"Медальонът - между Орфей и Иисус" ISBN 978-954-690-031-9

I. 28 май 396 г., Родопи планина

Слънцето вече се бе издигнало високо в небето, над зеленото море от гористи планини, простиращи се като застинали буйни вълни до синия безкрай нахоризонта.

Долу, в подножието на хълма, сред палатките на военния лагер цареше оживление. Малка група от хора се бе отделила от множеството и сега изкачваше стръмната пътека към върха.

Старият жрец, подпрян на жезъла си, седеше на един от плоските камъни близо до входа на скалната площадка. По-навътре, към тъмния вход на светилището, стояха прави други жреци от храмовете в планината. Срещу тях се тълпяха и тихо шушукаха група девойки – свещенослужителки.

Жрецът мълчаливо наблюдаваше идващите по пътеката отдолу. Челото му бе сбръчкано в нерадостни мисли. От време на време той тихо въздишаше ипотропваше нервно с жезъла, увенчан с орнаменти и сноп от яркочервени глави на змии на върха. Побелелите му коси и дълга брада се сливаха с бялата роба, която се диплеше по тялото му до земята и покриваше сандалите на краката му.

Когато групата достигна основата на площадката, жрецът изпъна прегърбеното си тяло, а лицето му застина в каменно и безизразно изражение.

Войниците и монасите, които съпровождаха новодошлите, останаха пред входа на площадката. На нея стъпиха само двама – мъж с посивели коса и брада, наметнат в дълга тъмна плащеница, последван от предводителя на военния отряд, облечен в бляскави доспехи и отметнато назад ярко наметало. Двамата бяха запъхтени и плувнали в пот.

Жрецът направи широк жест с ръка към камъните отсреща. Мъжът с плащеницата се поклони леко и седна, избърсвайки с ръкав страните си. Пълководецът остана прав. Прашното му лице бе набраздено от стекли се надолу вадички пот, а перата на шлема му изглеждаха раздърпани и разпилени. Въпреки това той гордо се изпъчи пред стоящото на площадката множество – жест, който на фона на вида му в този момент, не вдъхваше особено почитание...

Мъжете помълчаха известно време, докато успокоят дишането си, след което мъжът в плащеницата заговори:

— Велики жрецо, по волята на императора идвам при теб днес...

Жрецът вдигна нагоре ръка и мъжът замлъкна.

— Знам защо си тук, Никита! И знам какво искаш от нас!

Мъжете останаха мълчаливи известно време, след което жрецът продължи:

— Отдавна вече ти искаш от нас да изоставим вярата си към нашите богове... Да изоставим почитта си към Себадий, когото зоват и Дионис, а вий – Бакхус... Да се отклоним от пътя, посочен ни от нашия първожрец Орфей... Да спрем да се прекланяме на олтарите си, а вместо тях да приемем Иисус от Иудея и новата ви вяра!...

Някои от жреците зад тях тихо зароптаха. Жрецът вдигна пак ръка и тишината отново завладя площадката на светилището.

Мъжът с плащеницата използва това и заговори:

— Ти знаеш, велики, че още преди пет лета Теодосий издаде едикт, с който обяви всякое езичество – преклонение към други божества, освен към Спасителя –за престъпления срещу самия него и империята! Сам виждаш колко дълго удържам да запазя нашите добри отношения и в служба на Иисуса да ви насоча по пътя Му... Но император Аркадий, иска отговор! Да, вий сте велики жреци, владетели на велики храмове и светилища, хранители на вековна мъдрост... На древните прорицалища... Но – сега вече не давате добър пример в империята за новата ни вяра! По-лошо дори – оказвате влияние на Христовото учение... Много хора бъркат Иисус с Орфея! Вярно е – има общо... Но Аркадий иска неяснотите да свършат!...

— Не е мъдро Аркадий да иска туй... В нашите жили, Никита от Ремесиана, все още тече кръвта на Вологес – нима твоят император забравя това?! Нима иска да се надигнем срещу му?!

— Но спомни си, велики – и сам Вологес някога добре е разбирал, че силата на народа ви вече не е същата – че сте малко и разединени... А и какво се случи – щопостигна той с бунта си? Кому е нужна война сега?! А и срещу ви не са одриси и легионите на Пизон, ами цяла империя... И ще постигнеш ли нещо с туй да сепротивопоставиш?! Да, вашите жреци-войни нямат равни – но колко са те пред имперските войски?! Какво ще стори махайрата срещу римския меч?!

Жрецът погледна към военния лагер в подножието на хълма, а после и към пълководеца отсреща.

Говореха на тракийски – език, който онзи явно не разбираше, поради което цялото му внимание бе насочено към купа девойки до входа на светилището, които оглеждаше със светнали сладострастно очи.

Жрецът проследи погледа му и се намръщи още повече. После въздъхна тихо и заговори:

— Съдбата на людете в тези планини е – и ще бъде – все да избират вярата си под заплахата на нечий надвиснал меч!

Въздъхна отново и потропа с жезъла си.

— Чуй какво ще ти кажа, Никита! Ти направи много, щото ние да разберем и научим за новата вяра. Говори ни дълго за нея и дори ни даде свещената ви книга на езика ни, за да я четем и разучаваме... Ние знаем, че и вий възприемате един Бог, създател на всичко живо и света... И вярвате, че Иисус е Негов син, но роден от жена... Туй има общо със Себадий – ясно е! И както той умира разкъсан, а после – заченат от Великата майка – бива дважди роден... И той, както и Орфей, слиза в отвъдното и се завръща... Така и вашият Иисус е разпнат на кръста, умира и после възкръсва от мъртвите за нов живот! Ти сам каза, че учението му е туй на Орфей, който казва “Мой Бог е любовта!”... А неговият пръв закон е “Кръв не проливай!” – тъй, както пише, казал е и Иисус в книгите ви!...

Мъжът с плащеницата кимаше и мълчаливо слушаше.

— И така е, защото – сам знаеш – оттук иде и вашето учение... Затуй в Иисуса ние виждаме продължението на пътя на Орфей! Няма тук различие във вярата ви с нашата! Ти и братята ти го знаете и виждате...

Старецът замълча за миг, свел поглед към земята, след което погледна строго мъжа и продължи:

— Туй, що не приемаме ний е, че натрапвате ни мъдростта на иудеите – понеже Иисус уж е бил роден сред тях! И вий искате да приемем древните писания – преиначени и изкривени от тоз народ?! Защо искате туй, защо отхвърляте чистотата на извора и кривите така истинското познание?! И то – знаейки, че началото е тук?! От нас – от предците ни – нявга е тръгнала светлината по света! Та ний сме дали свещената мъдрост на Египет, когато бил е сътворен – къде остава иудейският народ, що тръгнал е нявга сам по пътя си от тях?! И как да отречем ний познанието, що владеем от древни времена?!...

— Тъй решено е от по-мъдрите, велики...

— Решено е тъй нявга от Константин – тъй като отказано му бе да го допуснат в познанието на Митра, що води го към нас отново!

— Туй вече не е важно, велики... Каквото е било – било е... Сега въпросът е друг – и ти трябва да дадеш отговор! Империята трябва да е единна в новата си вяра! А вий сте в нейните предели...

Мина време, докато жрецът заговори отново.

— Ето отговорът, който ти и твоят император искате – ний ще приемем новата вяра и ще почитаме Иисус тъй, както и вий го правите!...

Мъжът с плащеницата въздъхна с облекчение и се усмихна.

— Да, ний ще приемем Христа – продължи жрецът – Затуй ще затворим старите светилища завинаги – с туй, що има в тях – и ще въздигнем нови храмове, за да славим оттук насетне него...

Усмивката по лицето на мъжа помръкна.

— Но, велики жрецо, ами даровете към Бакхус?! Ами свещените писания?! Та нима...

— Ний ще пратим по теб богати дарове за императора, Никита от Ремесиана! – насмешливо го прекъсна жрецът. – Както и за теб и твоя град... И ще дадем златото си за построяване на новите храмове за слава на Иисус в нашите планини... Но нека не закачаме олтарите на старите богове! Ще ги затворим и скрием, за да останат те в покой навеки – нека не ги гневим!... И нека новата вяра започне на чисто – едно ново начало! А за другото... Тайните на Вологес са отдавна зазидани в древните олтари под Зилмисос... И ний вече не знаем къде са били те... Както и тези след нас не ще знаят за туй светилище след време... Радвай се, Никита, ти донесе на тези планини новата вяра! Нека този ден се помни и ознаменува подобаващо!

Когато групата пое обратно надолу по хълма, старецът с мъка се изправи и се обърна към множеството. Десетки погледи го посрещнаха – някои с укор, други – с разбиране... Девойките се отдръпнаха назад почтително.

— Древното ни наследство не ще погине, братя мои! – тихо заговори жрецът на хората си. – Не ще славим вече Себадий и Орфей, ами Иисус – е, добре... Но туй не значи, че наследството му ще се изгуби! Ний първо трябва да се пригодим и да оцелеем – за да оцелее с нас и заветът на Древните... За да пребъде с нас и Орфей!

Докато слизаше надолу по пътеката, мъжът с плащеницата изобщо не изглеждаше доволен. Напротив – в душата му кипеше яд, разпален от думите на жреца...

Мисията му бе изпълнена – да – непокорните беси бяха склонили да приемат най-после новата религия!

Но тайната му мисия – да достигне до съкровищата на старите им храмове... И до древните скрижали на Орфей... Това оттук нататък ставаше неизпълнимо!

Старият жрец му даде ясно да разбере, че не ще научи нищо повече и не ще бъде допуснат до тях! И че тайните им ще да останат скрити за него!

“Ами скрижалите?! А ако нявга бъдат открити?!”

II. 28 май 2010 г. София

Бутилката вече бе почти празна.

Човекът изсумтя недоволно. Вдигна я на нивото на очите си и я разклати. После внимателно я постави на пода, обърна се и зарови в купа от пълни с боклуци найлонови пликове.

Кучето, лежащо близо до него, вдигна глава и замаха с опашка.

— Кво бе, Шаро, и ти ли искаш да апваш, а? А-а, искаш, ама нема-а...

Мъжът изрови от пликовете парче стар хляб, раздели го на две и подхвърли едното парче към кучето.

После насочи своето към средата на сплъстената мръсна брада, обрамчваща лицето му.

Кучето помириса подхвърленото парче и пак вдигна поглед към него.

— Не ти аресва, а?! Е, нема друго... Ама я па си имам ракийка – и друго ми не требва!

Личеше, че жилището, в което се намираха, е било красиво и е принадлежало на богати хора. По таваните още стояха тежки, гипсови орнаменти, обрамчвали може би едно време масивни полилеи, на мястото на които сега стърчаха раздърпани и опушени жици.

Стените бяха разкъртени и набраздени от празни улеи – там, където преди е имало кабели в мазилката.

Тук-там, по ъглите на стаята, бяха останали части от масивния паркет, покривал някога пода.

Доскоро в къщата бе живяло ромско семейство, които бяха изкъртили всички врати и прозорци, както и остатъка от паркета по стаите, за да ги горят – да се топлят през зимата...

Сумракът на настъпващата отвън нощ изпълни бързо вътрешността на порутените помещения.

Мъжът отново се завъртя към бутилката на пода и я пое. Последното й съдържание заклокочи по сплъстената и пълна с трохи брада...

— А-а-а! – доволно изпъшка той и обърса брадата си с ръкава на разкъсаното палто.

После пак повдигна бутилката нагоре, но установи, че е празна. Втренчи поглед в нея и я разклати към светлината на уличните лампи, навлизаща през дупката в стената, където някога бе имало прозорец.

Приятният звук от плискаща се течност го нямаше.

Мъжът я обърна с гърлото надолу, след което я запрати ядосано към отсрещната стена.

Бутилката се пръсна на парченца.

— У-у, мама ти стара!

Човекът се загърна с палтото си и легна върху купа от найлонови пликове.

Не след дълго се размърда недоволно. Бавно се изправи и залитна към ъгъла на стаята. Псувайки тихо и ожесточено, зарови отпред по панталона. Накрая изпъшка доволно и започна да пикае, добавяйки мокра следа към останалите тъмни петна по стената...

Докато се връщаше към купа от пликове, мъжът погледна към мястото, където се бе разбила бутилката – осветено от навлизащата отвън светлина.

Там, където бе ударило шишето, мазилката се бе напукала и някак си хлътнала навътре.

Спря и заоглежда стената, после залитна натам и приклекна. Хвана едно от парчетата стъкло и зачегърта. Хоросанът се посипа на пода и скоро в него се отвори дупка, откъдето някога явно е била извадена тухла. Мъжът занаднича в нея, но светлината не бе достатъчна, за да види какво има навътре. Бръкна с мръсната си ръка и заопипва.

Изведнъж тихо възкликна. Бавно извади нещо като платнена кесия. Огледа я и заразгръща плата на снопа светлина. Отвътре изпадна парче сгъната хартия, а покрай нея нещо по-тежко се плъзна и издрънча на пода. Опипом го затърси сред парчетата мазилка. Накрая го откри и вдигна ръка към светлината.

Беше тънка метална плочка, с нещо изрисувано по нея. На оскъдната светлина успя да различи само кръст. После, стискайки плочката в дланта си, заразгръща сгънатия лист. Известно време го разглеждаше мълчаливо. Накрая бавно се изправи и тури плочката в хартията, а нея – в разпуснатия джоб на палтото си. Отиде към купа от найлонови пликове и доволно се излегна отгоре му, тупайки с ръка по джоба.

Кучето го гледаше от мястото си.

— Глей, глей, Шаро! Ама май уредихме и за утре ракийката! А да видим Дедето за колко бутилки ще даде пари, като му продадем тея пущини...

III. 29 май 2010 г., София

Дедето беше един от старите антиквари в София.

Магазинът му се намираше в малките улички, близо до Централна баня. Витрината не привличаше особено вниманието, а и едва ли туристи биха се объркали да се залутат толкова навътре по тези преки – далеч от централните булеварди, за да посетят антиквариата му.

Но Дедето не разчиташе на тях.

Като един от пионерите в бранша, той знаеше добре, че бизнес се прави чрез познати, връзки и позиции. И най-вече – със знание! Знанието, с което – виждайки една вещ – да можеш веднага да я прецениш дали е ценна или не! Да реагираш бързо – да я купиш за жълти стотинки, а после да я продадеш за много пари!

Той знаеше добре и това, което малко хора подозираха. А именно, че клошарите и ромите, обикалящи по кофите и ровещи се по боклуците на стари къщи – в тавани и мазета – бяха един огромен потенциал за бърза печалба в бизнеса му! Защото нерядко те намираха и му носеха вещи, които нито захвърлилите ги собственици, нито намерилите ги – неуки и необразовани – имаха представа какво всъщност представляват.

Последната му гордост в тази работа бе открита сред боклуците на стар подуянски таван малка златна фигурка на бог Аполон, която бе купил за двайсет лева от намерилия я циганин, убеждавайки го, че това е нищо неструващ месинг, но “Айде, от мен да мине, че изглежда добре и е позапазена”... И дори онзи да се бе усетил и се бе наложило да му плати цена като за злато на грамаж, сделката пак щеше да е повече от добра. Защото за тази фигура Дедето и негов приятел, който я бе изнесъл и продал на антикварна сбирка в Германия, бяха взели над двайсет хиляди евро!

А се намираха всякакви неща – от стари и скъпи мебели, книги и документи, до оръжия, накити и картини... Що се отнасяше до последното, не бе рядкост някой да му донесе намерено и захвърлено в някой ъгъл платно, което да е дело на Узунов, Обрешков, та дори и на Майстора...

Ето защо Дедето поддържаше добри отношения с повечето клошари в столицата, които още от ранни зори вече обикаляха около магазина му и чакаха да дойде и отвори.

Всъщност и той самият би могъл да бъде сметнат за такъв. Магазинът му изглеждаше прашен и неугледен, натъпкан с всевъзможни вехтории, сред които той седеше по цял ден на протрития си стол, облечен в изтърканите си, още по-протрити дрехи, пиейки кафе и играейки табла с някой вечно дошъл да го види “за малко” приятел...

Дали можеше да се каже, че е богат – може би... Но големите пари, минаващи през ръцете му, най-често изтичаха, принесени в жертва на друг бог, властващ в живота му – хазарта...

Тази сутрин не бе по-различна от другите. Докато търсеше къде да паркира по улицата, Дедето видя още отдалеч един от редовните му клиенти да седи пред витрината на магазина и да го очаква.

— К’во, бе, Ангелчо?! К’во си се присетил за мен – нещо ми носиш ли?! – подвикна му Дедето, докато слизаше от колата.

— Нося, нося, Деденце! – ухили се насреща му клошарят с беззъбата си уста.

Кучето, седнало до него, се изправи и залая.

— Шът, бе, Шаро, мамка ти! Що лаеш? Дедето е наш приятел, бе! Айде, марш!

