Блог

Засвири ми с кавала повечер до огъня,

кога лястовичето семейство писука под стряхата,

и овците преживят в обора, угоени.

Позволи ми да се облегна на гърдите ти,
кога въздуха мирише на река и лавандула,
и сеното съхне в плевнята на топло.

Дай ми да опиша снагата ти без мярка,
щом при допира ми сърцето ти затупа ускорено,

и устните ти пламнат, почервенели, със желание.

Засвири ми с кавала повечер до огъня,
песен, която единствено душата ми разбира,
кога къщата утихне, угасена, и ти останеш само мой.

Майка забрани,
за тебе песен да изпея.

В очите му недей поглеждай, каза,

защо да ослепееш?

В аромата ти да се не къпя,
с цветовете ти да се не обличам.

Хората у село щели да говорят.

На глупак съм щял да заприличам.

Майка ми е мъдра като дълбоката вода,
от опасност знае да се пази.

Ала майка ми не знае твоя допир,
твоята милувка, целувка като тази.

Във венец те сплетох на полето
и от твоя плод опитах в неожънатата ръж.
Исках да те смеся с мед, с мента и лимони,
и да те изпия наведнъж.

Майка запрещи: От него дар не вземай!

Окови ще положи на твоите ръце.

Заведи ме в плен, аз те предизвиках.

И ти отнесе ум, душа, слабините ми, сърце.

Изпепели ме и след тебе нищо не остана,

само венец от лято, мента и сълзи.
Дори сега, когато теб те няма,
огънят ти в мене продължава да гори.

Майка ми е мъдра,
тя ще знае, как да ме спаси.

От пепел и лимони как отново мъж да стана?
Изведнъж не става, рече, пожарът във сърцето бавно се гаси!

Хората у село се присмяха,
нарекоха ме прост овчар,
непредпазлив глупак. Наивно е момчето,
не устоя на слънчевия чар.

Къде си? Питам капките дъждовни,

на есен, когато гроздето назрее.

При тебе пак ще се завърне, казват,
огънят му в теб останал е да грее.

В миналото не е имало прайд. През юни народа е празнувал Еньовден, Петровден, Розобер. Имало е събирания, фестивали и хора. През юни всичко е в разцвета си, дори човешките взаимоотношения. И въпреки, че никога преди не е имало прайд, винаги е имало хора, които са се обичали. Някои от тях - от същия пол. Винаги е имало погледи, които са се търсили; топли длани, които са се намирали; устни, които са се сливали. Кога в младата царевица, кога в необраните рози, кога под стария орех. Да обичаме и да копнеем за близостта на другия винаги е било част от нас, част от нашата природа. И както природата празнува през юни с младост, с цвят и с топлина, нека и ние развеем знамето на гордостта, свободата и светлината.

След цял ден пред екрана, затворих лаптопа с трясък и хукнах навън. Следобеда беше топъл, като онези, когато цялото ти тяло лепне, въпреки че си се изкъпал два пъти същия ден. Слънцето вече заваляше над Средна Гора, докато вървях през поляната към стария орех, издигащ се над останките от рухналата мелницата. Дядото на моят дядо го посадил едно време, когато още строял мелницата. През летните дни аз седях под широката му сянка заедно с дядо, докато той наглеждаше пасещите наоколо овце и ми разказваше истории от едно време.

Мелницата я няма вече, няма ги овцете. Дядо си замина. Ала орехът още стои – висок и величествен – и когато повее ветреца надвечер, листата му разказват старите истории. За тези, които са минавали под него, на път за село, или пък онези, намирали подслон в дъждовен ден. Или пък онези, които са замятали въже и са се отпускали в прегръдките му – орехът, техен последен дом.

Не всички истории имат радостен край. Някои са по-тъжни от останалите. Но всички истории умоляват да бъдат разказани. И ако надвечер седнеш под ореха и се заслушаш, листата му още нашепват мислите и чувствата на онези, някога минали под него.