това слънце, дето изпичаше всичко и го принуждаваше да полива двора през ден. Той поклати глава доволно и си разкопча ризата. Плична си вода с една от кофите и започна да се сапунисва усърдно, понеже вече можеше да види нацупената физиономия на Магдалена, ако помиришеше и следа от оборски тор по него. Със затворени очи напипа другата кофа и я изсипа бавно върху себе си, отмивайки сапуна. 

От съседния двор една овца изпръхтя, като опасла стрък коприва.

Чакай малко!

Съседния двор беше празен от години. Той се обърна и впери поглед в разклатеното кайсиево дърво. 

Някоя птица ще да е било. 

Стамен си обу панталоните набързо и тръгна към къщи, отправяйки последен поглед назад, за да се увери, че никой не го беше видял.

– Майко, дай ми нова риза! – извика той. – Майко-о? Диляно, къде е майка?

– Отиде у съседите.

– Кои съседи? 

– Чичо Йордан и леля Бонка са се прибрали. Само ти ли не си разбрал?

Тя хвана мръсната риза от ръката му и я вдигна пред себе си. 

– Гледай значи, една бяла риза не ти остана – закахъри се тя. – Така ми ги даваш, все едно си се въргалял с прасето в кочината. Незнам какъв сапун може да изпере тея петна.

– Набрах малини за компот – каза той, докато си закопчаваше новата риза.

– А, тя майка ще ти се зарадва – отвърна Диляна саркастично. – Ти, какво? При Магдалена ли отиваш?

Стамен я погледна и кимна утвърдително.

Диляна зацъка с език. 

– Не ме слушаш като ти казвам, че това момиче само те върти на пръста си.

Ала Стамен беше зает да бере рози от градината и дори не се обърна, докато тя приказваше. Той прилежно отчупи бодилите от всяко стебло, дори мъничките по връхчето, па остави ножицата, надяна си калпака и тръгна.

На пътната врата го засече майка му.

– Къде с тея рози? Пак ли при Магдалена?

Стамен кимна, лицето му устремено, бузите румени като розите, които държеше в ръка.

– Скоро да си дойдеш, че съм канила Данчо и Бонка на гости за вечеря. Тамън ще се запознаеш с тях. Водят и сина им Лъчезар. Айде да не липсваш от масата, ако обичаш!

Стамен кимна отново изпод калпака и отпраши по пътя към центъра на селото, където на видно място се издигаше къщата на кмета. Стигна до голямата порта, ала вместо да влезе направо, зави зад оградата и се мушна през процепа на плета откъм ливадата, където Магдалена обикновено седеше по това време. Той на всяка цена избягваше срещата с баща ѝ, особено след съдбоносния ден, когато кмета го беше заварил по без риза в леглото на Магдалена.

И там седеше тя, на люлката под сливовото дърво като някоя самодива, излязла да се сбогува със слънцето преди залез. Гъстата ѝ буйна коса, обуздана на гърба ѝ в дебела плитка, окичена със синчец, попиваше последните слънчеви лъчи. Той се приближи на пръсти зад нея, сграбчи я с една ръка и изправи букета пред лицето ѝ.

– Ах, че ме изплаши, Стамене – извика тя, па го хвана за мишницата и заби пръсти в мускула му.

Стамен се наведе над шията ѝ и я целуна по бузата.

– Какво прави най-красивото момиче в селото по залез? – запита я той нежно, докато тя помирисваше розите.

– Нали ти казах, да не ми носиш цветя. Татко пак ще разбере, че си идвал – тя извъртя очи към него.

– Нима не заслужаваш най-красивото от моята градина?

– Заслужавам го – каза тя и захапа устните на Стамен.

Когато най-сетне го пусна, положи ръцете му на раменете си и рече:

– Разплети ми косата!

Стамен коленичи зад люлката и покорно започна да разплита косата ѝ и да пуска на земята малките сини цветчета, така умело сплетени в нея. Стигна чак до горе и русата коса на Магдалена се разля като златна река по гърба ѝ.

– Сега ми масажирай малко главата!

Стамен вчеса пръсти в гъстите ѝ къдрици и заговори:

– Миналата година в стадото имаше само черни кози, но им се родиха няколко бели близнета. Тази година отделих белите от черните и забелязах нещо много интересно. На бяла коза и бял пръч им се раждат само бели козлета, ала на черна коза и черен пръч рожбите не само черни. От време на време им се раждат бели козлета. Как го обясняваш това?

Магдалена вдигна очите си нагоре, после премести ръката му на мястото над ушите си и рече:

– Ей тука, ако обичаш, а така.

Стамен продължи монолога си:

– Много ми е интересно как работи цялото това нещо. Ако можехме да го разберем, можеше още по-лесно да подбираме животните – кое за мляко, кое за месо. Казват, че белите кози дават повече мляко, а месото на черните е по-крехко.

– Ох, много ми е интересно разговора за животновъдство, но съм вече толкова уморена – тя му се усмихна съблазнително. – Хайде заведи ме до стаята ми – хвана ръката му и я придърпа към кръста си.

Стамен погледна към кметската къща и се поколеба.

– Аз ще ходя – стъпи той крачка назад, – че имаме гости тази вечер и не мога да укъснея.

– Какви гости? – повдигна очи Магдалена.

– Съседите, дошли са си от София. От години не са идвали, дори не ги познавам – отвърна Стамен.

– Е, значи няма да им липсваш – усмихна се тя. – Хайде ела де, само за малко – и заметна косата си назад, разголвайки шията си.

– Ще тичам, пък някоя друга вечер ще остана повече – тоя я целуна набърже по бузата, обърна се и изчезна през оградата така безшумно, както се беше появил.

Влезе в къщи само минутка след като гостите бяха пристигнали и умело отбегна укорителния поглед на майка си, зает да ги здрависва за добре-дошли. 

Кога пое ръката на Лъчезар, усети нещо, което го накара да задържи погледа си върху по-дълго. Не беше модерната му тениска или пък късите му градски панталони, невиждани досега на село. Нито пък беше лъскавата му коса, вчесана назад със захарна вода, все едно че идваше от някоя гала вечер, нито вдигнатия му до небето нос. Не, беше нещо друго. 

Стамен имаше опит със животните. Той знаеше как агнетата не мируват, кога наближи вечер, да си дойдат овцете от паша, знаеше и как конете потропваха, когато бяха нервни и нещо ги плашеше. Или пък как кокошките замръзваха като умрели, кога ги хванеше между ръцете си. И извода, който си беше извадил, бе, че хората не бяха много по-различни от животните и, че едно ръкостискане казва повече, отколкото устните знаеха да изрекат.

Кога го здрависа, въпреки, че погледа му не трепна, той почувста мимолетен момент на притеснение, който само най-наблюдателното око би забелязало. Вярно, че громната му снага винаги всяваше респект у околните, дори първоначално смущение, ала тук имаше нещо повече. За миг погледа на Лъчезар бе като на куче, което не можеше да скрие вината си, при вида на наръфания цървул, размахан пред очите му.

Той седна на масата срещу него, решен да разгадае какво предизвикваше неуловимата тревога в госта му. И начина, по който Лъчезар отместваше очи към иконостаса зад главата му, когато погледите им се засичаха беше необоримо доказателство. Или си нямаха иконостаси в София, или момчето криеше нещо.

– С твоя баща едно време – заговори Пролетина на Лъчезар, – нямахме такива модерни игри като шах и дама. Ходихме по гьоловете да ловим жаби. Били сме не повече от десет-годишни. После се появи Дончо от съседната махала и татко ти така се сприятели с него, че повече не ме и потърси, все с новия си приятел излизаше – като че годините не бяха успели да заличат тънката обида в гласа ѝ. – Ние, викаха, мъжки работи вършим, ти ходи с момичетата венци да виеш. И не ме искаха с тях. Ала аз безотказно ги следвах, доде не им остана друго, освен да ме приемат в компанията си.

Стамен забеляза, как Йордан леко се изчерви, после се вторачи в Лъчезар, който ту поглеждаше майка му, ту баща си. Забеляза и остатъка от босилек, между предните зъби на Лъчезар и леко се усмихна. На босилека или на десетте косъмчета, които Лъчезар сигурно наричаше мустак и които, въпреки незначителния си брой, бяха прилежно подстригани и намазани с бащиния му одеколон, който и оттук можеше да помирише. Той присви вежди и се втренчи в него, по-внимателно. Това не бе босилек. Не, това бе люспа от кайсия… Очите му светнаха, кога най-накрая си даде сметка.

– Стамене – Йордан се обърна към него, – да вземеш да научиш Лъчезар на работа малко, че самичък с тоя двор няма да се оправя.

Стамен погледна Лъчезар. “Хванах те!” и без да откъсва очи от него каза:

– Ще го научим. Щом вече знае да се катери по дърветата, една мотика няма да му се опре.

Стамен почувста победата си в момента, в който Лъчезар пребледня. Не само, че разобличи шпионина, ами го накара и да се засрами. Беше във възторг от дедуктивните си умения. И, естествено, леко раздразнен от факта, че сега трябваше да си търси ново място, където да се къпе, необезпокояван от погледа на новите си съседи.

По-късно същата вечер, преди да заспи, той се свали ризата и се вгледа в огледалото на светлината на газената лампа. Майка му и сестра му си бяха легнали и къщата най-сетне бе утихнала. 

Мисълта, че Лъчезар го беше видял гол възбуди съзнанието му по нов, неочакван начин. За първи път се замисли за това, как изглежда от страни и как другите го възприемат. Той си свали потурите и наведе огледалото надолу. Стисна мишницата си в огромна буца и се усмихна със задоволство. После се завъртя и огледа рамото и гърба си в отражението. Колко ли беше видял Лъчезар? И беше ли му завидял? Сигурно се беше засрамил, ушите му пламтяха червени цяла вечер. В крайна сметка, не всички бяха мощни и силни като Стамен. Той погали наболата си брада, па окачи огледалото обратно на стената над мивката и се запъти, замислен, към леглото си.

На следващия ден, майка му го помоли да помогне на новите съседи с почистването на двора им, което Стамен прие доволно и използва като извинение да не ходи при Магдалена. 

Напоследък му бяха дотежали срещите с нея. Чувстваше ги повече като дълг, отколкото наслада. Въпреки, че беше кметската дъщеря. Въпреки, че беше най-хубавата мома в Горен Горски Тръмбеш. Въпреки, че всеки друг момък в селото би си продал душата за една нейна усмивка. Стамен обичаше да разплита косите ѝ и да си играе с тях между пръстите си. Обичаше, когато запяваше песен и тя му пригласаше. Обичаше да върви до нея през селото или да ходят заедно на черква и да чувства завистливите погледи на останалите. Ала откак бе позволил на страстите си да вилнеят необуздани онази злощастна вечер, нещо между тях се бе пречупило. Нещо в него се бе пречупи. Беше я направил завинаги своя, без да си даде сметка за идещите след това последици. Невинната отначало игра се бе превърнала в тежък товар за него. Беше я обезчестил. Беше открил гърдите ѝ и беше положил ръце на тях. И на всичкото отгоре баща ѝ ги беше сварил в този момент и още повече запечатал вината на сърцето му. Ще не ще, трябваше сега да се ожени за нея, щото кой друг би взел момиче, чийто гърди бяха открити преди това от друг?

Женските гърди са тайна, която трябваше да остане такава. Като най-святата светиня. Като старо вино, скътано на хладно, запазено за специални случаи. Не като мъжките, които, противно на тях, свободно събираха слънчевите лъчи. В тях нямаше срам, напротив, колкото повече ги переше някой, толкова по-мъжествен изглеждаше.

И това го учуди много, понеже Лъчезар пазеше своите като съкровище. Както момичетата правеха. Дори в най-големия пек, когато солените капки се стичаха по нежната кожа на шията му и попиваха в памучната материя, той не понечи да си свали модерната тениска. Сякаш беше някоя ризница, прикриваща крехката му същност.

Стамен му се дразнеше, необичайно много за някой, който току бе срещнал и едва ли познаваше достатъчно, за да има за какво да го дояде. Вярно, че го беше шпионирал, докато се къпеше преди няколко дена, раздразнението от което още не му беше минало напълно, ала Стамен нямаше проблем с това да бъде видян гол. В крайна сметка нямаше от какво да се срамува. Лъчезар, от друга страна, сигурно се срамуваше. Затова вървеше загърнат като монахиня в тая непосилна жега. Не беше редно за мъж да е така свенлив.

Той го погледна изпитателно, докато се бършеше след банята си – омазаната му от вишните уста, щръкналата коса, след като го беше разрошил, още миришеща на мляко, мръсотията по дясната му буза, където го беше пляснала опашката на кравата – и зачака Лъчезар да започне да си сваля дрехите. Скоро щеше войник да ходи, беше му време да свиква. И Стамен щеше да му даде първия урок.

Противно на добронамерения му вид, той притежаваше способността да кара хората да се чувстват неудобно и да използва слабостите им срещу тях. 