Дедето натисна копчето на алармата през рамо – колата зад него изписука. После бавно започна да отключва големите катинари по решетките на витрината. Когато отвори магазина, застоялият въздух, напоен с прах и мирис на стари вещи, го удари вноса. Намръщи се, закачи вратата за метална кука към решетките, за да стои отворена, после кимна на клошаря.

— Айде, влизай! Ама кучето остави вънка!

— Да, бе, да, бе, Деде! Марш, бе, Шаро!

Дедето хвърли якето си на стола и се обърна в очакване към Ангел, който упорито ровеше по джобовете на раздраното си палто.

— Дай да видим сега!

Онзи най-накрая измъкна мръсната си ръка от дрехата и му подаде сгънат лист хартия, от който изпадна малка метална плочка.

Очите на Дедето блеснаха. Тренираният му с годините поглед веднага позна, че това е злато. Но – както в покера – веднага направи невъзмутима физиономия и още по-невъзмутимо попита:

— К’во е това, бе, я дай да видя – това е тенекийка няк’ва! – извади от калъфчето очилата си, сложи ги и започна да оглежда рисунките по обръщайки се към светлината, процеждаща се през отрупаната с вехтории прашна витрина.

— Намерих ги у един тайник, Деде – у къщата, дето одим да спим сега!

— К’ъв тайник, бе, Ангелчо! –захили се Дедето.

—Не те лъжем, бе, Деденце, у стената беше зазидано туй, в кесия... И виж – има гръцки букви под кръста, ама е езически надпис...

— Да, бе, сигурно – глупости пише някакви! Това, че е било скрито, сигурно е заради документа... я дай да го видим!

Дедето подхвърли небрежно златната плочка върху масата, сякаш тя наистина нищо не струваше за него, и разгъна листа.

— Туй е карта, Деденце – карта на място със съкровище! Туй трябва да е в Родопите някъде...

— И-и, бе, Ангелчо, откъде пък го реши това! – захили се Дедето, докато оглеждаше листа.

— Ми аз едно време при минно-геоложките работех, бе, Деде, имам представа от карти.

Дедето заоглежда внимателно картата и надписите отстрани. Мислено пресмяташе какво да каже – умът му бе зает повече със златото на масата.

— Айде, тая карта е хубава! Стара е, а и надписите и рисунките са интересни – ако няма да ходиш да търсиш съкровището, за нея ще ти дам десет лева...

Ама за тая тенекийка... – Дедето подхвана небрежно плочката, подхвърляйки я в дланта си. – За нея повече от пет лева – и то само щото е с надписи, по-стари, дето викаш “езически” – нема как да ти дам... Ако искаш, вземай ги и иди при друг, и той ще ти каже същото – сигурно и по-малко... Аз ти давам толкова, що’т си ми приятелче!

Дедето метна вещите върху масата и започна да ръчка по витрината, като се правеше, че я подрежда.

Вътрешно обаче се бе напрегнал, чакайки реакцията на клошаря...

Онзи погледна захвърлените неща на масата и обърнатия гръб на Дедето. Примляска с беззъбата си уста и се захили.

—Абе, щом викаш, че не е златно...

—Не е златно, бе, казвам ти! Ако искаш, ще ти извадя киселините да го пробвам... Аз цял живот работя със злато, от пръв поглед го познавам. Казах ти – картата е хубава и заради нея ги вземам и двете! Иначе туй не ми трябва... Дори – Дедето нарочно зарови бавно в джоба си, – ето ти десетте лева за картата, а тенекийката си я носи другаде, като не верваш!

— Не, бе, не, бе, Деденце, вервам ти, бе... Нали сме приятели! Айде, дай петнайсе лева за двете и готово! Къде ще ходим при други с’я – да ме излъжат нещо! Па и туй са си две шишета ракия, бе, ей!

Вътрешно ликуващ, Дедето невъзмутимо извади пачка банкноти и с добре оттрениран жест – сякаш хич не му се даваха толкова пари за тия “боклуци” – отброи две банкноти, които бавно подаде на клошаря.

Това окончателно убеди Ангел какъв късметлия е, че познава Дедето и получава толкова пари за тези дреболии. Започна да излива щедри потоци от благодарности, а Дедето невъзмутимо го потупа по мръсното палто и го насочи към вратата.

— Айде, айде, нема нищо – нали си мой човек! Как ще те оставим! Айде, пък ако намериш пак нещо, тука съм, заповядай!

Едвам изчака клошарят и кучето му да отминат надолу по улицата. Щом се скриха от погледа, веднага грабна мобилния си телефон.

— Ало, Тонка! Ела към мен, да видиш нещо – днес ударих джакпота!

IV. 29 май 2010 г., София

Тонката седеше на табуретка, сгънал дебелото си тяло до масичката и разглеждаше плочката.

Дедето остави пред него пластмасова чаша с кафе и седна със своята в ръка на протрития си стол. Вратата на магазина бе затворена – да не влизат клиенти, докато двамата си говорят.

Дебелият се почеса по обраслите с къса четиноподобна коса глава и врат.

— Батка, това нищо не ми говори, бе... Че е златно – ясно е, дори, гледам, е висока проба...

— Двайсе и четворка, Тонка – чисто злато, пробвах го вече!

— Това е добре... И грамажът е добре – Тони сложи плочката върху тънката електронна везна, поставена пред него – Ама тия надписи хич не ми се връзват, да знаеш! Хем разпятие, хем Орфей и Бакхус! А да е ментак некакъв...

— Да, бе! Ментак с тая проба и грамаж – кой ще ти прави такива дивотии!

— Това щех и аз да ти кажем... – дебелият пак взе плочката с месестите си пръсти и я заоглежда – Виж, батенце, какво ти предлагам! Това ми е тъмно – засега само като материал мога да ти реагирам... Ама може да е нещо много по-ценно – ти знаеш! Затова ти предлагам – дай да го снимам и ще го пусна в интернет – хем да обади някой за к’во иде реч, хем и оферти може да отправят! Да се поориентираме малко, а?!

— Добре, бе! Щракни го с телефона и го пусни да се врътка... Ама виж, там, пусни и мухата сред нащ’е хора – да видим кой как ще реагира!

— Добре, Деденце... Чек’и, да го нагласим само...

Дебелият разчисти част от масата и остави плочката върху плота. После се надвеси над нея с телефона си.

Накрая Дедето се протегна и я прибра в джоба си, а Тонката засърба кафето, докато гледаше как е станала снимката на екрана.

После се изправи с мъка и пъхна телефона в чантичката, която носеше през рамо – върху големия си корем, закрит с тънка, доста опъната тениска и къси панталони.

— Добре, Деденце, аз тръгвам да вършим работа, после ще се чуем. И к’во викаш, клошар некакъв ти го донесъл това, а?!

—Да, бе, тоя Ангелчо, беззъбия, дето обикаля по Света Троица. У нек’ва къща, дето спял, в стената го намерил, представяш ли си?! Ега ти майтапа!

—Бах ма’а му! –Тони се завъртя към изхода, цъкайки с език.

— Тонка! – подвикна Дедето, докато онзи отваряше вратата на магазина.

— Кажи, батенце! – завъртя се дебелият към него.

— Пусни и това, че с тенекийката има карта с отбелязано място на светилище на Дионисий!

— Карта ли?! Занасяш ме нещо, Деденце... – захриптя дебелия в нещо като смях.

— Абе ти пусни и това – не се знае откъде ще излети пиленцето!

Дедето живееше сам в новопостроена едноетажна къща на края на квартал Република. Зад оградата на двора му започваше полето, ширещо се на запад покрай Толева махала и Божурище, към далечните хълмове на Люлин и Вискяр планина.

Докато паркираше на улицата пред гаража, започна да пръска дъжд. Дедето запсува наум и остави колата пред двора, като побърза да влезе в къщата, за да не се изкаля. Още не бе редил плочи по двора и затова мразеше, когато вали.

Макар къщата да бе нова, вътре тя бе солидно натъпкана със старинни мебели и вещи. Такива имаше не само в хола и спалнята, ами и в кухнята и антрето.

Някои бяха подредени за ползване, други – просто оставени, уж “за малко”...

Дедето обичаше старите мебели! Гордееше се с това, че бе един от малкото, които разбират от такива работи...

Наля си уиски от една от многото бутилки, наредени в старовремски скрин в хола и седна на старинния фотьойл, покрит с орнаменти и обърнат към плоския екран на телевизора отсреща. Докато беше на работа, избягваше да пие, за да му е бистър умът, но след това обичаше да си наваксва. Отпи с наслада две големи глътки, след което остави чашата на масата и извади от джобовете на якето си мобилния телефон и днешните придобивки.

Плочката вече знаеше наизуст – затова я остави настрани и разгъна отново картата, като я заоглежда внимателно. Въртеше я настрани и четеше надписите, мърдайки устни.

Накрая сви рамене и се изправи. Откачи една от старинните икони, които покриваха светлия латекс на стената над канапето – отзад се откри малка вратичка на сейф с клавиатура. Набра кода и го отвори. Постави картата и плочката вътре и хлопна вратичката.

Докато поставяше иконата, отвън засвири клаксон на автомобил. Дедето отиде към външната врата и я отвори. Започна да се взира към тъмната улица. Когато очите му свикнаха с тъмнината, позна мерцедеса, спрял до оградата му, и замаха с ръка навътре. Клаксонът на колата изсвири отново. Дедето се намръщи и притича към нея през двора с големи крачки, като гледаше да не се подхлъзне, след което побърза да влезе в автомобила.

— Отче, що не слезеш, бе? Ела вътре, да се видим като хората!

— Не ща, Деде, не искам да ме гледат комшиите ти по това време... Слушай, искам да говорим нещо сериозно с тебе!

— Слушам те, отче, казвай – Дедето се намести на кожената седалка.

— Казаха ми, че си намерил един златен медальон – вярно ли е?!

— Абе то е като плочка по-скоро – нема ухо, ама...

— Няма значение това! Слушай, приятелче – дай ми я тая плочка на мен! Не я предлагай на други повече!

Дедето се усмихна ехидно в мрака на купето.

— Искаш да я купиш ли, отче?! Добре де, ама кажи цена, пък да видиме! Аз съм я пуснал да видим как ще реагират на нея...

— Слушай, Деде, познаваме се отдавна! Недей да й търсиш цени – ето, приятели сме... Хиляда евро ти давам за нея сега и забравяш – става ли?!

Дедето тихо подсвирна и се ухили.

— Брей, отче – като те познавам, не си от дащните! Да си готов да хвърлиш тия пари веднага!... Заинтригува ме, ама явно тая плочка ще излезе ценна – да се дигнеш от Семинарията дотук заради нея...

— Деде! Не рови повече, чуваш ли! Опасна работа е това, да знаеш! Недей така – дай да се разберем сега!

— Чакай, отче! Мойте уважения към тебе – знаеш! Бизнес сме правили, много пари сме изкарали – и аз, и ти! Наши хора сме – и сега ако дадеш някоя икона, ще я отвържа... Ама нещо ми се струва, че искаш да ме натискаш, а това не ми харесва!

— Деде, знаем се – не искам да е с лошо! Кажи цена и ще я платя, стига да е нещо реално! Но не я предлагай на други! За твое добро е!

Дедето се засегна не на шега.

— Ама ти верно май нещо искаш да ме заплашваш, а?! Айде, вземай си килимявката и се стапяй в мрака тогава! Като посъбера още оферти, ако се държиш като хората, ела в магазина и ще си говорим тогава!

Дедето отвори рязко вратата.

Една ръка в черно расо се протегна отвътре и го хвана за дрехата.

— Деде, моля те! Близки сме... Дай да оправим сега работата!

— Нема, казах ти! Нареди се на опашката, като си такъв...

Ръката се прибра обратно в тъмнината на купето.

— Предупредих те, съвестта ми е чиста! Ти си решаваш...

Дедето затръшна вратата в отговор, а мерцедесът потегли рязко по улицата. Стоповете му просветнаха някъде надолу към входа на “Пушкаров”.

Когато се прибра в къщата чу, че телефонът му звъни. Вдигна го и се взря в екрана, после го сложи на ухото.

— Кажи, бате Тони, к’во става?!

— Абе, Деденце, нещо има проблем, да знаеш!

— Що, бе?

— Абе, некой почна да ме трие от сайтовете – к’ва е тая плочка, бе! И направо си ме заплашиха!...

— Стига, бе!

— Съвсем на харабия ти говоря! Не ми харесва тая работа, батенце, да знаеш!

Нещо откъм входната врата изтропа.

Дедето се сепна и погледна натам.

— Чакай, Тонка, айде после ще ти звънна!

— Добре, Деде, ама да не забравиш!...

Дедето отпусна ръката с телефона към масата и пристъпи към антрето.

В този момент пред очите му изригнаха искри – силен удар го запрати назад на пода...

V. 29 май 2010 г. София

В стаята влязоха двама младежи.

Бяха спортно облечени, с тъмни, плетени шапки, нахлупени до очите и кожени ръкавици на ръцете. Единият от тях държеше сребриста метална бухалка.

— Ти ли си Дедето?! – попита младежът с бухалката, докато другият отиде бързо до прозореца и задърпа пердетата да го закрие.

Дедето прокара ръка през кървящото си лице. Носът му изхрущя под пръстите.

— Майната ти! Счупи ми носа, копеленце малко!

— О-о, т’ва е само началото, вервай ми! – избоботи младежът и замахна с бухалката към коляното му.

Болката изригна в цялото му тяло, заедно със звука на пращяща кост.

Дедето изрева и се преви.

— Слушай ме с’я, Деде – обявил си, че имаш нек’ва плочка и карта! Верно ли е?!

— А-а-а, карта ли-и?! Не е карта-а, имам снимка на майка ти-и!... От времето, когато още правех копеленца като теб, а-а!...

Другият младеж се захили.

— Тоя ме кефи, да знаеш!

Онзи с бухалката сви рамене и замахна към другия крак. После и към протегнатата надолу ръка.

— Другата ръка щ’и я оставя здрава, що’т може да ни требва!

Дедето обезумя – болката бе толкова силна, че нямаше сили дори да вика. Виеше се по плочките на пода и скимтеше.

Двамата го наблюдаваха невъзмутимо.

Накрая се опря с гръб на фотьойла и замаха със здравата си ръка.

— Добре, стига – ясно ми стана, а-а-а!...

— А-а, влезна в час, а! Т’ва е добре! Та къде, викаш, е картата – с плочката?!

— А-а-а, в сейфа! Зад иконите там, а-а-а...

Онзи, който бе оправил пердетата, отиде към стената и започна да бута иконите една по една на пода. Накрая стигна до тази, зад която бе сейфът.

Хвърли я на земята и дръпна дръжката.

— Кодът! Казвай – и без шмекерии!

— Добре, добре, а-а... – Дедето продиктува цифрите, като охкаше между тях.

Младежът отвори сейфа и подсвирна.

— Ето, брат’чед! Тука са!

Взе картата и я разгърна, после я прибра заедно с плочката в джоба си. Забърка отново в сейфа и извади две пачки с банкноти и дървена кутия. Когато я отвори видя, че кутията е пълна със златни бижута.

— У-у-у, и бонуси има! Ама що толкоз малко пари, бе?! Уж си бил силен човек, а гле’й – за джобни само имаш!...

— Аз съм комарджия... Не държа много пари в брой, ох... Щото ще ги проиграя... Обръщам ги в друго...

Онзи прибра пачките в кутията и я сложи под мишница. После бръкна отново и извади никелиран пистолет.

— Я, Дедето бил и лош, бе!

— Е – ухили се младежът с бухалката. – Днес не ти е ден!

После замахна още веднъж.

Дедето отново изрева.

— Туй – за майка ми! А и вече не ни требва ръката ти! Нема да те пречукваме, що’т ни казаха да те оставим жив, а и не вервам да изпееш на ченгетата... Ама ако се нещо объркаш, лесно ще довършим работата! Аре, брато, да вазираме!

Мина доста време, докато Дедето успее да се повдигне и седне на фотьойла. Мозъкът му направо се пръскаше от болка. Едва смогваше да мисли за друго, освен за нея...

Въпреки това – някъде дълбоко в него – съзнанието му хладно отчиташе, че цапа дамаската на добре запазените и скъпи мебели с кръв и така определено им сваля цената...

Докато се чудеше как да постъпи и на кого да се обади, в стаята влезе още един мъж – по-възрастен от предишните двама. Беше облечен в дълго черно яке и черен, изкалян над обувките панталон. В ръката си държеше пистолет.

Мъжът огледа обстановката в стаята и се намръщи. После се обърна към пребития.

— Медальонът – къде е?!

Въпреки болката, Дедето се захили.

— Абе, вие на опашка ли сте се наредили за тая работа, бе, ох?! Закъсня, драги, взеха го вече!...

— Кой го взе! – мъжът се намръщи още повече.

