"Рицари и вълци" ISBN 978-954-690-028-9

I. 30 май 1219 г. Искърското дефиле

Слънцето вече клонеше зад Понора, багрейки с последните си лъчи върховете на дърветата и възправените нагоре стръмни стени на скалите.

Долу - където бучаха водите на Истъра - вече бе паднала сянка, която с настъпването на вечерта, пълзеше все по-нагоре, поглъщайки местата, където доскоро бе властвал деня. А сега стинеха в мрака й...

Сент Бьов въздъхна. Гледката бе величествена и красива, но дива за него и лишена от мекотата на родните хълмове, простиращи се около замъка му във Франция... Навярно в този момент те също се къпеха - като разлюляно зелено море - в блясъка на залеза.

Мъката по родината отново се надигна в него и той стисна зъби, за да я прокуди!

За сетен път прокле деня, в който даде обет на Балдуин Фландърски и го последва към Светите земи.

Сега тези планини и проходи бяха неговият дом! А неговият нов обет го бе направил васал на българския владетел...

Отсреща заблестяха светлините на огньовете, които стражите на прохода палеха по заслоните в скалите.

Първите звезди вече поглеждаха отгоре, а лунният диск, пълен и кървав, се надигаше над Ржана...

Шум от нечии стъпки сепнаха Сент Бьов в унеса му... От тъмнината на пътеката изплува силуетът на Анри - верния му оръженосец.

- Готови сме, сир. Мъжете са въоръжени и очакват вашите заповеди!...

Френската реч и познатият глас на бойния му другар, го накараха да се почувства по-добре, връщайки го към мисълта за това, което им предстоеше тази нощ...

Сент Бьов пое дълбоко хладния планински въздух, пропит с аромата на треви и билки, и пое към крепостта, следван от Анри.

- Пристигна ли свещеник?

- Да, сир. Сам игуменът на манастира с двама монаси.

В двора на крепостта ги чакаше отряд въоръжени и облечени с доспехи мъже. Държаха за поводите вече нетърпеливите конете. Факлите по стените хвърляха по тях неспокойни отблясъци, борещи се с тъмнината на настъпващата нощ.

Недалеч стояха тримата монаси, облечени в тъмни плащеници и с тояги в ръцете. Дългата посивяла брада на единия и тежкият кръст, висящ на гърдите, издаваха сана му - това бе отец Михаил, игуменът на Седмопрестолния манастир.

Тримата се поклониха, щом Сент Бьов ги доближи.

- Добре дошъл, отче! - поздрави ги той на завален български.

Въпреки изминалите години в българските земи, този език си оставаше за него труден и непонятен.

- Да ти дарува Бог добро, господарю - отвърна игуменът, - и сила за правото дело, с което си се захванал.

- Да, тази нощ ще имам нужда от Неговата помощ - повече от всеки друг път!

Сент Бьов се качи на коня си, който Анри бе довел.

- На конете, приятели мои! Път ни чака, трябва да стигнем отсреща още в среднощ... Бъдете тихи, Вълците не бива да ни усетят!

Скоро тишината на нощта заглуши дрънкането на доспехи с оръжие и тропота на копита по стръмния друм от крепостта към пролома...

Първите слънчеви лъчи огряха короните на по-високите дървета.

Денят се пробуждаше сред многогласния пролетен хор на планината. Но той не радваше Сент Бьов в този момент!

Погледът му шареше по горската поляна, до която го бяха довели.

Навред лежаха - окървавени, безжизнени и разпилени - телата на хората му!...

Среднощната му победа бе твърде горчива!

От другия край през дърветата се провря с коня си Анри. Без шлем, с мръсни, окървавени доспехи и уморено лице, той се приближи и поклони на господаря си.

- Успяхме, сир! Заловихме ги и тримата! Намерихме и входа на пещерата...

- А идолът?!

- И него... Бил вътре, в каменен олтар... Историите са били верни, сир... Повече от половината ми бойци са мъртви, а онези нямат и драскотина - чак по изгрев успяхме да им надделеем... като побягнаха да се скрият към пещерата си... а вътре в нея... мъжете се кълнат, че не са виждали толкова несметни богатства в живота си... Но, сир... били сме предадени, те знаеха, че идваме и ни нападнаха първи! Някой от Седмината наистина е подкрепял езичниците...

Кръв нахлу в лицето на Сент Бьов!

Със седемте боляри, владеещи местните поселища, имаше проблеми още откак пристигна в тези земи! Но предателство - и то в съюз с Вълците - това не го бе очаквал!

А само седмината и игуменът знаеха какво е намислено...

- Заведи ме, Анри!

Оръженосецът се поклони отново и обърна коня си.

Сент Бьов го последва. Тъмни мисли булеха челото му...

Бяха се разделили на отряди в полунощ и завардили подстъпите на стария римски път. Следваха търговци, чийто керван бе потеглил вчера по обяд...

Трябваше да издебнат и устроят засада на разбойниците, преди да ги нападнат, а излиза, че хората му са били изненадани...

Тясната пътека през гората ги изведе от гъсталака до надвиснали отвесни скали. Пътеката се прилепяше до тях и лъкатушеше в завой зад канарите.

Оставиха конете и продължиха пеш.

След още един завой сред скалите се видя проход. През него се навлизаше към малка камениста площадка, оградена с отвесни и надвиснали каменни стени.

Щом подминаха скалистия ръб и гъсталака на входа, пред очите им се откри площадката.

II. 31 май 1219 г. Искърското дефиле

Тримата мъже лежаха, проснати на земята. Бяха вързани здраво един за друг и затискани от наобиколилите ги войници, които опираха в тях извадени мечове. Недалеч двама от свещениците бяха сключили ръце и шепнеха тихо молитви.

Заловените отправиха яростни погледи към новодошлите. Войниците отдадоха чест.

Сент Бьов огледа пленниците.

Бяха странни, брадати и диви мъже, облечени в тъмни, подгизнали от пот и кръв дрехи. На раменете на всеки един от тях бе наметната кожа от вълк, закопчана през гърдите със златна тока.

“Значи това бяха людете, които толкова години са всявали ужас с безчинствата си сред местните и друмите по тези земи?!”

Трите Вълка!

Още с идването си в тези планини бе чул легенди за тях... Разказваха, че са езичници, почитащи вече потънал в забвение култ, на който са били подвластни още людете, живели по тези земи, преди идването на римляни и българи!... Мъже, почитащи древни царе-вълци, останали диви и неприели Христа и спасителния му кръст... А всеки, посветен на ереста им, живеел неестествено дълъг живот...

Получовеци-полузверове!

А идолите им се къпели в кръв и богатства...

Говореха още, че пълнолунието ги пазело от оръжие и смърт - затова нападали по пълен месец... Вярно ли бе това? По тримата наистина не се виждаше и драскотина, а кръвта, с която бяха оплискани - тя явно не бе тяхна...

Сент Бьов с покруса си спомни гледката на поляната, от която идваше...

От тъмния проход на пещерата в дъното се разнесоха викове на ужас. От мрака й изплува монах с ужасено лице. След него тичаха войници.

- Какво става, за Бога! Успокойте се! - извика Сент Бьов и застана на пътя им.

- Господарю, проклятието! Бернар и Жан... вътре са... О-о -о...

С разтреперани гласове - войниците на френски, а монахът на български - вкупом описаха ужасяваща сцена - претърсвали пещерата от сутринта, а докато били вътре, на всички, които пипали съкровищата, им станало лошо. Започнали да посиняват и да се гърчат, а от устите им избила пяна...

Зловещи усмивки заиграха по лицата на пленените!

- Бойте се, всеки, влязъл в бърлогата ни, смъртта ще го застигне бързо! - изграчи единият.

Войниците се спогледаха уплашено, а монахът, излязъл от пещерата, захлипа...

- Тихо! - Сент Бьов вдигна властно ръката си. - Анри, ела с мен, останалите чакайте тук! Пазете зорко пленниците и не бойте се от тях, те са хора като всички ни!

- Господарю, не влизайте там, моля ви... Нека вляза с другиго! - зашепна тихо Анри.

- Анри... - Сент Бьов сложи ръка на рамото на приятеля си, - редом с теб не ме е страх да сляза и в Ада! Ела...

Думите на рицаря накараха Анри да забрави умора и страх - той твърдо закрачи до него към мрака на подземието...

Запалиха отново захвърлените на земята факли. Стъпките им отекнаха навътре в хладната тъмнина на пещерата...

- Гледай къде стъпваш, Анри! Сигурно има капани!...

Тесният проход ги водеше надолу - все по-навътре под земята. Постепенно тунелът зави настрани и започна да се разширява, след което достигна висока и доста дълга пещерна зала...

Гледката в пещерата смая Сент Бьов!

Бе виждал съкровища на венецианците... Бе влизал и в хазната на двореца на Константинопол, след като превзеха града!...

Но да види такива несметни богатства тук - в тази пещера, сред дивите скали на Понор - това поразяваше всяко въображение...

По каменния под на просторната зала стояха големи купове от ценности, които блестяха на танцуващия пламък от факлите. Полузарити в най-различни монети, стърчаха изящни купи и потири, статуетки и богато украсени оръжия...

Златни идоли на стари, вече забравени богове, съжителстваха с тежки кръстове, посипани с искрящи камъни...

Това съкровище бе трупано тук от векове - пренасяно от хора в различни епохи.. Свързани в едно - че са минали по древния път... и са станали плячка на Вълците!

До купа и покрай стените намериха сгърчени телата на войниците.

Сент Бьов се наведе към тях, осветявайки ги с огъня.

- Това място и това злато наистина са прокълнати, Анри! Смъртта витае около нас! Нека не пипаме нищо...

Внимателно заобиколиха купа от ценности.

По-навътре откриха постели от кожи, съдове и стомни. Подземен извор правеше малко езеро близо до стената.

- Вижте, сир! Идолът...

Сент Бьов погледна натам, където сочеше оръженосеца.

В отсрещната стена беше изсечена груба ниша. В нея стоеше фигура, чийто матов блясък на светлината на факлите, подсказваше, че е от злато... В подножието й имаше нещо като олтар, опушен, потъмнял и опръскан с тъмни петна...

Сент-Бьов потръпна. Щом ги доближи, до ноздрите му достигна миризма на засъхнала кръв...

- Хайде, Анри. Да се махаме оттук...

Слънцето беше високо в небето. От напечените скали се вдигаше зной, който усилваше още повече горещината на деня.

Още двама погинаха в скрити капани из пещерата...

Но вече знаеха, че няма друг вход, освен този, през който бяха влезли...

Ако се вярваше на легендите, не трябваше просто да убият Вълците, защото злото в тях, освободено от телата им, можело да се всели в някого от околните!...

Макар и да не вярваше особено в това, Сент Бьов реши все пак да не рискува - а и да накаже жестоко злосторниците...

Завлякоха ги навътре и ги хвърлиха в пещерата - до съкровищата им... А после войниците започнаха да затрупват входа с камъни и да го зазидват.

Сент Бьов стоеше наблизо и гледаше как работят.

Към него се доближи Анри. Лицето му бе побледняло. Застана до рицаря и тихо прошепна:

- Бяха спокойни и ни се подиграваха, сир... Докато не видяха празната ниша... тогава като че обезумяха... крещяха и се бореха - едвам ги удържахме! Преди да ги оставим, единият ме погледна в очите и рече: “Ще се върнем за вас!”

III. 18 юни 2008 г. Искърското дефиле

- Бате, това е мястото, бе - нема грешка...

- Я дай пак да четеме!...

Силуетите затулиха газовия фенер. Зашумя хартия, увита във вестник.

- Ето картата! И преписаното... “...Вълчан войвода в лето 1819 по светите празници ни откри големи римски богатства. Мястото е над Искъра на високото. Сички ни закле кръвно та живи да ни дерат турците нищо да не отървем. Клетвата е голяма. Влязахме и с наши очи видяхме купища злато. Тука оставихме при римските и наште. Вълчан войвода извика - Днеска България има злато, ала няма свобода. Дано Бог бъде милостив да помогне, та честен българин тия пари да найде, и умен да е, та тайните да разгадай. Че много са римските пари, ала силни отрови и страшни секрети ги вардят. Нищо не барай. Наши трима другари умряха. Отровиха се. Погребахме ги до местото. Ще вървиш напреде по римския път и сетне ще се отделиш от него и ще поемеш по пътеката къде високото. Отстрана на тази пътека има канара, а насетне надвисва над тебе. Нишан има там, змии вплетени. Откъде скалите ще се види цепнатина, дето е много дълга, и края на тази цепнатина прави една лула и там е затрупано с много големи камъни, трошляк, земя и много сгурия. Кат се разчисти, ще се видят големите каменни плочи, дето затварят входа за подземието. Ще вървиш още...”

- Ш-ш-т, иде некой...

Изтрополяха ритнати камъни - отгоре се спуснаха две тъмни сенки...

- Ей, какво светите тука, бре! Цел Бов ще ви види...

- Четем пак - дали е тука местото...

- Че къде да е, бре... втора седмица камъни вадим оттам... кой ще ги тури за нищо!? Знак имаше!... И до нишана е близо - дето го гръмнаха тия от Кумак - да се не види!...

- Айде стига приказки! - намеси се друга от сенките. - Хващайте кирките и тихо там - да се не продъни пустото!...

Сенките се спуснаха покрай скалите. Скоро се чуха удари на желязо в камъните... В мрака политнаха искри.

Нагоре се издигаха тъмните стени на скалите, увенчани с трептящи на тихия вятър корони от храсти и дървета, незнайно как впити в камъка...

Някъде долу ечеше влак, минаващ покрай Искъра, а по-нататък светеха - далечни и ярки, пръснати като със замах - светлините на околните села по склоновете на Издримец...

Отгоре му - сред рехавите облаци - пълната луна изгряваше бавно, карайки звездите наоколо й да бледнеят...

Чу се тихо възклицание и ударите замряха.

Изтрополиха камъни, избутани на ръка. Мъжете се скупчиха над разчистеното...

На притулената светлина на фенера зейна дупка, открила се сред скалите.

Бавно и предпазливо пламъкът запълзя наоколо, после се люшна навътре в дупката, последван от четири фигури...

Скоро светлината изчезна и настана тишина.

Мина време.

Някъде изкряка нощна птица...

И тогава настана смут!

Чу се силен шум от ронени камъни и от мрака на пролуката изскочи човек. С глухи ридания той се хвърли в тъмнината на пътеката... Тичаше като луд напред и като че не усещаше шибащите го клони на дърветата...

Дивият му бяг скоро се стопи в гората...

Настана пак тишина, но сега тя бе някак зловеща.

Нещо беше станало!

Нещо, по-тъмно от нощната тъмнина, се бе пробудило и пълзеше в сенките наоколо... и ги правеше черни и страшни...

IV. 05 юли 2008 г. Искърското дефиле

Пълната маршрутка пъплеше по острите завои към височината.

Ръмженето на мотора се сливаше с гласовете на хората вътре, които сякаш говореха едновременно и се надвикваха един друг, без някой някого да слуша. Пъстрото множество залиташе на всички посоки, сграбчено от центробежните сили в колата, мятаща се по стръмните завои.

Къщите на Церово и Бов ставаха все по-малки, като детски играчки, разхвърляни около Искъра. Успоредно с него през дефилето се виеха жп-линията и пътят за Мездра.

Неусетно отстрани зейнаха пропасти, а отгоре се надвесиха обрасли скали...

Отсреща се откри панорама от върхове, над които безспорен властелин бе Издримец...

Пъстрият калейдоскоп от скали, дървета и поляни, сменящ се през прозореца, беше толкова магичен, че Ирина бе забравила къде се намира!... Вперила очи навън, тя седеше, глуха за шумната навалица, която я ограждаше...

Първите къщи от махалата преди селото я сепнаха като от сън...

Спомни си разговора от вчера, когато Професора й се бе обадил - за пръв път от толкова време...

- Къде е моята любима студентка! - бе казал той, а тя позна веднага гласа му.

- Професоре, как се радвам да ви чуя! Къде изчезнахте толкова време?! Още ли живеете в Своге?...

Няма по-хубаво нещо от сърдечен разговор със стар приятел...

Накрая той й бе казал:

- Рени, знам, че събираш истории за своята книга - която, убеден съм, ще бъде най-добрата в областта на антропологията и фолклора за Софийска област... Разходи се този уикенд до село Заселе, след Своге - в махалата преди селото... Това е райско кътче по Искърското дефиле... знам, че ще се влюбиш в него! Напоследък, обаче, там са се случили неща, които - сигурен съм - ще те заинтригуват... Потърси Ценка от “Шавалците”, тя знае - казал съм й, че ще я потърсиш - ще ти разправи всичко...

Ценка беше жизнена бабичка, която трудно спираше на едно място - все шеташе нещо в стаята!

Рени пиеше направеното й кафе и чакаше бабата най-накрая да седне и да почне разказа си. На масата бе поставила малък диктофон.

- Па що да ти кажа, дъще - започна бабата, когато най-после седна, - много неща се случиха наскоро тъдява... Нещо лошо сме събудили по тия земи... Ей го, Еньов ден мина, брахме билки - уж биле за лек, а то - все горчиво и отровно излезе - сито почерне! Не за лек, а за прокоба... изгорихме го... Сестрата на Мика оня ден замръкнала до гробищата, ей там са те - каде водопадо отгоре - тръгнала да се прибира и що да види - по пътеката вървят хора! Решила - туристи окъснели идат. Ама ония, в странни дрехи, вървят бавно... А единио свири - като на кавал! Уплашила се жената, турила кръст и ония - дим да ги нема! На местото им - черни кучета, облещили очи... Едно се спуснало каде нея... па като побегне, прибрала се ни жива, ни умрела... на легло е още... Добре се е прекръстила, че инак ако я беха наближили...

Бабата помълча малко и пак поде:

- Ох, чедо-о... вечер страшно стана. Отдоле, каде скалите - плач и стенания се чуят... Кат че малко дете плаче - ама де ще идеш да видиш що е! Зло е дошло, дъще...

- И откъде, според теб, идват тези неща, бабо Ценке?

Бабичката замълча, после се надвеси над масата и зашепна, като да не я чуе друг:

- Разправят, че имане е открито нейде наблизо... Прокълнато имане, кърваво... Вълчово имане... черно злато е извадено... Змиите са разплели... Съседите разправят, че са видели наоколо да броди старец - непознат - едноок бил... Вълци са чути да вият по Була и Каишов връх - посред лято е сега, не е на добро туй...

По стъклото на прозореца бръмчеше муха. Бабата прошепна още по-тихо:

- Казват още - едни момчета ги занемало отскоро, не ги били виждали вече втора неделя. Ходеха, та ровеха по нощите от години... имане диреха, все за нишани прикажеха... Братя са двама от тях, тукашни. Другите са от Зимевица. Разправят - заминали били нанекъде уж... ама я не вервам... Лошо е дошло, дъще... и сака да се поправи, инак и по-лошо ще стане...

V. 23 август 2008 г. София

Телефонът завибрира неприятно на нощното шкафче. Водейки се по слабата му светлина, мъжът го взе в просъница и сложи на ухото.

- Слушам...

- Колега, имаме сериозен случай в “Лозенец”. Началството разпореди да те викнем теб...

Гласът на дежурния беше противно бодър. Мъжът изпъшка недоволно.

- Дай ми адреса...

Мястото на произшествието се познаваше лесно - винаги има спряла патрулна кола отпред... А сега пред новата на вид кооперация бе паркирана и колата на дежурната групата по огледи. Мъжът се намръщи още повече.

Няма по-неприятно нещо от това, да търсиш свидетели, които да присъстват на огледа. Особено през нощта...

На входа стояха двама униформени - млади момчета от патрула. Погледнаха служебната му карта и направиха път. Горе на етажа се ширеше обичайната суматоха. Експертите работеха под погледите на двама съседи - чорлави и сънени.

“Поемните лица”.

Встрани стояха още двама и тихо говореха. Щом го видяха, единият тръгна към него.

- Инспектор Неев?

- Същият...

- Аз съм Костов от “тежката” група. Дежурният ни каза, че ще дойдете...

- Какво е станало?

- Нападнат е собственикът на жилището - Боян Петров Стойчев, на 53 години. Богат човек, колекционер - има цял куп експонати, като в музей - такива работи... Живее сам. Много е зле, бит е почти до смърт! Откараха го малко преди да дойдете с линейка в “Пирогов”... Не е контактен. Не е ясно как са проникнали нападателите му в апартамента. До момента не открихме следи от взлом... Врати и прозорци, всичко е било затворено... Няма и следи, само кръв - от пострадалия...

- Кой се е обадил в полицията?

- Приятел на бития - Костов погледна в тефтерчето в ръката си, - Петър Шишков, 47-ми набор - бил му се обадил, преди да припадне - по мобилния! Той е отворил вратата на жилището - докарали са го от тях, че имал ключ... Първоначално, когато патрулът е дошъл, вратата е била заключена. Експертите намериха после ключовете на бития - на шкафче в коридора. Проверихме вече, действително на телефона на Шишков има повикване от потърпевшия! Веднага след това пък той се е обадил на 166...

- Явно му е много близък - има ключ от тук, потърпевшият първо на него звъни, не на 166 или на Бърза помощ... Интересно... Къде е той?

- В една от стаите, където приключиха с огледа... дознателят го разпитва...

- Ще говоря с него после... Знае ли се какво е взето?

- Не. А според свидетеля - нищо - доколкото бил запознат с жилището!...

- Нищо ли?!

- Нищо! Вътре има каса - пълно е с пари и антики. И е с ключа на нея... Другаде не съм виждал толкова старинни монети на едно място, май и в музея няма...

- А кой друг има ключ - има ли близки, роднини?

- Дъщеря - в чужбина живеела, със семейството си - във Франция. Майката е починала отдавна... За друг ключ засега не знаем... Да отидем при дознателя, ако искате - може да е свършил вече - ако има нещо ново от разпита...

Макар огледът да бе свършил, Неев инстинктивно пъхна ръце в джобовете си преди да влезе. Имаше този навик, създаден от годините - да не пипне, без да иска, някъде и да остави своя следа на местопроизшествието. По мраморния под в коридора тъмнееха, пръснати, засъхнали ръждиви капки.

“Кръв!”

Неев ги заобиколи.

Въпреки че бе разхвърлян, апартаментът лъхаше на лукс и пари. Обзавеждането бе като пренесено от някой европейски замък. Сред картините по стените, в средата на хола се открояваше стара карта, сложена в богато украсена рамка. По нея имаше драскулки и надписи, каквито Неев бе виждал по иконите в черквите.

- Това пък какво ли е? - Костов се приближи до картата, сричайки написаното.

- Карта на “Общата Маара” - каза някой зад тях.

Неев се обърна.

На вратата стоеше старче с козя брадичка, бяла като косата му. Въпреки сухата и прегърбена фигура, очите му бяха все още живи и с почти младежки поглед зад дебелите стъкла на очилата.

До него, подреждайки в ръка наръч листи, се виждаше умореното лице на дежурния дознател, който кимна вяло на Неев.

- “Обща Мара” ли? - физиономията на Костов не бе от най-умните му в този момент...

Старецът се усмихна.

- “Маара”! Това е легендарна пещера... Там Вълчан Войвода и Поп Мартин са скрили най-голямото съкровище, за което е чувано досега... Извинете ме!... Това едва ли има значение в момента...

Лицата на присъстващите определено не предразполагаха към продължаване на темата.

- Вие сте Шишков, така ли? - Неев изпитателно оглеждаше старчето. - Кажете ми какво ви каза приятелят ви, като се обади?

- Както разказах на колегата ви - че непознати мъже са се появили в жилището му и са го пребили. Според него били трима и така и не разбрал как са влезли... Не разбрах какво са искали от него, а и той припадна - чух как изпусна телефона...

Неев се намръщи. Почти не чуваше какво обясняваше старецът...

Това му бе лошото да разпитваш след някой друг колега - свидетелят вече знаеше какво да говори! А непосредствеността на първия контакт се губеше...

Реши да отложи разговора с Шишков - а и засега писмените му показания бяха достатъчни. Пък и Костов драскаше прилежно в тефтерчето си...

- Сега е късно и сигурно сте уморен, господин Шишков! Колегите ще ви откарат у вас... Това е визитката ми. Казвам се Неев - инспектор от криминален отдел. Моля ви, като се наспите утре, тоест днес - Неев погледна часовника си, - да ми се обадите, за да се срещнем и поговорим!

- Ще бъда на ваше разположение, г-н Неев - и с каквото мога, ще помогна! Благодаря ви...

Старецът излезе заедно с колегата на Костов.

Неев прегледа протокола, снет от дознателя. Нищо, за което да се захване! Пострадалият бил тих и скромен, не парадирал с висок стандарт, не общувал с много хора... Нямал врагове и не се знаело да има - или да е имал конфликт с някого... Не дължал пари...

Същото потвърдиха и съседите от кооперацията. Те пък не били виждали непознати да обикалят по входа и не знаели дали и какви хора са идвали при пострадалия. Бил саможив. Не канел гости...

Чуден случай - с обещаващо начало...

Май нямаше какво да се прави още тук по това време. Уговориха се с Костов да се чуят в понеделник сутринта, след което Неев се качи в автомобила си и потегли.

Докато се прибираше към къщи, небето на изток започна да светлее.

VI. 25 август 2008 г. София

Цигарата догаряше, забравена в пепелника.

Неев разлистваше документите на бюрото и се мръщеше. Нищо ново не бе дошло от разговора с Шишков. Били стари приятели със Стойчев... Иманяри, историци, чак научни сътрудници! Индиана Джоунс - ама в пенсия! Запалени по стари предания и исторически артефакти...

