Долът, гъст и непроходим, едва допускаше слънчевите лъчи да осветлят тайните му скривалища. Кацнал на един висок клон, безмълвен, гарванът наблюдаваше Горан да притичва през шубрака, проправяйки си път с ръце през трънливия габър. Тънки клонки шибаха лицето му, докато се провираше измежду лепкавите листа на леската, обръщайки глава назад на всяка втора крачка. 

Спря и се ослуша с разтуптяно сърце. Май бе успял да се измъкне от погледа им. 

Горан знаеше, че рано или късно хрътките на братята му щяха да надушат следата му, затова, при вира, свали цървулите от краката си и стъпи в реката. Студената вода обви подбедриците му и блаженно го разхлади от горещината на летния ден. Той закрачи по песъчливото дъно, нагоре по течението, доде достигна една малка слънчева полянка, заградена от гъстата дъбрава. 

Ослуша се отново. Румоленето на потока и шушукането на кестеновите листа бавно успокоиха тревогата му. Тук нямаше да го намерят, опита се да се убеди той. Плична си малко вода на главата, па излезе от реката, свали си потурите и ги метна на един клон, да съхнат. Огледа се отново и, кога се увери, че бе самичък, свали дългата си риза, която стигаше до бедрата му и срамежливо откри снагата си на слънцето. Отръска капките от мократа си коса, па се изтегна на припек върху меката детелина до реката и пое топлината на утринните лъчи.

Как ли щяха да му се карат довечера в къщи? Повече от хокането на баща му, Вълко, го беше страх от подигравките на братята му. Че бил мекошав, че не бил истински ловец, че на неговата възраст Вардар носел по една сърна вкъщи всяка седмица. А той дори не можел пъдпъдък да хване. 

Имаше ли му нещо? Той не беше като тях! Нещо трябваше да е сбъркано с него, понеже синовете на Вълко до един бяха като баща си – ловци. А той, за пълен ужас на цялото семейство, не вкусваше от сочните мръвки, които останалите така лакомо излапваха вечерта, след успешен лов. Макар че бяха изминали вече осемнадесет лета откак се беше родил, гърдите му сиротееха голи, без един едничък косъм. 

Горан огледа стройната си снага, лъснала мокра на слънцето и отчаяно отпусна глава назад. Един ден космите щяха да избуят по тялото му като на вълк, също както му бе поникнала брада, макар и рядка, макар и със закъснение. Един ден щеше да прилича на братята си, щеше да бъде вълк, просто този ден още не беше дошъл. 

Той се овъргаля в детелината и се втренчи в една пчела, която бъзна върху глухарчето до главата му. Мириса на роса, вдигната от горската трева, примесена с див минзухар и теменужки, изпълваше дробовете му с наслада. Какво блаженство! Вместо да ловува с братята си, би останал тук цял следобед и би наблюдавал пеперудите и водните кончета да се гонят от цвят на цвят.

Горан погледна към реката и снагата му, разтопена под слънчевите лъчи, в миг замръзна.

На отсрещния бряг на потока се бе появил млад елен със стройни, красиво-извити нагоре рога. Еленът го погледна предпазливо, по-тих от росата по тревата, па пристъпи към потока и отпи от водата. После пак вдигна глава и се вторачи в голото момче на другия бряг.

Явно Горан не представляваше заплаха. Той седна на тревата и вдигна ръце нагоре, пръсти свити като ноктите на някой звяр, и изрева силно.

Еленът не се уплаши. Сведе за момент рогата си напред и пак изправи глава като да отбележи несполучливия опит на Горан да бъде свиреп.

Горан поклати глава. Ако тук седеше един от братята му, еленът да беше избягал още при мириса на косматата му подмишница. Той се вгледа в него, в отражението на младите му рога в потока и за момент се възхити, как благородно се носеха над главата му. Изправи се на крака, нагази в реката и протегна ръка към елена, ала в същия миг животното изпръхтя, обърна се назад, стреснато, и изчезна измежду габърите на отсрещния бряг.

– Сега май те уплаших, а? – той грабна едно камъче от реката и го запрати подире му. Остана загледан след него, нагазил до колене във водата, па се върна после на поляната и се изтегна отново по гръб в отъпканата детелина.

По едно време съвестта му го загложди. Може би можеше да се прибере и да помогне с нещо на майка си вкъщи. Имаше куп пипер да се нижи тези дни. И така, сигурно щеше да смекчи гнева на баща си, задето се беше изнизал от ловджийската компания. 

Той стана, обу си още влажните потури, метна ленената риза на гръб и се отправи към селото. До сега братята му щяха да са се отказали да го търсят и най-вероятно вече ловуваха дълбоко в гората.

Кога влезе в двора на къщата им, срещна го погледът на майка му, Авигея и Горан се почувства като престъпник. Те се спогледаха продължително, ала Авигея не му каза нищо.

– Имаш ли работа за мен? С нещо да ти помогна? – разчупи той неловката тишина.

– Че има ли свършване работата? – тя изсипа едно ведро с грейнал червен пипер на чергата, постлана на средата на двора. Посочи му едно празно ведро и му направи знак да я последва.

– Довечера ще дойдат няколко младежи от Надинарите да нижат с нас – рече тя, докато претърсваше зелените листа на пипера за скрити под тях чушки.

– Просяци! – Горан положи ведрото на земята и започна да бере.

Авигея се изправи и го погледна строго.

– От Вардар, Алтемир и Ростислав не очаквам да кажат нещо друго. Те са синове на баща ти. Ти, обаче, откога заприлича на тях?

– Не могат ли да уседнат някъде и да си посадят? Само скитат бездомни из страната и разчитат на милостиви сърца като твоето да ги нахранят. Не се ли очаква от хората да си отглеждат реколтата? Да си имат дом?

– Не се ли очаква от теб да си на лов с братята ти?

– Не е същото – отговори Горан, – аз не танцувам около огъня по цяла нощ и не спя до обяд, а бера чушки тука с теб. Колко пъти съм го плевил и поливал тоз пипер? А те ще дойдат довечера, ще се преструват, че вършат нещо за малко и ще си тръгнат с по два наниза.

Авигея пусна две чушки във ведрото, повдигна го и му го подаде.

– Тая сутрин хвърлих половин ведро на патиците. Вече не щат и да ги погледнат. Чушките гният. Ако не ги нанижем на време да съхнат, половината реколта ще замине за няма нищо – тя се наведе отново и продължи да бере. – Така, хем ще има повече за нас, хем и Надинарите ще могат да си изсушат и счукат.