Изведнъж у Дедето се надигна гняв! Наранената му гордост изригна някъде дълбоко от съзнанието му! Той, който някога бе един от най-опасните хора на Магурата! Който бе виждал повече оръжия, отколкото този младок сигурно щеше да види през целия си живот! С когото едно време се съобразяваха дори хора като Крушата, Фалконети и Димата! А сега седеше пребит в собствената си къща! И то от двама нагли пишлегари, а поредното копеле, дошло след тях, го разпитваше – и всичко това заради някакво шибано малко парченце злато!

— Майната ти!

— И на теб! – отвърна мъжът и вдигна пистолета.

Изстрелът отекна силно в тишината на къщата.

VI. 30 май 2010 г., София

Телефонът на бюрото иззвъня. Неев вдигна слушалката.

— Слушам.

— Дежурният съм! Имам сигнал от квартал Република. Една баба ми звъни – съмнявала се била, че нещо се е случило с комшията й... Снощи идвала някаква кола при него, после – по-късно, била чула нещо като изстрел от къщата му, а тази сутрин пък нямало никакво движение... Колата му си стояла пред двора, а той обикновено рано излизал – такива работи.

— Е, а защо чак сега се обажда, като е чула изстрел снощи?!

— Ами, ще я питаш, колега! Виж, там – иди на място и разбери за какво иде реч! От районното вече са пратили патрул към адреса... Ако трябва, ще пращат и оперативни – виж, та да знам какво да докладвам на ръководството...

Неев затвори телефона и стана. Въздъхна и откачи якето от облегалката на стола.

Едва ли имаше по-отвратително нещо от това да се паднеш дежурен в неделя, след като от понеделник си в отпуск! А и дежурството ти да почне със случай на майната си още от сутринта...

След снощния дъжд сутринта бе свежа и слънчева. Въздухът се бе прочистил от прахоляка и смога над столицата. Витоша и Люлин планина се виждаха кристално ясно над високите блокове на комплексите и изглеждаха като че по-близки...

Неев подмина караулката на околовръстното.

Мина и покрай фургоните на ромската махала, задръстени от каруци и разхвърлян боклук, но затова пък гордо осеяни със сателитни антени, след което зави наляво по пътя към Банкя.

Видя патрулната кола отдалеч. Двамата униформени в нея явно също познаха служебната му кола и излязоха да го пресрещнат.

— Здравейте, колеги! – поздрави ги Неев, като спря автомобила до техния и излезе. Двамата кимнаха в отговор – Какво става?

— Ми, нищо! – отвърна единият, който бе по-възрастен и с побеляла коса. – Говорихме с жената, ъ-ъ – униформеният погледна бележника си, – Евдокия Арнаудова се казва... Вика, той съседът й – викали му Дедето – всяка сутрин, вика, излизал с колата, а сега го нямало, пък колата му си стояла – и то пред двора, а не вътре... Снощи, вика, идвала някаква тъмна кола – пибипкала сума ти време... Видяла съседа да влиза в нея, после, вика, излязъл и като че се карал с някого – тръшнал вратата, а колата тръгнала без включени фарове. По-късно, вика, като поспрял дъждът, чула нещо като изстрел, загледала по двора – мярнал й се някакъв тъмен силует да отива иззад къщата... Такива работи...

— А защо не се е обадила още снощи, като е чула изстрела?!

— Ми, вика, той комшията й бил имал пистолет и чат-пат гърмял с него! Та затуй не се трогнала толкова – ама като видяла, че на сутринта няма движение в къщата, вика – усъмнила се да не му се е случило нещо...

— Погледнахте ли вече в къщата?!

— Ми, не – огледахме отвън само и викахме през оградата, ама не се обади никой. А по двора няма плочки и има следи в калта – викам, да не направиме беля – да оставим и ние стъпки... Та решихме да ви изчакаме...

— Трябваше да погледнете и вътре – онзи може да се е ранил с оръжието си и да бере душа! А следите, какво толкова – не стъпвате върху другите и после

посочвате кои са вашите, ако се прави оглед... Отивам да видя, изчакайте ме тук!

Неев тръгна към дворната врата. Още от улицата видя стъпките, за които ставаше въпрос. Доколкото успя да различи, едни и същи обувки бяха излезли от къщата към улицата и влезли натам, по поутъпканата в пръстта пътека... Може би бяха на собственика – предвид казаното от комшийката, че е излизал до пристигнал снощи пред къщата му автомобил.

Стъпките бяха доста размити – явно бяха оставени в началото на дъжда.

Към вратата обаче нещата станаха по-интересни – две нови следи се сляха с предишните, идвайки откъм единия ъгъл на оградата, където мрежата бе по-увиснала. Следите бяха от спортни обувки, видно от двама души, които бяха “влезли”, а после “излезли” от къщата по същия път. Вече към прага Неев забеляза четвърта следа, идваща и връщаща се покрай къщата някъде зад нея.

“Интересно! Снощи тук май се е изредила цяла делегация! И то все без официална покана!”

Това не му хареса.

Дръпна ръкавите на якето върху ръцете си, за да не остави свои следи, и побутна вратата – както и очакваше, тя се оказа разбита.

— Полиция – има ли някой!

Къщата продължи да тъне в тишина, след като викът му заглъхна между стените на помещенията.

Открилият се широк коридор бе задръстен със стари и овехтели мебели. По плочките ясно личаха кални стъпки. Неев започна да ги обкрачва широко, докато се ослушваше. Съдейки по видените следи, вътре трябваше да е само собственикът на къщата, но по навик разкопча кобура на пистолета си.

Малко по-навътре разбра защо домакинът не му отговаря.

Възрастният слаб мъж седеше сгърчен на един от фотьойлите в хола. Личеше си, че е бил бит, а краят на мъките му бе дошъл с дупката, която се виждаше малко над останалите широко отворени очи. Носът и устата му бяха окървавени. Късата му бяла коса червенееше на места, а по износените дънкови дрехи се виждаха множество тъмни, засъхнали петна...

Неев провери внимателно по другите помещения, след което побърза да излезе на улицата, стараейки се да стъпва по старите си следи. Вече пред двора извади мобилния телефон и набра номера на дежурния.

— Какво става, колега?! Намерихте ли комшията на бабата?!

— Аха! В къщи си е...

— И, какво, добре ли е човекът, че началството чака да докладвам...

— Може би вече е по-добре – Неев погледна към униформените, които го наблюдаваха в очакване. – За съжаление, ще трябва да докладваш, че имаме убийство! Като гледам вътре един отворен и празен сейф в стената, може би с цел грабеж... И със сигурност ще трябва да пратиш огледна група и оперативни!

— Лелее... Ега ти дежурството почна... майка му стара!

Неев затвори телефона и се обърна към патрула.

— Колеги, запазете местопроизшествието, докато дойдат другите, а после вижте да осигурим за огледа поемни лица!...

— Ей, бабата, дето се е обадила, да извикаме и...

— Не, тя ще е свидетел, не става! Вижте за други... А и е хубаво да са хора от по-далечни къщи, че някой от комшиите също може да е видял нещо... А аз ще отида при бабата да я разпитам.

VII. 30 май 2010 г., София

Преди да отиде до комшийката, Неев обиколи около двора на къщата, за да огледа следите. Хората, оставили двете дири от спортни обувки, бяха прескочили оградата в единия ъгъл на място, където мрежата бе пропаднала ниско надолу, преди да свърши до оградата на съседния двор. Неев огледа мястото внимателно. Следите се губеха в сгурията до асфалта. Там не личеше нищо – ако не бе валял дъжд, сигурно щеше да е останала някаква следа, която да даде поне бегла насока за автомобил или друго. Но сгурията бе заравнена, а асфалтът беше чист и измит от прахоляка.

Без да се надвесва излишно през оградата, за да не остави свои следи, Неев огледа дирите в пръстта. На места личеше, че отиващите в посока към къщата са по-размити вследствие на дъжда от тези, оставени на излизане от хората. Това можеше да означава само едно – че са останали известно време вътре...

Неев обиколи двора откъм полето. Там имаше места, на които оградата бе съвсем откачена от коловете и паднала на земята. Но за разлика от голия участък прясно насипана пръст пред къщата, тук имаше стара и гъста трева. Тя свършваше на метри от сградата, където преди е било разкопавано, а след това заравнено. Именно там Неев успя да различи следите от третия човек. Те бяха дълбоки и кални, но ръбовете им не бяха чак толкова размити – следователно този човек бе дошъл към края на дъжда.

Следите на отиване и на връщане бяха сравнително еднакви – значи оставилият ги не се бе бавил в къщата... Дирите бяха на редки, широки крачки и човекът видно се бе стремял да се върне по тях на връщане, въпреки тъмнината.

“Виж ти!...”

Неев тръгна покрай трудно видимата диря през тревата. Стигна до място, където човекът бе стоял известно време – вероятно да наблюдава къщата.

Погледна към нея – прозорецът на хола, с дръпнато зад стъклото перде, се виждаше ясно. Наведе се и внимателно огледа отъпканото място – нищо! Нито фас, нито каквото и да е друго...

“Този човек определено е предпазлив!”

Следата правеше широка дъга през полето и излизаше на пътя след последните къщи в посока Банкя.

Както и до оградата на двора, тук асфалтът също бе чист.

Нямаше какво повече да търси. Неев сви рамене и се упъти към къщата на свидетелката.

Госпожа Евдокия Арнаудова явно следеше внимателно действията на полицията, защото изскочи от къщи в мига, в който Неев застана пред дворната й врата.

— Как е той, господин полицай?! Какво му се е случило?! – възрастната възпълна жена впери широко отворените си, изпълнени с очакване очи в лицето на Неев.

— Ами... лоши работи, за съжаление, госпожо! Искам да ви задам няколко въпроса, ако нямате против...

— Ама жив ли е, поне ми кажете, бе, господине?!

Неев въздъхна.

— Уви, не е, госпожо Арнаудова... Съжалявам!

Жената сложи ръка на устата си и отвори още по-широко очи – Неев не предполагаше, че това е възможно и се притесни не на шега, че те може за изхвръкнат.

След като поуспокои жената, се наложи да изслуша едно доста хвалебствено слово, посветено на Дедето – или Деян Костадинов, както разбра, че се е казвал убитият... Оказа се, че вероятно не е съществувал по-добър съсед от него – не само в квартала, но може би и в цялата страна, а защо не и далеч извън нейните предели! Винаги й бил давал заеми, като не достигнела пенсията, пък и не искал да му ги връща бързо... А пък за друго – я за ремонт на счупена мебел, я за някоя съдинка да й намери... Дърва да додаде, ако не й стигат нейните – нямал равен... Това обясняваше искреното притеснение на жената относно любимия й съсед – както и мъката й за тази наистина сериозна за нея загуба...

Огледната група и колегите от районното отдавна бяха пристигнали, когато Арнаудова стигна до същественото, което интересуваше Неев. Според разказа й, Дедето се прибрал около осем вечерта – както обикновено. Двайсетина минути по-късно дошла голяма тъмна кола. Арнаудова не бе сигурна, но смяташе, че я е виждала да идва тук и преди. За съжаление Неев не можа да научи нищо повече за нея, освен че била тъмна или черна, лъскава и луксозна. За номера пък изобщо не можеше да се говори, още повече, че жената убедено твърдеше, че била със загасени светлини и дори така потеглила. Явно бе, че Дедето е познавал собственика £, защото му махал да дойде в къщата. Отишъл и влязъл в колата, като останал вътре около пет минути, след което изскочил от нея и затръшнал вратата, а тя потеглила бързо... Арнаудова видяла, че Дедето заключва портата и се прибира в къщата, с което интересът й към двора му се изчерпал. Около час по-късно чула пукот – да, била сигурна, че е изстрел, защото Дедето редовно стрелял отзад, в полето, по бутилки и разни други работи с пистолета си и този звук й бил добре познат... Погледнала навън, но лампите в къщата били изгасени, а стъклото на прозореца й – мокро от дъжда. Въпреки това Арнаудова убедено твърдеше, че е мернала някаква тъмна фигура, която тъкмо завивала зад ъгъла на къщата към полето...

По време на разговора Неев успя да научи и че Дедето бил антиквар от дълги години и имал магазин някъде в центъра на София. За съжаление Арнаудова не знаеше нищо повече – не познавала хора около него, нямала представа дали е имал проблеми с някого или пък конфликт – ама какви конфликти да е имал – този толкова мил и прекрасен човек?!

“Е, явно някой не го е смятал за толкова мил и прекрасен!”

Неев предупреди жената, че ще трябва да запишат показанията й, след което тръгна към къщата на убития, за да види докъде бе стигнал огледът.

VIII. 30 май 2010 г., София

Когато излезе на улицата, Неев набра отново дежурния.

— Слушам те, колега!

— Доколкото става ясно, убитият е антиквар и трябва да има магазин в някъде в центъра...

— Да, бе, знаеме вече! Магазинът му е близо до “Екзарх Йосиф” и се оказва, че е разбит – и то май още снощи! Там има група от районното, вече правят оглед... Ма-ани – шибана работа! Викат, че вътре е ровено юнашки, ама кой да ти каже сега какво липсва, като собственикът е гръмнат, а?! Ега ти дежурството!

“Виж ти – нещата стават все по-интересни!”

Пред двора, до паркиралите вече солиден брой служебни автомобили, се засече с няколко човека от районното, които отиваха към съседните адреси да издирват свидетели. С някои от тях се познаваше – кимнаха си.

— Какво става, колеги?!

— К’во да става, е-е, пак сме на работа – неделно! Айде, после ще се видим, че началниците щели да идват – да се движим нанекъде!

Огледът в двора явно бе приключил, защото повечето бяха влезли в къщата. Неев надникна в хола от коридора. Върху убития – все така седящ в стола, бе наметнато покривало – съдебен лекар и линейка все още не бяха пристигнали. Експертите оглеждаха щателно стаята. Дежурният разследващ бе клекнал до единия край на масата и попълваше протокола под погледа на поемните лица, чийто външен вид ясно подсказваше колко дълбоко съжаляват за това, че се намират тук в този момент...

Отстрани, до стената, стояха оперативни работници. Най-близо до Неев бе застанал шефът на “тежката” група в районното – Антонов, който му кимна. Другите бяха по-млади колеги от дирекцията. Единият от тях бе приклекнал и усилено чистеше с мокра кърпичка калта от обувките си, която определено го възмущаваше...

В този момент телефонът на убития започна да звъни от найлоновия плик, в който бе сложен. Присъстващите обърнаха безмълвно поглед към него.

След малко телефонът замря, но после отново светна и звънът му се разнесе в тишината в стаята.

Разследващият полицай се надигна и се загледа в екрана му.

— Това е същият номер, който го е търсил последно снощи! Няма записано име...

— Да го изключим, а? – попита единият от младежите.

— Предлагам да го вдигнем! – намеси се Неев. – Този щом упорства толкова, значи няма идея какво е станало с Дедето! Все ще научим нещо – а и направо да го призовем да се яви, щом са говорили преди убийството!

Погледна въпросително разследващия и Антонов – двамата вдигнаха рамене. Взе внимателно звънящия телефон в плика и натисна копчето през найлона, пускайки го на “високоговорител”.

— Ало!

Отсреща се чу хриптящ мъжки глас.

— Деде, Тонката съм, бе! К’во стана, бе, батенце, нали щеше да ми звънкаш?!

— Не е Дедето, Тонка! – отвърна Неев.

Отсреща човекът помълча известно време и накрая изхриптя.

— Кой си?!

— Казвам се Неев – инспектор от криминална полиция. Ще трябва да се явите в... – спря да говори, защото усети, че онзи бе затворил.

— Тонката нещо не ме хареса! – пошегува се той и остави телефона на масата.

— Браво, колега, много “оперативно”, нема що! – обади се младежът, който досега бе зает да чисти обувките си. – Сега тоя ще хвърли телефона и ходи го търси после!

— И да го направи, колега – отвърна спокойно Неев, – не може да “изтрие” разговорите, които е провел, нали?! Рано или късно ще бъде установен! А ако хвърли телефона и се скрие – е, поне ще е ясно, че се чувства виновен за нещо! Пък и сега знаем, че това е Тонката! Нямам нищо против, ако предложиш да се направи нещо, което смяташ за по-полезно и “оперативно” за разследването в момента...

— Че то е ясна работата, к’во има да се предлага – трябва да се установи колата, дето е идвала тук снощи!

— Така ли?! – усмихна се Неев. – А кое точно е ясно?

Началникът на “тежките” също се усмихна – той познаваше добре Неев, затова си замълча в очакване на предстоящата “сценка”.

— Ами, ясно е! Дошъл е неговият познат снощи, видели са се, скарали са се в колата – за пари или нещо друго – онзи уж си е тръгнал, а после се е върнал с още двама! Пребили са нашия човек, накарали са го да каже кода на сейфа и след това са го очистили – за назидание или да не ги издаде! После са опразнили сейфа и – това е!

— Така ли?! Колко било просто, наистина!

— Що, колега – ти да не откри, че и нещо друго се е случило! – младежът определено се подразни от насмешливия тон на Неев.

— Ами, всъщност – да, открих! И може би и ти щеше да го откриеш, ако бе попрежалил хубавите си обувки, та да ги накаляш още малко около къщата!

