ЛИТЕРАТУРНО ТВОРЧЕСТВО

УРОЦИТЕ НА ХОРХЕ БУКАЙ

Наричат го "Маестро на щастието", "Учител за живота". Автор е на десетки книги, преведени на повече от 25 езика и издадени в над 2 млн. копия по цял свят. Често го сравняват с Паулу Коелю, на което той отговаря: "Последният е писател, чиито книги имат терапевтичен ефект. Аз съм терапевт, който пише книги". Представяме ви Хорхе Букай – аржентинецът, който ни накара да погледнем живота с други очи, човекът, който ни научи, че преди да обичаме другите, трябва да се научим да обичаме себе си, терапевтът, който показа, че любовта има нужда от свобода, за да живее, така, както птицата има нужда от небе, за да лети... Ето и някои от неговите уроци, които промениха моя живот и може би ще променят и вашия...

1. За себепознанието

Свободният човек, който познава себе си, е великодушен, отзивчив, любезен и способен да се радва еднакво, когато дава и когато получава.

Основно задължение на човека е да бъде себе си и да обича себе си - едва тогава той ще приеме другите такива, каквито са, и ще може да ги обича истински.

Никой не може да направи за теб това, което ти сам трябва да направиш.

Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш всеки да види истинската ти стойност?

2. За взаимоотношенията

Хората страдат и вгорчават живота си, защото по дванайсет часа на ден се чувстват виновни, че са такива, каквито са. А през другите дванайсет часа вгорчават живота на някой друг, казвайки му какво да прави.

Един от често срещаните проблеми в отношенията между хората е, че когато нещо не функционира, неизменно сме склонни да търсим отговорността извън себе си.

Единствената грешка почти винаги е, че смятаме нашата гледна точка за единствено вярната. За глухия всички, които танцуват, са луди.

Когато човек се осмели да каже "Не", започва да открива непознати страни у приятелите си - тила, гърба и всички онези части, които се виждат само когато другият си отива.

3. За целите

Не си всемогъщ! Поставяй си реални цели и прави най-доброто, на което си способен.

Tрябва да знаеш, че абсолютно нищо не "трябва". Смяташ, че всичко трябва да ти е ясно, че не трябва да си объркан, че трябва да знаеш всички отговори, че трябва, трябва... отпусни се.

Преситени сме от проекти и цели, които елитарното общество или собственото его ни налагат. Искаме да убедим себе си, че би трябвало да сме доволни, защото най-сетне сме на път да постигнем или вече сме постигнали това, към което винаги сме се стремили. Най-лошото е, че понякога успяваме да убедим себе си в това и тогава отлагаме за бъдещето най-свежия, забавен и креативен период от живота си и го заменяме с усилието да изпълним "похвалните цели", които незнайно кой е избрал за нас.

Представяме ви:

Търсачът

Хорхе Букай

Преди две години, когато приключвах лекция пред група двойки, разказах, както ми е навик, една приказка като прощален подарък. За моя изненада, човек от групата поиска думата и предложи и той да ми подари една история. Предавам тук неговата приказка, която толкова обичам, в памет на приятеля ми Джей Рабон.

Това е историята на един човек, когото бих определил като търсач…

Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира.

Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот представлява търсене.

Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил.

След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни.

Бронзова портичка го приканвала да влезе.

Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.

Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай.

Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:

Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни

Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис.

Приближил се и прочел:

Ямир Калиб, 5 години, 8 месеца и 3 седмици

Търсачът се почувствал ужасно разстроен.

Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавала единайсет години… Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал.

Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.

— Не, не плача за близък — казал търсачът. — Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви деца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?

Старецът се усмихнал и казал:

— Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея:

Вляво: това, което го е зарадвало.

Вдясно: колко време е продължила радостта.

Запознал се с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?…

След това вълнението на първата целувка — колко е продължило? Минута и половина, колкото целувката? Два дни? Седмица?

Бременността и раждането на първото дете?…

А женитбите на приятелите? А най-мечтаното пътуване? А срещата с брата, който си идва от далечна страна?

Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни?

Така в тетрадката записваме всеки момент на радост… Всеки момент.

Когато някой човек умре, обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем времето на неговата радост, за да го запишем върху гроба му. Защото това според нас е единственото и истинско ЖИВЯНО ВРЕМЕ.

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ:

Литературна приказка

Здравейте, драги читатели на вестник “Учениците говорят“. Днес ще си поговорим за една поредица от книги на име“Пърси Джаксън и Боговете на Олимп“, чийто автор е Рик Риърдън.

Жанрът на поредицата е фентъзи роман. Има моменти на комедия, които са много забавни. Главната цел в поредицата е полубоговете и боговете на Олимп да спрат надигащите се Титани и да опазят Олимп. Има и любовна история между някои от персонажите. Главните герои са :

„Пърси Джаксън, Анабет Чейс, сатирът Гроувър“, а второстепенните герои са:

„Братът на Пърси-Тайсън, Люк Кастелан, кентавърът Хирон, Рейчъл Деър, Нико ди Анджело, Талия Грейс и др.

Препоръчваме ви да прочетете поредицата “Пърси Джаксън и Боговете на Олимп”, защото е много интресна и увлекателна.

Подвизите на които Пърси и приятелите му са изпратени от лагера на “Нечистокръвните” са изпълнени с много екшън, драма, романтика, комедия и напрежение.

Препоръчваме ви да прочете поредицата :