И никакво предположение за какво е било нападението, още по-малко - какво е търсено и взето...

Дежурният от “Пирогов” пък съвсем уби илюзиите му. Стойчев бил с хематом в мозъка, множество фрактури и вътрешни кръвоизливи. Чудо било, че е още жив... Бил в кома - никакъв шанс да се добере до показания от най-важния си свидетел по случая!

Разпитани бяха всички съседи в кооперацията - нищо - ни чул, ни видял...

Нищо интересно не бе излязло и от телефона на Стойчев. Два разговора - с дъщерята във Франция и после - обаждането до Шишков. Тепърва щяха да се установяват хората, на които имаше записани номера - а те не бяха много...

Неев въздъхна. Изгаси цигарата и стана.

Началникът го чакаше за доклад.

Дано поне Костов да открие записващи камери в района на кооперацията на Стойчев...

Костов му се обади още преди обяд.

- Знаеш ли какво е казал наш информатор?! Вчера вечер, малко преди нападението, са видели Иво Трапеца - седял е в заведение на една пресечка от адреса на Стойчев! Колеги от патрула са засекли преди малко БМВ-то му... Подминал ги, опитал се да избяга, ама от караулката са го пресрещнали... Сега го водят насам, към районното! Ще се включиш ли в разпита?

- Чакай ме, идвам!

Трапеца седеше на стола си и нервничеше. Неев гледаше марковите дрехи и наглата му физиономия. Иво беше стар познайник на полицията - крадеше от апартаменти от малък. Разбиваше каси, а и се катереше през прозорците на жилищата... Досието му бе дълго и пъстро, но делата му в съда се брояха на пръсти, а нямаше и нито една присъда, влязла в сила до момента... Очите му светеха и играеха по стаята.

“Май е прекалил с кокаина!”

На Костов не бе казал нищо. Беше вдигнал скандал още при задържането - не било незаконно да ходи по заведения, имал си права и т.н... Да, не бил спрял на колегите, не ги бил видял, ама кво - сигурно пак пари щели да му искат...

Костов излезе по друга работа и сега в стаята останаха само двамата.

- Хайде да поговорим, а?! - започна Неев...

- Виж, пич, нема за кво да говорим! Немаш право да ме държиш! Плащам си на когото трябва и където трябва - и то нависоко - не можеш да ме пипнеш! Най-много да ме държиш двайсе и четири часа и т’ва е... Адвокатът ми вече прави квото трябва... а още утре съм във военна прокуратура - да пусна жалба срещу вас! Т’ва е...

Неев запали цигара и се облегна назад на стола. Изпусна дима към тавана...

- И сега, като ме стресира достатъчно и вече знам какво малко и нищожно полицайче съм аз и колко страшен и недосегаем тип си ти... може ли все пак да поговорим? Само на приятни теми, обещавам...

Трапеца спря да мърда с крака и го изгледа. После изведнъж се ухили.

- Готин си! Хареса ми - мъжкар си... Гле’й ся - не съм вашият човек! Бех там, верно, имах си работа, ако щеш и гадже съм чакал... Ама в тоя кериз ме нема, не ме слагай зорлем! Имаш ми досието, не съм пребивал човек досега!...

- Е, винаги има първи път... а и с тая дрога!...

- Тц... Нема ме в тоя филм! Ама щот’ си харабия, ще ти шушна нещо... Пък ти - квот’ искаш прави... Две-три седмици вече бръмчат по София нек’ви селяни - от Дефилето некъде били, Свогенско... Трима са, с черно Ауди, селски номер... Големи селяни, все със слънчеви очила ходели, гъзарите... Жени, дрога, пиене по кръчмите - немат насита - като че наваксват за сто години поне! Пари имат, едни братоци се кълнат, че злато са превъртели - старо злато, римско! И все разпитвали за иманяри и такива, дето държат стари ценности...

Неев наостри уши. Трима души, питали за иманяри! Лъжеше ли го Трапеца, или това бе първата “следа” досега по случая?...

Костов влезе в стаята и Трапеца млъкна. Неев стана. Знаеше, че няма да научи нищо повече. А и бе чул достатъчно... Засега!

VII. 25 август 2008 г. София

Дали Трапеца бе казал истината? Този въпрос глождеше съзнанието на Неев, докато пътуваше към дирекцията... Имаше ли нещо вярно в казаното или бе говорил празни приказки? Неев знаеше, че на такива хора не може да се разчита... Те биха ти казали истината само ако е в техен интерес! Значи трябваше да се запита - имаше ли интерес Трапеца да сподели тази информация и ако да - то какъв е той? Може би просто бе хвърлил прах в очите, за да го оставят на мира... Или искаше да изчисти конкурентна банда, а защо не и да оневини и измъкне самия себе си от играта?!...

Въпросите бяха много, а отговорите хич ги нямаше!

Време беше за един телефонен разговор... Разговор с някой, на когото наистина можеше да се вярва!...

- Кажи, мойто момче, какво си се присетил за старото пенсионирано ченге?!

Неев усети приятно чувство, породено от добре познатия му глас... Някога този човек го бе учил на занаят. И смяташе, че добре си е свършил работата!

- Имам нужда от твоите знания! Кажи ми, моля те, знаеш ли за група от Искърското дефиле - може би от Своге... Правят грабежи от жилища, вероятно влизат през прозорците! Търсят информация и нападат иманяри... А може би и самите те да са такива...

- Хм-м... За катерачи по апартаменти и грабежари, помня, имаше група от Враца - бая золуми правеха едно време! Ама от Своге.... В София има свогенска група, ама те се занимават с охрана - пазят клубове с проститутки по центъра. Шефът им беше разбран човек.

- Знаеш ли адрес на някой от тях?

- Охо-о... тази информация ще ти струва шише със златисто съдържание и доста време в отбраната ми компания! Че и двойна полза ще имаш от нея! Приготви си обаче яки презервативи...

- Ха, ха!... Знаеш, че не си падам по платената любов! Ще се задоволя с чисто професионален интерес!...

- Брей, стиснат човек, все на аванта търси... Айде, пиши, намерих адреса - добре, че са старите ми тефтери... И не ме забравяй, де, обаждай се по-често...

Неев записа адреса на лист и стана.

Време бе за една “любовна” авантюра...

Апартаментът беше със старо обзавеждане. Вътре като че всичко лепнеше - мръсно и износено от дълга употреба. Такава изглеждаше и жената, която изплува от сумрака на приглушеното осветление... Беше мургава, облечена в нощница, с наметнат отгоре й пеньоар.

- Ела, господине, да си избереш момиче, имаме ги все хубави...

- В момента повече ме интересуват мъжете тук...

- Ау-у, как така бе, да не си педал?!

- Нещо подобно - ченге съм! Извикай охраната ви, искам да го питам нещо!

В жилището настана суматоха. Две-три глави се показаха от вратите и го стрелнаха с поглед, в който имаше нещо средно между любопитство и прелъстяване. От вътрешността се появи яко момче с гола глава, което, явно смутено от появата му, започна да мънка - с какво да помогнел...

- Хващай телефона, приятелче, искам да се видя с шефа ти! Ще го изчакам навън - и Неев побърза да излезе от жилището.

Когато вратата хлопна зад него, мръсният софийски въздух в този миг му се видя свеж и приятен.

Шефът дойде след петнайсетина минути. Беше с черен Мерцедес, който изглеждаше доста по-чист от бизнеса му... Но наистина бе разбран!

- Не знам нищо за тези - каза той, след като Неев спря да говори. - Със сигурност не са от моите момчета. Всичките сме от Своге и се познаваме... Но ще разпитам и науча ли нещо, ще ти се обадя веднага... Обещавам! Да почерпя едно момиче?

- Не, благодаря, желанието ти ми стига...

Резултатът дойде още същата вечер - обадиха се по мобилния му телефон. Да, имало такава група - виждали ги били в Своге. Но не били от града, а някъде от околните села. Местни иманяри. Едва ли в полицията там ги знаели. Ако искал да научи повече, в Своге живеел един професор - Иван Дражев. Било му хоби да се занимава с местните истории и легенди - познавал се с иманярите в района... Ще му изпратят с СМС адреса и телефона на човека. Много вероятно е да ги познавал. С друго можело ли да бъдат полезни?

- Не, благодаря - това е достатъчно!...

В тази професия се случваше много рядко, но в този момент Неев се почувства доволен от себе си.

VIII. 26 август 2008 г. София

Началникът не обичаше Неев. Неев също не го харесваше.

Двамата бяха коренно различни - и като хора, и като професионалисти. И макар някъде дълбоко в себе си да се уважаваха, неприязънта избиваше по-често на повърхността в отношенията им... В своята работа Неев залагаше на инстинкта, логиката и вътрешното си убеждение. Затова и действаше по-често по усет - може би под напора на онова вътрешно усещане, което би могло да се нарече от едни талант, а от други късмет, но е било ценено у старите криминалисти, които, надушвайки следа, са тръгвали по нея като хрътки и не са я пускали, докато не разплетат случая...

Обратно - началникът му бе човек на схемата, на спазването на дадени и строго определени правила и ред. Може би, като човек без излишно въображение, той подреждаше света около себе си в ясен и законоустановен ред и търсеше резултата като следствие от един извършен по определени норми труд - независимо от силите и средствата, които се хвърляха, понякога - според Неев - напълно излишно...

В общата схема, за началника си Неев бе една неподредена единица, трудно контролируема и - което бе най-лошо - със собствено мнение! За Неев пък той бе човек на схемата и сухар, с модел на работа повече прилягащ на деловодител, отколкото на криминалист... Въпреки това двамата се търпяха - доколкото можеха. Неев - защото се чувстваше на мястото си в отдела, а началникът - защото Неев бе от резултатните му работници...

А може би - без да подозират - по някакъв начин и двамата се допълваха взаимно и правеха работата си по-ефективна...

Сега обаче конфликтът бе отново на лице. Неев бе поискал да отиде до Своге, за да продължи работа по следата, колкото и бледа да бе тя за момента.

- Не! - Началникът бе категоричен. - Ще направиш връзка с колегите в Своге! Нека те се размърдат малко! Ти имаш тук достатъчно друга работа! Чакам доклада ти от проверките за установените лица по телефоните на жертвата! Искам проверки на всички офиси и фирми в района - не само за камери - искам да се разговаря с всички служители! Може някой нещо да е видял... Да се разпитат още веднъж и съседите от кооперацията - може да се е присетят нещо допълнително! Досега е говорено само с един човек от криминалния контингент - бил казал нещо и хайде - юруш да проверяваме!... Искам с колегите от районното да се доведат всички лица от контингента, извършващи престъпления по подобен начин в района! Свържи се с “Пирогов” - може да има промяна в състоянието на потърпевшия! Искам...

Неев отдавна не слушаше... Гледаше някъде навън.

Вече в стаята си, изля гнева на документите по бюрото си...

Но колкото и да ги хвърляше, работата трябваше да бъде свършена. Примирен, Неев изпъшка и запали цигара. В този момент телефонът иззвъня. Беше началникът:

- Вземай някого с теб и тръгвай - има подобен на твоя случай в жилище в квартал “Изток”... Само че този път собственикът е убит! Запознай се с обстановката и ми докладвай оттам...

Трупът лежеше в хола върху стар овехтял килим. Беше възрастен мъж с къса побеляла коса. От лицето не бе останало много, за да се види изражението му. Върху избелелите шарки на килима сега имаше нови - нанесени със замах, ръждивокафяви пръски от боя, която мухите в стаята явно харесваха.

Неев огледа жилището. Апартамент-ателие, на последния етаж на кооперацията с, общо взето, спартанска обстановка... Малко мебели - стилни, наистина, но доста овехтели. Нищо повече от нужното на един самотен мъж...

Кабинетът обаче бе нещо друго! Макар и огромно, бюрото не смогваше да побере книгите и листите по него... Дори стаята не смогваше да вмести книгите - те бяха на библиотеки и рафтове, стигащи до самия таван. Опасваха стените от всички страни и едвам оставяха място за малък прозорец, гледащ към вътрешния двор на кооперацията. Книги имаше и по пода на кабинета. И върху касата... Тя стоеше отворена. Повечето от нещата, които вероятно са били вътре, сега бяха пръснати наоколо - разпилени монетници, снимки и документи. Имаше и пари.

Който бе ровил в тази каса, явно не е търсил тях или монетите...

“Шантава работа!”...

Неев се дръпна назад, за да не пречи на експертите и съдебния лекар. В кухнята разпитваха сина на жертвата - мъж на около 40 години, добре облечен, със зачервени очи и бледо лице...

Заслуша се в показанията му: Баща му - Иван Борисов Велев, живеел сам. Занимавал се с история. Известен в средите си. На 67 години, вдовец. Нямал врагове. Не се занимавал с бизнес. Увличал се по нумизматика. Иманярство ли? Не, не знаел да се е занимавал с такова нещо... Не били много близки, но гледал поне веднъж в седмицата да го навестява... За последно го видял в петък - бил добре. Не споменал да има проблеми. Онзи ден се чули по телефона - нищо особено - “Как си? Добре съм”...

...Сутринта минал да го види. Не отговорил на телефона, не отворил на позвъняването... Вратата била заключена. Върнал се до вкъщи, за да вземе ключ, отворил жилището и намерил баща си... Нямал представа какво е търсено и какво липсвало. Може би стари документи, които баща му държал в сейфа...

От входната врата тихо влезе униформен полицай. Приближи към Неев и прошепна:

- Господин инспектор, намерихме свидетел - комшийка от долния етаж...

Комшийката беше от онези бабички-клюкарки, от които има във всяка една кооперация. Те знаеха всичко, виждаха всичко и за всичко имаха мнение... Понякога да попаднеш на такава беше безценно - за десетина минути се събираше информация, каквато и оперативните служби по проучване не биха ти дали!... В друг случай пък те обременяваха с толкова излишни приказки и конспиративни теории, извадени от сюжета на “Дързост и красота”, че през цялото време се чудиш как да се отървеш и да избягаш, а накрая си тръгваш с усещането, че си смазан от излелия се словесен поток върху теб...

Този път госпожа Дюлгерска беше ценна за разследването - тя наистина знаеше всичко за всеки от живущите в кооперацията... освен каквото и да е за саможивия й съсед Велев! Човек можеше да си представи колко е било подразнено любопитството й, когато е видяла непознати мъже на етажа му, докато извеждала сутринта кученцето на разходка... “Кученцето” беше нещо като проснат на пода дебел и проскубан мях, от който стърчаха опашка и тънки къси крачета. Мехът хрипаше тежко и се опитваше да лае, но последното определено не му се отдаваше...

Неев реши да не рискува в определянето на породата му. Униформеният колега успя да го прескочи и се обърна към стопанката, която седеше на стол в кухнята, с ръка на гърдите и поглед, от който би могло да се помисли, че тя е жертвата...

- Госпожо Дюлгерска, моля, разкажете на колегата това, което казахте на мен!...

- О-ох, душице, какво да ти кажа - стари хора сме, страх ни е за живота вече, какво ли не става по София сега... Човек и в дома си не може да бъде спокоен...

След като изчакаха търпеливо да свърши встъплението, поднесено от Дюлгерска с изискан артистизъм на кореняк-софиянка, Неев накрая чу това, което го интересуваше: рано сутринта - на развиделяване, трима мъже слезли по стълбите от етажа на Велев. Там нямало друго жилище, освен неговото - учудила се, защото освен сина му, други хора не била виждала да идват при него... Не можела да ги опише, защото се уплашила много и се скрила в жилището си, не видяла накъде били отишли... Още била уплашена, кръвното й било до небето...

- Единият, душице, ме погледна... Тия очи нема да ги забравя, докат’ съм жива, да знаеш!... Все едно не жив човек те гледа, ами маска - без душа, черни и празни такива...

Всички усилия да се изкопчи нещо повече от старицата, като описание на лицето на човека - освен за очите - останаха без резултат...

Неев се разбра с колегите жената да се разпита в районното и да й покажат снимки на хора от контингента, съзнавайки напълно, че това няма да доведе до нищо, след което се дръпна настрани и набра номера на началника, за да докладва...

IХ. 27 август 2008 г. София

Докладът по аутопсията още не бе готов. Неофициално му казаха, че трупът е с множество травми - външни и вътрешни, от удари, нанесени с тъп предмет по главата и цялото тяло... Смъртта бе настъпила около четири часа сутринта - 5-6 часа преди Велев да бъде намерен от сина си. Никакви други следи в жилището, освен на убития и сина му. Никакви следи от взлом. Още не се знаеше и какво е взето. Ясно беше едно - този човек е бил бит в продължение на часове, за да каже нещо, което е знаел!...

“Какво ли е знаел?”

Още по-необяснимо бе, как комшиите не бяха чули нищо през цялата нощ!...

Два случая, сходни по начин на извършване.

Жертвите - историци и иманяри...

Извършителите - трима мъже, които сякаш идваха от нищото и се стапяха пак в него...

Неев нервно пушеше на бюрото си...

Нещата никак не вървяха в полза на разследването му! Следата към Своге, подшушната от Трапеца, бе единственото, което имаше засега... Но не му разрешаваха да я подхване!...

Беше звънял в Своге на колегите от криминалната полиция: “Да, колега, ще проверим... Не, колега, не сме засичали такива... Ако получим информация, веднага ще ви уведомим...”

Обичайното безразличие!

Но пък и той не им бе казал за професор Дражев!...

О, не - тази информация бе негова и той щеше да си я провери сам - независимо кога и как... Дългогодишният опит му диктуваше, че друг никога не би свършил работата така, както той би искал - и би я свършил!... Така че...

“Стискане на зъби и търпение му е майката!...”

Неев въздъхна и се зарови в списъците с телефони - номера на хора, които бяха записани в мобилните на двете жертви... Правеше го с апатия - да изпълни нареждането на началството - да се отметне като задача...

Десетина минути по-късно, обаче, апатията му се беше изпарила...

Един от телефоните се повтаряше!

Имаше го в провежданите разговори и на двамата пребити. Неев поиска спешна проверка на ползвателя му...

Когато резултатът дойде, нещата вече изглеждаха съвсем различно! Стана и облече шлифера си. Трябваше да се срещне с един човек...

Господин Петър Шишков май имаше какво още да каже по случая! Напоследък пребиваха доста негови приятели...

Едно на нула за схемата и началника!

Шишков беше в жилището си. Не изглеждаше притеснен, когато видя Неев на прага. Домът му бе подреден и някак си аскетичен в мебелирането. Нямаше излишни вещи - само най-необходимото. Но пък мебелите бяха удобни...

Това, което правеше впечатление в хола и може би бе в повече, бяха железни доспехи на рицар в естествен размер, поставени в единия ъгъл, както и цял куп хладни оръжия, наредени по стените.

- Заповядайте, заповядайте... Кафе, чай или нещо по-силно?

- Кафе, моля. И ако може - да пуша...

- Ама разбира се. Чувствайте се удобно...

След като кафето бе сервирано и живите младежки очи зад очилата отново застанаха срещу Неев, разговорът можеше да започне:

- Господин Шишков, налага се да ви задам още няколко въпроса!

- Ама разбира се, вече ви казах - по всяко време и ако мога да помогна, бих се радвал...

- Кажете ми, познавате ли човек на име Иван Велев?

- Да, разбира се, историкът, с него сме добри приятели!

Неев гледаше изпитателно събеседника си. Този човек или се владееше перфектно, или...

- Чували ли сте се наскоро с него?

- О-о, преди две седмици, мисля, се чухме за последен път... Ако не греша...

- По какъв въпрос се чухте?

- Искаше помощ за уточняване на една родова генеалогия... Работи по един труд, не обича да стои без работа...

- И наскоро не сте го търсили, така ли?

- Не, мисля. Но защо, господин Неев, не разбирам?!...

- Значи на мен се пада лошата задача да ви съобщя, че господин Велев е мъртъв!

Очите зад очилата видно помръкнаха, а козята брадичка потрепери.

- Но как, кога... Починал?

- Убит е!

Дотук беше със самообладанието!

Старецът скочи. Личеше си, че е потресен.

- Но, моля ви, кажете ми... какво е станало?!

Неев извади втора цигара и запали. Нарочно се забави с отговора... Старецът отсреща чакаше трескаво.

“Възможно ли бе да играе - и то толкова добре?”

- Ами каквото е станало и с вашия приятел Боян Стойчев! С тази разлика, че не ви се е обадил, а тихо и кротко е умрял сам в жилището си - докато Стойчев още бере душа в “Пирогов”...

- Ужасно, ужасно! - старецът пребледня не на шега. В този момент брадата и косата му вече не изглеждаха толкова бели.

- Кажете ми - попита Неев небрежно, - и от жилището на Велев ли имате ключ?

Настъпи мълчание. После по побледнялото лице на Шишков нахлу кръв и то стана тъмно.

- Но моля ви! Какво намеквате!? - възмущението изригна като сноп искри от очите му зад очилата.

“Виж ти... дали пък не е искрен?!”

- Не намеквам! Опитвам се да разбера как за два дни двама ваши близки приятели са нападнати и пребити до смърт - вероятно от едни и същи хора... а къщите им са преровени!... И единственото нещо, което ги свързва до момента - освен някои общи техни занимания - това сте вие! И, разбира се, вашето приятелство!...

- О-о-о... ако само можех да предположа.... Какво нещастие само! - старецът зарови лице в шепите си. Раменете му се затресоха.

Неев размишляваше.

Шишков изглеждаше искрено потресен. Трудно можеше да си представи, че има пред себе си толкова голям артист и владеещ се измамник... Надеждите му, че е открил някаква връзка по случая, започнаха да се изпаряват...

Какво да прави сега? Тази “следа” май “изстиваше”!...

И тогава реши да заложи на късмета си - както се казва - да направи изстрел в тъмното!

- Кажете ми нещо, господин Шишков...

- Д-да, моля - старецът полагаше видими усилия да се съвземе.

- Кажете ми нещо - имали ли са вашите приятели, или вие самият, врагове - или хора, които биха искали да ви навредят - от град Своге и района му?

Макар и в тъмното, изстрелът май улучи в целта...

Конвулсиите на стареца замръзнаха и тоя занемя... После в потъмнелите му от покруса очи се появи нещо ново, което Неев досега не бе виждал. И това беше страх - или по скоро - ням ужас...

Х. 27 август 2008 г. София

Шишков се надигна от мястото си.

- Ще пийна нещо по-силно - гласът му излезе доста дрезгав от гърлото. - Вие искате ли?

- Не, благодаря - Неев искаше да запази мислите си чисти, макар в този момент да имаше не по-малко желание от стареца да изпие едно...

Събеседникът му отиде с несигурни стъпки до барчето в ъгъла, извади бутилка и си наля в чаша. Изпи я на един дъх, после наля отново и се върна с чашата на масата. Виждаше се, че краката му не го слушат...

Неев чакаше. Знаеше, че е направил пробив и очакваше да разбере какъв - и какво ще излезе от това... Усещаше, че вътрешно старецът води борба със себе си. Затова просто мълчеше и изчакваше...

Най-сетне Шишков проговори.

- Господин Неев, виждате ми се почтен човек и усещам усилията ви да разрешите тези ужасни трагедии! Ще бъда откровен с вас... доколкото мога... Но горещо ви моля - нека този разговор остане тук между нас, и това, което научите, да запазите в тайна!

- Ще се постарая, господин Шишков.

- Моля ви! А за да разберете колко сериозно приемам нещата, ще ви споделя, че е много вероятно да ме сполети съдбата на приятелите ми...

- Слушам ви.

Настъпи мълчание.

- Преди всичко - започна тихо старецът, - трябва да ви кажа, че имам право да ви споделя много малко неща - дал съм обет за мълчание, който в момента погазвам в някаква степен... И се надявам обстоятелствата да ме извиняват...

“Ха, виж ти - сега пък ще излезе и някаква конспирация...”

- Вие сте напълно прав, че аз и двамата ми злочести приятели имаме общо - и то е много повече от приятелство... - Старецът отново замълча. - Господин Неев! Ние сме част от организация, по точно - от древно общество - група от просветени хора... Това общество винаги е имало - и има - врагове... Да, видно е - и смъртни врагове...

Шишков погледна изпитателно Неев, който се бе въоръжил с търпение и пушеше поредната цигара.

- Не знам откъде знаете това, но вие споменахте една област, от която са били най-страшните ни врагове... врагове от векове наред. И дано да не сте прав!...

- Господин Шишков! Аз ви слушам, но не разбрах нищо конкретно. Кажете ми най-после - каква е тази организация и кои са враговете ви?!

Шишков стана.

- Господин Неев, имам огромно уважение към вас, но преди да продължа, ще трябва да се посъветвам...

- С адвокат?! - подсмихна се Неев.

- Какво?... А, не-е... нямам това пред вид, моля ви... Трябва да се посъветвам с някой от водачите ни! С тяхно разрешение бих ви казал спокойно повече, всъщност - почти всичко, което знам... Утре сутринта ще бъда на ваше разположение!...

Неев загаси нервно цигарата и също стана.

- Господин Шишков!... Стоя тук и слушам бабини деветини! Не знам дали разбирате, че вие сте заподозрян по случаите! А с тези ваши приказки за конспирация... Карате ме да ви задържа!...

- Моля ви, господин инспектор! Аз самият нямам против да ме задържите - така ще бъда може би в по-голяма безопасност... Но ще поема кръста си... Ще ви помогна! Аз не съм ви враг, господин Неев! Аз съм ви съюзник...

- Вижте - кипна Неев, - не мога да разбера какви ги говорите! Явно имате някакви бизнес интереси или сте настъпили някой иманяр...