Кога не можа да обори доводите ѝ, той отсече сухо:

– Помагаш им, само защото баба беше една от тях.

Авигея не му отговори. Тя грабна ведрото под мишница и бавно се запъти към купчината с обрани чушки.

Да, баба му беше Надинарка. Той още помнеше деня, в който старицата предаде богу дух. Група Надинари дойде и я отнесе, въпреки протестите на баща му. Как щял гробът на мъжа ѝ да пустее самотен без нея, заяждаше се той с Авигея. Ала не, Надинарите не усядаха на едно място, спореше тя, дори в смъртта си. Тя бе увила тялото на майка си в ръчно-изтъканата одежда, избродирана с шевици от червена коприна, и бе оставила групата да отведе майка ѝ в следващия свят. Авигея не знаеше как Надинарите погребваха умрелите си. Никой не знаеше; това беше най-строго-пазената им тайна. Ала това бе последното желание на майка ѝ приживе – след смъртта си да се върне при народа си. “Когато времето ми наближи, те сами ще дойдат да ме отведат,” бе пропокувала тя. И точно така бе станало.

– Дупчи ги през дръшките, че инак ще плесенясат – Авигея смъмри Алтемир и вдигна иглата и чушка в ръка, да му покаже. Сякаш за първи път великанът нижеше пипер. Огромната игла така дребнееше в дебелите му пръсти, че да пробие с нея тънката дръжка на чушка изглеждаше непосилно. – Виж как хубаво ги нижи Горан.

Алтемир сви вежди и хвърли злобен поглед към брат си.

Баща им беше наклал голям огън на двора и сега семейството бе насядало на трикраки столчета около него да нижат пипер. 

Едно момче от Надинарите бе дошло с майка си и двете си сестри да им помагат.

– Може би му е време на Горан да спре да нижи пипер така хубаво и да се научи да ловува – обади се Ростислав. – Днес една сърна ни се изплъзна на косъм. Ако беше дошъл с нас, можеше и да хапнем нещо вкусно за вечеря, вместо тея печени чушки.

– Има сланина в качето. Никой не те кара да ядеш само чушки – сопна се майка му. Тя се обърна към Надинариното момче: – Как се казваш, майка?

– Вениамин – отговори момчето и склони глава, любезно. Зелените му очи, оживели на пламъка на огъня, ту поглеждаха към Горан, ту към братята му. – Това са Севдалина и Калина – той кимна към сестрите си – и майка ни, Волга.

– Благодарим ви, че ни приемате на седянка тази вечер – сладкият глас на Калина звънна над огъня. Тя, обаче, бързо склони очи надолу, почувствала погледите на Вълковите синове върху себе си. Те ги оглеждаха, нея и сестра ѝ, така погълнати от красотата им, че Ростислав на два пъти заби иглата невнимателно в пръста си,.

– Утре вечер сте добре дошли отново, има пипер за две години напред – рече Авигея.

– Да, да, добре дошли сте – увери Вардар. – Ако имате още сестри и тях доведете, глей колко реколта имаме. 

– От къде идете? – Горан вторачи поглед във Вениамин.

– От Астрахан, там където великата река се влива с Казарско море. Майка е кръстена на нея, първородна рожба.

Горан заклати глава, сякаш имаше представа, къде се намираха тези места.

– И аз кръстих моя първороден на реката, както е поверието – обади се Авигея, – да го закриля и животът му да е дълъг.

Вардар повдигна очи нагоре, видимо отегчен.

– И накъде отивате? – продължи настоятелно Горан. – Не искате ли да уседните някъде? Тук долината е плодородна – той пак впери поглед в зелените очи на Вениамин.

– Търсим мирно място – отвърна Волга. – Когато го намерим, ще уседнем.

Лека по-лека купчината чушки намаля. Нанизите седяха провесени на дългия кол под асмата. Авигея подаде по два наниза на Надинарите и една делва с печени чушки и събранието се разпусна. Тя разпредели мъжа и синовете си да угасят огъня и да приберат столчетата, а Горан остави да изпрати гостите.

– Какво правиш утре? – попита го Вениамин, докато вървяха към пътната врата. – Ние пристигнахме скоро и не познавам околностите. Може да ме разведеш. Да ми покажеш ловджийските полета.

– Ако търсиш да ловуваш, Вардар и Алтемир са твоите хора. Ростислав се пери, че много знае, ала без тях и заек не може да хване – засмя се Горан, обръщайки глава назад, за да се увери, че не го чуваха.

– Довиждане – Волга сведе глава, – благодарим за чушките.

– Благодарим за помощта ви – отвърна Горан, – утре пак елате.

– Майко, вие вървете, аз след малко ще ви настигна – каза Вениамин.

Волга хвана дъщерите си под ръка и се запъти в мрака нагоре към ливадите, където останалите от Надинарите бяха опънали лагер.

– А ти можеш ли? – попита го Вениамин отвън портата, когато сестрите и майка му се бяха отдалечили.

– А?

– Ти можеш ли да хванеш заек?

Горан наведе очи и се замисли. За първи път някой му говореше за лов, без да го жилне подигравката и укорът, които обикновено отекваха в намеците на братята му. Гласът на Вениамин бе приятелски, леко закачлив, търсещ тема за разговор.

– Аз не съм ловец. Обичам да правя други неща.

– Като например?

– Вярно ли е, че седите до среднощ, вие Надинарите, и танцувате голи около огъня до зори?

Вениамин избухна в смях, после поклати глава.

– Ела с мен – той кимна по посока на лагера им. – Ела и виж сам.

Горан се поколеба. Част от него искаше да последва непознатото момче в тъмнината на топлата нощ и да разкрие тайните на обществото му.

– Може би друга вечер… 

Вениамин кимна любезно, врътна се с ръце в джобовете и изчезна в летния сумрак.

На следващия ден Горан стана рано, закопча ножа на колана си и си препаса ловджийската торбичка.

Алтемир го погледна, дългите му пръсти насочени към очите му, които после обърна към Горан и го стрелна с тях като да го увери, че този път няма да го остави да им се изкопчи.