Беше убеден за причината, заради която Лъчезар се срамуваше да се съблече. Беше му малка оная работа. И затова се беше подготвил с цял инвентар от подигравки, с които щеше бавно да го залива, докато му поливаше вода да се изкъпе. Първо щеше да го увери, че няма от какво да се притеснява, понеже нямаше нищо, което да се види с невъоръжено око. После щеше да го попита дали е сигурен, че иска да иде войник с такава пушка. И накрая щеше да го посъветва, че пипера се полива ежедневно за да расте, и да намекне, че той май е пренебрегнал неговия.

Ала възможността да го подготви за казармата го подмина, след като Лъчезар се беше врътнал и избягал от присъствието му с пламнали уши. Малък дявол. Беше се изнизал без дори да вземе омазаната с вишни риза с него.

Теорията му беше правилна, тогава, поведението на Лъчезар го беше доказало. С привидна усмивка на задоволство, Стамен хвана ризата си и сапуна и закрачи обратно към къщи. Това обаче, което не беше предвидял, бе любопитството, което остана загнездено в него, как точно изглеждаше Лъчезар. Без тениска и гащи.

– Още малко и ще забравя как изглеждаш! – оплака му се Магдалена на следващия ден, когато Стамен я посети по вечеря. Беше изминала цяла седмица от последната им среща.

– Е, сега де! Знаеш как е лятото, все има работа на полето – усмихна се той грижовно и я поглади по лицето с гърба на дланта си. След толкоз време му беше домиляло за нея. – Днес вали и съм при теб.

– Нова прическа?

Стамен плъзна пръсти по захаросаната си назад коса, опръскана от ситния дъжд, който не преставаше да пада около тях.

– Софийска мода – усмихна се той и седна до нея под навеса на огромната порта.

– Диляна ми каза, че си имаш нов приятел.

– Ха, нов приятел – изсмя се Стамен, – ако го чуеш само как говори. “Подай ми двузъбата мотика,” вика. Няма такъв образ. Само се перчи със столичанското си самочувствие.

– Я ми размачкай малко раменете! – нагласи се Магдалена с гръб към него.

– Толкова е нафукан и се мисли за голямата работа, ама една крава не може да издои – усмихна се той, докато си спомняше неловките опити на Лъчезар. – Само философства за това и онова, ама ако го видиш как държи мотиката, ще се спукаш да се смееш. Хваща я, като че ще се обърне и ще го ухапе. 

– А-там, малко по-нагоре – тя загреба коса с ръка и я събра пред шията си, оголвайки дясното си рамо.

Стамен продължи да я размачква, погледа му отнесен из короната на стария орех, която се сливаше с дъждовното небе.

– Умен е иначе и е изчел една купчина книги, това му го признавам. Ама му липсва реален житейски опит. Те тези градските момчета, като че в изкуствен свят живеят. Само една година му трябва да работи до мен на село и ще стане човек от него.

– Хм, София – замисли се Магдалена, – аз така си мечтая за модерните магазини в София. В халите имало коприна чак от далечния изток – тя се обърна назад и го погледна с блестящи очи. – Представи си ме в рокля от небесно-синя коприна. Ти не би ли искал един ден да живеем в града?

Стамен си се представи, за момент, с костюм и вратовръзка и фрак на главата, може би с тъмно-син елек и златни бутони, там някъде по Витошка, вървящ с Магдалена под ръка към Света Неделя и се усмихна. Образа му беше също толкова смешен, колкото Лъчезар, облечен в модерната му тениска на нивата, държащ мотика.

– Чуй! – рече той и двамата се заслушаха в крякането на жабите в топлата юлска вечер. Ветреца повяваше листата на големия орех насреща и тяхното шушукане се сливаше с цопкането на капките по гладкия калдаръм пред кметската къща. – Не бих заменил нашето село за нищо на света.

След кратка пауза, Стамен продължи да я масажира нежно и чак сега забеляза оголеното ѝ бяло рамо. Усети едно стягане в корема си и си представи, как се навежда и целува нежната ѝ кожа. Ала бързо се овладя и отправи очи пак напред.

– Лъчезар постоянно говори за разни модели самолети и бомбардировачи, ама го е страх от паяци – засмя се той отново. – Можеш ли да си представиш? Баща му има разни въжделения за него сержант да става и го е записал в младежкия военен клуб, ама ако армията ни наистина е водена от такива като него, Бог да пази майка България.

– Оф, стига си ми приказвал за тоя Лъчезар! – смъмри го Магдалена. Обърна се към него и го погледна с жални очи, смекчавайки тона. – Целуни ме!

Стамен, само това и чакаше да чуе. Впи устни е шията ѝ и започна да я целува надолу към ключицата и рамото. Стисна ръката ѝ по-силно и едвам се овладя да не я захапе.

Магдалена се изправи, хвана главата му между ръцете си и го целуна по челото.

– Пак си помисли, дали не искаш да живееш в града някой ден – обърна се и бавно тръгна към къщи, поклащайки ханша си, оставяйки Стамен самичък пред портата със слюнка в уста. И мокри гащи.

След малко той се изправи и тръгна обратно към къщи, лицето му разхладено от дъждеца. Той вчеса ръка в косата си и потрепна, когато капките се стекоха по гърба му. Ала в скута му, обаче, скрита, телееше жарава.

На следващата сутрин небето грейна по-синьо от коприна от далечния изток. Стамен стана от зарана, оправи си добитъка, па грабна една торба и тръгна нагоре по реката за гъби. Преди да беше прескочил потока, чу зад себе си гласа на Лъчезар. 

Не успя да скрие присмеха си, когато го видя да шляпа с жълтите си джапанки по пътя като някое пате. Колкото и да го намираше за досаден понякога, имаше нещо сладко в него, което не му позволяваше да му се разсърди. Дори след като му беше омазал единствената сносна риза по-предния ден с вишни.

– Хей, почакай! – извика Лъчезар. Стигна до него и му подаде една бяла риза, още закопчана с карфици за картона, около който беше сгъната. Той наведе глава срамежливо и му каза: – Това е за онзи ден, дето орезелих твоята.

Стамен пое ризата и огледа размера на яката. Замисли се дали да я приеме или да се направи на сърдит, ала в крайна сметка кимна утвърдително.

– Ти къде си тръгнал? – полюбопитства Лъчезар.

– За гъби. След вчерашния дъжд гората ще е пълна – той вдигна платнената чанта, която беше взел в ръка, очаквайки това да е края на разговора им.

– Ще ме вземеш ли с теб?

Последното което Стамен искаше, бе да варди малкия разлигавен гражданин, да не обере някоя отровна гъба, ала очите на Лъчезар светеха толкова радостно, че му домиля да му откаже и му направи знак с глава да го последва. А и може би щеше да му се отвори възможност да го спъне в калта или да му зарови муцуната в горските листа, ей-така, уж по невнимание. 

За момент съвестта му възрази и го запита от кога търси да се закача с по-малките от него, ала той бързо я смълча.

– Чакай, ще се върна първо да обадя на майка.

– Да беше взел ризата наобратно поне… – викна Стамен след него. – Малко акъл да имаш, ама на време да ти дойде – рече той, когато Лъчезар вече беше влезнал обратно в двора им.

След малко приятелят му се върна запъхтян и двамата поеха нагоре към гората. По клонките на габъра блестяха капки от вчерашния дъжд и отразяваха утринните лъчи във всички посоки. Тревата под краката им още мокреше и скоро джапанките на Лъчезар започнаха да жвакат, когато отлепяше петите си от земята. Не това беше, което разсейваше Стамен от приказното обкръжение около него, а думите на Лъчезар, които не спираха да се сипят от устата му като водопад. Въпроси, закачки, още въпроси, поредната горда хвалба за това какъв пилот щял да стане като порасне.

Стамен видя една гъба до един паднал дънер, но реши да си мълчи и да види дали Лъчезар изобщо щеше да я забележи. 

Не, Лъчезар бе улисан в поредната дискусия. От всичко, което казваше, май имаше силна политическа привързаност към руснаците. Стамен му се изненада. Не на русофилията, тя беше доста разпространена из градските среди. А на множеството теми, които искрено го интересуваха и за които можеше да говори като експерт. Как можеше някой да е толкова любопитен за света около него? И в същото време така непрактичен относно ежедневното битие? След около час бърборене с него, вече му беше минал мерака да го наказва, унижава, или пък да му се подиграва. След около час бърборене с него толкова се беше увлякъл в темите, които Лъчезар повдигаше, че не искаше разходката им да свършва.

И тогава рукна дъждът.

Стамен го дръпна инстинктивно и го поведе към една канара, която познаваше недалеч и която щеше да ги опази от пороя. И въпреки, че бяха доста омокрени, кога най-сетне се скриха, той не очакваше Лъчезар да изскочи обратно под дъжда и да започне да танцува.

Как не го беше срам? Не, това не беше упрек, а искрен въпрос. 

Лъчезар не можеше да се нарече мъжкаран и това отдаваше на градската му претенциозност и култура. Лъчезар дори не се опитваше да се държи мъжки, както Стамен би определил мъжкото поведение, ала при все това имаше огромно самочувствие. От къде? От кога увереността съществуваше без мускули или пък внушителна осанка зад нея? Стамен мислеше, не, той знаеше, че мъжете са корави и винаги се държат сериозно. И никога не показват слабостите си пред другите. И сега пред него танцуваше Лъчезар под дъжда и рушеше всичките му представи, които така внимателно бе изградил за това какво е да си мъж. Представи, в които бе вградил сам себе си.

– Не се срамувай! – извика му Лъчезар, – няма нищо срамно да танцуваш под дъжда!

Стамен не изтърпя и му извика да спре и да се върне под скалата, под предтекст да не настине. 

Не, не беше толкова загрижен за здравето на Лъчезар, колкото не можа да понесе отражението на част от себе си в танца на освободеното момче пред него. Част, на която беше забранил да съществува. Понеже вече беше станал мъж.

Лъчезар се спря пред него, уж подчинен на думите му, но го дръпна силно под дъжда и го застави да танцува с него.

Какъв срам. 

Лицето на Стамен поруменя, когато си представи как някой го вижда да се върти с разперени ръце и глуповата усмивка на лицето си. Ала единствените свидетели около него бяха големите капки дъжд, които заграждаха двете момчета като плътна завеса и се разбиваха с плясък върху земята.  Почувства се така неловко, забравил как да движи тялото си естествено и да заема пози, които разума бе нарекъл неприлични. Може би можеше да се отпусне и да не бъде мъжът в семейството за малко. А момчето. И се остави да бъде воден за ръката, докато се въртеше в кръг около него.

Той се загледа в настръхналата кожа по ръката на Лъчезар, покрита над лактите от прозиращата му риза. Прииска му се да го хване за яката, да я снеме от тялото му и да види как капките се разбиват по розовата кожа на гърдите му, никога не видяла слънце. Посегна към него, неволно, ала дал си сметка какво щеше да направи, го хвана за ръката и го дръпна обратно на сухо.

– Стига толкова! Да не искаш да се разболееш?

Още не се бяха скрили под скалата и зъбите на Лъчезар затракаха. Стамен не откъсна поглед от него, когато си свали ризата, да я изстиска от водата. Кожата му не беше розова, както си я представяше, а посиняла от студ, потрепваща от конвулсиите на тялото му. Заприлича му на бяло агне, току излезнало от утробата на майка си, потрепващо в студения нов свят около него. Той инстинктивно се присегна към него и го загърна в прегръдката си, за да го предпази от елементите и да го сгрее. Щедростта му се простираше далеч над това да дава от труда и времето си на другите. Той би съблякъл собствената си дреха, за да завие мръзнещата душа. Само че в този момент, неговата риза бе толкова мокра, колкото и тази на Лъчезар. И единствента топлина която имаше, бе собственото му тяло.

– Не си се стоплил достатъчно – настоя той, когато Лъчезар се опита да се освободи от него. Все още чувстваше трепета на тялото му до своето. Кръвта се източи от главата му и слезе в слабините му, неволно. В миг той почувства как обгръща Лъчезар и го предпазва от всяка буря, която би се изляла над главите им. Как го брани от все-що би излязло на среща му и не позволява нищо да го нарани. В тоз момент, Лъчезар беше под негово покровителство и той щеше да го върне вкъщи невредим. На всяка цена.

И тъкмо си мислеше това, когато Лъчезар се откопчи от него и хукна напред, като че ли лудите го бяха обсебили.

– Хей, къде тръгна? – извика Стамен след него. – Аз просто исках да те стопля – рече, като че ли се оправдаваше. Но имаше ли от какво да се оправдава изобщо? Той грабна двете чанти с гъби и хукна след Лъчезар, устремен да го настигне и ако трябва да му се извини. За какво, и той не беше сигурен.

Обратно в селото, той потропа на пътната врата на къщата му, после я побутна, ала беше заключена. Надникна над оградата през пръските на дъжда, па като не видя никой, обърна се и се прибра вкъщи, да се преоблече със сухи дрехи.