- Бизнес интереси?! - изграчи старецът.

Неев трудно се сдържаше. Идваше му да се обади и извика патрул, с който да откара старика в най-близкото районно управление!

- Не знам какво целите с цялата тази история... И като какъв ме възприемате! Поисках ви конкретни сведения, а вие ми пълните главата с дивотии за древни общества... Нека бъдем делови - кажете ми направо кои са хората, които ви заплашват и смятате, че са извършили нападенията на приятелите ви?!

Старецът се сепна от избухването му. Явно твърдо вярваше в нещата, за които говореше, и не можеше да проумее защо го възприемаха по този начин.

- Господин Неев! Нарушавам вековен обет за мълчание, само за да ви помогна! Смятах, че ще погледнете на тези неща с цялата сериозност, която те изискват... И сметнах, че след като ме попитахте за врагове от Своге, вече знаете нещо...

- Това, което знам - или предполагам, е, че става въпрос за някакъв иманярски конфликт или накърнени интереси! Но вие нищо не ми казвате, а разводнявате нещата с измишльотини...

- Измишльотини?! - старецът се разтресе пак, но този път от възмущение. - Иска ми се да сте прав господин Неев!... Би било прекрасно, ако сме обект на нападение на някоя иманярска банда... О, не ме гледайте така учудено, още съм с всичкия си... Но знаете ли какво ми каза Боян по телефона, преди да припадне - това, което отхвърлях до момента и самият аз, надявайки се, че ми се е счуло?!...

- Какво?

“Значи все пак нещо си премълчал, а?!”

- Той прошепна: “Вълците... върнаха се!”...

- Достатъчно... - Неев бе раздразнен не на шега. - Ако действително се опасявате за живота си, лесно ще уредя охрана...

- Охрана ли! - изграчи старецът. Изражението му стана зловещо. - Господин Неев... ако някой е счупил печата и отворил пещерата, нито мен, нито вас може някой да защити... И тогава Бог да ни е на помощ...

Неев си тръгна от жилището на Шишков в много лошо настроение.

Още не можеше да си обясни защо повярва в искреността на стареца и го остави свободен до сутринта, без да го задържи - или поне да докладва нагоре, предвид подозренията си и данните, с които разполагаше...

Ако ръководството научеше за това, Неев щеше да има сериозни проблеми... Въпреки всичко бе повярвал на инстинкта си и се бе съгласил...

В този момент обаче инстинктът му се бореше с неприятното усещане в стомаха на ловец, изпуснал дивеча и следата...

ХI. 27 август 2008 г. София

Трудно можеше да се опише състоянието, в което бе изпаднал Шишков след разговора с Неев!

Едва изчака гостът му да напусне апартамента и да влезе в кабината на асансьора...

Заключи вратата и бързо се върна в хола.

“Какво нещастие само!... Какво нещастие... Господи!...”

Очите му се наливаха с влага... Стисна зъби и опита да се овладее!

Сега имаше по-важни неща от чувствата му...

Отиде към ъгъла с рицаря. Натисна невидимо за непросветен човек лостче - фигурата и част от стената тихо се отместиха настрани.

Отзад зейна недълбока ниша, в която се видя тежката врата на скрит в стената сейф. Набра кода на циферблата и го отвори. Бръкна вътре и от тъмнината на отвора извади мобилен телефон. Големината му подсказваше, че телефонът не е обикновен, а най-вероятно сателитен...

Намести очилата си и с треперещи пръсти го включи и набра номера...

Отсреща се чу ясен мъжки глас.

- Уи!

Шишков заговори на френски.

- Сир! Съжалявам, че ви притеснявам, но нещата са изключително сериозни!...

- Щом ме търсите по тази линия, не се съмнявам, че е така, братко! - отвърна мъжът на френски. - Слушам ви! Какво има?

- Опасявам се, че Орденът е в опасност! Вероятно и самият аз съм в опасност в този момент!...

- Мон Дю!... Какво се е случило?! Карате ме да се притеснявам...

- И има защо, сир, уверявам ви!... Откъде да започна... Преди всичко - с това, че другите двама старейшини бяха нападнати!... Боян Стойчев е в болница - много е зле... А току-що научих, че Иван Велев е бил убит...

Гласът на стареца се задави. Той се закашля и се опита да спре риданията си.

Отсреща мъжът на линията мълчеше.

- Боя се, че само аз съм последният оцелял от Съвета на братството в този момент!...

- За Бога!... Как се е случило това?! Убит ли казахте?! Но това е ужасно!

- Сир, има и по-лошо!... - старецът несъзнателно снижи глас, макар вероятно да му бе ясно, че линията е криптирана и защитена.

- Боя се и имам основания да смятам, че нещастията са предизвикани от...

Старецът замлъкна.

- За Бога, кажете ми!... Измъчвате ме вече! - гласът отсреща звучеше притеснен не на шега.

- Сир - дрезгаво продължи Шишков, - възможно е печатът на Бика да е бил строшен!... И Вълците да са се върнали!

- О, Господи!... - мъжът отсреща замълча отново, а после глухо продължи: - Искрено се надявам да грешите, стари ми приятелю! Обяснете ми!...

- Първо - Боян успя да ми се обади, преди да изпадне в безсъзнание... Трудно го разбрах, а и - да си призная - не вярвах на думите му... досега... Той каза, че са се върнали - и тримата!... След като разбрах какво е станало с Иван, сега се чудя как е оцелял... А и самите атаки - насочени към водачите на братството... това говори само по себе си!...

- Мон Дю, мон Дю... - шептеше мъжът отсреща в слушалката.

- Това не е всичко - продължи Шишков, - полицаят, който разследва този случай, допреди малко бе при мен. Направо ме попита в разговора ни - имаме ли врагове от района на Своге!... Нямам представа, сир, откъде и с каква информация разполага той за нападателите!... Но след думите на Боян... А и вече ви докладвах през лятото за опитите някой да открие тайната на Дефилето!... Смятам, че трябва да уведомим и Пазителя за надвисналата ни опасност!...

- Мислите ли, че този полицай може да има нещо общо с всичко това?!...

- О-о, не! - Шишков тръсна глава. - Това момче ми звучи твърде искрено, за да има други намерения!... А и наистина полага усилия да разреши случаите и да стигне до нападателите. Дори ме подозира мен - като познат на двамата...

- Въпреки всичко трябва да се погрижим за сигурността на Братството! Заповядвам ви да вземете архива на Ордена, който е в наличност при вас, и незабавно да се отправите към тайната ни квартира в София. Нека охраната на резиденцията бъде предупредена за опасността от нападение!

Гласът на мъжа бе станал твърд и властен.

- Но, сир!... Ами разследването?! Аз обещах на инспектора утре сутринта да съм на разположение...

- Аз лично ще се погрижа за това! - прекъсна го мъжът. - Още сега тръгвам за България и сутринта със сигурност ще бъда на разположение... Сам ще преценя какво да му кажа... А сега - успех, братко!...

Шишков отпусна слушалката от ухото си. Постоя замислен известно време. После - като сепнат от сън - бързо зарови в касата. Извади отвътре тежки папки с червени, богато украсени корици. Натрупа още няколко документа и сложи всичко в голяма кожена чанта. Затвори сейфа и върна рицаря на мястото му в ъгъла.

На излизане се огледа назад.

После решително нахлупи шапката на главата си, загаси лампите и се отправи към изхода.

Десетина минути, след като старецът бе излязъл от кооперацията, във входа й влязоха трима души.

Тихо и безмълвно те минаха през фоайето и се качиха в асансьора. Единия от тях натисна копчето за етажа на Шишков...

ХII. 28 август 2008 г. София

Телефонът на бюрото зазвъня.

- Господин Неев?

- Същият...

- Един момент, моля, свързвам ви с офиса на мосю Ренар!

- Кой?...

Чу се мелодия от телефонна централа, после - любезен мъжки глас с лек акцент:

- Господин Неев?! Моля да ме извините, не се познаваме... Казвам се Жак Ренар и работя във Френския културен център. Обаждам ви се за информация, обещана ви от господин Шишков снощи. Мога ли да ви поканя на кафе или чай, или изисквате да дойда при вас в службата ви?

Нещата ставаха интересни.

- Нека да е на ваш терен, господин Ренар. Ще дойда!

- Ще ви чакам!...

Неев затвори телефона. Инстинктът му да продължи да рови по случая вече се бореше с този за самосъхранение!

Работеше “на тъмно” и без знанието на началника. От тук всяка стъпка можеше да го засили по нанадолнище!

Стана и облече якето си.

Инстинктът за самосъхранение щеше да почака...

Докато пътуваше към адреса, Неев си припомняше снощните думи на Шишков - опитваше се да ги свърже с нещо френско, но не успяваше...

Жак Ренар бе на около 60 години. Косата му бе сиво-руса, а лицето - обсипано с лунички. Беше слаб и кльощав. Очите му напомняха с нещо на тези на Шишков.

- Благодаря, че приехте поканата ми, господин Неев. Радвам се, че се съгласихте да се видим тук, защото разговорът, който ще водим, е строго конфиденциален, а във вашите служби нищо не е сигурно напоследък...

- Говорите чудесно български, господин Ренар!

- Хм, да - България ми е като втора родина...

Седнаха на големите фотьойли в кабинета. Беше хубав и тих кабинет. Прозорците гледаха към улицата между площад “Славейков” и Централна поща, но не пропускаха нищо от шума й в стаята.

- Господин Неев. Разговорът ни ще бъде дълъг и ви моля за търпение... Ще ви споделя неща, които г-н Шишков не е могъл да ви каже без моето разрешение и одобрението ни... - Ренар замълча за момент. - Реших лично да ви предоставя информацията, която искате, като уважение към делото, което сте започнали и като извинение от името на г-н Шишков пред вас... Интересувате ли се от история, господин Неев?

- Хм, боя се, че знанията ми са от училище... А точно по този предмет не помня да съм бил особено усърден...

- Биен... С риск да ви отегча и да решите, че се отклонявам от темата, се налага да ви споделя някои неща като увод... Предполагам, че сте чували за рицарите, участвали в Кръстоносните походи?

- Да, разбира се.

- А чували ли сте, че тук, по вашите земи, през средновековието са били заселени и са живели рицари?

- За пръв път чувам за такова нещо!

- Ето малко история, с ваше позволение - през 1205 година българският цар Калоян - или Йоаница, както е бил наричан - побеждава латинските рицари от Четвъртия кръстоносен поход, състоящ се предимно от френски благородници, като пленява техния водач - новопровъзгласения за император на Византия, след завземането на Константинопол, Бодуен Фландърски - или Балдуин, както е бил наричан...

- А да - имаше, помня, Балдуинова кула на Царевец във Велико Търново, където бил държан като пленник...

- Точно така... След умела засада, устроена от Калоян близо до днешен Одрин, Бодуен е пленен заедно с четири хиляди негови рицари. Година по-късно е убит - историята е противоречива защо, но при всички случаи е станал жертва на интриги... Неговите рицари са били разположени в лагера “Кастел”, който се е намирал до днешно Севлиево. След смъртта на Бодуен, четиримата най-видни рицари стават васали на Калоян. На всеки от тях са дадени по хиляда войници, като са били заселени по старите римски пътища, които са минавали някога през Софийска област. Близо до Радомир се заселва рицарят Конт Дьо Офре. На него е кръстено днешното радомирско село Кондофрей. Там, където са Горни и Долни Пасарел, се е заселил Барон дьо Арел. Мястото е наречено “Проходът на Арел” - или на френски “Пас-Арел” - оттам и Пасарел... Най-близо до София е заселен граф Орландо - там, където, предполагам се досещате, е днешният квартал Орландовци. А в Искърското дефиле - близо до град Своге, е заселен Маркиз Дьо Сент Бьов. Неговото име носи днешното село Бов и гара Бов...

- Това е много интересно наистина... - опита се да бъде учтив Неев.

- Тези четирима доблестни рицари поставят началото на българския Рицарски кръст. Трябва да отбележа, че всички те са били благородници, обединени в рицарски орден, който години наред е извършвал дейности именно по охраната на древния път за Светите земи - до завземането на Йерусалим от Саладин... В средните векове членовете на Ордена ни са се занимавали и с банкерство, освен осигуряване сигурността на пътищата в Европа. Затова неслучайно са били натоварени с такива задачи и тук - поддържането на едни от най-големите търговски артерии, минавали през България някога. Рицарите остават, впоследствие, верни васали и на цар Иван Асен II... Предполагам, ви е известно, че старите рицарски общества съществуват и до днес под различни форми и организации?!

Ренар помълча малко и отпи от чашата с кафе.

Неев беше нервен - никъде не виждаше пепелници, а обстановката не предполагаше към пушене - обратно - караше го да се замисли дали в тази сграда изобщо се пушеше...

Не му оставаше друго, освен да продължи да слуша търпеливо събеседника си...

ХIII. 28 август 2008 г. София

- В нашите архиви, господин Неев - продължи разказа си французинът, - са запазени данни за това, че към 1219 г. Сент Бьов, който, както споменах, е охранявал проходите на Стара планина до днешен Своге, се е преборил с тайно окултно общество, останало по тези земи още от времето на траките, като е сломил силата им и е отнел от тях ценни артефакти... Какво е станало с тях, дори аз не мога да ви кажа... При тях рицарят открил и огромно съкровище, натрупано от това общество...

У Неев започваше все по-силно да се надига чувството, че участва в някакъв шпионски филм с исторически-иманярски привкус - което му се струваше доста неуместно на фона на двата случая, които разследваше...

Бе очаквал нещо по-сериозно, а вместо това продължаваше да слуша небивалици за рицари и тайни общества...

Ситуацията бе нелепа!

Извади цигарите си и запали една. Беше му вече все тая дали може или не... Домакинът му се намръщи, но не каза нищо.

- Господин Ренар. Говорите ми за неща, случили се по време на Второто българско царство - ако не греша! Поправете ме, но след него следват пет века турско робство, а после и тоталитарен режим... Нима искате да ми кажете, че след всичко това вашата организация се е запазила?!

- Уверявам ви, да! Преживели сме и по-страшни неща от споменатите от вас... Както вашите манастири и ценности са оцелели през времето, така и ние сме се запазили - благодарение на вярата ни... А що се отнася до тоталитарния режим - да, по време на Студената война имахме много грижи... Смея да отбележа, че Людмила Живкова направи много, за да помогне да оцелеем тук... Но това е друга тема... - Ренар се загледа в кафето си. - Искате да знаете, господин Неев, откъде идва заплахата за ордена ни и - съответно - кой може да е отговорен за ужасните деяния, сполетели нашите братя... Разбира се, организацията ни ще направи всичко възможно от този момент нататък, за да защити членовете си! Целта на нападенията е ясна - търси се информация... Съществуват две възможности...

Този път Ренар замълча за по-дълго време.

Неев угаси цигарата си в чинийката под чашата и посегна за втора...

- Има хора, бизнесмени и политици, църковни деятели или иманяри, свързани с престъпния свят, които биха направили всичко, за да се домогнат - и се домогват - до това, което знаем и пазим!... Дори хора, свързани по някакъв начин със старите болярски родове, живели някога в района на град Своге... Става дума за съкровища, местонахождението на които ни е станало известно с времето или събрано от братята ни...

- А втората възможност?!

Жак Ренар пое въздух.

- За втората - не ми се иска да си мисля, че може да я има, но...

- Шишков спомена за някаква отворена пещера?!

Ренар закима нервно.

- Да, да, точно така... Ще ви кажа... - Помълча малко и после въздъхна. - Вече споменах за окултното общество, което Маркиз Дьо Сент Бьов е успял да унищожи. Според архивите ни той е заловил жреците им и ги е затворил в пещерата, в която те са трупали съкровища и извършвали ритуали... Смятало се, че не могат да бъдат просто убити, затова били затворени от рицаря живи под земята, а входът на тази пещера е бил старателно зазидан... Сент Бьов сложил знака си и предупредителен надпис - в никакъв случай да не бъде отваряна, ако някой някога случайно я открие!... Споменах ви и за артефакти, притежавани от членовете на обществото. Според архивите ни един от тях е давал свръхестествени възможности на притежателите си... Подобно на легендата за Светия граал, господин Неев, се е смятало, че този артефакт е можел да дарява с живот, невъобразимо по-дълъг от нормалния човешки, а също така и със сила и неуязвимост - особено по време на пълнолуние...

Неев бе човек реалист. Затова този разговор му идваше вече наистина в повече... Все пак спокойно запита:

- Какво представлява този артефакт, господин Ренар?

Французинът го изгледа. Може би той се досещаше за чувствата, които владееха Неев?!

- Идол от масивно злато - представлява фигура на вълк...

- Ама разбира се - щом има пълнолуние, трябва да има и вълк!

- Не бъдете саркастичен, господин Неев! Не очаквам да ми вярвате! Самият аз съм скептик за много неща... Моля да оцените факта, че ви предоставям информация, пазена в тайна от нас векове наред... И която ще споделя само с вас - тук и сега - и ще отрека пред всеки друг! А го правя, за да ви подготвя и предпазя в някаква степен за това, с което може да се сблъскате! Предвид това, което Шишков ми сподели, че му е казал Стойков по телефона...

Неев си спомни казаното от Шишков:

“Вълците... върнаха се!”

Мълчеше и чакаше. Беше изнервен и изпълнен с недоверие. Явно това му личеше, защото Ренар закима разбиращо:

- Знам, че със сигурност разговорът ни ви дойде в повече! Но искам да знаете това, господин Неев: ако някой човек - нормално човешко същество, е открил информация за този идол и е решил да го открие и притежава - това би било добре за нас... но ако зазиданата от Сент Бьов пещера е открита и отворена - то тогава...

Ренар пак замълча - като че се чудеше, какво да каже.

- Както вече ви казах, в пещерата са били затворени демони! Зла сила, която не е можело да бъде унищожена по конвенционален начин... Според легендите тя би могла да обладае всеки, влязъл в допир с нея!... Ако това зло е било освободено, господин Неев, опасявам се, че за да се изправите срещу него, ще ви трябва нещо повече от пистолета на кръста ви...

ХIV. 28 август, 2008 г. София

След разговора с французина Неев се чувстваше като упоен и блуждаещ в някакъв нереален свят...

Ежедневната глъч по “Графа” му помогна да се върне към реалността.

Ако миналата вечер Шишков му се бе сторил чалнат, то след днешната сутрин... след тази “историко-мистична” лекция, изнесена от “мосю” Жак Ренар, Шишков му изглеждаше направо безопасен... Като синеоко бебе с дрънкалка в ръка...

Чудеше се как да постъпи. Ако отидеше при началниците и им разкажеше за чутото, със сигурност щяха да го пратят за проверка в Психо-института на МВР...

И той нямаше да ги упрекне за това!

Освен това французинът ясно му бе дал да разбере, че споделената “информация” е само за негово ползване - значи на друго място и пред друг тя щеше да бъде отречена!

Ако можеше да се говори за нещо реално научено до момента, то ставаше ясно, че Шишков явно бе човек с връзки и позиции - ако се насочеше към него като заподозрян, трябваше да разполага с нещо по-сериозно от номера му в телефоните на жертвите...

Всъщност днес Шишков определено не му се струваше опасен и човек, способен да постъпи така с приятелите си.

Информацията за съкровищата, с които орденът уж разполагал, по думите на Ренар, бе нещо по-реално и възможно от “вълчите” митове и легенди! Това се “връзваше” донякъде и с казаното от Трапеца за свогенската група - хора, разпитващи за иманяри. Но - според информацията - онези разполагали със злато и пари?!...

Всъщност човешката природа е ненаситна - винаги иска още... Така че...

Но какво можеше да му даде увереност, че тримата засечени извършители са едни и същи и в двата случая? И още повече, че тези тримата са онези тримата - от свогенската група!

Настроението на Неев ставаше все по-лошо - с всяка стъпка, приближаваща го до дирекцията...

А там, в кабинета му, чакаше Костов. Били открили камера със запис от деня на нападението на Стойчев. Записът не бил добър, но улицата пред кооперацията се виждала добре. Тъй като в районното били затрупани с работа, бе дошъл да помоли за помощ при преглеждането...

Това бе добре дошло за Неев - тъкмо щеше да се отърси от щуротиите от снощи и тази сутрин, а и можеше да излезе нещо истинско - и годно за доклад...

Уговориха се да се чуят, ако изскочи нещо.

Неев седна на служебния си компютър и започна да преглежда записа. Той наистина не бе добър.

Фирмите не се напъваха да купуват качествена техника - слагаха нещо, колкото да се вижда, че има - повече да плаши, отколкото да върши работа в действителност...

Но добрата видимост към кооперацията на Боян Стойчев изкупуваше донякъде лошото качество - рядко имаше такива попадения - Неев бе доволен.

Второто кафе изстиваше в ръцете му...

Работният ден бе изтекъл отдавна и навън започна да притъмнява. Записът също плавно потъмня - бе стигнал до вечерта преди нападението. До тук - нищо интересно...

Постепенно улицата на екрана се изпразни и все по-рядко минаваха коли или минувачи. Работата бе отегчителна. Неев сложи цигара в устата си и потърси опипом запалката по бюрото. Поднесе огъня към цигарата...

Но не успя да я запали...

Бързо хвана мишката и превъртя записа малко назад.

На екрана, от сенките на улицата, излезе тъмна кола. Дали беше черна, можеше само да се гадае. Но уличната светлина на това място бе достатъчна, за да проблеснат за момент четирите кръга на предната решетка. Колата забави ход и спря малко преди да стигне входа на кооперацията. Три тъмни силуета изплуваха от вратите й и бавно излязоха от обсега на камерата. Часовникът на записа сочеше около час преди Шишков да се обади на 166.

Неев се облегна назад на стола си и запали цигарата. Дръпна с наслада, а физиономията му показваше задоволство. Вътрешния му усет отново не го бе подвел!

А се оказва, че и Трапеца не бе разправял празни приказки...

На другата сутрин Неев мина през поликлиниката. Остави на бюрото на началника си жълт лист - 10 дни болнични.

Нямаше желание да се бори отново с шефа си! Нека беснее...

Малко по-късно колата му навлезе в дефилето по пътя към Своге...

ХV. 29 август, 2008 г. Своге

Професора беше в добро настроение.

Правеше кафе и си тананикаше. Любимката му от Университета пак бе дошла да го види. Някогашната студентка сега беше аспирант в катедрата по антропология и фолклор. Но за него си оставаше същата бледа девойка, която някога с интерес попиваше думите му в аудиторията и го причакваше пред кабинета с въпроси, неприсъщи за вятърничавите младежи около нея...

Седяха и пиеха кафе на верандата.

Слънцето вече напичаше и разгонваше сутрешния хлад. Стана топло и приятно.

- Е, казвай, Ренче, как върви работата ти по моята губерния?

- Много е интересно, Професоре! Цяло лято обикалям Дефилето и разговарям с хората... Но при тази баба, където ме изпратихте преди около месец... Никъде другаде не чух такива неща - такова насищане и концентрация на демонични образи от фолклора ни...

Ирина замълча, подреждайки мислите си. Винаги, когато говореше с Професора, обмисляше какво да каже, за да прозвучи научно и смислено. Този студентски навик понякога я дразнеше, но все още трудно се приемаше за равна със събеседника си - пред стария си преподавател тя си оставаше ученичката...

Минаващ влак през дефилето използва мълчанието й, за да го наруши със свирене и грохот... Ехото му отвърна, подето от дърветата и скалите на надвисналите хълмове.

- Разкази за таласъми и нечисти души са често срещани... Съвсем нормално е за едно село - дори махала от село, разположени на края на цивилизацията и окултуреното от човека, да носи белезите на срещата - допира с тъмното, непознатото и хаотичното... И въпреки всичко...

Ирина отпи от чашата си и се загледа в отсрещните хълмове.

- Може би най-необичайното от разказа на бабата е натрупването на образи - та дори и директни насочвания, към един образ - вълк-върколак-вълчо - имане в случая! Особено онзи момент - с обикалящия непознат едноок старец... В нашата митология този образ еднозначно сочи към превъплъщение на вълк-върколак. И всичко това е единствено и само в спектъра на негативното, тъмното, демоничното... Дори споменатите мимоходом преплетени змии - и те насочват към таласъм, върколак или стопанин, пазещ имане... “Черно” имане...

- Мда-а - Професора запуфка с лулата с видимо удоволствие, като се облегна на протритото канапе. - Знаеш ли, Рени... забелязал съм едно интересно разделение в отношението към образа на вълка в този регион... Докато в района на “Ржана” - това е планинската верига на Стара планина на изток от нас, към Ботевград - докато там вълкът носи положителен заряд - пазител, закрилник, препраща ни към образа на Вълчан Войвода, то в “Понор” - това е тази част от планината отсреща, западния район, над Искрец и към Врачанско - възприятието е огледално различно - там битува някакъв страх от вълците, те са винаги с отрицателна, негативна, дори демонична натовареност... Винаги съм се чудел за ролята на Искъра - като граница между тези два свята... Разбира се, относно семантичната натовареност и превъплъщенията на образа на вълка, ти най-добре можеш да прочетеш у Драгомир Петров, аз далеч не съм се задълбочил толкова в тази материя...

- А какво ще кажете за споменатото имане, Професоре?