— И какво толкова щях да открия?!

— Ами, щеше да откриеш, например, че онези двамата са дошли след въпросния “познат”, като са прескочили оградата и са взломили вратата, за да влязат в къщата! Това хич не се връзва с версията ти, защото все си мисля, че ако бяха дошли с него, вместо да разбиват вратата, може би просто щяха да позвънят! И Дедето вероятно щеше да отвори. После са му нанесли побой... Освен ако не смяташ, колега, че първо са го убили, а после пребили! Но за кода на сейфа съм съгласен с теб... Явно двамата са получили това, което са искали, защото са си тръгнали, оставяйки нашия човек – подчертавам това – жив! Това може да се види от следите в стаята, защото и ти би могъл да забележиш, ако не бе толкова зает с обувките си, че капките кръв са концентрирани най-вече тук – пред вратата на хола и около масата – където е станал побоят, а от това място има размазани следи до фотьойла, на който все още седи нашият човек! Това показва, че той вероятно се е завлякъл дотам, след като онези са си отишли – не вярвам да са били толкова галантни, като са го бийнали добре да вземат да му помогнат да седне, та да си почине и възстанови по-пълноценно! Ако го бяха застреляли те, сега трупът вероятно щеше да е тук – на пода! Едва ли щяха да го чакат да им пълзи наоколо!

Неев махна с ръка към прозореца – пердетата вече бяха дръпнати настрани, за да може в помещението да влиза повече светлина.

— А ако си беше направил труда да пообиколиш полето отзад, колега, щеше да видиш дирите на още един човек, който е дошъл тук след двамата “биячи” и който най-вероятно е убиецът! Това става ясно и от показанията, които дава съседката – че след като е чула изстрел, е видяла силует, който да отива зад къщата – в посока към полето, а не към предния ъгъл на оградата, откъдето са дошли и са си отишли “биячите”! Може би и ти щеше да прецениш като мен, че убиецът едва ли има нещо общо с тях, защото, първо, е дошъл от съвсем друга посока, и второ – е действал по съвсем различен начин! Доста по-предпазливо! По тази причина лично аз смятам, че този човек е дошъл тук с ясната цел да убие жертвата! А относно това дали са търсени пари или конкретни вещи – това вече не мога да кажа... Но знам, че нещо, което убитият е притежавал, е било търсено сериозно, защото и антикварният му магазин е разбит снощи и добре претършуван! И явно търсеното се е намирало тук – при него! Между другото си абсолютно прав, че трябва да установим колата и “познатия”, защото – и да не е извършител – то вероятността да е поръчител на престъплението, е доста голяма!

В стаята се възцари мълчание, след като Неев спря да говори.

После Антонов се засмя и потупа свойски по гърба “опонента” му, който стоеше безмълвен и доста зачервен.

— Класа, баце – класа! Има още к’во да учите, ей!

Разследващият се закашля и се надигна, кимайки на експертите.

— Колеги, дайте да се върнем пак отвън – да видим следите! Елате и вие с мен – обърна се той към поемните лица, – а другите, моля ви, излезте – после пак ще се върнем тук...

Преди да излязат от стаята, Неев преписа набързо в тефтера си номера на Тонката...

Вън на улицата Антонов кимна на Неев.

— Ще отидем с един от мойте да огледаме за камери по пътя – да видим какви коли ще излязат... Айде, ще се чуем после!

Неев реши, че едва ли е нужен повече тук – обади се на дежурния и се разбраха да се връща в дирекцията.

IХ. 30 май 2010 г., София

Още пишеше доклада по случая в кабинета си, когато телефонът пак иззвъня.

Неев се намръщи.

Дали не го търсеше пак дежурният – за нов случай?!

Е – поне изчака докъм обяд...

Не беше той – в ухото му прокънтя женски глас.

— Колега, от операторките на “166” съм – Неев бяхте, нали?! Тука един гражданин ви издирва по телефона, искал да говори лично с вас... Антон Дерменджиев се казва, вие сте знаели за какво става въпрос – да ви свържа ли?

— Давай – изпъшка Неев.

Името определено нищо не му говореше.

Обаче веднага позна хриптящия глас.

— Ало, батка, с тебе ли говорих по телефона на Дедето?! Слушай ме внимателно ченге, щото здравата съм загазил – вече ми е ясно к’во може да му се е случило...

— Какво е ясно?!

— Слушай ме, ченге, щото е важно! Ще ти кажа каква е работата! Попа вика да не съм правел глупости да ви звъним, ама аз вече никому не вервам!

— Попа ли?!

Гласът захриптя забързано.

— Слушай ме, ченге – всичко е заради шибаната плочка! Заради нея стават лайната!... И заради картата! Сигурно са му ги взели на Дедето, нали?!

— Не разбрах – каква плочка?!

— Плочката, ченге! Златната плочка, дето я е намерил Ангел клошаря – в не’ква къща в Света Троица... Заради нея ще ме свитнат и мен – да знаеш, ченге! Някъде зад хрипливия глас се разнесе звънец на входна врата. После се чу тропане.

Хрипливия глас се снижи още повече.

— Слушай, ченге! Всичко изтриха, нищо нема по сайтовете вече, една кьорава снимка не остана! И лаптопа некак си ми преебаха! Затова, да знаеш, ако нещо стане с мене... В телефона ми е снимката – чуваш ли?! Преместил съм оная карта в друг апарат и сега ще скатая тоя некаде – тоя не го знаят! Аз съм си у дома – в Обеля... Последната снимка от вчера – тя е на плочката с кръста, чуваш ли, ченге! Заради нея е всичко!

Гласът в слушалката секна. После нещо изщрака и се чу гласът на операторката.

— Колега, човекът затвори!

— Колежке, моля те, дай ми номера, от който звъня той!

Жената го продиктува.

— Разговорът се записва се, нали? Да – благодаря и лека работа!

Неев затвори и бързо разлисти тефтера си – номерът не съвпадаше с този, който бе преписал от телефона на убития...

Докато набираше дежурния, стомахът му се сви от лошо предчувствие!

Петнайсетината минути, които му трябваха, за да обясни ситуацията, да се установи човекът, адресът му и да стигне дотам автопатрул, се оказаха фатални...

Когато Неев слезе при дежурния, онзи направо си скубеше косите.

— Абе, човек! Какво правиш ти, бе! Леле-е – как да докладвам сега второ убийство на ръководството?! И то – както излиза – свързано с предишното!

— Оплачи се от мен и искай повече да не ме пишат дежурен! – усмихна се кисело Неев насреща му.

— Ама верно ще го направим, да знаеш! Леле, майко! Ето ти адреса – другите направо тръгват от Република – таман бяха попривършили там!

Адресът се намираше в един от високите блокове на края на Обеля. Паркингът пред входа вече беше зает предимно от полицейски коли.

Когато стигна на етажа, повечето от колегите го изгледаха тъжно, а Антонов се ухили.

— Баце, ти днес си като некаква черна станция! Моля ти се, недей да говориш повече с никого по телефона! Ако ще го правиш, гледай да е поне с некой от Панчарево и нататък... Или по-добре – към Каспичан! А най-добре вече да не те пишат и дежурен!

— Не бой се, от утре съм отпуска! За месец...

— Е, това е добре – значи ни отпада ангажиментът да правим подписка – да те пускат, та и ний да си починем! Ама ти навакса за цел месец напред с убийствата!

Телефонът на Андонов записука. Той го вдигна, каза “Добре” и тръгна към асансьора.

— Началниците идват насам... Отново! Вие двамата – тръгвайте надолу по етажите, а вие – нагоре! Хайде, изкарайте ми поне един свидетел, та да мога нещо да им докладвам!

Андонов натисна копчето.

— А ти драги – обърна се той към Неев, – ела сега с мен да им обясняваш целата тая каша!

Х. 30 май 2010 г., София

Някъде към края на огледа Неев успя да надникне в жилището на жертвата.

Дебелото тяло на Антон Дерменджиев лежешенапряко в коридора.

Този път не бе имало побой. Само една дупка над очите...

Навътре – по луксозно обзаведените стаи, не личеше, да е ровено. Това донякъде го успокои – значи имаше вероятност телефонът да не е намерен и взет.

Колегите от дирекцията също бяха дошли на огледа. Онзи с обувките погледна към Неев и го подкачи.

— Е, колега, освен че двата случая са свързани и май убиецът е един и същ, имаш ли идея какво се е случило тоя път?!

— Да, колега, имам! Представи си, знам за какво са извършени убийствата и какво е търсено и взето от сейфа на първата жертва!

Младежът отвори широко очи и не каза нищо – само го гледаше в очакване.

— Намерихте ли мобилен телефон в жилището? – Неев се обърна към разследващия полицай. – В него трябва да има снимка на вещ, заради която са извършени престъпленията!

Онзи поклати глава.

— Нито телефони, нито компютри... Намерихме сметки от оператори – за този, с който звъня на телефона на Костадинов, като му вдигнахте – но го няма...

— Трябва да има телефон тук някъде, сигурен съм!

— Прегледали сме навсякъде, бе, колега – няма!.. Ако искаш – провери и ти! Ако можеш да го намериш – нямам против, още не съм приключил протокола...

Неев влезе в жилището и разлисти тефтера си.

Извади телефона и набра номера, който му бе продиктувала операторката, след което го постави на ухото си. Телефонът звънеше – значи беше включен.

— Тихо! Слушайте!

Настъпи мълчание.

Някъде в жилището приглушено записука мелодия.

Накрая го намериха – пъхнат сред дрехите в пералнята.

Разследващият го описа, а един от експертите го запечати в найлонов плик и го приложи към останалите иззети вещи...

Убитият не го бе излъгал – и бе успял преди смъртта си да остави някаква следа... Към какво ли?!

В края на огледа на етажа пристигнаха съпругата на жертвата с петгодишното им дете. Неев побърза да се махне от там – не му се искаше да присъства на това, което предстоеше... Още повече, че в някаква степен се чувстваше гузен – изпитваше вина за станалото...

В съзнанието му от часове продължаваше да се върти един и същи въпрос...

“Дали не можеше да го предотвратя?!...”

Вечерта Неев намина към кабинета на разследващия полицай. Онзи пишеше нещо на компютъра. Върху бюрата пред него и по пода бяха скупчени множество пакети – иззетите веществени доказателства от днешните огледи.

— Колега, здравей отново!

Разследващият го изгледа с уморените си очи и му кимна.

— Ще ми разрешиш ли да погледна за момент онзи телефон – дето бе скрит в пералнята?! Със снимката – да видя най-накрая за какво е всичко това!

Разследващият помълча, после бавно се изправи от бюрото.

— Колега, много добре знаеш, че нямам право да предоставям никому веществени доказателства, освен с постановление – за експертиза на вещи лица, или за оглед – с експерт и поемни лица! Ако преценя нужда и постановя да се извършват такива действия по разследването... А на теб определено няма да ти възложа такива, защото ще си свидетел по случаите! Трябва да те разпитвам – ама ще видим кога ще смогна... Така че... Забрави! Отивам за кафе – ти искаш ли?

— Не, благодаря – отвърна Неев, разочарован от отказа му, макар да съзнаваше напълно, че онзи е прав и че това, което иска от него, не е редно.

— Е, ако искаш! – разследващият наметна якето си и тръгна към вратата. Когато стигна до Неев, се спря и го погледна. – Гледай да не повредиш опаковката и печатите! – прошепна тихо, а после бавно тръгна по коридора.

Неев бързо затвори вратата след него и отиде до пакетите. Намери телефона и внимателно го включи през найлона, молейки се да няма ПИН-код.

Нямаше такъв. Телефонът светна в плика. Неев влезе в менюто и потърси папката със снимки. Намери последния файл и го отвори.

На екрана се появи жълтеникава плочка с рисунки и надписи по нея. Неев успя да различи само кръст-разпятие – другите детайли бяха твърде малки, за да се видят ясно на екрана.

Поколеба се за миг, после бръкна решително за своя телефон и включи блутута. Бързо копира файла, след което изтри името на телефона си от списъка с намерени устройства на иззетия, провери дали блутутът не е останал активен, след което го изключи и върна в купа с иззети вещи.

Когато разследващият полицай се върна с чаша димящо кафе в стаята, Неев кротко седеше на съседното бюро и разлистваше остаряло списание.

Разследващият погледна към купа с иззети вещи и после към него. Неев се изправи.

— Е, аз да вървя да си пиша докладите... Благодаря ти, колега!

— За нищо – отвърна онзи и отново се вторачи в екрана на компютъра.

ХI. 31 май 2010 г., София

Остатъкът от дежурството премина без особени произшествия. Въпреки това сутринта, когато Неев мина покрай дежурния, в изморените му очи се четеше искрена радост, докато му пожелаваше “приятна почивка”, а гласът му звучеше още по-искрено, докато пожелаваше на себе си никога повече да не се пада на дежурство с Неев.

Сви рамене – беше му все тая...

Докато се прибираше към къщи, градът бързо се пробуждаше за новия слънчев ден...

Когато влезе в жилището си, първото нещо, което направи, бе да изключи мобилния телефон и да го запрати някъде по канапето в хола. Направи го с удоволствие и с ясното съзнание, че от този момент нататък никой нямаше да го упрекне, че не е “на линия”...

Взе душ и си легна. След вчерашния тежък ден и дългата тягостна нощ на дежурството заспа почти веднага.

Сънува дивотии – хора с дупки в челата протягаха към него ръце, показвайки му малка златна плочка с разпятие на нея...

Следобед, когато включи отново телефона си, дойде съобщение, че го е търсил началникът...

Намръщи се и го набра.

— Ама и дежурство си изкарал, разбрах, а?! Голям карък е било! Е, нищо, де – хайде, почивай сега, видях, че си писал подробни доклади – добре! Само виж там, през седмицата, като ти се обадят колегите, да минеш, че трябва да те разпитват по случаите!

— Ще мина...

Вечерта Неев седна на компютъра, за да прехвърли снимката от телефона си. За всеки случай реши да изключи интернета, спомняйки си думите на убития Тони – че му били развалили лаптопа...

“Кои – и как?...”

Сега – на големия екран, можеше да огледа снимката по-подробно. Плочката беше метална – тъмножълта на цвят. Размерът й не можеше да се определи, но, съдейки по фона – вероятно плот на дървена маса – не бе особено голяма... В средата й бе нарисуван кръст с разпнатия на него Христос. Отгоре имаше полумесец и подредени в полукръг звезди, а отдолу – надписи. Надписите бяха странни – “ОРФЕОС ВАККIКОС”... не му беше ясно дали буквите трябваше да се четат на латински или на кирилица... Всъщност – “Ф” нямаше в латиницата, но пък в кирилицата нямаше “I”...

“Странна работа...”

Надписът определено нищо не му говореше, освен че първата дума му навяваше асоциации с името на Орфей... Но рисунката на разпятието определено не звучеше като тематика, свързана с него.

А и нищо в плочката не му изглеждаше като карта.

А Тони бе споменал тази дума!

“Дали пък картата не е била на гърба на плочката?! Или пък отделно?!”

Плочката изглеждаше стара и масивна. Но колкото и да я гледаше, Неев не можеше да се сети нищо, което да го насочи към това, защо някой би убил за нея.

И то – два пъти!

Ясно беше едно – трябваше да се посъветва със специалист – може би археолог или историк.

Реши утре сутринта да се разходи до Националния исторически музей – хем да го разгледа, хем да попита някой за плочката на снимката. Пък и не бе ходил там, откакто го бяха махнали от Съдебната палата и преместили в Бояна...

Принтерът му не бе особено добър, но все пак беше цветен. Отпечата една снимка, след което намери в чекмеджето на бюрото една стара флаш-памет и прехвърли снимката в нея, като я изтри от компютъра и от телефона си. Хвърли флашката обратно някъде в чекмеджето.

Стана и загледа разпечатаната снимка. После сви рамене, сгъна я и я пъхна в джоба на якето.

ХII. 01 юни 2010 г., София

На сутринта Неев позвъни на Антонов.

— Само не ми казвай, че си намерил още някой пребит и прострелян в моя район, моля ти се!

— Не-е... – засмя се Неев. – Просто съм любопитен какво става по случаите... Правиха ли оглед на телефона на Тони?

— Аха, и там е големия проблем!

— Защо?

— Ми, защото излезе, че е пълен със снимки на бижута – и почти всичките се оказаха отнети при сериозни кражби, грабежи – какво ли не! А останалото пък било културни ценности! Излиза, че твоят Тони явно е бил “чистач” – на кофти злато! Та сега са създали екипи, версии, щуротии – под ръководството на голямата дирекция... И службите там – Бопове-мопове, са се включили дори! Въобще – отворил си работа на целия отдел! Ако те сърбят ушите, не се учудвай – не само аз те псувам наум, ха-ха!

— А последната снимка – гледаха ли я!

