Дойчин нахвърли последните сламки сено в плевнята, па остави вилите настрана и тръгна да разпряга магарето. Потната козина лепнеше на ръцете му, докато развързваше каишите и сваляше юздите, а животното едва дочака о́ковете да паднат на земята и се спусна към коритото с вода, поотоплена от жежкото следобедно слънце. Дойчин обикновено го сресваше и му говореше харно след цял ден работа на полето, но тази вечер му хвърли малко слама в яслата, грабна кърпата и бръснача и се запъти към реката.

Вечерният ветрец повяваше и разхлаждаше мократа риза, залепнала за широкия му гръб. При потока, той метна кърпата на един клон, постави бръснача на един камък наблизо, па се съблече и се потопи в хладката вода. Над него лъчите на залязващото слънце се промъкваха измежду шубрака около вира. Купчина мушици закръжи около главата му, докато изтъркваше праха и потта от снагата си. Мокреше наболата си млада брада, та да омекне и да я избръсне, че целувките обичаше да ги дава нежни, а не такива бодливи. Затвори очи и се отпусна. Покой. В тоз момент бяха само той, ручеят и една жаба, дето крякаше на брега, оживена от негото плацикане. 

Грабна бръснача и си затананика народна песен, оглеждайки се във водата. Таз брада, неговата, от ден на ден все по-гъста ставаше, все по-трудна и необуздаема, досущ като чувствата, които бушуваха в гърдите му – силни и мощни като прилива на ручея на пролет, кога мести скали по пътя си.

Плична малко вода на лицето си, плъзна бръснача един последен път по гладката кожа на шията, потопи глава под водата и само с един скок си размениха местата с жабата – сега той на брега, а тя обратно в реката. Облече се набързо, нахлузи цървулите и хукна обратно към къщи.

– Къде се губиш досега? – на прага го засече майка му, Пенка, замахнала с метлата да обира тънки паяжинки по ъглите – че чакаше гости. – Хайде влизай, че ще слагам трапезата вече. Фасул съм ти варила, както си го поиска тая сутрин.

– Ходил е да се къпе – Бонка, хванала черното коте на ръце, се промъкна зад стълбището и изскочи пред батко си. – Пак ще търси момите да улисва на мегдана, аз ти казвам!

Дойчин я хвана, вдигна я над главата си игриво и започна да я гъделичка. А тя, във въздуха над него, не изпуска котката от ръце. 

– Ти май много неща казваш, шушулке. Не трябваше ли да си на моя страна и да не ме издаваш така?

– Остави сестра си на мира! – сопна се майка му. – Не виждаш ли, че ще я одере котето?

Дойчин стисна Бонка до гърдите си, целуна я нежно по бузата, па я свали на земята и отръска черните котешки косми, полепнали по елека му.

– Обръснал се е – каза Бонка, кикотеща се още от гъделичкането. – Аз ти казвам, по моми ще ходи довечера.

– Дойчине, недей бе, мамо! – Пенка смекчи тона. – Вуйна ти ще дойде тази вечер – да те види също. Остани си у къщи, последна нощ е.

Ала Дойчин грабна новата риза – онази, дето я беше обличал само на кръщението на Бонка и дето миришеше на лавандула, заглади си косата назад с гребена – още мокра от реката – откъсна една червена роза и я забоде зад ухото. 

– Не ме чакайте довечера. 

Той сложи големите си длани на бузите на майка си и я целуна по челото. И с усмивка и блясък в очите, който от няколко месеца растеше всеки ден, наметна червения елек и изчезна по улицата за мегдана.

Още се не беше стъмнило, а там хорото вече се завило под писъка на гайдата на Недю Реджев. Видол също идеше с гъдулката по след залез, но тази вечер го нямаше и Недю, ще – не ще, сам водеше свирнята.

– Ето го, ето го, иде! – нашепна Станка в ухото на Недяла. – Гледай го само тоз Дойчин, таз снага, тез ръце. Ах, ако ти кажа само, къде ги искам да ги сложи... – Станка въздъхна размечтана.

– Стига, засрами се! – смъмри я Недяла. – Ако искаш неговото внимание, трябва да се преструваш на по-скромна. Нахвърли му се така стръвнишки и ще го уплашиш. Гледай сега, аз ще ти покажа.

  Недяла заби очи надолу към цървулките си, па ги повдигна така, срамежливо, кога Дойчин ги приближи, и запремигва.

– Добра вечер! – поздрави ги той. 

И тамън да ги подмине, Недяла го заговори: 

– Ай, че си се пременил тази вечер, Дойчине, като за последно. Няма по-хубав от теб на целия мегдан! – и пак сведе очи надолу. – Чакай, ние тука имаме нещо за теб.

– А! – усмихна се Дойчин и очите му, като че ли още повече светнаха.

Недяла си свали бръшляновия венец от главата, тамън завит със синчец и мак от полето, па му го положи на неговата.

– Наведи се – рече, – че не мога те досегна. А-така! – загледа го, кога се изправи Дойчин, висок, с китния венец. 

– Е, сега вече си готов за женене! – засмя се Станка. 

– Хайде, ела! – грабна го Недяла за ръката и го поведе на хорото, а Станка бързо се затича след тях, та да не остане по-назад. В последния момент свърна пред него и го хвана за другата му ръка.

– Хе, хе – усмихна им се Дойчин, обграден от двете девойки, поведен напред като кон на юзда, – но ще е само за малко, че ме чакат нашите на маса, ама хайде като сте казали, само една песен. Няма ли го Видол тази вечер? Нещо хлабаво хорото без него.

– Няма го – викна Станка да надвие гайдата. – Още царевица сваляли у техните. Ама ти нали си тука сега – и му се усмихва срамежливо, скланяйки очи надолу, както Недяла я беше научила.

Зави се пак хорото – та една песен, та втора, та трета. Дойчин потропваше с дългите си нозе и дори не забелязваше навъсените от завист вежди на другите ергени. Те, момичетата – и Станка и Недяла, и останалите на мегдана – все в него загледани, а той все се оглеждаше, очите му търсещи, като че ли е изгубил нещо скъпоценно.

– Какви червени бузи има само! По-червени от елека му! – Станка зашепна на Недяла, ала тя я срита през краката, нарочно, като че е объркала стъпките на правото хоро.

– Ще тичам – пусна Дойчин ръцете им накрая, с големи капки пот на чело, – че ме чакат нашите – извини се той и набързо се изниза към ливадите зад Радуловата къща. 

Колкото се отдалечаваше, толкова повече притихваше писъка на гайдата, а се усилваше песента на щурците по полето. И копнежа в гърдите му. Мина по моста над ручея и оттам сви покрай къпините по пътя, по който беше минавал вече много пъти по нощите това лято.

Спря се под голямото орехово дърво, недалеч от Йотинските дворове и със свити една в друга ръце издаде звук като на сова в здрача на септемврийска нощ. Аромата на прясно обелена царевица още се носеше из въздуха и му напомняше за дългите вечери пред огъня, кога с дядо му навръзваха реколтата да съхне. И зачака.

Откъм изток се появи луната, а с нея и висока сянка над шубрака, която тихо се промъкна иззад него и две горещи, мазолести длани се залепиха за очите на Дойчин. Две силни ръце го придърпаха по-близо до бушуващо сърце. Дойчин се обърна и без да гледа дори впи устни в устните на Видол, понеже го познаваше по мириса само и по топлината на дланите. По тях бе описал релефа на всеки мазол и белег като изкусен картограф. И когато устните им се намериха, всичко около тях се разтопи и спря да съществува. Останаха единствено те двамата на света – и луната.

Видол го хвана за ръка и двамата тръгнаха през малините, оттатък овчите обори, докато стигнаха до зидания дувар, който прескочиха от веднъж.

– Кой е там? – извика баба Стойна, стресната от пукота на керемида, която се разцепи на две под тежестта на Дойчин. – Ей, тея котки пак събарят керемидите – каза си тя под носа и се запъти на обратно към къщата с кофа хладна вода, тамън извадена от герана.

Прилепени до дувара и потулени в черната сянка на сливовото дърво, момчетата я изчакаха да се отдалечи, без да шукнат, па минаха на пръсти през тезгяха на дядо Марин и се покатериха по дървената стълба към Видоловата плевня. 

Кучето излая веднъж-дваж, но после ги помириса, че са те, и се успокои до кошарите под навеса, от където се чуваха хлопките на преживящите овце. По това време на година сушената трева стигаше чак до покрива, но те си имаха едно място, само тяхно си, където сеното беше улегнало под натиска на телата им и дъхаше на тях. Видол сграбчи косата на Дойчин, така прилежно вчесана, и го тръшна срещу кирпичената стена, заливайки го с устни, пиейки от него като бедуин в пустиня, най-сетне коленичил пред поток вода. В момента, в който сеното ги прие в обятията си, там нямаше повече място за думи или за помисли; имаше ги само тях двамата, тяхната топлина и допира на кожа с кожа – нажежена, настръхнала, молеща. Освободени от игото на ризи, пояси и потури, техните мускули се свиваха на камък и отпускаха като мед. Претапяха се едни в други като вълните на бурно море, докато се разлеят като восъка на свещ под пламък. 

Там, легнали под дървените греди на навеса, се отпуснаха един в друг и намериха покой в тишината на туптящите си сърца и хлопъка на овчите звънци.

– Дай да те загърна – Видол потърси да напипа една от ризите, захвърлени някъде из сеното наоколо.

– Загърни ме с ръката си – Дойчин го залови за дланта и отпусна глава на Видоловото рамо.

– Окъпал си се – каза му Видол, – миришеш на река. А аз тъй харесвам да вкуся солта на устните ти, дето се е трупала цял ден под палещото слънце – и го притисна по-силно до сърцето си.

– Не ме пускай! – прошепна му Дойчин. – Утре, като тръгнем за войната, не ме изпускай от очи! И ако ще да падна, обещай, че ще ме хванеш в ръце, както сега. И че последният ми дъх ще е до теб. Тогава само ще мога да я погледна смъртта в очите – и пак положи бузата си на гърдите на Видол. 

Един лунен лъч се промуши през керемидения покрив и блесна във Видоловото око, втренчено в нощта в очакване на страшното утро. Той обви Дойчин с ръце и го придърпа още по-близо, като да го скрие от това, което иде, и да утаи страховете му. Но една сълза, предателка, се изкопчи от дългите му мигли и падна гореща на Дойчиновата буза.

Отзарана прасето изгрухтя от кочината и оповести на цялото село, че е гладно. Стойко изсипа кофата с помия в коритото и го почеса по гърба, докато то доволно зариваше главата си в останките от снощната вечеря. Носеше и комат хляб и две-три пилешки кокалчета, които хвърли на Рошко. От улицата се чу мучене и той се спусна към вратата да пусне кравите, да пасат с останалите в стадото. После хвана лопатата и се зае да изчисти обора. Докато нахвърли кравешката тор на количката и ги изкара до ямата, слънцето вече беше припекло и вдигнало росата от сеното, дето беше окосил вчера. Сега трябваше и него да обръща.

– Стойко-о, хайде, оставяй таз работа и идвай с нас! – Генчо и Недялко идеха откъм село по пътя за гората. – Ще ходим да ловим зайци.

– Не мога, бачо – отвърна им Стойко, изсипвайки количката с тор в ямата. – Няма на кой да оставя работата у дома.

– Е, тогава утре. Неделя е, не се работи! – извика Недялко. На него ни един от дните не му се работеше.

– То се не работи, ама кравите и в неделя искат да ядат – отговори му Стойко. – Хайде, сполай да ви е ловът – вдигна количката и я върна под навеса.

Дървената вратичка, която заграждаше кокошарника се беше разпаднала, та и нея трябваше да закове, но първо сеното да обърне, че слънцето вървеше нагоре и трябваше да го използва с време. Стойко грабна вилата и пристъпи да обръща сушената трева на ливадата. В силната му ръка, която беше заякнала особено много последните две лета, вилата приличаше на малка пръчка, която той с лекота въртеше през сеното. Слънцето напичаше върху изрусените му от лятото къдрици. Лъщеше върху мокрите му гърди, оголени между копчетата на по-миналогодишната риза, която вече не можеше да се закопчее около широкия му гръб. Той повдигна окосмената си предмишница и избърса потта от челото си.

Тъкмо тогава майка му излизаше от къщи, препасана с черна кърпа, както подобаваше на вдовиците по онова време, заловила китка чемшир и карамфили.

– Стойко – приближи се Рада до него, – хайде, мама, ела с мен до гробищата да запалим на баща ти – замоли го тя, – че ме е страх от зъмите по нагорещените камъни.

Погледна я Стойко изпод вежди, с умиление, но решен, да ѝ се не поддава на преструвките. Той много добре познаваше майка си, че беше силна жена. Змиите, тя с крак главите им смазваше без дори да трепне. 

– Нали има поп у черквата до гробищата. Него моли́ зъмите да гони, поне една добра работа да свърши цял ден.

– Е, не говори така, бре Стойко – наведе тя глава, – колко време стана вече не си довадял татка си да видиш на гроба? Ела поне днес, че е задушница, той ще ти се зарадва. Да те види какъв си ми възмъжал, колко голям си станал, досущ като него.

Стойко я погледна пак, па се залови за вилата и се съсредоточи в сухите сламки трева, обръщайки ги прилежно и подредено, вила след вила, в ред като с рало изоран. 

А майка му, впила очи във вилата – гледя я, ама я не вижда. Като отнесена в друг свят. Врътна се и без да каже дума се спусна към селото, че гробищата бяха чак от другата страна, оттатък съседната махала.

Усърдно и прилежно, Стойко обърна цялата ливада, после извади една кофа вода от кладенеца и седна под черешовото дърво на сянка. Отпи от студената вода, потен. Загледа се към гората, там където Генчо и Недялко сигурно тичаха сега след някой заек и въздъхна. Прииска му се да тръгне и той натам, да потича с другарите си, да се посмеят на някоя от измишльотините на Недялко и с малко повече късмет и вечеря да улови. Ала вместо това награби вода с две шепи от кофата, плична я на лицето си, па хвана мотиката и тръгна да плеви пипера. Този троскот пак беше наникнал, а нямаше и две недели откак го беше оскубал из корен. 

По някое време се беше вдигнало слънцето толкова, че му допече много, та остави мотиката и влезе на сянка в работилницата, отрупана с прилежно подредени инструменти. Бяха останали наследство от баща му, както беше останала и огромната пропаст, зейнала в сърцето на Стойко, откак татко му почина. 

Затърси пирони да закове вратата на кокошките.

По обед се отвори пътната врата и влезна майка му, Рада. След нея водеше младо момче в черно расо. 

– Стойко-о, – провикна се тя още от врата – ела да наточиш вода, че водя гостенин. Ново попче имаме у черквата вече, виж го, младо като тебе – тя поведе младия отец по пътечката около градинката до външната маса под лозата. По това време на годината лозето не беше още узряло, но листата му баха зелени и големи и пазеха сянка от летния пек.

Стойко хвърли чука, па грабна кофата и извади още вода от кладенеца. Изми си ръцете, занесе я до тях и предложи на гостенина също. Поздрави го с кимване, но не му проговори. Гледаше наблюдателно, как младият поп свали черната калимявка и си плисна малко студена вода на врата, да се поохлади. Кестенявата му коса се беше изпотила под калимявката и сега беше щръкнала като перушината на мокър петел. Стойко удържа усмивката си, докато наблюдаваше как капките се стичаха над тъмните му, доброжелателни очи.

– А, запознали сте се вече гледам – Рада излезе от къщи, грабнала един комат хляб под мишница и тенджерата с гозба в ръце. Беше варила пресни картофи с лук тази сутрин и още бяха топли. – Радко е от Песнопой и сега е новият поп на нашето село. Днес му е първи ден, па го доведох и ти да го видиш. Радко, хехе, – засмя се тя на попа – виж не е случайност, че моето име носиш. Той си знае дядо Боже. Викам, млад си и можеш да му поговориш на Стойко за Бога, та да се научи да уважава – тя се залови да слага масата и да разсипва манджа по чиниите. – Той иначе ми е много уважителен Стойко, много ми помага. Ей на, не са спира по двора откак са е изгубил баща му. И от всичко знае и може да прави. Ама хич не са прекръства пред иконостаса и на гробища не довадя с мен. Кажи му де – замоли тя, – кажи му, че не е добре така.

Стойко седна на стола сериозен, мълчалив и ту поглеждаше Радко с недоверие, ту се взираше в майка си, нацупен, ха да скочи да ѝ запуши устата, ама се удържа и си мълчи.

Радко слушаше майчините излияния, ала погледа си впил в Стойко и го изучава щателно, без дори да мигне, и не отмества очи от него. Само когато Стойко го погледне, тогава той поглежда Рада, и после очите му пак Стойко търсят.

– То някои се молят пред иконостаса – задума той с неуверен глас, – а други, сами в сърцето си шепнат молитви, които никой никога не чува, само Бога.

Стойко по погледна и задържа очите си върху него, изпитателно.

– Трябва да е много зает дядо Боже – спокойно каза той, – щом ги чува тез неизречените молитви, а не отговаря – и понеже Радко не му отвърна нищо, още повече доби смелост и добави: – Или пък пчели са му ушите запушили, та не чува.

– Я недей така говори! – сопна се майка му. – Прощавай, отче – погледна тя Радко засрамена и се прекръсти. – Обезверяло е моето момче откак се изгуби баща му. С овцете беше и гръм го удари, моя Ненко, няма и две лета откак се случи всичко така внезапно. Ама то каквото Бог е промислил за нас, трябва да е неговото провидение – и се втренчи в градината, умът ѝ отнесен надалеко, без дори да вижда червените рози, наболи на храста зад Стойко. – Яжте, яжте, момчета – каза тя внезапно и побутна чинията с картофи пред Радко, – че ще изстине вече, яжте!

– Благодарим на Бога, за тази трапеза и за благодатта Му и затова, че ни пази всички в неговото провидение – Радко склони очи смирено и поднесе лъжицата към червените си устни, които се подаваха пълни измежду късата му рижа брада.

– Благодари на магарето ми и на мен, че извадихме картофа миналата седмица – подшушна Стойко под носа си, докато сърбаше лакомо от манджата.

– Моля? – Радко се обърна към него, искрено недочул Стойковото мрънкане.

– Престани вече! – удари го Рада по ръката, разбрала посланието му, па продължи: – Вие сте младички и двамата, поговорете си. Стойко, отче е, можеш да му разказваш на него, а той на Бога ще го занесе – тя отчупи парче хляб и го натопи в манджата. – Той Стойко – казва му на Радко, – мома водеше до скоро – Стоянка, на Тодор Генчев, нали се сещаш?

– Е, нов съм все пак, не познавам още селото – Радко срещна изпитателния поглед на Стойко, чието търпение вече се подлагаше на голямо изпитание.

Рада погледна към сина си. 

– Какво стана бе, мамо, със Стоянка? Такова хубаво момиче… – въздъхна тя, а Стойко я гледа, цял почервенял. – Разтуриха се нещата… И всичко след като се случи това с баща ти. От тогава не си същият…

– Майко, престани вече! – скочи Стойко от стола, разлютен, разклащайки водата в чашите на масата. – С Ваше благородно разрешение – поклони се той комично на Радко, побутна празната чиния пред себе си и закрачи към обора. По път сграбчи котката в ръце, па се скри зад купа сено в плевнята и там седна, разгневен на майка си, задето така говореше за неща, които дълбоко го притесняваха и го излагаше и смутяваше пред непознатия поп. После и на попа се ядоса, задето бе така млад и жизнен, и вместо да работи честно, се беше покрил с това черно расо и се правеше на голям с неговите всевишни вярвания. Но най-много го беше яд на Бога, задето беше наказал баща му, поради собствените грехове на Стойко.

А котето, легнало в скута му, мъркаше под галещата го мъжка ръка, сякаш поглъщаше всеки негов страх, тревога и мъка, потулени в сърцето му, и ги връщаше обратно на Бога. И така, с него на гърди се отпусна и заспа облегнат на сеното под стряхата на плевнята. А лястовичката нижеше еднообразната си песен под палещото следобедно слънце.

Събуди се, стреснат, чак привечер. Хлопаше звънеца на кравата, чакаща пред вратата след цял дена на паша, да я пусне вътре. Скокна Стойко, хвърли котката на сеното, па грабна кофата, пусна кравата вътре и седна на едно малко столче, да я издои.

Дои, дои, и на ум все му довадя сънят, от който още се не беше напълно разсънил. Сънува, че е на полето, гол голеничък, как излезнал от утробата, под лъчите на лятното слънце, а срещу него се задава Ненко, неговият баща. Прегръща го и го целува по бузата и започва да му разказва някаква история откога бил малък, а усмивката му не слиза от лицето. После го целува пак по бузата и се смее, маха му за довиждане и потегля по пътя, а Стойко оставя при житните снопи, ей така – голеничък, както го беше заварил. 

И така се събуди, дълбоко замислен. И му беше олекнало на сърцето. От бащината прегръдка ли беше, от котето, дето спа на гърдите му ли беше, още се чудеше, докато изцеждаше последните капки мляко от вимето на кравата.

След залез остави майка си с пределото пред иконостаса на една запалена свещ, па си облече нова риза, похлупи буйните си къдрици с едно кепе, останало от татко му, и излезе по пътя за долната махала. Вдиша дълбоко от вечерния въздух, просмукан с аромата на акация. Полумесеца му осветяваше пътя, като минаваше тихо до каменните дувари, внимавайки да не разлайва кучетата от съседните къщи. Мина по моста на селската река и зави след последната къща по пътя нагоре за гробищата.

Накрай село се виждаше високото очертание на черковната камбанария, а под нея, точно до входа на гробищата, през едно прозорче, мъждукаше свещ от стаичката на попа. Докато минаваше покрай нея се вгледа замалко, като че да надзърне вътре, но после се разколеба и закрачи към гробовете. В тъмното му беше трудно да намери гроба на баща си. Беше повече от година откак го бяха погребали и не беше идвал ни веднъж оттогаз. Грабна една свещ от един друг гроб, па я запали и така затърси в полумрака гробна плоча след плоча, доде намери Ненковата, окичена с пресен чемшир и карамфили, които майка му беше донесла отзаран.

Клекна. 

Не знаеше, сяда ли се, прав ли се стои пред гроб, говори ли се, или се мълчи, никой му не беше обяснявал тези официалности преди. Заби запалената свещ в пясъка на гроба и се вгледа в гравирания камък, на който пишеше: “Ненко Николов, роден на 8 август 1879, починал на 27 юни 1921.”