Вардар отвърза ловджийските кучета и четиримата братя тръгнаха нагоре към гората над селото. Беше ранна юнска утрин – въздухът изпълнен с аромат на полски цветя, птичките срелнати из небето в лов на ранобудни мушици. Четиримата газеха росната трева рамо до рамо, цървулите им вече мокри. Преди да навлязат в букака, Горан се спря.

– Вие вървете нагоре, аз ще ви настигна.

Вардар и Ростислав продължиха напред. Алтемир, обаче, се обърна и с две големи крачки назад се изправи до него. Като стражарин.

– Ти сериозно ли? – възмути се Горан. Но като видя, че брат му нямаше да го остави, разкопча си потурите и се обърна към ствола на едно дърво. – Поне не ме гледай втренчено, не мога да се отпусна така.

– Пикльо! – отвърна Алтемир и се обърна на другата страна. – Имаш ли вече косми по гърдите?

– Не още! И какво значение има изобщо? Сякаш всеки мъж има косми на гърдите си. Някои нямат – опита се да спори с брат си.

– Дай да видя!

– Не!

Алтемир протегна голямата си ръка и вдигна ризата на Горан.

– Казах ти, че нямам!

– Синовете на Вълко Вълков имат! Вардар се е родил целият космат. Аз бях на девет години, кога ми порасна брада, а ти? – той го хвана под брадичката и двигна главата му нагоре.

Горан извърна лицето си, закопча си потурите и тръгна напред, стиснал ръце в юмруци. Невъзможността му да надвие огромната снага на брат си още повече го разгневяваше.

– Не смей да намекваш, че не съм син на татко! – изръмжа той през зъби.

Отново тръгнаха нагоре. В гъсталака пред тях се стрелна един заек и в миг Горан насочи цялата си ярост към него. Хвана торбичката си в една ръка и с бърза крачка го подгони, другата му ръка залепена за дръжката на ножа.

Заекът скачаше стремглаво между дърветата, успоредно на горския склон.

Алтемир хукна след тях, но по едно време набра крачка и се спусна надолу по склона, доде се изравни с брат си и после се изгуби между габърите.

Пред Горан, заекът бягаше устремен, доде стигна едно пресъхнало дере и хукна надолу по него. Точно в този момент Алтемир изскочи напряко и го сграбчи в ръце, падайки в сухите листа натрупани по дерето. 

Заекът, обаче, се измъкна от хватката му и скочи напред.

– Хвани го! – извика Алтемир.

Засилен напред, Горан връхлетя върху брат си, ала в последния момент разтвори крака в шпагат и го прескочи. Хукна надолу по дерето, само на педя след заека.

След кратко преследване, обаче, заекът избяга измежду трънаците, а Горан стигна чак долу при потока с празни ръце. Той се спря, задъхан, и се обърна назад. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Огледа се и се опита да се ориентира, къде точно се намираше. Направи няколко крачки нагоре, но после се разколеба и нагази в потока. Без да иска беше избягал от братята си. 

Той тръгна из реката с подгизнали цървули и се скри зад един камък, да не би Алтемир да беше подире му. След малко сърцето му се успокои. Ослуша се и като не чу нищо повече от румоленето на потока, тръгна надолу през водата, доде достигна малката полянка, на която се беше пекъл вчерашния ден.

Събу си цървулите и потурите, просна ги да съхнат, па се изтегна на тревата и се загледа как сърцето му повдигаше гърдите му, всеки следващ удар по-спокоен от предишния. Светлината на слънцето беше непоносимо силна. Той притвори очи и внезапно умората от ранното ставане и гонката със заека натежа върху клепачите му. Сви колене на една страна и заспа.

Заекът скачаше, безспирно, на една крачка пред него. Той протегна ръце напред и отскочи, за да го хване, ала в тоз момент един огромен черен вълк се вряза напряко и заклещи главата на зайчето в мощните си челюсти. Врата на животното изпука и то се провеси безжизнено от устата му. Подир отскока, Горан започна да пада към земята безкрайно бавно, сякаш никога нямаше да стъпи на нея, сякаш падаше в пропаст. Чувството го пресели обратно в тялото му и той се събуди на слънчевата поляна.

Повдигна глава, замаян, и се огледа.

На брега пак бе застанал еленът, същият, който срещна вчера, този път, обаче, преминал от отсамната страна на потока. 

Кога видя, че Горан се събуди, пристъпи назад и нагази обратно във водата.

– Хей, не се страхувай, няма да ти сторя зло! – проговори му Горан. Изправи се на колене, после стъпи на крака и бавно тръгна към него.

Еленът се обърна и прецапа от другата страна на потока, ала не избяга. Остана на отсрещния бряг, втренчен в момчето.

Горан откъсна няколко глухарчета и малко трева и, протегнал ръка напред с малкия си принос, пристъпи в потока.

– Не се страхувай! За теб е! – и помаха тревата високо в ръката си. – Знам, че ти харесва! – стъпка по стъпка достигна половината на потока.

Еленът протегна носа си напред.. 

Горан бавно се доближи до него и го остави да помирише тревата в ръката му, докато с другата се опита да го погали по шията. Първоначално животното потрепна при допира, но после пристъпи напред и позволи ръката на Горан да го помилва.

Кога тревата в ръката му свърши, той отиде до торбичката си и оттам извади шепа царевични зърна и една червена чушка, която беше взел за закуска. Седна на поляната и протегна ръката си напред.

Еленът се поколеба. Изпръхтя веднъж, после дваж, па пристъпи неуверено напред в потока.

Горан добре знаеше да не гледа в очите му. Той изви глава на другата страна, доде усети муцунката на животното да подушва царевицата в ръката му.

Горан се удивляваше на чудните му рога, които изглеждаха още по-красиви от близо. Той се изправи и продължи да гали шията му, еленът привидно спокоен в присъствието му. Положи ухото си на козината му и отпусна тялото си върху него. Остана така замалко, за да може животното да свикне с него, па повдигна крак и се опита да го възседне.

Младият елен потрепна, тропна с копито, па се освободи от прегръдката на Горан и с два скока се озова на другия бряг на реката. Обърна се да го погледне и, след кратката благодарност в погледа му, пак изчезна измежду горските габъри.

– Не бери толкова, тази вечер няма кой да ни помага – рече Авигея, кога Горан изсипа поредното ведро пипер на чергата.

– Е как? Вениамин каза, че пак ще дойдат.