- Е, тук определено ще достигнем до всеизвестното съкровище на Вълчан Войвода - Професора се усмихна. - Малко хора познавам, дето да не са го търсили или поне питали за него... Уви - пак Петров по прекрасен начин развенчава този мит, показвайки ни, че Вълчан Войвода не е един-единствен човек - историческа личност, а по-скоро събирателен образ - множество от хора, приобщени към вечния мит за юнака-героя-войводата. А имането му - семантично натоварен образ, функция на инициирането... метафора, ако щеш, и на женското лоно - влизането в пещерата и намирането на съкровището - т.е. акта на обладаването и възмъжаването - превръщането на момчето в мъж... Но, разбира се, ако кажа всичко това на някои мои приятели-иманяри, ще ме намразят завинаги...

- Искате да кажете, че всъщност не е имало Вълчан Войвода и - съответно - съкровище, така ли, Професоре?!

- О, не твърдя това, скъпа - Професора изпусна гъст облак дим. - Вълчан войвода е имало - и то не един, много са били... и на различни места по България. Тук, в този край, също се гордеят със своя Вълчан Войвода - родом от село Осеновлак - или Асеновлак, който дори е бил, забележи, в дружината на първия - “истинския” Вълчан Войвода, водил четата си от Странджа до Еленския Балкан... Имат си и своя поп Мартин - верния съратник на войводата. Тук той дори е бил игумен на известния манастир “Седемте престола”. За съжаление на иманярите ще трябва да уточня обаче, че този поп Мартин се разминава почти с век с Вълчан от Осеновлак... Макар легендите упорито да приписват на Вълчан Войвода дори съграждането на манастира... Всъщност сега се сещам, че един мой стар професор обичаше да повтаря “Може да не ви се вярва, но ще ви докажа, че думите “облак”, “влак” и “вълк” произлизат от един корен...” Помня, че идваха от глагола “влача”... Което ме навежда на интересни мисли относно етимологията на името “Осеновлак-Асеновлак” и това, че Вълчан е произлязъл от него...

Професора помълча малко. Ирина слушаше с интерес - тя винаги бе обичала лекциите му.

- Може би има три основни легенди измежду всички, разправящи за Вълчан-Войвода. Едната е тукашната - Осеновлашката - за Вълчан, сина на осеновлашкия старейшина Деян Пандурина. Имаме си и пещера, и съкровище, и паша, и мома - всички атрибути на един хубав мит. Другата е за Вълко Бимбеля в Странджанския край - там като че ли нещата са по-исторически издържани, а съкровищата - най-несметни... Третата легенда е за Вълчан - морски пират и капитан на черноморска гемия. Предполагам, че и по морето иманярите са също тъй уверени в достоверността на своите истории за Вълчан Войвода, търсейки известните им нишани - “гемия” и “цигулка”... Там са тези, тук са “преплетени змии” и “звънци”, другаде - павура на поп Мартин с нарисувано на него указание към входа на пещерата... А иманета тук и легенди за такива много има, мен питай за това! И да не са на Вълчан Войвода - пак си е имане, нали...

Професора се засмя, но се закашля от лулата, намръщи се и ядно я чукна в масата.

- За пръв път чувам обаче съчетанието “Вълчо имане”. То ми е някак чуждо... Между другото, сега се сещам, че “върколак” - “еднооко създание”, е описано от изтъкнатия ни етнограф Маринов като нещо, подобно на човек, с козина или без, и с голямо като яйце око на челото. Това било душата на хайдутин или беззаконник, умрял нейде по пътищата...

Звънецът на вратата напористо зазвъня. Професора се намръщи. Никак не обичаше да го прекъсват, докато разговаряше с някого, особено с приятен събеседник... Тежко изпъшка и неохотно се отправи към входа.

Сигурно пак комшията щеше да го пита дали си е купил дърва и колко кубика му трябват - че можел да ги намери евтино...

ХVI. 29 август, 2008 г. Своге

Не беше комшията!

Професора учудено се взря в непознатия мъж, който стоеше на прага му и също го оглеждаше изпитателно. Млад, макар и с посивели коси, облечен в сиво яке и тъмен панталон. Висок, но леко прегърбен. И, със сигурност, непознат - застанал днес на прага му за пръв път...

- Професор Дражев?

- Да, аз съм?! Кажете?..

- Казвам се Неев, господин Дражев. Инспектор съм от “Криминална полиция” в Дирекцията в София. Насочиха ме към вас, като човек, който може да ми помогне с информация!...

- Заповядайте, влезте, господин инспектор...

Професора не обърна особено внимание на картата и значката, които мъжът му показа. Повече го подчини гласът на човека - плътен и изискващ, но и някак си искрен...

Докато вървяха към вътрешността на къщата, Професора се опитваше да си спомни кой от познатите му за последно се бе оплаквал, че са го викали в районното и за какво...

Когато влезе в стаята, Неев сепнато спря. Очакваше да бъдат сами със събеседника си, а видя, че в стаята има още някой. Стройната жена с тъмни коси и очи, които го стрелкаха с любопитство отсреща, в този момент го подразни, макар че, ако трябваше да бъде честен пред себе си, с учудване усети, че му бе приятно да я гледа...

В този момент, обаче, това го подразни още повече!

Намръщи се и седна на стола, любезно посочен му от домакина. Когато беше по следа, искаше да бъде съсредоточен. А тази жена го разсейваше...

- Рени, човекът е от полицията. Инспектор... ъ-ъ...

- Неев - подсети го Неев. - Приятно ми е - допълни той, макар че тонът и видът му говореха по-скоро обратното.

- Е, с какво мога да ви бъда полезен, господин Неев?

- Преди всичко, моля за извинение, но нещата, които ще споделя с вас, са поверителни и бих искал да говорим насаме, господин професор!

- О-о - Професора погледна извинително Ирина, - господин инспекторе, това е моя бивша студентка, а сега колежка! Тя е сериозен човек и може да й се има доверие... А кой знае, може пък и да помогне. Моля ви, не ме карайте да я игнорирам! И без това рядко се виждаме...

- Както желаете... В такъв случай ще помоля не само вас, но и колежката ви, разговорът ни да не излиза от тази стая...

- Охо, вече подразнихте достатъчно любопитството ми, инспекторе! Имате думата ни, говоря и от твое име, нали, Рени?

Ирина кимна в отговор, оглеждайки нахалния посетител, който дори не си правеше труда да скрие, че му е неприятно присъствието й.

- Е, хайде, слушаме ви внимателно...

- Хм... Може би първо трябва да спомена като увод, че разследвам две тежки престъпления, станали наскоро в София. Няма да навлизам в подробности, които за вас едва ли представляват интерес...

- О, напротив, напротив, споделете! Животът в провинцията е достатъчно скучен, рядко става нещо интересно...

- Както и да е... Получих данни, господин Дражев, че евентуалните извършители на тези деяния са хора от този регион - от или около Своге. Хора, които най-вероятно са от кръга на местни иманяри или такива, занимаващи се с търсене на съкровища... Които търсят, може би, определени ценности или информация за тях...

Неев замълча за миг, обмисляйки какво да каже и какво да премълчи пред тези хора. Далеч бе от мисълта да им разкрие всичко, което бе научил до момента по случаите.

- Вероятно тези хора търсят съкровище, свързано по някакъв начин с вълк или - и аз не знам какво - култ към вълк... Това, което ми казаха е, че са някакви младежи от околните села. Казаха ми още, професоре, че вие познавате най-добре местните иманяри и следователно бихте ме насочили към конкретни лица...

Докато говореше, Професора и Ирина си размениха погледи на няколко пъти. Неев спря да говори и ги загледа навъсено, опитвайки се да разбере какво се криеше зад споглежданията им.

Накрая Професора взе думата.

- Молим за извинение, господин инспекторе, нека ви обясня държането ни! По някакъв странен начин вие се явихте като продължение на разговора, който водехме с Рени - с моята колежка - точно преди да се появите! Затова съм малко учуден от съвпадението... Хм... да, определено са ви пратили при правилния човек. От години, откакто се преместих да живея тук, на вилата си, се занимавам с нещо като хоби - да събирам истории и легенди от иманярите в района. Обменям с тях познания, факти - такива работи... Този край се оказа много богат в това отношение!... - Професора поде изгасналата лула от масата. - Колкото до иманярството - гласът му се изгуби в пуфтенето и брадата му, - тук трудно ще се намери човек, който да не търси и рови за имане... Под термина “иманяр”, обаче, аз разбирам малко по-други хора - такива, които, как да кажа - са просветени! Разполагащи и - съответно - боравещи с информация, която за мен лично винаги е представлявала интерес - говоря като антрополог, разбира се... Трябва да ви кажа, инспекторе, че иманярството е било винаги загърбвано като нещо срамно и незаконно. Като обратната страна на медала - светлата страна на който е, разбира се, археологията. И това е спомогнало да пропуснем да видим, че този културен пласт всъщност носи информация и фолклорен потенциал от най-древни времена - още за първичните митове и легенди, вплетени в човешката цивилизация още от зората на зараждането й...

Професора изпусна гъст облак дим, който изпълни направената пауза.

- Аз, разбира се, ще ви отегча и затрупам, може би, с ненужна за вас информация, за което предварително моля да бъда извинен!

- Няма нищо, професоре! Напоследък ми върви все на такива разговори, вече започвам да свиквам...

Неев на свой ред запали цигара, привнасяйки своя принос в облака дим, носещ се вече из стаята.

Сега бе ред на Ирина да се намръщи. Тя не пушеше и докато бяха на верандата нямаше против, но тук, в това помещение, двама пушачи й идваха в повече. Стана от мястото си и отиде към вратата на верандата.

- Ако трябва да говорим за взаимовръзка между съкровище и вълк, то ще стигнем отново до имането на Вълчан Войвода, което е най-известното и търсено в този район... Можем в голяма степен да изключим легендата за него, която е от района на Осеновлак, защото лично аз също смятам, а и не само аз, че “съкровището”, намерено и оставено в пещерата, е по-скоро фолклорен и митологичен елемент - образ на нарушено инцестно или друго табу... В най-кратка форма ще ви запозная с легендата, инспекторе, защото виждам, че материята не ви е позната... Вълчан въстава срещу пашата на Орхание - днешен Ботевград, заради хубавата мома Рада, която той харесвал, а пашата поискал да отвлече за себе си. Надвива изпратените похитители и излиза с дружина в Балкана да мъсти. Към четата му, станала доста голяма - седемдесет и двама души - се присъединява и Реджеб бег. Един ден той открива пещера с много злато в нея. Докато Вълчан го няма, той води Рада в нея, където й се обяснява в любов - оказва се - взаимна... Когато Вълчан се връща, осъжда на смърт Реджеб бег, поради извършено нарушение на хайдушките закони - какво е било то - оставям на вас да решите... На мен лично, стрелба по сърна, ми звучи не особено убедително... Та... Реджеб бег показва пещерата с имането, в опит да умилостиви войводата. Тогава Вълчан, по идея на сподвижника му поп Мартин, го зарива в имането до врата, след което му отрязва главата...

Професора отново изпусна нов облак дим.

- Чудесна легенда, наистина, но доколко говореща наистина за съкровище, това е под въпрос... Съществуват обаче редица писмени данни - най-различни преписи от тефтери и документи от старо време, записвани разкази от сподвижници на хайдути, та дори и карти, сочещи и описващи места в района на Искърското дефиле, където са били скрити и заровени съкровища от Вълчан. Колко от тях са достоверни - това е друг въпрос...

ХVII. 29 август, 2008 г. Своге

Професора направи пауза, пухтейки с лулата си.

- Нерядко в чутите от мен легенди, вълк - или таласъм, е пазител на дадено имане... Особено когато е “клето” - тоест прокълнато. Разбира се, имаме и змии, змейове, смокове за пазачи...

- Доколкото съм чувал, професоре, Вълчан Войвода е живял по време на турското робство. Няма ли легенди за по-стари съкровища?

- О-о-о, има, разбира се. Дори за голяма част от намерените от Вълчан съкровища се пише и се говори, че са били от старо - римско време... Не трябва да забравяме, че по данните, стигнали до нас, този район е бил населен още от най-стари времена! Имало е множество тракийски градове и крепости - дори веднага се сещам, че в района на днешното село Заселе, над гара Бов, е имало тракийски град на име Метериза. Имало е и редица светилища. Ако застанете на гарата на Церово и погледнете отсрещния хълм, то ще видите между последните къщи стъпаловидна пътека, водеща нагоре към пролом между скалите - там, по моите изследвания, е имало такова... Не на последно място през дефилето са минавали основни търговски пътища, както и впоследствие римският път за Дакия. Цялата планина наоколо е била опасана с калета и каменни стени... А култът към вълка - и той е съществувал още оттогава!... Нека споменем, че едни от най-известните тракийски владетели - цар и дъщеря, са се наричали Харпаликус и Харпалике! Имената им всъщност означават “Граблив вълк” и “Граблива вълчица”... Те именно са положили началото на един известен тракийски култ - обредни двубои! А ако излезем извън границите на нашите земи, ще ви припомня, че дори създаването на Римската империя е свързана с вълк - да не забравяме кой е хранил малките Ромул и Рем!...

- Простете, ако въпросът ми ви се стори глупав - а има ли предания, свързани с рицари по тези земи?

Професора учудено погледна Неев. Изпуфка с лулата си и брадата му се разтегли в усмивка.

- Ха! Ето един чудесен въпрос, младежо. Много интересен. Явно се интересувате от история. Отговорът е - да! Известна е легендата, че днешното село Бов е кръстено на рицаря Сент Бьов, който е бил заселен тук като охрана на прохода по време на Второто българско царство. Апропо - това дори е записано на туристическа табела в центъра на гара Бов... Загатва го още в пътеписите си дядо Вазов, който, знае се, е обикалял този район и го е увековечил в творчеството си... Ако трябва да отговоря като учен на въпроса, то ще кажа това: Не мога да отрека съществуващото латинско наследство в района - най-вече запазено в топонимите - названия на множество местности в района. Като започна с така нареченото “Латинско кале”, което е близо до манастира “Седемте престола”, да не забравяме и че дори двата водоизточника на Бов са наречени със звучните имена “Чичеро” и “Мацуля”, които са с, безспорно, латински произход... И да стигна накрая до един връх наблизо, който е наречен “Балдуин” - видно - в чест на латинския император, предвождал някога рицарите, минали по тези места...

“Хм. Значи излиза, че Шишков и “мосю” Ренар не са говорили чак такива небивалици - поне що се касае за присъствие на рицари по тези места...”

- Доколкото виждам, съдейки по споделеното от вас, господин Неев, ви е нужен човек, който добре познава района на Бов. Имам приятел, запален иманяр - иманяр в истинския смисъл на думата! Той е жива енциклопедия за всичко, де що се касае за легенда или документ за съкровище, отнасящ се до района на Бов... всъщност за цялото Искърско дефиле... Познава също така добре и ровещите се за ценности в този район - като започнем от хора, които можем смело да наречем “професионалисти” в тази област, та да стигнем до увлечени младежи с яки мишци, металотърсачи, кирки и лопати, с неголям умствен капацитет, което обаче те компенсират с огромно желание и упорство... Такива групички редовно го обсаждат за информация - я за намерена нова карта и упътване, или пък документ със спорно историческо съдържание, разкриващи поредната тайна на заровено гърне със злато, чакащо да бъде намерено под кръста на някое близко оброчище... Човекът се казва Стойчо, живее в село Огоя - това е на около 20 километра от тук, след Батулия... Ще ви дам указания как да намерите къщата му... Но едва ли ще се оправите сам! Имате ли джип?

Неев кимна отрицателно с глава.

- Не?... О-о, ще трябва да се върви пеша доста нагоре! Аз определено съм трудноподвижен вече... Няма как да ви придружа... Аз не, но колежката ми Рени - о, да - тя определено може да ви упъти до къщата на Стойчо!

Това изобщо не се хареса на Неев. Не се хареса и на Ирина.

- Вижте, професоре, не може ли да ми обясните подробно пътя, да се начертае, ако трябва, нещо като карта дори?! Не е нужно да ангажирам и колежката ви...

- О-о-о, нужно е, нужно е! Повярвайте ми - тя ще ви спести много време! Все пак - вече е към обед, а имате бая път дотам. А и докато говорите с човека... В Балкана се стъмва рано - есен е вече...

Неев благодари на Професора и си взе довиждане. Домакинът стана и го изпрати любезно. Преди да излезе, Неев се обърна към Ирина и я погледна в очите.

- Ще ви чакам в колата.

Ирина едва изчака той да излезе от стаята и се нахвърли на Професора.

- Какво правите, за Бога. Полудяхте ли?! Та аз съм ходила най-много два пъти в това село, и то отдавна... И с този човек - не виждате ли, че не може да ме понася!

- Ш-шт! Да не ни чуе... Ренче, не виждаш ли какъв шанс ти предоставя този човек?! Колко много ще допринесе за изследването ти?! Та той оттук нататък все местни легенди и митове ще гони! Не ти ли трепва отвътре, не ти ли е интересно? Пък е и хубав момък...

- Хубава работа, професоре! Намерихте сега и да ме сватосвате - Ирина почервеня цялата. - А и ще ме изложите! Как да му покажа път, който не зная самата аз...

- Ей сегичка ще ти обясня всичко подробно... Не бой се, бе, Ренче! Няма да те подведа, я... Слушай сега!...

Докато слушаше наставленията на Професора, Ирина си задаваше въпроса дали се съгласяваше с това безумие в името на научния си интерес, или от породилия се в нея такъв към този мъж, който - дори с пренебрежителното си поведение към нея - не бе успял да я отблъсне дотолкова, че да не може да признае пред себе си, че й бе харесал...

ХVIII. 29 август, 2008 г. Искърското дефиле

Върнаха се по пътя за София до Реброво и оттам се отклониха вляво преди моста над Батулийска река, вливаща бистрите си води в мътния Искър. Поеха нагоре по лъкатушещия покрай реката път.

Неев мълчеше навъсено и се чудеше как да постъпи и да се държи със спътницата си. В работата си бе като вълк-единак - не обичаше хора да му се пречкат в разследването! А сега трябваше да се съобразява с тази жена! “Поне да не беше привлекателна!...” Опита се да си наложи да не мисли за нея като за Жена...

Извади цигара и я сложи в устата...

Ирина го погледна с укор. Беше замълчала при първата изпушена от него и само бе свалила стъклото на прозореца, но сега реши да се обади:

- Мога ли да ви помоля да не пушите?

- Да, може - отвърна Неев невъзмутимо, докато поднасяше запалката към цигарата.

Това определено подразни Ирина.

- А може ли и да не пушите, поне докато сме заедно в колата ви?

- Отворете си прозореца повече...

Ирина се обърна ядосано към гледката навън. Не беше свикнала с такова отношение и сега гордостта й я караше да каже нещо, с което да уязви този мъж, който толкова явно я игнорираше!

- Интересно как ви търпи жена ви... с тези галантни обноски?!

- Много просто, не го прави - Неев изпусна с наслада дима. - Всъщност съм разведен, и то от доста време...

- Защо ли това не ме учудва!...

Сега беше ред на Неев да се подразни.

- Вижте, госпожо или госпожице...

- Иванова, и за ваше сведение съм госпожица...

- Хм-м... Защо ли това не ме учудва...

Ирина го стрелна ядно с очи, а Неев се усмихна насреща й.

Замълчаха и двамата. Мина малко време, докато Ирина се успокои, след което се обърна към Неев:

- Вижте, господин инспектор... Виждам и разбирам чудесно, че предпочитате да бъдете сам и че аз в момента ви се натрапвам. Но все пак, вие сте мъж и като такъв би трябвало да сте кавалер... поне малко! Обещавам ви, след като ви заведа до човека, който ви трябва, да не ви се пречкам повече... Но ви моля - направете поне малко усилие да се съобразявате в някаква степен с мен - за времето, в което ще сме заедно! То ще е кратко, уверявам ви, вие ме накарахте и аз да го желая!

Неев замълча. Укорът определено бе на място и той го съзнаваше! Усети, че не е прав и че няма повод да се държи така с Ирина...

Въздъхна и изхвърли цигарата през прозореца.

- Права се, извинете ме! Съжалявам за държането си... Ще се постарая да се държа по-нормално...

Ирина победоносно се облегна назад. Хареса й, че бе взела надмощие над този човек - явно труден за контролиране.

Не можеше да не му признае и простичкото, искрено извинение, което направи. Смяташе да не говори повече, но не устоя да не добави:

- И не си изхвърляйте боклуците през прозореца - в планина сме все пак, трябва да пазим природата чиста!

Това дойде в повече - Неев бе готов да избухне, но се стърпя и си наложи да замълчи.

Стисна кормилото и се съсредоточи над пътя. Той се виеше пред колата, притиснат от стръмна височина и зейнала надолу пропаст, на дъното на която се гънеше реката, промъкваща се покрай ридове и скали, малки ниви и пръснати къщички. Постепенно планината пусна асфалтовата ивица от хватката си, хълмовете се отдръпнаха и откриха по-равнинен участък.

Стигнаха до разклонение, на което - по указанията на Ирина - завиха наляво.

Малко по-късно пристигнаха в селото. Пътят се изкачи нагоре между къщите и ги изведе на нещо като площад, с масивна двуетажна сграда в средата - някогашен “Хоремаг”, който сега приютяваше магазин и кръчма, а съдейки по знамената под прозореца на втория етаж - явно и кметството.

Пътят продължи надясно. Излязоха от Огоя и продължиха по изронения, осеян с дупки асфалт. Къщите покрай тях постепенно оредяха. Не след дълго стигнаха до черен път, който се отбиваше вляво от асфалтовия, движейки се успоредно с него. Там почвата бе скалиста и колата вървеше добре. След около триста метра обаче пътят зави в полето и коловозите му станаха дълбоки и осеяни с остри камъни.

Неев реши да не рискува. Паркираха колата на ливадата и продължиха пеш. По дърветата край пътя личаха знаци на туристическа маркировка, а тук-там бе оцеляла и някоя ръждива табела, която указваше целта на маршрута - “Хижа Лескова”.

Неев дишаше тежко - макар и теренът да бе сравнително равен, все пак цигарите си казваха думата...

За кой ли път си даде дума, че ще ги откаже и ще почне да спортува!

Скоро хълмовете отстрани се приближиха и притиснаха пътя помежду си като клещи, карайки го да се провира между дървета, скали и скални сипеи, спиращи се долу във водите на буен планински поток.

Сред короните на дърветата от ляво се видя покрив на постройка, към която се отделяше отбивка, преградена с порта, скована от стволове на дървета. Тя бе открехната точно толкова, че да ги пропусне към заградена от дървета и храсталак поляна, в която стоеше паркиран руски джип с доста очукан вид.

Къщата отсреща изглеждаше пуста. Пред нея се виждаше втора ограда - вече от тел, с по-малка врата, изработена от железен профил. Над вратата се люлееше малък чан. Неев го раздрънка силно.

Ослушаха се. Никой не се обади...

Вратата не бе заключена - Неев я бутна и влезе. Когато приближи до постройката, видя, че външната й врата стои притворена.

Тишината на това място бе тягостна и накара нещо в него да застане нащрек...

Почти несъзнателно отметна якето и разкопча кобура на пистолета си. Погледна назад - Ирина го бе последвала в двора.

- Изчакайте тук - каза й тихо и бутна вратата на къщата.

Скърцането й прониза тишината на вътрешността. Видя се стълбище от цимент, водещо към врата на горния етаж. Зад външната врата имаше къс коридор, който свършваше до отворена врата на стая. Неев бавно пристъпи към нея...

Миризмата вече го бе подсетила какво ще намери вътре.

ХIХ. 29 август, 2008 г. с. Огоя

Мъжът бе умрял от доста време.

Седеше вързан на стол, поставен в средата на стаята, с изметната назад глава и свити крака. Тялото бе подпухнало, но по кожата му още личаха следи от побой. Очите и устата не се виждаха - на тяхно място имаше широка дупка, в която мърдаше безформена маса.

Неев стисна зъби - масата бе от пълзящи и мятащи се бели червеи. Рояк мухи вече хвърчаха наоколо и се блъскаха в мръсните стъкла на прозорците, търсейки път навън...

Този човек бе умрял бавно и мъчително. Каквото и да бе казал преди това, то явно не е било достатъчно за палачите му...

Зад него Ирина изпищя силно - бе последвала Неев в къщата и сега гледаше ужасено трупа в стаята, без да може да откъсне очи от гледката.

Неев прибра пистолета, хвана я за ръката над лакътя и я извлече навън. Тялото й бе сковано, а движенията - вдървени.

- Казах ви да стоите навън! Защо не слушате?!

Почти я завлече в средата на поляната и я остави да седне на тревата. Там вцепеняването се превърна в треперене - тялото й заподскача. Тя скри лицето си в шепи, после сепнато подскочи:

- Трябва да се обадим! Да се обадим в Бърза помощ... и в полицията!

Ирина извади мобилния си телефон от джоба.

- Чакайте - спря ръката й Неев. - Изслушайте ме, моля ви!

Ирина го погледна неразбиращо с разширени от шока очи.

- Вижте - Неев приклекна срещу нея. - Този човек е мъртъв, и то от доста време... Нито вие, нито аз можем да му помогнем - нито който и да е, дошъл на обаждането ви. От друга страна - обадим ли се на колегите ми, ние трябва да останем тук, дори до среднощ, докато дойдат, докато направят оглед и ни разпитат... Оставям настрана факта, че съм тук без знанието на моите началници и това ще ми навлече проблеми и безкрайни обяснения... По-лошото е, че след това не ще мога да разполагам вече с времето си, а то и без това не е много... Затова ви моля - не се обаждайте!

- Но, как може! Вие... говорите като някакъв... Та вие сте полицай!?