Поседя за малко така, неловко, оглеждайки се наоколо, да се увери, че гробищата бяха празни.

“Аз незнам дали ме чуваш,” изрече Стойко в мислите си, без глас, “но да знаеш, че много ѝ липсваш на майка. Тя все така на силна се прави и не го показва, ама аз я чувам късно вечер още да си плаче.” Той хвана ръцете си една за друга и прехапа устни. “И аз плача още за тебе, тате,” рече над гроба му, без да отваря уста. Лицето му, озарено от пламъка на свещта, беше свикнало да не издава бурите, дето върлуваха в гърдите му, ала тази нощ, там самичък с тихите надгробни плочи, си позволи една сълза да се изтръгне от окото му и да падне върху пясъка, под който бе заровен татко му. “Оставихме се със Стоянка,” продължи той на ум. “Не мога да я гледам в очите и да я лъжа така, че я обичам. Знам, че ти си я беше избрал за снаха, ала аз не мога и те моля, ей тук и сега, да ме освободиш от тоз ярем.” Още една сълза занапира да излезе и му премрежи окото. Той залитна без да иска и бутна похлупака на кандилцето, който звънна шумно, търкулен по каменната пътечка чак до съседния гроб. Изправи се Стойко да го търси, па го положи обратно върху кандилото и скръстил ръце пред гърдите си наведе глава да проси последно нещо. “Дай ми,” каза, “дай ми улика, че ме прощаваш, и ти, Боже,” и поглежда към небето, “дето ти бръмчат пчели в ушите, сега са легнали да спят и ха дано ме чуеш. Умий ме от таз горчилка, що е на сърце ми. Дай ми улика да знам, че слушаш.” И в тоз момент се покри небето с облак и запречи луната и всичко около него се скри в нощта. Само свещта, дето още мижуркаше на гроба, се опитваше да пробие тъмата. 

Беше ли това уликата, която чакаше, или пък не беше? 

Въздъхна. 

То кой ги разбираше тези Божий провидения? Беше убеден, че и майка му, която ден през ден ходеше на черква, не можеше да ги тълкува.

– Стойко, ти ли си? – чу се глас зад него и сърцето му подскокна, ала твърдо стъпил на земята, снагата му не издаде нищо, дори не трепна. Обърна се и видя една друга свещ да се носи над гробовете, повявана от вятъра. Над нея едно лице с червеникава брада се задаваше към него, а черното му расо се беше сляло с нощта. – Аз съм! – каза тихо. – Радо. Не се страхувай – младия поп се изправи до него пред гроба на Ненко.

– Аз, ъ-ъ-ъ, – започна Стойко – майка ми ме прати да поправя кандилото, че ей, гледай, капакът все му падал.

– Хм – замисли се Радо до него, – да ти услужа с чук и клещи? – запита спокойно. – Гледам, май си ги забравил твоите.

– А-а, не – каза Стойко уверено. – Аз сега минавам само на оглед, та да знам какви материали да нося. Утре по видело ще го оправя – сега вече беше излезнал от неудобната ситуация и чак се засмя на остроумието си. – Ти пък, да не кажеш, че имаш инструменти? И че знаеш как се хващат? – той му се поухили. – Вие поповете не сте ли само на писане и пеене научени?

– Хм… – Радо замлъкна. – Имам – каза – от тейко ми останала една кутия с инструменти. Чукът и теслата са като нови, не успя да си ги ползва дълго. Ама добре послужиха, кога изградихме храма в Песнопой.

– Значи си строител? – учуди му се Стойко.

– Те, дяконите, затова ме преместиха тука – Радо вдигна глава към камбанарията, – че и тази е за ремонт. Аз… – поглежда към Стойко – Ти, ако имаш време някога, добре си дошъл да ми помогнеш, гледам силна ръка имаш.

Стойко се усмихна.

– Майка би се възрадвала до небето. Дори не знам, дали искам да ѝ угодя така – лицето му беше грейнало на пламъка от свещта, на Радо му се пристори, че ангел седи до него. – Ще видим – продължи той, – на есен като оберем лозето. Тогаз ще имам повече време, ама трябва да го помисля.

– Е па, ако не за нея – настоя Радо, – ела заради Бога – гласът му заглъхна леко притеснен. – Или пък заради мен.

Стойко не отговори, вгледан в пламъка на свещта, който мъждукаше, повяван леко от ветреца.

– Имате ли си приказката с Него? – запита и погледна към небето. 

И в тоз момент закапаха едри капки дъжд, толкоз големи, че една единствена угаси свещта на Радо, а друга – онази, забучена на гроба. В миг капането се превърна в тек и започна да вали като из ведро, като че небето отворено и Господ излива кофите с вода, които беше наточил от кладенеца. 

– Бързо! – Радо дръпна Стойко за ръката. – Ела да се скрием! – и хукнаха измежду гробните плочи, пляскани от едрия летен дъжд. Доде стигнаха стаята на Радо зад черквата, бяха подгизнали и двамата като мишки, тамън преплували реката.

Стойко затвори врата зад себе си и се огледа из малката стаичка, осветена от една единствена свещ на масата до леглото. От него продължаваше да се стича вода – от лактите на напоената му риза и от увисналите му къдрици. 

– Ето – каза Радо, – имам кърпа да се избършеш, даже, чакай, и суха риза имам да ти дам, че ще замръзнеш. – Той захвърли калимявката настрана и тръгна да си сваля черното расо, от което шуртеше вода и мокреше дървения под на стаята.

Стойко много се изненада, кога зърна изпод расото снагата на Радо, който, въпреки че не беше толкова едър като него, далеч не изглеждаше като хилавия образ, дето Стойко имаше в ума си. Според него поповете бяха или хърбави, или доста добре угоени, с ей-такива кореми. И сега се беше вгледал в гърба на Радо, който търсеше, наведен в скрина друга риза, и не можеше да откъсне очи от бедрата му, прозиращи под мокрите бели гащета.

– Ето – обърна се той и Стойко отмести очи от него. – Тази ми е малко по-широка, ама на тебе ще ти стане – и му подава една бяла риза.
– Ти да видиш – каза Стойко, докато разкопчаваше своята, – че ти си имал нормални дрехи, все пак.

– Ти май никак не харесваш поповете – Радо го погледна и проследи извивките на ключицата му, докато Стойко попиваше мократа си коса с кърпата. Струваше му се, че Стойковите мускули ще се пръснат изпод бялата му кожа и си даде сметка, че никога не бе полагал очи на толкова чудно Божие създание. Доде му стигаше въображението, само ангелите така изглеждаха изпод белите си одежди от светлина. А сега бедната му душа съзерцаваше това съвършенство, изправено само на една ръка от него.

Мъждукането на свещта играеше игра на сенки по лицата на двете момчета и прикриваше учестения сърдечен ритъм, който напираше във вените на Радовата шия. 

Стойко направи крачка напред в тясната стая, да поеме сухата риза, дето висеше в скованата ръка на попа и се вгледа в очите му, без да ги отмества този път, а голите му гърди се изправиха пред Радовите, така близо, че можеше да почувства топлината, която се излъчваше от него.

– Сънувах сън! – рече той, погледа му сключен с Радовия. И в миг на дързък порив хвърли кърпата на пода и го сграбчи в прегръдката си, както бе прегръщал татко си на сън. Гърдите му се разтресоха и сълзите закапаха горещи по гърба на попа.

Радо се откъсна от него, вцепенен, като от гръм ударен, целият облян в пот, очите му вкопчени в Стойковите, и бавничко протегна трепереща ръка съм малката свещ.

– Да не гледат ангелите – каза, па смачка пламъка между пръстите си и притисна горещото Стойково тяло до своето.

А дъжда навън биеше неумолимо по керемидите на малката Ветренска черква.

***

Отзарана Стойко рипна по първи петли, занесе кофата с помия на прасето, хвърли един комат хляб на кучето и изкара кравата на пътя, да ходи със стадото да пасе. После се окъпа на реката с ледена вода и сапун и кожата на лицето му заруменя, грейнала още по-силно под лъчите на изгряващото слънце. Грабна ризата на Радо и я долепи до лицето си. Вдиша силно в нея, с копнеж, па я надяна набързо, засмян, и я закопча над гърдите си. Тръгна да бере млади клонки чемшир и карамфили от градината, още росни, напоени от снощния проливен дъжд. Беше си затананикал някаква песен, кога Генчо и Недялко надзърнаха над оградата.
– Стойко, хайде идвай! – викна Генчо. – Само ако знаеш какъв заек хванахме вчера, голям като коза. Снощи го одрахме и майка го направи с кромид лук. Днес отиваме за гъби. Хайде с нас!

– Днес не мога – каза им Стойко. – Ще водя майка на черква. Хайде да ви е на сполука, че снощи бая наваля, та ще са наникнали много гъби – и им помаха с росния чемшир в ръка. – Майко-о – провикна се към къщата, – хайде, че ще окъснеем.

Рада излезе от къщи и си оправи черната забрадка над косата. Грабна китката от ръката на Стойко, хвана го под мишница, засмяна, и заедно закрачиха по пътя към черквата в ранната неделна сутрин.

– Стойко – прошепна му тя, докато вървяха, – да знаеш, че Стоянка също ще е там. Ти виж, може пък и да се придумате – гали го тя по ръката. – Тя все ме пита за теб като ме види.

Стойко ѝ се усмихна нежно, па ѝ хвана ръката и я стисна на едно място, та да спре да го пипа.

– Радко ще говори днес – заговори тя пак. – Предния поп само си пееше под мустака разни неща, дето нищо му не разбирахме, а пък сега Радко ни чете ясно от словото и ни разказва за Христа, как целял куцо и сляпо. Аз – вика – знам, че ти не вярваш много, ама хубаво е така, да чуеш харна дума, че то на тоя нашия живот, доста му е мъката и без друго.

– Ти знаеш ли, че Радо е строител? – запита я той. – И дори има свои си инструменти. Ей сега като стигнем, ще му искам чука и теслата, че на кандилото на татковия гроб му се е счупило капачето – и после добави: – Вика, също, черквата да ремонтираме, та мисля като оберем гроздето на есен да довадям да му помагам. Да не е самичък с толкова работа.

Слуша го майка му и се чуди, нейният син ли е този, дето крачи сега до нея към черквата, или някой друг човек. Па поглежда към небето и благодари на ум. Не е вярно, че Му бръмчат пчели в ушите на Бога, виж ти сега как ѝ отговаря на молитвите. И се усмихна, щото знаеше, че и друго беше попросила, дето щеше да ѝ отговори, а именно – да се съберат Стойко и Стоянка, и скоро сватба да вдигнат.

Влязоха у черквата и тя се закръсти благодарна пред иконостаса, а пък Стойко се озърташе, да намери Радо. Като беше им казал младия поп на бабите, че ще чете от словото този ден, беше се насъбрала малка групичка вече и го чакаха. Заради словото ли бяха там, или щото беше хубав новият им поп и им се усмихваше под рижия си мустак, нямаше да си признаят. 

– Поседни тука, до мен – рече майка му, – да почакаме, той сега ще дойде.

Стойко седна замалко, но скоро пак стана. Отиде да разгледа иконите, изписани по стените на малката сграда, после пак седна. Влезе Стоянка с майка си и сестрите си, поздрави го, крайно изненадана да го види там, а той кимна набързо и свали очи надолу към пода. После стана и нервно закрачи напред-назад.

– Ей сега ще дойда – каза на майка си и излезе от вратата. Поогледа се и обиколи камбанарията изотзад, откъм гробищата, дето се разполагаше малката стаичка на Радо. Без да чука дори бутна вратичката и влезе в тъмното помещение, което още миришеше на влажните им дрехи от предната нощ.

Попското расо беше прилежно сгънато и положено на тясното легло, което ги беше приело замалко снощната вечер. Връз него калимявката – и тя сгъната, като че на Бога жертва приготвена. Той я вдигна до носа си да вдиша в нея и въздъхна. На масата видя положена една метална кутия с инструменти, дето я нямаше снощи. Приближи се до нея и я отвори, а вътре лежаха един почти нов чук и една остра тесла, и купчина други сечива. Върху тях оставено едно листче, откъснато от Откровението на Йоана, и на поленцето отстрани написано с молив: “Завещавам на Стойко.”

Разклатиха се Стойковите крака, та се подпря на масичката и седна на леглото с калимявката в една ръка и малката бележка в друга. Гледаше ги буквите, взираше се в тях и не искаше да ги повярва, щото последния път, кога получи завещание, никога повече не видя баща си. И защото знаеше, че тези дето мислят да живеят още, не завещават. Очите му се премрежиха и сълзите рукнаха връз Йоановото Откровение, доде подгизна мокро на едрите му пръсти и падна, съкрушено, върху прашния дървен под. Здраво стиснал Радовата калимявка до гърдите си, пристъпи на колене пред Богородицата, окачена на стената и замоли на глас, ридаейки горчиво, Господ да им прости и да спаси душата на Радо. И ако не беше вече твърде късно, да си му го върне отново при него. 

А лястовичката, свила гнездо под черковната стряха, не спираше да пее и да чурулика и да носи Стойковите молитви една по една към небето.

Кога се бяха вкоченили краката му на пода и го вече бяха доста заболели коленете върху дървените дъски, мушна калимявката в кутията с инструменти, затвори капака, па я прегърна под мишница, излезе навън под припеклото слънце и лека-полека се запъти през нивята над селото обратно към бащиния си дом.

Прясната царевица жълтееше, провесена под лозата по пътеката за обора в Спасовата къща. Красьо сам самичък цялата я беше обрал и докарал от нивата с каруцата и, заедно със сестра си, Лозанка, и майка си, я бяха обелили и навесили предходната вечер.

– Лельо Тодорке! – провикна се Георги през оградата, заметнал ябичката през рамо. Беше късно лято, ама горе на планината, откъдето слизаше, сутрините бяха хладни. – Гледам сте обрали царевицата вече. И аз сега се прибирам и ще подхващаме нашата. Поздрави – каза, – поздрави и ти нося от твоя Спас. Вика да пратиш Красьо да му занесе хляб и вино горе на кошарите.

Вдигна глава Тодора, че тамън простираше на двора що беше опрала от зарана, та да съхне на слънце. 

– Влез де, Георги, влез, седни, та ми разкажи малко. Как е Спас? – запъти се тя към врата.  – Прибрахме я –  погледна към царевицата, – той Красьо самичък всичко върши, като го няма баща му цяло лято, какво да правим? Пусти и да му опустеят тея овце, всяка година е така, хукне през юни и чак октомври слиза обратно в село. Оправяме се все без него.

– Е недей така сега –  укори я Георги, – те овцете пашата си искат там горе на планината, после вълна предеш цяла зима, па и мляко и сирене ти праща редовно –  той си почеса брадата. – Майни, майни, че това лято много вълци се навъдиха горе и за ден дори не може да остави овцете. Има едно момче, Хисарче, дето му помага, пък и му е дружинка горе, че самичко много доскучава.

– Ами ще пратя Красьо с магарето ей сегичка, той до довечера ще стигне. Само хляб и вино ли иска? Нещо друго? – запита Тодора.

– Вестници каза да му пратиш също и торби да носи и гюмче, че като се връща надолу ще го натовари със сирене и мляко, па и малко сушено месо, сигурно, че снощи една овца замина – отговори Георги. – Ама не им даде Спас на вълците да я завлекат, храбър е мъжът ти, хич не го плашат зверовете. От устите им отскубва добитъка – почеса се той зад врата. – Хайде, тръгвам аз, че и мойта царевица чака –  обърна се и закрачи надолу по друма към селото.

Тодора остави легена с прането, па се затича към ливадата, където Красьо беше захванал да коси тревата от заран. От асмата над главата ѝ се бяха провесили първите узрели кичури грозде, та минаваше леко покрай тях, да ги не бутне.

– Красьо-о – провикна се и закрачи напряко през пипера, – татко ти заръчал да му занесеш хляб, ей тъкмо Георги мина да се обади. Айде, мама – каза тя, вдигнала ръка над очите си, че слънцето ѝ премрежваше погледа – оседлай магарето, а аз сега ще пратя Лозанка до пекарната за хляб, та да му носиш пресен. И вестници да му туриш под седлото.

Красьо се зарадва на новините.

– Майко – викна той ободрен, – тъй и тъй ще се качвам горе, да остана малко при тате, един-два дена, да му правя компания.

 Момчето, вече млад мъж, обичаше да прекарва време покрай баща си, ала това лято имаше толкова работа по полето, че Тодора все пращаше хляб на Спас по други овчари, а Красьо оставяше да работи с нея.

– Не бил самичък – каза, – имал си помощник, някакво момче от Хисаря – и го увещава: – Ти ако искаш остани спи горе тая вечер, ала скоро се прибери, че тая трева – и поглежда към неокосената ливада – у къщи ще влезе още малко. Знаеш, не мога да я карам Лозанка да коси, мома е, не ѝ прилича такава работа.

Склони глава Красьо, па закачи косата на лозницата и тръгна да оседлава магарето. Нямаше търпение да тръгне под зелените дървета нагоре към овчите кошари и да види баща си. И кой ли ще пък беше тоз негов помощник дето имал? Вече си представи, как ще седят пред огъня довечера и ще разказват за епичните си срещи с вълците.

Лозанка дотича с три комата прясно изпечен хляб от фурната и водеше с нея Спаска.

– Да ме вземеш с тебе на гората, Красьо! –  закачи се тя игриво с него, па се вгледа в широкия му гръб, докато той закопчаваше ярема на магарето.

    – Стига, ма! – укори я Лозанка.

Красьо се обърна към тях и Спаска сви очи надолу, засрамена.

– Тя планината е мъжко място – рече той, – дето вълци беснеят и аз с голи ръце ги боря. Горе под звездите спим и в ледена вода се къпем, а аз тебе такава крехка, какво да те правя там?

– Остави я, бате – каза му Лозанка, – тя само се закача. Ей тука хляба и тоз букет на тате да носиш от мен – и му подаде коматите в една торба и един букет от божур, който току бе набрала. – Той божура трае – вика. – Да се пазиш и да си дойдеш утре здрав – целуна го Лозанка по румената буза и дръпна Спаска обратно към къщата.

Красьо окачи торбата с хляба, натовари едно гюмче с вино от едната страна на седлото и две празни от другата, с които да свали мляко на обратно, па възседна магарето и потегли, нагласяйки калпака на главата си. Като излезе от село, завърза повода на седлото и остави животното само да ходи. То добре знаеше, на къде се е запътило и водителство не му трябваше. Отпусна се Красьо и се вгледа напред, наслаждавайки се на живописната гора пред него. Ей там зад Богданския връх, изложени на южния склон на Средната гора бяха Караивановите кошари, където баща му Спас летуваше с овцете. Имаха над сто и петдесет и това стадо им беше основното препитание. 

Пътя го караше по коритото на малката рекичка, която излизаше от езерото горе до кошарите. Кога навлезе под дъбите на гората откърши клонка и я заразмахва пред лицето си, та да гони досадните мушички, които не преставаха да кръжат над главата му и да влизат в очите на бедното магаре. Спря се по едно време да се изпикае на една поляна, напи се с вода от реката, па пак продължи по пътя, който ставаше все по-стръмен, колкото по-нагоре се качваше. 

На Богданския връх сви надясно и се спусна надолу и не след дълго стигна при кошарите, разположени на една широка планинска поляна точно под върха. Беше вече следобед и слънцето прежуряше усилно над оголената ливада, където заграждаха овцете за през нощта.

– Тате, тука ли си? – провикна се той, докато завързваше магарето за едно дърво. 

Разтовари торбите и гюмовете и ги внесе в кирпичената построика. В едното отделение имаше маса и дървени рафтове, а другото, леко преградено, беше одаята, където спяха овчарите връз една черга, постлана над бали слама, та да им е меко на гърбовете. Сложи божурите в едно шише с вода на масичката и се огледа в празното тъмно помещение. Повдигна вестника отмесото, което се сушеше, окачено под покрива. После избиколи в едно друго помещение, където правеха сиренето, но баща му и там го нямаше. 

– Тате-е! – провикна се пак и, като не му отговори никой, излезе навън, занесе една кофа с вода до вързаното на сянка магаре и се запъти към езерото. Баща му сигурно беше някъде там с овцете.

Краката му се потяха под вълнените потури. Свали си елека, докато вървеше и даже си разкопча ризата, понеже много го беше сгорещило слънцето. Хрумна му даже, че можеше да се изкъпе в студената планинска вода, та да се разхлади. Кога наближи езерото, нямаше и следа от овцете на баща му, но ясното синьо отражение на небето в хладките води го подканваше да отложи търсенето замалко и да се потопи в тях. Отиде до брега, свали най-накрая вълнените гащи, дето така го душаха, па се съблече и влезе на пръсти в езерото. 

Студената вода прие тялото му и беше като утеха върху потната кожа в горещия летен ден. Потопи глава и отми с ръка солените капки, които се стичаха по челото му, па се разпличка и се заигра с водата, ободрен. Чак кога се обърна и погледна назад към дрехите си на брега си даде сметка, че не беше сам.

Зад храста, недалеч от неговите, лежаха още един чифт кафени вълнени потури и една бяла ленена риза, малко пооцапана, и един чифт цървули. А до тях легнал да се пече на зелената трева един млад момък, който Красьо не помнеше да беше виждал преди и който сега го гледаше, разбуден от неговото пличкане в езерото.

– Добър ден! – рече Красьо малко смутен, оглеждайки момчето. Той беше виждал голи хора, кога ходеха на баня с тейко си, ала това момче пред него, лъснало в цялата си прелест, беше някаква новост, която едновременно го смущаваше и интригуваше. Почувства нуждата да се представи: – Аз съм Красен, на Спас съм момче – каза, пазейки сянка на очите си с ръка, тялото му още до кръста потопено в студената вода.

– Христо – отговори му момъкът и потупа с ръка тревата до него. – Ела, не се срамувай, няма никой наоколо. Баща ти е нейде-там на отсрещния баир с овцете.

Красьо се усмихна срамежливо и направи неловка крачка, прикривайки се отпред с ръка, па седна на тревата до Христо.

– От самодивите ли се криеш? – погледна го Христо ухилен, изпънат под препичащото слънце, па му подаде ръка да го здрависа. – Аз помагам на баща ти с овцете – каза. – Ама ти верно си му син, приличаш на него –  и се вгледа в гърдите на Красен, настръхнали при полъха на вятъра.