– Няма да дойдат – каза тя, убедена. – Не видя ли как братята ти гледаха момичетата снощи. Изплашиха ги. Не само, че нижат пипер с краката си, ами и тези, които идват да ми помагат гонят със свирепите си погледи. Що за зверове отгледах? Дай им само по горите и пущинаците да скитат.

– Мамо, аз различен ли съм?

– Естествено, че си различен! Слава Богу.

– Имам предвид, син на татко ли съм?

Авигея се доближи до него и го погледна изпитателно. 

– Какъв цвят са ти очите?

– Кафяви.

Тя вдигна ръка и му изпращя един шамар през лицето, жилвайки ухото му като оса.

– Никога повече не си позволявай да ме наричаш неверница.

– Мамо, аз… – той протегна ръка към нея, другата залепена на горящата му буза.

Авигея го подмина и продължи да бере чушки.

На седянката вечерта дойде Вениамин, самичък. Сестрите му не се чувствали добре и майка му останала при тях.

– Радвам се, че поне ти дойде – каза Авигея, – дано бързо се оправят – тя погледна Горан и леко повдигна веждата си. Двамата се разбраха безмълвно.

– Колко семейства сте в лагера? – запита Вълко.

– Десет – отговори Вениамин.

– Вярно ли е, че си разменяте жените? – полюбопитства Вардар.

Вениамин стана и положи наниза чушки до останалите.

– Стига си говорил глупости – скара се Авигея, – синко, не му обръщай внимание.

Всеки негов наниз чушки, промушени през дръжките, бе точно както домакинята ги бе поискала. Той се усмихна срамежливо на Авигея.

Горан го наблюдаваше през цялата вечер, ала пред братята си не го запита нищо. 

Червеният елек на Вениамин отразяваше ярко пламъка на огъня. Черна шевица украсяваше краищата му и бялата му памучна риза, почти прозрачна, още повече го открояваше в тъмното. Светло-кестенявите му коси, медени отдолу и изсветлели по връхчетата, падаха над ярко-червената кърпа, вързана на лента над високото му чело, а зеленият му поглед оглеждаше останалите внимателно и ги изучаваше. Обграден от тъмнокосите синове на Вълко, приличаше на сърна сред глутница вълци.

В отсъствието на сестрите му, братята на Горан не си правеха труда да заговорят Вениамин. Вълко беше уморен, Авигея – разсеяна. Седянката продължи в мълчание, единствено нарушавано от пукота на дървата в огнището и погледите, които, неуловени от другите, прехвърчаха над огъня между Вениамин и Горан.

– Е? Тази вечер ще ми гостуваш ли? – Вениамин го запита закачливо, докато Горан го изпровождаше към пътната врата.

– Добре – той погледна назад към останалите на двора и затвори вратата зад гърба си.

– Тъй лесно? А аз се бях приготвил да те убеждавам дълго, докато склониш – Вениамин се усмихна и белите му зъби блеснаха в нощта.

– И как щеше да ме убедиш?

– Като за начало щах да те уверя, че не е вярно. Това, което ме попита снощи. Не танцуваме голи, поне повечето от нас не. Въпреки че никой няма да те спре, ако би поискал… – той го побутна с рамо, закачливо.

– Чувстваш ли, че понякога не си на мястото си? – запита го Горан, докато крачеха нагоре към лагера на Надинарите.

Една кукумявка внезапно извика от шубрака и стресна Вениамин.

Горан се засмя.

– Спокойно, това е само нощна птица – той положи ръка на рамото му, като да го увери, че няма нищо страшно.

– Ние, Надинарите, не притежаваме земя – отвърна Вениамин, – трудно е да не съм на мястото си. Природата е моето място, гората и полята са моето място – после замлъкна, докато двамата вървяха един до друг, ръката на Горан още провесена на рамото му. – Може би ти липсва свободата да бродиш.

– Аз обичам да бродя, ала вечер да се върна на моето си легло, на нещо познато. Понякога, обаче, чувствам, че семейството ми са непознати… сякаш не съм един от тях. Чувствам се като неканен гост в собствения си дом – той погледна плахо към него. – Ти разбираш ли се със семейството ти?

– Баща ти ме попита колко семейства сме в лагера, ала всъщност ние, Надинарите, не спазваме разпоредбите на останалите. Аз знам, че майка ми ме е родила, но всяка възрастна жена в групата ми е точно толкова майка, колкото нея. И аз – син на всички.

Горан го погледна, учудено.
– И твоята не е лесна. Аз с една майка едва се оправям, да не говоря за братята ми, а ти с толкова… – после възкликна: – Чакай малко, това означава ли, че всяка девойка в групата ти е… как да кажа… любима?

Вениамин не му отговори. Той погледна напред, където светлината от лагерния огън се промушваше между каруците, наредени в кръг около него. До ушите им достигна музиката на гъдулката, ритмично съпровождана от едно тъпанче, което отекваше в лятната нощ.

Горан се спря и свали ръката си от рамото на Вениамин.

– Ами ако ме гледат странно? Уместно ли е чужденец да идва в лагера ви изобщо? Майка ми е казвала…

Вениамин се изправи пред него и сложи пръст на устните му. Извади една кърпа от джоба си и внимателно я завърза на лента около челото на Горан.

– Сега вече си един от нас – усмихна му се и го тупна леко с топлата си длан по бузата. Хвана го за ръката и го поведе напред.

В лагера на Надинарите беше оживено. Макар да не бяха много на брой – Горан бързо ги преброи около тридесет човека – всички бяха задружно около огъня. Момичета в бели тъкани премени, дълги до земята, с кафени ленени наметала над раменете си и коси, украсени с венци от полски цветя. Те седяха на групички една до друга и разговаряха, някои се смееха. Момчета, с вълнени потури и кожени елеци над голите им гърди, някои без елеци, пръснати из лагера, трима от тях седящи до огъня с музикалните инструменти. До тях няколко по-възрастни жени, завити с многоцветни наметала, приказваха помежду си с предело в ръка. Едно голо дете, на около три годинки, се въртеше между тях, държейки парче диня, устата му блеснала, лепкава, на пламъците на огъня. 

Горан разпозна сестрите на Вениамин и им помаха.

– Ала те изглеждат съвсем добре…

– Можеш ли да пазиш тайна? – прекъсна го Вениамин и, без да чака отговор, добави: – Не поискаха да дойдат, понеже ги беше страх от братята ти.

Горан поклати глава.

– Същото ми каза майка.