– Майко-о – извика той от вратата, – нося гъби – стовари мокрите чанти на масата и се запъти към неговата стая. – Майко? – насреща му измяука домашното коте, просейки храна. – Нищо нямам за теб сега, миличко – той го погали нежно и го отмести внимателно от пътя си. Отвори сандъка и се разрови за суха риза и потури. – Диляно? – къщата отекна празна.

Стамен се съблече и тръгна на пръсти към мивката, където окачи мокрите си дрехи да се цедят, после закрачи обратно с боси крака към стаята си и стъпи на вълнения килим. Грабна една кърпа и започна да подсушава косата си. 

Образа на Лъчезар, треперещ в ръцете му, изникна неканен, докато се бършеше, и раздуха пламъка в слабините му. Той бързо отхвърли Лъчезар от съзнанието си, ала пожарът вече се беше разгорял. Остави кърпата настрана, събу мокрите си гащета и се отпусна върху вълнения килим на земята. Грубата постелка почеса гърба му и той започна да се мести нагоре-надолу като крава на телак. Впи пръсти в килима и остави чувството от досега с вълната да се разлее по тялото му и да слезе към седалището и бедрата му. 

Затвори очи и си представи Магдалена. Магдалена с разголено рамо. Магдалена с мокра прозираща риза. Магдалена с черна коса. Защо Магдалена би имала черна коса? Той се засмя сам на себе си. Протегна ръка към възглавницата от леглото, яхна я между краката си и се обърна по корем върху килима, търкайки гърдите си във вълнената постелка. Кръвта бушуваше из тялото му. Всяка следа от летния дъжд се изпари от кожата му и вместо това се обля в пот. 

Заровил глава във вълната, единственото, което чуваше у усещаше, бяха големите капки дъжд, да се разбиват по лицето му, докато той танцуваше, разперил ръце като орел. Корема му се стягаше и отпускаше над възглавницата, която стискаше трепереща между бедрата си като Лъчезар. О, не, не, не, какво правеше Лъчезар тук изобщо? 

Като Магдалена! Да, беше Магдалена. Тя беше сега до него, под него, а не Лъчезар. Лъчезар не беше под него. Лъчезар беше на раменете му. Ох, стига с тоз Лъчезар. Стига, стига, стига.

Вратата на стаята му се отвори внезапно.

– Бате, тука ли си? Няма да повярваш… – писъка на сестра му отекна в стаята, последван от вибрациите на блъснатата с трясък врата.

– Е, преобличам се, де, чукай преди да влизаш така – Стамен си навлече ризата и потурите и хукна след нея. – Никога повече посред бял ден! – закани се сам на себе си.

– Аз съм в несвяст! – въздъхна Диляна и заклати глава, докато белеше една ябълка на масата. – Какво видяха днес очите ми?

– Еми като не чукаш преди да влезеш, така става – Стамен погледна засрамен към пода.

– Не, бе, уф – махня тя с ръка, – голият ти задник едва ли се брои за новост. Безброй пъти вече те засичам да се къпеш на припек на кладенеца и всеки път ми се повръща – тя го погледна умилително, като че искаше да го предпази от това, което щеше да последва.

– И какво толкова си видяла? – той я погледна с повдигната вежда.

– Искам да знаеш, че не съм клюкарка – започна тя, увъртайки – ала ако това се узнае, хората ще говорят. 

Стамен си помисли за малкия танц, който бе изиграл под дъжда с Лъчезар и ушите му пламнаха.

– Казвам го само на теб, дори на майка няма да спомена – продължи тя да трупа напрежение. – Но ако го чуеш от друг, да знаеш, че не е излязло от мен.

Той я хвана за раменете и я разтръска нетърпеливо.

– Изплюй камъчето най-накрая!

– Видях Магдалена да се целува с Пенчо Станков под стария орех.

За момент на Стамен му причерня.

– Сигурна ли си, че беше тя?

Диляна кимна утвърдително.

Стамен изхвърча от къщи и закрачи нервно към работилницата, където намери голямата заточена брадва, още неизползвана това лято. От очите му изскачаха гръмотевици, кога се огледа в лъскавото острие. Той се скри зад овчите кошари, където се търкаляха стари, изкривени черешови пънове, и започна да блъска по тях с всичка сила, доде острието на брадвата се затъпи. Кога я хвърли на земята, всичко около него беше останало в трески и разпиляна дървесина.

Той си плична малко студена вода на лицето. С едно малко гребенче внимателно заглади косата си със захарен сироп и погледна огледалото, което го увери, че желанието му да удуши Магдалена между пръстите си не можеше да се забележи в очарователните черти на лицето му.

Откъсна една роза с множество тръни по стъблото и, без да ги очисти, хукна към кметската къща.

На вратата го срещна начумереният поглед на баща ѝ.

– Вашто поколение срам няма – измрънка той недоволно. – Забранил съм ти да виждаш Магдалена, без аз или майка ѝ да сме там. – Че само безчинстваш.

– Аз ида да искам дъщеря ти за жена! – заяви Стамен наперено.

Лицето на кмет Ставри омекна. Той се отмести леко и направи път на Стамен да мине.

– Дошъл ти е акъла в главата, най-сетне – той замахна с бастуна си към стаята на Магдалена. – Ако още веднъж те сваря без дрехи преди да сте се взели, ще ти счупя главата ей с тоя бастун.

Стамен сведе поглед, подмина го бърже и почука на вратата на Магдалена.

– Влез де – подкани тя от вътре, ала като го видя, че е Стамен, лицето ѝ придоби сериозен поглед.

– Какво прави моето цвете в този мрачен ден? – той застана пред нея, с усмивка на лице. Заглади косата ѝ зад ухото и ѝ подаде розата.

Магдалена отвърна глава настрани.

– Пълна е с бодли!

– Ала е красива като теб – рече Стамен и се вгледа в нея, за да разгадае какво се криеше в сърцето ѝ. Може би се радваше да го види. Може би бе дочула разговора му с баща ѝ и сега се срамуваше да го погледне в очите. Може би Диляна се беше объркала все пак. Той се наведе и я целуна страстно по бузата.

Стамен познаваше животните. Познаваше, кога седяха кротко, ала всичко, което искаха, бе да се измъкнат от ръцете ти и да избягат надалеко. Като котка, уловена и заставена да изтърпи галещите ръце на малко дете. И в този момент Магдалена се държеше като такава. Преди да продължи да я целува надолу по шията, преди Магдалена първа да се отдръпне, той се изправи и ѝ се усмихна неловко.

– Липсваш ми – каза той. – Всяка вечер като си лягам и всяка сутрин, когато ставам не спираш да ми липсваш. Искам те до мен. Завинаги. Искам те като луна в безлунна нощ – той хвана ръката ѝ и погледна надолу, внезапно притеснен от необичайно поетичния си тон. – Магдалено, омъжи се за мен!

Тя повдигна очи и го погледна предизвикателно.

– Много красиви думи – каза тя нежно. – Май новият ти софийски приятел ти е дал някой и друг урок как да говориш на момиче. Тя дръпна ръката си от дланта му и я положи на рамото му. – Проблемът е, че ако ми го беше казал в началото на лятото, когато… – сега беше неин ред да сведе глава застрамено, – тогава сигурно щях да ти повярвам.

– Стамене, нямаш си представа, колко исках да ме искаш. Колко се надявах, че един ден ще се оженим, не защото нямаме друг избор, а защото наистина ме желаеш. Защото ме жадуваш, както аз те жадувах. Ала ти ме откри и се отегчи от мен. И ме намрази.

– Това, което най-много ме заболя, бе, че ден след ден ми носеше цветя и се преструваше на влюбен, ала любовта ти бе угаснала.

Стамен заклати глава, инстинктивно отричайки, това, което чуваше.

– Не говори така, Магдалено, не е вярно. Аз те искам все така, както първия ден, кога очите ми те съзряха.

– Няма нужда да се преструваме повече – отсече тя. – Аз говорих с майка и татко и им разказах всичко за оная нощ. Не съм обезчестена, Стамене, аз съм все още девствена. И те освобождавам от каквато и да било претенция. Свободен си да любиш, която си поискаш. Не си длъжен да се жениш за мен.

– Няма друга на света за мен, Магдалено, кълна ти се, че само тебе искам – той стисна лицето ѝ между ръцете си и насили устните им една в друга.

Тя се дръпна.

– Миришеш на гъби – рече му безчувствено. Стана и излезе от стаята,  оставяйки го коленичил на пода.

Стамен я искаше. Не я искаше, когато беше задължен да я вземе, но сега, когато тя го бе освободила от каквото и да било очакване, единственото, за което копнееше, бе да се затича към нея и да зарови глава в гърдите ѝ. И тя да го прегърне, все едно бе малко момче.  Ала беше вече твърде късно. 

Диляна не се беше объркала. Магдалена бе залюбила друг. 

Той вървеше в здрача бавно към къщи с една огромна буца, заседнала в гърлото му. Последното, което можеше да понесе в този момент бяха разговорите и въпросите на Диляна и на майка си. Той не вярваше, че сестра му щеше да удържи на думата си и да не ѝ го обади.

Кога се прибра, той наточи една бутилка вино от бъчвата и се качи в плевнята, където се зарови в сеното. Прегърна бутилката в пазвата си и така, без дори да я отпуши, заспа заровен в сеното.

– Не можеш така да го оставиш този пакостник, да ти отмъкне момичето – настояваше майка му. 

Диляна не се беше устискала в крайна сметка и бе разказала на майка им, що бе видяла. Цял ден двете го дебнеха, за да го заговорят, но той умело им се изплъзваше. Цял ден гладува, за да избегне този момент, но накрая глада надви и той влезе в къщата, за да вечеря.

– Майко, това си е моя работа, остави ме на мира.

– Ама не може така да ти подкопава достойнството. Цяло село знае, че Магдалена е твоето момиче, той да не се е изсипал от небето? – очите на Пролетина блестяха. – Ами ако го прави нарочно, за да се заяде с теб за нещо? Те момичетата лесно се лъжат. Аз затова ти казвам, че е време да се задомите вече с нея, та да сложиш край на такива истории.

– Магдалена е свободна да прави каквото си иска, ние дори не сме сгодени. – той бързо тъпчеше боба със зеле в уста, та по-скоро да се махне от масата.

– Мен русите ѝ коси не могат ме излъга – намеси се Диляна. – Това момиче ми миришеше на гнило още от самото начало и след това, което видях, нищо не може да ми промени мнението. Ама Стамен нали не гледа по-далеч от оная си работа – види едни гърди и изплезва език.

– Недей говори така на брат си – сопна се майка им.

– Диляна завижда, щото никой в село не иска да се целува с нея – Стамен се узъби с пълна уста.

Тя му стрелна гневен поглед.

– Не знам, защо изобщо ти казах. Един ден като ти тури рогата ще дойдеш да ми ревеш, ама тогава ще те пратя по дяволите.

– Престанете вече – прекъсна ги Пролетина. – Стамене, опитай се да оправиш тая бъркотия, майко, преди да се е разчуло и да сме станали за смях пред селото. Намери го тоя Пенчо и го натупай с някой-друг шамар – реши тя проблема набързо.

– Отивам – Стамен се изправи, върна си мръсната чиния в мивката и излезе от стаята, сключил вежди, дълбока бразда прерязала челото му. Грабна една газена лампа, пое котката под мишница и се запъти към единственото място, където се чувстваше свободен и необезпокояван от никого – плевнята.

Закачи лампата на стената и седна в сеното с ръка върху котката, ала тя се отскубна от прегръдката му и избяга.

– И ти ли ме изоставяш? – той се облегна на мекото сено, което още миришеше на мак и мента и въздъхна. Отчаян, отправи поглед през дървените решетки на отвора към полу-месеца, който току се скриваше зад Еренджиковия хълм на запад от Горски Тръмбеш.

Какви ли земи огряваше слънцето в момента, там далеч на запад? И какви ли хора обитаваха онези земи? Дали имаха същите проблеми като неговите? Имаше ли изобщо някой на този свят, който би го разбрал? Понякога самият той не разбираше себе си.

Пенчо Станков не беше проблема. Два юмрука и той нямаше да посмее да се доближи до Магдалена повече. Или пък така щеше да го насини, че нито едно от момчетата в село щеше някога дори да поздрави Магдалена на улицата. Обезчестена или не, тя беше негова. Ала искаше ли я? 

Естествено, че я искаше. По-красиво момиче в село, не, в околията дори, от нея нямаше. Тогава ако не искаше най-красивото момиче, какво искаше? Момче? Лъчезар? Как не? За първи път се засмя на мисълта, вместо да се ужаси от нея. Беше толкова налудничава, че заслужаваше присмех, а не цялото потене, което беше изразходил през изминалите два дена, откак го държа така близо до гърдите си в поройния дъжд.

Една сова се обади в тихата нощ. Месеца се скри зад хълма и потули селото в мрак. По-натам в шубрака на ливадата блесна една светулка. Чакай малко! Светулките не бутаха храстите по пътя си.

Стамен бързо угаси газената лампа и затаи дъх, загледан към двора. Една сянка, по-тъмна и от безлунната нощ, претърча през ливадата и се изправи до стълбите под плевнята. Може би Магдалена идеше да му се извини, разкаяна задето бе целувала Пенчо Станков? Или пък беше крадец?