– Нося ви хляб и вино – рече той, отръсквайки капките от раменете си – и нови вестници – и се вгледа в огромния червено-лилав белег върху мускулестото бедро на Христо.

– Вълци ме нападнаха миналото лято – отговори той, забелязал интереса на Красьо. – Едвам се отървах.

Ей това беше истински мъж, помисли си Красен, впечатлен, че новият му познат се е борил с вълци, както баща му. Един ден и той искаше да може да разкаже подобна история, само че без да има за последици белезите по нозете на Христо. В неговото въображение, той ги убиваше вълците до един без да могат да се доближат до него и да го наранят. 

– Добре, че не бяха отхапали по-нагоре – Красьо сам се засмя на неловката си шега, па после се одързости още и добави: – Голяма вечеря щяха да отнесат.

Христо се усмихна. Изследваше го внимателно и отчете интереса, с който Красьо гледаше срамните му части, после се замисли, защо изобщо ги наричат така. Той определено нямаше от какво да се срамува. 

– На теб май ти харесва каквото виждаш? –  кимна той към скута на Красьо.

Красен проследи погледа на Христо надолу под пъпа си и със страшен ужас осъзна, че малкия му член стърчи като топола, почервенял до пръсване, по-твърд от воденичен камък. В миг лицето му стана още по-червено. Скокна на крака в паника и смущение, сърцето му хлопащо по-силно от трясък на юмрук по масата. Навлече потурите си по-бързо от войник пред командир и се затича с ризата в ръка по пътеката обратно към кошарите, без да поглежда назад и за момент.

Подмина магарето и продължи още по-натам, от където сега дочуваше звънците на овцете. В ума си вече разиграваше една купчина вероятности, как щеше да отрече станалото пред баща си, ако Христо случайно би го обадил. В краен случай, той бе Спасов син и никога не го беше лъгал за нищо. Естествено е, че баща му щеше на него да повярва и не на някой си овчар. Увещавайки сам себе си лека-полека, че нищо кой знае колко фатално не беше станало, закрачи малко по-спокоен напред, доде намери тейко си и вдигна ръка да го поздрави, усмихнат. 

Разприказваха се с баща му за работата, за нивите, за майка си и сестра си, дори му спомена за Спаска, дето все се въртеше покрай него. Като напредваше следобеда, изцяло забрави за случката на езерото, с изключение на няколкото моменти, в които затваряше очи и голото Христово тяло изплуваше неканено в съзнанието му и една топла вълна се разлюляваше между гърдите и слабините му.

Надвечер подкараха овцете наобратно към кошарите, водени от голямото рунтаво овчарско куче Генади. Той беше верен другар на Спас вече пет години и Красьо още помнеше, как го беше избрал за свое измежду останалите от кучилото, щото беше най-пъстрото и щото то единствено утихна и престана да квичи в Красьовите ръце. Това той беше приел за знак, че кучето само него е избрало. Кръсти го Генади, по името на най-добрия си приятел по онова време, ала момчето Генади се беше оженило в съседно село и от тогава единственото, което беше останало от тяхното приятелство беше името на кучето.

Наближавайки кошарите, отдалеч погледа му попадна на Христо, който беше запалил огън и беше набучил парчета месо на шишчета, които внимателно въртеше над пламъците. 

Кога чу звънците на наближаващите овце, Христо скочи и набързо отвори гермето и помогна на Спас да ги приберат на сигурно за през нощта. 

После тримата заедно грабнаха по едно менче и почнаха да ги доят, една по една, и да събират млякото в една огромна керамична вана в кирпичената стаичка, където правеха сиренето. 

Красьо избягваше да поглежда към Христо. Той се правеше на съсредоточен в доенето и не смееше да обърне глава към него. Докато издоиха последната овца, съвсем се беше стъмнило и звездите бяха блеснали по безкрайното небе.

– Ех, друго си е да си имаш помощник –  рече Христо на Спас. – Виж колко бързо ги издоихме тази вечер. А сами с теб се мотаме до посред нощите. Да вземе да остане твоя синковец с нас, да ни помага – па погледна Красен и му намигна.

– Хе-хе – засмя се Спас, докато изплакваха менчета на ручея и си миеха ръцете, – ние си се оправяме с тебе тука някак. Долу в село – каза – има работа за него бол. А и ми се похвали, че мома е залюбил вече. Как ѝ беше името, Красьо? – попита той, надигайки вежда. – Спаска ли беше?

Красьо се смути.

– Е, тате, нищо не си разбрал от това, което ти казах. Казах, че тя ме е залюбила мене, аз нея – не съм много сигурен. Рано ми е още, има време да избирам. Няма да се оставя на първата жена, която ми се нахвърли, я! – в тъмнината на нощта не се видя, колко му бяха почервенели ушите.

– На колко си години? – попита го Христо, докато вървяха обратно към огнището.

– На деветнайсет – каза гордо Красьо. – Догодина през април двадесет ще направя. А ти?

– Аз съм преживял осем повече лета от тебе – отговори Христо, – малък си за женене още – рече и пак му намигна, докато вървеше между него и баща му.

– Ти – осмели се да запита неуверен, ала дълбоко любопитен, – ти жена имаш ли си?

– Имам – засмя се той на висок глас, – даже повече от една. Ей ги там налягали, преживят, над сто и петдесет са. Всяка вечер боските им пипам – седна пред огъня и се вгледа в него, като че ли съдбата това беше отсякла за него и не виждаше друго бъдеще за себе си. Па после пак погледна Красьо и му смигна.

Спас изкара пресния хляб, една буца сирене и гюма с вино и се присъедини към тях пред огъня. Лято беше, ала по вечеря си беше хладничко. Пламъка тъй добре се слаждаше, а пушека гонеше комарите надалеч. 

– Христо, дай по една чаша за виното! – рече той.

– На мен недей! – възрази Красьо. – Аз не пия.

– Сега я няма майка ти, синко – отсече Спас, – тука си с мъже и като мъж ще се държиш. Налей му Христо, догоре, сам го е мъкнал виното от село, ще пие.

– Тате, я разкажи пак някоя от твоите истории! –  замоли го Красьо, докато Христо му пълнеше чашата. – От онези, дето зверове си борил – той чакаше за тоз момент цял ден, кога тейко му ще му разказва пред огъня за неговите епични битки с всякакви горски чудовища.

Спас се замисли, докато разрязваше буцата сирене с ножа.

– Беше лятото след  голямото наводнение – започна той. Ти тогава беше само на две годинки, а аз младок на двадесет и две. Бяхме с дядо ти Ганьо, Бог да го прости, излезли със стадото над Чигрей, оттатък потока, кога се разбягаха овцете по пладне. Отведнъж хлопките им задрънкаха и кучетата се разлаяха, а аз и дядо ти тъкмо се бяхме опнали под дъбравата да подремнем, доде заходи слънцето – Спас сложи парче сирене върху хляба и подаде на момчетата. – Яжте! – па продължи: – Скочихме с него да видим, какво беше това нещо, а от гъсталака изкочило едно кафяво страшилище и заграбило една от овците. Спуснахме се да я отърваваме, а пред нас се изправи мечката на крака, стръвница, ей такава грамадна, две глави по-висока от нас. Само с един замах на лапата и изпрати дядо ти повален на земята, па се втурна към мен – Спас направи пауза да увеличи ефекта и му стана гордо, че синът му и помощникът му го слушаха с такъв интерес, двете момчета зяпнали в него без да мигнат, чакащи продължението на историята. – Ала аз понеже съм хитър, хич не я оставих да се доближи, че направо щеше да ме довърши намясто, толкова беше свирепа. Клекнах до купчината с камъни, която тъкмо бяхме насъбрали да градим колиба предния ден и загребах. Вдигам аз камък след камък и хвърлям към мечката със страшна ярост, доде звярът се уплаши и тръгна да бяга, а аз го погнах и хващах от падналите камъни и все по нея мятах без да спра – сложи Спас парче хляб в уста и задъвка. – Ако не беше за дядо ти, дето лежеше укървавен, сигурно щях да я довърша. Щях да я разпоря и на майка ти армаган да нося меча кожа.

– Еха-а! – изумяваше се Красен и си представяше себе си в същата ситуация и какво той би направил.

Похапнаха тримата пред огъня, а звездите бяха грейнали над тях в прохладната нощ, като ято светулки накацали по небосвода. По едно време Христо влезе в стаичката и се върна с една ябичка, която наметна на раменете на Красьо.

– Загърни се – каза му, – че ще изстинеш без да разбереш. Тука на високото не е като долу в село – беше донесъл с него и една гъдулка, която подаде на Спас.

– Ей това – каза Спас, поемайки гъдулката – е най-могъщото оръжие срещу зверовете. Само като я чуят и бягат надалеч, щото знаят, че по-страшен звяр в гората от човека, няма – и я нагласи пред себе си и заниза позната мелодия на поизхабения инструмент. 

– Отишла е бяла Яна – издигна гласа си Христо под мелодията да Спасовата гъдулка – отишла е на герана.

Рипна Красьо и затупа с крак кривото хоро, па дръпна Христо за ръката и хванати рамо за рамо заиграха около огъня. Спас свири, Христо пее, а Красьо хорото води. Цялата песен докрая изпяха. Гората ги изслуша, листата на дърветата им пляскаха.

– Дай сега “Люби Георги, Гана,” –  викна Христо, па запя високо: – Люби Красьо, Спаска –  и го гледаше и му се хилеше.

– Хей – възпротиви се Красен, – я не преправяй песента така.

А Христо продължаваше, без да го щади, още по-силно викнал:

– Стига жали, Красьо, стига жали Спаска, дали няма други, други по-убави – и пак му се смееше, а Красьо се червенееше и водеше двойното им хоро с четири стъпки напред, крак надясно, крак наляво и пак отново, под ритъма на песента.

По едно време отлепиха ръце един от друг, потни, и седнаха отново до огъня. 

Ей, че беше хубава тази вечер, ако имаше как Красьо щеше да остане тук за постоянно покрай баща си. А сега и покрай новия си приятел, който не само че играеше така добре, ами и гласът му беше сладък в Красьовите уши. А и беше толкова снажен.

– Айде –  рече Христо по едно време и се прозя, – ще ходя да лягам, че утре рано ще се става – изправи се, кимна с глава уважително и закрачи към колибата. Одаята беше не голяма и тази вечер тримата щяха да спят натъркаляни един до друг върху чергата на меката слама.

– Тате – запита Красьо, кога останаха насаме, – мога ли да остана няколко дена при вас? – взе дърво и го сложи на огъня. – Долу у къщи няма много работа тези дни. Снощи и царевицата прибрахме.

Почеса се Спас по брадата и го погледна.

– Абе то хубаво, синко, ама грижа ми е за майка ти и сестра ти да остават така самички дълго време – и тръгна да събира трапезата лека-полека. – Приготвил съм ви мляко утре да носиш и една буца сирене, та да го продадете прясно докато е още на пазара. Хайде слез обратно утре, пък ще го измислим другото лято повече да идваш. Един ден, като ме заболят краката, ще се разменим, ти ще си тука с овцете, а аз – у къщи. Ама засега държат – тупна той гордо по силните си нозе и извади торбичка с тютюн и парче вестник, та да си свие цигара. – Ходи, лягай сега, та да се наспиш, че утре път те чака. Аз ще поседя още малко покрай огъня – и после, кога Красьо тръгна към колибата леко оклюмал, се провикна: – Ей, и да ме не обаждаш на майка си, за дето пуша, че я знаеш каква е. Ще има да ми каканижи цяла зима.

Красьо си изми ръцете до кофата с вода, па си плична малко на устата, изпика се до едно дърво под звездите и влезе в колибата, леко разочарован, че най-хубавата му вечер за цялото това лято беше към своя край. 

Вътре, въпреки че нямаше печка, въздуха се чувстваше затоплен от кирпичените тухли, които цял ден се бяха пекли на слънцето. В тъмната стая не виждаше и на педя от очите си и напипваше с ръце по затоплената стена, доде усети чергата върху сламата. Без да иска ръцете му попаднаха върху босите крака на Христо, който се беше изпънал вече, и беше простнал една широка завивка върху него. Красьо напипа края ѝ и се мушна под чергата, до Христо, оставяйки място за баща си откъм стената.

– Много хубаво пееш – прошепна му той в тъмнината и както се нагласяше, ръката му без да иска попадна върху Христовата. Дръпна я бързо и утихна под завивката, а сърцето му блъскаше в ушите, учестено от необичайно вълнение, което близостта с Христо поражваше в него.

– Много хубаво танцуваш – отвърна му Христо и се обърна към него, ръката му пак попаднала до Красьовата.

Красьо сега чувстваше Христовия дъх само на педя от него. Усещаше не искри, а бури и урагани, които се развихряха и пръщяха в тънкото като косъм пространство между долепените им пръсти. Помръднат леко, уж неволно, после Христовия пръст потрепна и се плъзна напред, доде двете им ръце се озоваха една във друга, силно стиснати, издаващи тяхното желание. 

Така останаха цяла минута, с лудо биещи сърца, и после Христо притегли Красьовата ръка към себе си и я мушна в гащите си. Красьовите пръсти обвиха нещо огромно, потно и пулсиращо. Въпреки че беше в хоризонтално положение върху сламата, целият свят му се завъртя неудържим в главата, досущ като въртележките по панаирно време. 

Уверен от Красьовото съгласие, Христо плъзна ръката си под гащите му и обхващайки малката му мъжественост започна нежно да го гали.

Красьо се носеше в космоса. Чувстваше се като комета, която летеше бясна между звездите. Прииждаха му всякакви видения в тъмнината на колибата, кое от кое по-светли, а в един момент дори бе уверен, че небето се беше отворило пред него и цялата вселена се стичаше в процепа като водопад. Корема му се свиваше и отпускаше в конвулсии толкова силни, че изохка от удовоствие. 

Христо бързо си протегна другата ръка и му запуши устата, продължавайки да го услаждава, докато Красьовата комета избухна в космоса и се разля гореща върху ръката на Христо. 

В тоз момент Спас бутна вратата към одаята и двете момчета замръзнаха на място. 

Христо бързо се обърна на другата страна, като че се нагласяше да спи по удобно, а Красен, прекалено зашеметен, притвори очи и поблагодари, че баща му не носеше свещта със себе си. Обърна се към Христо, давайки гръб на баща си и така се унесе в своите видения, че не се събуди чак до другата сутрин, кога светлината на изгряващото слънце беше озарила стаята и Спас го побутваше по рамото да става вече.

– Ако ще си ми такъв овчар, вълците ще ти оберат овцете, доде се събудиш –  смъмри го баща му. – Хайде надигай се вече, че съм ти оседлал магарето и съм го натоварил.

Красьо се сепна. Кога татко му излезе от одаята, той отхвърли завивката от себе си и се загледа сънен по потурите си, да се овери, че не го издаваха никакви петна. Спомените от снощната веер се върнаха в съзнанието му и вълна на наслада се разля по цялото му тяло. Той се просна отново на чергата и се прозя.

Излезе от колибата и отиде до коритото с вода, да си намокри очите. Още му беше влажен скута, ала нямаше сега как да я оправя тази бъркотия пред баща си. Въпреки че се изми добре, едната му ръка още миришеше на Христо и бузите му се зачервиха, кога си даде сметка, че му харесваше да я повдига към носа си и да я помирисва. Тръгна към овцете, та да му се обади, преди да си тръгне.

– Добро утро – провикна се към Христо, който беше коленичил до една овца и я доеше. 

Христо го погледна, кимна с глава и пак се наведе под овцата.

– Ей тука една торбичка с мащерка да носиш на майка си, че нали обича цярове да си прави – провикна се Спас и я мушна под седлото, па го подкани да се забърза.

С неохота, едва получил някакво внимание от Христо, той тръгна към магарето леко оклюмал. 

Баща му му помогна да се качи отгоре и го поведе напред по пътя, който се възкачваше към връх Богдан и после слизаше надолу към селото. 

– Лек да ти е пътя – тупна магарето и то тръгна без дори да трябва някой да го води.

На Красен му се много прииска да скочи и да се затича на обратно. Да грабне Христо за ръката и да я целуне, ала чувстваше очите на баща си още върху гърба си и знаеше, че беше по-добре да си трае. В последния момент се обърна назад и видя Христо, изправен до баща му, вдигнал ръка за сбогом. Той вдигна в отговор своята и помаха силно, преди магарето да завие зад кленовото дърво и един клон да му препречи гледката назад.

– Добро е твоето момче – каза Христо на Спас, когато Красен се беше отдалечил и скрил от погледа им. И се засмя. – Не знам за каква Спаска ти говори той, ама както изглежда, май-май мене си хареса – каза със самодоволна усмивка. – Как само му се изправи колчето вчера, кога ме видя гол на езерото.

Спас навъси вежди.

– Не думай! – поглади той мустака си нервно – Аз като слезна на есен долу ще го подпитам и ако е вярно това, което думаш, главата ще му счупя на тоз какаванин. Колко пъти съм му казвал, че първата му работа е да се задоми и мъжка рожба да отгледа. Няма да го оставя той така да ме срами мене – и погледна Христо накриво. – А ти, ти да го не насърчаваш в това нещо! Я кажи си сега честно, и си признай – той впери поглед в Христо изпитателно – да не би да си го харесал и ти него?

– Аз? Него? – засмя се Христо и положи ръка на рамото на Спас. – Ти нали знаеш, че аз очи само за тебе имам – и се надигна на пръсти и го целуна по бузата, а Спас се ухили доволен. – Освен това – каза игриво – може да е твоя семка, ама оная му работа и до половината на твоята не стига –  и го плесна по потурите с ръка. – Едно е сигурно, баща и син сте – и двамата знаете коя слива е най-сладката – потупа се в гърдите, па хвана менчето и се запъти обратно към овцете, за да си довърши доенето, преди да ги пусне от кошарите на паша.

По Никулден

– Пак замръкна – рече Бисерка, поглеждайки през прозореца на Борянината стая към зимния мрак навън. – Не знам, как ще се прибирам довечера в тоя студ – тя отвори капака на печката и пусна едно дебело дърво в пламъците. – Е, на какво ще играем сега?

Очите на Боряна, легнала на широкия креват, видимо отегчена, изведнъж блеснаха и една огромна палава усмивка се изписа на лицето ѝ. 

– Ще коледуваме! – каза тя възторжено и скокна до големия сандък с дрехи зад вратата, който бързо отвори и започна да човърка. – Ето го калпака! – тя подхвърли кафения вълнен калпак, още окичен с изсъхнал чемшир от миналата година, а после извади и тежкия ямурлук и бързо си го нахлузи. Измъкна и една гега, която криеше зад сандъка.

– Аз какво да си облека? – Бисерка отметна кичура коса, който въртеше между пръстите си.

– Е, ти си си добре така – огледа я Боряна, – ама хайде, на, като толкова искаш тури тая шарена кърпа. Ти ще си домакинята, а аз – коледар! – тя си сложи вълнения калпак, па хвана гегата и без да я тупа на пода, та да не привлича вниманието на майка си от долния етаж на къщата, почна да нарежда с престорен глас: – Стани-ни-не, господине, че ти идват добри гости… – eдва изкара песента до края, подтискайки смеха в гърдите си, гледайки как Бисерка се радва и кикоти на нейното представление.

Плесна с ръце и тръгна да я дарява с невидими армагани.

– Ала вий, млади коледарю, пара няма да получите само с една песен. Сега изпейте ‘Издигнало яблоне до три пръчки,’ и тогава жълтица ще ви дам – и се смееше.

Вратата изскърца рязко и в стаята надникна Марийка, Борянината кака.

– Я, гледай ти пак, какви простотии вършиш! Колко пъти ти се каза да престанеш с тези изпълнения? – сопна се тя на сестра си. – Ей сега ще те обадя на майка.

– Не! – скочи Боряна ужасена, па хвана сестра си за плитките и я дръпна толкова силно, че замалко да я повали на земята. – Помагай Бисеро, да я заключим в сандъка, да ме не обажда.

Викна Марийка, разпищя се, и запляска с ръце където ѝ падне по Боряна, без да я жали, а Боряна не ѝ пуска плитките и ги дърпа с цяла сила надолу. 

– Майко-о-о-о – викаше тя, – малка звярка такава, я да ме пуснеш! Майко-о-о! – крясък ѝ ехтеше из цялата къща.

Тежките стъпки на леля Цеца се чуха по стълбището. 

– Какво е това викане тука?

– Боряна пак се облича с мъжки дрехи – изскимтя Марийка, отскубнала едната от плитките си от Борянините ръце, по които още се оплитаха кестенявите косми от косата ѝ.

– Бисерке, хайде лельо, да си ходиш, че късно стана – въздъхна Цеца, – а аз да видя как ще се оправям с тези двете. Пусни косата на сестра си! – тя изпращя един шамар на Боряна, толкова силен, че замалко да я зашемети. И като хвана гегата от пода, почна да я налага по бедрата без милост. – Аз колко пъти съм ти казвала на тебе да спреш да се държиш като някой селски простак, а да се спретнеш като девойка както подобава, а? – и продължаваше да я налага.

Бисерка не свидетелстваше ситуацията за първи път и беше свикнала, да се не бои толкова. Първият път, когато леля Цеца нашамари Боряна пред нея, вече няколко години назад, тя бе останала като вцепенена. Такъв бой дори баща ѝ не беше удрял на овцете, кога най-много го ядосваха. На човек в тяхната къща не се посягаше. Но бидейки Борянината най-добра приятелка, я беше научило на едно-две неща. И в онзи момент, тя хладнокръвно остави паниката настрана и се зае практично да измъкне Боряна от ситуацията. 

– Лельо Цеце – викна тя над писъците на Боряна, – много е тъмно вън, да ме заведеш, моля те, вкъщи, че ме е страх сама.

Леля Цеца престана да бие Боряна, за да чуе какво ѝ говореше Бисерка и отпусна ръката си, с която я държеше така здраво. 

А Боряна само това и чакаше. Отскубна се от майка си и изчезна през вратата като дим в комина на ветровита нощ.

– Хайде, леля – обърна се тя към Бисерка, – ще те заведа сега набързо – хвана я за ръката и я поведе. – А с твойте плитки ще се разправям после – обърна се към по-голямата си дъщеря, – че тая сутрин те плетох и сега на нищо не приличаш.