– Майка ти е мъдра жена – усмихна се Вениамин.

– А ти можеш ли да пазиш тайна? – Горан се наведе към него. – Тя е дъщеря на Надинарка.

Изведнъж музиката спря. Момчета и момичета се наредиха задружно около огъня и поставиха ръце на раменете си.

– Ела, бързо – Вениамин дръпна Горан за ръката и го вкара в новосформирания кръг. 

Тъпанчето тупна и всички изправиха десен крак, свит в коляното. Горан гледаше стъпките и се опита да ги последва. Не беше много трудно – две крачки напред, коляно нагоре, после една назад. Заниза се гъдулката, после другата гъдулка след нея. Танца около огъня се забърза. Пръстите на тъпанаря удряха тъпанчето все по-оживено. С всяко подновяване на мелодията, младежите тичаха все по-бясно и вплитаха нови стъпки в танца. 

Запъхтян, Горан бе забил поглед в краката си, притеснен да не обърка стъпките и да развали хорото.

– Погледни ме! – извика му Вениамин. – Само слушай музиката и следвай ритъма.

Горан се вгледа в зелените му очи. Широката усмивка на лицето му го накара сам да се усмихне. Белите зъби на Вениамин, наредени в редица, червените му устни, скачащата коса при всяко потропване на нозете му. Той беше щастлив, Вениамин, беше щастлив и толкова… красив. За разлика от Горан, той бе на мястото си, сред своите си. Радостта красеше, помисли си той. Полека се отпусна в ритъма на музиката и си позволи, макар за малко, да предяви частичка от щастието в лагера на Надинарите за свое.

След дълги танци, те седнаха на поляната, недалеч от огъня, изпотени, задъхани. Как само руменееха лицата им на пламъците от жаравата.

– Значи това правиш по цяла нощ!

– Не, само до полунощ – засмя се Вениамин и две дълбоки тръпчинки се показаха на бузите му – в танца има магия!

– Почувствах я! – рече Горан. – И никой не ми се смя на кривите стъпки. Всъщност, почувствах всички, че са едно. Като че всички са част от семейството.

– Наистина, ние сме едно семейство! И ти си добре-дошъл, когато пожелаеш.

– Иска ми се да кажа същото и на теб, но като си помисля за братята си ми се повръща. 

Вениамин го хвана за ръката, още потна от лудия танц, наведе се над него с разтуптяно сърце и го целуна.

Горан изтръпна и се отдръпна рязко.

– Ама ти… ние, тука… останалите…

– Ш-ш-т, никой не ни обръща внимание – наведе се отново към него и впи горещите си устни в неговите.

За момент Горан се отпусна и почувства мекотата на устните му, топлината на дъха му, пропит с мащерка. Толкова сладко ли бе да целунеш някой? Като сочна череша, като лъжичка липов мед, която гъделичка връхчето на езика. Сладкото усещане, обаче, се разбушува в стомаха му и, уплашен от непознатото чувство, бързо се дръпна назад.

– Ама аз… – скокна на крака и се огледа. Да, никой не им обръщаше внимание, всъщност. – Аз трябва да тръгвам – той пусна ръката на Вениамин и хукна напред в тъмното по посока на селото.

В стомаха му – пеперуди, в главата му – рояк пчели. На устните му още гореше целувката на Вениамин. Горан вървеше към къщи с омекнали колене, готови всеки момент да го излъжат и да го стоварят на земята. Не беше пил нищо, не бе вкусил ни капка вино, ала се клатушкаше надолу като пиян. Омаян. Това ли беше щастието? Не помнеше да беше изпитвал нещо такова преди. Не, лудост беше, той се завъртя около себе си с разперени ръце и извика в топлата нощ, “аз съм щастлив, аз… аз съм пиян!” Засмя се и продължи към къщи, ухилен,  умът му пренесен в нов, вълнуващ свят. 

Най-сетне някой го беше целунал. И не просто някой, а момчето с топлите длани и чаровната усмивка. Момчето със свободно сърце.

Беше ли се разсъмнало? Беше ли спал изобщо? 

Горан се разшава на леглото си и тъкмо да отвори очи, кога една ръка повдигна главата му и една груба вълнена торба се захлупи върху него, стягаики го зад врата му. Други все ръце извиха неговите зад тялото му и той се почувства повдигнат от леглото си във въздуха.

– Пуснете ме! – извика той. Помисли и да добави заплаха, че щеше да се оплачи на майка си от тях, ала преди да я изрече едно въже се вряза в устата му и се уви около шията му над черната торба. Ами ако не бяха братята му? Беше твърде късно да се опита да извика отново.

Той почувства как тялото му беше сгънато с корема върху гърба на кон и отнесено от някой, който беше яхнал коня зад него. Слепоочието му се удряше в твърдото коляно при всеки ход на коня. Ушите му щяха да се пръснат. След продължително яздене, главата му се замая и стомаха му се разбунтува; съдържанието му тръгна към устата му. С въжето, здраво вързано през нея, той не можа да преглътне и повърна, пълнейки торбата с остатъците от снощната вечеря.

– Отвържи му главата, че ще се удави в собствената си повърня – каза Вардар.

Горан разпозна гласа на брат си и част от него си отдъхна. Другата част, обаче, беше толкова разгневена, че в момента, в който биха го освободили, той щеше да ги нападне, дори това да костваше живота му.

– Нищо му няма, още малко и сме там.

Вардар се доближи до коня и развърза торбата от главата му, ала въжетата с които бяха вързали ръцете му остави. Повдигна го нагоре и му помогна да седне върху коня.

– Нещастници! – простена Горан.

Зад него, Ростислав го хвана за врата и го разтръска агресивно.

– Мери си приказките, малкият!

На Горан му се зави свят и отново повърна – напред, върху главата на коня.

Стигнаха до едно дере с високи стени и го свалиха на земята.

– Сигурни ли сте, че ще проработи? – запита Вардар колебливо.

– Проработи с Ростислав – сви рамене Алтемир и при спомена, започна да се смее. – Помниш ли – смръкна той подигравателно, – помниш ли как си подмокри гащите, когато ни видя за първи път?

– Стига вече лиготии – сопна се Ростислав, – хайде да привършваме с малкия и да си ходим – той тупна коня по бута и го изгони надолу по дерето, обратно към селото.

Горан огледа тримата си братя в недоумение, ала нещо в погледите им, в странния начин, по който очите им блестяха, смрази сърцето му. Гневът бавно отстъпи място на тревога. 