Той се метна на гредата над сеното и зачака. Вратичката на плевнята изскърца и нашественикът закрачи тихо напред. Не беше Магдалена. Тя нямаше фенер. Той внимателно наблюдаваше отгоре, готов да скочи и да смачка от бой посмелия да нахлуе в пределите му. Той скочи върху натрапника и го повали в сеното с една ръка. 

И тогава светлината на фенера блесна в очите му, ослепителна.

– Хей, махни това нещо от очите ми – скара се той на Лъчезар. Гъвкавото тяло под него му беше познато. Хвана фенера с една ръка и го заби в сеното. Той почувства ускореното сърце на Лъчезар да бие силно срещу гърдите му и отпусна хватката си.

– Какво криеш тук? – запита Лъчезар нахално.

Много неща. Стамен криеше много неща в сърцето си и нямаше намерение да му разказва за ни едно от тях. Той се огледа наоколо и отговори сухо:

– Пет каруци сено и двайсет бали слама – и за да смени темата бързо, отвърна с въпрос: – А ти на майка ти обадили се, преди да тръгнеш да интервюираш хората из плевните им? –  той се обърна с гръб към него, не толкова от светлината на фенера, който още блестеше в очите му, а за да скрие лицето си. Не можеше да погледне Лъчезар в очите след всичко, което му беше сторил на ум.

– И какво правиш по това време в плевнята?

“Чупя зъбите на Пенко Станков, моля Магдалена да се омъжи за мен, а на теб ти смъквам ризата и… Това не е въпросът, многознайко, въпросът е какво ти правиш в моята плевня?”

– Крия се от майка и от Диляна. Понякога толкова дърдорят, че не издържам и излизам, преди да съм ги запратил по дяволите.

Лъчезар се засмя и седна до него. Най-накрая изгаси фенера и тъмнината ги погълна.

– Тук поне е тихо и мога да остана насаме с мислите си – добави той, без да знае, защо изобщо го каза. Мислите му бяха точно нещото, което се опитваше да скрие.

– Господин загадъчен – пошегува се Лъчезар.

– Истинската загадка тука си ти. След толкова време, аз все още не знам нищо за теб. Изчезваш така внезапно, както и се появяваш. Незнам дори какво правиш тук в момента.

– Аз? Загадка? Видях един човек с газена лампа да влиза в плевнята и помислих, че е крадец.

– Крадците не ходят с газови лампи в ръка – възрази Стамен.

– Сега като го помисля добре, май имаш право.

Стамен се засмя.

– Недей да мислиш много, може да умреш от мислене.

– На мен ли го казваш, или на себе си? – Лъчезар беше седнал много близо до него. Прекалено близо. Близостта му караше кръвта му да кипи. Но не можеше да се помести. Да се помести, означаваше да признае, че нещо го притеснява. Него, Стамен, човекът планина, притеснен от Лъчезар? Нямаше начин. Той се отпусна назад в сеното и се заслуша в песента на щурците.

– Няма ли да ходиш да спиш? – Лъчезар пак разчупи тишината.

– Аз понякога спя тук, в сеното. “Ти няма ли да си ходиш най-накрая?” – помисли си, без да го изкаже, понеже майка му го беше научила на маниери.

– Може ли да остана още малко? – прошепна Лъчезар.

“Как ли пък не. Господи, защо го изпрати този дявол да ме мъчи тая вечер? Спокойно, може би няма нужда да го гоня. След малко ще го засърби градският му задник от сеното и сам ще се омете.”

– Колкото искаш – Стамен се изправи, нахвърли малко сено зад тях и се отпусна по гръб, затваряйки очи. Сякаш клепачите му можеха да го предпазят от невидимата сила, която присъствието на Лъчезар упражняваше върху него.

Не мина много и нещо по корема му се разшава.

Мишка! 

Стамен отвори очи, ала не помръдна. Не беше мишка. На лунната светлина той разпозна Лъчезар, надвесен над него, ръката му бавно разкопчаваща ризата му копче след копче. Първата му мисъл беше да скочи и да избяга, втората – да разбие ченето на Лъчезар само с един замах, ала това което в крайна сметка направи бе да затвори очи и да се направи на заспал. И да продължи да се наслаждава на масажа, който получаваше по гърдите си. 

От насладата потурите му се издуха и той пожела Лъчезар да ги откопчее и да го освободи от напрежението, което се беше натрупало в скута му. Да продължава ли още да се преструва на заспал, или пък да отвори очи и го сграбчи в прегръдките си? Още се люшкаше между срам и страст, когато Лъчезар отпусна тялото си върху неговото и положи устните си на гърдите му. Стамен не издържа, отвори очи, разпра ризата на Лъчезар на две и го стисна толкова силно, че тялото му скоро се разтрепера и Лъчезар заплака.

– Не плачи, моля те, не плачи – увеща го той, притеснен – всичко е наред, аз ще те пазя и ще съм до теб – и го притискаше в прегръдката си и го милваше по косата и целуваше лицето му.

Лъчезар доближи устни до ухото му и прошепна:

– Аз не съм Магдалена.

Стамен се изправи внезапно, стреснат, и се огледа в тъмната плевня. 

До него, Лъчезар беше заспал тихо, обърнат на една страна към него със свити колене. Той избърса потта от челото си и пак се отпусна назад в сеното с разтуптяно сърце.

Беше сън.

Беше просто сън.

Сън, който продължаваше да го ужасява, прожектирайки се непрестанно в съзнанието му и не му позволи да мигне до зори.

Как беше възможно? Мъжете не любеха други мъже. Не, мъжете любеха жени, както той обичаше Магдалена. И свещеника това благославяше – съединението на мъжа с жената. Разумът му не преставаше да го осъжда. Мислите му не преставаха да го обвиняват. И този път нямаше как да се скрие от тях, понеже всеки път, когато погледнеше към спящото момче, в сърцето му бликваше желание да го прегърне и да го обича, както не беше обичал никой друг преди него.

Лъчезар се помести неволно и затвори малкото разстояние, което ги разделяше.

Имаше ли неправда в любовта? Имаше ли любов, която не трябваше да съществува, питаше се Стамен. Как можеше да жадува за вода и да жадува за отрова? Как можеше същото чувство, което вълнуваше сърцето му и бушуваше в скута му да дава живот и едновременно да носи смърт?

Когато зората най-сетне осветли лицето на Лъчезар, Стамен протегна ръка и отмести кичур коса, паднал върху спящите му очи и в тоз момент намери утеха в мисълта, че това бяха само помислите на нощта. И че когато Лъчезар отвореше очи, той пак щеше да бъде неговият нов приятел от София и нищо повече. И че тази нощ щеше да избледнее като сън и да се изтрие от съзнанието му, като миналогодишните бразди, които биват изорани отново напролет.

Лъчезар пак се размърда и отвори очи. Сега беше момента Стамен да отмести поглед. Ала го задържа. Само още една секунда. Само още един момент, преди да се събуди от най-прекрасния сън, който сънуваше на яве.

Лъчезар се надигна, допря устни до неговите и го целуна страстно, под лъчите на изгряващото слънце.

Не, не, не. Това не беше в плана. Това трябваше да си остане само сън. Светлината на деня не можеше да понесе желанието на нощта. Той си представи как майка му и Магдалена го виждат да целува Лъчезар, представи си как цялото село го наблюдава, докато впиваше устни в неговите. Скочи от сеното като ужилен и блъсна Лъчезар настрана.

– Аз не целувам момчета – избръщолеви смотано и хукна да бяга.

По стълбите надолу и после през портата на двора. По пътя до реката и нагоре към гората над селото. Бягаше, както никога не беше бягал преди – бос. Бягаше, все едно го гонеше глутница гладни вълци. Не спря ни за момент, за да даде на разтуптяното си сърце възможност да поеме дъх. Бягаше далеч, далеч от Лъчезар и от селото, далеч от света и хората, далеч от всички и всичко.

Вода се стичаше от лицето му, пулса му биеше високо в ушите, погледа му премрежен от сълзи и пот и мушички, които бяха срещнали края си в клепачите му. Час по късно забави крачка с отмалели нозе, ала в съзнанието си още бягаше. Усети тръните в стъпалата си и ожулените си глезени и когато започна да куца, най-накрая спря под сянката на едно голямо яворово дърво.

– Как можах да тръгна без цървули? – ядоса се той.

Седна на един камък в реката с потопени в студената вода крака и започна да отмива калта и кръвта от драскотините и да вади тръни от стъпалата си.

Кога извади и последния, хвана главата си в ръце и се загледа във водата, която спокойно изтичаше под него. И така постоя няколко дълги минути, подтискайки укорителните гласове в главата си. 

– Каква нужда има земята от чудовище като мен? – запита той дърветата наоколо. 

Плъзна се от камъка и седна на речното дъно. Водата плавно погълна потурите му и продължи по пътя си надолу. Гърдите му се разтресоха неконтролируемо и той заплака горчиво. Сълзите му се плъзнаха надолу и се сляха с потока. Прииска му се да се разтвори като калъп сапун и реката да до отнесе далеч. Калъп ненужен сапун, който само грозеше света със самото си съществуване. Той легна по гръб в студената вода и затвори очи.

Представи си как течението влачи безжизненото му тяло и как то се отмива на овчата поляна, сковано, очите му изцъклени като стъкло. Представи си как Магдалена го намира и чу писъка ѝ да отеква над селото в тишината на летния следобед. Представи си как Диляна се навежда над него и как плаче неутешимо. Представи си майка си, стъписана при новините, без да може да помръдне от ужас. Представи си как впрегнатия кон отнася тялото му в каруцата към гробищата и как, когато го полагат в дълбоката дупка, майка му пада след него, съкрушена, и отказва да я извадят.

– Не-е! – той не можа да понесе последната мисъл и внезапно скокна на крака. Излезе от потока и се разтрепери на поляната, водата стичаща се от ръкавите на ризата му. Той изтри лицето си от капките, вдиша дълбоко и бавно тръгна назад, през гората, опитвайки се да овладее треската, която заплашително се беше надвесила над него.

Може би не беше толкова страшно. Той вдиша дълбоко отново. Може би всичко щеше да се върне на място, както беше преди. Той не беше отвърнал на целувката на Лъчезар. Нямаше значение, какво желаеше, важното е какво беше направил. Какво не беше направил. Да, всичко щеше да е наред. Това цялото нещо беше Лъчезаров проблем, не беше негов. Той беше мъж. Лъчезар беше още момче, разлигавено при това, и не знаеше какво правеше. Той беше направил правилното нещо. Да, всичко щеше да бъде наред.

Насили се да се усмихне.

Преди да влезе в селото, по пътя насреща му се зададе една каруца – каруцата на Пенко Станков. Изведнъж той видя причината за всички негови проблеми и кръвта му кипна.

В момента, в който Пенко го видя, той се опита да обърне магарето и да тръгне наобратно, ала животното не разбра зададената му задача и продължи напред по добре-познатия му път.

Пенко скочи от каруцата и хукна назад, изоставяйки всичко след него.

Стамен го погна.

Кучето на Пенко се огледа объркано, без да знае, какво се случва.

– Тя ме принуди, заклевам се, аз дори не исках… – Пенко започна да се оправдава, когато усети ръката на Стамен на яката на ризата си.

Стамен го грабна за ухото и го повлече обратно към каруцата, необезпокояван от заплашителния лай на кучето, което най-накрая се притече на помощ на бедния си собственик.

– Заклевам се, че беше нейна идея, аз никога… – Пенко заекваше от пулсиращата болката в ухото му, където Стамен го беше заловил.

Кучето захапа ръба на потурите на Стамен, ала той го срита с другия крак и то избяга, уплашено, зад магарето. 

Стамен хвърли Пенко обратно в каруцата и скочи с цялата си тежест върху него.

Ребрата на Пенко изпукаха.

Стамен блъсна главата му до една тенекиена кофа, която лежеше повалена на дървените дъски и започна да забива юмрука си в кофата на една педя разстояние от лицето на Пенко.

Всеки следващ трясък върху метала изпращаше светкавици по гръбнака на Пенко, който се тресеше от паника, стиснал очи, докато слюнките на Стамен капеха по лицето му, а другата му ръка стискаше шията му.

Стамен вдигна изкривения метал пред лицето му и изкрещя:

– Ей това си ти, ако още веднъж се доближиш до Магдалена.

Струйка кръв се стече по треперещата му китка, още стисната в юмрук. Денят беше горещ, ала той усети нещо още по-горещо по задната част на бедрото си и се изправи, захвърляйки остатъка от тенекията настрана.

Потурите на Пенко се бяха подмокрили. 

Стамен го срита силно по бедрата и слезе от каруцата.

Пенковото куче не спираше да лае след него, дори когато се беше отдалечил и къщите на селото се изправиха пред него. Той клекна до потока да умие ръката си от кръвта и въздъхна.

Някакси му беше олекнало.