Боряна изтича надолу по стълбите и хукна през ягодовата градина, скована в ледената зимна прегръдка. Прескочи оградата към обора и сви зад плевнята към кошарата на овцете, където брат ѝ, Боян, сега ги доеше. Намери го, клекнал зад една овца, придържайки менчето с една ръка. Скочи на гърба му и заплака.

Боян остави менчето настрана, па я вдигна на гърба си и я занесе до стълбите към плевнята, където можеха да седнат на спокойствие.

– Ах, че си станала вече тежка – рече той, – не мога те носи, както едно време, кога беше малка – засмя се той, уж да я разведри, после ѝ свали коледарския калпак и я замилва по челото. – Майка ли беше този път, или Марийка?

– И двете – захълца тя. – Кога ще ме оставят на мира най-накрая?

– Знаеш, че няма да го направят – въздъхна Боян и заклати глава. – Аз съм виновен – притисна я той до него. – Само ако не ти удисвах толкова на акъла, кога беше малка, и не те оставях да се преправяш на коледарче с мен, сега нямаше да ги има тези кавги. Но, Бори – погледна я той в очите, – знаеш, че това не може да продължава завинаги. В един момент оставяш детските неща и ставаш млада девойка. Ей вече имаш гърди, по-големи и от моите.

– Ти не си дете, ала пак ходиш коледар – възпротиви се тя, – а тези моменти с теб са най-хубавите ми спомени. Как коледуваме заедно, как ловуваме заедно, как ме научи да цепя дървата с брадвата. Ти си толкова смел и силен. Толкова ли е лошо, че искам да бъда като теб?

– Ала ти си момиче – укори я брат ѝ. – Аз ходих войник, ти можеш ли да ходиш войник?

– Ако ме вземат, още утре отивам! – увери го Боряна.

– Добре, ама няма да те вземат – отговори той. – Друг пример, аз ще се оженя и жена ми ще очаква от мен да нося дървата, и да ловувам, и да работя полето. А ти ще се омъжиш, и мъжът ти ще очаква от теб да си домакиня.

Боряна го гледаше с големите си мокри очи и облегна глава на гърдите му.

– Аз искам просто да съм смела и силна като теб.

– Ти си смела и силна, мила моя – погали я той, взирайки се в овцете налягали в кошарата пред тях. – Ти си най-смелият човек, когото познавам.

– Лъжеш ме, само за да ме успокоиш – засмя му се тя, през сълзи.

Той поклати глава отрицателно. 

– Ще ми помогнеш ли да издоим овцете? – той скочи на крака, па я хвана за ръката и я дръпна от дървеното стъпало.

Коледа

Боряна беше закачила прясна китка чемшир на калпака и отново беше извадила тежкия вълнен ямурлук от сандъка. Прибра дългата си коса под един чумбер, който лесно можеше да скрие във високия калпак и погледна през прозореца. Вече се здрачаваше и един силен вятър брулеше клоните на високите дървета, поставяйки таз годишното излизане на младите коледари-ергени на изпитание. Кой би се осмелил, да си подаде носа в таз виелица? 

Боряна. 

Щом брат ѝ щеше да е до нея, от нищо я не беше страх. Само от майка ѝ, която се надяваше да избегне, кога Боян си дойде у къщи и я вземе с дружината да коледуват.

Вратата се отвори и Марийка си показа носа.

– Боряно, ела долу да ми помогнеш да пукаме пуканки! – замоли я. – Айде, че мръкна вече и ще почнат да идват първите коледари.

Боряна я погледна за момент, после пак си зарови носа в студеното стъкло, замъглявайки го с дъха си.

– Аз очаквам Младен да дойде с дружината си – рече Марийка, замечтана, изправена на отворената врата. – Ах, толкова е висок и снажен, и само да му чуеш гласа – в сърцето ми влиза направо. Приготвила съм му една китка да му закача и една торбичка сушени сливи.

Погледа на Боряна нямаше как по-ясно да изрази нейното отегчение от това, което Марийка ѝ разправяше. Тя нямаше търпение да се появи Боян и да запрати сестра си и нейните пуканки по дяволите.

– Ах, ясна ми е работата – каза Марийка, – ти си мислиш, че Боян пак ще те води с него. Все едно, че си малкия му брат. Само го срамиш пред другите. Майка му забрани да те взема тази година, накара го пред тати дума да даде. Айде слизай вече, тея пуканки няма да се опукат сами!

– Лъжеш! – сопна ѝ се Боряна.

– Хм – въздъхна Марийка, – като си такава неверница, слез долу и виж сама, че му няма ямурлука. Те са вече сигурно запели у някоя къща. Не го чакай! Няма да дойде за тебе – тя затвори вратата и затупка по стълбите към долния етаж на къщата, омирисан на сърми от киселото зеле, което се вареше на печката.

Боряна продължаваше да гледа през прозореца навън, където вече нищо не се виждаше, но през фученето на вятъра се долавяше кучешкият лай и виковете на първата коледарска дружина, която бе дошла до тяхната махала. Тя си надяна дебелия ямурлук, положи калпака на глава и грабнала гегата в ръка, тръгна надолу по стълбите. Първо трябваше да се увери, че Бояновата гега и калпак още го чакаха, както тя го чакаше.

Блъсна вратата към стаята на брат си и затършува. Такъв голям ямурлук нямаше много къде да бъде укрит. Бързо ѝ стана ясно, че сестра ѝ не беше я излъгала. Изфуча през врата, ала в бързината дори не гледаше напред, и се блъсна в майка си, която в този момент носеше към кухнята една голяма тенджера с туршия. В сблъсъка зарзавата се разпиля на пода между тях, омирисвайки всичко на кисело. Пострада и Боряниният калпак, който също падна и цопна в саламурата.

– Къде си мислиш, че си тръгнала? – тросна ѝ се майка ѝ, и без да губи ни секунда, грабна гегата и започна да я налага. – Аз ще ти покажа сега на теб, ти коледар ли ще ми ставаш или жена като жените – и я удряше толкова силно, че замалко да счупи пръчката в ръцете си.

От стаята се обади тежкия глас на Иван, който по шума беше предположил какво се случва:
– Цветано, престани! Ако още веднъж удариш детето, ще дойда и ще те наложа тебе с тая пръчка! Спри веднага!

Ала Цеца имаше искри в очите. Тя грабна Боряна за косата и я завлече през коридора към стаята, откъдето викаше Иван.

– Виж я на какво прилича, това твое дете – и я пусна от косата пред него. Имаш син за пример и дъщеря за пример – посочи към Марийкa, – а това тук какво е? Облякла се на коледар! Питай я – викна тя на мъжа си, – питай я като толкова обича да се преоблича, дали ходи лазарка тая година? Укри се, та цяла неделя я не намерихме. Ама ако е за мъжки истории, първа се реди на хорото. Безсрамница! – и я плесна с ръка през бузата.

Иван посегна с ръка да прикрие дъщеря си от гнева на Цеца.

– Стига вече – отмести я той от нейния обсег, – каквото било, било. Тази година, както виждаш, си е тук при нас. Ех, дете мое – и я прегърна.

– Отивам си горе да си плача самичка – измъкна се от тях Боряна.

– Само да си излезнала от къщи тая вечер, хич не ми се връщай! – викаше Цеца подир нея.

И Боряна точно това направи. Вдигна напоения със саламура калпак от пода на коридора, избута зеления домат, дето беше намерил дом във вътрешността му, па го сложи на главата си и хукна през главната порта към улицата, направо в недрата на тъмната зимна нощ.

Студеният вятър набързо замрази мокрия калпак, докато тя си проправяше път през преспите, навяни по друма към центъра на селото. Ей от там ехтяха песни и глъчка. Със сигурност брат ѝ беше из една от групите, които се бореха със зимната виелица с песен на уста.

Премина покрай една група, после втора, ала не разпозна Боян да беше сред тях. Тя него само по походката го познаваше, дори и да беше под тежко наметало, една такава наперена и ведра, като на юнак. Силният вятър брулеше безпощадно. Тя прикри ръцете си под наметалото и го загърна още по-здраво около нея. Подмина още една група, без да съзре Боян, а те само я оглеждаха, като че беше някакво странно видение. Къде беше тръгнал сам коледар, и толкова малък, в тоя студ?

– Ей, момче – провикна се един от тях към нея, – прибирай се на топло, че ще ти замръзнат шушоните в тая нощ!

Тя дори не му обърна внимание, а продължи напред с търсещ поглед. Беше свикнала да я бъркат с момче. Даже ѝ харесваше и лека гордост се надигаше в сърцето ѝ при тези случаи. Зъбите ѝ вече тракаха, ала тя ги стисна непоколебима и се опита да запее една коледарска песен. Подмина къщата на Бисерка, чийто прозорци сега бяха тъмни, понеже бяха отишли на гости за Коледа у селото на майка ѝ. 

В един момент ѝ стана толкова студено на краката, замръзнали в цървулките, че се нареди зад една голяма група коледари и заедно с тях влезе в двора на поредната къща от тяхната обиколка. Кога запяха, запя и тя с пълно гърло и като че ли песента я сгря отвътре. Ей това беше единствената причина да иска да бъде в този студ навън, да бъде част от дружината, която пееше и благославяше. Лека-полека влязоха в къщата и както беше най-отзад, нареди се баш до печката и продължи да пее с останалите и да потропва гегата си, която скоро щеше да приеме я някое геврече, я наниз пуканки. Огъня на печката я стопли толкова, че бузите ѝ поруменяха, а пръстите на краката ѝ, досега болезнени от студа, още повече заболяха, като че ли ще се пръснат под натиска на клещи. От калпака ѝ се затъркаляха капки по челото и мириса на саламура нахлу в малкото ѝ носле, неканен. 

Засмяната домакиня тръгна да полага дарове по гегите на коледарите и да черпи с мушмули. Достигна до Боряна, която ѝ се усмихна широко, приемайки наниз пуканки.

– Ай, бре леля – завайка се тя към останалите, – и на тоз юнак как сте му взели всичко, бе момчета. Вижте гегата му – по-гола от брулена слива. Срамота! Пейке, дай едно геврече тука! – викна тя на едно младо момиче, което седеше на стола, прехласнато по един от коледарите.

Спогледаха Боряна останалите от групата, па се спогледаха един друг в недоумение. Тръгна да брои главатарят им един по един, па рече на домакинята.

– Не е един от нас, лельо, не го познаваме – и погледна към Боряна. – Да не си си объркало групата, момче?

В миг всички очи бяха вперени в Боряна. Нямаше го Боян до нея, да каже, че тя е малкия му брат. А да си отвори устата означаваше сигурно да се издаде, че е момиче. Затова само се усмихваше и се надяваше някак си, магически, вниманието на всички да отиде някъде другаде.

– На кого си момче, млади момко? – запита домакинята, и тръгна да повдига Боряниния калпак.

В миг усмивката на Боряна се вцепени. Мушна главата си под ямурлука и хукна към вратата, оставяйки саламурения калпак в ръката на жената и само се молеше в цялата суматоха косата ѝ да бе останала потулена. 

Изскочи навън, а там вятъра я посрещна, безмилостно, в студените си прегръдки.

– Бояне! – викаше тя из тъмните улици. – Бояне-е! – ала групите коледари се бяха разпръснали лека-полека и селото седеше оглушало. Само вятъра пищи ли, пищи.

Сега накъде? Да коледува с някоя друга група без калпак, не може. Да се върне вкъщи – чака я сигурна смърт. Къщата на Бисерка - празна. А Боян? Никъде го няма. 

Домъкна се някакси до дървената пейка на мегдана, па седна и заплака, затулила глава под наметалото. Вятъра свиреше около нея и навяваше сняг по тежкия ямурлук, който сега се чувстваше като разградено герме, пропускащо отвсякъде силния порив на зимата.

Кукери

– Ш-ш-т – Боряна сложи пръст пред устата си, хвана Бисерка за ръка и я повлече по стълбите към двора. После през градината, покрай колибката на кучето, иззад работилницата на дядо си. Минаха през вратата на обора, след това стаята, дето бяха положени бъчвите вино и се закачиха по стълбите нагоре към плевнята. Там тя пусна ръката на Бисерка и започна внимателно да рови из сеното, измъквайки изпод него една изкусно изработена кукерска маска.

– Ах! – извика за момент Бисерка, изплашена. – Помислих, че цяло тяло щеше да извадиш изпод това сено. И се загледа в лицето на маската, извезано, украсено с най-шарените изкуствени цветя и панделки. – Откъде я намери тая старчова маска?

– Е, как откъде? – сопна се Боряна. – Аз я направих – и я двигна гордо пред себе си. – Е? Какво мислиш? Виж тука, тези мъниста ги откачих от ярема на коня. Има толкоз, тати няма и да забележи. Имам и цял костюм, ала ми липсват хлопки.

– Еми, да – заклати глава Бисерка, – много е хубава маската, ама кукер без хлопки, не е кукер! Как ще ги плашиш тези зли духове иначе?

– Затова те имам теб – усмихна ѝ се Боряна. – Дядо ти има над сто овце.

– Не-е! – дръпна се Бисерка назад.

– Да-а-а! – Боряна сложи маската пред лицето си и тръгна към нея. – Ще откачим звънците на половината от тях и после пак ще ги върнем, никой няма да разбере, аз ти обещавам – уговаряше тя Бисерка. – Само за самия старчов ден и после ги връщаме. За какво са ми на мен, иначе, четиридесет и пет хлопки?

– Четиридесет и пет? – повтори Бисерка.

– Толкоз ги изчислих, повече не трябват – Боряна си свали маската и я погледна в очите с умолително изражение.

– Ах-х-х! – въздъхна Бисерка. – Но само този път!

Боряна остави маската настрана, па се хвърли върху най-добрата си приятелка и я прегърна силно, поваляйки я в сеното.

– Защо ме обичаш толкова? – тя притисна главата си на Бисерните гърди.

Бисерка извади няколко сламки сено из косите на Боряна, па ѝ повдигна брадичката, да я погледне в очите.

– Шегуваш ли се? Ти си най-невероятния човек, когото познавам. Без теб, никога не бих знаела, колко смела и силна мога да бъда аз самата. В този свят, дето мъжете съдят и бесят, а нас учат само да мълчим, ти си единствената светлина, даваща надежда в мрака, че една жена може да бъде каквото си поиска. Ти си моето вдъхновение и само и единствено благодарение на теб аз ще знам, как да сложа мъжа си на място, един ден, когато ме омъжат.

Боряна ѝ се усмихна.

– Обещай ми, че няма да се отделяш от Боян този път! – задължи я Бисерка.

– Обещай ми, че ще бъдеш там и ще викаш за мен, кога излезем на мегдана с хлопките!

Бисерка се усмихна.

– Без съмнение.

***

– Пак си намислил да водиш Боряна с тебе – Иван издума, докато закопчаваше колана с шестдесет златни звънеца около кръста на Боян. – Не ме лъжи, знаеш, че си син на баща си и не си умел в лъгането.

Боян го гледаше без да каже нищо.

– Обърни се, да те наглася и теб сега – рече той и започна да закопчава каишките на маската на баща си. – Ти си спомняш много добре, какво стана по Коледа и как я намерих почти замръзнала на мегдана. Ако е решила да излиза маскирана на кукер, знаеш, че няма да я спрем. Ни ти, ни аз, ни майка. Ама поне да е до мен, та да я пазя. С маска ще е, никой няма да се усети, обещавам – той стегна една от каишките малко по-рязко.

– Е, леко, де, и аз глава нося – оплака се баща му.

– Извинявай – Боян отпусна пръстите си и продължи да го връзва по-внимателно. – Само да я видиш твоята щерка, с каква маска ще излезе, по-хубава и от твоята и от моята взети заедно. И сама си я е направила. А майка само вика, че не умеела нищо да прави, момичетата в селото в малкия си джоб ще ги свие.

Баща му се обърна към него и се засмя.

– И момчетата, също – той се тръсна леко и хлопките около кръста му звъннаха като стадо овце. – И на майка ѝ какво сте казали?

– Че преде вълна у Бисерка… – Боян смигна на баща си.

Пак беше ветровит кукерския ден, ала този път вятъра не свиреше, а пееше. Пееше една така обнадеждителна песен. Бели облаци се гонеха високо из небето, а техните сенки играеха из оживеното от празника село. Звънците и хлопките на групите маскирани мъже ехтяха по улиците и заглъхваха инак тежкия зов на черковната камбанария. Шествието беше крайно гръмогласно и пищно. Толкоз цветове не се бяха събирали на едно място нито в градината от лалета на баба Тодорка по Гергьовден. Всякакви панделки и завъртулки, страшни и прекрасни, окичваха главите на селските мъже, които тупваха от крак на крак под тежестта на камбаните, накачурени на техните колани. Не кой да е можеше да е част от такова изявление на борбен дух и сила, само най-безстрашните, юначни и яки мъже. И Боряна.

Тя удържаше товара на четиридесет и петте овчарски хлопки, докато Бисерка закопча и последната на колана около кръста ѝ. Тръсна снажното си тяло и те гръмнаха под навеса до къщата на Бисерка, откъдето се подготвяше, да се присъеди към шествието, скрита от укорителните погледи на майка си.

– Дръж! – Боряна подаде маската на Бисерка и се зае да върже здраво косата си, че ако тези буйни кичури изпаднеха, щеше да бъде разкрита на място. Тя върза една черна кърпа на главата си и върху нея надяна маската. – Е, как изглежда?

Бисерка се вгледа в напурдените розови бузи и в изкусно изрисуваните мустаци на маската.

– Страшна е – рече, – чакай малко – тя се втурна в къщата и след малко се върна с един кафяв вълнен елек. – Сложи си го отгоре! – облече го тя върху Боряна, раздрънквайки няколко звънци при допира. – Така не ти се виждат гърдите – погледна я тя от страни, – че иначе малко се издуваха изпод ризата. Сега си чудесна.

Боряна я прегърна силно, заклещвайки хлопките между техните бедра, па се обърна и тръгна с лек тръс към пътната врата, озвучавайки Бисерния двор. 

На ъгъла на долната къща вече я чакаше Боян, както се бяха уговорили, и заедно поеха към мегдана, подрусвайки се от време на време, звънтящи, гонейки надалече болести, нещастие, зли духове и бездомни кучета.

На центъра на селото вече се беше насъбрал народ и една купчина други кукери, с маски коя от коя по-чудни. Един се беше преправил на вол, с истински волски рога на главата. Друг приличаше на дявол, рошав, с големи зъби, досущ излязъл изпод земята. Трети - цял си почернил лицето с въглени, като че ли беше самия Сатана. Ала всички бързо го познаха, че беше Косьо Вълков. 

Боряна едва виждаше иззад малките дупки на очите на маската, ала тя не беше дошла да гледа. Беше тук, за да плаши младо и старо, наред, и да гони злото. В момента, в който мегдана се освободи след като една група момци най-накрая се наскачаха, тя излезе на него и затанцува, разтворила ръце, под гърма на звънците около кръста си. 

Очите на всички пак бяха на нея, ала този път с възхищение. Кукеруването ѝ се получаваше добре, щото не повтаряше стъпките на другите, а танцуваше под ритъма на собственото си сърце.

Скоро излезе Боян до нея, размахвайки една голяма сабя и се завъртяха двамата във вихъра на празника, огласяйки публиката наоколо с техните звънци, доде потече пот изпод маските им.

Седнаха малко настрана да отдъхнат. Боян си свали маската и грабна една манерка с вода, която татко му му подаде, и я навири над устата си. На Боряна така ѝ се прииска да пие също, ала знаеше, че да си свали маската в този момент не беше никак възможно. Боян ѝ подаде манерката, но бързо си даде сметка за ситуацията и оттегли ръката си.

– Ще пия после, у дома – рече му тя през маската, а потта се стичаше по шията ѝ. – Даваш ли ми меча ти, да играя с него? – попита го тя.

– Естествено, този е затъпен – подхвърли ѝ той дългата сабя. – Само внимавай да го не изпуснеш в калта – засмя се той.

Очите на Боряна блеснаха зад маската. Тя грабна бачовия си меч и тръгна отново да обикаля мегната, тръскайки звънците на кръста си, вдигнала високо над глава бляскавата сабя.

Кое ли беше това буйно момче, питаха се селяните наоколо, което играеше толкова хубаво с таз извезана маска? Всеки имаше някой на ум, но нито едно от техните предположения нямаше да бъде вярно. За момента единствено Бисерка знаеше отговора и се радваше на Боряна отдалеко. 

За момента, понеже скоро всички щяха да узнаят.

Както скачаше Боряна напористо, сабята в ръката ѝ се закачи за една от панделките високо над нея и под внезапния напън една от каишките зад главата ѝ се откачи и маската хвръкна настрана. Падна в една кална локва с извезаното лице надолу, оставяйки Борянините буйни коси да се веят зад нея като опашката на вихрогон.

В миг глъчката секна и силният звън, който караше децата да си запушват ушите от болка, се превърна в гробна тишина, в която можеше да се чуе ускореното дишане на Боряна.

Бисерка се спусна да вдигне маската от калната земя.

– Това е Боряна! – зашушука народа. – Да, Ивановата дъщеря.

Една китка чемшир изхвърча над главите на кукерите и удари Боряна по рамото.

– Ти да не си мъж? – извика Стойновото хлапе и се закикоти пред нея.

– Леле, каква срамота! – обади се някой измежду навалицата.

– Жените не се преправят на старчовци – стъпи напред Койчо Гургулицов, – я да се махаш оттук, марш! – разсърди се той.

Боян го хвана за ръкава на ризата и така го дръпна, че замалко да го повали в локвата, дето беше паднала маската. 

– Я не говори така на сестра ми! – стрелна го той със заплашителен поглед.

– Не е редно, Бояне – обади се Пенка Куйкова, – момиче е, за срам става.

Това зло, дето тъй усилено го гонеха всички в този ден, някакси се промъкна измежду хлопките, излезе изпод шарените маски и се изписа на лицата на селяните. 

Боряна се обърна и хукна през навалицата, докато над главата ѝ профучаваха чемширени китки, и присмеци, и обиди. Тя не разбираше как можеше в един момент толкова да ѝ се радват на играта, а в следващия да я плюят като дявол и от това ѝ стана много болно. Ала какво ли можеше да очаква от група прости селяни? Нито нейната собствена майка я разбираше, как ли щеше чуждата тълпа? 

Тя щеше да им го върне, някакси, щеше да ги научи всички тях, само още не знаеше, как точно.