- Да, така е! Но нищо няма да спечеля, ако постъпя като такъв в този момент! Напротив - не само ще загубя, но и цялото ми разследване ще отиде по дяволите... Вижте, не ви карам да правите престъпление... То вече е извършено тук - не от вас или от мене! Просто се опитвам да спечеля време за себе си и да си спестя проблеми - проблеми и за двама ни!

- Но как... ще го оставите така?! Ужасно...

- Човекът си е отишъл вече! На него му е все тая... Може да постои още малко! Сигурен съм, че все някой ще го потърси - я роднина, я приятел... Ще го намерят и ще се погрижат за него.

Ирина скръсти ръцете си пред гърдите и наведе поглед в тревата. Все още трепереше

- Добре... щом казвате, че ще го намерят...

- Сигурен съм в това! Изчакайте ме тук, сега ще се върна...

- Какво? Ще отидете пак там?! И ще ме оставите - Ирина подскочи и стана от мястото си. - Не ме оставяйте тук сама, моля ви...

- Вижте - Неев успокоително я хвана за раменете, - ще се върна веднага! Само ще поогледам набързо - и си тръгваме... Едва ли има вече някаква опасност на това място, просто седнете и се опитайте, да се успокоите... Ей сега се връщам!

- Добре... Но, моля ви, не се бавете!

- Обещавам! - Неев забърза обратно към къщата.

Мислеше си дали все пак тя няма да се обади на някого по телефона, докато е сама. Но не вървеше да й го вземе. Точно сега нямаше нужда да се конфронтира с нея. Всичко в този момент - дори и той самият - зависеше от добрата й воля.

След чистия въздух навън миризмата в къщата отново го удари в ноздрите - тежка, плътна и отблъскваща...

Стаята бе разхвърляна - явно беше, че е претърсвана основно. Мебелите - малко на брой, стари и разнебитени - бяха разбутани към стените на стаята. Грубото циментово стълбище водеше до други две стаи. Едната бе ползвана като спалня. Старото легло, с пружина и дървени рамки, стоеше неоправено. До него имаше стар шкаф с витрина. Вратите му зееха отворени. Купчина от листа - по-нови или стари, вече пожълтели - бе пръсната в безпорядък наоколо.

Неев прегледа няколко. Имаше ксерокопия на различни документи, ръчно изписани страници и рисунки. Карти с отбелязани по тях знаци и дописани упътвания...

Мечтите на всеки иманяр, тръгнал по следите на бленувано съкровище.

По-малка стая отсреща приличаше по-скоро на складово помещение. По пода й стояха нахвърляни най-различни инструменти. В единия ъгъл се виждаха подпрени два прилични металотърсача. На лавици по стените се валяха какви ли не боклуци, части от съдове - метални или глинени, купчина ръждясали елементи... До вратата стоеше моторна резачка за дърва и цял куп мръсни якета, закачени на закачалка от рога на сърни...

Тук нямаше нищо интересно за Неев...

Слезе отново към долното помещение. Погледна към човека на стола, спомняйки си думите на Професора: “жива енциклопедия за всичко, което касае легенда за съкровище”...

Е, “живата легенда” вече не беше жива...

В тази къща нямаше нищо, което да го насочи към хората, които търсеше. А намереното в нея го объркваше - логиката му се противеше на видяното тук.

Още по-малко можеше да си представи, че извършителите на това убийство би трябвало да се познават с жертвата.

“Почеркът” на извършване вече му бе познат! Че тук са били тримата, по чиито следи вървеше от случаите в София - той почти не се съмняваше в това...

Нищо обаче не говореше, че убитият е имал пари, злато или друго, за което един обикновен престъпник би бил привлечен да извърши това тук! Дори картите и документите не бяха взети - ако е била търсена информацията в тях.

Напротив - по-скоро мизерната обстановка в къщата говореше, че “богатството” на стопанина й вероятно е било предимно в сферата на мечтите и илюзиите... и едва ли нещо реално...

Разследването му определено влизаше в задънена улица.

ХХ. 29 август, 2008 г. с. Огоя

Неев с наслада напълни дробовете си с чистия планински въздух.

Ирина го чакаше до металната врата на оградата. Не бе посмяла да доближи повече къщата.

Тръгнаха обратно към колата. Вървяха мълчаливо и не обръщаха особено внимание на природата около себе си.

Ирина още не можеше да се отърси от ужасната гледка - бледото й лице показваше, че все още се съвзема от преживяното.

Неев ходеше замислен по друга причина. В своята работа се бе нагледал на трупове и насилие - такива гледки не бяха нещо необичайно. Привикваше се. Други мисли го вълнуваха повече в момента. В тази къща се прекъсваше следата по разследването му. Престъпленията, които разследваше, вече ставаха три. А извършителите все така тънеха в неизвестност! Както и техните цели и мотиви...

Както и на отиване, не срещнаха никого по пътя.

Когато се качиха в автомобила, Неев извади и запали цигара, забравяйки всякакви обещания. Това обаче не направи впечатление на Ирина.

- А сега какво ще правите? - попита тя, докато се опитваше да улучи закопчалката на колана.

- И аз това се питам... С този човек ми се прекъсва нишката... - Неев издуха дима през прозореца. - Може би трябва да се върнем при професора ви за някаква допълнителна информация. Почти си представям как ще прозвучи: “Здравейте отново! Приятелят ви, при когото ни пратихте, е малко поумрял. Дали не разполагате с някой по-жив, към когото да ни насочите? Някоя друга - ама все още да е жива - енциклопедия на иманярството в района?!”

- Ужасен сте! Как може да проявявате такъв черен хумор... и то в този момент!

Неев изгаси цигарата и запали двигателя. Колата се заклати по разбитите коловози.

- Какво му е толкова на момента?! За пръв път ли виждате умрял човек?

- Била съм на погребения и съм виждала умрели... Но...

- Но не и в такъв вид, да го наречем - натурален! Е, да, на погребенията все пак мъртвецът е подготвен и нагласен - правят му макияж, обличат го... Там смъртта е приведена в по-поносим за сетивата ни вид. С моята професия, както се досещате, съм се нагледал на смърт - във всякакви форми... Без подготовка и без грим... Ние сме в някаква степен като лекарите - с времето ставаме резистентни към това...

- И все пак... някакво уважение трябва да се прояви към този човек... дори и да е само поредният ви случай!

Замълчаха отново.

Пресякоха селото и широкия му пуст площад. Поеха отново по обратния път към Реброво.

Ирина се бе поуспокоила и реши да наруши мълчанието.

- Кажете ми - ако можете, разбира се - какви трябва да са тези хора, които търсите? Които са способни да сторят такива ужасни неща на себеподобните си?

Неев не бързаше да отговори.

“Защо пък не - в края на краищата вече имаме една обща тайна?”

- Доколкото съм научил към момента, трябва да са трима или може би повече мъже - млади хора. Както казах, докато бяхме при професора ви, вероятно са групичка иманяри от района на Своге. Твърде е възможно да не са виждани от известно време по тия места - седмица, месец... доколкото чух и видях, са били доста заети напоследък в София. Движат се с черен автомобил...

Ирина наостри уши.

Казаното от Неев й прозвуча познато. “Трима или повече младежи, да не са виждани от известно време”... това определено й напомни за казаното от баба Ценка от Шавалците.

- Знаете ли - каза тя, след като Неев замълча, - може и да няма връзка... Това вие ще решите, разбира се, след като ви кажа. Докато ви слушах, се сетих за нещо, което ми каза наскоро една баба от Заселе - това село е близо до Своге - всъщност е точно срещу Бов. Говорихме във връзка с моите изследвания по фолклора относно... Както и да е... Та тя ми спомена, че някакви познати й местни момчета - иманяри, които копаели и търсели съкровища в района, наскоро били изчезнали и не са ги виждали от известно време в селото им.

Сега бе ред на Неев да се заслуша.

“Гледай ти - май ще имам по-голяма полза от нея, отколкото предполагах... Неочаквана информация, и то - признавам - съвсем навреме...”

- Госпожице Иванова! Изглежда ще трябва да ви помоля да станете мой гид отново. Ще ме заведете ли при тази баба?

Ирина се усмихна за пръв път след преживяното.

- Ще си помисля... Но ще трябва да обещаете, че няма да има повече цигари в колата... и умрели по къщите?!

- Обещавам ви... поне за първото...

Вече се свечеряваше, когато пристигнаха в махалата.

Баба Ценка живееше сама, затова се зарадва на неканените гости - още повече на Ирина, с която вече се познаваха от лятото.

- Влизайте, деца, влизайте! Сега ще возвара чай на печката...

ХХI. 29 август, 2008 г. с. Заселе

Малко по-късно хората, по чиито дири Неев вървеше вече почти седмица - без особен успех до този момент - вече си имаха имена и приблизителни адреси.

Призрачните сенки от лошите видеозаписи и разказите на свидетелите най-накрая придобиха реални човешки очертания.

Неев седеше близо до печката и пиеше топлия и ароматен билков чай.

Прехвърляше през ума си чутото от бабата: “...Петърчо и Иво, двамата братя - от Заселе са си они, живеят на високото - каде Була... одеха та ровеха по нощите с Йоско и на Геле сина - Тодор, от Зимевица... Па имат кола, они двамата братя я карат - една черна такава е, западна - ма я не ги разбирам тия коли, баба, не я знам каква е. Па нема ги бая време -месеца и повече ще е... ама чух скоро, че са виждали колата по селото - па може и да са се прибрали вече... Де ще знам къде са ходили, они младите сега все по София одат...”

Умът му трескаво работеше.

Тръпката на полицая, успял да напипа отново следата и почти да стигне до хората, които търси, се сливаше с безизходицата, в която се бе озовал.

Не можеше просто да се обади в София и да поиска от началниците сили и средства за залавянето на лицата! Всичко това изискваше технологично време - писмени доклади, планове за операция, съгласуване с други служби... А утре все пак бе и събота.

А нищо от това не се връзваше с факта, че се водеше в отпуск по болест и реално трябваше да си е в къщи и да се лекува...

“Поне наистина пия лековит билков чай!”

Трябваше да сдържа ентусиазма си и желанието да пристъпи към задържане на хората - за момента можеше да се задоволи единствено с проучването им и оглеждане на адресите.

“Е - и това не е малко - да не забравяме, че допреди два часа си блъсках главата как да продължа и откъде да подхвана наново по случаите, а вече имам конкретни хора - вероятните извършители!”

Заслуша се в разговора на Ирина и баба Ценка. Говореха за таласъми, обреди и стари песни - какви ли не дивотии...

Ирина се бе разпалила от разговора. Очите й светеха, а страните й руменееха - в този момент, на приглушената светлина в стаята, тя бе наистина прелестна!

Неев я гледаше, без да го осъзнава, а главата му се изпразни от всички мисли, които като че се изтриха от тези искрящи очи... В този момент обаче Ирина вдигна глава и погледите им се срещнаха...

Това му подейства като токов удар. Усети се, че я зяпа и направо се вбеси на себе си.

Остави чая на масата и се изправи.

- Стана късно. Не ви питах дали искате да ви върна в Своге, или нещо друго... Аз лично мисля да потърся хотел или хижа в района за през нощта.

Хладните думи на Неев подействаха на Ирина като студен душ. Преди обаче да отговори, баба Ценка се намеси:

- Ма, де ще дириш сега хижа, бре, момче? Я гледай ква голема къща имам - и сама кукувам у нея... Моя я строи, строи, па си отиде... децата заминаха по чужбина... У сека стая легло има - де ще ходите по нощите!? Ей сегинка ще ви постеля и ще си лягате! Че и спалня голяма има - тамън за вас двамата - да си легнете убаво заедно...

Този път не само Ирина се изчерви.

- Бабо Ценке, ама ние не сме заедно... Така... Ние само във връзка с работата...

- Е, убава работа, такива убави деца сте и двамата - пък и си прилягате! Айде, нема нищо, че ви турим отделно.

Баба Ценка излезе чевръсто от стаята. Неев и Ирина се спогледаха и замълчаха смутено. Тя заговори първа.

- Мен ме устройва този вариант - да остана тук... И за вас ще е по-удобно - да не се съобразявате с мен. Ами вие?

Неев погледна към мастиленочерния квадрат на прозореца. Тази нощ навън нямаше дори луна.

Топлината на стаята определено го привличаше повече от студената тъмна неизвестност навън. А и се чувстваше уморен и отпуснат.

- Мисля да приема гостоприемството на домакинката... А и утре кой знае какво ме чака...

Замълчаха. После Неев заговори:

- Знам, че не започнахме добре, затова смятам, че трябва да ви благодаря за всичко, което направихте за мен днес. Съзнавам, че понякога съм голям дръвник... Но не съм неблагодарник! Истината е, че ми помогнахте много... Първо - за това, че ме послушахте и не се обадихте в Огоя, и второ - като споделихте с мен това, което знаехте и ме доведохте тук... А има и трето - явно и благодарение на вас, ще имам подслон за тази нощ...

Ирина го гледаше и се усмихваше.

- Вярно е, на моменти сте нетърпим, но чак пък дръвник... Освен това вие вече ми се извинихте. Истината е, че не ми беше толкова неприятно с вас - поне не през цялото време.

Замълчаха отново.

- Готово е, деца, оправила съм ви и съм ви турнала печки, оти веке става студено нощем, есен си иде - баба Ценка се заклатушка в стаята и седна до печката.

Неев благодари и пожела лека нощ на жените. В отредената му стая легна на леглото облечен, с идеята да си събере мислите на спокойствие, но неусетно и почти веднага заспа.

Присъни му се странен сън. Седеше на стол в средата на тъмна стая. По дрехите и скута му се сипеха бели червеи... Тъмни сенки го обикаляха в кръг и той не можеше да определи дали това са хора, или вълци, с облещени към него очи и озъбена паст... Някак си отстрани през тях виждаше Ирина, която стоеше извън кръга и му подаваше ръка... Той се опитваше да стане, но не можеше да помръдне. Само я гледаше парализиран през тъмните силуети... Тогава тя направи крачка към него и влезе между сенките. Той се опита да я спре, да й извика, но гърлото му бе вцепенено и от него излезе само слабо стенание...

От усилието Неев се събуди и първото нещо, което видя, бе Ирина, която влизаше в стаята му...

ХХII. 30 август, 2008 г. с. Заселе

Навън, през прозореца, вече грееше слънце. Съдейки по наклона на лъчите му, явно бе изгряло отдавна.

Ирина държеше две големи чаши в ръцете си. Аромат на топло кафе се разнесе приятно в стаята.

- Добро утро! Легнахте си преди нас уж, а пък ние, жените, кога станахме, а вие още спите! И то с дрехите! Заповядайте, дано го пиете със захар - май баба Ценка е използвала поне половината захар в къщата за това кафе...

- Добро утро! - Неев се надигна и седна на ръба на леглото, поемайки чашата.

Отпи и се намръщи - наистина беше ужасно сладко!

Ирина безцеремонно се настани на стол срещу леглото и му се усмихна.

- Господин Неев. Снощи вие бяхте особено мил да изтъкнете моите заслуги към вас и да ми изкажете благодарността си! Реших да я приема, като поставя, съответно, своите условия за това... Между другото - половината нощ сънувахте кошмари - чак в моята стая ви чух да стенете!

Въпреки сънищата, обаче, Неев се чувстваше наспан и отпочинал. Може би затова, учудващо и за него самия, шеговитата реч на Ирина не само не го подразни, но и напротив - “зарази” го с добро настроение.

На свой ред се усмихна и каза:

- Готов съм да чуя условията ви, госпожице Иванова!

- Първо - ще ви помоля да ме изслушате, защото забелязах, че не сте от търпеливите в това.

- Съгласен!

- Второто условие е - само не се ядосвайте много...

- Слушам ви...

- Както, предполагам, сте забелязал, все пак имате някаква полза от мен - може би съм ви на късмет. Искам да помоля, докато издирвате каквото ви трябва в този район, да ме вземете с вас - както разбрахте, пиша труд за местния фолклор... Все за нещо може пак да съм ви полезна. Аз пък, от своя страна, обещавам да слушам, когато ми кажете да стоя някъде. И да не ви правя забележки за пушенето в колата...

Неев се замисли.

Мисълта, че може да бъде заедно с Ирина още известно време, днес определено не му бе неприятна - дори напротив...

От професионална гледна точка това също щеше да е в негова полза - снощи бе решил тайно да огледа и проучи хората, които му трябваха. Ако почнеше да обикаля сам по това малко село, със сигурност щеше да привлече много повече внимание върху себе си - а това определено не бе желателно. От друга страна, на двойка мъж и жена не се обръщаше толкова внимание - практиката го бе показала отдавна...

А можеше пък и наистина да му помогне с още нещо...

Стана и се приближи към прозореца.

Отвън, през стъклото, навлизаше пъстра смесица от светлина и шум. Кудкудякането на кокошки и лаят на кучетата по дворовете се смесваше с шума на вятъра в листата на дърветата, през които играеха и проблясваха по стените на стаята слънчеви лъчи.

Ирина стоеше тихо в очакване на отговора му.

- Няма да ви заблуждавам - това, което искате, може да бъде много опасно. Не знам дали е морално от моя страна да се съглася. Вие самата видяхте на какво са способни тези хора! Аз, разбира се, нямам намерение да почвам някакъв екшън още от сутринта - но човек никога не знае... Все пак - предвид това, че смятам само да проуча дискретно тези хора на този етап, без да привличам внимание върху себе си, нямам против да останем заедно, стига да не ми се пречкате...

Думите му зарадваха Ирина - въпреки не особено ласкавия им край.

Необяснимо защо тя не мислеше за опасности - присъствието на Неев й вдъхваше някаква сигурност. Цяла сутрин бе мислила какво да му каже, като смяташе, че отговорът му ще е отрицателен. Беше подготвила цяла реч за доказване на противното. Затова неочакваното му съгласие я изненада и свари неподготвена.

Замълча смутено, търсейки думи за отговор, но чевръстата баба Ценка я извади от затрудненото положение:

- Айде, деца! Идете насам, че мекиците вече изстинаха...

Беше почти обед, когато тръгнаха към къщата на братята в селото.

Следвайки указанията на баба Ценка, подминаха площада. Стигнаха кметството и сградата на старото училище, след което завиха наляво от главната улица. Малко по-нагоре асфалтът свърши и продължиха по черен път, насипан на места с чакъл.

Къщата на братята бе една от последните, дори се намираше малко извън селото. Скоро я забелязаха. Беше голяма и неизмазана, с остъклени прозорци само на първите два етажа. До къщата имаше хамбар, скован от дъски. През двора се простираше навес, с покрив, покрит с ламарини.

Неев не посмя да се приближи повече с колата. Остави я до оградите на последните къщи и изрично предупреди Ирина да не излиза от нея, докато не се върне.

Продължи бавно към къщата, като зави още отдалеч по отбивка, която отиваше към виждащи се в далечината порутени и стари селскостопански сгради.

В двора не се забелязваше движение. Докато вървеше по отбивката, Неев бавно започна да заобикаля откъм задната му страна.

Тогава видя черното Ауди!

Колата стоеше паркирана до оградата отзад така, че да не бъде забелязана от улицата.

Наоколо не се виждаха хора.

Неев използва храсталаците отстрани по пътеката, за да се доближи към колата.

Докато заобикаляше, я изгуби от поглед зад ъгъла на оградата. Полека стигна до там и се приготви да надникне зад дъските и да запише номера...

Тогава пред него се изпречи човек!

Човекът бе по-нисък от него, но набит и едър. Неев не успя да разгледа дрехите, защото цялото му внимание се прикова към очите му... В тях нямаше други цветове, освен черно! Огромни, черни зеници, около които дори бялото бе потъмняло...

Връщане назад нямаше - трябваше да действа! Неев посегна към кръста си:

- Стой! Полиция!

От гърлото на онзи се чу тихо ръмжене.

Без следа на уплаха човекът се хвърли напред - преди Неев да насочи пистолета, черноокият го хвана и вдигна във въздуха. Захвърли го назад като парцалена кукла...

Докато летеше във въздуха, Неев инстинктивно стреля два пъти в отдалечаващата се фигура.

После тилът и гърбът му срещнаха твърда преграда.

Бученето в тялото му от удара се сля със звука на форсиращ двигател. Светът наоколо потъмня...

ХХIII. 30 август, 2008 г. с. Заселе

Когато се свести, над него стоеше надвесена Ирина.

- Добре ли сте?! Какво стана, за Бога...

Неев се надигна рязко, но веднага съжали за това. Болката се стовари като чук върху тила му! Изохка и посегна към него...

Тогава осъзна, че все още стиска пистолета в ръката си.

Олюлявайки се изправи на крака, без да приеме помощта на Ирина. Погледна назад: бе паднал върху терасовидния склон над оградата, където, за щастие, нямаше скали и камъни.

- Мисля, че ви казах да останете в колата.

- Чух изстрели... Реших да погледна какво е станало и ви видях да лежите... Имате ли представа как ме уплашихте! А ми казахте, че няма да правите екшъни!

Неев прегледа оръжието и тръгна към оградата.

- Стойте тук!

- Къде отивате?

- Ще проверя в къщата...

- Сам?!

- Нали сте с мен! - Неев се усмихна кисело. - Само че този път се постарайте наистина да останете ТУК!

Докато заобикаляше оградата се опитваше да проумее как онзи човек го бе захвърлил на повече от пет метра назад! Огледа мястото, където бе стояла колата - нямаше и следа от кръв...

А беше убеден, че поне един от изстрелите бе улучил!

“Дали пък небивалиците на Шишков и мосю Ренар ще вземат накрая да излязат верни?!”

Влезе в двора с насочен напред пистолет. Не видя никого около постройките и под навеса. Вратата на къщата бе отворена. Внимателно пристъпи прага, изчаквайки очите му да свикнат със сумрака вътре...

Обитаемите стаи бяха разхвърляни и занемарени. Видът им създаваше усещането, че са изоставени. По-нагоре всичко бе в груб строеж, а нахвърляните и складирани строителни материали тънеха в прах и паяжини...

След като огледа набързо помещенията, Неев отново излезе на двора.

Нямаше никого и в мазетата под хамбара. Отгоре между дъските стърчаха снопове сено. И там нищо не помръдваше.

Върна се в къщата. Отвори и прегледа чекмеджетата на скрина в кухнята. Огледа разхвърляните легла и около мебелите по другите стаи. Претърси и джобовете на метнатите по тях дрехи. Търсеше някакви документи. Оставени сметки или фактури - нещо, на което да пишеше името или други данни за обитателите на този дом.

Нямаше нищо такова...

Какво можеше да направи повече тук?!

Реши да мине през съседните къщи - да говори с хората. Да отиде и до кмета на селото - за да научи, каквото можеше, за двамата братя и останалите от групата.

Дискретността вече бе отишла по дяволите - онези знаеха, че е по петите им!

Неев се ядосваше сам на себе си, упреквайки се за случилото се.

Върна се при Ирина, която го чакаше побледняла.

Този път го бе послушала и стоеше там, където я бе оставил. Неев прибра пистолета си в кобура и отвори уста да я заговори. Тя обаче го изпревари, говорейки тихо и бързо:

- Инспекторе, мисля, че в сеното се крие някой - видях как се размърда, докато бяхте вътре в къщата...

Неев запази самообладание и каза високо:

- Няма никой! Да си тръгваме!

Щом завиха зад ъгъла, обаче, Неев прошепна на Ирина да не мърда и тихо се запромъква обратно към задната вратичка на хамбара. Пистолетът отново бе в ръката му.

Внимателно се надигна и погледна между дъските...

Не му трябваше много време да разбере, че Ирина е права!

Някой лежеше в сеното и сега се опитваше внимателно да изпълзи от него.

Неев се напрегна!

Този път бе твърдо решен да не се остави да го размятат! Рязко отвори дървената вратичка и се хвърли върху човека...

Нямаше съпротива!

Когато се приземи върху мъжа, онзи се вцепени за миг, а след това закрещя ужасен с цяло гърло. Без бавене Неев изви ръцете му зад гърба и му сложи белезници. Човекът спря да крещи и започна тихо да стене и да хлипа.

Мина доста време, докато се успокои и Неев, и да разбере, че това е Петър - по-малкият от двамата братя. Ирина се бе приближила и сега двамата оглеждаха заловения. Нисък и набит младеж, около двайсетгодишен, с избелели дрехи и прокъсан работен панталон. Лицето му ту червенееше, ту ставаше бледо. Очите му бяха големи и уплашени - целите в сълзи и зачервени. Но бяха сини... Нормални човешки очи!

- Моля ви, нека се махна от тук, той може да се върне! Другаде да е, само тук да не е... Инак всичко ще ви казвам...

- И къде искаш да отидем? - Неев бе свалил пистолета, но стоеше нащрек и не изпускаше младежа от погледа си - болката във врата го подсещаше, че може да очаква неприятни изненади.

Този разплакан младеж обаче изобщо не се връзваше с профила на троен убиец...

- Горе - е-е, до гората - има кошара... там седим, кога се връща той... моля ви!

- А как да съм сигурен, че другите трима няма да ни чакат там, а, младежо?!

- Ми я от них се крия, бе, господине! От брата си...

Младежът се разхлипа отново.

- Може би трябва да отидем? - попита Ирина. - Не знам за вас, но на мен ми звучи искрен...

- Те всички звучат така - искрени!... Но може и да сте права! Хайде, младежо, ставай и ни води към това “горе”! Само внимавай да не ти мине някоя грешна мисъл през главата! Днес нямам желание да стрелям повече...