Както бе повален в шумака на дирето, те застанаха на крачка от него и, без грам притеснение, започнаха да свалят дрехите си. Ризи, потури, гащета – всичко захвърлиха настрана и се изправиха пред Горан – стегнати, изпънати, космати. Страха в очите му извая лукава усмивка по лицето на Алтемир.

– Важно е, да си без дрехи – рече Вардар, – инак майка ще ти мели на главата всеки път, когато се върнеш вкъщи с разпорени гащи. Той погледна към клоните над главата си и изрева издън гърло.

Братята му го последваха. Кожата им се зачерви, после почерня. Вените им бавно се надуха и се нагънаха като живи змии под нея. Космите по телата им още повече се сгъстиха, лицата им се измениха и паднаха пред Горан на четири нозе. Три свирепи, черни чудовища. Вълци!

Горан изстена, тялото му сковано в ужас, очите му втренчени в зверовете.

Един от вълците се спусна и го заръфа за цървула. 

Той се скочи на крака и се стрелна през шумака, ръцете му още вързани зад гърба. Бяха ли решили да го пожертват? Щяха ли да разкъсат собствената си плът, само защото не приличаше на тях? Вълците бяха жестоки създания.

Те го погнаха безмилостно по петите, захапвайки потурите му, дърпайки ризата му, доде се съдра, зъбите им режещи нежната кожа на дланите му. Той успя да ритне един от тях в челюстта, но това още повече ги разлюти. 

Продължи да тича надолу към селото, ала преди да беше стигнал далеч, спъна се в един корен и се затъркаля из шумата на дерето, доде трясна главата си в един камък и изгуби съзнание.

Слънцето припичаше върху голото му тяло, когато се събуди. Беше отново на поляната, обградена от дъбрава, детелината мека под гърба му. Той се изправи на лакти и погледна към отсрещния бряг на реката. Клонките на габъра, полюшнати от ветреца, се отразяваха в огледалната повърхност на потока. 

След малко се разшаваха и между зеленината се показаха величествените рога на младия елен. 

Еленът го погледна, пристъпи напред в потока и в миг се превърна в човек.

Горан веднага разпозна образа на Вениамин. Стройното му тяло блестеше над водата и отразяваше малките вълнички на потока, които танцуваха върху голата му снага. Всяка извивка подчертаваше атлетичната му форма. Той стъпваше уверено напред през потока, всеки мускул стегнат под медената му кожа. Скута на Горан доби живот и той бързо кръстоса единия си крак, за да се прикрие. 

Вениамин вървеше към него в цялата си прелест като някой горски принц. Венец от мак, синчец и бръшлян величествено красеше главата му. Косата му се беше издължила почти до раменете и се полюшваше от ветреца, освободена от червената лента, която обикновено носеше над челото си. Той се доближи, свеждайки очи, и седна до него.

Горан сви коленете до гърдите си.

– Не се срамувай – продума му Вениамин – няма нищо, от което да те е срам. Той взе ръката му и я доближи до устните си.

Горан се усмихна срамежливо, целият пламнал, поруменял.

– Сънувам ли? – той се вгледа в зелените очи на Вениамин и за момент се изгуби в тях.

– Ела, искам да ти покажа нещо – Вениамин се изправи и му подаде ръка.

– Голи сме! – възрази Горан.

– Казах ти, че няма от какво да се срамуваш – Вениамин се усмихна топло и го дръпна напред.

Поведе го през потока, оттатък габъровата гора, измежду лешниковия шубрак, през полетата осеяни с див босилек и горска теменуга. Двамата  притичаха, хванати за ръка, под сенките на тополите, мощните им стъбла впити високо в синьото небе. Минаха през боровата гора, омекналите иглолисти полепнали под босите им нозе и излезнаха на слънчевото лавандулово поле. 

– Чакай, аз – дръпна го Горан и го погледна с желание – може ли да… 

Вениамин положи пръст на устните му. 

– Не тука – наведе се и започна да бере, клекнал като пчела сред лилавите храсти. – Ела – подаде му той ръка и двамата седнаха в ароматните треви.

Вениамин му оплете венец от лавандула и живовляк и му го положи на главата. После го дръпна отново за ръката и го повлече напред, прес долове и градини, по моста на един поток, под зелените акации. Свърнаха в дъбравата и спряха, задъхани, на едно закътано място, където слънцето пробиваше високите дървета и разтваряше цветовете на кукувичето грозде и детелината.

– Може – Вениамин го придърпа в прегръдката си – тука може да ме целунеш – той положи нежно ръка на бузата му и го повали във високата трева. 

Двамата се затъркаляха под лъчите на топлото слънце, пръскайки аромата на жълт кантарион, смачкан под телата им. Горановият венец се търкули и падна до този на Вениамин. Една гургулица изкука на дървото над главите им, ала те не я чуха.

– Казвам ти, че нищо му няма – увещаваше Вардар, – просто падна и си удари главата. До довечера ще е на крака.

–  Хората не губят съзнание, кога просто паднат – извика майка му, притеснена.

Горан бавно отвори очи, ала една остра болка прониза челото му и той изохка.

– Ето, че се събуди! – възкликна Вардар и се надвеси над него. – Горане, добре ли си? Уплашихме се за теб.

Алтемир и Ростислав също го наобиколиха, очите им ококорени и тревожни.

Горан изтръпна, ала съзря майка си наблизо и се успокои.

– Оставете ме на мира – изстена той и се зави през глава.

– Нищо му няма – произнесе се Алтемир и плесна с ръце. – Още си е същият. Ни един косъм не му е пораснал.

Майка им го плесна по врата и ги изгони от стаята. Тя леко повдигна завивката на Горан и положи ръка на челото му.

– Казах ти, че не съм като тях… – изстена той и затвори очи. – Ти също ли…

– Не – прекъсна го тя, преди да беше задал въпроса си. – Не си, ти си по-добър от тях – тя се наведе и го целуна по челото. – Направила съм ти супа с билки, ще се почувстваш по-добре.

Надвечер, кога къщата утихна, Горан се надигна от леглото. Огледа се в здрача на стаята. Попипа с пръсти червената кърпа, оставена на масичката до леглото му от предната вечер и спомените от танците около огъня на Надинарите нахлу в главата му. Той се изправи, леко замаян, и покри с кърпата зейналата рана на челото си. Измуши се тихо от стаята, мина през двора на пръсти и се прилепи до пътната врата. Кога се увери, че никой не го беше видял, излезе на пътя и бърже тръгна нагоре към лагера на Вениамин.