Тодоров Ден

Марийка бе единствената в цялото семейство, която не беше пострадала от страшната развръзка след скандала на старчов ден. Или поне, не беше пострадала физически. Душевно се тормозеше, щото не можеше да излезе в селото от срам, какво ще говорят хората за нея, понеже беше сестра на оназ малката лудетина, дето беше посрамила цялата фамилия, преправяйки се на кукер. Беше си дори наумила, че Младен хич нямаше повече да я погледне и най-вероятно вече задяваше други моми. Боряна беше унищожила всяка възможност един ден да си намери мъж, защото, след такава излагация, никой нямаше да я иска. Марийка вярваше, че единственото ѝ спасение бе да гледа за мъж по другите села и не можеше да прости на сестра си, че беше завлякла и нея в таз проклета орис. Тя не искаше да ходи снаха в чуждо село, още повече, тя си искаше Младен.

Идеше ѝ да грабне метлата и да пребие Боряна, заради неразумните ѝ постъпки, които разваляха бъдещето ѝ толкова много. Ала като я погледнеше ѝ ставаше жал, и така беше като в менгеме между яда и съжалението към сестра си.

Боряна беше за съжаление. Кога майка ѝ, Цеца, узна, какво се беше случило, така я беше насинила с една дрянова пръчка и със собствената си ръка, че още тъмнееха петна около очите на Боряна, а бедрата ѝ смениха всички възможни цветове – от червено, през зелено и синьо, до жълто и кафяво. 

Беше толкова зле пребито момичето, че в яда си, задето така я беше посинила, баща ѝ Иван хвана Цеца и с един замах на ръката ѝ счупи носа. Тя пък хвърли към него едно стъклено шише с ракия, което се разби в главата му и изцапа ризата му с кръв.

Боян получи един шамар от майка си, докато се опитваше да отърве Боряна от ръцете ѝ, и после един неволен юмрук от баща си, докато защитаваше майка си от него. Освен Боян, никой не излизаше от къщата в селото, с оправданието, да ги не гледат хората така пострадали, въпреки че повече ги беше срам от това, какво биха казали за Боряна, отколкото, че се бяха избили един друг.

На следващия ден Цеца беше направила отвара от смрадлика за компреси, с които да налага Боряна и счупения си нос. 

– Сънувах сън – заговори тя на дъщеря си, докато ѝ сменяше превръзката, – кога те носех в корема си преди да се родиш. Сънувах мойта майка, баба ти Събка, Бог да я прости, че иде при мен и ми носи момче, повито в пелени. Бях сигурна, че носих мъжко, беше както кога носех Боян. Същото усещане. Баба ти Станка и баба ти Въла също ми говореха, че ще е момче, като ми баяха на корема. Бях убедила баща ти дори, че ще има втори син. Щяхме да те кръстим на дядо ти Спас.

Боряна я погледна с повдигната вежда.

– Ала кога излезе ти – продължи тя, – реших на сънища и на баячки вече да не вярвам, а да вярвам на това що е пред очите ми.– тя положи новия компрес внимателно върху Борянината кожа. – И сега вече не знам на какво да вярвам.

Тя замълча замалко и пак продължи: 

– Приготвила съм ти нова рокля, на теб и на Марийка, за Лазаров ден – рече, – ала още имам време да я преправя и да я дам на Бисерка, ако не я искаш. Ще ходиш ли с момите лазарка тая година?

Боряна поклати глава.

– Искам да излезна на Тодоров ден, да се състезавам. И да ги победя всичките.

Цеца притегли дъщеря си до гърдите си и я притисна силно.

– Аз само искам да живееш.

***

Боряна мина през обора, огдледа се, че няма никой, па грабна една от големите остри ножици, с които стрижеха овцете, мушна я под престилката си и се затича към къщата на Бисерка. Кога я намери да чисти лещени зърна у тях, извади ножицата и я трясна пред нея.

– Въх! – уплаши се Бисерка. – Не-е – възпротиви се, – аз тая работа не мога да я гледам.

– Коя работа?

– Тебе – вика, – не мога да те гледам, как ще си режеш вените.

– Ама ти – вдигна ръце Боряна във въздуха – моме, добре ли си? Мене бият, на тебе лошо ти става. Никой няма да си реже вените. Грабвай ножицата и почвай, че сама не мога, ще се орезеля – и си хваща буйната коса в ръце и мери. – Ей до тука да я отрежеш.

Бисерка се ококори.

– Да, бе, после мене майка ти да пребие така.

– Майка ми ти шие рокля за Лазаров ден – обади ѝ Боряна, – а и никой няма да ѝ каже, че си ме остригала ти. Айде, давай, че не мога я понасям вече таз коса.

Бисерка пое ножиците, несигурна, ала погледа на Боряна я увери. С няколко бързи движения повали гъстите кестеняви кичури на пода.

– Ах! – извика тя, кога Боряна се обърна към нея. – Не мога те позна такава. Чакай да ти дам едно огледало.

– Зарежи – дръпна я Боряна за ръката, – ела да идем горе. Има още нещо, с което трябва да ми помогнеш.

Те се качиха на втория етаж и Боряна бутна вратата към стаята на Христо, брата на Бисерка, който тази година бе отишъл войник. Открехна скрина и извади един алено червен пояс.

– Може ли? – обърна се тя към нея. – Обещавам утре да му го върна.

– Каквото си харесаш е твое – отвърна ѝ Бисерка. – Няма да му трябва скоро.

Боряна извади и едни потури и тръгна да се съблича. Свали си ризата и както беше гола, положи единия край на пояса върху гърдите си и след като го разви, подаде другия край в ръцете на Бисерка.

– Дърпай – каза, и тръгна да увива тялото си около червения плат, толкова стегнато, че гърдите ѝ изчезнаха изпод него. – Дърпай, още по-силно.

Сложи си ризата отгоре, навлече Христовите потури и си препаса кръста с втори пояс. 

– Подай калпака! – вдигна тя ръка към стария калпак на Христо.

– Ако те види някой, ще помисли, че брат ме се е върнал от казармата – засмя се Бисерка. – Сигурна ли си, че искаш да се състезаваш на неговия кон? Той е толкова голям.

– И бърз! – отговори решително Боряна. – Дори ще надмина Боян. Ще им разкажа аз на тези тъпи селяни на кой ще се подиграват. Не само ще ми пляскат днес, ами и наградата им ще прибера - нова юзда за коня, и нова риза за мен.

– Ако някой може да победи на състезанието днес, то това си ти – Бисерка целуна най-добрата си приятелка по бузата, накичи калпака на главата ѝ с прясно клонче и двете се затичаха към обора, където Христовият кон очакваше своя ездач, за да победи в тазгодишното кушийско надбягване на Тодоровден.

То не валеше дъжд, както Бог дал, ами се лееше из ведро и отмиваше всичко след себе си, като че ли Ное бе подшушнал на дядо Господ, че е време за втори потоп. Пак да очисти земята, че, видиш ли, много била прашна.

Лазар си наметна една връхна дреха над главата, отвори вратата и хукна под пороя, цапайки по гладкия калдаръм. Скоро цървулите му подгизнаха като лодки, готови да потънат в морето. Дъжда набиваше шумно над главата му, все едно самото небе го наказваше със сто тояги. По улиците, превърнали се сега в пълноводни реки, не минаваше ни куче, ни жива душа. Само хора с ранени сърца и неуредени сметки.

Той се спря под бряста до Драгановата железарница, огледа се, и пак продължи по тясната улица, докато стигна Ивановата къща и се приюти под покривчето над портата. Похлопа с длан, свит между масивната дървена врата и водопада, който се изливаше от керемидите на дувара. От шума на капките, разбиващи се яростно по земята и кучето не успя да чуе хлопането му. Бутна вратата напред, па притича под стряхата и се изправи пред прозореца.

– Василе-е! – извика той, ала потопа заглуши гласа му. Чукна с пръст на стъклото, пое дълбоко въздух и зачака, решен да срещне погледа на Васил и да го принуди да говорят за това, което се беше случило предната вечер.

Вместо Васил, на вратата се показа Васильовата майка.

– Лельо Гинке, аз съм, Лазар – той пристъпи напред и откри лицето си изпод подгизналото наметало. – Васил тука ли е?

Гина поклати глава.

– Е, как? Кога излезе снощи каза, че при теб отива, в работилницата. – тревогата нарастна в гласа ѝ. – Не се е прибирал цяла нощ.

Лазар погледна надолу към плочките пред вратата.

– Не е идвал – излъга той. – Сигурно се е заприказвал с някой в кръчмата и е заминала нощта – снижи гласа си и се доближи още по-близо до нея. – Притеснявам се за него, лельо Гинке. Напоследък само за революция говори. Всяка трета негова дума е република.

Гина кимна в знак на съгласие. В това и двамата бяха единодушно обединени срещу Васил. Не искаха да се забърква с революционерите. Гина се страхуваше за сина си. Лазар – за сърцето си.

– Ще го потърся у Кольо Стърчиков – рече той и скри глава под шубата. – Сигурно още обсъждат съединението на Влашко и Молдова – помаха към Васильовата майка и пак хукна през дъжда.

Мина през кръчмата, която беше, естествено, празна по това време, после отиде обратно към работилницата, в случай, че Васил се беше върнал, но и там не го намери. Тръгна по пътя за Беш Бунар, нагоре по реката. Беше проследявал Васил не веднъж и дваж и знаеше тайното му скривалище, ала в този дъжд не вярваше да го намери там. Само луд човек би излязъл към Балкана в такова време. Луд, като самия него.

Едно куче се спусна разлаяно от козите кошари над воденицата и той замаха насреща му с една пръчка, та да го изпъди. Забулен с това наметало, сигурно го беше сбъркало за мечка, слизаща от планината да върлува. 

Колкото повече се качваше нагоре, толкова повече дъжда се увеличаваше, ала когато стигна до поляната над града, бурята се оттегли и той можа̀ да различи земя от небе. Пред него Балкана се беше укрил в пухкави мъглички като някоя срамежлива булка, а назад розовата долина още се давеше в лятната вихрушка.

И ето, че на другия край на поляната, неподвижен, седеше Васил, без да трепне от капките, разбиващи се по лицето му, загледан в полите на гората пред него. 

Като войвода, който свикваше невидими самодиви на събрание. 

Лазар се вгледа в мократа риза, впита в гърба му, и сцени от снощната вечер нахлуха като стадо волове в главата му. Ръцете на Васил стиснали гърлото му, гърдите им допрени, изправени един срещу друг като бойни конници, краката им – оплетени като змиите, кога се плодят. Яростната страст, жаждата на телата им, пламъка на свещта, отразен в очите му, когато го целуваше. Нито един от двамата не бе затворил очи, докато устните им се сливаха, понеже този момента изискваше свидетелство.

Васил се обърна, призован от мислите на Лазар. Изправи се и като уплашена сърна се спусна към дъбравата.

– Бягаш от себе си! – извика Лазар след него и ехото му отекна в скалите насреща. 

Беше единственото, което му отговори. 

Васил се беше потулил нейде из гората, неспособен да срещне погледа му, лишавайки го от обяснение за случилото се, лишавайки го от покой.

Той въздъхна и облиза дъждовните капки, които се стичаха над устните му. Дори и те не можеха да отмият дъха на Васил, който още лепнеше по мустака му. 

Беше безсмислено да го преследва. Колко пъти вече бе тичал подир дъгата, напразно? Обърна се и бавно пое наобратно към града. Явно Васил имаше нужда от повече време. Сам щеше да се върне при него. Рано или късно, той винаги се връщаше.

Обратно в работилницата, Лазар се съблече гол и провеси мокрите си дрехи на простора, изпънат под навеса. Облече си нова риза, заметна една престилка и седна пред парчето глина на грънчарското колело, погледа му забит в стрък сламка, небрежно полепнал върху материала. Гледаше го, ала всичко което виждаше бяха бемките по тялото на Васил, извивките на бедрата му, лъскавата му кожа на пламъка на свещта. 

Бавно и ритмично започна да завърта колелото със стъпалото си, полагайки ръце върху глината, опитвайки се да я центрира. 

Безуспешно. 

Как да намери центъра на въртящото се колело, когато собственото му сърце се люшкаше между копнеж и отчаяние? Затвори очи и се опита да съсредоточи съзнанието си в глината.

Минаха три дена, преди Васил отново да отвори вратата на работилницата.

– Чу ли новините? – лицето му беше светнало като обедното слънце, очите му - блеснали като Бяло море. Той заговори, пръстите му още на дръжката на отворената врата. – Въстание се вдигнало срещу турците в Крит. Светът се събужда, Лазаре! – той небрежно захвърли шапката си на масата, отрупана с неизпечени глинени съдове, които Лазар тъкмо беше положил да съхнат. Хвана Лазар за мишницата и я разклати енергично. – Нашите братя християни се надигат най-сетне срещу Османските неправди и непоносими данъци. А ние какво правим тук? А? Спим като овце! – в очите му имаше някакво диво вълнение, което едновременно възбуждаше и плашеше Лазар. Духът му беше толкова искрен, толкова наивен и заразителен, че цялата жлъч, която се беше затлачила в гърдите на Лазар през последните три дена, започна да се изпарява като сутришната роса, кога припече слънцето. – Време е Лазаре – продължи Васил, – време е и ние да въстанем, и ние да се обединим срещу общото зло.

Лазар го погледна за кратко и пак върна очите си върху колелото пред него. Ръцете му, до лакти омазани с глина, изведнъж изгубиха железния си контрол и тя се затлачи на една страна като планета, готова да изхвръкне от орбитата си. Той бавно намали скоростта на колелото.

– Чух – отвърна му сухо, – чух, че в Цариград са събрали армия и вече са отплавали да потушат възстанието – Лазар не искаше да си говори за това с Васил, не искаше да повдига безкрайни политически теми или пък да обсъжда идеи, които можеха да ги отведат и двамата в затвора, ако стигнеха в неправилните уши. Искаше Васил да седне и да обясни поведението си, след онази нощ. Защо беше изчезнал от лицето на земята последните три дена? Защо се преструваше, че нищо не се беше случило? – Имаш ли идея колко майки ще останат без синове, когато армията на пашата хвърли котва в Крит? – той отправи гневен поглед към Васил. – Имаш ли идея колко вдовици ще погребат мъжете си и колко деца ще видят майките си изнасилени? – тонът в гласа му се повишаваше с всяка дума. – Ти говориш за революция, ала видял ли си някога опустошено след армията им село? Само позволяваш на онези нехранимайковци, дето им е писнало от жените им и са хукнали по гората, да ти пълнят главата с глупости.

– Онези нехранимайковци ще освободят България – отговори Васил припряно, ала някак обезоръжен. Думите на Лазар бяха дръпнали струна в сърцето му. – Свободата не се раздава, тя се извоюва – каза накрая все едно повтори заучена фраза, изгубила силата си. Все едно изрецетира стих от Библията.

– А аз те мислих за Божий човек, проповядващ мира на Христос – Лазар смачка глината върху колелото, изстърга я и я хвърли при отпадъчната, настрана. Стана от стола и започна да си мие ръцете в менчето. – Подай ми кърпата, ако обичаш.

Васил грабна парцала, провесен на облегалката на стола, и се доближи до него. Беше се успокоил, ала очите му още блестяха. 

– Четири години проповядвах, ти знаеш – рече той тихо. – На народа не му трябва утешителна дума. Трябва му право на глас, свободно управление и намаляване на тежките данъци – той забеляза една пръска кал на бузата на Лазар, близна си палеца и я избърса.

Сърцето на Лазар заби лудо. Той стъпи пред него, затвори очи и го целуна. Този път искаше да не гледа, а да се потопи в усещането. Да го отпечата дълбоко в ума си, да вкуси Васил. Устните му бяха меки, брадата му – набола, дъхът му сладък и топъл като праскова, напечена от летните лъчи. И за миг му се позволи. За миг и половина. 

Васил се отдръпна рязко и го погледна с широко отворени очи, целият почервенял.

– Какво си мислиш, че правиш? – изграчи той, задавен от ударите на сърцето в гърлото си.

Без да отговори, Лазар пристъпи още веднъж напред, хвана бузите му в ръцете си и го целуна отново с такава страст, че го достраша, да не отръфне част от лицето му. 

Васил затвори очи и увисна върху Лазар с подкосени крака. В миг Османската империя падна. Войници и революционери сведоха оръдията си и ги захвърлиха настрана. Балкана утихна. Дунава се спря. Земята запя нова песен, сладка, която омая всички като отлежало в бъчвата вино.

Когато Лазар най-накрая го пусна, за да си поеме въздух, Васил тръгна бавно назад, залитайки, блъсна се в масата, събаряйки няколко неизсъхнали глинени чаши, обърна се и избяга през вратата, оставяйки я зейнала в свежия пролетен следобед.

Лазар стисна ръцете си в юмрук и прехапа устни.

Мина седмица. 

Надвечер Лазар изчисти грънчарското колело из основи, изми инструментите си и оплакна ръце в менчето. Докато си сваляше престилката, погледа му попадна върху наредените глинени съдове на рафта и в гърдите му се надигна чувство на гордост. Трябваше да преправи отначало няколкото, които Васил бе съборил миналата седмица, но прие задачата като още една възможност, да упражни съвършените движения с ръцете си. Беше преправил всички, с изключение на една, чийто останки бе събрал в една кърпа и прибрал в шкафа. 

Майстор Стамат го беше научил добре на занаята си. Чашите и купите седяха една до друга в безупречни редици, готови фурната да ги опече и завинаги втвърди в сегашната им форма. 

Как можеше толкова лепкаво, безформено и изплъзгащо се между пръстите нещо като глината (той си помисли за любовта на Васил,) с воля, умение и грижа да мине през огъня и да се превърне в ценен съд, който, пазен добре, би устоял изпитанието на вековете? Ако глината можеше, Васил също можеше.

Той грабна комата хляб и парче суджук и започна да реже един домат на дървената масичка на двора. Пак беше валяло сутринта, ала следобеда бе подухнал вятър и изсушил гьоловете пред работилницата. Даже няколко лъчи се промушваха измежду облаците и правеха черешите по дървото пред него да блестят като скъпоценни камъни. Той се отпусна на стола, дъвчейки от суджука, погледа му вперен в залязващото слънце. Очакваше всеки момент котарака на съседите да надуши сушеното месо и да замяука умолително пред него.

– Последна хапка – рече той на глас. – Ако не дойдеш сега, няма да ти оставя за после – отряза връхчето на суджука и го хвърли до дървото. Знаеше, че на сутринта нямаше да го намери там. Вдигна ръка и откъсна двойка череши, които задържа за момент в широката си длан. Вгледа се в тях преди да ги хапне и леко им завидя, щото бяха вързани една за друга. Заедно.

Изплю костилките на земята, вдиша дълбоко, вдигнал глава нагоре към небето, и влезе вътре да си приготви леглото. Сега беше топло, ала призори разхлаждаше и той мразеше да се събужда замръзнал посред нощ. Грабна едно тънко одеяло и го заметна над краката си. Сгъна възглавницата между лакътя и главата си и се заслуша в тихото писукане на лястовичето семейство под стряхата над прозореца му. И задряма.

Луната беше вече високо, когато леко почукване на вратата го изтръгна от съня му. Ококори очи в тъмното и се заслуша. Беше ли почукал някой, или беше сънувал? След малко пак се почука, някак плахо, неуверено, като че ли човека зад вратата не беше сигурен, че искаше да влезе. Не беше Васил. Васил винаги влизаше без да чука в стаята на Лазар. Като у дома си. Той се надигна леко озадачен и пристъпи на пръсти по дървения под, за да отвори.

Пред вратата нямаше никой. Само лунната светлина нахълта в стаята и освети босите крака на Лазар. Той се огледа в посребрения двор.

– Ти пък откога чукаш, преди да влезеш? – под черешовото дърво седеше изправен силуета на Васил. Би го разпознал и в безлунна нощ. Би го разпознал, ако и да беше сляп. – Правиш конкуренция на косовете посред нощ, а?

Васил остави черешите да паднат от ръката му, закрачи бързо напред и впи устните си в Лазаровите, бутайки го навътре към стаята и тръшкайки вратата с крак зад себе си. Повали го на леглото и започна да сваля ризата си, после да разкопчава колана си, без да отделя устата си от шията на Лазар.

Лазар заби нос в косата му и вдиша дълбоко. Миришеше на печени орехи и на жито по жътва. Той прокара пръсти през русите кичури, сега отрязани късо, и ги дръпна надолу, вдигайки устата на Васил до своята. Забрани на гърлото си да изрече и едничка дума, от страх да не го уплаши. Като рядко природно явление Васил най-сетне се беше върнал, отприщвайки бясна буря в гърдите му, пленявайки всяка частичка от тялото му, всяка мисъл в съзнанието му. Ръцете на Васил бяха стени на кладенец, любовта му – дълбока вода. Днес те напоява, утре те дави. Той потъна в прегръдките му и се остави на стихията да го отнесе.

– Харесваш ли ме така? – беше вече след полунощ. Васил проследяваше очертанията на лицето му с върха на палеца си. – С отрязана коса?

Харесваше го с дълга коса и с отрязана, с калпак и с барета. И плешив щеше да го харесва, или пък обезобразен, защото обичаше сърцето му.

– Другия път недей ми чупи произведенията! – скара му се той присторено, надвесил глава над гърдите му, играейки си с косъмчетата по тях. Дръпна завивката над краката им на тясното единично легло, че беше настръхнал. – Хората си чакат чашите все пак. Матей си отложи курбана, понеже не бяха готови на време – той захапа Васил за гърдата, като че да го накаже.

– Хората само си мислят за празненства и курбани, кога оковите на игото тежат над всички ни. Вместо да мислят за революция, мислят за вино и кюфтета. – Васил гледаше към тавана с широко отворени очи. Той се обърна върху Лазар и положи тежестта на тялото си върху него. Очите му го пронизваха в мрака. – Ти вярваш в делото, нали?

Последва дълга пауза.

– Понякога се колебая – продължи Васил, – и си мисля, че нищо от това, което правя няма смисъл. Глас в пустиня, вълк единак. И се чувствам страшно сам. В такива моменти единствено твоите ръце ме утешат и се мразя, че в тях съм по-мек и от парче глина.

Лазар обожаваше да чувства тялото му върху своето.

– Аз си тръгвам – каза той тихо, без да отделя погледа си от него. – Прибирам се в Кърнаре.

– Ама… как така? – Васил се отдръпна от него и седна върху стъпалата си.

– Няма да му чиракувам на Стамат завинаги. Ще си отворя собствена грънчарница у дома и ще печеля три пъти повече отколкото ми дава той.