ХХIV. 30 август, 2008 г. с. Заселе

Кошарата представляваше стара постройка, останала без прозорци и врата. Някогашно спално помещение за овчари, останало от разцвета на ТКЗС и социализма, сега сградата бе оставена на произвола на съдбата и милостта на времето... Помещенията бяха празни и разграбени. Дори кабелите на инсталацията по стените и тавана бяха изтръгнати от мазилката. От празните прозорци надолу се виждаше баирът, а малко встрани в далечината - и къщата на братята.

В една от стаите имаше метнат на пода стар дюшек, одеяла, дрехи и всякакви вещи, натъпкани в пликове.

Явно Петър им бе казал истината.

Но защо и от какво се криеше - от брат си и старите си приятели?!

Неев обиколи щателно района, за да се убеди, че никой не ги дебне из засада между дърветата или старите огради. Накрая се присъедини към Ирина, която бе оставил с вързания младеж в приспособената му спалня.

- Хайде, младежо, разказвай - слушам те!

Петър започна да разказва с жален глас, запъвайки се и хлипайки:

С батко си Иво и другите двама от Зимевица започнали да копаят за имане преди около три години. Първоначално се водели по местни легенди и откъслечни думи, изпуснати в кръчмата от старците в района, копали преди тях по тия места... Водели се по трите нишана, за които се знаело по тези места - “Квачката с пиленцата”, “Момата с кобилицата” и “Преплетените змии”, като за последния само се знаело къде е бил - старите иманяри били взривили знака - да не се вижда... Преди около година в Своге се запознали с бай Стойчо от Огоя. Сприятелили се. Той имал карти и документи с описание на места със съкровища. Бил начетен и знаещ - грабнал им ума и сърцата... Имал и много познати - все иманяри... Та чак и професор, дето се занимавал с тия работи...

Неев и Ирина се спогледаха.

- Пролетта беше, рано още - продължаваше Петър, - открихме една цепнатина между скалите - е-е-е тамо, дето минава коларски път от Бов за към Кумак махалата... Този път се знае, че е много стар, от римско време още, дори на завоите има зидано с камънье - да е равен из нанадолището...

...Мястото, което намерили, съвпадало с описание, дадено им от бай Стойчо - записки на Поп Мартин, в което описвал голямо имане над Искъра, скрито от Вълчан Войвода и хората му. Близо било и до нишана с преплетените змии... Тайно копали през нощта два-три месеца. И намерили втори нишан - на зарита с камъни скална плоча, видели издълбана рисунка:

- Като щит такова, ама на две сцепен с чърта... Над нея - кръст, а отдоле й - нещо, като глава на крава, ама с големи роги... И нещо пишеше, с такива, кат английски букви, ма кой ти разбира...

...След плочата имало стара зидария с камъни - бая зор видели, докато я очистят... Кога намерили пещерата, разчистили входа и влезли с фенера навътре. Доста вървели и се вардили - да се не пребият - че знаели, че ще има капани, а и че не требва да пипат имането с голи ръце, ако има, щото с отрови било мазано...

А какво имане имало вътре! Несметно! Като че на Али Баба пещерата били открили - и повече... Каква радост било, какво нещо само!

И тогава намерили мъртъвците!

Уж старо било имането - ако е имало човек вътре оставен - само костите му да стоят още...

А тия тримата - като че вчера били умрели!

Седели, опрени с гръб един в друг - аха, да станат и заговорят!

Дали му да държи фенера по-отстрани и отвисоко, а брат му, Тошо и Йоско отишли да ги огледат.

И тогава станало страшното!...

От труповете се надигнала чернилка - като облак сажди - и обвила брат му и другите... Минало малко време, дорде да можел пак да види на светлината от фенера: тримата седели като вкаменени... А от умрелите доле на земята - само купчина кости и прах било останало!

- От страх умрех, хора, не вервах на очите си! Викам “Кво стана, бре?! Бате! Батенце! Кво ти е, бе...” А он бавно се извърна и ме погледна... Олеле, майко!... Очите му - като две дупки станали - черни и мъртви! Подхвана кирката и тръгна към мене... и като я вдигна - за малко да ме претрепе... Едвам избегах от там...

Младежът пак се разплака.

Ирина бе извадила тефтерче и си записваше. А Неев...

Той стоеше вцепенен до тях и не знаеше какво да мисли... Този разказ наистина му дойде в повече!

Цяла седмица бе слушал нереални истории, подплатени обилно с мистика и история! Но това, което бе чул, вече надхвърляше представите му...

А как можеше да го отрече и да му се присмее - та той сам се бе сблъскал с другия брат и бе видял очите му... Припомни си как онзи го метна назад... Неев беше едър мъж - имаше 1,90 м. и тежеше към 100 килограма. А онзи го бе хвърлил с лекота във въздуха!

А можеше да се закълне, че го бе улучил с пистолета!

- Кажи ми - обърна се той към Петър, а гласът му бе пресъхнал и дрезгав, - защо се връща брат ти в къщата? Какво иска?

- Ох, не знам, господине... - изхлипа Петър, - идва няколко пъти! Кога няма луна или е малка - си идва... Ходи по къщата, като в несвяст... Обикаля или седи, като че мен дири и чака!... Ама смея ли да отида... Тук се крием от летото - и некой път само скришом се приберем - да ме не видат...

ХХV. 30 август, 2008 г. с. Заселе

Седяха в дървена беседка на “Вазовата пътека”.

Пътеката бе приятна алея, отделена с бяла желязна ограда от ръба на отвесните скали. По протежето й имаше поставени улични лампи и дори кошчета за боклук.

Малко по-надолу два потока се спускаха през поляните от високото, провираха се под алеята и две дървени мостчета, след което се сливаха и пропадаха отведнъж в дълбоката пропаст, опасана от величествена дъга от отвесни скални стени.

Когато имаше повече вода, водопадът “Скакля” сигурно бе несравнима гледка, но сега - след летните горещини, водата бе доста намаляла и се стичаше като тъмна и мокра ивица, набраздила скалите...

Отсреща се възправяха множество хълмове, прорязани от скали и дълбоки дерета, с пръснати по тях къщи. Ниско долу, до Искъра, кариерата на Бов изглеждаше като издълбана рана в снагата на отсрещния планинския склон...

Неев гледаше умислен откриващата се от беседката панорама.

Беше оставил Петър в кошарата, като го бе заплашил и предупредил да не мърда оттам и да го чака. Двамата с Ирина бяха слезли към селото да му вземат храна - а и самите те да хапнат по нещо.

Неев мислеше как накара Петър да му покаже входа на пещерата. Младежът категорично отказваше! Бе толкова ужасен от мисълта да се приближи до мястото, че бе готов дори и да бъде застрелян, само и само да не се връща там... Реши да изчака известно време, докато Петър се поуспокои и да опита отново да го склони.

- Много сте умислен - прекъсна мислите му Ирина.

Тя бе наметнала жилетка на раменете си, за да се предпази от хладния планински вятър, който тук, на откритото, се усещаше повече.

- Мда-а... знаете ли, аз съм един сравнително нормален и доста скептичен човек... А случващото се тук... определено надхвърля реалния ми житейски опит. Пещери със съкровища, неразложени мъртъвци... хора, които вече не са съвсем хора... но за сметка на това пък могат да те подхвърлят във въздуха като канарче и да не обръщат особено внимание на някой и друг куршум в тялото... Тук май навлизаме повече във вашата област... Кажете ми - като специалист - с какво си имам работа?!

Ирина се усмихна насреща му.

- Не бих казала специалист - точно в тези работи... Но, да - българският фолклор е богат с описания на свръхестествени трансформации на хора... Примерно вопирът - или вампир, както е по-известно като название - тук за такъв се смята умрял човек, при когото нещо в обреда по погребването му е било сгрешено или не е направено... Примерно човек да го е прескочил или куче и котка да са му минали път... Или пък да е бил проклет и лош човек... Такъв човек, след като е умрял и погребан, можело да оживее - или пък земята да не го иска - и да не може да се разложи... Според митовете, имало случаи вопири да се върнат и да живеят пак при семейството си и дори да станат нормални хора след време...

- И как се убива такъв вопир?!

- Според описанията, вопирът бил като мях с течност - нямал кости. Можел да се “вкости” примерно след две-три години. Ако се пробие дупка в тялото му, той изтичал... Дори на някои места, когато погребват някого и ги е страх да не вампиряса, забивали скришом пирон в корема му... или в петите...

- Значи не са вопири! Аз определено пробих дупка в тялото на онзи днес! И не видях да се е разплискал, всъщност дори кръв не видях!

- Е, има и други възможности - караконджули, таласъми, върколаци...

- Ах, да... вълци и върколаци! Наистина - вече ме предупреждаваха, че мога да се сблъскам с подобно нещо!

- Наистина ли? Кой ви е предупредил и за какво?!

- Всъщност, защо пък да не ви кажа - така и така сме заедно в този филм на ужасите! А и може да ми помогнете пак с нещо - вече на няколко пъти го правите...

- Не го забравяйте - и благодаря за оценката. Цялата съм в слух!

Неев се облегна на дървената маса към Ирина.

- Предполагам, помните, че питах вашия професор за легенди, свързани с рицари в този регион... Тогава той също спомена за рицар-кръстоносец, на име Сент Бьов, който, ако е истина, трябва да е живял на хълмовете, които виждаме отсреща. Имах доста странни срещи с хора, които ми разказаха още по-странни истории за този същия рицар - че някога е победил секта, която почитала вълците... хора, които притежавали свръхестествени способности. Този рицар решил проблема, като ги заловил и ги затворил в пещера, която онези използвали за скривалище и церемонии. Зазидал входа, като сложил знак и надпис - никой да не влиза в нея... Предупредиха ме, доста настойчиво при това, че ако пещерата е била отворена, от нея може да бъде освободено зло, което нямало как да се унищожи... Сметнах това за небивалици тогава... но днешната ми среща с братята - всичко това определено ме кара да се замисля по-сериозно над разказите!...

Сега бе ред на Ирина да се размисли.

- Знаете ли - подхвана тя, - мисля, че нещата, които са ви казали, може би са истина... И откритата от тези нещастници пещера да е наистина тази, която е била запечатана от Сент Бьов! Ето... - Тя зарови в чантата си и извади тефтерчето, на което си бе записвала днес. - Ако сте обърнали внимание на онзи момент в разказа на Петър, когато са открили плочата върху входа пещерата - със знак на нея?

- Е!...

- Той описа знака така - като “щит, на две сцепен с черта, над нея - кръст, а отдолу - глава на крава, ама с големи рога” - сещате ли се?!

- Да, помня го - и какво имате предвид?

- Ами западната хералдика и до днес използва щита в своите гербове! А вие сам казахте, че този рицар е бил кръстоносец - значи, съвсем естествено е на герба му да е имало кръст... Както и, съответно, изображение с глава на бик!...

- Това пък откъде го решихте?!

- Ами много просто, господин полицай! Името “сент бьов” на френски означава “свят бик” - или ако щете - “свето говедо”!

Слънцето вече се криеше зад върховете, извисяващи се над селото, когато Неев остави Ирина пред къщата на баба Ценка - тя бе пожелала да я откара пак при нея за през нощта.

А Неев се отправи към порутената кошара - бе решил да прекара нощта с Петър и да направи всичко по силите си да го предразположи и склони да му покаже входа на пещерата...

ХХVI. 31 август, 2008 г. с. Заселе

Нощта бе студена. Едва дочака първите слънчеви лъчи да се покажат над Издримец и бързо се заспуска по стръмния склон към колата. Петър тръгна с него - след дългите увещания се бе съгласил да го заведе до мястото, но само донякъде - да му покаже откъде да мине и да му опише пътя до пещерата. Твърдо отказваше да се доближи до нея.

Спуснаха се през селото по асфалтовия път. Подминаха и махалата Кумак. Малко след това стигнаха до табелите за начало и край на Заселе, където отляво Неев видя черен път. Той слизаше надолу и пресичаше през ливадите, на края на които се виждаше ретранслаторна кула. Мястото изглеждаше като полуостров, който стърчи над Искърското дефиле.

Оставиха автомобила на ливадата и завиха наляво по наклона - към дърветата в края й. Под тях Неев видя да минава равен черен път, който вървеше надолу по склона. По обясненията на Петър, това бе старият коларски път, останал още от римско време. Продължиха по него, докато стигнаха първите му обратни завои.

Неев ги разгледа - наистина, завоите бяха иззидани със стари, обрасли с растителност камъни. Благодарение на тях пътят оставаше равен и не се накланяше настрани.

От втория завой Петър се отклони по скрита в храсталака пътека, която пълзеше до отвесни скали. Докато вървяха по нея скалите започнаха да се издигат и стават все по-високи. Вървяха още малко - тогава Петър спря.

- Дотук, господине! Я нататико не отивам повече! Тук ше те чекам. Сега да ти обясним откъде да минеш...

Според дадените наставления Неев продължи сам по тясната и доста обрасла пътека. С всяка измината крачка напред напрежението в него растеше...

Имаше голяма вероятност да се сблъска с някого от тримата - хора или духове - каквито и да бяха те! Тук е било леговището им - много вероятно беше да го посещават или дори да преспиват в него.

Стараеше се да се движи тихо и да не бута с тялото си листата и клоните, което в гъстия шубрак бе почти невъзможно! По тази причина промъкването му напред ставаше все по-бавно и по-мъчително.

Слънцето вече напичаше голите отвесни скали над главата му, когато успя да зърне отвора на дупката. Положи усилие и овладя желанието си да надникне в нея... Това в този момент щеше да бъде излишен и неоправдан риск. Притаи се и изчака известно време, наблюдавайки мястото...

Не видя никакво движение. От отвора не се чуваше шум.

Бавно и внимателно се върна назад по тясната пътека.

Скоро стигна до мястото, където бе останал Петър. Намери го побелял от страх - сторило му се, че Неев се бавил цяла вечност...

“Въпреки това е останал да ме чака!”

Най-разумно беше Петър да продължи да се крие - поне засега... Затова се върна и го остави до храсталака близо до къщата му. След това отиде до магазина при кметството да му вземе провизии за няколко дни. Разбраха се, че ще го потърси до два-три дни, а ако му потрябваше - и по-рано.

Когато младежът се изгуби между храстите по височината на склона, Неев потегли към къщата на баба Ценка.

Ирина го бе чакала с нетърпение - набързо си взе довиждане с бабата и се метна в колата му.

- Добро утро! Преди всичко - радвам се да ви видя жив и здрав!

- Благодаря - и добро утро.

- Успяхте ли да откриете пещерата?

- С цената на студена и почти безсънна нощ, много увещания, както и доста драскотини от провиране по храсталаците - да! Но, за съжаление, нищо повече от това... Нищо, което да ми подскаже как да се справя с тези същества. Без да викам, примерно, специални отряди, жандармерия, или... знам ли и аз какво... Всъщност, ако се обадя в София и поискам такива неща, особено и ако разкажа на шефовете ми видяното и чутото от мен до момента... със сигурност ще финиширам в някоя лудница - аз сам вече почти съм убеден, че съм за там!

- Не се отчайвайте! И не сте за лудница... поне все още не! Знаете ли - Ирина зарови по записките си, - вчера, докато слушах вашия разказ, а и след това... Не можех да се отърся от впечатлението, че ми е някак познато... А, ето го! Затова снощи прегледах внимателно записките си по беседите ми... И наистина открих нещо, свързано с вашата история... Така - ето! Наскоро ходих отново до манастира “Седемте престола” - той е наблизо, по пътя от Елисейна към Осеновлак... там говорих с един монах, дядо Иван се нарича - стар обитател на мъжкия манастир, познаваме се от преди още... По време на беседите, стана въпрос за близките руини, които наричат “Латинското кале”. Тогава, между всичките истории по този повод, той каза още - цитирам: “По-първи е манастирът, но онези, що са съградили калето, са опазили и светинята... Защото не сам кръстът, ами и меч е бил нужен да се уварди планината от нечестиви сили... И латинци са заплели змиите на входа, та бял свят да не видят онези... А онуй, що злото подхранва - под светия кръст спи!...” Веднага да добавя - “преплетени змии” в нашите митове означават “върколак”, а също така и “пазител” - най-често - на имане... Тогава не ми направи особено впечатление, но сега - след вашата история, думите “латинци са заплели змиите на входа - нечестивите сили бял свят да не видят” - не смятате ли, че това може би описва точно стореното от рицаря Сент Бьов - зазиждането на пещерата с върколаците в нея?!

- Твърде вероятно, наистина...

- Не мога да си обясня, обаче, втората част от думите на монаха - “онуй, що злото подхранва, под свети кръст спи”... вие имате ли представа какво е имал предвид?

- Хм-м... Мисля, че да!

- Ще споделите ли?

- Може би става въпрос за идола на сектата...

- Идол ли?!

- Мда-а... всъщност... вчера не ви казах за това... Един от хората, с които говорих за цялата тая шантава история, ми разказа, че въпросната секта е имала и е боготворяла някакъв златен вълк, който уж им давал всичките тези неестествени сили... Той бил взет от рицарите, преди да затворят онези в пещерата, и бил скрит и пазен на тайно място...

- Но това означава...

- Означава, че е твърде вероятно идолът да се е съхранявал в манастира... или дори още да е там!

- Фантастично! Невероятно! Та това е нещо голямо! - Ирина направо изпадна в екстаз.

Неев определено не споделяше ентусиазма й - мисълта му бе насочена в друга посока...

“Дали пък този старец няма да знае начин, по който да мога да се справя с тези върколаци?!”

Обърна се към Ирина и се усмихна:

- Май ще се наложи да продължите с туристическата ми обиколка по Дефилето, госпожице Иванова!...

ХХVII. 31 август, 2008 г. Искърското дефиле

От Церово завиха по главния път за Мездра. По него стигнаха до Елисейна, откъдето към “Седемте престола” се отделяше тесен и нагънат от завои път, сгушен между полите на хълмовете и притиснат от тях до пенливата Габровница. Въпреки че разстоянието не беше голямо, честите остри, на места почти обратни завои, правеха пътуването тягостно и бавно.

Докато пътуваха, телефонът на Ирина зазвъня в чантата й.

Неев се стресна - още в Своге бе изключил нарочно своя мобилен, за да не се налага да обяснява къде е и какво прави... а и да не му звънят постоянно - особено в някой неподходящ момент. Затова, откакто бе напуснал София, сега за пръв път чу звън от телефон.

След солидно търсене, накрая Ирина успя да намери своя в чантата.

- Здравейте, Професоре, радвам се да ви чуя. Ами... още съм по вашия край, да... Да, с инспектора сме, заедно... Е-е-е, стига сте ме поднасяли, де... Ами, доста неща се случиха - и интересни, и неприятни... Да, може да минем на връщане към вас - Ирина погледна въпросително към Неев, а той вдигна неопределено рамене. - Сега сме тръгнали към “Седемте престола”... Ами, искаме да се видим с един човек, с когото говорих още лятото - монах в манастира... Той ми спомена интересни неща тогава, може би има връзка с една легенда, свързана с рицаря Сент Бьов - дълго е за обяснение... Разбира се, обещавам да ви разкажа всичко, като се видим... Всичко, което инспекторът ми разреши, разбира се... Непременно... Дочуване! - Ирина затвори и прибра телефона си. - Имате много поздрави от професор Дражев! Покани ви да се видим, когато минем към Своге.

- Благодаря, може би ще се възползвам от поканата... ако имам нужда допълнително от информация. Но първо да видим какво ще научим от вашия монах.

Дядо Иван седеше на припек на една от пейките в двора под надвисналите дървени балкони на една от сградите. Косата и брадата му бяха бели, като стените на сградите в манастира. Беше сух и прегърбен, облечен в тъмни и износени дрехи. Позна Ирина отдалече и й се усмихна.

- Добре си ми дошла отново, чедо... Виждам - и компания си водиш тоз път, а?!

- Здравей, дядо Иване! Радвам се да те видя. Искаме да поговорим с теб - заедно с моя приятел, той е...

- Просто приятел - прекъсна я Неев.

Реши за момента да скрие какъв е. Някои хора се притесняваха и отдръпваха - не желаеха да говорят с него, като знаеха, че е полицай.

“Нека първо видим как ще тръгне разговора с този дядо...”

Ирина му хвърли учуден поглед, но си замълча.

- Елате, елате, заповядайте - покани ги дядо Иван на пейката до себе си. - Седайте до мен... Казвай, сега, Иринче, как си и как върви работата ти?!...

Двамата с Ирина се заговориха на общи теми.

Неев използва случая да разгледа наоколо - досега не бе идвал на това място.

Дворът на манастира бе красив и поддържан - покрит с подравнена зелена трева, опасан със стара каменна ограда и постройки във възрожденски стил. Имаше големи дървета, възправени нагоре като свещи. По моравата бяха пръснати пънове, подредени камъни и орнаменти. В градинките отстрани имаше цветя. Отсреща стоеше каменна статуя - паметник на мъж... Алея пресичаше през двора и се разклоняваше към църквата и сградите отсреща. Покрай нея се виждаха дворни лампи - нощно време сигурно беше приятно. До църквата имаше нещо като беседка или навес - сред листата се виждаше камбана и извита дъска, вероятно клепало.

Беше уютно, приятно и тихо...

- Помниш ли, когато говорихме миналия път - лятото, дядо Иване?

- Е, как да не помна, преди месец беше, не съм толкоз стар още, бе чедо, та да не помна!

- Тогава говорихме за “Латинското кале”... Ти ми каза, че - чакай да видя как беше - Ирина бе извадила записките си. - Ето, “...не сам кръстът, ами и меч е бил нужен да се уварди планината от нечестиви сили... И латинци са заплели змиите на входа, та бял свят да не видят онези... А онуй, що злото подхранва - под светия кръст спи!...”

Усмивката изчезна от лицето на дядо Иван - очите му изведнъж станаха студени и сериозни.

- Чедо, нещо бъркаш, аз такива неща не помня да съм казвал! Верно, пийвам ракийца - грех ми е това, поопущам са... ама и тогаз помна що съм говорил...

- Не бъркам, дядо Иване, ето - нали затуй си записвам... Искахме да те питаме дали това не се отнася за рицаря Сент Бьов, който е живял тука и е затворил - “заплел змиите”, в пещера...

Старецът скокна като попарен от думите на Ирина!

- Идете си с мир, чеда мои, оставете ме, че работа имам много, а денят преваля! Нищо не знам от туй, дето ми говорите!

Дядо Иван понечи да тръгне по алеята към църквата, но Неев го бе изпреварил и се изпречи отпреде му.

- Ами ако ти кажа, отче, че наскоро змиите са били “разплетени” и злото е пуснато навън! Че печатът е счупен и пещерата е отворена! Пак ли няма да знаеш нищо - и ще решиш ли да ни изслушаш?!

Старецът замръзна на мястото си. Въпреки бялата брада и коса, Неев забеляза, че лицето му побледня. Опипом намери масата зад себе си и се отпусна отново на пейката. Неев седна до него и допълни тихо:

- Знам всичко, отче! Няма защо да криеш! Дори видях единия от тия! И пещерата видях... Искам само едно да разбера - как мога да ги надвия!

Старецът изпъшка тежко и хвана главата си с ръце. Мина доста време, докато чуят гласа му отново:

- Не знам откъде и какво знаеш! Аз дори не те знам кой си... Кой си ти, господине?!

- Казвам се Неев! Инспектор от “Криминална полиция” в София. Тук съм по разследването на тежки престъпления - престъпления, извършени от хората, които са открили и влезли в пещерата на Сент Бьов... И май вече не са съвсем хора! От срещата ми с единия от тях вчера разбрах, че едва ли ще мога да се справя с тях сам... Затова ми трябва помощ! Трябва ми информация - как да ги унищожа... Можете ли да ми помогнете - със съвет или нещо друго?

Старецът замълча отново. В двора влязоха групичка туристи, които огласиха манастира с викове и смях. Започнаха да си правят снимки...

Дядо Иван стана.

- Не знам нищо и не разбирам какво ме питате - айде, вървете си с мир, добри хора! Радвам се, че са видяхме, Иринче... Елате да ви изпратя!

- Дядо Иване, моля те!

- Друг път, чедо!. Друг път може пак да се видим - зает съм сега!...

Старецът беше непреклонен! Ирина изглеждаше много разочарована. Неев бе разбрал, че е безсмислено да увещава стареца. Все пак реши да поразтърси почвата!

- Отче, виждам, че не искаш да говориш с мен - и те разбирам... Не ме познаваш! Но може би трябва да те предупредя - скрийте златния вълк по-добре, че онези го търсят...

- Шт, какви ги приказваш, господине!

Този път дядо Иван почервеня! Очите му ту ядно стрелкаха Неев, ту се озъртаха наоколо... Забърза се пред тях към голямата дървена порта на входа.

Когато вече бяха навън, старецът се приближи към тях и им заговори:

- Туй, що знаете и що сте чули и разбрали - да не говорите...

Старецът спря насред думите. Очите му гледаха уплашено нещо зад гърбовете им. Неев се обърна.

Черната кола ги бе подминала и сега се понесе надолу по пътя...

Не беше нужно да гадае чия е тази кола - той вече я бе виждал! И се бе сблъскал отблизо със собственика й!

- Довели сте злото със себе си тука! - Дядо Иван размаха ръце към тях. - Вървете си! Бързо! Боже! Сега още по-зле стана!

Портата хлопна след стареца...

ХХVIII. 31 август, 2008 г. Искърското дефиле

Седнаха на маса в ресторантчето до манастира. Чувствата, които ги владееха след изгонването им от стареца, не бяха никак приятни.

- Нека изчакаме малко тук! Не ми се ще да се сблъскаме с онези по завоите надолу...

- Какво ще правим сега, инспекторе?