Отдалеч чу музиката на гъдулката и сърцето му трепна. Младите Надинари вече танцуваха весело, кога стигна лагера. Той пристъпи напред и седна на тревата, облягайки гръб на колелото на една каруца.

Стройната снага на Вениамин се отличаваше сред множеството други. От всички, той единствен носеше червено-вапцан вълнен елек и светеше на пламъците на огъня като мак в житно поле. Горан се вгледа в танца им. Две стъпки напред, коляно нагоре, една назад. Прииска му се да скочи и да се присъедини към тях, ала знаеше по-добре, че скоро хорото щеше да се завърти прекалено бясно за пукнатата му глава. Той я облегна на дървеното колело зад себе си и очите му се впериха във Вениамин, който танцуваше усмихнат, освободен.

Казват, че сърните усещали, кога ги наблюдава вълк. Кога притичва тихо в шубрака зад тях, готов да скочи и да ги нападне. Тялото им чувствало погледа на звяра върху себе си и потрепвало.

Вениамин внезапно изви глава и стрелна очи към Горан. Като че ли погледа му го беше призовал. Пусна се от хорото и тръгна към него.

– Хей – поздрави го той, усмихнат, и седна до него, облягайки рамо до неговото. – Не очаквах да те видя толкова скоро. Но се радвам, че си тук, не ме разбирай погрешно. Просто винаги ме изненадваш.

– И аз се радвам, че съм тук – отвърна Горан. – И че ти си тук.

– Нощ, гора, танци около огъня, знаеш къде да ме намериш – засмя се Вениамин. – Хайде, ела да потанцуваме – той клекна до него и се наведе да оправи червената кърпа на челото му, откривайки без да иска отворената рана. – Какво ти се е случило? – притесни се той. – Чакай, не мърдай от тук – рече и бързо скокна към една от каруците.

След малко се върна с торбичка билки. После отиде до огъня и донесе гърне с вряла вода. Внимателно огледа раната на Горан, па сложи част от билките в гърнето и ги подържа за малко във водата.

– Искаш ли да ми кажеш, какво е станало?

– Имам по-големи братя – въздъхна Горан, докато Вениамин завиваше мокрите билки в парче от чиста кърпа, което положи върху раната му.

– Може малко да пощипе – той дръпна червената кърпа над компреса и така го застопори върху раната. После му се усмихна като да го развесели.

Горан отмести кичур коса от челото на Вениамин, наведе се към него и го целуна.

– Прости ми, че избягах снощи – рече той. – Не знаех какво да правя със всички тези пеперуди и бръмбари в гърдите ми.

Вениамин положи ръка на сърцето му.

– Още ли са там?

Горан поклати глава.

– Само, когато ме целуваш – наведе се и го целуна отново.

Вениамин се облегна на колелото на каруцата, пое Горан в прегръдката си, положи буза на главата му и двамата се загледаха в танцуващите Надинари.

– В съня ми често ме навестява млад елен – каза Горан, отпуснал тяло в скута на Вениамин, галейки пръстите на ръцете му. 

Вениамин го слушаше внимателно.

– И аз искам да го възседна, да го пленя, да го направя само мой – една сълза се спусна тихо от окото му. – Ала еленът е свободно животно. Ако го вържа на едно място до себе си, това е същото като да го убия – той се обърна и погледна Вениамин в очите. – Мисълта, че той броди свободен с другите елени убива мен – хвана го за ръката и го стисна здраво. – Веднъж ме попита, къде са ловните полета по нашите земи. Истината е, че цялата гора е ловно поле. Цялата земя е ловно поле. Хората в селото са вълци – и допря пръстите му до устните си.  – Не си в безопастност тук, Вениамине – сълзите му се стичаха безспирно надолу, – вълците до един искат да те заловят, най-големият от които съм аз.

– Не ме отпращай – стисна го Вениамин, – не искам да продължа по-натам без теб – той погледна към старата луна, която се показа, срамежлива, с изтъняващия си сърп на изток. – До три дена е новолуние и Надинарите ще вдигнат лагер, за да продължат на запад – той наведе устни до ухото на Горан. – Ела с мен, Горане, бъди един от нас! Само си представи – ще бродим из полята и ще пием вода от реките. Венци ще вием от кантарион и лавандула и песента на гургулицата ще ни приспива. Ще заспиваш в прегръдките ми всяка вечер – той нежно допря бузата си до бузата на Горан.

– Обещаваш ли да не тръгнеш без мен?

– Обещавам!

Вениамин се пресегна за едно наметало и зави краката на Горан. После обви мишниците си около него и така заспаха до зори.

– Той не е като братята си! – озъби се баща му.

През открехната врата на стаята им, Горан наблюдаваше, как майка му бе седнала на малкото столче и бе свила поглед към земята.

– Има вече осемнадесет лета и вместо мръвка, предпочита лук да яде! Какъв срам. Алтемир го проследява вече няколко нощи до лагера на Надинарите.

Горан изтръпна.

– Горан е точно толкова твой син, колкото и останалите – Авигея се изправи и гордо вдигна брадичката си. – Ако имаш проблем със сина си, търси причината в себе си, не в него. Или пък в мен.

Горан бързо избяга и се скри в отвъдната стая, преди тя да отвори вратата и да излезе навън с яростен ход. 

Той се шмугна в стаята си, препаса торбичката през рамо и тихо се изниза от къщата. В градината извади два моркова от наседите, мушна ги в торбата и се запъти нагоре към гората.

Мина през лагера на Надинарите, ала по това време беше празен, повечето отишли да ратайстват на хората от селото за шепа жито или торбичка боб. Две големи кучета го залаяха, кога се приближи твърде близо, затова зави към дъбравата и се запъти към любимата си полянка.

Кога пристигна, съзря отдалеч младия елен, легнал на поляната под сянката на клена, и сърцето му се зарадва.

Еленът преживяше спокойно сред детелината, ала като видя Горан скокна на крака и отстъпи назад.

– Хей, спокойно – протегна ръка Горан – аз съм, не бой се! – той извади моркова от торбата си и го насочи напред. Бавно пресече потока и седна на поляната до водата, обърнал гръб към елена, подал ръка над рамото си.