– На тебе пък какво ти има? Три дена ходиш като напикано мушкато – Диляна беше оставила иглата и поредната червена чушка в скута си и бе вперила зелените си очи в брат си. – Не си ли доволен, че се сдобрихте с Магдалена?

– Магдалена и аз никога не сме се карали – той отбягна погледа ѝ и продължи да нижи пипер. Нанизите му бяха перфектни, като че ли мереше чушките преди да ги промуши и ги подреждаше по големина.

Тя се изправи, застана зад него и положи ръцете си на раменете му.

– Много си схванат, я се отпусни малко – поправи позата му и започна да го мачка с пръсти. – И? Със зъби ли му скръцна на Пенко? – усмихна се леко. – От Донка чувам, че три дена ходи, все едно видял призрак. Майка му на баячка искала да го води. Той естествено нищо не им е казал – тя отметна косата си и продължи да го масажира. – Не се съмнявам, че до гроба си ще го отнесе.

Стамен се усмихна. 

– Скръцнах му със зъби – той погледна посинялата си длан и продължи да нижи пипер прилежно.

  – Ей, показа я тая усмивка най-накрая – зарадва му се тя. – А с новия ти приятел не си ли се виждал? Нещо не идва напоследък – тя кимна по посока на съседите им.

Стамен се сви и отмахна ръцете ѝ от гърба си.

– Лъчезар не ми е приятел – изстреля той инстинктивно, после я погледна подозрително. – Ти защо си помисли, че сме приятели? Какво общо имам аз с малкия столичански пикльо?

Диляна продължаваше да го гледа проницателно.

– Не е престъпление, да имаш приятел, нали знаеш? – рече тя. – Не го приемай по погрешен начин, ала откак малкият пикльо се завъртя покрай теб, някак си си по-ведър, по-хубав дори. Няма да ти се отрази зле да имаш повече приятели.

– По-хубав съм бил – изгрухтя Стамен. – Ти чуваш ли се, изобщо, какви простотии говориш? – отряза я той грубо. – Айде сядай, ако обичаш, тоя пипер няма сам да се наниже.

Тя седна и заби иглата в следващата чушка. Погледна го изпод вежди и повтори:

– Нещо ти има.

Имаше му. Непрестанното желание да види Лъчезар отново, което той безуспешно заравяше все по-дълбоко в сърцето си, само за да се покаже отново на повърхността на следващия ден. Като труп, който отказваше да умре и се изравяше самичък в полунощ и бродеше из най-дълбоките сънища на Стамен.

На следващата сутрин, той стана от леглото по разсъмване. Беше сънувал кошмар и го беше страх да задреме отново. Наточи вода от кладенеца и напълни коритата на животните. Нахрани прасето и изчисти обора. Среса коня, издои кравата, после я пусна да пасе със стадото и сложи млякото на огъня да го отвари. Той беше решил да приеме съвета на Диляна и се беше уговорил с Нешко от долната улица да му помогне да ожънат царевицата. Закопча сърпа на колана си, прибра буйната си коса под едно кепе у тръгна към Нешкови.

– Много си подранил – Нешко се прозя, докато закопчаваше ризата над голите си гърди. Той здрависа Стамен и отвори долапа. – Закусил ли си нещо?

– Да, да, изядох една попара със сол у дома – отвърна Стамен. – Ама ти вземи малко хляб и сирене да лапнем после.

– Със сол? – намуси се Нешко. – Че кой яде прясно мляко със сол? – очите му попаднаха на един суджук в долапа и той се ухили на Стамен. – Това идва с нас! – размаха суджука пред лицето му и го мушна в торбата. Двамата впрегнаха коня в каруцата и тръгнаха към царевичната нива.

– Не ме мисли за ненормален, аз също ям млякото със захар. Но има дни, когато предпочитам сол. Особено лятото.

Нешко направи физиономия все едно щеше да повърне.

– У дома имаше много сърпове – кимна той към сърпа на кръста му.

– По-остри от моя? – Стамен вдигна вежда. – Съмнявам се.

– Чух, че сте се годили с Магдалена – Нешко го придърпа към себе си и го потупа щедро по рамото. – Ей, обра най-хубавата мома в село, за завиждане си – смигна му той отново. – Аз още ухажвам Данка, ама тя хич не ми обръща внимание.

През останалата част от деня Нешко не престана да му говори за Данка. Колко била хубава, колко била трудна. Как баща му искал да го жени за сестрата на Георги, ама той си искал Данка. И не престана да го пита какво е да си имаш приятелка и дали си позволявали да се целунат. И с какво нетърпение очаквал първата брачна нощ с Данка и ако не била Данка, по-добре да си останел самичък, понеже нямало друга на света за него.

На края на деня царевицата беше натоварена на каруцата и Стамен се усмихна доволен. Беше постигнал, това, което си беше поставил като задача, беше издържал изпитанието. Не, не това, да изтърпи приказките на Нешко за Данка, въпреки, че това се оказа по-трудно от първоначалната му задача.

Цял ден той наблюдаваше Нешко и проверяваше собствения си пулс. Когато Нешко си съблече ризата изпотен, когато телата им се бяха допрели, докато натоварваха царевицата на каруцата. Когато на обед Нешко отряза парче суджук и му го подаде направо в устата. Не веднъж, а няколко пъти. Нешко имаше телосложението на Лъчезар, същата черна коса, подобни хитри очи, и още нямаше мустак, макар че беше само година по-малък от Стамен. И през целия ден Стамен не почувста нищо. Ни трепет, ни вълнение, ни помен от желание да направи нещо повече от това да го здрависа и да му пожелае приятен ден. Само отегчение и жал. Не си представяше как Данка, с ясна съвест, някога би обърнала внимание на някой като него. Не, че той имаше огромна представа какво момичетата намират за интересно в което и да е момче, ала беше убеден, че за Нешко надежда нямаше.

Данка би харесала Лъчезар. О, да, определено би харесала Лъчезар. Не щото беше много як и силен, а защото имаше чувство за хумор. И защото, когато се смееше, лицето му сияеше и караше всички наоколо да се усмихнат. Защото в присъствието на Лъчезар живота се чувстваше лек, несериозен, като детска игра. Като нещо, което не искаше да свършва. Освен това беше красив и зъбите му не бяха криви. Устните му бяха меки, вкусни. Данка със сигурност щеше да пожелае да вкуси устните му.

Желанието се надигна дълбоко в потурите му и се опря в сърпа, закачен за колана. 

Той се огледа в празната улица и си понагласи гащите, после се опита да си мисли за Нешко, та да се разсея и да угаси огъня в скута си. Беше му ясно, той нямаше никакво желание да целува други момчета.

– Как можа да оставиш това мляко на печката и да тръгнеш? – майка му го погна от вратата. – Ти ще жулиш тенджерата с пясък на реката. Цялата къща, осмърдяна на изгоряло мляко – вайкаше се тя.

– Е, мислех, че ти ще го отмахнеш – оправда се Стамен. – Язък, исках да занеса едно гюмче на леля Бонка и чичо Данчо. Не са се показвали няколко дена вече.

– Малко си закъснял да им носиш мляко – продължи тя раздразнена, – те си заминаха обратно за София онзи ден.

– Заедно с Лъчезар?

– Заедно с него. 

– И кога ще си дойдат?

– Стамене, хората живеят в София. Не знам дали изобщо ще дойдат обратно, ако не ги бомбардират и не изравнят столицата със земята.

– Малкият пикльо няма вече да идва и да ти досажда – Диляна го стрелна с поглед.

– По-добре, повече мляко за нас – той побутна чинията с манджа, която майка му беше сложила пред него.

– Повече за нас, ако не го изгориш отново.

– Не съм гладен – Стамен стана от стола, изпи една чаша вода и се отправи към плевнята.

– Нещо му има – измърмори след него Диляна.

Вечерите захладняха. Всяка сутрин, слънцето се вдигаше все по-сънливо от предната. Росата се задържаше по поля и ливади до късно. Гроздето назря. Лястовичките се наредиха по клонки и керемиди, да изпратят поредното лято. Скоро щяха да се сбогуват и с Горски Горен Тръмбеш.

Стамен отказваше да спи в леглото си и беше замъкнал една вълнена черга в плевнята, с която се завиваше през нощта.

Пролетина бе започнала да се притеснява за него, ала не знаеше, що да стори. Всеки неин опит да се доближи до сина си и да си поговори с него бе срещан с лаконични забележки и странене. Стамен се държеше като ранено куче, което се зъбеше на всеки, който се опитваше да му помогне.

– Ще ми простиш ли някога? – Магдалена се вгледа в него с гузно изражение. – Моля те от сърце.

Стамен я погледна изненадан.

– Какво има да ти прощавам? – той се доближи до нея и я целуна нежно по бузата.

– Аз знам, че ти знаеш, Стамене. Не ме мисли за вчерашна. От онази случка, ти просто не си същият.

– Каква случка? – запита я той отбранително и се отдръпна от нея.

– Добре, явно искаш да го изрека на глас – тя затвори очи, пое дълбоко въздух и каза: – Прости ми, че целунах Пенко. Изглупях, беше грешка. Не исках да се чувствам вързана за теб, исках да узная, какво е да ме прегърне друго момче. И се разкайвам. Няма прегръдка, по-топла от твоята, Стамене. Обичам те не по принуда, обичам те наистина.

Стамен я погледна с лека насмешка и рече:

– Може би не си единствената, дето се е целувала с някой друг – той веднага съжали думите си.

Магдалена го изгледа от горе до долу.

– Значи сме на равно?

Стамен сви рамене.

– И всичко това остава в миналото?

Той се присегна към нея, прегърна я и рече:

– Да, всичко това остава в миналото.

15 Септември, 1941г.  град София

Драга Диляно,

Днес е първият учебен ден на последната ми гимназиална година. Би помислила, че съм въодушевен да я приключа и да започна нов и блестящ живот на възрастен след това, но истината е, че съм ужасен. До сега всичко беше предвидено. Движех се като влак в предварително положени коловози. Ала след тази година се очаква да поема кормилото и да карам влака из места, където коловози няма. Ще уча ли висше образование? Или ще започна да работя и да пестя пари за нов апартамент? Или ще ме извикат на война и ще свърша прострелян в някой кален окоп в Македония? Възможностите са безкрайни.

София през септември е дъждовна. Добре, че само вали дъжд, а не снаряди и фугасни бомби. Май няма да се повтори случилото се през април и всичко ще се върне по старому. Или поне това повечето се надяват. Не, че постарому е най-доброто. Аз виждам най-доброто в бъдещето.

Споменах ли в предното ми писмо, че това лято беше най-невероятното, което някога съм преживявал? Както и да е, благодаря ти, че ми пишеш, какво се случва покрай вас и ми помагаш да запазя спомена от него жив.

Предай специални поздрави на леля Пролетинка. Кажи ѝ, че най-хубавите софийски баници не могат да се сравняват с нейните и, че ако ми прати колет, няма да бъде върнат. А относно Стамен, искрено се надявам, да е щастлив. Той го заслужава. Въпросната Магдалена е късметлийка. Само това ще кажа.

С най-сърдечни поздрави, 

Лъчезар

Стамен смачка писмото в юмрук. После се разкая и се опита да го пооглади, ала не можа, затова го върна в плика и го мушна в пояса си. Затвори чекмеджето. Къде държеше Диляна карфиците? Той захапа убодения си пръст и се разтърси из другите чекмеджета.

– Довечера ще има седянка у Донка – рече Диляна, изправена на вратата. – Не искаш ли да дойдеш?

– Не – отвърна Стамен и изправи пред носа ѝ зачервения си пръст с една дълга, черна треска, дълбоко забита под нокътя му. – Можеш ли да ми помогнеш да я извадя.

Тя посочи към най-горното чекмедже.

– Нешко ще бъде там, също.

– Ако Лило чуе, че ходиш по седенки с Нешко, току довтаса от Долен Тръмбеш и му посини окото.

Диляна внимателно измъкна една карфица от памучната възглавничка и огледа пръста на Стамен.

– Ако не знаех по-добре, щях да си помисля, че всички мъже сте такива грубияни.

– Брей, запозна се с един изтънчен софиянец и оттогава останалите сме прости селяни – Стамен я погледна предизвикателно, докато тя внимателно забиваше карфицата под нокътя му. – Колкото до Нешко, за него явно не съществува друго момиче на света освен Данка. Ау-ч, боли ме!

– Не си излизал на седянка от миналата година. Притеснявам се за теб. Използвай, докато още не си се задомил, че после Магдалена няма да те пусне на пазар да идеш.

– Утре отивам в София.

Диляна повдигна очите си към него, въпросително.

– Имам призовка от армията – излъга той. – Трябва да подпиша лично едно отпущателно.

Тя измъкна треската и я повдигна пред очите му, провесена на върха на иглата. – Най-сетне! – усмихна се тя доволно и го погали по рамото. Забоде карфицата обратно на възглавничката и я върна в чекмеджето. – Адресът му е улица Веслец, номер осем – тя го погледна с мило лице. –  Ще ти се зарадва, ако му се обадиш.