- Не съм сигурен... Нека помисля! Но първо ще проведа някой и друг разговор... Изчакайте ме тук!

Докато се отдалечаваше, Неев се опитваше да подреди кашата в главата си.

Подозрения, дръзки идеи и много въпросителни се въртяха като цветен калейдоскоп в нея, при който, обаче, въпреки всичките му усилия, отделните късчета не заставаха в някаква определена фигура, а се разбъркваха още повече.

Включи телефона си и изчака, докато получи уведомителните съобщения - кой го е търсил през последните дни. На обажданията от службата си не обърна никакво внимание. Прослуша съобщенията от непознати номера... Откри това, което търсеше - беше се надявал, че ще го има - и направи контакт...

От отсрещната страна обещаха, че до пет минути ще го потърсят...

Добре! Тъкмо щеше да ги използва! Порови в телефонната книжка и набра още един номер:

- Я гледай, нещо честичко почна да се сещаш за мен, момчето ми?! Няма лошо, няма лошо... Кажи сега - пак по работа, или си решил да удариш по едно с някой и друг пенсионер?

- За съжаление, по работа! И то, май сериозна... Не ме питай, много е дълго за обяснение, а и не е за по телефона... Трябва ми човек около Своге, който да се занимава с експлозиви и да има в наличност... И не ме бъзикай, моля те, че нещата май са на живот и смърт!

Събеседникът му помълча малко.

- Трябва да помисля... дай ми два-три часа време. А после кой кого ще търси?!

- Аз теб!

- Разбрано! И дръж фронта там, да не ме посрамиш!

Петте минути изминаха и телефонът зазвъня. Неев вдигна.

- Преди всичко - радвам се, че ви чувам жив и, надявам се, здрав, господин Неев! С какво мога да ви бъда полезен?

Гласът на мосю Ренар бе загрижен и делови, но все така любезен.

- Първо, да ви предупредя - за съжаление, случил се е по-лошият вариант от тези, които ми посочихте в разговора ни! Надявам се, че сте взели мерки и през тези дни, когато ме е нямало, не се е случило някое ново убийство?

- Бъдете спокоен! Доколкото чувам, господин Неев, вече имате повече доверие в разказите ми и не сте толкова скептичен...

- Определено, но те не са ми достатъчни... Имам нужда от повече информация - преди всичко как да унищожа онези същества?! Или, в краен случай, по какъв начин да ги привлека и задържа в пещерата им?

- Хм, мисля, че трябва да се видим утре и да обсъдим...

- Нямам време за това, господин Ренар! За съжаление, онези знаят, че съм по петите им... Всъщност, май вече не е съвсем ясно кой след кого е! Аз съм при манастира “Седемте престола”! Ако догадките ми са верни, то онзи артефакт, за който ми споменахте, може би е тук... Или най-малко - този отец Иван, или някой друг в манастира, трябва да е ваш познат, брат или... каквото и да е... Ако това е така, то неговото съдействие ми е много нужно!

Оттатък последва по-дълго мълчание...

- Господин Неев... мога да кажа само, че наистина сте много добър полицай! Но всичко това не е за телефон, а и на мен все пак ми е нужно технологично време... Най-малко до утре сутрин, за да мога да направя нещо и да ви кажа каквото и да е повече...

- Добре, ще изчакам, тъкмо ще посетя през това време професор Дражев в Своге... Той, доколкото схванах, също има познания в тази област, може с нещо да ми бъде полезен... Нищо чудно и той да е ваш познайник?!

- Професор Дражев ли?! Изчакайте малко... - чу се приглушен разговор на френски, после гласът на Ренар отново отекна в слушалката: - Господин Неев! Не мога да отрека, че името на този човек ни е познато... Всъщност, истината е, че преди доста време той поиска да бъде допуснат като член в ордена ни... Но поради редица съображение бе отхвърлен - предимно поради това, че се оказа свързан с тогавашната Държавна сигурност... Господин Неев, моля ви, внимавайте, на кого се доверявате и за какво! Ще ви се обадя възможно най-скоро...

- Изчакайте, ще ви дам още един телефон, на който може да ме търсите... За всеки случай - Неев бързо се приближи до Ирина. - Кажете ми вашия телефон, моля!

Без да пита защо, тя му го продиктува, а той - съответно - на Ренар.

- Ще ви потърся - и Ренар затвори.

Неев се обърна към Ирина, която бе станала от пейката. Калейдоскопът в главата му придоби някакви очертания. Фигурата никак не му харесваше, но все пак беше нещо - на фона на общия безпорядък...

- Хайде да видим какво прави вашият професор!

ХХIХ. 31 август, 2008 г. Своге

Професора като че ли ги бе очаквал.

Отвори входната врата и любезно ги покани вътре:

- Заповядайте, заповядайте! Радвам се, че намерихте време пак да се отбиете при стареца...

Влязоха във вече познатия на Неев хол. Навън - на верандата, вече се бе стъмнило.

- Нещо да ви предложа, вече е късно за кафе?! Може би нещо по-силничко? И мезенце...

- Не, благодаря - Неев седна до Ирина на голямото канапе, а Професора - на своя изтъркан фотьойл срещу тях.

Този път в устата му нямаше лула. Затова пък бръкна в джоба на халата си и извади кутия цигари. Запали една и пак прибра кутията.

- Отказали сте се от лулата, виждам?!

- Какво? А, не, свърших тютюна, та затуй... Е, хайде, Ренче, разправяйте сега! Какво толкова правихте тия дни?! Как е моят стар приятел Стойчо?

Ирина погледна към Неев - очакваше той да вземе думата. Беше я помолил изрично за това на обратния път в колата.

Така и стана.

- Мъртъв, господин професоре. И то от доста време...

- Извинете, моля?

- Приятелят ви е мъртъв, казах! Намерихме го у тях - сам и вече поразложен, в отбраната компанията на тлъсти и добре охранени червеи... Не особено приятна гледка!

Ирина до него потръпна.

- Но как така, какво му се е случило?!... - на лицето на Професора се бореха учудване и покруса.

- Ами, предполагам, се е срещнал преди известно време с хората, които търся още от София. За които ви питах още първия път, като се видяхме...

Професора разпери ръце.

- Наистина съм потресен! Толкова добър човек, кротък и мил...

- Казвате, че ви е бил приятел, така ли?

- Но, разбира се...

- Това е интересно - Неев замълча малко, преди да продължи: - Защото аз лично смятам, че вие, професоре, сте отговорен за това, което му се е случило!

- Не ви разбирам! Какво говорите?...

Неев на свой ред запали цигара. Ирина го гледаше с почуда и неодобрение. Но сега то не бе породено от лошия му навик, а от начина, по който се държеше и говореше с Професора. Беше се учудила на странната му молба в колата - да го остави да говори с него, без да се намесва - тя се бе съгласила от уважение към него...

Но сега държането му й се струваше, меко казано, непонятно и неприемливо...

- Сега ще ви обясня! Миналия път, когато говорихме с вас, професоре, ви питах за рицари и легенди по този край, свързани с тях... Вие бяхте странно лаконичен - за човек, който е учен и се е заровил сериозно в историята и иманярството по този край... За сметка на това пък, почти веднага ме изпратихте при друг, който, според вас, бил вещ и знаел най-добре за нещата, които ме интересуват. Как го нарекохте тогава? “Жива енциклопедия на иманярството!”

- Но, инспекторе, не разбирам... защо така... - не се стърпя Ирина, която вече трудно понасяше отношението му към стария й приятел и преподавател.

- Моля ви - погледна я Неев, - нека довърша мисълта си!

Ирина замълча, но си личеше, че създалата се ситуация й е крайно неприятна.

- Така... докъде бях стигнал... да... Имах предвид, професоре, че вие ме изпратихте при човек, който, според мен, едва ли е могъл да се сравнява по знания с вас! Всъщност, доколкото успях да преценя от обстановката в жилището му, по-скоро е бил един идеалист и мечтател... Може би по-информиран от другите, търсач на бленувано имане... Но в никакъв случай - човек, разполагащ със сериозни енциклопедични знания... Това ми се стори странно тогава и не можех да си го обясня... докато не чух историята на свидетеля на тази, откровено казано, шантава история.

- Свидетел ли? Интересно, свидетел на какво?! - Професора бръкна отново за кутията с цигари. Слушаше внимателно Неев, а изражението му изобщо не показваше добри чувства към събеседника.

- О, да, ето непредвидения момент! Знаете ли, професоре, при отварянето на пещерата, запечатана от Сент Бьов, е имало човек, който - забележете - е останал жив... И по-важно, е останал човек! Не е бил обладан или трансформиран в... в каквото и да са се превърнали другите... От него разбрах, че групичката иманяри, в която е бил, са били насочвани за местата, на които да търсят имане, именно от въпросния бай Стойчо. Който пък, на свой ред, имал “чак познат професор, който се занимавал с такива работи...” - цитирам по памет... При бай Стойчо, професоре, аз лично не видях нито една книга! Съдейки по бита му, той едва ли е бил и човек, начетен и извършващ сериозни задълбочени изследвания. Да, той е разполагал със скици, записки и ксерокопия! Но това е знание, което, според мен, по-скоро му е било дадено наготово, най-вероятно предоставено му от някого... Примерно, някой като вас, професоре, който притежава, виждам, сериозна библиотека - както и съответните научни знания по въпроса!

Професора мълчеше. Дръпна и загаси наполовина изпушената цигара в пепелника. Ирина също мълчеше.

- Дотук, нищо необичайно! - Неев също загаси своята. - Ако не вземем предвид обаче, че - по моята логика - вие, всъщност, е трябвало да бъдете следващата жертва на Вълците по веригата! Нека припомня каква е тя: Групата иманяри, открили пещерата, бай Стойчо - човекът, упътил ги към мястото и... вие, професоре, вероятно предоставили научно обоснована информация!

Неев замълча. Никой не се обади. В стаята тегнеше очакване.

- Незнайно защо, обаче - продължи Неев, - вие, някак си, сте пропуснат от глутницата! И те отиват към София, където продължават с нападенията си... Какво толкова, ще кажете вие! Да, но нещата стават съвсем различни, ако споменем, че вие, професоре, сте разполагали с информация, касаеща нападнатите от тях хора! Хора, които са били членове на орден, към който сте проявявали, доколкото разбрах, сериозен интерес!

Професорът сви рамене. Закашля се и бръкна в джоба си за цигарите.

- Разбира се, всичко това можеше и да е стечение на обстоятелствата... Може би и аз нямаше да бъда толкова убеден в това, което говоря и то да е само догадка! Ако вие сам, професоре, не ме убедихте днес, че съм прав! Как ли? Ами много просто - когато се сблъсках с онези тримата на място, на което само вие знаехте, че отиваме... От разговора ви с Ирина по телефона... А едно трябва да знаете - професионален навик ми е да поглеждам често в огледалото за обратно виждане в колата и съм сигурен, че този ден никой не ме е следил!

Ирина ахна.

Професора извади ръката си от джоба. В нея обаче не беше кутията с цигари, а малък, никелиран пистолет!

ХХХ. 31 август, 2008 г. Своге

В стаята настъпи мълчание.

Пистолетът светеше със зловещ матов блясък на приглушената светлина от абажура на полилея.

Професора се закашля отново и заговори, без да снема поглед и дулото му от Неев:

- Ренче, ти ме разочарова, мойто момиче! Защо не ми каза за този монах от манастира и за това, което сте си говорили тогава?!

- Професоре, какво правите?! Как можахте!

- Мда-а... Толкова усилия да те насоча към изследването на този край! Да накарам и разни празноглавци да търсят именно там, където аз искам! А ти, след цялата ненужна плява, която търпеливо слушах от теб това лято, да премълчиш точно за най-важното и най-същественото, което ме интересува! Та да се наложи да прибягвам до отчаяни ходове, които, уви, да ми докарат и този инспектор на главата...

Неев гледаше тъмния кръг на дулото. Не можеше да се каже, че ситуацията го бе уплашила много - и друг път бе виждал оръжие, насочено към себе си...

Чувството, обаче, определено не бе приятно!

- Сега разбирам защо сте сменили лулата с цигари, професоре - един добър повод да бъркате често в джоба си... Но все още не разбирам защо ни пратихте в Огоя, след като сте знаели какво ще намерим там?!

- Исках да съм сигурен, че нишката, която води към мен, се е прекъснала с него... Уви, както виждам, това не се е получило... Знаете ли, за вас не съжалявам! Но за Ренчето - определено ми е неприятно, че стигнахме до тази ситуация...

- Значи сте ме използвали, така ли, Професоре?! За своите цели?! Как можахте?!

Ирина бе дълбоко потресена и засегната - да разбере, че е била използвана и предадена от човека, който бе смятала за свой втори, духовен баща!

- Трудно ще е да ме разбереш, скъпа... Ти си млада! Не си мислила за смъртта - и за това, как животът ти е минал безвъзвратно и сиво! Безсмислено... Някога половината от тези планини са принадлежали на прадедите ми! А аз, какво съм аз днес?! Жалка издънка, ровеща се в спомена на отминалото величие... отдал живота си на книги и илюзии, от които постигнах - какво? Нищо! Освен една мизерна пенсия...

Неев мълчеше и се стараеше да не мърда. Ирина седеше до него вцепенена и потресена, не толкова от заплахата с оръжие, а от осъзнаването, че е била манипулирана и предадена от близък човек. Професора се бе разгорещил - дулото на пистолета в ръката му заигра...

- Когато открих за съществуването на Златния вълк, в първия момент не повярвах, че това е възможно... Но после нещата изведнъж си дойдоха на мястото! Казах си - ето, съдбата ми праща втори шанс! Път към нов живот - по-дълъг и изпълнен с нови възможности... Посветих всичко, за да успея да открия пещерата, в която Сент Бьов бе зазидал ключа към моето дълголетие... И успях! А когато Вълците дойдоха при мен, аз бях готов! И ги убедих! Показах им, че могат да разчитат на моята помощ и да се ползват от знанията ми... А в замяна на това ще стана част от церемониите им. И ще вкуся от дара на безсмъртието...

- Професоре - Неев се постара да звучи спокойно и делово, - не знам дали съзнавате напълно с какво зло си имате работа! Каква сила сте освободили, тъмна и определено неконтролируема! Това вече не са прости иманяри...

- Замълчете! О, да... Вие има от какво да се страхувате, наистина! Вие сте обикновени хора, застанали на пътя на необикновените събития. Но аз... Аз имам дарбата! Да овладея и насочвам тази невиждана от векове сила - кой, ако не аз, може да направи това!

- Заблуждавате се! Едва ли някой може да го направи - те ще ви използват и след това...

- Тихо - Професора вдигна пистолета към лицето на Неев, - не желая да ви слушам повече... Всъщност, ще имате достатъчно възможност да говорите, но каквото ми е нужно и ме интересува! Когато те дойдат, господин инспекторе, тогава ще видим колко кураж има всъщност във вас!

Професора затърси опипом телефона върху масичката. Не успя да го улучи и погледна натам, отмествайки поглед от събеседника си...

Неев това и чакаше!

Рязко се изправи нагоре, като вдигна масата за плота и я хвърли напред...

Отекна изстрел и куршумът се заби в дървото й...

Докато масата се стоварваше върху Професора, който инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази, Неев бързо хвана Ирина за ръката и я дръпна към изхода...

Зад тях проехтяха още изстрели, но куршумите удариха високо по тавана на коридора, ронейки мазилка отгоре им...

Излетяха навън, в мрака на планинската нощ.

Неев бе оставил нарочно автомобила малко по-далеч от къщата. Успяха да дотичат до него, преди Професора да се покаже от светлия отвор на вратата...

Нямаше смисъл да се отвръща на стрелбата - щеше да привлече внимание, а и тримата можеше да са наблизо.

Докато потегляха, Професора крещеше нещо - диво и несвързано - в мрака зад тях... Неев определено не смяташе да остава, за да разбере какво - рязко настъпи педала на газта и колата подскочи напред!

Малко по-надолу по пряката Неев запали светлините. Ирина се бе свила уплашено на седалката и трепереше. Този път случилото се й бе дошло в повече. Остави я да се съвзема.

Отпред фаровете зацепиха мрака по главния път...

Кой знае защо, в този момент “Седемте престола” му се стори най-безопасното място в Дефилето...

Мина доста време, докато Неев се убеди, че не го преследват.

Трите часа бяха минали отдавна... Вече имаше възможност да се обади.

- Закъсняваш, момчето ми! Не се оправдавай, а слушай внимателно! Човекът се казва Кольо, живее в Церово. Бивш военен е - от Строителни войски, тогава бачкаше по урановите мини в района... Остана там заврян зет... Сега се подвизава на кариерата в Бов. Има всичко необходимо и е наш човек! Айде, записвай номера му...

Ирина вече се бе поуспокоила. “Наистина е “мъжко” момиче!” Уважението му към нея растеше с всяка изминала минута.

Записа номера, който й продиктува в тефтера си...

Не го попита къде отиват - сякаш знаеше какво е решил...

Или й беше все едно...

ХХХI. 31 август, 2008 г. Своге

Професора се отпусна тежко на креслото си и захвърли димящия пистолет на пода. Челото му бе изпотено от напрежение. Вътрешно още кипеше от яд, че двамата му се бяха изплъзнали...

“Няма къде да се скриете! Няма къде да отидете!” - още повтаряше наум това, което бе извикал след тях в мрака на нощта.

Не посмя да стреля в тъмната кола - това само щеше да събере цялата махала.

Не успя да улучи тук - на светло в стаята - какво оставаше за навън - в тъмното!

“А онази лисица дори не запали светлините...”

В този момент изобщо не му се съчиняваше какво да обяснява на събралите се съседите защо стреля... или, недай, Боже, на някой пристигнал полицейски патрул?!

Един полицай засега му бе достатъчен! А и той му идваше в повече!

“Нищо! Нали разбрах каквото ми трябваше! Няма къде да отидат!”

Намести със сумтене обърнатата маса и извади цигарите си. Запали една и се замисли.

“Сега всичко си бе дошло на мястото... Разбира се, че ще е в “Седемте престола”! Как не се досетих сам! Нима Сент Бьов би рискувал да понесе Златния вълк през планинските проходи, не знаейки дали няма да налети на последователи на култа, които да го чакат нейде в засада! Или, напротив, знаейки го добре...”

Че Сент Бьов е подозирал някога за участие в култа някого от местните боляри - в това Професора бе убеден отдавна. Старите документи, до които се бе добрал през годините, го доказваха... Още по-ясно бе, че рицарят ще да е разчитал на закрилата на манастира - още повече, след като допълнително го е укрепил с крепост и стража...

“А имало е от какво да се страхува - о, да! Както и някога, така и сега, Орденът ще се страхува, но този път от мен! Историята се повтаря. Аз съм наследникът на Асеновия род - на Асеновлашката околия! Ха-ха! Неслучайно Вълчановата легенда е тръгнала от туй село! Но малцина знаят истината в нея... Като мен!”

Професора се сепна от мислите си.

Три тъмни силуета бяха застанали пред него в сумрака на стаята.

Този път внезапното им появяване не го изненада - той бе преживял вече това! И ги очакваше!

- Закъсняхте! - дрезгаво се обърна към тях и се изправи от креслото. - Избягаха ми! Но нищо, вече знам това, което ни трябва! Разбрах къде е Вълка... Сега вече нищо няма да ни спре!

Три чифта черни очи го пронизваха безмълвно.

- Елате, елате! - Професора отиде към библиотеката. Зарови по шкафовете й и измъкна сноп листа. - Ренчето трябваше само да ми спомене за този монах от манастира, да ме подсети по-рано, както и стана! “Седемте престола”, разбира се, че там ще е Пазителя! И пазеното от него! Тогава нямаше да има нужда да дирим старейшините на Ордена по София... и да привличаме ненужно внимание... А, ето! - Извади ксерокопие от стар ръкопис - преснимани страници от стара книга. Пръстът му забяга по редовете... - Открай време се говори за пещерата, скрита под църквата на манастира, с имането на Вълчан в нея! Било е под носа ми през цялото това време! Ето го, това е текстът... Чудех се защо числото “седем” присъства толкова отчетливо при препратките към пазителите... Обяснявах си го със седемте цвята от хералдиката в Средновековието и търсех съчетание за насока към някой от родословните гербове... А колко по-просто е било! Сега вече съм наясно! И нищо не ще ни спре да въздигнем отново величието на Харпаликус! И пътят към безсмъртието...

Професора се обърна.

Единият от тримата бе застанал зад него.

В ръката му проблесна острие.

Болката проникна дълбоко в тялото му!

За няколко мига възмущението му я надви...

- Аз ви... - опита се да каже, но устните му замряха...

Кръвта заклокочи в гърлото и изпълни устата...

Болката се надигна безмилостно и потопи в мрак света около него!

Докато се свличаше на земята, една-единствена мисъл остана да искри в умиращото му съзнание:

“Аз ви върнах към живота... защо отнемате моя?!”

ХХХII. 01 септември, 2008 г. Седемте престола

Когато Неев и Ирина пристигнаха пред манастира, отдавна минаваше полунощ. Неев реши да потърси свободна стая в хотелската част на манастира - поне за Ирина - той можеше да преспи и в колата...

Оказа се, обаче, че са очаквани!

Дядо Иван ги пресрещна на портата:

- Добре сте ми дошли, чеда мои! Влизайте, влизайте... Знам кои сте вече, обадиха се за вас... Простете ми! Елате да ви водя да си починете! Тази вечер може да сте спокойни! Има кой да ни пази! - Старецът ги поведе по алеята, но се спря и ослуша. - А! Ето ги, още пристигат!

Отвън на паркинга надойдоха коли. Изтропаха врати и угаснаха фарове. Малко след това пет-шест човека прекрачиха прага на манастира след тях...

Неев ги огледа.

Бяха все мъже - млади или по-възрастни... Странна смесица от хора, някои облечени в скъпи костюми, други - с износени всекидневни дрехи... Всички те кимаха за поздрав към дядо Иван и мълчаливо поемаха по алеята през двора...

- Кои са тези? - шепнешком попита Ирина.

Изглеждаше притеснена.

- Не бой се, чедо! Това са приятели... Наши братя са, от Ордена... Още щом научихме за надигналата се опасност, започнаха да идват! Пристигат от близо и далеч - от цяла България... Тук са да ни защитят и да дадат отпор на злото! Хайде, елате с мен! Ще ви покажа стаите - да отпочинете...

Неев нямаше нужда от покана. Чувстваше се изтощен и умираше за сън. Още щом се озова в посочената му стая, легна върху леглото и веднага заспа.

Събуди се от първите слънчеви лъчи, проникнали в стаята. Погледна часовника - бе спал по-малко от шест часа, но се чувстваше отпочинал и ободрен. Свежият планински въздух наистина правеше чудеса! След като се изми и пооправи в общата баня на етажа, заслиза по стълбите към двора - имаше нужда от едно сериозно кафе!

“Кой го бе казал - “Жизненият сок на уморените мъже...” - а, да, Филип Марлоу... Е, няма как да оспорваме Чандлър, нали!”

Слънцето грееше приятно в хладното утро. Отсреща на масите бяха насядали десетина мъже. Сред тях бяха и онези, с които се бе видял при пристигането си снощи. Мъжете го поздравиха. Дядо Иван стана от масата, за да го посрещне.

- Добро утро, чедо! Наспа ли се, а?! Тук, в Балкана, човек бърже се наспива... Хайде, ела, да закусиш...

- Благодаря, отче! В момента имам нужда само от кафе...

- Има, има и кафе! Заповядай...

Неев седна до хората. Сипаха му горещо кафе - малко слабо, но затова пък - в пълна догоре водна чаша. Отпи с удоволствие и се заслуша в разговорите на масата...

Сред компанията цареше бодро настроение - не липсваха дори вицове, закачки и смях.

“Куражлии са, не може да им се отрече...”

Въпреки видимата им решителност, обаче, никой от тях не му приличаше на човек, подготвен за сериозна битка и вещ в боравенето с оръжие... Видът им бе по-скоро на хора с мирни професии - бизнесмени, учени или културни деятели... Надяваше се, че може и да греши.

Но в този момент, разбира се, всяка оказана помощ бе добре дошла!

Този път Ирина спа по-дълго от него. Почти привършваше с чашата кафе, когато тя най-сетне се показа по алеята.

- Добро утро! Чаках ви да се събудите!

- Добро утро, инспекторе... Нима съм ви липсвала - за малкото време от снощи до сега?!

- Хм... всъщност, чаках ви, за да ми дадете телефона, който записахте снощи в колата!

- Аха... Ясно! Ето, заповядайте...

Неев се усмихна - Ирина се бе нацупила точно като малко момиче, докато му подаваше листа с телефона от тефтера си... Благодари й, отдръпна се настрани от масата и набра номера.

Кольо вече го бил чакал!

Имал всичко необходимо - да не берял грижа... Щял да го намери в кафето до гарата на Церово - да му обясни ситуацията, та да знаел какво да вземе със себе си...

Щом затвори телефона, Неев се обърна към Ирина:

- Този път ще трябва да ви оставя тук! Смятам да свърша една работа, а тя е доста опасна и не смятам да ви излагам на излишен риск! Затова ще отида сам! А и ще имам нужда от вашата помощ оттук...

На Ирина й стана още по-неприятно от думите му!

Но този път, обаче, Неев бе непреклонен. Не й оставаше друго, освен да се примири - с малката утеха, че беше на сравнително сигурно място и щеше да му бъде все пак от някаква полза...

Неев стана. Взе ключовете от колата на един от мъжете от Ордена - бе решил да остави автомобила си тук.