След кратко колебание, две ноздри подушиха ръката му и морковът скръцна, отхапан на две. Горан се обърна и го погали нежно по шията. Подаде му останалата част от зеленчука и извади другия от торбата си. Не преставаше на милва животното, докато то хрупкаше до него, величествените му рога носени като корона над главата му.

Еленът протегна муцунка напред, доволно, кога Горан започна да го чеше под брадичката. Сви колене и легна до него на брега на потока.

– Няма спасение за мен, нали? – Горан поклати глава, отчаяно. – Ако бях наистина вълк, нямаше да лежиш така спокойно до мен.

При думата вълк, еленът скокна обратно на крака и подуши въздуха наоколо.

– Спокойно – погали го Горан отново, – няма от какво да се страхуваш. Понякога си мисля, че ти и аз си приличаме – той продължи да го гали утешително, сякаш успокояваше сам себе си. – Понякога се чувствам като теб, като елен сред вълци – и погледна замислено към небето. – Да бях елен, бих тръгнал с теб през гори и през поляни, с другите елени, на свобода. Бих ял детелина и пил вода от потока, бих свивал нозе до теб всяка вечер. Ала колкото и да те искам, ето че съм вълк, брат на зверове.

Още не беше изрекъл това до края, кога из шубрака изскочи една огромна сянка и ножът на Алтемир се плъзна, остър, по гушата на елена.

Животното се стовари на земята, отведнъж, в коленете на Горан, окото му широко отворено в изненада и ужас.

– Не-е-е-е-е-е!  – изрева Горан от дълбините на сърцето си, неспособен да приеме ставащото пред погледа му за истина. Сълзите премрежиха очите му внезапно и той започна да гали животното неутешимо. 

След няколко кратки момента на агония, животът го напусна и то се отпусна безжизнено в скута му.

Вардар и Ростислав излезнаха от дъбравата във вълчите си форми, зъбите им оголени, лигите им потекли при мириса на прясна кръв.

Алтемир клекна пред него, заби пръст в кървавата рана на елена и го избърса в челото на Горан, рисувайки дъга.

– Сега вече си един от нас – той облиза пръста си и потупа Горан по бузата – ще кажа на татко, че ти си го уловил – грабна елена за копитата и го вдигна върху широките си рамене. – Хайде идвай – кимна му той, – довечера ти ще имаш честта да го одереш.

Той се завъртя и тръгна на обратно през потока, последван от двамата си братя. А кръвта се стичаше по рогата на елена, увиснали от безжизнената му глава, и оставяше алена диря след вълците.

Горан падна върху окървавената детелина. Преви се със сгънати колене и заплака горчиво.

Повя ветрец, слънцето се скри. Звездите лека по-лека замъждукаха по небосвода, по-ярки с всеки следващ момент, в който нощта стъпваше над гората. От дъбравата писна кукумявка. Отчаяният ѝ зов завари Горан още там, легнал на поляната, кръвта засъхнала по ръцете му, сълзите пресъхнали в очите му. Той гледаше с празен поглед в нищото, глава повалена на земята. 

Искаше му се да изтича при Вениамин, да го прегърне и отново да заплаче в ръцете му, но се чувстваше омърсен, недостоен да се покаже в благородното му присъствие.

Бе убил елен. Бе убил елен, без дори да беше извадил нож. Без дори да беше вълк. Как изобщо си въобрази, че можеше да дружи с него, кога живееше сред вълци? Имаше ли изобщо нещо, което братята му нямаше да разпорят живо или да омажат с кръв?

Той се изправи, съблече омърсените си дрехи и влезе в потока. Хладката вода бавно обгърна тялото му. Започна да се мие и да изтрива кръвта от коленете си, от ръцете си, ала колкото и да триеше, металния мирис не се махаше от кожата му. Излезе от потока, набра маточина и започна усърдно да я търка по тялото си, по лицето си, по пръстите на ръцете си. Вдигна поглед към звездите и помоли небето за прошка, смачканата маточина отпуснала аромата си в тъмната нощ.

Влезе пак в потока, седна на дъното му и там остана, потопен до шия, доде реката отми и последната капка нечистота от него. 

На изток небето просветля. Скрит в светлината на идещия ден, последният отразен лъч от изчезващия лунен сърп проби прохладното утро, току показал се на хоризонта, и избледня пред величието на изгряващото слънце. 

Новата луна настъпи.

Горан излезе от потока и потрепери. Той отряза с ножа си окървавените ръкави на ризата, разпори я и с ленената тъкан се препаса през кръста. Върза си червената кърпа над челото, прехвърли торбичката си през рамо и тръгна към порозовялото небе, към мястото под стария орех, където се беше уговорил да се срещнат с Вениамин.

Кога стигна, орехът го посрещна самотен. Вениамин още го нямаше. Той седна на един пън да го чака и загърна гърдите си с ръце. Слънчевият диск се показа на изток, розово-оранжев и го заслепи. Бавно се издигна и огря поляната около него. 

Горан се огледа с надежда. От клона на дървото до него нещо провесено привлече вниманието му. Той се доближи да го огледа и разпозна червената кърпа на Вениамин, окачена на ореховата клонка. Грабна я в ръце и я помириса дълбоко, после я сложи в чантата си и хукна към лагера на Надинарите.

Премина лек над росните папрати, през боровата горичка, прецапа отново през потока и сви под кленовите дървета към поляната над селото.

Беше празна.

Каруците бяха изчезнали, не бяха оставили дори обелка, дори следа отпадък след тях. Като истински хора на природата. Само огнището в центъра на поляната сивееше и няколко въглена гаснеха, притиснати от падналата преди изгрев роса.

– Вениамине! – извика Горан в тихото утро. 

Искаше му се да заплаче, ала ни една сълза не бе останала в очите му. Те се изцъклиха сухи, оглеждайки наоколо празната ливада.

Погледна надолу, към керемидените покриви на селските къщи. Там някъде беше неговото семейство, неговата стая, неговото топло легло. Там някъде беше неговото място – редом с братята си – ловец, син на Вълко Вълков – вълк.

Той се изплю на земята, извади кърпата на Вениамин и я върза на дясната си мишница, близо до сърцето си. Вдиша дълбоко въздуха на свежия нов ден и бавно пое на запад, по линията от отъпкани детелини, оставена от каруците на Надинарите.

На лов за самодива