Васил седеше неподвижен, без да каже дума. 

И в тъмното Лазар не можеше да разчете емоциите, които се смесваха върху лицето му. Тишината между тях така натежа, че Лазар се уплаши, че ще ги раздели завинаги. Преди да успее да протегне ръката си към него, Васил стана от леглото и започна да си обува панталоните.

– Късно е, ще си ходя.

– Василе, ела с мен! – замоли го Лазар. – Ще те науча да работиш с глината и ще ми помагаш в работилницата. Имаме цялата къща само за нас – седна на леглото, ала беше готов да коленичи на пода и да го умолява, ако беше нужно. – Ела с мен в Кърнаре. Няма да ни липсва нищо там.

– Аз съм посветил себе си на отечеството си – каза Васил студено, и започна да закопчава ризата си.

Невидима ледена ръка сграбчи сърцето на Лазар и го стисна силно.

– Посвети се на мене, Василе! – думите се освободиха от бездните на душата му, преборили гордост и свян. – Аз ще се грижа за теб. Аз ще бъда до теб, когато всеки друг се отрече от теб. Аз ще те топля в студените зими – протегна ръка към него и въздъхна. – Това отечество, което толкова обичаш, ще те провеси на дърво, ще те убие, и никой от тях няма да плаче на гроба ти – стана от леглото и го грабна за ръкава на ризата. – Даваш си сметка, че се бориш за изгубена кауза, нали?

Рече го по-скоро на себе си, отколкото на него.

Васил се освободи от ръката му и без да отговори, изчезна в нощта, блъскайки вратата след себе си. Лазар седна на леглото и отпусна глава в дланите си, лактите му впити в бедрата. Всеки път, когато Васил си тръгваше, чупеше по нещо. Глинени чаши, дръжката на врата, сърцето му на парчета. 

Езичето на бравата падна с шум на земята, вратата се открехна и един лунен лъч плахо се провря, като че искаше да влезе и да го утеши. 

Опита да заплаче, ала не можа. Сам си беше виновен. Сам беше позволил Васильовата усмивка да зарази вътрешностите му, първия ден, когато го срещна, и сам беше насърчавал семето на любовта, да се превърне във всепоглъщащ бурен. Сам беше избрал да се оплете в него, въпреки че си даваше сметка какво бе да обича Васил.

Да обича Васил бе да прекосява България от Македония до Черно море, бос и гол. Един ден слънцето го сгрява нежно и краката му стъпват по меката зелена трева на Софийското поле, а на другия, пека при Филибето изпепелява кожата му, доде вади тръни от нозете си из Загорските долове. На третия, аромата на рози и лавандула обгръща дробовете му в топла прегръдка, а на четвъртия го брули Сливненският вятър и градушка, едра като Карнобатско грозде, чука безпощадно върху главата му, доде го замае и го хвърли от скалистия бряг на Месемврия.

Да си Васил, е да си революционер, борещ се за свобода. 

Ала да обичаш Васил е да си обезоражен войник, маршируващ срещу цялата Османска армия, безсмъртен. Усещащ всеки куршум и шрапнел да се забива дълбоко в тялото ти, без да можеш да умреш и да сложиш край на мъчението. 

Тъй вървеше Лазар през България, сам войник. Понякога по собствена воля, понякога против нея. 

Васильовата майка извика името му в неделната сутрин.

– Лазаре, тука ли си, момчето ми?

– Добро утро, лельо Гинке – Лазар беше натъпкал куфара си, готов да отпътува към Кърнаре. Беше се разплатил със Стамат и със спестяванията си бе купил ново грънчарско колело и нови инструменти. Старата подковачница на дядо му Илия, Бог да го прости, щеше да бъде новата му работилница.

Гина отвори чантата си и му подаде нещо, увито в кърпа.

– Баница съм ти направила – рече и седна на леглото му с безпокоен поглед. Топлата пара се издигна от кърпата и се промъкна изпод мустака на Лазар. – Васил ми каза, че ще се местиш в Кърнаре – тя заклати глава, неудобрително. – Лазаре, страх ме за Васил. Събрал се е с буйни хора, дето все го наговарят против властта. Въстаници – чоплеше жилетката си с пръсти, като че я чистеше от невидими трохи и сламки. – Ще злепоставят момчето ми накрая и ще го обесят, а аз няма да знам, къде да се дяна после.

Душата на Лазар се сви. Самичък бе минавал през огъня на такива помисли. Той отиде до нея и хвана ръката ѝ в своята.

– Ще си отворя грънчарница на село – каза ѝ спокойно. – Рекох му на Васил да дойде, да ми помага. Хем така ще си вземе занаят.

Очите ѝ блеснаха в кратък миг на надежда.

– А-така, майка, дано те послуша. Ти си единственият му другар със здрав разум в главата. Ще му говоря и аз, дано склони и забрави тея опълченски истории – тя се изправи с новонамерена жизненост и прегърна Лазар. – Да си ми жив и здрав, Лазаре. И кога минаваш по нашия край, винаги да ми се обаждаш – вдигна чантата си на рамо и излезе.

Лазар остана загледан след нея дълго след като вече си беше тръгнала. Той знаеше, кое бе право, кое бе добро. Част от него искаше да намери Васил, и с два шамара да му избие революцията от главата. После да го прати да си стегне багажа и да тръгне с него. Това знаеше, че беше най-доброто за Васил в този момент. Ала знаеше, че дори да имаше властта да го направи, не би. Би тръгнал отново сам и би чакал Васил да дойде, ако изобщо дойдеше, по свое собствено желание. Понеже на сила хубост не става, както много пъти беше казвал баща му, приживе. Хубост не става. Още по-малко – любов. 

Грабна куфара в ръка, нагласи кепето на главата си и тръгна, без да поглежда назад към леглото. 

Мислеше за новата си работа. За свободата, която щеше да има, сам да си е работодател. За ремонта, който искаше да направи в къщата. Мислеше за магаре. Едно магаре щеше да му послужи много добре, да пренася глина и да опася ливадата, та да не му се налага да я коси. Кокошки. Да, определено щеше да си завъди кокошки за яйца. Дървата за зимата, поправката на улука, буркан мед от Караивановите кошери. Каквото и да е. Мислеше за каквото и да е, само за да не мисли за Васил. Само не за него.

Цяла седмица валя и дерета над Кърнаре се напълниха догоре. Гладни, пчелите чакаха момента, в който дъжда ще спре и ще хукнат към росните полски цветя. По камъните, целодневно мокри, започна да расте мъх. А Балкана се величаеше висок и когато лекият вятър издухваше ниските облаци, блесваше в буйна зелена премяна.

В събота Лазар отиде на пазара в Карлово, ала през Ивановата къща не се отби. Беше решил след дъгата да не тича. Разговори се с познати на улицата, разбра за последните новини в областта и намери кромид лук на много добра цена, понеже сам той тая година не бе садил нищо и градината му на село беше пуста. Видя един амбулантен щанд с глинени съдове и внимателно прецени качеството и цената им. Някакво момче, чак от Алифакъх, бе дошло този ден, да ги продава.

– Как е пазара – заговори го той, – има ли купувачи?

Момчето го здрависа с ведра усмивка.

– Има, даже не насмогвам с поръчките – рече приветливо. – Имам нужда от помощник и съм дошъл да разпитам по вашия край, дали някой не търси работа. Знам един майстор Стамат имате тук, дето много хора чиракуват при него. Барем има някой млад чирак, който да иска да дойде с мен. Ти да познаваш някой?

Лазар се замисли за новото си грънчарско колело, което тъкмо беше пристигнало и за инструментите си, които така прилежно беше наредил на стената в новата си работилница. – Никой, който да търси работа – отговори му той. – Аз си имам собствена грънчарница в Кърнаре.

– А – изненада се момчето, – и къде ти е стоката?

– Нямам още излишък, който да продавам на пазара – почеса се той зад врата, – и аз съм затрупан от поръчки. 

Не беше. 

Ала имаше пълната увереност, че съвсем скоро нямаше да може да насмогне. Вече беше говорил с няколко хора от село, които го бяха помолили за съдове.

– Скоро даже, ще имам и помощник, който ще обучавам – в последното хич не беше уверен, ала в миг на дързост го каза на глас, като че да застави съдбата да го сбъдне.

И съдбата, както винаги правеше, не се забави да му отговори. 

Лазар вече бе забравил какво я беше предизвикал, когато, след три дена, Васил застана на прага на къщата му в Кърнаре с куфар в ръка. Съдбата ли го беше пратила, майка му ли го беше убедила, Лазар се беше научил да не задава въпроси, чиито отговори нямаха особено значение. Важното беше, че Васил бе тук, при него, и на това се зарадва безкрайно, въпреки че знаеше, че съдбата, макар и щедра, беше зла. И кога раздаваше от сладките си ябълки, не пропускаше да пусне по една гнила, която накрая вкисваше всичко на оцет. Беше чул слух на пазара миналия ден, че в Карловско заптиетата били нащрек. Някой подкупник им подал информацията, че опасен млад революционер се спотайва из техните предели. И описанието му бе досущ като на Васил.

Пое го в прегръдките си и не го пусна дълго време, понеже се бяха изминали много дни, откак се бяха виждали последно, и си липсваха много.

Дъжда спря. 

Васил бе довел слънцето със себе си. Или той беше самото слънце, понеже дори кога валеше, в присъствието на Васил беше слънчево. От учтивост Лазар му предложи една стая на втория етаж на къщата, само за него, ала Васил я огледа и дори не стъпи в нея. Не бе дошъл при Лазар, за да спи самичък.

Предиобедите скитореха из долината и браха малини, или пък събираха гъби в гората. Лазар донесе от пазара четири кокошки и всеки ден по обед си правеха пресни яйца на тиган. Доведе и една коза, която пускаше свободно да пасе из обраслата ливада. 

Васил му помогна да заковат мрежа на кокошарника и заедно поправиха стряхата, където дъждовете от предната седмица бяха отворили дупка в улука и застрашаваха да потекат в стаята. Трябваше да претърсят и керемидите за счупени, ала това щяха да оставят за наесен, понеже сега беше топло, глината съхнеше бързо и беше най-доброто време на натрупат инвентар, който щяха да продават зимата по пазарите.

– Искаш ли да те науча? – попита Лазар, седнал зад колелото, омазан пак до лакти с глина. Беше толкова горещо този ден, че беше само по гащета и грънчарската престилка.

Васил седеше без риза, облегнат на рамката на вратата, с резен диня в ръка. Отчупи парче и го подаде в устата на Лазар.

– Естествено, нали затова съм тук, занаят да си взема.

Беше минал месец, откак бе дошъл, и още не беше пипнал глината.

– Ела – каза му Лазар и постави едно трикрако столче между него и колелото. Васил седна и той обви ръцете си около него. – Изправи си гърба – побутна го с гърди, – а-така. Сега завъртаме колелото бавно. Постави ръце върху глината!

– Хлъзгава е – Васил се обърна назад с широка усмивка.

“Досущ като теб,” помисли си Лазар, ала не му го каза на глас.

– Почувствай как се върти в ръцете ти и намери центъра. Можеш да затвориш очи, ако поискаш. Точно така – той допря бузата си до Васильовата, здраво държейки ръцете му в своите над въртящото се парче глина. – Преди да започнеш да извайваш, трябва да си напълно убеден, че е центрирана, иначе нищо няма да излезе. Сега опитай сам.

Васил притисна глината в ръце, опитвайки се да я удържи. Започна да върти колелото прекалено бързо и малки капки се разхвърча по голите му гърди и по стените наоколо.

– Не е толкова лесно – изсмя се той. – Когато ти го правиш изглежда детска игра – обърна се пак назад. Блестящите му очи проникваха до всяко кътче на Лазаровата душа и я разтапяха.

Лазар се наведе и го целуна нежно, после рече:

– Не, не е никак лесно.

На вратата на работилницата се почука. 

Васил скокна като ужилен, събаряйки столчето под него и за малко не падна върху грънчарското колело. В паниката си се огледа, грабна ризата на Лазар, която беше провесена на пирон на стената и бързо я нахлузи отгоре си. 

Лазар се изправи и отърка ръце в престилката.

– А-а-а, влез де! – подкани той посетителя. 

Врата се отвори и високата снага на Кольо Стърчиков се изправи пред тях.

– Ах, ето те къде си бил – той протегна ръка напред да здрависа Васил. – Ако знаеш колко време те търся.
– Кольо! – Васил се хвърли върху него, зарадван. – Влез, влез. Ела, седни тука да се видим – той дръпна един стол до прозореца.

Лазар отиде навън да се измие, донесе кана студена вода и тримата седнаха на масата.

– Я кажи сега, как са нещата с комитета? – запита Васил с интерес.

– Как да са нещата, работа трябва – Кольо отпи от водата и издиша дълго. – Черногорците смело отблъскват турците вече трети месец. Ако се дигнем и ние, империята ще рухне за седмица – очите му оглеждаха Васил внимателно.

– Къде ще се надигнем ние? – Васил поклати глава. – Не виждаш ли, че народа спи. Не, по-лошо, гледат какво се случва и си затварят очите.

Кольо извади торбичка с тютюн и започна да си свива цигара.

– Сега е времето, Василе – рече той. – Раковски сформира легалия в Белград и аз самия утре заминавам рано. Де се вика, трябваше да съм вече там, ала се забавих, да те търся – извади лист хартия от джоба на панталоните си и му я подаде. – Това писмо е за теб, сам Раковски те моли да дойдеш.

Лазар и Васил се спогледаха за момент. 

Васил хвърли поглед на писмото със сключени вежди, остави го на масата и погледна Кольо.

– Не е за мен тая работа вече – той поклати глава отново. – Виж ме, тамън съм почнал занаят да уча – стана и донесе един от съдовете, които Лазар беше направил. – Виж какви хубави ги вая.

Кольо го погледна стъписан, после погледна Лазар, който седеше настрана без да каже дума, после – пак Васил.

– Хм… – той смръщи поглед и почеса мустака си с гърба на пръста. Беше пожълтял на мястото, където обикновено държеше тютюневата цигара. – Тогава работата ми тук е приключена – той стана от стола и подаде ръка на Васил. – Ако си промениш решението, имаш цялата информация в писмото – положи калпака на главата си и отвори врата за навън.

– Няма да ми трабва – извика Васил след него, – ще го изгоря, та да си спокоен, че местоположението на легалията няма да се узнае. Кога Кольо беше вече навън, той погледна към Лазар нервно. – Ще го изпратя до края на селото, че ще се обърка из тея криви улици.

Лазар кимна и Васил изчезна след Кольо.

Лазар не знаеше, до къде точно го бе изпратил, ала когато се завърна, слънцето заваляше надолу. Влезе ведър в работилницата, както винаги, и се залови да замита пода, докато Лазар привършваше с почистването на колелото.

– Урока по грънчарство ще остане май за утре – усмихна се той неловко. – Само че няма да сядаш зад мен, щото така не мога. Много ме разсейваш – лицето му поруменя и той сведе глава надолу към метлата.

Лазар се засмя.

– Че трябват ли ти уроци повече? – той хвана една от чашите и я вдигна в ръката си. – Я виж, какви хубави ги ваеш.

Васил го погледна изпод вежди.

– Не можех да го оставя да си тръгне, мислейки, че нищо не правя. Още утре ще отиде у къщи, да обади на майка и тя пак ще си помисли, че само прахосвам живота си.

– А прахосваш ли го? – Лазар го погледна с любящ поглед, който увери Васил, че това не беше укор.

Васил се доближи до него, обви ръцете си около кръста му и отпусна глава на гърдите на Лазар.

– Не знам – рече той, – но тези бяха най-хубавите седмици в живота ми – надигна се и го целуна нежно по бузата.

И тогава Лазар разбра, какво означаваше целувката му. 

Вечерта, когато легнаха, той го притисна силно в прегръдката си и не го пускаше, въпреки че жегата мореше в безлунната нощ и потта се стичаше по гърба му. Наведе глава над ухото на Васил и прошепна:

– Обещай ми, че ще се пазиш – и пак го стисна силно.

Васил се обърна и го погледна.

– Ама, какви ги говориш? Аз няма да тръгна за Белград – и въздъхна. – Имаш на занаят да ме учиш, забрави ли? Тея грънци няма сами да се изваят.

Лазар се настани по-удобно и зарови нос в косата на Васил.

– Добре, щом си казал – и остави клепачите си да натежат.

На сутринта, леглото до него беше празно.

В сумрака разтърка очи набързо, излезе на двора и си плична малко вода на лицето.

Огледа се наоколо. 

В ранната лятна утрин, росата мокреше зелената градина, която двамата бяха скопали и насадили. Птичките пееха игриво, поздравявайки новия ден. 

Лазар не ги чу. Той тръгна по стълбите към втория етаж и отвори малката стаичка, която беше предложил на Васил първия ден, кога бе пристигнал. Не знаеше, защо бе решил, че тази сутрин би го намерил тук, когато не бе влизал в нея нито веднъж преди.

Слезе пак на двора, бос, и вдигна дамаджаната с вода, да пие, ала се задави и започна да кашля. Плюеше капки вода през устата и очите му се напълниха със сълзи. Облегна се на стълба, който подпираше лозата и дланта му се заби в бодилите на розовия храст, увит около него. Болка не усети. Изкашля се още веднъж и с кървави пръсти избърса очи. Пое дълбоко въздух, вдигна дамаджанта и я изля, цялата, върху главата си.

Влезе в работилницата, отвори най-горното чекмедже и извади оттам кърпата, в която бе увит един от съдовете, които Васил бе счупил преди. Беше чаша – първата, която бе изваял, кога още чиракуваше, и Стамат бе казал, че е безупречна. Беше моделът, по който се водеше след това и не позволяваше нито един следващ съд да е по-малко изящен от нея. Разгледа парчетата в ръката си, утринните лъчи отразяващи се в алените капки кръв по кърпата. С трепереща ръка, бавно разтвори пръсти, оставяйки парчетата да се изхлузят и да паднат на земята. 

Той ги събра едно по-едно и ги сглоби обратно в предишната им форма – в чаша. Беше ли сега по-малко съвършена? 

Пак отвори пръсти и пак ги остави да рухнат на земята. Помисли си, че няма как да счупиш нещо, което вече беше счупено.

Пое въздух дълбоко в гърдите си и влезе в работилницата, полагайки парчетата на рафта. Върза си престилката, взе парче глина и бавно започна да върти грънчарското колело, което заскрибуца в новото утро, пригласяйки на лястовичите песни отвън.

Сутрешното слънце се беше вдигнало високо и лъчите му огряваха стените на току-що изкопания гроб на Тодор Павурина  като необичайни гости тъй дълбоко в земните недра. Върбан ритна една буца пръст, уж случайно, и тя падна с лек тътен върху скъпия ковчег, вече положен на дъното, който Тодор си беше приготвил за този ден от години. Върбан и Стоил се спогледаха и на Върбановата уста се изписа една дяволита усмивка. Той бързо отправи очи към попадията, за да се увери, че малката му закачка бе останала анонимна. После отново сведе ангелсия си поглед надолу. Не го свърташе на едно място след като попа опяваше покойника вече двадесет минути и само чакаше да се свърши, та със Стоил да нападнат житото, положено до новата надгробната плоча.

Всички в село Михайлово познаваха богатия Тодор Павурина, ала около гроба му тази сутрин събранието беше оскъдно – пряко отражение на това, колко беше отчуждил хората приживе. Там бяха попа и попадията, естествено, едни далечни роднини на покойника и няколко баби, редовни посетителки на гробищата, които биха имали членска карта, ако гробищата имаха каквато и да било администрация. Там беше и Върбан с баща си, понеже бяха съседи с Тодор, и Стоил, защото двамата с Върбан бяха неразделни. Върбан му се беше примолил да му е дружинка по време на отегчителното събитие и в замяна му беше обещал да му помогне да приберат сеното у Стоилови и един буркан с червеи за стръв. Стоил имаше странен афинитет към роболова, който Върбан намираше за изключително скучно занимание. По-скучно и от погребението, което сега изтърпяваха под препичащото слънце.

След като най-накрая се свърши и момчетата помогнаха със закопаването, Стоил заби лъжица в житото.

– За Бог да прости! – каза той с пълна уста на една лелка, която не помнеше да беше виждал преди. Тя му се усмихна присторено и го подмина. – Толкова пари приживе и не можаха малко мед да му сложат на това жито – загреба с лъжицата и я поднесе към устата на Върбан. – Баба ми по-сладко го правеше.

– За Бог да прости! – каза той отново на попадията, която се спря до тях.

– Момчета, да оставите малко и за гробарите – рече тя.

Върбан я погледна, дъвчейки с отворена уста. 

– Само тая паница ли е? – попита я той, ала тя беше заминала по-нататък да говори с един от опечалените. – Явно не очакваха много хора да дойдат тази сутрин – той положи паницата на земята, подаде ръка на Стоил и му направи знак, да го последва. Заедно тръгнаха към Върбановата къща, която беше разделена само с една ниска кирпичена ограда от имота на покойния Тодор Павурина. 

Когато Върбан беше малък, често прекарваше време със стареца и обикаляше стаите на голямата къща, построена и изписана във възрожденски стил. Тодор му разказваше истории от кога бе участвал във войната, които на малкия Върбан се струваха доста скучни, особено кога ги слушаше едни и същи за пореден път. Ала се преструваше на заинтересован, защото, след това, Тодор му позволяваше да седне за малко на пианото на горния етаж. Естествено, задължаваше го да си измие ръцете със сапун преди да докосне клавишите и Върбан беше изградил необикновено почитание към инструмента. Може да се каже, дори, че се бяха сприятелили с Тодор. Ала с годините дъртака пиеше все повече и повече и ставаше все по-навъсен и негостоприемен, докато един ден награби едни дъски и пирони и закова отвора в кирпичения дувар, който свързваше двора на Върбанови с неговия, завинаги лишавайки Върбан от достъп до пианото.

Кога стигнаха у тях, Върбан подаде една тесла на Стоил и го заведе до блокирания проход между двата двора.

– Давай – рече му – смело, хич да не ти е жал.

В голямата ръка на Стоил, теслата изглеждаше като играчка. Той бе едър и висок, почти една глава над Върбан. За разлика от него, беше момче на малко думи, по-скромен и по-неизразителен, дори безчувствен. Или поне така си мислеше Върбан, който трудно можеше да скрие от лицето си, какво се случваше в главата му. Макар различни, двамата дружаха, откак се помнеха. Върбан даваше идеи, Стоил действаше по тях. 