ЧАСТ 3

Тебешира изскърца върху тротоарните плочки и кожата на Лъчезар настръхна. Той мразеше звука на тебешир на каквато и да е повърхност - мрамор, ламарина, черната дъска в училище. Като че ли иглата на грамофонна плоча драскаше по мозъка му.

– Давай! – подкани го Илияна, завършила последния квадрат на плочките в градинката пред Халите. – Ти си първи.

Лъчезар се поколеба.

– Не сме ли малко пораснали за игра на дама?

– Да имаш по-добро предложение? – обади се Миролюба. Тя хвърли ученическата си чанта на земята и започна да подскача на един крак, внимавайки да не стъпи на тебеширената линия.

– Аз имам по-добра идея – ококори се Илияна. – Можем да слушаме новата плоча на Веса Паспалеева на грамофона на Лъчезар. Казва се “Не си отивай.’” Татко я донесе миналата седмица.

– Ъм, изтъркала му се е иглата. Не работи в момента – Лъчезар остави чантата си и тръгна да скача в квадратите по тротоара.

– Успех да идеш на гости на Лъчезар – закачи го Миролюба. – Единственият, който е влизал някога в стаята му е Николай.

– Какво правите по цял следобед в стаята ти с Николай, Лъчезаре?

Лъчезар погледна Илияна отегчен.

– Мъжки работи, не че вие някога ще разберете.

Двете момичета се закикотиха, редувайки се да скачат на дамата.

– Стъпи на черта! – възрази Илияна. – Вън си от играта!

– Хей, аз ще тръгвам – рече Лъчезар. – Имам от вчера да наваксвам с домашните.

– Кога ще ни поканиш на гости, Лъчезаре?

– Е-е, другата седмица, когато татко поправи грамофона – той се наведе за чантата си и я метна на гръб. – Сряда става ли?

– Покани и Николай да дойде!

Той им махна за довиждане и тръгна към къщи.

От врата още го посрещна мириса на прясно-изпечен кекс.

– Майко-о! Прибрах се – извика той. – Отивам в стаята ми да уча.

– Няма ли да ядеш, първо? – Бонка се показа от кухнята с черпак в ръка, косата ѝ увита в кърпа.

– Пак ли се къдриш? С права коса си по-хубава.

– Ти пък много разбираш от мода. Айде идвай да ядеш!

Лъчезар тръшна вратата на стаята си и захвърли чантата на леглото. Отиде до грамофона, повдигна капачето и постави плочата “Далеч от теб” на Веса Паспалеева. Имаше и “Не си отивай,” но тази подхождаше повече на настроението му. Погледна към стената, от където очите на Апостола го наблюдаваха и се замисли дали изобщо искаше да отиде повече войник. Ако трябваше да си признае, цялото това нещо с клуба Бранник беше само защото Николай ходеше там. Ала сега и това бе изгубило очарованието си и той не беше сигурен, дали искаше да продължава.

На външната врата се позвъни.

– Аз ще отворя! – той скокна от леглото и вдигна иглата от грамофона.

– Кой е? – провикна се Бонка от кухнята.

– Никой, Илияна и Миролюба не ме оставят на мира – ядоса се той, запътен към вратата.

– У-у-у момичетата не го оставят на мира – Бонка разроши косата му игриво и влезе обратно в кухнята.

Лъчезар отвори вратата и очите на Стамен го пронизаха насреща.

Нито един от двамата не помръдна. Нито обели дума. Само седяха и се гледаха един друг, през отворената врата. 

Беше ли станал по-висок? И по-рус? Не, никога не го беше виждал с толкова хубава ленена риза. И тези панталони. Без риза беше по-хубав, но това е отклонение. В крайна сметка беше дошъл. Беше тук, в София, в неговия свят, на живо, не само във въображението му. Беше тук от няколко секунди и вече заплашваше да разруши всички себеустои, които Лъчезар беше изградил през последните два месеца. О, не! Не, не, не, не. Лъчезар си даде сметка, защо Стамен бе дошъл у тях и в миг сърцето му затупа в гърлото.

– Стамене, каква изненада – Бонка се показа на входната врата и една огромна усмивка се изписа на лицето ѝ. 

– Лельо Бонке, здравей – засмя ѝ се Стамен. – Минавах по работа през София и реших да се отбия. Майка ти праща баница – той подаде чантата, която държеше и стрелна поглед към Лъчезар.

Бонка го бутна по рамото. 

– Е, покани момчето де, не бъди невъзпитан!

– Всъщност, ние излизаме! – изведнъж каза Лъчезар. – Забравих да ти кажа, Стамен дойде да го заведа на кино, че никога не го е виждал – той вдигна ръце във въздуха и излезе през вратата. Дръпна Стамен за мишницата, учтиво, ала настоятелно и се усмихна на майка си, поглеждайки назад.

Стамен се подчини на призива му без да обели дума.

– Е няма ли първо да ядете, киното не отваря преди четири – възрази Бонка.

– Има дълга опашка и трябва да се наредим отрано – Лъчезар пусна Стамен и изтича обратно до вратата при майка си. – Мамо, дай ми два лева, моля те! – и я погледна нетърпеливо. – Е, гостенин е, няма да го карам да си плаща входа.

– Да, да – Бонка се съгласи с доводите му, бръкна в портмонето си и му даде пет лева. – Баща ти не ми остави дребни.

Лъчезар сви рамене невинно, грабна банкнотата и повлече Стамен по стълбите. На входа на блока не излезе вън, а продължи да го води надолу по стълбите към мазето, доде дневната светлина угасна и оголените каменни основи на сградата се озъбиха по стените.

– Имам още пари – той подаде банкнотата на Стамен и го погледна. В мрака на мазето очите му светеха като факли. – Ще намеря още.  И догодина ще започна работа. Сто лева достатъчни ли ще са?

Стамен не разбираше какво се случва.

– Ама ти съвсем май си се побъркал? За какви сто лева ми говориш?

– Добре, явно сто са ти малко. Сто и петдесет в рамките на две години? Повече от това вече е същинско изнудване.

Стамен го отмести настрана и тръгна по стълбите нагоре.

– Момче, нямам представа какво дрънкаш. Съжалявам, че изобщо дойдох.

Лъчезар тръгна да го гони.

– Не дойде ли да кажеш на нашите за това, което се случи.

Стамен се спря.

– Какво се е случило?

– За това, че те целунах.

Стамен се изчерви.

– И ти ми предлагаш пари, за да не им кажа?

– Това, или баща ми ще ме пребие и ще ме зарови в ей-това мазе – той се огледа наоколо.

– Спокойно, тайната ти е на сигурно с мен. Аз не съм такъв човек – той продължи да крачи нагоре, доде стигна нивото на улицата и дневната светлина озари лицето му. Внезапно се обърна назад към Лъчезар: – Верно ли първата ти мисъл, когато ме видя, бе, че съм дошъл да те изнудвам? – той поклати разочаровано глава и тръгна да излиза.

Лъчезар го хвана за ръкава и го дръпна назад.

– Тогава за какво си дошъл?

Стамен се вгледа в него и стотици мисли като диви коне нахлуха в съзнанието му. Сведе поглед надолу и рече тихо:

– За да те видя.

Дивите коне слезнаха по широкия му врат, минаха по мишницата му към ръката на Лъчезар и затопуркаха силно с копита по Лъчезаровото сърце. Той го пусна от ръкава, заглади мястото, където го беше хванал и склони глава.

– Да се разходим?

Стамен кимна и двамата тръгнаха по улицата.

Беше слънчево този ден в София. Лепите около централната баня ронеха жълти листа и постилаха тротоара с есенни багри. Гълъбите се трупаха около една пейка, където баба с цветна забрадка им хвърляше трохи. По улицата изломоти трамваят, докато двамата подминаваха Света Неделя и продължиха надолу по Витошка, вървейки мълчаливо. 

Нито един не смееше да подхване разговор.

Лъчезар не беше сигурен какво да каже и се страхуваше, че само щеше да развали синхрона на крачките им един до друг. Затова само вървеше, поглеждайки от време на време към Стамен и се наслаждаваше на момента, докато траеше.

– Значи тук живееш – най-накрая промълви Стамен.

Лъчезар кимна.

– Първи път в София?

Стамен кимна.

– Как е училище?

– Как е годежът с Магдалена? – Лъчезар веднага съжали думите си.

Стамен замълча за момент и двамата продължиха да вървят по тротоара, покрай големите витрини.

– Знаеш повече неща за мен, отколкото съм ти казвал.

– Господин мистериозен – усмихна му се Лъчезар.

– Господин журналист.

– Знам повече, отколкото ти знаеш за мен.

– Точно като журналистите.

Двамата се засмяха.

– Хей, ела насам – Лъчезар го дръпна и го повлече през улицата към една количка за сладолед. – Два сметанови сладоледа, моля! – той извади банкнотата от пет лева.

– Момче, внимавай с такава пара на улицата – предупреди го сладоледаджията. – Нямам да ти разваля.

Стамен бръкна в джоба си и му подаде четиридесет стотинки.

– Благодаря – Лъчезар вдигна сладоледа си и го чукна в този на Стамен, все едно вдигаше наздравица.

– Вкусен е! – заклати глава Стамен.

– Не колкото теб – Лъчезар пак изпусна мислите си и целият почервеня от срам. Ала реченото – речено. Какво щеше да направи Стамен? Пак да го целуне?

– Защо ме целуна? – попита го Стамен.

Лъчезар се огледа по улицата, па го дръпна отново за ръкава и го повлече към трамвайната спирка. Бедният Стамен вървеше подир него, като куче на каишка.

Вратите на трамвая се отвориха и двамата се качиха.

– Нямам билет – запротестира Стамен.

Лъчезар сложи пръст на устните си и му направи знак да мълчи.

– Разрешено ли е да се яде сладолед в трамвая? – попита Стамен.

– Теб май много те е грижа, кое е позволено и кое не! – сряза го Лъчезар.

– Естествено, как иначе да знам, какво да правя?

– Някога да си се заслушвал в собствения си глас? – Лъчезар го погледна и сложи ръка на гърдите му. – Аз ти позволявам да ядеш сладолед в софийския трамвай.

И в тоз момент Стамен си даде сметка, защо бе дошъл в София.

На Красно Поле слезна и последният пътник и двамата продължиха заедно с кондуктора към Княжево.

Лъчезар беше пробил дупка на дъното на вафлената фунийка и смучеше последните капки сладолед от там. Трамвая заби рязко спирачки пред кръстовището и той се залови за рамото на Стамен, за да опази равновесие, ала не удържа сладоледа и съдържанието му се разсипа по носа му.

Стамен затърси носна кърпа в джоба си, ала сладоледа се стичаше твърде бързо по лицето на Лъчезар. Той близна пръста си и го избърса от бузата му, после си облиза палеца.

Двамата слезнаха на последната спирка и Лъчезар го поведе нагоре към Витоша.

– Не ми отговори на въпроса – настоя Стамен. – Защо ме целуна онази сутрин в плевнята?

– Мислех, че е очеизвадно – сви рамене Лъчезар.

– Очите ми са все още на мястото си.

– Защото те харесвам, глупчо – Лъчезар се ядоса, – толкова ли си самовлюбен, че искаш да го чуеш наглас? Не си ли свикнал на куцо и сакато да му текат лигите по теб, когато минаваш покрай тях?

– Нямам идея за какво говориш.

– Класика! – въздъхна Лъчезар. – В пълно невидение за собствения си чар.

– Как е възможно да харесваш момчета, това не е ли…

– Не е ли разрешено? – Лъчезар го прониза с поглед. – На теб кой ти разреши да се родиш? Кой обнародва в народното събрание, че Стамен Славов трябва да живее в село Горен Горски Тръмбеш? Кой издаде закона кога да ядеш и кога да акаш? Разбираш ли? Не е необходимо някой да ми позволи да бъда Лъчезар, нито ти да бъдеш Стамен. Погледни наоколо, никой не ни позволява да слушаме птичите песни, да гледаме в облаците и да мечтаем, да тичаме голи под дърветата в гората. Тези неща просто ги правим, просто са. Още по-малко се нуждаеш от нечие позволение да обичаш. Само от разрешение да целунеш някой и аз не ти го поисках. Прости ми.

– Ти тичаш гол под дърветата в гората?

– Отклоняваш се от разговора! – Лъчезар го плесна закачливо по мишницата. – Спри да фантазираш.

– После аз съм бил самовлюбен – засмя му се Стамен.

– Съжалявам, че не ти поисках разрешение – повтори той. – Може ли да те целуна?

– Не си го и помисляй!

– Твърде късно, вече го помислих.

Двамата продължиха да вървят нагоре през гората. Есенните цветове на Витоша бяха прелестни, още по-кични от тези в Горски Тръмбеш. Те достигнаха до един поток и спряха пред него.

– Обичаш ли я? – Лъчезар го попита плахо, забил поглед в потока. – Магдалена?

– Естестевено, че я обичам. Ала не е толкова просто.

– И чувстваш ли желание към нея? Нали разбираш какво те питам.

– Естествено. Всеки мъж изпитва желание към жените.