— Абе, гледахме я, бе! Ама нали се сещаш, че на фона на още сто и петдесет снимки – и повечето все на издирвани вещи – нема кой засега да се трогне от нея! Като гледам – само за нея засега няма данни да е от престъпление! Днес правиха повторни огледи – та и част от бижутата изплуваха – че не е успял да ги превърти твоя Тони! А и за тоя Дедето се оказа, че бил сериозен играч – и там изплуваха сума ти работи и ценности! Въобще, списъкът с хора, дето биха ги очистили тия двамата, набъбна сериозно! Почти колкото досиетата им...

— Ясно-о...

— Айде, отмаряй там сега – като ни отвори работа поне до Нова година! Ако не – бий рапорт да ти спират отпуската и идвай да ми помагаш!

— Не, благодаря! Смятам да се възползвам пълноценно от нея...

— Айде, марш тогава, че имам работа!

Едва бе оставил телефона, когато той отново зазвъня. Погледна екрана и се усмихна – беше бай Кольо, старият му пенсиониран началник и добър приятел...

Когато чу гласа му в слушалката, някъде в него се надигна познато и приятно усещане за сигурност и уют...

— Честит празник първо, моето дете! И какво чувам по твой адрес, момчето ми – отворил си работа на половината министерство и си се изнизал в отпуска, а! Хубава работа – няма що! Я се вдигай насам, чакам те на доклад при мене – касата бира вече е в наличност! Сега поне не можеш да ми кръшкаш, че си имал работа!

— Хайде да го поотложим, намислил съм днес да ходя до Историческия музей...

— Там пък какви ще ги вършиш – ще наваксваш с културното ограмотяване ли?! Че малко ли исторически артефакти видя в последно време?!

— Не-е... Има една плочка – и заради нея май станаха двете убийства, а като чувам, скоро няма да й обърнат внимание... Иска ми се да поразровя – да разбера какво представлява!

— Охо, пак ще си навличаш проблеми и неприятности, усещам го!

— Всъщност – и ти можеш да ми помогнеш! Имаш ли добри познати под Трети район?

— Ми, трябва да помисля... Имам ми, как не! Защо?

— Ще ми се да ги помолиш да разпитат за един клошар – някой си Ангел, който обикалял по старите къщи в Света Троица – трябва да говоря с него... Ама да не се разбира много-много!

— Ще видя какво мога да направя... Айде, и умната!

— Обещавам да се пазя от всякакви проблеми и неприятности!

— Как?! Та ти си магнит за такива! – изсумтя бай Кольо сърдито в слушалката и затвори.

Сградата на Националния исторически музей се издигаше величествено в двора на Резиденция Бояна – на фона на прясно раззеленилата се Витоша.

Паркът беше хубав. Около сградата стояха наредени множество антични каменни блокове с надписи и орнаменти. Единствено старият военен хеликоптер не се връзваше с общия фон – освен че също бе боядисан в зелени цветове. Неев се зачуди кое точно му бе толкова историческо, та да го сложат да стои тук.

Във фоайето го пресрещна една от разпоредителките. Неев показа служебната си карта.

— Здравейте, бих искал да говоря с археолог или историк – за една консултация...

— Знаете ли къде е археологическия отдел?

— Не, за първи път идвам тук.

— Елате, моля!

Жената го поведе надясно от входа към стълбите, където имаше асансьор. Качиха се нагоре и прекосиха нещо средно между зала и коридор, по който имаше витрини с фолклорни носии. Някъде към края му тя му посочи врата с надпис “Отдел археология”.

Неев й благодари, почука и влезе. Зад вратата се озова в друг коридор и стълбище. Отсреща имаше втора врата без надписи. Отново почука и влезе. Пред него се извисиха задните страни на наредени една до друга секции, които образуваха нещо като коридор, водещ към още врати вдясно. Неев заобиколи секциите от другата страна и се озова в стая с множество бюра.

ХIII. 01 юни 2010 г., София

В стаята седяха трима мъже, които отправиха към него въпросителни погледи.

— Здравейте! Казвам се Неев – инспектор от криминална полиция... – той пак забърка в джоба за картата си.

— Вие за някоя експертиза ли идвате? – надигна се един от мъжете.

— Не, идвам за една консултация, ако може да направя...

— Аха – мъжът мина невъзмутимо покрай него и потъна някъде зад импровизирания коридор от секции.

В стаята останаха другите двама. Единият от тях – висок, побелял мъж с добре оформена брада, се надигна, пристъпи към Неев и протегна ръка.

— Приятно ми е – професор Величков! С какво мога да ви бъда полезен, господин Неев?

Другият мъж остана седнал на бюрото, наблюдавайки Неев зад огромните си очила.

— Ами, искам да ви покажа снимка на една вещ... Бих искал да ме консултирате какво представлява...

— Дайте, дайте, да видим!

Неев извади снимката от джоба си, разгъна я и му я подаде.

Професорът извади от джоба на сакото си очила, сложи ги и заоглежда листа.

— Откъде имате тази снимка?

— Ами-и... Един познат ми я предостави – колега...

Другият мъж също стана и се приближи към тях, поглеждайки листа през рамото на Величков. Двамата останаха така известно време, после онзи с очилата се върна на бюрото си, а професорът направи широк жест с ръка.

— Седнете, моля!

— Благодаря... Неев придърпа един от столовете около бюрата. – Тук пуши ли се?

— Да, заповядайте! – професорът прибута един олющен пластмасов пепелник. – Вие сигурен ли сте, че това, което ми показвате, е наистина снимка, а не е някаква рисунка?!

— Да, сигурен съм – отвърна Неев, докато палеше цигара. – Снимка е.

Професорът седна на бюрото срещу него, като продължаваше да оглежда изпитателно листа.

— Вижте, аз много се съмнявам, че това е снимка на истински предмет!

Неев се усмихна.

— И все пак е снимка, професоре! Повярвайте ми!

Професорът сгъна листа и го плъзна към Неев.

— Вижте, това, което са ви дали като снимка – в истинността на което аз дълбоко се съмнявам – наподобява една вещ, която някога е била в Германския музей! Тази вещ за мен е изключително противоречива и лично аз смятам, че най-вероятно се касае за фалшификат! Тъй като вещта липсва и не може да й бъде направен какъвто и да е анализ, трудно мога да бъда убеден в противното. А ако е нещо истинско, то то най-вероятно ще да е израз на синкретизъм между ранното християнство и все още съществувалия орфизъм в земите ни през III век от новата ера – както смятат и учените, които са го изследвали тогава! Но, както казах, лично аз дълбоко се съмнявам, че това е нещо истинско! Както, впрочем, и това, което ми показвате като снимка, което също смятам за фалшификат!

— Ако сте прав, то тогава не виждам никаква логика, защото заради този предмет на снимката – подчертавам пак, че това е снимка – бяха извършени доста тежки престъпления! А не ми се вярва някой да ги извърши заради един фалшификат – нещо не се връзва!

— Но, моля ви, а защо смятате, че точно това е поводът за тези престъпления, та те може да са извършени и заради нещо съвсем различно?!

— Може, прав сте... Но един човек – жертва на тези престъпления, между другото – доста категорично посочи именно този предмет като повод на извършването им!

— Интересно! И въпреки това съм убеден, че става въпрос за фалшификат, наподобяващ предмет – вероятно също фалшификат – дори и ако приемем, че се касае за снимка в случая!

— Много сте скептичен, господин професоре! Всъщност, разбирам ви, до преди две години и аз бях доста скептичен за много неща... И трудно ги приемах... Като това, примерно, че в района на София някога са живеели рицари от времето на цар Калоян...

— Но моля ви се! – почти избухна професорът – Та това са глупости и легенди, които не почиват ни най-малко на исторически факти! Несериозно е да го казвате изобщо! Все пак историята на Четвъртия кръстоносен поход, свързан със споменатия от вас владетел, е подробно описана от Жифроа дьо Вилардуен – лично участвал в събитията! А той изобщо не дава и намек за съществуването на подобни щуротии!

— Така ли, професоре! – Неев насмешливо го погледна и дръпна от цигарата. – Значи, според вас, е по-редно да отхвърлим тези легенди като щуротии, но за сметка на това да повярваме безрезервно на писанието на един участник в похода, който – по логиката ми – е съвсем нормално да попремълчи за някои събития?! Събития, които са – да го наречем – неудобни за Запада?! Защото все пак загуба на битка и пленяване на новоизлюпил се латински император с цялата му свита – малко звучи срамничко, не мислите ли? Е, да, за пленяването на самия Балдуин няма как да се премълчи, наистина... Но ако самите легенди не са повод за размисъл, то, взети заедно с останали до днес латински имена на населени места и местности... Не говори ли това все пак за някакво латинско присъствие?!

— Латинско присъствие има – безпорно! – размаха ожесточено ръце професорът. – Но тук изобщо не става въпрос за рицари, инспекторе – това е смешно! В някои райони на България – примерно в района на град Самоков, впоследствие и на така наречения Малък Самоков, както и на други места – е имало латинско население! Съгласен съм! Някога, в пределите на Сръбското кралство, католицизмът е смятан за ерес – по тази причина изповядвалите тази вяра са пращани в рудниците на каторга. С течение на времето около тези рудници са възникнали поселища от католическо население. Данните показват, че през османското владичество тези селища са били изселвани в посока към нашите земи... Оттам идва и така нареченото от вас “латинско присъствие” и останалите оттогава топоними – това е!

— Интересно... Кажете ми професоре – а имало ли е такова изселено рударско население в района на Искърското дефиле?

— Хм, няма данни, но това не значи, че не може да е имало – там също има доста рудници, както знаете!

— Съгласен съм! Но кажете ми тогава – откъде накъде едни занаятчии – рудари, бивши каторжници, както ги описвате – дошли от Сърбия през Османското робство, ще вземат да кръстят един солиден висок връх в Искърското дефиле с името “Балдуин” – не на кой да е, ами на един от водачите на Четвъртия кръстоносен поход, а впоследствие и не особено прокопсал латински император?!

— Ами... Хм... Може би това име е възникнало по-късно отнякъде по друг повод... Хм...

Неев загаси цигарата си в пепелника и стана.

— Много благодаря за оказаната помощ, професоре!

— Ами... Хм... Моля, пак заповядайте – професорът видимо бе поизгубил част от достолепието си, но полагаше грижи да си го възвърне обратно.

Колегата му в стаята също стана, усмихвайки се на Неев.

— Приятно ми бе да се запознаем, господин Неев!

Ето, вземете визитката ми, ако ви се наложи да питате пак за нещо...

— Много ви благодаря! – отвърна кисело Неев и се насочи към вратата зад секциите.

Вече вън от музея, гневът го обзе с пълна сила.

Тези самодоволни и смятащи, че знаят всичко старци, го бяха вбесили!

Бръкна ядосано в джобовете си и напипа визитката, която онзи с очилата му бе дал. Извади я и я погледна – “Доц. д-р на АН Ив. Лалов” – дългите съкращения го ядосаха още повече и той понечи да я смачка и хвърли, когато нещо от другата й страна привлече вниманието му.

Там имаше надпис с химикал – “Моля, елате към 16 ч. на този адрес – ще ви дам сведенията, които търсите...”

Неев се закова на място. Вдигна визитката към очите си и прочете написаното още веднъж. После я изглади там, където я бе намачкал, и акуратно я пъхна в джоба си.

“Виж ти – доц. дрън-дрън Лалов – определено успяхте да възбудите любопитството ми!”

На фона на свежата зеленина на планината, блоковете на комплексите – разхвърляни навред в подножието й по Софийското поле – изглеждаха мръсни и прашни, затиснати от сиво-лилав смог. Неев подкара с нежелание автомобила си към тях, включвайки се в потока от автомобили, пълнещ нагорещените асфалтови ленти на Околовръстното...

ХIV. 01 юни 2010 г., София

Лалов живееше в старо жилище на третия етажна още по-стара, изронена кооперация, близо до гара Подуяне.

Домакинът отвори вратата почти веднага, след като Неев позвъни на разнебитения звънец.

— Заповядайте, заповядайте, господин инспектор!

Малкият апартамент носеше всички признаци на саможив обитател. Лалов го покани в хол, който изглеждаше направо малък от натъпканите в него масивни, износени мебели, заобиколени от купища книги и листове, заемащи допълнително всяко останало свободно пространство около тях. Доцентът разчисти сред натрупаните книги на дивана достатъчно място, където Неев да може да седне, после се завтече към съседно помещение, което изглеждаше с размери, близки до тези на килер, но от щедро разнасящите се от него тежки миризми ставаше ясно, че всъщност играе ролята на кухня.

Малко след това домакинът се върна с поднос в ръка, на който крепеше димяща кафеварка и две големи чаши с относителна чистота. Сложи ги до допотопния лаптоп, поставен на холната маса, след което се намести на единствения свободен от книги фотьойл в стаята, чийто измъчен и протъркан вид подсказваше, че вероятно е най-често използваното място в жилището.

— Преди всичко – благодаря, че решихте да дойдете, господин Неев! Радвам се, че приехте малко странната ми покана – Лалов се опита да поизпъне намачканата си блуза и още по-намачкания панталон под нея.

— Моля... аз определено имам нужда от сведенията, които вие казвате – пишете по-точно – че ще ми предоставите!

— Ще ви ги предоставя, разбира се! – археологът намести големите си очила и се втренчи в него. – Това, което показахте днес и за което искате да знаете какво представлява, господин Неев, е нещо изключително интересно и уникално! Колегата ми – моля, да го извините – той, както повечето от гилдията ни, уви, е доста консервативен... Аз съм нещо като бяла врана в тези среди, но осъзнаването от моя страна, че историческата наука определено е доста изостанала и почива, в повечето случаи, на остарели и невалидни схващания, не ми помага особено. Та колегата ми бе прав в едно отношение – съществува, по-точно, знае се за съществуването на един-единствен предмет, който е подобен на този на снимката ви! Този предмет действително е уникален и в момента не се знае каква е съдбата му. Ако снимката ви е истинска, господин Неев – за което аз не съм толкова скептичен както Величков – значи на нея е заснет втори подобен предмет, неизвестен досега за науката! А това, само по себе си, вече е уникално!

— Моля ви, господин Лалов, бихте ли ми обяснили... Не разбирам...

— Сега, сега ще ви обясня, господин инспекторе! Моля, извинете ме, просто съм развълнуван – още откакто видях снимката ви! А не исках да говоря пред колегите, затова сега съм така... Ето, сега...

Домакинът прибута към средата на масата огромен пепелник, който вече бе солидно запълнен с фасове, и извади пакет цигари. Предложи на Неев, но той отказа и извади своите. Двамата запалиха. Лалов пое дълбоко дима и се облегна назад.

— Историята на първия, известен ни предмет, е следната, господин Неев – започна той, докато димът все още излизаше от устата му. – През далечната 1904 г. немски антиквар купува за Берлинския музей един много интересен артефакт, за който се знае, че е придобит от археолога Гердхард до 1867 г. – неизвестно кога и откъде. Този предмет е заведен под номер 1164 в раздел “Гравирани камъни и стъклени украшения” в музея. Предметът представлява обработен камък с размери 14 на 9 мм – доста малък, наистина... Първите му изследователи смятат, че това е печат или камък от пръстен, но впоследствие се налага идеята – правилно, според мен – че се касае за медальон, който е носен на верижка или връв около врата. От запазена снимка в музея, правени рисунки на предмета и отпечатъци от него е видно, че на същия е изобразен кръст-разпятие, на който има човешка фигура с препаска на слабините. Кръстът завършва в долния си край с нещо като латинско “V”, което е смятано от изследователите за изобразени клинове, с които е бил укрепван кръстът в земята при изправянето му – нелепо твърдение, според мен! Над кръста е изрисуван полумесец с насочени остри ъгли нагоре, а отгоре – в полукръг, са разположени седем звезди. Дотук – нищо толкова необичайно! Но надписът около и под разпятието определено е необичаен! Защото – както на вашия предмет, господин Неев – така и на онзи, известен до момента медальон, е изписано с гръцки букви “ОРФЕОС ВАК КI К ОС”. Ето ви и снимката на предмета!

Лалов чукна по клавиатурата на компютъра и го завъртя към Неев.

Екранът бавно просветна и на него се появи зеленикаво-жълта плочка, просечена от множество пукнатини. Тя леко се стесняваше в горния край, като малко над средата имаше нещо като вдлъбнатини.

Неев извади листа от джоба си и го сравни със снимката на екрана.

Двете плочки определено си приличаха, с тази разлика, че тази от снимката на Неев бе от метал, а надписът на нея бе подреден под разпятието – “ОРФЕОС ВАККIКОС”. Може би бе и по-голяма от каменната. Самият рисунък също изглеждаше някак по-изящен. Иначе всичко останало – кръстът, фигурата на него, луната и звездите – бяха еднакви.

— Интересно... – Неев остави листа до лаптопа. – А какво се е случило с този предмет... колегата ви спомена, че липсвал?

