Работилница за съчинения, вдъхновения и литература.
Линк към най-скорошната публикация:
Севда̀
На тебе, тогава, ясно ти не стана, че искрата на севда̀та между нас – хора̀та до среднощ на мегдана, надпяванията по седенките, пръстите ми по шевицата над гърдите ти, избродирана, мислейки за мен – росата щеше да угаси.
Понеже си помисли, че пламъкът в очите ми за теб гореше.
– Дядо, ти целувал ли си някога мъж?
Старецът впи очи в мен и, въпреки че катарактата замътваше синьо-сивите му ириси, погледа му пронизваше дълбоко и продължително, като че ли изпитваше сърцето ми.
– Ей, момче, защо ме питаш такива работи? Да не би баба ти Драгана да ти е разправила някакви врели-некипели?
Баба Драгана – вдовица от преди още аз да се родя – бе жената на покойния брат на дядо, чиято къща делеше дувар с нашата. Голяма уста. Имаше любопитна натура и усет за клюките. Ала добре пресяваше какво да разправя и какво не. Ако беше за другите, обсъждаше ги подробно и на широко, но своите си неща потулваше така, че никой никога не подозираше скандалите у тях. Както когато се узна в семейството, че снаха и́ си беше намерила любовник в те-ке-зе-сето. Или пък, че един от внуците и́ ловуваше незаконно. Или пък, когато ни свари с братовчед ми в плевнята с усти залепени една за друга. Тук е мястото да кажа, че бяхме само десет-годишни и той ме учеше как се целуват момичета. Опит, който тогава още не знаех, но нямаше да ми се налага да използвам много в бъдеще. Тя ни подгони с метлата от дрянови клонки, с която току-що бе помела говеждите изпражнения от обора. "Жива да не бях – викаше тя след нас, – същите сте като дядо ви Огнян. Мръсници."
И оттогава ми е доста любопитно – освен баба, кой друг бе целувал дядо Огнян?
– Подай ми бастуна! – старецът се изправи на треперещите си колене и лека-полека се запъти към къщи.
– Е, няма ли да ми кажеш? – извиках след него.
Той се обърна бавно назад и вдигна бастуна във въздуха.
– Като толкова искаш да знаеш, утре по вечеря ела пак тука под ореха. Па носи си и тетрадката да си записваш – и заклати бастуна към дървото, – щото тоя орех много е видял. И има много неписани досега истории да разказва.
Той поседя така известно време, загледан в зелената корона, повявана от вечерния ветрец. Обърна се и бавно закуца обратно към къщи, и въпреки че не виждах лицето му, усещах усмивката под дебелия му мустак.
Какви ли спомени призовах тази вечер от дълбините на паметта му?