– Аз – не!

– Как така, ти не?

Лъчезар поклати глава.

– Нито веднъж през осемнайсет-годишния ми живот. Ала това не значи, че нямам никакви желания.

– Искаш да кажеш, че ти изпитваш желание към момчета? Как е възможно?

– Не е толкова сложно. Представи си го по следния начин. С какво ядат хората попарата?

– С лъжица?

– Не, имам предвид, с какво я овкусяват?

– Със захар?

– Със захар. Аз ненавиждам попара със захар, само като я вкуся и ми се повръща. Само като я помириша и ми се повръща. Същото е и с момичетата. Разбираш ме какво ти казвам?

Стамен кимна.

– Аз си овкусявам попарата със сол. На повечето хора им се повръща от попара със сол. Но пък на момичетата им харесва.

– Майка ти знае ли, че ядеш попарата със сол?

– Ей тука е проблемът. Никога не съм ял попара със сол. 

– И въпреки това си сигурен, че ти харесва?

– Напълно убеден. И не, ако майка ми знаеше, щеше да ми сервира попара със захар до края на живота ми. Който нямаше да е дълъг, защото ти казах, какво би направил баща ми.

– Той не би – възрази Стамен. – Аз не бих му позволил.

– Много мило, но не виждам, как би го спрял.

– Да ти призная ли нещо?

Последва тишина.

– Аз също не съм ял попара досега. Но съм сигурен, че сладката ще ми хареса.

Лъчезар кимна.

– Мисля, обаче, че обичам и солена попара – въздъхна Стамен и се умълча. 

– И те е страх, че светът ще те осъди, ако някога вкусиш сол?

Стамен кимна.

– Дори ако солената попара ти даде разрешение да я изядеш?

Стамен го погледна и очите му се насълзиха. Тихо, безмълвно, капките се стекоха по бузите му и закапаха по оранжевите кленови листа.

Лъчезар се доближи до него и положи ръката си на рамото му. Последва дълга тишина, в която двамата се гледаха безмълвни.

– Може ли да те целуна? – промълви Стамен накрая с пресипнал глас.

– Мислех, че отговорът е очеизваден – каза Лъчезар, затвори очи и се отпусна в прегръдката на Стамен.

Повя ветрец над Витоша. Разлюляха се клоните на леската, отрупани с лешници. Кълвача зачука неуморно по дъбовото стъбло. Една сърна пасеше на поляната, недалеч от момчетата, ала ги надуши  и припна да се скрие в кленовата гора.

Кожата на Лъчезар настръхна като кокошо дупе.

– Облечи се – настоя Стамен, – ще настинеш.

– Ти нали ме топлиш – той зави Стаменовата ръка около врата си, зарови лице в гърдите му и се отпусна върху него.

– Да се измием на потока?

– Още не. Само още малко.

– И какво следва оттук насетне? – запита Стамен.

Лъчезар повдигна главата си от гърдите му и го погледна.

– Ти се прибираш с нощния влак за Горен Горски Тръмбеш, жениш се за Магдалена и работиш като вол до края на живота ти, за да отгледаш многобройната челяд, която ще имаш от нея. И може би един ден ставаш кмет на селото.

Гърдите на Стамен се раздрусаха от смях.

– А ти?

– Аз се прибирам вкъщи, изял най-вкусната попара на света.

Стамен продължи да се смее.

– Да – заклати глава Лъчезар, – честно казано, след такова хапване, не мисля, че някога ще пожелая друго, по-удовлетворяващо.

– Освен още една солена попара, когато дойдеш на гости в Горски Тръмбеш.

– Не бъди алчен! – Лъчезар го плесна по бедрото. – Какво следва от тук насетне няма значение, понеже живееш тук и сега, не в насетното.

Стамен го стисна силно в прегръдката си.

– Ще ми лисваш…

– Нямаш си представа колко… – Лъчезар пак положи глава на гърдите на Стамен и затвори очи.

Той мразеше оттук насетне. Мразеше идещия момент, когато щеше да отдели тялото си от това на Стамен. Мразеше сбогуването им на централна гара, мразеше влака, който щеше да го отнесе далеч от него. Мразеше идните нощи, в които щеше да жадува за дланите на Стамен, понеже щеше, и мразеше сълзите, които щяха да мокрят възглавницата, на която полагаше глава, нощ след нощ, доде отново я положеше на гърдите му. Знаеше, че никой никога нямаше да се сравни със Стамен и беше благодарен за този момент. Защото този момент беше толкова скъп, че за него бе готов да плати с болката през всичките години, когато нямаше да бъде до него. Затова той прегърна момента и остана в него. Тук и сега. Заслушан в сърцето на Стамен, което тупкаше доволно до ухото му и тихо и нежно го приспиваше като в люлка.

ЧАСТ 4

Бяха изминали две години и половина откак Царството на Борис Трети бе принудено да се включи във войната на великите сили и в отговор, първите британски и американски бомби паднаха предупредително над София. После, за цели две години и половина, като че всички забравиха за България. Ала Българите не забравиха. Те построиха окопи, въведоха вечерни часове, обучиха населението, как да се предпазва и подготвиха войници, които да защитават отечеството с цената на живота си. Понеже знаеха, че първите бомбардировки не бяха последни. И че истинската разруха все още предстоеше.

Ноември на 1943 се потули в мъгла. 

Валеше, ръмеше, мажеше, превръщаше калните улици на Горен Горски Тръмбеш в непроходими блата. Всяка къща в селото бе утихнала. Всяка, с изключение на кметската къща. Малкият седем-месечен Ставри пищеше в ръцете на Магдалена и разпаряше тъпанчетата на ушите ѝ. Тя протегна ръце нагоре към Стамен и му подаде увития в памучено одеяло Ставри. Бяха го кръстили на баща ѝ. По въпроса нямаше и място за дискусия.

– Моля те вземи го и го занеси някъде далеч. Не издържам повече, не съм мигнала цяла нощ.

Стамен също не беше мигнал. Той пое сина си на ръце и започна да го друса и да го увещава да спре да плаче.

– Ще го изведа за малко навън, но после ти го връщам – рече той. – Трябва да заточа ножовете. Ще колим прасе у Делкови.

– Не, не, не! – възпротиви се Магдалена. – Изобщо не ми го връщай. Каквото искаш прави с него, аз повече не издържам. Заведи го на майка или пък на сестра ти, тя много му се радва.

Магдалена наричаше тъща си Пролетина майка, учтиво, щото така беше прието, ама ѝ киселеше на устата всеки път кога го казваше.

Малък Ставри се поукроти в ръцете на баща си.

– Пак се напика върху мен – Стамен го вдигна с една ръка, докато с другата почна да си разкопчава мократа риза.

– Дай, аз ще го сменя – пое го Магдалена, – но после ми го махни от очите – тя се заинати с копчета на бебешката дрешка и се ядоса. – И на кой изобщо му хрумна да коли прасе през ноември?

– Народа го е страх – кмет Ставри лапна лулата си, седнал на масата в ъгъла на стаята, – че се свършва света, па гледа по-скоро да си хапне свинско – той разгърна страниците на вестник “Зора,” и зачете на глас: – Поне петдесет убити и над сто и двадесет ранени след въздушната атаката над София.

Сърцето на Стамен подскочи.

– Срещу противника излитат седемнайсет български изтребителя, които не успяват да свалят вражески самолет, но успешно отклоняват атаката от центъра на града – продължи Ставри, четейки бавно зад дебелите си очила. – В боя загива подпоручик Йордан Тодоров, само на двадесет и две години.

– Ще го занеса на Диляна – Стамен хвана малкия Ставри, сега със сухи гащи, и бързо излезе от стаята. 

Откак научи от Диляна, че Лъчезар бе влезнал във Военното на Негово Величество училище, той избягваше да чете вестници и да слуша новините, които непрестанно изреждаха имената на офицери, паднали при защитата на отечеството.

В ръцете му малкият Ставри се унасяше в сън. Той го загърна с одеялцето и тръгна към пощата на селото.

– Ай, какво е ангелче! – пощальонката скокна от стола и се загледа в малкото.

– Особено, когато спи – чаровно отвърна Стамен. – За сестра ми някое писмо няма ли? Отивам, да ги забиколя, та викам да ѝ го нося натам.

– За нея не, но има едно за теб.

Стамен навъси вежди. 

Какво пак искаше армията от него? Не можеха ли да го оставят на мира? Той пое писмото и се разписа на тетрадката на пощальонката. На вратата се вгледа в подателския адрес и сърцето му заби лудо. 

Беше писмо от Лъчезар. 

Първото, което някога му пращаше адресирано не до сестра му, а до него. Той пресече улицата и се забърза към родния си дом.

Магдалена беше единствената дъщеря на кмет Ставри. Кога се омъжи за Стамен, идеята да напусне кметската къща и да отиде да живее със съпруга си беше недопустима за кмета. Ала той знаеше, че Стамен нямаше да остави майка си самичка и трябваше да измисли нещо. Купи дворовете на наскоро-починалата баба Цена и малката ѝ къща от другата страна на Стаменовия имот и ги преписа на новия жених на Диляна, с уговорката двамата на останат с Пролетина в бащината къща на Стамен, а него да отпуснат да дойде да живее с Магдалена в кметската къща. Всички бяха доволни накрая. Пролетина прежали присъствието на Стамен, щото си даде сметка, че един ден кметската къща щеше да е негова, също както и бащината му, а Диляна имаше ново наследство точно до тях.

– Заспал е – рече той на Диляна – и повярвай ми, не искаш да се събуди – той внимателно подаде увития Ставри на сестра си. – Ей сега се връщам.

– Ела при леля, малък сладуран – тя остави плетката си настрана, пое го и го положи върху подутия си корем както беше седнала на люлеещия се стол.

Стамен излезе вън, вдиша дълбоко и с няколко бързи крачки се качи в плевнята, където седна скрит зад купа сено. Бръкна в джоба си, скъса плика и отвори писмото на Лъчезар.

Стамене,

Мога да си представя…

От писмото изпадна една малка снимка. Стамен я вдигна и се вгледа развълнуван в портрета на младия войник. Фуражка с царския герб покриваше високото му чело над проницателен поглед, вперен устремително напред. Любознателният поглед на Лъчезар! Възмъжал. Правият нос над сладките му устни и гладко-избръснати бузи, войнишка униформа върху някак по-широките му отпреди рамене. 

Стамен едва се стърпя да не доближи портрета до устните си. Той погали бузата му с пръст и остана загледан в черно-бялата снимка за няколко момента. После пак отвори писмото.

Стамене,

Мога да си представя физиономията ти, виждайки това писмо, адресирано до теб. Разрешено е, приятелите да си пишат писма от време на време, нали? Свиквай! Тя не ми го казва, но чувствам, че трябва да спра да пиша на Диляна. Новият ѝ мъж, как му беше името, Нешко, ревнувал. А пък някой (Диляна подозира самата пощальонка на Горски Тръмбеш) пуснал слух, че имала софийски любовник. Можеш ли да си представиш? Аз, любовник на Диляна! Те си нямат и идея.

Постигнах го, Стамене, завърших военното училище и изкарах авиационен курс в Божурище. Успях, направих баща си горд. Но ако трябва да бъда честен, това е последното нещо, което правя за него. Внуци няма да му дам, както ти даде на леля Пролетинка. В тая игра тя победи татко. Той никога няма да бъде дядо и аз никога няма да бъда баща. Може би ще бъда чичо? Разрешаваш ли ми да бъда чичо на мъничкия Ставри? Обещавам да му нося играчки и да го обичам, въпреки името му. Сигурен съм, че е било идея на Магдалена, твоят вкус е над такова име.

Стамене, утре заминавам. Баща ми има връзки. Уреди ми място в изтребителния орляк при летище Марино поле край Карлово. Четеш писмото на най-младия летец-изтребител в българската история. Помниш ли, че един ден ти разказвах за модела самолет Месершмит, който сглобявах като малък? Сега ще имам свой собствен Месершмит, Стамене, истински. И ще цепя небето като Персей на гърба на крилатия си кон Пегас.

Затова ти пращам моя снимка сега. За да ме запомниш така, както ме виждаш в този момент. Един ден ще остарея, ще се сбръчкам, косата ми ще окапе и от носа и ушите ми ще започнат да излизат косми. Бели косми. Не възразявай, виждал съм да се случва на много. И тогава искам да си спомниш, че това, което виждаш пред себе си не съм аз. Аз съм този на снимката, завинаги.

П.П. Познай къде ще бъда тази коледа! Очаквам леля Пролетинка да е направила баница. Ако не, ще трябва да се задоволя само със солена попара.

Винаги твой,

Подпоручик Лъчезар Узунов

Стамен извади коженото си портмоне и скри снимката на Лъчезар в едно от джобчетата. Изтича към къщата, отвори вратата и погледна Диляна обнадежден.

– Ще си дойде за коледа!

Кога видя блясъка в очите му, тя не зададе повече въпроси. Само му се усмихна и продължи да дондурка малкия Ставри.