Ако бяха следени, то той имаше нужда противниците им да са убедени, че са още в манастира...

Огледа мъжете около себе си и въздъхна...

Можеше само да се надява, че Вълците няма да предприемат открито нападение срещу манастира. Осъзна, че се притеснява за Ирина. Погледна я. Явно подобни чувства вълнуваха и нея в този момент - гледаше го така, сякаш се сбогуваше, изпращайки го за фронта...

“Всъщност, положението май не е много по-различно от фронтова линия!”

Изказа опасенията си за евентуално нападение на глас.

- Още не е голяма опасността, чедо! - отвърна му дядо Иван. - Малка е луната още... Онзи ден новолуние беше! Кога се напълни, към петнайсти септември, тогава вече ще мислим...

Неев не беше особено убеден в правотата на думите му.

Вратът го наболваше още от срещата в Заселе...

“Ако ония са способни на това по време на новолуние, какво ли ще бъде при пълнолуние?!...”

Отказа се да мисли по този въпрос.

Няколко мъже тръгнаха заедно с него - те щяха да патрулират около манастира и по пътя до Елисейна.

Още преди да стигнат с Кольо началото на Заселе, Ирина му се обади на мобилния телефон.

Патрулите бяха засекли черното ауди!

Да - и тримата били вътре! Обикаляли и оглеждали района на манастира...

Значи можеха спокойно да се спуснат надолу под скалите и да свършат това, което бяха замислили...

Вълците бяха далеч от бърлогата си.

ХХХIII. 02 септември, 2008 г. Седемте престола

- А как и кога е бил създаден манастира, дядо Иване? И от кого?

Седяха на припек на една от пейките, близо до каменната чешма.

Ирина бе извадила тефтера си и чакаше старецът да проговори, готова да записва думите му...

- Хм-м... Три са легендите, дето ги има за създаването на светата обител, чедо... Първата е, че братята на цар Петър Делян - Георги и Дамян, още по време на въстанието срещу Византия са се замонашили и създали този манастир... И сам Петър Делян, казват, е бил тук и тук е издъхнал... Втората е, че некога по тия земи са дошли седем болярина с целите си родове. Едни пишат - от Бесарабия се изселили... Други - че са турени тук васали - за охрана на старите търговски пътища и крепостите... Тези седем болярски рода изграждат местни поселища, дето ги има и до днес - Огоя, Осеновлак, Оградище, Буковец, Лесковдол, Желен и Лакатник... - Старецът замълча и примижа на слънцето. - Третата легенда - продължи той, - е за Вълчан Войвода от Осеновлак. Според нея, кога по турско време манастирът е бил опожарен, се събрали той и войводите му - Поп Мартин, Спирос Димитър, Миленко “Сърбина”, Емин бей, Али бей и Петър. Седмината дигнали манастира наново и в тяхна чест църквата била направена със седем престола... И оттук преданието, че отдоле под манастира има подземие - скрит вход на пещера, в която се пази златото на Вълчан Войвода...

Ирина драскаше упорито в бележника си.

- Може и всичките легенди да са верни по малко, може и да не са... Че Вълчан от Осеновлак или други може да са давали пари за съграждане на светинята, след като е била опожарена от турците - туй не отричам... Но че манастирът е много по-стар - това си е истината! По ми се чини, че са го създали некога братята на Петър Делян или онез седмина болярски рода, що са дошли тук да пазят проходите и планината! Туй си идва и със седемте строени параклиса у черквата - по един за всеки - види се и вярата ще са си делили некога...

- Но тогава, дядо Иване, след като е имало вече охрана по тези места на пътищата, защо е трябвало да се пращат тук и рицари, които да я поемат? Та нали вече е имало такава, според твоите думи?!

- А-а-а, ето че ми зададе убав въпрос, чедо! - Старецът поклати глава и се усмихна. - Види се, тогавашният цар-господар български не ще да е бил много доволен от това как са се справяли старите болярски родове тъдява. И затова ще да им е пратил чиляк, дето да нема нищо общо с местни и други родове - чужденец! А и като видиш къде се е настанил той, къде е Бов, у пъпа на Дефилето! През него са минавали всичките пътища, дето са идели през тия краища. Между Желен, Оградище и Лакатник... А ей току зад Издримец - и другите болярски поселища... Види се, Сент Бьов е искал да наглежда изкъсо нашите люде, че не им е била добра работата!

- Значи нещо като супервайзър се е явил на местните охранители - засмя се Ирина. - Но какво общо е имал Сент Бьов с манастира, ако искаш да споделиш с мен сега?

- Ще ти кажа, чедо, защо да не ти кажа вече. Тогаз съм се изпуснал неволно - отървал съм неща, дето не е трябвало да ти казвам. Остарявам веке... Ама сега ти знаеш май повече и от мене... Не е случайно туй, че Сент Бьов е съградил крепост до манастира ни, той е бил средоточието на цялата “Ржана” планина. Но и друго е важно! Кръст е носил той и хората му кръстоносци са били - демек, близки до църковните дела! Те са били воините на Христа... Пазителите... Важно е било за него да варди твърдината на вярата по тез тъмни и диви планини... и туй, що ни е възложено от тогаз още...

Старецът замлъкна.

- Дим без огин нема - продължи той тихо след малко, - така е и с легендите... У всяка има нещо истинско, ако ще и зрънце да е, ама има! Така е и с имането под тази светиня, за което говорят... Ама туй го не пиши и не казвай, чедо... Заклевам те! Има хранилище, верно е! Ама не е то за златото на Вълчан Войвода! Много по-древно е... И по-страшно! Туй хранилище е за Вълчото злато! Онуй, дето тез зли души оттатък на оградата дирят! Туй е древната тайна - съхранена от Ордена през вековете... През войни и пожари, та до днес... Туй е и мойта задача - да вардя над тайника да се не разкрие! И страшна е тази тайна - и не я знаят ни хора, дето животът им е минал тук, ни Църквата, ни управата на манастиря! Малцина са посветените... Малцина знаят и за книжнината в библиотеката ни, дето заветите пазят още от онуй древно време... За тази светиня се пише там, ехе-е... още много преди онуй евангелие от илядо и петстотната година, дето за него говорят...

Слънцето вече клонеше зад върховете на планината, когато Неев се върна в манастира. Ирина си отдъхна - цял ден бе мислила какво ли може да му се случи...

Неев бе доволен от свършеното, но една мисъл го глождеше отвътре и не му даваше мира.

С Кольо бяха успели да заложат сериозно количество взрив на входа на пещерата... Бяха го скрили добре вътре в преддверието! Сигурен бе, че онези няма да го усетят...

Всъщност - знаеше ли какво могат да усещат те?!

Опипа якето си.

Дистанционният ключ за детонаторите тежеше приятно и делово във вътрешния му джоб...

Само да го натиснеше там - някъде отблизо - и пещерата щеше да бъде заличена и затворена... Този път - завинаги!

Но как щеше да привлече онези обратно в нея?!

“Дано дядо Иван или мосю Ренар да имат някаква представа по въпроса - иначе...”

ХХХIV. 02 септември, 2008 г. Седемте престола

- Ела, чедо! Ще ти покажа нещо...

Неев последва стареца през двора, осветен от лампите покрай алеята.

Църквата беше заключена. Дядо Иван отключи с голям ключ вратата й и пак заключи след тях, щом влязоха вътре.

Гласовете и стъпките им отекнаха сред сводовете. Неев се огледа. Църквата бе странна - той не бе виждал такава досега. Отстрани на главната зала се забелязваха сводести проходи, които водеха към отделни, по-малки помещения, всяко от които имаше отделен олтар.

- Туй, що скрито е нявга отдоле под храма, ни Църквата, ни учените, що са идвали тук, го знаят! Тайната се е предавала през поколенията... И кога я е имала светинята, все е имало чиляк тука, що е бил просветен и оставен да бди над тайната... Верен на Христа и на Ордена!... Защото изрично е било записано нявга, че онез може да се върнат за скверния - и че трябва готови да бъдем, стане ли туй - отпор да дадем и да го вардим...

Старецът го поведе наляво през една от нишите. Пристъпи към дървения олтар и отвори скрита вратичка-капак. Отмести го настрана, а после се отдръпна да стори място.

Неев видя тъмен и тесен проход, който слизаше някъде надолу под земята.

- Тук е! Слиза се по тунел чак под черквата... А по-надоле има малка подзидана стаичка, скрита е и затворена - не се види лесно... Там стои Вълчото имане! Пусто да остане! Дотук не трябва да стигнат онез... Че инак - лошо!

- А какво ще стане, ако успеят да го вземат? - Неев се вглеждаше надолу в тъмнината.

- Лошо ще е тогава!... - старецът намести внимателно капака на мястото му и се изправи. - Без него обладаните ще имат един живот - поде тихо той, додето излизаха от параклиса, - според туй, що пише в старите архиви... За да живеят дълголетно, тез демони си имали свои церемонии... стари езически ритуали... Принисали жертви, носели дарове и редели скверни заклинания... И кога сторели туй, силата им се умножавала и оставали млади и дълголетни! Особено кога луната се напълни...

Старецът заключи отново портата на църквата. На двора сновяха двама мъже от Ордена - първите постови за през нощта...

- Ако опазим проклетото, тогаз тез, дето бродят сега нейде в мрака отвън, не ще оживеят за нов, истински живот! Телата, що са обладали, с времето ще се разкапят... и ще свърши злото с них!

- А там, в старите ви архиви, не пише ли нещо за това как да ги накарам да се върнат в пещерата си?

- Хм-м - бай Иван се почеса по главата замислен. - Там ще да ходят, кога новолуние има и церемонии да сторят... Ама сега... знам ли и аз, чедо?!...

Неев се стресна в съня си. Ослуша се, опитвайки да долови шум, различен от неспокойното думкане на сърцето му в мрака...

Беше си легнал рано, за да може да се наспи още преди изгрев слънце. Тогава се падаше да дежури с човек от Ордена. Бяха решили да се сменят - едни да стоят на пост, другите да почиват, за да са свежи при нужда.

Лежеше в тъмното и продължаваше да напряга слуха си...

Изведнъж трепна!

Ето - не му се бе присънило - слаб вик долетя отнякъде! Кръвта му изстина - това беше вик от болка или ужас... Някой бе в беда!

Бръкна под възглавницата си и сграбчи пистолета.

Нарочно бе легнал почти облечен - да е готов при нужда...

Внимателно излезе навън.

Дворът беше пуст и тъмен. Градинското осветление не светеше. Нищо не помръдваше в стаените нощни сенки. Неев се спусна към стълбището на църквата...

Не бе стигнал още до нея, когато отпреде му се изпречи нещо тъмно, проснато напряко на плочите...

Човекът не помръдваше.

Неев клекна до него и внимателно го опипа. Нещо топло измокри ръката му... Кръв! Опипа вените по врата... Нищо! Беше мъртъв.

Прескочи го и се запромъква нататък.

Вратата на църквата зееше отворена!

Вътре беше тъмно и тихо. Извади джобното си фенерче и насочи лъча му успоредно с дулото на пистолета. Прекрачи прага...

Тесният светъл кръг освети още две безжизнени тела по пода на храма... Внимателно се промъкна в нишата, която му бе показал снощи дядо Иван... Тайникът стоеше отворен!...

Провря се през тесния отвор и заслиза надолу.

Не бе изминал голямо разстояние, когато чу слаб стон - някъде надолу по тунела... Продължи нататък, опитвайки се да прониже мрака на подземието с очи и фенер...

Още една тъмна фигура се изпречи в краката му по тесния проход. Бялата коса и брада му подсказаха кой е това...

Дядо Иван стенеше тихо.

Неев огледа надолу сводестия тунел, доколкото можа на тънкия лъч на фенера, след което приклекна на коляно и внимателно го преобърна.

Той тежко изпъшка. Раната не се виждаше от дрехите, но бе някъде отпред, на корема... Кръвта течеше обилно по наклонения под, губейки се надолу в тъмнината.

- Взеха го... Взеха го... Откриха тайника... не можахме да им се опрем...

Старецът хвана Неев за ръката и се надигна - очите му се разшириха от усилието.

- Чедо... Чуй ме... Сега ти си надеждата!... Те ще бързат към леговището си... да сторят ритуала... Още не е късно... Спри ги, чедо!...

Гласът му гаснеше, заедно с живота в тялото.

- Ти си сега... онзи... с меча...

Напрегна се още веднъж и после се отпусна...

Неев го положи на земята и стана.

Нямаше смисъл да слиза още надолу - вече знаеше, че това, което е било пазено тук, го нямаше!...

Идолът се бе върнал в ръцете на Вълците!

Трябваше да бърза - да стигне до пещерата им час по-скоро...

На двора бе настанала суматоха. Мъжете от Ордена се бяха смесили със сънени и уплашени туристи.

Сигурно някой от тях вече се бе обадил в районното в Своге...

Трябваше да действа бързо!

Откри Ирина сред хората.

- Бързо! Взимай си нещата, трябва да тръгнем веднага!

Без да каже нищо, Ирина се затича към стаята си. Неев дръпна един от Ордена настрана - човекът стискаше зъби в безсилния си гняв...

Бяха намерили трупа на алеята, но още не знаеха за останалите!...

- Вътре са, в църквата - мъртви! А дядо Иван е долу в подземието... Погрижете се и за него!

Не виждаше смисъл да взима някого от тези хора със себе си. Едва ли щяха да са му от полза.

“А дали аз ще мога да направя нещо повече от тях?!”

ХХХV. 03 септември, 2008 г. Искърското дефиле

Малко преди Елисейна се разминаха с колите на Свогенското районно управление. Включените им лампи хвърлиха призрачни сини отблясъци по надвисналите тъмни склонове над пътя. Колите прелетяха покрай тях и се изгубиха в мрака на завоите.

Когато започнаха да се изкачват по стръмните завои към Заселе, небето над Издримец бе започнало да изсветлява.

Щом стигнаха табелите на селото, Неев бавно спусна автомобила по стръмния черен път през поляните. Малко по-надолу на светлината на фаровете проблеснаха стоповете на паркиран автомобил.

Черното ауди стоеше празно, зад храсталака, встрани от пътя.

Неев спря до него.

Ако дядо Иван беше прав, то едва ли някой от тримата бе останал наоколо в този момент.

Въпреки това приготви пистолета си.

Заслизаха надолу по склона към стария коларски път. Ирина подтичваше след него - нямаше смисъл да я кара да го чака тук.

Едва ли имаше вече безопасно място наоколо!

Когато стигна завоя, откъдето започваше пътеката под скалите, вече се бе развиделило.

Неев се обърна към Ирина.

- Нататък ще отида сам! Изчакайте ме тук... И не тръгвайте след мен в никакъв случай, моля ви! Ако не се върна... Честно казано, не знам какво да направите...

- Обещайте ми... Обещайте ми, че ще се върнете! Ще ви чакам тук! Колкото е нужно...

Ирина бе хванала умолително ръката му и се взираше в лицето му в отстъпващия на утрото сумрак.

- Повярвайте ми, със сигурност ще направя всичко по силите ми, за да се върна! Нямам никакво желание да оставам там...

Когато Неев се изгуби сред храсталака, Ирина се сви до стволовете на две големи дървета, израснали над пътя, и притихна.

Като човек на науката, тя не бе особено набожна и рядко се бе обръщала към небето... Но сега, в този тежък момент, оставаше ли й друго?

Скръсти ръце и наведе глава към тях, молейки се наум за чудо...

Неев стигна до входа на пещерата и се ослуша.

Нищо не се чуваше. Отворът зееше пред него, тъмен и ням...

Нямаше смисъл да стърчи там.

Стисна зъби и се опита да заглуши всичко, което крещеше у него в този момент да не влиза!

Бавно пристъпи в мрака на дупката...

Докато бе близо до входа, все още слабата утринна светлина му помагаше. Но сега, малко по-нататък, го обгърна непроницаем мрак...

Вчера, докато слагаха експлозивите, бе поогледал пътя навътре, но не бе посмял да се спусне още надолу... Сега се ядосваше, но нямаше какво да направи!

Този път пистолетът не беше в ръката му! Вече знаеше, че от него няма особена полза... Вместо това стискаше дистанционния ключ за детонаторите на експлозивите. Още на входа бе махнал предпазната лепенка...

В главата му тлееше мрачно решение - да натисне копчето на всяка цена... Дори ако трябваше да взриви самия себе си - или по-лошо - да остане под земята... с трите Вълка!

Това не се връзваше особено с обещанието, което бе дал на Ирина...

Много бавно и опипом се придвижи напред.

Вече обмисляше дали да не използва фенерчето, когато - по-скоро усети, отколкото видя - слабо сияние по скалата отпреде му.

Някъде от дълбините на пещерата идваше светлина. Внимателно продължи по посока на отблясъците...

Скоро светлината се усили и му позволи да избира пътя си и да внимава къде стъпва. Тъкмо навреме - от главния тунел настрани се отклониха тъмни ниши. Нямаше представа какво се криеше в мрака им, но се молеше наум от тях да не изскочи някой от тримата...

Скоро към светлината се прибави и тих звук - като някакъв монотонен напев...

Пещерата направи завой и откри широка галерия, щедро осветена от вътрешността й.

Неев приклекна ниско и предпазливо надникна иззад тъмнината на скалния ръб...

Гледката го порази и парализира!

Няколко огньове играеха в широки съдини, поставени на високи триножници насред залата. Те хвърляха разлюлени отблясъци по протежението на пещерата и се губеха сред каменните висулки по високия свод...

По целия, сравнително равен, под на подземието, се извисяваха огромни, искрящи от пламъците купове...

Съкровището на Вълците!

Петър бе прав! Приказната пещера на Али Баба бе бледо описание на това, което виждаше Неев в този момент!

Положи усилия да се отърси от изумлението и насочи вниманието си към това, което ставаше в отсрещния край на залата.

Там пламъците на огньовете осветяваха три тъмни силуета.

Трите Вълка стояха неподвижно - коленичили и с вдигнати високо нагоре ръце... Гледаха към изсечена в стената ниша, в която имаше поставена фигура. Тя проблясваше приглушено на танцуващата наоколо светлина...

Неев напрегна зрението си, за да може да различи формата й...

Докато се взираше натам, изведнъж осъзна, че монотонното пеене бе спряло!

Тогава с ужас видя, че тримата извръщат поглед от фигурата към него!

Три чифта черни като дупки очи се вторачиха в неговите...

Нямаше време за губене. Неев се хвърли назад в мрака с такава сила, че за малко щеше да се преметне през глава.

Затича се към изхода с бързина, която не бе подозирал, че може да постигне!

Докато летеше напред, съзнанието му се бореше да възприеме последната картина, която бе зърнал в залата за част от секундата: Вълците бяха скочили към него... и можеше да се закълне, че единият от тях се бе затичал на четири крака... по стената на залата!

Светлият отвор отпред се приближаваше... Някъде зад гърба му в мрака се чуваше екот на стъпки и тихо ръмжене...

С последен скок се хвърли през снопа от светлина - навън... Изкрещя и политна напред...

Натисна копчето...

“Ще се задейства ли...”

Мощна, огромна и смазваща сила го поде и метна високо във въздуха!

Светът се разлюля и всичко в тялото му и наоколо закънтя... Мракът го погълна още докато тялото му летеше между стволовете на отсрещните дървета...

ХХХVI. 03 септември, 2008 г. Искърското дефиле

Някъде отдалеч се появи светлина, която се люшкаше пред очите му...

Бавно, като от мъгла, светлината се избистри в зелени корони на дървета, трепкащи от вятъра, на фона на синьото небе...

Познато лице се надвеси отгоре му...

Ирина!

“Значи пак не ме послуша, а!...” Говореше му нещо и го държеше за ръката... Ръката бе някъде далече от него - като че не беше негова...

Осъзна, че не чува какво му говори...

Тялото му продължаваше да звънти... Този път не бързаше да се изправи! Напротив - искаше му се да остане тук и да лежи цяла вечност...

Една мисъл обаче го накара да излезе от това състояние.

С помощта на Ирина Неев се опита да седне. После се завъртя и се огледа...

Там, където преди беше отворът на пещерата, сега стоеше огромна грамада от срутени камъни - от малък разбит чакъл до цели канари...

Входът бе заличен - нямаше и помен от равната площадка, стояла отпреде му. Разбити скални късове се валяха навред около мястото...

Колкото повече се оглеждаше, толкова повече не можеше да си обясни как е останал жив - а не е разкъсан или смазан от летящите отломки!...

Спомените бавно се възвръщаха и сега той бе убеден, че никой от тримата не бе успял да излезе след него навън...

Те бяха останали вътре - затрупани или смазани от взрива и срутилите се стени на пещерата!

Но вътре бе останал и техният идол...

“Дали пък той може да им даде сила, с която да се измъкнат?! Ако не сега - то по-нататък във времето?!...”

Усети, че все още стиска ключа за детонаторите в ръката - погледна го и го захвърли към храстите...

Видя, че Ирина продължава да му говори нещо. Инстинктивно пипна ушите си и усети, че от тях е потекла кръв...

Не чу и собствения си глас, когато й заговори:

- Не ви чувам! Нищо не чувам...

“Но поне виждам! И съм още жив!...”

Успя да се изправи, подкрепян от Ирина... Огледа още веднъж мястото. После двамата бавно се запромъкваха през храсталака по тясната пътека.

Мина доста време. След оглушителния тътен и облаците прах, тишината наоколо отново се бе върнала, настанявайки се сред посипаните и разбити скали.

Нечии стъпки отекнаха в храсталака!

От клоните бавно се промуши човешка фигура...

Промъкна се към каменните отломъци на взривената скала и запълзя между тях.

Сред шумоленето в листата вятърът донесе тихи ридания:

- Бате... Батенце...

ХХХVII. 03 септември, 2008 г. Искърското дефиле

Седяха отново на беседката до водопада.

Слънцето вече се бе издигнало високо в зенита си. Наоколо нямаше никой.

След последните напрегнати дни, изпълнени с преживявания, заобикалящото ги спокойствие на слънчевия, вече есенен ден, бе направо нереално за тях.

Но за това пък - толкова по-приятно...

Неев бе започнал да чува - тихо и като че през памук... Но все пак чуваше...

Още преди слуха му, обаче, бе дошла и болката! Болеше го цялото тяло. Главата му още кънтеше след експлозията.

Телефонът на Ирина зазвъня. Тя се сепна и отново го затърси по чантата си.

- За вас е! - каза, когато най-после го намери и вдигна. - Натиснете копчетата отстрани да си увеличите звука, ако не чувате...

Гласът на мосю Ренар бе още по-далечен от този на Ирина.

- Господин Неев! Чух за ужасните събития, случили се в манастира... Много се радвам, че сте оцелели... За съжаление, не мога да ви кажа нищо добро за момента...

- Не се притеснявайте, господин Ренар - прекъсна го Неев, - аз мога!

- Какво искате да кажете?!

- Ами... затворих ги - отново! Взривих входа на пещерата... и те останаха вътре!

Отсреща настъпи дълго мълчание.

- Господин Неев! Не намирам думи да изкажа чувствата, които ме владеят в този момент...

- Кажете ми нещо друго, господин Ренар! Идолът остана с тях вътре... може ли той да им даде някакви сили, с които да успеят да се измъкнат оттам?

- О, за това не се притеснявайте, господин Неев! Всъщност сега мога да ви споделя... Това не е оригиналният идол! Намереното от тях в скривалището на манастира е точно негово копие... Също от масивно злато, разбира се... Направен е от Ордена за защита - в случай, че някой разкрие тайната и стигне до него... А истинският е изнесен много отдавна от предшествениците ни извън пределите на България... Съхранява се и до днес на сигурно място, което дори самият аз не зная...

Сега беше ред на Неев да замълчи.

Много бавно - като звуците, достигащи до съзнанието му - в него се надигна възмущение!

- Значи излиза, че вашите братя... дядо Иван... които убиха... са умрели напразно? За един фалшификат!...

- О, не, господин Неев! Категорично не! Тяхната смърт не бе напразна! Всъщност, именно вие осмислихте саможертвата им. Като доведохте делото им докрай, затваряйки злото отново! Помислете само - колко ли още злини щяха да сторят онези, докато овладялата ги сила се изчерпи...

Неев замълча. Вече не знаеше какво да мисли...

- Господин Неев! Починете си! Сигурен съм, че имате огромна нужда от това... Когато сте готов, аз и братята ми ще ви чакаме с нетърпение, когато се върнете в София. Ние задължително ще се срещнем отново, господин Неев! И със сигурност следващия път, когато говорим, ще имам удоволствието да ви наричам “сър Неев”!

Неев върна телефона на Ирина.

Замисли се върху превратностите на съдбата си... За едни щеше да е герой! За други - неразбран, “кръшкач” и - може би - луд... А ако колегите му от Своге успееха да научат за присъствието му района... и в манастира, по време на убийствата... Тогава го чакаха дълги и трудни обяснения! А какво ли от всичко преживяно през последните дни можеше да бъде обяснено... и споделено с началниците му?!

“Всъщност - какво значение има това?! Нали оцелях!... Жив съм - и съм цял - горе-долу! А доброто възтържествува... Не е ли това най-важното?!...”

После погледът му срещна този на Ирина.

“Какво пък - защо не?! Героят печели всичко - нали така?!...”

- Знаете ли... Там, при пещерата... може би щеше да е кич и изтъркано, ако ви бях целунал... Тук и сега, обаче, ми се струва далеч по-подходящо... Ако въобще е добра идея!...

Очите на Ирина се приближиха към него - искрящи, топли и очакващи...

- Най-после! - каза простичко тя, преди устните му да допрат нейните...