С два-три удара по дъските и един силен ритник, барикадата рухна и те надникнаха през отвора в двора на Павурина. Тревата, обрасла високо навсякъде около тях, препречваше гледката към къщата.

– Тука още малко змии ще се завъдят – възмути се Върбан, докато си проправяше път през копривата и шипките. Той стигна до входната вратата и повдигна една саксия, цветето в която беше изсъхнало от години. Под паничката издрънка резервния ключ за къщата. – Виж, още седи тука ключа – обърна се, въодушевен, назад към Стоил, ала Стоил беше още из храстите до дувара. – П-с-с-т! – пошушна му Върбан и замаха с ръка да дойде при него.

Стоил се приближи, цялата му уста омазана, и ред лилави зъби се наредиха в широка усмивка. Той протегна ръка към Върбан и му подаде шепа къпини.

– Не сега, де – сопна се Върбан, – обещай да не пипаш нищо вътре с тея пръсти.

Стоил сви рамене.

– Повече за мен, тогава – отвори устата си и набута цялата шепа къпини наведнъж.

Върбан отключи врата и двамата влезнаха в празната къща. Дръпна високите завеси и слънцето блесна на долния етаж. Стените бяха покрити със скъпи Парижки тапети, а скриновете бяха внос от Австрия. Или поне така му беше казвал стареца едно време. Над широкото антре се виеха ред стълби, които водеха към втория етаж. Върбан вървеше от стая в стая като някой рицар, който се разхожда из собствения си замък.

– Ей тука му е спалнята – посочи той на Стоил, – още мирише на вино и на… старец. Ама ти знаеш де, нали си идвал с мен преди.

– Бях забравил колко внушителна е тази къща – рече Стоил.

– Как ли се е чувствал самичък в такъв палат? – зачуди се на глас Върбан, оглеждайки сребърния полилей над масата в гостната стая. – Един ден, когато се оженя, ще я купя и ще бъде пълна с деца и с гости всеки ден. Но първо ще съборя тази глупава кирпичена ограда и ще обединя дворовете в една огромна градина.– той се усмихна на Стоил, който беше вдигнал една вежда във въпросителна физиономия. – Не знам, кое ти се струва толкова непостижимо. Аз възнамерявам един ден да стана прочут пианист и да имам много пари – той сложи ръка на рамото на Стоил. – И тогава, ти ще си почтен гост в моя дом, дори ще имаш собствена стая, в която можеш да оставаш.

Стоил кимна неловко и отмести рамото си изпод ръката на Върбан.

– Състезание до горния етаж? – Върбан хукна преди него, още недоизрекъл предизвикателството. – Който стигне първи, ще свири на пианото!

Стоил бързо го настигна и задмина, вземайки по две стълби наведнъж, озовавайки се първи до инструмента. Да свири ли? Дори не знаеше как се отваря капака над клавишите. Почтено се отмести и остави стола на Върбан, който седна в готовна поза с една ръка във въздуха като някой маестро. Тънките му пръсти се плъзнаха по инструмента с финес и Турският марш на Моцарт екна из къщата. След две години в Пловдивската музикална академия, това отначало доста трудно произведение му се струваше като детска игра. Стоил положи глава върху лакътя си над пианото и се унесе с музиката на Върбан, наблюдавайки как малките прашинки танцуваха, вдигнати от вибрациите на струните. 

Така бяха от малки - Стоил му се дивеше на таланта и остроумието, а пък Върбан се възхищаваше, кога Стоил замахваше в брадвата, или пък умело вдигаше снопите жито на рамо. 

Когато Върбан завърши последните ноти, Стоил повдигна глава от лакътя си и плесна с ръце.

– Ни нотната тетрадка гледаш вече. 

Върбан се усмихна. Скочи от стола и отвори вратата към една от стаите.

– Хей, помниш ли това?

Там, на отсрещната стена, беше положено едно огромно огледало, от пода чак до тавана, където някой можеше да се огледа в цял ръст. Когато бяха малчугани, Върбан и Стоил идваха тука скришом, сваляха си дрехите и се гледаха голи в огледалото, сочейки се с пръст. 

Стоил цял се изчерви, кога спомена нахлу в главата му.

Върбан застана пред огледалото и то му се усмихна насреща. С правия си нос, високо чело, румени бузи и тези зелено-лешникови очи, едва ли имаше някой по-красив, когото огледалото бе отразило някога. 

Стоил проследи един слънчев лъч, който нахлуваше през процеп между завесите и изсветляваше къдриците на Върбан, докато погледите им се засякоха в отражението.

– Късно е – рече той, – ще тръгвам, че ме чака сено да обръщам вкъщи.

Върбан се върна до пианото, внимателно затвори капака и се спусна по стълбите след Стоил.

– Чакай – извика му, – идвам с теб да ти помагам. Нали съм ти длъжник от тази сутрин.

– И довечера имаме да белим царевица – извика Стоил отвън.

– Хей, това не беше в плана! – възрази Върбан. Но вътрешно се зарадва. През учебната година едва успяваха да се видят със Стоил, бидейки повечето време в Пловдив, и сега му се искаше, ако има как, всеки час да прекара с него. – Там ли ще е Гинка? – попита той.

Ала Стоил крачеше с голям размах и дори не го изчака да заключи вратата след тях. Бягаше напред, като че ли къщата беше обладана. Като че ли, ако се отдалечеше достатъчно бързо, натрапчивият образ, който му се привидя в отражението на голямото огледало, щеше да изчезне и нямаше да го преследва като призрак. Образа на Върбан след толкова години. Без дрехи.

Гинка го харесваше. Върбан. Драгана също. Стана и Недка питаха редовно за него. Всъщност, едва ли имаше момиче в селото, което някога през живота си не се беше прехласвало по Върбан, дори за малко. И как да не го харесаш? Беше толкова хубав, че и кучетата не го лаеха. Дори Радка, Стоиловата сестра, се беше замечтала по едно време да се омъжи за него, ала Стоил я беше предупредил, да не се омотава много по него, понеже познаваше най-добрия си приятел и знаеше, че е хвърчащ, и че днес обича една, и утре друга, и никога не се знае, какво ще измисли идния ден. Единственото постоянно нещо за Върбан, беше неговото непостоянство.

Вечерта около огъня в двора на Стоилови, да белят царевица се бяха събрали повече хора отколкото на погребението на Тодор сутринта. Стоил и родителите му, леля Мара, Цонка и мъжът ѝ, Цаньовите момчета и една купчина девойки, всичките скупчени около Върбан. Драгана седеше от едната му страна и му избираше царевиците. Подаваше му ги в ръката, та да не се присяга към купчината. Ха-дано пръстите им се докоснат поне за малко. От другата му страна седеше Гинка и се смееше от време на време, шушукайки му нещо в ухото, което пукота на сухите клонки в огъня още повече потайваше.

– Бачо Върбане, нося ти манта да се загърнеш. – Радка разтвори една фина вълнена манта, с която обгърна Върбан. 

Той грабна ръцете ѝ в неговите и ги целуна.

Тя се врътна, цялата изчервена и седна насреща до батко си Стоил, който само я изгледа без да каже нищо.

– Лельо Пенке – обади се едно от Цаньовите момчета, – имате ли още една манта, че дойдох само по риза и отпред огъня грее, ама на врата ми е студено.

– Има, Кръстьо, има – отговори Стоиловата майка, – Радке, я донеси на бачо ти Кръстьо още една манта, мама.

– Утре вечер ще белим царевица у къщи – рече Драгана и положи ръка на коляното на Върбан, – ти непремено да дойдеш, а аз ще дойда у вас, кога оберете вашата, да ти помагам.

Върбан се усмихна и кимна. Той не питаше никога за услуги. Услугите сами идеха при него и го молеха да ги приеме. Ако другите момчета в селото трябваше да се озорват и доказват, за да спечелят вниманието на някое момиче, Върбан просто трябваше да го погледне и да се усмихне. И момичето беше негово. Също така неговата майка и неговата баба. Беше установил, че чарът му въздействаше еднакво на всяка женска възраст. Той имаше това, за което другите момчета само мечтаеха. Можеше да бъде с което момиче си поискаше без особено усилие, при все, не му беше достатъчно и не беше доволен. Той само искаше това, което не можеше да има – Стоил. 

Върбан отправи поглед насреща и се загледа в пръстите на приятеля си, как умело премахваха обелката на царевицата и сръчно намотаваха кочана във връзка. Той жадуваше за неговите ръце, които беше наблюдавал да копаят, да орат, да берат грозде и да плевят, но най-много им се възхищаваше, когато, запретнати до лакти, замахваха с косата и мускулите на предмишницата му изпъкваха потни под яркото слънце. Би заменил целувките на всички шестнадесет момичета, които някога бе целувал, само за това, веднъж да положи усни на ръцете на Стоил.

Стоил не го харесваше по този начин. Или поне така се беше убедил през годините на приятелството им, когато той умело убягваше всеки физически контакт с него, въпреки че бяха неразделни. Колко пъти ръцете на Стоил попадаха върху Върбановите, по невнимание, само за да бъдат бързо отдръпнати, сякаш докосваха нажежен метал? Върбан предизвикваше Стоил да се борят. Нямаше голям шанс срещу Стоиловото телосложение, но това беше единственото време, когато можеше да почувства неговата близост. Победен, всеки път оставаше без дъх под него, притиснат от Стоиловата снага върху земята. Беше една от тези безобидни игри миналото лято, когато му се отвори шанс за победа. Когато се бореха в ливадата, която току-що бяха окосили двамата и в борбата Стоил бе положил гърдите си върху неговите и го подканваше да се предаде. Ала беше пропуснал да застъпи Върбановия крак и сега Върбан можеше да го срита в корема и да го отблъсне.

– Предай се! – извика Стоил на педя от лицето му, толкова силно, че слюнка от устата му напръска бузата на Върбан.

Погледите им се заключиха един в друг, зелено-лешников с медово-бадемов, в най-напрегнатия момент от живота на Върбан. И в тоз момент той не мислеше, как да спечели борбата. Мислише за малиновите устни на Стоил толкова близо до неговите. И остана така в очакване той да се наведе и да го целуне. Ала Стоил се отмести, отръска се от тревата и хвана обратно косата, без да каже дума.

– Ако успееш да убедиш Стоил да дойде, също – наведе се той към Драгана, – тогава ще съм там със сигурност! – погледна към Стоил и се усмихна.

Стана късно. 

Духна лек ветрец и още повече захладня. Котката се беше свила на коленете на Радка и я топлеше. Купчината с необелена царевица беше намаляла. Лека-полека седянката се разпусна и хората се разотидоха. Стоил стана и хвърли едно дърво в огъня.

– Е, недей го клади повече – рече майка му. Бяха останали само тя, Радка, Стоил и Върбан. – Ще приключваме за тая вечер вече – тя завърза един кочан и го положи при обелените. – Върбане, отивай леля, че ще те чака татко ти. Утре ще довършим.

– А, ми! – махна с ръка Върбан. – Той е пил една ракия и отдавна вече е захъркал.

– Да си носиш мантата с теб после, да не ти е студено. Тази за тебе я бях изтъкала. – леля Пенка го погледна и му се усмихна топло. Откак Върбановата майка се беше изгубила, тя го имаше като нейно дете и често му плетеше шушони и му правеше всякакви подаръци. Или пък му даваше дрехите на Стоил, които му бяха умаляли.

– Утре ще ходим у Драгана – каза Стоил. – Майко, прибирайте се вече. Ние с Върбан ще ги довършим. Малко останаха – грабна една царевица от намалялата купчинка и бързо ѝ смъкна обелката.

– Хайде, Радо, ставай, да ходим да лягаме – леля Пенка се изправи от дървеното столче и протегна ръка към дъщеря си.

Радка неохотно стана и тръгна след майка си, въпреки че ако зависеше от нея, щеше да остане и до зори. Особено сега, когато най-после успя да седне до бачо си Върбан, след като другите си бяха тръгнали. Под предтекст, че огъня там грееше по-топло.

Пак повя ветрец и леко разлюти жаравата. От нейде се обади кукумявка. В тишината на нощта единствено се чуваше плъзгането на царевичната обелка по пълните зърна и пукота на кочаните, захвърлени върху останалите обелени царевици. Върбан и Стоил довършваха последните в безмълвие, споглеждайки се от време на време.

– Хм – смръкна Стоил, – Гинка, а?

Върбан се усмихна, ала някак горчиво.

– Гинка – отговори. – И ти?

– Какво аз? – изгледа го продължително Стоил.

– Ти няма ли да се завъртиш покрай някое момиче? Леля Пенка ще ти се зарадва – засмя се Върбан.

– Че мога ли да се вредя от теб? – Стоил отговори без да го погледне, нервно съсредоточен в кочана в ръцете си. Нещо този възел му се изплъзваше и започваше да губи търпение. – Всички до една се усукват около теб. Селските ергени останаха без моми.

– Ти само кажи кое момиче харесваш и ще го уредим. – Върбановото изказване трябваше да звучи окуражаващо, като подадена приятелска ръка, като “ще ти намерим момиче на всяка цена,” ала не беше. Беше предизвикателство. Стоил бе легнал на Върбановото сърце, и сега искаше да знае, кого Стоил Матеев носеше в своето.

Стоил не отговори. Той се заинати над кочана в ръцете си и след като не успя да го завърже добре, скъса го и го захвърли ядосан настрана.

Върбан грабна последната необелена царевица и се изправи пред него. Подаде му я в ръката и го погледна в очите, ала когато Стоил пое царевицата, той не я пусна.

– И ако пък не харесваш никое – каза той тихо, – и това можем да уредим.

Надигна се на пръсти и дръзко целуна Стоил по бузата.

Стоил седеше висок и снажен, в цялата си прелест, неподвижен, замръзнал като каменната статуя на борец за народна свобода. Той не можа да отвърне на Върбановата целувка, но не намери и сили да се помести. Един ужас вилнееше от пръстите на краката му чак до изрусените му от слънцето коси, че всеки момент щеше да сграбчи Върбан и да му стори неописуеми неща в купата царевична шума.

Пръстите и на двамата омекнаха и кочана царевица, който държаха, се изплъзна и падна, тежък, върху кутрето на крака на Стоил. Той подскочи от болка и се отмести от Върбан.

– Е-е… – измънка той, гласът, пресъхнал в гърлото му. Изкашля се. – Утре вечер у Драганини, нали?

– Да – Върбан впери поглед в земята и започна да събира шума и безсмислено да я подхвърля от едно място на друго. Сърцето биеше ускорено в гърдите му. В ушите му.

– Остави – каза Стоил почесвайки се зад ухото, – утре ще почистим шумата.

Върбан се спря пред рошавото куче на Стоилови и нервно започна да го гали, без да поглежда към Стоил, а то оплези език доволно.

– Да, аз… аз ще тръгвам тогава – грабна вълнената манта и бързо закрачи към пътната врата. – До утре! – прошепна тихо в мрака.

На следващата вечер, на седянката у Драгана, той не се появи. Нито на по-следващата. На третия ден Стоил почти се убеди да иде да го види, но се отказа. На четвъртия ден дойде Гинка, цялата сияеща от радост, и каза на Радка, че Върбан се е сгодил за нея. Радка се усмихваше и преглъщаше смело, но след като Гинка си тръгна не можа да скрие разочарованието си, което сега изплува под формата на ядовити забележки към брат си, задето не изчиствал калта от галошите си преди да ги изхлузи и към домашната котка, която се беше изтегнала на слънце на неправилното място. От всички най-много упрекваше майка си, задето я беше родила няколко години по-късно и сега друга се беше сгодила за Върбан. А трябваше да е тя.

На петия ден Върбан се появи на вратата у Стоилови с буркан червеи за стръв.

Стоил се беше качил на стълбата и поправяше улука на покрива на овчата кошара, когато Върбан се спря до него и повдигна поглед, препречвайки с ръка лъчите на обедното слънце. Стоил беше стъпил здраво на стълбата и замахваше с чука върху един пирон, целият облян в пот, който Върбан можеше да помирише от далеч. В този момент той си даде сметка, че Стоил не бе винаги така снажен и силен. Че когато беше малък, беше трътлест, и пак го обичаше. И един ден, когато Стоил остарее и цялата сила и мъжественост, които сега пръщяха изпод ризата му, изчезнат от него, пак щеше да го обича.

Той вдигна буркана с червеи и го размаха.

– За Бог да прости Тодор Павурина – каза Върбан.

Стоил се засмя.

– Не очаквах да ги донесеш преди Никулден.

– Е, как? – рече Върбан. – Тогава земята е замръзнала, от къде ще ги изнамирам?

Стоил се засмя отново. Обожаваше да се шегува с Върбан и да наблюдава сменящите се физиономии върху безупречното му лице.

– Хайде – заметна с рамо, – хайде да ловим риба!

Стоил поклати глава.

– Днес няма да е – и чукна с чука по гредата. – Имам работа – изчака да види разочарованието по лицето на Върбан и чак тогава добави. – Татко замина за нивата да жъне царевичните стебла, и ме остави сам да се оправям тук.– очите му минаха по разпиляните наоколо керемиди. – Ще ми помогнеш ли?

Върбан си свали ризата, грабна една тесла и започна да я върти в ръцете си. Когато се обърна с гръб, Стоил забеляза, че бялата му снага бе потъмняла на едно-две места от дълги посинели ленти. Бързо слезе от стълбата и без да мисли положи пръсти върху тях.

– Какво ти се е случило?

Върбан се отдръпна от него като ужилен и чак тогава осъзна грешката си, да си свали ризата.

– А-а, нищо, – измънка той под нос. – Ударих се на едни дъски онзи ден. Не ме боли вече.

Стоил не настоя повече. Наведе се и започна да му подава керемидите за покрива. 

– Облечи си ризата преди да те види майка – каза му, – че ще иска да те наложи с агнешка кожа. Знаеш я каква е.

Те бързо поправиха покрива, където беше протекъл, и наредиха внимателно керемидите отгоре. После обърнаха сеното, извадиха вода от герана и напоиха магарето. Радка ги извика да обядват по обед и влезнаха в къщи след нея.

– Стоиле, облечи си риза! – скара се тя на брат си. – Колко пъти ти е казвала майка да не сядаш такъв разгърден на масата.

– Върбане, поздравления – започна леля Пенка, развълнувана, – дочухме новини, че си се годил. Я кажи сега, кога ще вдигаме сватба?

Върбан погледна смутено към Стоил, после бързо отправи очи към леля си Пенка и се усмихна засрамено.

– Да, кажи сега, кога ще ти играем хорото? – Стоил впери изпитателен поглед в него, закопчавайки ризата си.

Изглежда само Радка не искаше да чуе за годежа на Върбан.

– Е, спокойно, няма да е тази година. Хе-хе – Върбан наведе поглед притеснен, – годеж е само, не е нищо сериозно – дори когато беше засрамен, Стоил пак го намираше за прелестен.

– То така се почва, леля – каза му Пенка, – добре, добре. Тя Гинчето е много добро момиче. Колко хубаво, че сте се харесали.

Радка стана от масата, уж да си сипе още манджа.

– Благодарим за обяда, лельо Пенке. – Върбан изгълта набързо последните лъжици от чинията си и стана от масата. – Хайде, Стоиле, нали ни чака ливадата оттатък баира да я окосим. Аз ще заточа косите, чакам те вън.

– Наяде ли се добре? – попита го Пенка. – Не искаш ли още малко да ти сипе Радка? – ала той вече бе изчезнал през вратата.

Стоил си подаде празната чиния.

– Сипи на мен още малко, ако обичаш.

Следобедното слънце огряваше потните им гърбове, докато леко посичаха високата трева в Стоиловата ливадата зад баира. Косите им се движеха в унисон, ритмични като махалото на стенен часовник, и събаряха гордо-издигналите се тучни треви. Аромата на прясно-окосено се носеше навред. От другата страна на ливадата, лозето на Петър Пастира беше започнало да полилавява под късните летни лъчи. Върбан вдигна косата и я закачи на клона на сливовото дърво и отиде да откъсне шепа грозде. После извади манерката с ледено студена вода и седна на сянка. Стоил остави косата си и седна срещу него, погледа му вперен в сочното лилаво грозде.

– Отвори уста! – рече му Върбан и хвърли едно зърно към него, което Стоил умело хвана между зъбите си.

– Дай още! – каза Стоил дъвчейки.

Върбан започна да му подхвърля зърно след зърно, всяко следващо все по-силно и по-агресивно. После, без да чака да ги свъвче, започна да го цели с гроздето, и да се смее. Едно презряло зърно удари Стоил и се разплю в голямо слизесто петно на гърдите му.

– Хей! – възпротиви се той, грабна ръката на развеселения Върбан с оставащото грозде и така я стисна, че сока потече между дланите им по бялата Върбанова риза. Върбан се засили напред и двамата се сборичкаха под дървото на ливадата, ухилени, като че ли бяха петнадесет-годишни отново. И както винаги, Върбан се озова под тежката снага на Стоил, този път гореща и потна и ухаеща на грозде.

– Предай се! – изиска той, очите му светещи като факли.
Но вместо да се предаде, Върбан го погледна, придърпа Стоиловата длан, лепкава и сочна, към устата си и започна да облизва пръстите му. Затвори очи в очакване той да я дръпне всеки момент, но докато момента продължаваше, езика му щателно изследваше релефа на топлата кожа, сладостта между гънките, грапавината на твърдия мазол.

Но Стоил не я отдръпна. Върбан отвори очи, за да се увери, че още се намираше под него, че още се намираше на този свят, че не беше отлетял някъде високо над дъгата. Погледа му срещна медените очи на Стоил. И тогава знаеше, че най-накрая щеше да му го признае.

– Обичам те – едвам изрече той, гласът му насечен от лудо-биещото му сърце.

Стоил гледаше изгубен в лешниковото небе, отразено в очите на Върбан. Стоил го обичаше. Винаги го е обичал, дори когато Върбан му лазеше по нервите непоносимо. Дори когато Върбан му говореше как е влюбен в това момиче, или пък в онова момиче. Стоил го обичаше, дори когато го беше видял да се целува зад къщата с Никола от долната улица. Стоил не искаше да го обича. Той просто го правеше и беше приел, че това е факт, толкова необрим, колкото факта, че слънцето изгряваше от изток. Проблема не беше Стоил, а Върбан. Проблема беше, че не му вярваше. Вярваше, че любовта на Върбан е толкова мимолетна, колкото цвета на акацията, който днес е сочен и сладък, а утре – гнил. Вярваше, че слънцето за Върбан изгрява днес от изток, а утре от запад, и вдругиден – от юг. Стоил можеше да живее, без да разкрие любовта си към него. Но не си представяше свят, в който да му открие сърцето си и на следващия ден да види Върбан да люби друг. Това не можеше да преживее.

