Здравейте! Ние сме от клуб “Училищни медии“. Аз съм Анелия Дребчева-репортер на броя.

-Доволна ли сте от избора на професия?

-Да, много. Ако трябваше отново да го направя, бих избрала същата професия, но при същите условия, в които съм работила тогава.

-По кое време сте били учителка?

-От 1966 година до 1995.

-В кое училище сте преподавали?

-В НУ „Отец Паисий“ 32 години.

-Кой е бил директор на училището тогава?

-Смениха се много директори.

Най- много години е бил господин Злати Иванов. Бил е и Панайот Тучев. Също и господин Енчев.

-С какво са се занимавали децата по онова време, когато не е имало телефони.

-Децата бяха заети през цялото време да ви кажа честно, защото имаше много извънкласна дейност. Това, което правите вие в момента ,е също извънкласна дейност, за което адмирации от мен ,защото това е похвално и много хубаво нещо. Това развива и умствени качества, общинска дейност и контакти с хората.

-С какво се занимавахте през свободното си време, имате ли си хоби?

Когато бях учителка ,аз нямах свободно време изобщо, защото имаше много извънкласна дейност ,дори и за моите собствени деца .Имаме две дъщери с господин Генев. По-малко време отделях на децата ми, защото сега когато ходите на частни уроци за да допълвате знанията си, едно време ние го правихме безвъзмездно след часовете с децата, които имат нужда от допълнителна работа и освен това кръжоци имаше и какви ли още не. О, да, също и градския хор- това беше извънкласна дейност. Обаче за мен самата- с децата подготвяхме винаги някакво представление. Понякога дори две или три наведнъж. Среща с родителите, с обществеността, с какво ли не. Винаги имахме някакво тържество, което трябваше да го подготвим ,и го правихме така, че родителите оставаха в захлас и децата бяха много всеотдайни. Беше невероятно!

Децата като актьори играят, просто подготовката ни беше такава, че когато започваше самото тържеството, децата само ги наблюдавах , те знаеха какво да направят и как да го направят.Бяха уникални!Честно ви казвам -адмирации за вас , че правите това, което в момента правите. Извън училище.

Бихте ли сподели най-любимия си урок или час с учениците!

О, всеки урок беше уникален, защото тогова ние, учителите , разчитахме единствено и само на себе си.И какви знания даваме на децата, индивидуална , друга дейност, дефиринциране,отделно за всяко дете.

Любим урок в момента не мога да кажа, но напр. се сещам за внезапна проверка-така правеше нашият директор г. Иванов, мир на праха му. Идва ми на посещение на едно стихотворение, може би е било в 2. или 3. клас, „В гората” се казваше, и такъв урок каза , че сме направили, с учениците, че той ще го помни цял живот.

Ще запомня неговите думи,които каза тогава за мен като учителка и за класа, като клас .

Друг случай- когато вече бях пред пенсия, и идва инспектор от Пловдив и ни проверява . Тогава идваха на много проверки, не знам сега,но при нас идваха в последната минута и влизаха, без предварителна подготовка и предупреждение.Просто идват в часа, който ни предстои. След това е инспекторката казала на моята директорка, госпожа Делева, тогава зам. директор и отговаряща за начален курс, и казва:

„Г-жа Генева, мога да споделя, че е родена да бъде учителка.” За мен това беше най-голямата награда през всичките 32 години, през които съм била учителка.Защото и тогава нашите заплати не бяха високи- даже не сме мислили за тях, а само за това децата да са добре. И родителите да са доволни.Защото тогава нито родителите ни помагаха, частни уроци пък абсурд.Дори беше забранено.Това, което каза инспекторката, за мен беше най-голямата ми награда.Ние разчитахме на труда си единствено и само на това, което правим.За да знаят децата повече.Всяко дете да получи максимума.

-Труден ли беше преходът между детската градина и училище

-Не, никак даже. Не! Никак даже. Никак защото имахме много добри детски учителки, които подготвяха достатъчно децата. И ние в 1. клас просто правехме продължение на това, което те бяха направили в предучилищна възраст. Като госпожа Чомашка, и която и друга да е, всяка се е справила добре .Наистина и преходът никак не беше труден –напротив- просто беше едно продължение. Децата тръгваха подготвени. Всички посещаваха предучилищна. Тогава съотношението българчета и деца от ромски произход беше едно на десет или две на десет. Но сме имали и по десет деца от ромски произход, които изобщо ние, учителите, не разделяхме от другите деца, пък и те изобщо не са се чувствали по-различни от другите деца. Имаше деца, които знаят повече от децата от неромски произход. Наистина съвсем искрено го споделям това и сега точно тези деца, когато ни срещнат случайно по улицата, никога не ни подминават и да се направят, че не са ни видели. Поздравяват ни и то с усмивка и с гордост, че са били наши ученици.

Имате ли ученици за които често се сещате? Някой от тях стана ли ли са известни личности, лекари, учители?

Да, разбира се! Имам от различните випуски лекари. Като да кажем дъщерята на госпожа Лулова. Тя е много голям специалист и то в две специалности, доколкото знам. Имам и завършили инженери, колежки учителки имам и мисля, че това е достатъчно. Имам ученици, които са се пръснали по целия свят. Дори сега 71 випуск подготвят среща, която ще направим това лято, не знам още датата, защото има хора, които работят в чужбина и изчакват да се приберат някой от тях, за да се съберем и да се видим отново. Има много такива които са завършили висше образование, които са станали лекари, инженери, учители, агрономи- всякакви. И всички са много достойни в работата, която вършат. Просто това поколение, което ние сме обучавали, аз се радвам, че съм била част от хората, които са дали възпитанието му, отношението към живота, труда, към другите хора и всичко останало в живота. Много достойни деца, много достойни. Няма ученик, който е бил мой ученик ,и аз да кажа” От този човек нищо не става, срамувам се!”. Нямам такъв ученик, на когото съм преподавала, напротив точно обратното.

Гордея се , че са били мои ученици! Благодаря им , че обогатиха и мен самата като човек!