– Няма ли да си ходиш вкъщи вече? – Диляна го погледна укорително.

– Гониш ли ме? – сопна ѝ се Стамен.

– Висиш тука като сопол вече четвърти ден. Ако Нешко ме беше оставил толкова време, нямаше да му се зарадвам много – тя изтръска изпраните гащета на Ставри и ги простря на решетката над печката.

– Магдалена не е толкова залепена за мен, колкото си ти за Нешко. Освен това е благодарна, когато аз се занимавам със Ставри.

– Аз се занимавам със Ставри – възрази тя. – Ти цепиш дърва, нервничиш по цял ден из къщата и час през час излизаш на пътя и запяш надолу към селото под предлог, че пушиш.

– Ако ти е писнало само след четири дена с него, имам лоши новини за теб – той погледна подутия ѝ корем. – И бас хващам, че Нешко няма да ти помага ни на половината, колкото аз помагам на Магдалена.

– Да ми е писнало? Аз съм влюбена в малкия ангел – тя започна да целува Ставри по бузките и да го закача, докато той се смееше и плюнчеше насреща. – Кой е най-прекрасният племенник на леля? Искаш ли да станеш мое дете, а? Искаш ли да те открадна и да живееш с мен? Ай, на леля шушулката! – тя отправи загрижен поглед към брат си. – Той ти писа, че ще дойде на Коледа, не една седмица по-рано.

Стамен стана, зави сина си с дебелото вълнено одеяло, па го метна на рамо и излезе.

Обратно вкъщи, кмет Ставри бе пуснал радиото за новините в седемнадесет часа. Един шумен тон изсвистя, преди думите да започнат да се чуват ясно.

“Този ден ще остане в историята завинаги като “Черният Никулден.” Загинали в нападението са най-малко седемдесет цивилни, а други петдесет са тежко ранени. Над сто сгради в столицата да напълно или частично разрушени. Прекъснати са също релсите на околовръстната железопътна линия. Българската противовъздушна отбрана смело се изправи срещу общо тридесет и седемте американски бомбардировача, от които четири бяха свалени. Във въздушният бой геройски загина подпоручик Георги Кюмюрджиев и поручик Димитър Списаревски, излетели с техните изтребители от Марино поле, по-рано същия ден. Поклон пред светлата им памет.”

Стамен гледаше с празен поглед навън през прозореца, където снега бавно се трупаше и покриваше калните улици. В един момент му се прииска да грабне чука и да разтроши радиото на парчета.

– Не разбирам защо трябва да се събираме у майка за бъдни вечер? Не е ли по-удобно тя да дойде с Диляна и Нешко вкъщи? – Магдалена спря да плете с шишовете и погледна Стамен настойчиво.

– Миналата година бяхме тука, тази година ще идем у дома – Стамен нямаше намерение да отстъпи.

– Стамене, тука е твоят дом! Оф, както и да е – тя заметна преждата над шиша и продължи да плете. После пак спря. – У майка няма дори седем стола от същия чешит, да не говорим за сребърни прибори… – тя заклати глава неудобрително.

– Нищо няма да ти стане, ако ядеш със стоманена вилица една вечер – рече ядовито Стамен. – Освен това, ни трябват не седем, а осем стола и те уверявам, че и осемте са от един чешит.

– На Ставри не му трябва стол.

– Ще имаме гост! – Стамен си метна шубата на гърба и излезе от стаята преди тя да може да отвърне.

Денят преди бъдни вечер Стамен стана рано, грабна Ставри на ръце и тръгна към бащината си къща.

– Ще ти го донеса на обед, да го нахраниш – рече той на Магдалена и излезе. 

Навън – виелица. Вятърът брулеше голите клони на дърветата и свиреше из комините на къщите, като че ли глутница вълци виеше из селото. По улиците нямаше жива душа. Стамен зави Ставри през глава с одеялцето и си проправи път през навалелия до колене сняг.

– Баница наточи ли? – той надзърна над майка си, която месеше тесто в нощвите. Снега, който беше навалял по калпака и рамене му започна да се топи и да капе по гърба на Пролетина.

– Е, каква баница искаш сега? Погача се меси за бъдни вечер – отвърна тя.

– Майко, пет пъти най-малко ти казах, че искам баница – сопна се той. Започна да друса малкия Ставри, понеже се беше разплакал.

– Дай ми го на мен – протегна ръце Диляна. – Нешко, донеси точилката от отвъдното помещение, ако обичаш. И една буца сирене – извика тя след него и после погледна брат си. – Успокой се, ей сега ще опечем една баница. Вита ли а искаш или разтлана?

– Вита – отвърна Стамен нетърпеливо. – Отивам да донеса още дърва.

Той излезе навън, отвори входната порта и се загледа надолу по пътя. 

Не се виждаше нищо на повече от петдесет метра. Опита се да запали една цигара, ала вятърът брулеше безмилостно в лицето му и изгасваше огънчето моментално. Той смачка цигарата, грабна едно гребло от под навеса и започна енергично да чисти навяния пред вратата сняг, та идещите по-късно гости да могат да минат. 

Взе да мръква.

Стамен стовари куп дърва в щайгата до печката и подреди столовете около масата. Голяма маса нямаше у тях, та под празничната покривка бяха сложили две по-малки, които той беше изработил една до друга. Диляна подреди няколко свещи на трапезата и ги запали. Ставри бе заспал сладко в дървения кош до кревата и Стамен го побутваше от време на време, когато го усещаше, че се размърдва.

Скоро гостите дойдоха.

– По-тихо да не го събудите – Стамен сложи пръст на устата си и скокна да ги посрещне.

Магдалена му хвърли няколко обвинителни погледа. Мразеше го, задето я бе принудил да излезе от къщи в тая виелица. 

Той я целуна нежно по челото и ѝ предложи стола до коша на Ставри, на който беше положил две възглавници на седалката и на облегалката, та да ѝ е по-удобно.

Кога Ставри се събуди, тя го взе на ръце и започна да му се радва.

Гостите се разприказваха. 

Пролетина и майката на Магдалена се бяха заговорили относно нов тип плетка. Нешко убеждаваше кмет Ставри да купят другото лято лозето над Стойковите ливади и да започнат да продават вино от догодина. Диляна не спираше да пита Магдалена неща относно бременността си и как е успяла да свърши каквото и да било с такъв корем. Магдалена категорично заяви, че Диляниното чедо щеше да е момче. По формата на корема се познавало.

Внезапно на вратата се почука.

Стамен трепна за момент и скокна да отвори с притаен дъх. 

Бяха коледари. Те изпяха две песни, домакините ги дариха с погача и сушени сливи и ги отпратиха да благославят следващата къща.

– Да слагаме ли да ядем вече? – предложи Пролетина по едно време.

Стамен погледна празния стол срещу него.

– Още малко де, виж каква хубава приказка си имаме. Отивам да донеса дърва – той стана и излезе от стаята.

В коридора, намери газената лампа, запали я, похлупи капачето върху нея и излезе на пътя. Вдигна лампата над главата си и се вгледа в смразяващата тъмнина. Вятърът свиреше в ушите му, ала не можеше да угаси пламъка зад стъклото на лампата. По едно време пръстите му започнаха да се вкоченяват. Той хвана лампата с другата ръка и духна в замръзналата си длан.

На среща му се зададе тъмна сянка.

Стамен се вгледа внимателно в силуета, който бавно се приближаваше към него, пресичайки зимната вихрушка. Той разпозна войнишкия шинел и фуражката на главата на идещия пътник, която скриваше лицето му. Не удържа радостта си и се усмихна широко, нацепвайки пресушените си устни. Вдигна лампата още по-високо и я размаха.

– Ти да на си полудял? – озъби му се войникът. 

Стамен веднага разпозна гласа на Лало Горският и усмивката му посърна. 

– Да не искаш бомбардировачите да те сбъркат с някое военно поделение. Я загасяй тая лампа веднага и се прибирай, преди да извадя пушката… Стамене, ти ли си? – Лало смекчи тона, кога си даде сметка, че пред него седеше кметският зет. – Всичко наред ли е? Какво правиш вън в такова време?

– Чакам гост – отвърна Стамен. – Притеснявам се, че ще обърка пътя в тая виелица – той отвори капачето на лампата и я изгаси.

– С право. Срещнах група коледари, които бяха тръгнали към гробищата, вместо към долната махала – Лало си потърка ръцете и вдиша в тях – пратих ги да си ходят по къщите. Тая година не е да си навън по това време. И не заради времето – той погледна нагоре към тъмното небе.

Стамен кимна.

– Прибирай се! – потупа го Лало по рамото. – Ако видя някой, който се е запътил към вас, лично ще ти го доведа.

Стамен му махна и влезе обратно вкъщи, където майка му и свекърва му вече разсипваха празничната гозба по чиниите.

Пролетина го погледна въпросително.

– Няма го, беше само Лало Горският – Стамен поклати глава.

Очите на Пролетина се ококориха.

– Къде са ти дървата? Нали отиде за дърва?

Стамен се врътна и излезе отново.

Масата утихна за момент, докато всеки опитваше от постните сърми на Пролетина, па се оживи отново, кога разсипаха вино по чашите.

– Наздраве сватя – изправи се кмет Ставри – да са ни живи и здрави младоженците и да ни е честито внучето. А ти – погледна той към Диляна – да ти се роди красиво момиченце и на майка си да го кръстиш!

– На мойта майка ще е – възрази Нешко!

– Не ги слушай – каза ѝ Магдалена, – аз ти казвам, че ще е момче.

И пак се разприказваха. Всички, с изключение на Диляна, която лакомо хрупаше пуканки, и Стамен, който ту поглеждаше към празния стол, ту тъпчеше още дърва в печката и побутваше нервно кошчето на Ставри.

– Айде да си ходим вече – Магдалена стисна мишницата му, и помилва Ставри, който отново беше заспал. 

Наближаваше полунощ. Гостите се вдигнаха и започнаха да се обличат. Стамен ги изпрати до пътната врата, където пусна ръката на Магдалена.

– Вие вървете – рече той. – Аз ще остана да помогна на майка да раздигне трапезата.

Ако погледа на Магдалена можеше да ранява в този момент, Стамен щеше да остане убит намясто. Тя се врътна и тръгна напред със Ставри на ръце.

– Ще си дойда след малко – опита се да я омиротвори той, ала тя продължи през дълбокия сняг с малките си галошки, без да се обърне назад.

Обратно в стаята, Стамен се зае да отсервира чиниите и приборите, върна излишните столове по другите стаи и размести двете маси, слети в една.

– Аз отивам да си лягам – рече Нешко и се изниза от стаята.

– Дай, аз ще ги измия, ти отивай си почивай! – рече той на майка си и грабна коша с мръсните чинии. Занесе ги на коритото и въздъхна. Никога през живота си не беше мил чинии.

След една строшена чиния и две счупени чаши, с почервенели и вкочанени от студ ръце той се върна до печката и зарови лице в дланите си.

Диляна помиташе последните трохи от пода.

– Полунощ мина – рече тихо тя. – Железопътните линии са прекъснати, населението по градовете е в задължителен вечерен час, армията е в бойна готовност – тя седна до него и го погледна в очите – Стамене, той няма да дойде.

– Ти не го познаваш – отвърна Стамен горчиво . – Нищо от това, което изброи не може да го спре. 

Пламъка на свещта хвърляше сянка на дълбоката бразда на челото му и усилваше болката, изписана на лицето му.

– Има една единствена причина той да не дойде – Стамен стисна очи и забрани на сълзите си да потекат.

Диляна го хвана за дланта и я стисна силно.

Къщата утихна. Последните дървета гаснеха в печката до тях. По едно време тя се изправи, целуна го по челото и отиде да си легне.

Стамен запали една цигара и я изпуши. После втора. Стана от стола и хвърли едно дърво на огъня. Изпуши трета цигара. По едно време му се пристори, че стените в стаята се надвесват над него и го притискат. Облече си шубата и излезе навън.

Вятърът беше спрял. Той драсна клечка кибрит, запали отново газената лампа и излезе на пътя. 

Въздъхна и я вдигна високо над главата си. Ако вражеските бомбардировачи я видеха, то тогава той ги предизвикваше да го атакуват. Ако имаха изобщо смелост да се изправят срещу него. Човекът планина. Човекът планина съборен, сломен от една тлееща и неугасима болка в сърцето му.

Насреща му се зададе отново Лало Горският с войнишкия си шинел и фуражка. 

Какво ли му имаше в сърцето пък на него, че бродеше из тъмната нощ под предлог, че вардеше социалния ред в селото? Стамен знаеше, че безскръбни хора не обикаляха улиците по това време, само безутешните го правеха. Този път поне бе възседнал коня си, та да не прокопава снежните преспи със собствените си крака. Щеше ли да го пита кой очакваше още Стамен? Щеше ли да му се скара, че пак бе запалил газената лампа? Или пък щеше да му разкаже за собствената си болка?

Конникът се доближи до него и повдигна фуражката от лицето си. 

Познатият глас в миг прониза сломеното Стаменово сърце.

– Стамене, аз съм! Лъчезар.