Той стана отвръз Върбан и му отговори студено:

– Ти си сгоден за Гинка, не бива да ми казваш такива неща – без да го поглежда, грабна манерката с вода и започна да си плакне ръцете.

Върбан лежеше дълго време на тревата, вперил поглед в небето, разгромен. То никога не му се струваше толкова празно и самотно. По едно време изхълца, очите му се напълниха със сълзи и чернилката на сърцето му бликна от тях, капеща гореща на земята. Хълцането прерасна в горчив рев, тих, ала безспирен, като капчука в дъждовен ден. 

Стоил седна до него. Взе главата му в скута си и го обви с ръце. Мислеше си, че ангелите само пееха. И се смееха по някога. Или пък, че просто бяха, и това беше единствената им задача - да красят света. Но днес разбра, че ангелите можеха да плачат.

– Защо плачеш?

– Защото не ме обичаш.

– Ти обичаш Гинка.

– Не, аз обичам теб.

– Защо се сгоди за нея?

Върбан замълча, и започна да плаче още по-горчиво.

– Сбихме се с баща ми – изхълца той през сълзи. – Каза ми, че за нищо не ставам и че било грешка, че съм се родил. Че заради мен майка ми е в гроба – той пое ръката на Стоил и я допря до бузата си. – Каза ми, че ако не се задомя и не му дам внуци, ще ме отпише от музикалната академия.

Стоил го слушаше, навъсил вежди, и сърцето му се сви.

Върбан допря ръката му до устните си отново и я целуваше.

– Ще отменя годежа, Стоиле, моля те, само ми кажи, че ме обичаш – той коленичи пред него и го замоли безотказно. – Кажи ми, че ме обичаш поне наполовина колкото аз тебе.

Стоил го обичаше повече.

Той го целуна по челото, после стана и вдигна манерката с вода.

– Трябва да се върнеш в музикалната академия. Музиката е твоята истинска любов – каза той спокойно и отръска тревичките от себе си. После грабна косата на рамо и пое по пътя към селото, оставяйки Върбан на недоокосената ливада.

Слънцето залезе. Хладен ветрец повя над полето, полюшвайки стеблата на недоужънатите царевици. Дъх на лавандула, изпечена под последните летни лъчи се разля по Загорските поляни. Пчелите се прибраха. На изток месечината се повдигна леко и огря тялото на Върбан, което още лежеше неподвижно на Стоиловата ливада. От към гората се чуха крясъците на чакали. 

Или пък бяха вълци? 

И мечки да бяха и да идеха за Върбан, той пак нямаше да стане и да побегне. Лежеше вкочанен като нещо пребито, умряло. Единственото, което можеше да го съживи, бе топлата длан на Стоил. А него го нямаше.

По едно време в тъмнината един влажен нос се доближи до него, да го подуши, ала бързо се отдръпна и избяга. 

Куче ли беше, или лисица? Миришеше на куче. 

Луната блесна на небесния таван, право в очите на Върбан. От дъбравата в дола изкука кукумявка. 

Върбан се надигна и положи лакти на коленете си. Недоокосената ливада пред него приличаше на сребърно море, което вятъра вълнуваше. Той стана на крака и оттърси тревните стъбла и листа, които ветреца бе навял върху него, па грабна косата и почна да коси на лунна светлина. Като някой призрак с бяла риза. Като самата смърт, посичаща все що попаднеше пред нея. Замаха на косата свистеше в тишината на нощта и будеше гургулиците, унесени по клоните на върбата.

Утре, мислеше си Върбан, утре щеше да признае пред баща си любовта си към Стоил. Ей така, на пук, само и само да го жегне. Да го накаже.

Прибра се призори и спа до ранния следобед. 

Кога баща му го попита, къде е бил, той му отговори, че останал до късно на седянка у Гинкини.

Тази година есента дойде по-рано. Като че ли бързаше да покрие малкото Старозагорско селце с жълти листа, влага и сиви облаци. Мушмулите и дюлите назряха. 

Върбан замина да учи в Пловдив. 

Стоил отиде войник. Двамата не се видяха повече тази година. 

Върбан рядко се прибираше в село. 

Когато си идваше, завърташе се покрай къщата на Гинка, да я поздрави за малко, после си намираше някакво извинение и се заключваше в голямата празна къща на Тодор Павурина и свиреше. Избираше най-трудните произведения и безотказно ги упражняваше ден и нощ, докато се научеше да ги изпълнява по-добре от собствените им композитори. Музиката беше единственото нещо, което го разсейваше от реалността на живота му. Реалност, която не искаше да живее ни за ден. Музиката, и новогодишният спектакъл, който той организира в академията с голям ентусиазъм. Беше обичан в града, както беше обичан и на село. Ангелския му лик и съвършената му осанка вървяха пред него и отваряха врати. 

През съботите и неделите, когато оставаше в града, свиреше до късно на пианото в Златната Круша. Доволните клиенти на ресторанта му оставяха щедри бакшиши, които той после използваше да черпи разни градски момчета, с които се целуваше в таванската стая на общежитието по късните часове. Или пък в тоалетните на академията. Винаги се целуваше с отворени очи. Понеже в момента, в който ги затвореше, виждаше Стоил. 

Стоиловият образ бе изписан на всяко огледало в тоалетните, на всяка плочка по тротоара и на всеки клавиш на пианото. Беше постоянно до него, като безмълвно привидение, като втора сянка, като мастилен отпечатък на сърцето му. Пишеше му дълги писма, в които му разказваше ежедневни небивалици и интересни случки – какво ял, какви обувки видял на витрината на главната улица, как Станчо си слупил ръката и как това сложило край на всички негови мечти, да бъде пианист. Как, дори да имал три ръце, пак не би могъл да свири толкова добре, колкото него самия. Върбан често нямаше мярка за самочувствието си и точно за това не можеше да се примири, че беше отхвърлен от Стоил. Стоил не беше дори най-красивото момче. Той никога не му писа относно чувствата си, давайки си сметка, че изпраща писмата до Разложката казарма. Ала не спомена и Гинка нито веднъж. Само дребни ежедневни безсмисленици, които бяха отнасяни към Разлог в пощальонска чанта два пъти седмично. Пари за марки имаше бол.

През цялата зима не получи обратно ни едно писмо от Стоил.

През пролетната ваканция удари дъното. Разпуснаха ги в задължителен отпуск, понеже щяха да пребоядисват коридора на общежитието. Като че ли не можеха да изчакат до лятото. Върбан нямаше никакво желание да се прибира на село, защото това означаваше да бъде всеки ден с Гинка и най-вероятно да обсъждат сватбени приготовления. Ала нямаше особен избор. 

Чудеше се, дали Стоил щеше да присъства на сватбата му идната есен. По-добре да го бяха погребали жив.

Той беше намислил план. Щеше да убеди Гинка, че е по-добре да се оженят не идната есен, а по-следващата, когато щеше да е завършил академията. Когато щеше да е започнал добре-платена работа и да е купил двуетажна къща в Пловдив. Досущ като къщата на Павурина. Какво семейство щяха да бъдат иначе, така разделени между Михайлово и Пловдив? Най-добре беше да почакат.

Беше изрецетирал точните думи, които ще ѝ каже, както беше изрецетирал и коледния спектакъл. Запрягаше коня в каруцата една сутрин, докато нагласяше изреченията в главата си.

– Нещо си се замечтал – подхвърли баща му, уж приятелски, ала всъщност му се искаше Върбан да не се мотае толкова, че слънцето вече припичаше, а имаха цяла каруца с тор да разхвърлят по нивата. Той си даваше сметка, че на сина му мотиката не се отдава така лесно, колкото клавишите, но докато беше във ваканция, щеше да го използва всеки ден, та да напреднат с работата на полето. Че през останалото време беше самичък и малкото, с което Върбан помагаше, му липсваше.

Върбан се усмихна.

– Виждал ли си леля Пенка скоро? Трябва да мина да я видя по някое време – каза той на баща си, подавайки му поводите и настанявайки се до него на каруцата. – Стоил не се ли е обаждал?

– А, обажда се – отговори баща му, – праща им писма редовно. Били заедно в казармата с Младенчо, Спасовото момче, дето живеят в черковната махала, нали го знаеш? – Димо дръпна поводите и каруцата заскрибуца по каменния път нагоре към нивата. – Ако си беше дошъл по Коледа, щяхте да се видите, той цяла седмица си беше тук – Димо не можа да прикрие упрека в гласа си. Откак беше загубил жена си, намираше утеха в Коледната нощ да излиза с Върбан да коледуват. Ала миналата коледа беше самичък пред огнището.

Върбан не отговори. Той дори не беше забелязал бащиния упрек. Всичко, което мислеше, беше факта, че Стоил можеше да пише. Явно не си беше счупил ръката. Явно хартията в казармата не беше свършила. Явно не ги изтормозваха от сутрин до вечер и имаше време да праща писма на майка си. Тогава защо не му беше писал на него? И това момче Младенчо, Спасовия син. Досега не си даваше сметка колко много го ненавиждаше.

Каруцата спря пред потока, който се беше усилил след пролетните дъждове, и конят отказваше да продължи напред. Димо го плясна с поводите по гърба, ала животното не помръдна. Тръгна на страна, да избегне реката пред него, но Димо дръпна юздата и го спря. 

– Няма да е с това животно, ще иска да го преведа – той се надигна да слезе от каруцата, но Върбан бързо го възпря и скочи вместо него.

– Аз ще го преведа, тате – рече той, – ти само отпусни малко повода – застана пред коня и го поведе леко, ала животното не помръдваше. – Хайде-де – викна Върбан над шума на потока. Когато нагази с цървулите си във водата, конят доби смелост и пристъпи напред. 

Жаба ли скочи, отражение от водата ли му блесна, та го уплаши, те конете от нищото се стряскат. Както бяха по средата на бурния поток, конят се изправи на два крака, още впрегнат в каруцата, и буйно замаха с копита върху речните камъни. Върбан се подхлъзна и падна във водата пред него, точно когато запрепуска напред, неудържим, и тежките метални колела преминаха връз него.

Водата беше ледено студена, смразяваща. Върбан видя колелото на каруцата пред очите си и в последния момент се отдръпна, за да го избегне. Всички кости го боляха и той не знаеше дали е от удара или от студа, но бързо се изправи и погледна към баща си, който беше успял да скочи от каруцата и тичаше, обезумял, обратно към него.

Върбан замахна, за да му направи знак, че е добре, че му няма нищо, ала ръката му се струваше странно изкривена и пръстите му стърчаха в необикновен ъгъл. В миг си даде сметка, че колелото беше минало през тях и се опита да мръдне показалеца си, който стоеше неподвижен, отказал да се подчини на волята му. Кръвта се източи от главата му и, бял като платно, залитна и се стовари безжизнен обратно в потока.

Когато се събуди, можа да отвори само едното си око. Разпозна, че беше вкъщи и около леглото му над него, загрижени, се бяха струпали баща му, Гинка и леля Пенка. Той отвори уста и прошепна:

– Стоил тука ли е? – после повдигна ръката си и я видя цялата обинтована със странни пръчки, които стърчаха от нея. След това изгуби съзнание.

Беше нощ, когато се събуди втори път. 

Лунната светлина нахлуваше през прозореца на стаята му и огряваше лицето на Стоил, който седеше над него като някой светия, по-красив от всякога. Той грабна главата му в топлите си длани, миришещи на грозде, и го целуна страстно по устните. 

На Върбан се струваше, че пак ще изгуби съзнание, но събра сили и тутакси започна да разкопчава ризата на Стоил, без да отделя устните си от неговите. Пръстите се подчиняваха сега на волята му и той ги прокарваше съвършено по стройната Стоиловата снага, гладка като клавишите на гранд-пиано. В ръцете си държеше най-изящното произведение, което някога му се позволяваше да изпълни, и той даде най-доброто от себе си. Отпиваше всеки момент от близостта му. Докосваше го с благоговение и почит, като че ли беше Господ. Когато докосна последната нота, цялото му тяло се разтресе под Стоиловото. Облегна се назад върху възглавницата и отново изгуби съзнание.

Събуди се трети път. 

Даде си сметка, че през нощта не се беше събуждал изобщо. И че беше само сън. Всичко, което беше останало от срещата му със Стоил, бе мокрото усещане под пъпа му и потта, пропила чаршафите около него. Ръката му го болеше ужасно под силно-стегнатия бинт. Главата го болеше също. С окото, през което можеше да вижда, погледна към баща си, който седеше на стол до леглото с незапалена цигара в ръка.

– Защо ми е обинтована главата?

– Как се чувстваш? – Димо се изправи напрегнато над него. – Леля ти Пенка ти остави супа. Гладен ли си?

– Лека-полека – отговори му Върбан, – боли ме главата. И дясната ръка – и я повдигна пред лицето си.

– Доктора каза, че е разтрошена. Ще те водя в Пловдив, да видим дали там докторите ще могат да те оправят.

– Ама ще е много скъпо… – възрази Върбан.

Димо махна с ръка.

– Първо да ти се оправи главата – той извади кибрит и нервно започна да драска една клечка след друга, докато запали огън и го поднесе към цигарата си. – Падна по лице в реката – каза той и закрачи пред леглото на Върбан, – върху остър камък, който ти сряза лицето – продължи, – замалко там да останеш намясто.

– Недей пуши в стаята, де! – помоли го Върбан.

Димо махна с ръка през облака пушек около главата си и излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.

Върбан погледна към безжизнената си ръка и започна да плаче. Тихо. Както татко му му беше казал, че плачат мъжете.

Всичко това се случи през април.

През май, Върбан събра кураж и със здравата си ръка свали бинта от главата си пред огледалото. 

Гинка беше там. Когато последната марля откри изкривения му нос и обезобразения му лик, тя скри лице в дланите си и избяга от стаята с писък.

През юни се прибра Стоил от казармата.

Радка му беше писала за случилото се с Върбан. Преди още да бе прочел писмото ѝ, той знаеше, че нещо лошо се е случило, понеже Върбановите писма бяха секнали. 

Кога стигна в селото, изостави пътя за неговата къща и директно сви към Върбан. Беше надвечер. Той влезе у тях, и отвори врата на стаята му, без да чука.

Върбан седеше на масата над чаша лимонада и движеше пръстите на дясната си ръка според упражненията, които Пловдивският доктор му беше задал. Той не позна Стоил във войнишката му униформа, с пушката през рамо. Помисли го за Лало Горският, който търсеше баща му за нещо.

– Баща ми сигурно дои овцете – посочи с пръст към обора, без да вдига глава към посетителя.

– Върбане, аз съм. За теб довадям.

Върбан се сепна. Стоиловият глас отекна в сърцето му и вълна от смесени чувства връхлетя съществото му в същата минута. Яд и болка, копнеж и страст, и срам. Той бързо похлупи калкапа и потули лицето си, плахо поглеждайки с едно око към Стоил.

– Влез де!

Стоил стъпи напред и изпълни стаята. Беше ли пораснал още по-висок? Изглеждаше някак различен, отслабнал и заякнал в същото време. Рамената му, още по-широки, едвам минаваха през рамката на вратата.

– На! Сипи си лимонада! – Върбан тласна една празна чаша към него. – Нямаш ли свестни дрехи у вас? Или ви задължават и с униформата да се къпете? – тонът му беше необичайно неприятелски и заядлив и успешно прикри, колко много се беше развълнувал, да види Стоил в униформа. Колкото и да не му се искаше да си го признае, нямаше да има против да го вижда всеки ден с нея.

– Имам – усмихна се Стоил, придърпа стола си по-близо до Върбан и седна. – Аз още не съм се прибрал у нас. Директно идвам от казармата.

Върбан го погледна изненадан. Едно малко прозорче на надежда се отвори в сърцето му. Ала той си припомни, как Стоил не му беше пратил ни едно писмо цяла година, и набързо затвори прозорчето с трясък.

– Ей по тая улица, надолу – рече той, – и при Видоловата къща свиваш наляво, пресичаш моста и на края на улицата е вашата къща. Ако случайно си забравил пътя – той наведе поглед към масата и продължи да прави упражнения с пръста си.

– Не съм го забравил – отговори спокойно Стоил. – Дойдох да видя първо теб. Може ли? – той понечи да повдигне калпака и да открие лицето му, ала Върбан се дръпна и не му позволи. Стоил се облегна на стола и отпи от лимонадата. – Радка ми писа, че Гинка е отменила годежа и ти е върнала оброчния пръстен. Съжалявам.

“Ха,” изсмя се Върбан наум, “съжаляваш… И какво още? Да не си дошъл да се годиш с мен сега, кога съм свободен?” Погледна го и каза на глас:

– Ами да, сега съм грозен. Кой би искал да е близо до чудовище като мен?

– Аз… – Стоил се изчерви и се загледа в лимонадата.

– Ти? – Върбан впери изпитателен поглед в него. – Двеста осемдесет и три.

– А?

– Седемдесет и едно – каза Върбан отново.

– Не те разбирам.

Върбан го гледаше още няколко дълги момента, като че ли мислеше какво точно да му каже, и най-накрая рече:

– Двеста осемдесет и три дена минаха откак ме остави сам на ливадата и оттогава не знам нищо за теб. Седемдесет и едно изпратени писма, без нито един отговор. Първо си помислих, че нямате мастило. Или пък, че не ви е позволено да пишете. Или пък, че моите писма не достигат до теб изобщо. Или пък, че някой краде тези, изпратени до мен. Един ден – засмя се сам на себе си, – един ден занесох сметаново руло на лелката в пощата и я накарах да извади всички писма, пристигнали от Разлог, и да ги прегледа пред мен, та да не би случайно да няма едно изгубено там някъде от теб.

Стоил посегна към чантата си и от един от джобовете извади един куп писма, завити в носна кърпа.

– Седемдесет и две са – тихо каза той. – И ги пазя всичките. Аз… – той бръкна още веднъж в джоба и извади друго пликче с няколко листа и го подаде на Върбан.

Върбан отвори плика и започна да прехвърля малкото листа един по един.

“31 Октомври, 1939, Град Разлог
Скъпи Върбане,”

(празен лист)

“28 Ноември, 1939, Град Разлог

Върбане,
Ще си дойда за Коледа.”

(празен лист)

“8 Февруари, 1940

Мили мой Върбане,”

(празен лист)

Стоил се наведе към него.

– Аз… – рече, – аз не съм добър с думите.

– За какво си дошъл, Стоиле? – Върбан не се отдръпна този път. Той не можеше да понася повече присъствието на Стоил, без да може да го стисне в прегръдката си. И понеже не можеше, всичко което искаше, бе Стоил да се махне и да не се връща повече. Никога. И знаеше какво точно да направи, за да го постигне. Той свали шапката от лицето си и застана на педя от носа на Стоил. 

– За това ли си дошъл? – извика той. – Да видиш обезобразеното ми лице? Ето го, гледай! И когато си достатъчно отвратен, ходи си в къщи и не идвай повече никога. Както Гинка, и както Драгана, и както сестра ти. Както всички останали – горчилката се сипеше нажежена от устата му и наля очите му със сълзи. 

Стоил вдигна ръка и внимателно погали дясната му страна, върху която беше зейнал огромния червен белег, гнусен и крив. Той грешно оскверняваше съвършения лик на Върбан, на който едно време и ангелите завиждаха. Така прорязваше окото му на две, че всеки, който го съзреше, отвръщаше поглед. Дори Върбан избягваше огледалото. 

– Аз не съм като всички останали – каза той и притисна Върбановата глава до гърдите си.

Сълзите бликнаха от очите на Върбан. 

Отвори ръце и ги обви около кръста на Стоил. Едно силно его се бореше в гърдите му, но не пребори, и той изхълца тихо:

– Не си тръгвай!

Стоил взе главата му между дланите си и го целуна силно и продължително.

– Тук съм – увери го той, – няма да ходя никъде. 

Духна свещта на масата, свали си униформата и легна на леглото на Върбан.

Лунната светлина огряваше Върбановата стая през пердето на отворения прозорец. Под стряхата му, лястовичето семейство тихо писукаше и пригласяше на песента на щурците. От обора от време на време се чуваха звънчетата на овцете, преживящи под навеса.

Върбан легна до Стоил и положи главата си върху рамото му. Сгуши се до него и така заспа в прегръдката му.

На сутринта Димо отиде да събуди Върбан. Едно злокобно предчувствие го тормозеше след дългата нощ на гробна тишина. Той влезе тихо в стаята и свари момчетата, сладко заспали един до друг. Почеса се по главата, па се врътна и внимателно затвори вратата след себе си, та да не го чуят, че е влизал. 

Отвън, той извади една цигара от джоба си и погледна към небето, където лястовиците вече хвъркаха стремглаво в новото утро. Лапна я и, без да я запали, пое косата в ръце. Нахлузи галошите и, бавно и замислено, се запъти към ливадата.

Той не знаеше, че идната Коледа Върбан щеше да си е в село и щеше да коледува рамо до рамо със Стоил, ала той самият нямаше да е жив, за да е с тях. Не знаеше, че ръката на Върбан никога нямаше да се възстанови така добре, за да свири отново на пиано, но щеше да заздравее достатачно, та да държи чук и клещи. Че наесен синът му щеше да чиракува подковач заедно с Цаньовите момчета, та да си вземе занаят, с който да се прехранва след неговата смърт. Димо не знаеше, че един ден Стоил щеше да откупи къщата на Тодор Павурина и двамата с Върбан щяха, най-накрая, да съборят кирпичената ограда между двата имота и да ги обединят в един. Че пианото пак щеше да отеква из широките стаи, когато Върбан отвореше училище по музика в къщата и събираше ученици от близките села, за да ги подготвя за академията. 

Димо не знаеше, че Върбан никога нямаше да се ожени, но въпреки това, никога нямаше да заспива сам. Че белега, който отблъскваше всички останали, всяка нощ щеше да привлича устните на Стоил, понеже Стоил не беше като всички останали.

Димо не знаеше, какво да мисли, когато видя сина си в прегръдките на друго момче. Само знаеше, че това бе първата спокойна нощ, в която не беше чул Върбан да вика на сън и да плаче. 

Той нагласи кепето върху главата си, положи косата на мократа земя и лека-полека замаха, поваляйки росните зелени треви.