— Точно така – кимна Лалов. – Ето най-интересното – до края на Втората световна война редица артефакти от музея, между които и въпросният медальон, са съхранявани не къде да е, а в бункера Фридрихсхайн в Берлин. Но в самия край на войната там избухва пожар – при доста подозрителни обстоятелства – в който медальонът и някои други артефакти изчезват. Всички те и до момента остават в неизвестност! Но оттогава до днес, господин Неев, този малък предмет е обект на ожесточени спорове в научния свят, като немалка част от колегите смятат, че е възможно да се касае за фалшификат! Както и сам се убедихте от разговора ви с професор Величков. И ето че днес вие се появявате със снимка на втори такъв предмет! И то – вероятно от злато! Сега би трябвало да разбирате вълнението ми.

— И какво толкова странно има в този медальон, господин Лалов, та предизвиква такива чувства в гилдията ви и лично във вас?! Всъщност повече ме интересува кой би извършил престъпление – кой би убил някого, да речем – заради тази мъничка плочка?!

— Ха! И питате?! Всъщност – да, вие не сте историк или археолог – нормално е да не ви прави такова впечатление! Ще ви обясня, господин Неев! Както сам забелязвате, на медальоните е изобразен един ясен и безспорен християнски символ – разпнатия на кръста Исус Христос! Надписът отдолу обаче сочи, че изображението не е на Исус, а на... Орфей! И то – с уточнението “ВАККIКОС”, което грубо може да се преведе “Вакхическия Орфей” – а не както някои колеги твърдят, че надписът е “вулгарен” вариант на името Бакхус – латинското наименование на Дионис! Според древния мит, господин Неев, Орфей е бил разкъсан от вакхангите, тоест, принесъл се е в жертва – по подобие на бог Дионис, който също е бил разкъсан на парчета от титаните...

Лалов спря – физиономията на Неев определено не го предразполагаше да продължи с обясненията.

— Виждам, че не ви е ясна същността на нещата – добре, ще се опитам да го кажа по друг начин... Според редица изследователи, разглеждали медальона в Берлинския музей, то той вероятно е израз на синкретизъм... Смесване на орфизма – вярванията в Орфей и Дионис – с ранното християнство, поради което смятат, че времето на създаването му е III век след Христа. В период, когато християнството се налага над последните езически светилища, останали в Родопите... Някои колеги обаче правилно забелязват, че кръстът – като християнски символ – се появява чак към V-VI век, като първоначално Христос е изобразяван на него в изпъната поза и изцяло облечен. Редуцирането на облеклото само до препаска на бедрата и раздвижването на тялото в “S”-овидна форма, се налагат доста по-късно в изобразяването му, което сочи период на създаване на медальона VII-VIII век, а според някои – дори и след Х-ХI век... Следователно тук изобщо не можем да говорим за ранен синкретизъм между религии, а за една останала във времето твърда тенденция...

— Извинете – Неев определено се чувстваше потиснат от потока данни, които Лалов изливаше върху него. – Бихте ли ми обяснили някак по-просто – като на милиционер, да го кажем – кое е толкова странното в този медальон?!

— Да, да... Съжалявам – ще се опитам да редуцирам изложението си до краен предел!

Лалов закима с глава, а после се втренчи през дебелите си очила в лицето на Неев.

— Е, добре – ето същината на въпроса, господин инспекторе – вие сте християнин, нали? Тогава – като на християнин – как ще ви прозвучи фактът, че от налагането на християнството в българските земи, може би и до наши дни, хората са се прекланяли не на Исус Христос, а на... Орфей! И още нещо – как бихте приели и това, че Исус Христос не само е пряк наследник на орфизма, но и че днешната християнска Църква – и православието, и католицизма, както впрочем и други известни световни религии – се прекланят не на кой да е, а на... Бога-Слънце, Великата богиня-майка и техния син – античния бог Дионис?!

ХV. 01 юни 2010 г., София

Последните думи на Лалов определено прозвучаха стряскащо за Неев!

Той изгледа недоумяващо археолога.

— Извинете, господин Лалов... Това сериозно ли го казвате?! Или се шегувате – като с милиционер?

— Съвсем сериозно го твърдя, господин Неев! И не само че го вярвам, но и ще се опитам да ви убедя в това! Както и ще ви дам съвсем ясна представа колко хора биха извършили престъпление и дори убили, за да може този предмет, на който носите снимка, да остане в тайна от света! Стига да проявите достатъчно търпение и да ме изслушате...

Неев помълча известно време, осмисляйки казаното от Лалов. Колкото и странно да звучеше то, археологът срещу него изглеждаше убеден в твърденията си. Нямаше как да не обърне внимание на думите му.

Въздъхна, запали втора цигара и се облегна назад.

— Слушам ви, господин Лалов...

Лалов се намести върху протритото кресло и също извади цигара от пакета си, но не я запали, а я завъртя между пръстите.

— Господин Неев, за да ме разберете, ще трябва да ви върна назад във времето – хилядолетия назад! Може би около шест-седем, дори осем хиляди години преди Христа... Навярно сте се интересували или поне сте чували за новите открития в областта на археологията по нашите земи? Визирам откриването на най-старото обработвано злато, известно досега в човешката история?

— Да, имам някаква представа...

Археологът кимна зад големите си очила. После остави цигарата на масата и зарови в джобовете си, откъдето извади протъркано найлоново пликче. Поднесе го към Неев.

— Кажете ми, господин инспектор – какво е това, според вас?

Неев пое пликчето и погледна съдържанието му.

Вътре имаше много дребни, плоски халки от жълт метал. Те не бяха свързани една с друга и се пръскаха свободно по ръбовете на пликчето.

— Нямам представа – някакви халкички... Златни ли са?

Лалов кимна отново.

— Чисто злато – най-висока проба! Но не това е интересното в случая! Интересното, господин Неев, е начинът на изработване на тези халки! Апропо, това е злато на повече от шест хиляди години и се намира пръснато по цялата територия на България. В случая загадката е как древните леяри са успели да обработят тези халки по този начин?! Анализът показва, че материалът е бил загряван до определена температура – шестстотин градуса по Целзий, след което е бил пресован в тази му форма. Знаете ли, господин Неев, че съм говорил с множество бижутери и златари – дори и днес, при съвременната развита технология, те твърдят, че трудно биха могли да направят такива халки без сериозно оборудване – преси с високо налягане и какво ли не още. Тези прости на пръв поглед халкички!

Лалов замълча, клатейки глава, след което свали огромните си очила и започна да ги бърше с кърпичка.

Неев остави пликчето на масата.

— Не знам как ще го приемете – продължи археологът, – но редица съвременни изследвания сочат, че територията на Балканите и днешна България е люлката на първата известна досега и най-развита за времето си цивилизация?! Говоря за цивилизация, съществувала преди всички останали, известни до момента в световната история! Как ви звучи това?!

— Не знам, професоре... Последните две-три години чух и видях неща, след които малко работи биха ме учудили! Но това наистина звучи доста фантастично!

— Да така е! – кимна глава Лалов. – Фантастично е! Още по-фантастично звучи, че този древен народ е дал тласък за развитие на всички останали известни ни цивилизации в района на Европа, Средиземноморието, Мала Азия и доста по-надалеч... Съответно и на тяхната култура, бит и... Религия! Ето голямата тайна на земята ни, господин Неев! Тайна, която Великите сили трудно преглъщат до момента и всячески се стремят ние да останем в неведение за това... Но няма как да стане – не може вечно да сме потискани и невежи!

Лалов сложи отново очилата на мястото им и продължи:

— Населението на териториите извън Балканскияполуостров по онова време вероятно е било на изключително ниско ниво на развитие – може би на етап първобитно-общинен строй... При извършената експанзия от страна на тази напреднала цивилизация по тези територии те донасят със себе си едно по-високо стъпало на обществено развитие! Непознати до момента технологии – като колелото и огнището, например! Както и земеделието, скотовъдството, науката и... Своите богове! Що се отнася до последното – съвсем ясно е, че предводителите на походите в тези новозавладени земи също са били обожествявани от местното население. Представете си само как са били възприемани те от полудивите ловци – царе, облечени в бляскави ризници, стоящи на богато украсени колесници и придружавани от целия си антураж и войска в боен ред!

Лалов взе от масата оставената цигара и я запали.

— Тази цивилизация, господин Неев – бих я нарекъл “пра-траки”, защото до момента нямаме по-старо название на народ, живял по нашите земи – са имали свое древнобалканско божество, за което се смята, че е наричано Загрей! Вероятно в началото това божество е било единствено, тоест, тук говорим за монотеизъм – преклонение към един бог – и това, разбира се, е било слънцето! Чрез съюза му – акта на съвкупление – с Великата майка-земята, се ражда всичко живо. Много показателно място, където са се извършвали ритуали в чест на този култ, се намира в Източните Родопи, близо до Кърджали – така известната пещера “Утробата”, където скалният отвор към вътрешността й е оформен във формата на женски полов орган, в който слънцето влиза като лъч до центъра на пещерата, където е имало олтар... Прекрасен пример на онагледяването на този съюз!

Археологът помълча малко, преди да продължи, сякаш подреждаше мислено изложението си.

— Ще се въздържа да навлизам в подробности относно вярванията на траките – ако това ви е интересно, мисля, че трудовете на Фол добре ще ви насочат по този въпрос... С течение на времето монотеизмът преминава към политеизъм – по причини, произлизащи от редица обществени връзки и интереси, които също няма да разисквам... Така митът за Загрей се усложнява – той преминава към бога, когото траките са наричали Сабазий. Сабазий, според вярванията им, е синът на бога-Слънце и Великата богиня-майка. Тук вече за пръв път се появява идеята за жертва-саможертва! Сабазий умира – по различен начин в различните митове, но като цяло най-често бива разкъсан на части. Пак по различен начин в митовете Богинята-майка отново зачева с него – събирайки тялото му или по друг начин – като го ражда втори път. Оттук имаме един вечно умиращ и раждащ се бог! Разбира се, това е и връзката му с вегетацията – смяната на сезоните – умиращата и отново раждаща се природа! Но тук вече за пръв път имаме и основната тройка божества, които срещаме във всички останали религии – включително и днес в християнство – единоначален Бог, неговият Син и Богинята-майка, която в християнския пантеон се свързва с образа на Богородица...

Неев реши да рискува и да опита кафето на домакина. Сипа си в една от чашите и отпи.

Не беше лошо – малко изстинало, но силно, горчиво кафе... Точно от каквото се нуждаеше, за да има сили да продължи да слуша изнасяната от Лалов лекция.

— Няма да се спирам и на огромната палитра от образи на Сабазий като Дионис, възникнали в ареала на Средиземноморието и Мала Азия... За пример само мога да посоча Цицерон, който в съчинението си “За природата на боговете”, описва пет различни Дионисовци – това може да ви говори колко разпространен е бил този бог сред различните култури в района! И макар да е бил приеман като “външен”, допълнително навлизащ сред останалите богове – дори и “пришиван” в бедрото на Зевс, според един от митовете – остава фактът, че Дионис винаги е приеман като син не на друг, а на върховния бог в съответния божествен пантеон! Като се запазва и неговата същност на дваждироден! И ако Зевс вече не е свързван със слънцето, а е “гръмовържец”, Дионис отново запазва тази връзка, като е бил считан за брат на Аполон, който е не друг, а... Бог на слънцето!

Лалов угаси цигарата в ръба на пепелника, разбутвайки купа от фасове в него.

— Държа обаче да посоча – защото това е много важно за изложението ми – че за основно проявление на бога по веригата Загрей-Сабазий-Дионис неизменно остава бикът! Други, по-известни проявления на това божество – също не по-малко важни – са лозата-виното и змията-змеят! Но бикът е централен образ в случая, защото – според повечето митове – Дионис е разкъсан и, съответно, вкусен именно докато е бил превъплътен в бик! А оттам – на жертвоприношенията в негова чест – бикът неизменно присъства като жертвено животно! Както и виното, разбира се, което също е било приемано като път, начин на достигане до божественото! И тъй – веднъж имаме вкусване на тялото на бога чрез жертвата и втори път – чрез опиянението от виното – два пътя към единение с бога! Не ви ли напомня това нещо, господин Неев?!

— Ами... – Неев бе поизпуснал малко нишката на размислите на Лалов и сега се чудеше какво да каже.

— Ами в тази си част древните мистерии на Дионис днес имат директно проявление в християнството! А именно – при Причастието! Вкусването на “тялото господне” и отпиването на виното – тук вече приемано като “кръвта господна” – възприета така от думите на самия Исус към апостолите му! И това е само началото на проявленията на култа към Загрей-Сабазий-Дионис в тази религия!

ХVI. 01 юни 2010 г., София

— Сега – относно походите на “пра-траките”, както решихме да ги наричаме, окултурили древния свят и дали начало на други древни цивилизации... Нека първо обърнем поглед към Европа! Антрополозите на запад някак свенливо отбягват темата да обясняват откъде на Британските острови са се появили жреци-друиди, обслужващи скални комплекси с ясно ориентиран култ към слънцето! Още по-свенливо мълчат и отбягват темата откъде са се появили шотландските карета, които учудващо точно наподобяват шарките на старите родопски черги, да не говорим за гайдата, която също я има там! Ще спомена и легендата за Артур и рицарите на кръглата маса – тоест, съществуващата от древни времена по тези земи идея за едно по-развито общество и неговия лидер... Също така следва да отбележа, че древната хералдика в Европа е доволно изпъстрена с проявления на бика – символът на Дионис! Разбира се, свещеният бик има и по-късни проявления в западната символика... Но нека вземем за пример коридата в Испания! Как бихте възприели този древен ритуал по друг начин, освен като форма на жертвоприношение на бика, в двубой между него и човека, насред кръгла арена – обърнете внимание – отново имаме кръг! Като масата на Артур! Символиката на кръга е многообразна, но не ще сбъркате, ако го приемете тук като първия и най-древен символ на слънцето!

— Да разбирам ли, че фамилията Сент Бьов също идва по някакъв начин от проявлението на бика като свещен образ на Дионис?

— Ама разбира се – несъмнено! Но това в каква връзка го казвате?

— А, нищо особено – просто се сетих за един мой стар случай преди години... Моля, продължете!

Лалов извади нова цигара. Неев се беше поободрил – домакинът бе почнал да говори на доста по-интересна тема.

А може и да се дължеше на кафето.

— Така... Разбира се, фактите, които ви изтъкнах досега, са интересни, но може би не биха ви впечатлили толкова, колкото това, което предстои да ви кажа! А именно – че “пра-траките” са дали началото на първата цивилизация по поречието на Нил! Поставили са началото на това, от което впоследствие ще бъде древен Египет!

— Извинете, господин Лалов... Но... Това вече ми звучи доста пресилено!

— Възможно е да ви звучи така... Но изслушайте ме, моля!... Да, аз съзнавам напълно как би се възприело твърдение, че пирамидите – най-върховното проявление на Египетската цивилизация – са плод на директното влияние на “пра-траките” върху тяхната култура! Но ето ви малко факти по въпроса! Последните изследвания на пирамидите, господин Неев, недвусмислено сочат връзката им с бог Озирис и съзвездието Орион – според нашумелите в последно време теории за “звездните” карти! Но в случая този факт е изключително важен! Защо ли? Ами защото Озирис е директно проявление на Дионис в египетския божествен пантеон! Той влиза в Древен Египет отново като син не на кой да е, а на Върховния бог – Ра, тоест – слънцето! Всъщност, в някои източници се сочи, че Ра е прадядо на Озирис, а той е четвъртият владетел от тази първа, “божествена” династия... Както да е... Според египетския пантеон, инспекторе, Озирис е съпруг на богинята Изида. Забележете – Изида е отъждествявана с Богинята-майка, която ражда бог Хор! Двамата са изобразявани така, както хилядолетия по-късно християнството ще рисува Богородица с младенеца Христос в скута й! При египтяните – забележете отново – Озирис също е разкъсан! Но докато Дионис, в повечето митове, е разкъсан на седем части, то Озирис е разкъсан двойно – на четиринайсет части! И както Богинята-майка – при елините това е предимно Семела, към Мала Азия по-късно вече се проявява и като Кибела – както тя поглъща част от Дионис и по този начин зачева и отново го ражда, така и Изида извлича силата от събраните парчета на Озирис и зачева с Хор. Следва да отбележа още, че едни от атрибутите на Изида при изобразяването й, освен трон, са били рога на крава със слънчевия диск между тях! Тук няма да зачеквам темата и за свещения бик Апис, оплождащ Небесната крава, която ражда златно теленце – т.е. слънцето...

Лалов определено се бе разпалил – бледите му страни се бяха оцветили, а очите му блестяха някак победоносно зад големите очила.

— Така... Няма да се разпростирам в повече подробности, но ще спомена две неща, защото те са важни! Първо – в пантеона на египетските божества Озирис е бил считан за владетел на Подземното царство! Това е – подчертавам – директен паралел с Орфей, който е слизал в Царството на мъртвите и се е завърнал оттам! А впоследствие е бил възприеман като връзката с отвъдното в орфическите мистерии! Нещо повече – смята се, че текстовете в “Книгата на мъртвите” на древните египтяни, са взаимствани именно от орфизма и древните траки, донесли това знание с идването им в Египет! Съществуват данни дори за древноегипетска книга – “Силата на Слънцето” – до която са имали достъп само най-висшите египетски жреци! Дори фараоните не са можели да се домогнат до знанието, съдържало се в нея!

Археологът поклати глава.

— Второ – както вече споменах във връзка с пирамидите – Озирис е бил свързван със съзвездието Орион. Цитирам по памет химна на Озирис “О, Озирис... Нека боговете ти позволят да се възродиш под името Орион!...” Не знам дали ви е известно, господин Неев, но скорошни изследвания сочат, че разположението на пирамидите в Египет около Нил е точно огледално копие на съзвездието Орион на небето, като Нил заема мястото на Млечния път, а трите пирамиди в Гиза – на трите основни звезди в “пояса” на Орион... Египтяните са изградили по този начин земна проекция на отвъдния свят, откъдето фараоните са поемали пътя си към задгробния живот и обожествяването...

— А защо казват, че имало погребани фараони и тук, в България – в Странджа планина – това така и не ми стана ясно?!

— Чудесен въпрос, господин Неев! – кимна Лалов. – Но всъщност обяснението е много просто! В Странджа вероятно са донасяни и погребвани фараоните от най-първата – божествената династия, дала началото на Египетската цивилизация и основата на божествения им пантеон! Египтяните са връщали свещените им тела да почиват не къде да е, а... в тяхната земя-родина – там, откъдето фараоните са дошли при тях – Тракия! А защо точно в Странджа ли? Ами според древните вярвания Родопите са били планините, извор на живота – неслучайно те са отъждествявани в елинската култура с Олимп. Странджа планина пък е била възприемана от древните за свещеното място на отвъдния свят – обратната страна на Родопите. Тази планина е имала особено излъчване и в миналото е изглеждала още по-особено. Дори турците, когато са дошли на Балканите, са я кръстили “Червената планина” – поради червеникавия й цвят, който се дължал на окисите от богатите залежи на руда... Планината на живота и Планината на смъртта – разделяни от голямата река Марица – някогашната Хеброс, границата между тях! И оттук, от тази проекция, се появява древния мит за Лодкаря – онзи, който свързва двата свята – на живите и мъртвите, превозвайки душите през реката...

Неев потръпна. Споменът за миналогодишните събития в пещерата Дяволското гърло бе все още ярък в съзнанието му...

— Разбира се, ако питате за Странджа моя уважаван колега Величков, то той компетентно ще ви обясни, че там – под земята, няма нищо – просто дълбоки подземия, останали от развиваното в района усилено рударство през вековете! Където, впрочем, се намира и споменатият от него Малък Самоков... Що се касае до изследванията на мои колеги в тази област – отдавна е забелязана приликата на името Сакар с египетското име Сакара! Или Сахара... Счита се, че името е свързано с древноегипетския бог Сокар, който е – забележете – отново бог на подземното царство! За мен тук отново прозира древният култ към Дионис и Орфей! Името Сокар води и към Сокол – както впрочем е изобразяван по-късно богът-слънце Ра при египтяните – мъж с глава на скол! Другият известен символ на Ра е слънчев диск с разперени криле – а именно такъв каменен монумент е имало на върха на Сакар, където е открит скален комплекс-светилище... Но да не навлизам в повече подробности... Важното в случая е, господин Неев, че докато повечето мои колеги считат комплекса и името на Сакар като влияние, дошло от Египет, то аз твърдя точно обратното! Че оттук е тръгнало знанието, което са имали древните египтяни!...

— Ами пирамидите?! Тук няма такива – откъде са ги взаимствали египтяните тогава?!

Лалов се усмихна.

— Ще ви поправя – има, но повечето са доста по-малки – и предимно в равнините... Всъщност първоосновата на пирамидите са добре познатите ни тракийски могили, издигащи се навред по нашите земи... Но за изграждането на гробниците в Египет имат роля и други фактори! Видите ли, както ви казах, за траките планините са били свещени. Пирамидите всъщност представляват и проекция на каменната планина – вероятно египтяните са ги издигали, защото около Делтата няма високи планини, подходящи за скални светилища... Такива има – но те са далеч на юг. Затова те просто са си построили по-наблизо – да кажем, в задния си двор... Важен момент тук е и фактът, че един от древните атрибути на Дионис е ромбът – символ на фалоса и мъжката сила – по-късно приеман при елините и като символ на ураническия гръм... Вземете предвид и факта, че Дионис е – ще цитирам Фол – “космическо божество, идентифицирано с камъка”. Е – мисля, че произходът на пирамидите, които са и ромб, и планина от камък, може би става по-ясен! А защо основните пирамиди са построени в Гиза? Е, отговорът на този въпрос може би наистина се крие под Сфинкса – последните проучвания откриха под него комплекс от подземни пещери. А пещерите, господин Неев, като утроба или като проход към отвъдното, са в основата на култа към Дионис!...

ХVII. 01 юни 2010 г., София

Археологът пак свали очилата си.

— А що се отнася до похода на “пра-траките” през Мала Азия до Индия... За осъществен военен поход на Дионис по тези земи сочат огромен брой антични исторически източници – освен споменатия Цицерон, за това свидетелстват още в писанията си и Филострат, Еврипид, Хигинис, Сенека, Аполодор, Овидий, Нонус, Плиний, Страбон... Мисля, това е предостатъчно... Важен момент при преминаването им през Мала Азия е оказаното влияние върху местните народи за зараждането на култа към Митра – на което ще обърна внимание по-късно... В Индия, господин Неев, Дионис влиза в пантеона на местните племена не като друг, а като бог Брама – създателя, “архитекта” на света! Смята се, че името идва от “Бромий” – друго име, с което е бил наричан Дионис тогава... Оттук нататък мога да ви засипя с индийски наименования, съответстващи на тракийски! Като наименованието “кшатри” – име на индийска духовна секта, отговарящо на името на тракийското жреческо племе “сатри”... Като името на индийската богиня на земята Мата Пртиви, което се родее с названието “Мать пръст” или “Майка земя”... Мога да ви посоча и голям брой названия на индийски богове, считани за съответствия на имена от балканския пантеон – Паржания-Перкун, Кришна-Керсул, Баларама-Балей и така нататък... Има и съществуващи топоними – като името на индийската планина Имеус, съответстващо на името “Хемус” – тракийското име на Стара планина... А що се отнася до образа на бика – е, мисля че и вие добре знаете – и до днес в Индия кравата се приема като свещено животно!...

Лалов затърка ожесточено очилата с кърпата си.

— Когато Александър Велики започнал своите военни походи за завладяване на света, той се нарекъл “Нов Дионис”. Това съвсем не е било случайно! Известно е, че майка му ревностно е изповядвала култа към Дионис. Оттук – съвсем естествено – Александър също е бил посветен в мистериите му. Всъщност походите му и цялата осъществена от него завоевателна кампания, господин Неев, представлява едно повтаряне на древните завоевателни походи на “пратракийските” царе и – съответно, налагането от тях на култа към Дионис над познатия тогава свят – Балканите, Средиземноморието, Египет, Персия и Индия... Тук отварям една много важна скоба – преди да започне военната си кампания, Александър посещава голямото светилище на Дионис в Родопите, където му било предречено, че ще завладее света! Предполагам, тогава той е бил и посветен във великите мистерии, пазени в светилището. Смята се, че то се е намирало около наричания от траките връх Зилмисос – може би днешния Сютка, макар да има и немалко легенди, които да насочват и към Белинташ. Светилището е било обслужвано от древни жречески родове, вероятно произхождащи от рода на Орфей, от които най-известният е бил родът на бесите. Според редица древни източници жреците пазели в прорицалището си – забележете – “таблички”, “дъсчици” или “плочки”, не е ясно какъв е бил материалът, някои споменават дори нефрит! На тях с древно писмо са били изписани закони и знания за миналото и бъдещето на света! Тези плочки някога Орфей е получил лично от самия Дионис! На основата на този “божествен” завет впоследствие се развива орфизмът! Учение, което – както сам ще видите по-нататък, инспекторе, е изключително близко до библейското и до християнското!...

Лалов наложи очилата си и примига през тях.

— Бесите – според древните историци, са владеели и другото най-известно древно прорицалище – това в Делфи – посветено на Аполон! Спомнете си кой беше той, според гърците – брат на Дионис и бог на слънцето! Апропо, говорейки за придобито знание от боговете – ще спомена и че Орфей е бил свързван с Музий – богът на изкуството и вдъхновението! Това изобщо не е случайно, защото тук отново имаме идеята за внушение – придобиване на знание “свише”, за което се е считало, че идва от божествен първоизточник! Теорията за “ейдоса” е добре развита някога от Платон в учението му – как всяко нещо, възникнало в нашия свят, е породено от ейдос-идея, идваща чрез вдъхновение в художника или занаятчията от съвършения свят на боговете... И че създаденото от него е всъщност подобие на вече съществуващото съвършено – там – отвъд...

Лалов се закашля и отново забърка в пакета с цигари.

— Сега, преди да говорим за християнството, да се върнем за момент отново към Египет... По-точно към онзи момент, в който иудеите тръгват оттам, водени от Мойсей към Обетованата земя. Според историческите данни, господин Неев, библейският герой на израилтяните е бил аристократ, близък до фараонското семейство. Вероятно е бил и администратор, натоварен със задачата да отговаря за израелската общност в пределите на Египет. Изключително важен момент при Мойсей е фактът, че той е смятан за близък сподвижник на фараона Аменхотеп IV – станал по-известен с името Ехнатон. Този фараон, както предполагам сте чували, е забранил почитането на всички други богове, освен на един – богът-Слънце, или Атон! Иззел е властта и знанието от жреците! И е наложил за кратък период от време монотеизъм в Египет... Защо, казвам, е важен момент – ами, разсъдете сам – ето откъде идва идеята на Мойсей за един-единствен бог! Нещо повече – съвременните историци са на мнение, че наименованията на еврейския бог Йехова или Яхве, всъщност са лоши транскрипции на името... Ехнатон!

Неев определено бе удивен от това, което Лалов му разказваше. Домакинът преобръщаше с главата надолу малкото му библейски познания.

— Има и друго, доста по-важно! Сега, след като знаете за приближеността на Мойсей до фараона, след като знаете и откъде е дошло древноегипетското религиозно и свещено знание – на какво ви напомня онзи момент от библията, в който Мойсей, докато пребивава в планината Сион – подчертавам – в планината, получава десетте божи заповеди от Яхве?!...

— Да не би... от мита за Орфей – за табличките, получени от Дионис?!...

— Именно! – почти извика Лалов. – Именно! Мойсей всъщност пресъздава мита за Орфей! Мита, който разказва, че там – в свещената за древните планина – първожрецът получава от Дионис скрижалите! Истинският завет! Оставям на вас, след като знаете това и за близостта на Мойсей с Ехнатон, какво и от кого е получил той!...

Археологът възбудено размаха ръка, в която все още държеше незапалената цигара.

— А ще добавя и друго – относно вече споменатата египетска “Книга на мъртвите”! Още англичанинът Бъдж, откривателят на “Папиросът на Ани” – най-известният и запазен екземпляр от тази книга, намиращ се в Британския музей... Още тогава – говоря за края на ХIХ век, той забелязва и сочи близостта на редица текстове, съдържащи се в “Книгата на мъртвите”, до текстове в Библията! Десетте божи заповеди ги има в така наричаните “отричащи” заклинания! Идеята за Рая – или египетските Тръстикови поля... За Чистилището и Страшния съд – явяването на душата пред боговете и претеглянето на сърцето й на везната на истината... Ами всичко това се съдържа в “Книгата на мъртвите”! Нещо повече – още тогава в трудовете си Бъдж недвусмислено сочи близостта на умиращия и възкръсващ бог Озирис с образа на Исус Христос, както и близостта на Изида и Хор до образа на Богородица! Е, вие вече знаете откъде идва Озирис в египетския пантеон, както и знанието в свещените им религиозни текстове!

Домакинът се облегна с триумфиращ вид на протритото кресло.

Неев седеше безмълвно, опитвайки се да осмисли чутото от него.

— Другият момент в библията – Потопът! Е, тук вече не може да не сте чували за последните изследвания, които недвусмислено сочат, че това събитие се е случило в района на Черно море?! А именно – при заливането на някогашната долина със сладководно езеро на дъното й с морска вода, пробила през Босфора... Колко експедиции вече минаха в търсене на останките от Ноевия ковчег в Черноморския басейн!

— Сега, като го казвате, наистина се сещам смътно, че съм чувал по новините...

— Ето! – разпери ръце Лалов. – Ето ви основата на библейското учение, което описва събития, станали по нашите земи и води към знания, дошли от... орфизма и култа към Дионис, пренесени някога в Египет!...

ХVIII. 01 юни 2010 г., София

Неев не знаеше какво да мисли. Това, което му разказваше домакинът, бе като някаква фантастична легенда... Но логиката, последователността на събитията – така, както му бяха представяни от Лалов, караха вътрешния му усет да ги приема като възможни и вероятни...

А и съзнанието му определено се бе разчупило към новото – от случилото се в последните години...

Телефонът в джоба му иззвъня.

Двамата с домакина се сепнаха.

Извади го и погледна екрана.

— Извинете ме! – Неев се изправи с мъка, опитвайки се да раздвижи схванатите си крака. – Трябва да се обадя!

— Моля ви, няма нищо! – домакинът също стана и му направи път да мине към коридора.

— Нещо много бавно го вдигаш, момчето ми! – изсумтя бай Кольо в слушалката, когато най-после сложи телефона на ухото си.

— Извинявай! Говорех тук с един човек...

— Говориш, значи! А тия, дето се пънат да ти вършат работа, да си чакат реда, а?!

— Каква работа?

— Леле-е, той и забравил дори! За тоя Ангел, бе, от Света Троица! Какво си се отнесъл там?!

— А-а... О-о... Извинявай, наистина съм се отнесъл! Слушам тук едни интересни неща и... Както и да е, де, кажи сега...

— Ами, имаш късмет, момчето ми! Говорих с Дяков – той преди беше оперативен на Света Троица – човек на място е. Пенсионира се наскоро, ама още е куче – пък и след толкова години, дето е държал квартала, веднага се сети кой е Ангел! Каза ми, че знаел къде може да го намерите тоя твоя клошар, а и щял да поразпита лекичко за него... Дал съм му телефона ти, утре сигурно ще ти звънне – да се разберете къде да се срещнете!

— Благодаря ти.

— “Благодаря” ни се пие, ни се яде! По телефона не приемам! Тука, при мен като се явиш, тогава ще ми благодариш! Бирата този път ще е от тебе!

— Дадено!

Когато Неев се върна в хола видя, че домакинът му бе използвал паузата, за да изпразни пепелника и поразтреби обилно поръсената по масата пепел.

— Извинете – още веднъж!

— Моля ви се, няма нищо – заповядайте! – Лалов му даде път към разчистеното пространство на канапето, след което отново се намести на протритото кресло.

— Сега да се върнем към същината на разговора ни, господин Неев – отново започна лекцията си археологът, като взе оставената на масата цигара и запалката. – А именно – към Християнството и идването му в нашите земи... Преди това ще ви разясня, понеже е важно, за споменатия вече от мен култ към Митра...

Лалов запали цигарата и се облегна назад.

— Този култ възниква в района на Мала Азия, както вече ви споменах. Първоначално е бил възприеман предимно в средите на римските легионери и по-дребните граждани. Постепенно обаче достига и до високите етажи на властта в Империята! Знае се, че редица римски императори са били посветени в мистериите на митриянството. Това е изключително важен момент и първа стъпка към налагането на християнството в Рим – защо, ще ви обясня сега! Смята се, че учението идва от древноирански, арийски и персийски източници, но аз вече ви казах, че Митра всъщност е едно от проявленията на древния Дионис – навлязъл в пантеона на местните народи при извършената експанзия от “пра-траките” в тези земи. Това е безспорно, защото основата на култа отново е свързан с поклонение към бога-Слънце. Също така е видна и връзката на Митра със скалата и камъка. Първоначално той е възприеман като син на бог Зерва – или Сурва... Но да не навлизам в подробности относно особеностите на култа, които сочат, че той е “външен” и допълнително привнесен в божествения пантеон на народите от този ареал... Само ще подчертая дебело, че при Митра жертвеното животно отново е бик или крава! Ще спомена също още една много важна особеност – и тя е, че този култ, при възприемането му от Мала Азия към Рим, в основата си отново е монотеичен! Ето още едно проявление на преклонение към един-единствен бог, каквото вече имаме при древния Загрей, при Ехнатон и впоследствие – при повлияния от него Мойсей и учението му, наложено при израилтяните!

Неев също извади цигара и запали. Лалов побутна пепелника по-близо към него.

— Счита се, че християнството е силно повлияно от орфизма и митрианството. От там – разбирайте – и от древния култ към Дионис! Ето фактите – според евангелието, Исус е роден в пещера. В пещера се ражда и Митра, а пак в такава – според повечето легенди, е роден и дори отгледан Дионис! Нека не забравяме, че преклонението към култа му е свързано със светилища, изградени именно в пещери – аз вече ви споменах, че пещерата е в основата на този култ и на орфизма! Оттук отиваме отново към обожествяването на скалата и камъка! Така – по-нататък – Исус се ражда на 25 декември. Това е най-късият ден в годината. Това е денят и на раждащия се Митра. И празникът на раждащото се отново слънце, защото от този момент денят започва да расте... При Дионис това е един от дните на зимните тържества в негова чест – наричани Дионисии, а по-късно и “ленеи” – свързани с планински шествия от факлоносци, вакхически оргии и веселие. Апропо – това е рожденият ден и на бог Озирис, възприет по-късно от гърците с името Серапис! Някога, господин Неев, дори са упреквали ранните християни, че празнуват заедно с езичниците! На този упрек Свети Августин тогава отговорил: “Ние не празнуваме както неверниците почитат слънцето, а този, който е създал слънцето...” Предвид това, че на този ден в християнството се чества раждането на Исус – синът на бога, а не самият единоначален бог, това обяснение ми звучи доста неубедително!

Лалов се опита да тръсне цигарата си в пепелника, но тя отиде някъде по панталоните му.

— Следващото съвпадение на празник в християнството и в култа към Дионис, е на Великден! Тогава са били провеждани пролетните или големите Дионисии! На тези празници Дионис се ражда за нов живот – заедно с цялата природа! А в християнството Христос възкръсва – също за нов живот... Така единият – древен син на бога-Слънце, след като е разкъсан и пожертван, е роден отново от Богинята-майка, а другият – “нов” син на Бога, роден от жена – Богородица, е разпнат и умира, а после възкръсва от мъртвите... А нека не забравяме, господин Неев, че някога Орфей – първожрецът на Дионис, също е бил в Царството на мъртвите и се е завърнал оттам – както Христос! Но има и друго! Аз лично считам, че Исус много добре е знаел откъде произлиза неговото ново учение – явно е, че не са случайни думите му към апостолите “Аз съм лозата, а вие сте пръчките й”, записани в Евангелието на Йоан! Спомнете си, господин Неев, на кой бог е всепризнато проявление лозата – ами на Дионис! И като прибавим тук акта на освещаване на виното в Кана от Исус – и то на сватба, считам, че преходността между двете религии е повече от ясна! Но най-видният акт на Христос за отъждествяването му с Дионис и Орфей, това са действията му по време на Тайната вечеря – възприети оттам в Причастието, както вече ви споменах! Спомнете си – Исус разчупва хляба на парчета и го дава на апостолите с думите, че това са части от тялото му – от плътта му! След което им дава да пият вино – с думите, че това е кръвта му! Е – кажете ми, господин Неев – това не е ли директно проявление на древния култ на Дионис?! Разкъсаният на части и вкусен от хората бог – чрез жертвения му образ-животно?! Съчетано с другото му пряко проявление – път към единение с бога – виното?!

— А аз си мислех, че Дионис е останал в християнството само в празника на Трифон Зарезан – опита да се пошегува Неев.

— Така искат да мислим, господин Неев! Така искат – но не е! А тук стигаме и до най-сериозния въпрос – директното проявление на орфизма в учението на Христос!

Лалов загаси цигарата си и настървено зарови в купчината листове до креслото. Накрая намери един и го поднесе пред големите си очила.

— Кажете ми, господин Неев, какво е това, което ще ви прочета?! Така, ето – “Аз съм пътят, истината и животът; мой бог е любовта; кръв не проливай; люби ближния си; блажени плачещите, защото те ще се утешат; блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани; блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят; блажени чистите по сърце, защото те ще видят бога; блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове божии; помощ на слабите, утешение на страдащите, надежда за всички; познай себе си и ще познаеш вселената и боговете...” Е, как мислите?!

— Хм, мисля, че цитирате думи на Исус Христос от Евангелието, доколкото знам...

— Не, господин Неев! – домакинът размаха листа във въздуха. – Цитирам ви думи на Орфей от неговото учение!

ХIХ. 01 юни 2010 г., София

Неев не каза нищо – просто седеше вцепенен и гледаше Лалов, който остави листа обратно в купа и свали очилата си.

— Ето – сега, мисля, започвате да осъзнавате колко страшно за Църквата – а и не само за нея – би било разкриването на истината! За корените на библейския мит! За това, че Исус и християнството са проявление на Орфей и учението му, както и на култа към древния тракийски бог – Загрей-Сабазий-Дионис!

Археологът за пореден път затърка ожесточено очилата с кърпа.

— И тук стигаме до колизията, създала се при налагането на християнството в земите, от които всъщност това учение някога е тръгнало по света! Ще попитате – защо се е създала колизия, при условие, че двете са едно и също нещо?! Ето малко данни в тази насока – смята се, че Константин I Велики, като повечето римски императори преди него, е искал да бъде посветен в мистериите на Митра. По някакви причини обаче това му е било отказано – в някои исторически източници се твърди, че отказът е бил “поради неизкупимия характер на неговите престъпления”... Това става причината той да се обърне към християнството, което, както вече ви е ясно, е сходно с митриянството, защото и двете произлизат от един и същ източник. И двете са монотеистични религии, а освен това християнството му е обещавало пречистване и опрощение чрез Светото кръщение. По ирония на съдбата, господин Неев, църковният празник на Константин – “Св. Константин и Елена”, се ознаменува с нестинарски танци, които са едно директно проявление на култа към Митра – разбирайте и към древния Дионис – съхранило се до наши дни... Тук няма да се спирам на моментите, касаещи вътрешните реформи в новото християнско учение, наложени от Константин – особено знаменитото решение, прието на Първия вселенски събор в Никея, с което Исус е приравнен към Бог и се появява догмата за троицата Отец, Син и Свети дух... Което, между другото, тогава е било прието скандално от повечето участващи в събора, защото до този момент Исус е бил приеман като човек – велик човек, наистина, но все пак – човек!...

Лалов за пореден път върна изчистените си очила на мястото им и премига към Неев.

— Но да се върнем на въпроса – реално тракийското население не е имало проблем да възприеме христовото учение, защото то е било близко до неговото... Но – съвсем закономерно – то заменя образа на Исус с този на техния Орфей! Което вече е било проблем за ранната църква и оцеляването й! Някои източници дори споменават за рисувани раннохристиянски икони, на които е бил изобразяван Орфей, а не Исус. Нещо повече – най-ранният възприет християнски символ – рибата, няма нищо общо с Исус и опитите да се видят части от името му в гръцката дума “ихтос”, а идва от образа на делфина, който директно кореспондира с мита за Орфей и по-точно –с похода на Аргонавтите, в който се смята, че той е участвал! Сам разбирате каква заплаха е бил древният първоизточник на учението – орфизмът, за ранното християнство! Такова, каквото Константин и императорите след него са искали да наложат в пределите на Римската империя! А е трябвало да подходят дипломатично, защото в Родопите все още са съществували светилища, обслужвани от древните родове на жреците-воини – бесите!

Лалов отново бръкна за цигара в пакета.

— Налагането на християнството в Родопите се счита за завършено някъде около 396 г. след Христа, като се свързва с мисията на Никита Ремесиански при бесите. Забележете, че тази дата е години след издаването на множество едикти в империята, включително и известния едикт на император Теодосий I Велики от 391 г., с който християнството окончателно се налага за единствена и официална религия, а всяка проява на езичество в пределите на Римската империя се е считала за престъпление срещу самия император и неминуемо се е наказвала със смърт! Е, вече не с разпъване на кръст, ами с обесване... От друга страна подвигът на Никита Ремесиански, успял да покръсти “непокорните и диви” беси, е бил широко възпят от множество християнски първосвещеници тогава – като Св. Павлин от Нола например, а заслугите му са високо оценени от Рим. Между другото, Ремесиански впоследствие е канонизиран като светец – както и Теодосий I... Задачата да бъде християнизирано тракийското население в Родопите – и най-вече жреческите родове на бесите от древното племе сатри – е била толкова важна, че Ремесиански живее десетки години сред тях в Родопите, като в този период пише няколко книги на тракийски език! И дори превежда Светото писание! Този факт, междувпрочем споменат и от Св. Йоан Златоуст в негова проповед през 399 г., изключително свенливо се пази в мълчание от Запада. За сметка на това пък доста колеги историци се надпреварват да твърдят как траките не са имали никаква писменост – едва ли не Ремесиански им създал такава с превеждането на библията на езика им! Това, лично за мен, са откровени дивотии и противоречи на всякаква логика! А че въпросният превод – “Библия бесика”, съществува все още, в това аз не се съмнявам! Интересното е само коя библиотека – дали наистина Британската или друга, тихо и кротко я пази далеч от света!

Археологът поднесе цигарата към устата, но после отпусна ръка и размаха другата, в която все още държеше запалката си.

— “Успехът” на Ремесиански в някаква степен е бил улеснен от събития, станали в началото на новата ера в Родопите. Тогава избухва известното въстание, водено от тракийския жрец Вологес. Забележете етимологията на името – “вол” – от “бик”, а “гесос” – към “цар” или “свят” – вероятно “Царски бик” или “Свят бик”... Или “Сент Бьов” – на латински, както сам отбелязахте... Въстанието е продиктувано от умишлено създаден конфликт от страна на Рим между основните тракийски племена – по почина “разделяй и владей” – в резултат на който древното светилище на Дионис е дадено от Марк Лициний Крас за стопанисване на одрисите... От страх, че светилището може да бъде разграбено – което впрочем се е случвало често в Римската империя – Вологес организира въстание, чрез което си възвръща светилището и нанася доста поражения на противника, достигайки чак до района на полуостров Галиполи. Това сериозно е притеснило Рим, поради което към Родопите са изпратени римски легиони под командването на Луций Пизон Фруг. Следват ожесточени сражения, в които първоначално надмощие вземат бесите, но впоследствие Пизон ги отблъсква дълбоко в планините... Счита се, че тогава Вологес е скрил светилището на Дионис под връх Зилмисос някъде дълбоко в планинските пещери, като ги е зазидал, за да запази наследството на бесите от разграбване. Предполага се, че там са скрити както древни артефакти от храмовете, така и споменатите скрижали на Орфей!

Лалов запали цигарата си и пое от дима.

— По тази причина три века по-късно, когато Ремесиански провежда своята мисия по покръстване на Родопите, там вероятно са били останали по-малки и второстепенни светилища, обслужвани от бесите... Лично аз считам, че жреците са възприели християнството с цел да запазят наследството на Орфей и да предотвратят нова военна експанзия в земите си! Убеден съм също така, че една от основните цели на Ремесиански е била да спечели доверието на жреците и да се домогне до скрижалите на Орфей! Сам разбирате какво би се случило с новата тогава християнска религия, пък и днес с Църквата, ако древните писмена излязат наяве и се разбере, че те са истинският, изначален божи завет, за който се говори в библията! Тук изобщо не повдигам темата за несметните богатства, за които се счита, че е имало в древните храмове на Дионис...

Лалов тръсна цигарата си, като този път успя да улучи пепелника.

— Въпреки усилията си, вероятно Ремесиански не е успял да се домогне до тайните на бесите! И макар те да затварят старите си светилища, издигат нови църкви и впоследствие стават ревностни християни, ясно е, споменът за Орфей е останал жив! А затова, че не всички траки са приели християнството, ами са продължили да изповядват старата си религия, говорят данните за съществувала съпротива и бунтове, продължили чак до 514 г. от новата ера... Наивно е да се смята, че християнизирането на земите ни е било акт на избор и е ставало по свободна воля и вътрешно убеждение! Налагането му – и от Константин I, и впоследствие от Борис I – е било въпрос на държавна доктрина и политика! А това неминуемо е водело до колизии с тези, които не са искали да се подчинят на волята на владетеля... Историята наистина се повтаря, господин Неев! Както някога на траките им е наложено да сменят своята вяра с християнството под заплахата на римските легиони, така векове по-късно техните потомци са заставени насила да приемат исляма – под ятагана на еничарите и аскера на Османската империя!...

Археологът поклати глава.

— Би могло да се твърди, господин Неев, че християнството накрая е победило орфизма и че тайните на Дионис и Орфей са останали в забвение назад във времето... Ако не съществуваха снимките на тези два артефакта, които стоят днес пред нас на масата. Те показват, че споменът за Орфей и неговото наследство са останали живи векове след християнизирането на нашите земи... Може би и до днес... А да пазиш такава тайна – особено по онова време – е било наистина смъртна опасност! Защото дори само фактът, че не Христос, а друг е посочен да стои на разпятието вместо него – това вече е заплаха за доктрината на църквата! И – най-малкото – буди въпроси и съмнения! А кръв е проливана не само за налагането на вярата, но още повече – за опазване на наложените вече църковни канони. Е, кажете ми сега, господин инспекторе, след като ме изслушахте, според вас не е ли по-редно да перифразирате първоначалния си въпрос “Кой би убил за това”, с въпроса “Кой не би убил за това”?!

ХХ. 01 юни 2010 г., София

Неев мълчаливо запали цигара. Лалов загаси своята в пепелника.

— А относно стремежите на християнската църква да запази контрола си в региона и до днес... Тук говоря за нея като цяло – и за Православната, и за Католическата – защото в тази насока интересите им определено са общи... За това бих могъл да ви посоча интересни факти, които са малко известни! Ще ви дам един показателен пример със Странджа... Загадъчната планина, в която винаги са се сблъсквали интересите на Великите сили! Проучвана усърдно и от германци, и от руснаци, и от наши служби... Защо ли?! Знаете ли, господин Неев, че в Малко Търново, наред с нашата църква, сериозни позиции отстоява до днес и Католическата?! Която полага сериозни усилия да поддържа свой духовен център в региона! И забележете – това е структура, за която се твърди, че е финансирана предимно от най-консервативните среди на западната църква – говоря за ордени като “Опус Дей” и този на “Йезуитите”! Това са църковни деятели, които водят открита конфронтация с хора, били в близкото обкръжение на Людмила Живкова и Кръстьо Мутафчиев – остатъци от интелигенцията в района, някога част от техния културен кръг, свързан с разкриването на археологическото и историческото минало на планината. Дали там наистина има проход към отвъдното?! Който е бил обслужван някога от тракийски жреци, наравно с атланти – онези крехки двуметрови хора, останки от които се откриват и до днес в района? Кой знае! А що се отнася до видението – холограмата, описвана от членовете на злополучната експедиция на Мутафчиев... Противно на останалите, господин Неев, аз не смятам, че наблюдаваните фигури са на египетски фараони, каквото е масовото твърдение, свързано с тази история.... За мен е по-вероятно седящият на трона старец да е не друг, а самият първожрец Орфей! Който може би получава знанието – свещените скрижали – от бог Дионис! От бог – или може би от атлант?!...

Археологът сви рамене.

— Но каквото и да е, едно е ясно – районът е осеян със следи от древнотракийски светилища! И затова неслучайно е бил проучван задълбочено от известния ни траколог Фол! А днес се изследва и от съпругата му... Но каквото и да е било открито – на връх Градище, на “Мишкова нива” и комплекса “Хероона” – то е изчезнало още тогава! И до днес съдбата му тъне в неизвестност... Такава е съдбата и на откритите артефакти от руснаците, разкопавали района още от времето на Кримската война. Извозвани с волски каруци до руските военни кораби! Твърди се, че намереното тогава все още се пази в секретна секция на Ермитажа... Незавидна съдба за богатствата от земите ни – да тънат в неизвестност извън родината ни! Каквато, апропо, е съдбата и на медальона от бункера Фридрихсхайн...

Лалов поклати замислено глава, след което посочи към екрана на лаптопа.

— Но да се върнем отново към медальоните... Както вече ви казах, изображението на разпятието говори, че тези артефакти не са продукт на някакъв ранен синкретизъм между религиите, а са изработени векове по-късно, когато християнството се счита за наложено и утвърдено. Вече ви е ясно, че надписът “Вакхическия Орфей” посочва саможертвата на Орфей. Жертва, която – апропо – прави и Исус като негов наследник! Относно така наречените “клинове” в основата на кръста – учуден съм от недалновидността на някои мои колеги, които, след като са забелязали, че медальонът е продукт на по-късен исторически период, не са обърнали внимание, че чрез този символ кръстът преминава в... котва! И в това няма нищо чудно! Аз вече ви споменах за наличието на морска символика покрай образа на Орфей... Имайте предвид, господин Неев, че котвата също е древен символ във вярванията! Освен че означава надежда и спасение, котвата може да се тълкува и като “уседналост” – здрава котва на вярата в душата! Това би могло да ни насочи към тълкуването, че носителите на тези артефакти са се считали за хранители на култа към Орфей.

Домакинът отново зарови в пакета с цигари.

— А относно луната и седемте звезди над кръста... Луната определено е част от мистериите на Дионис – той е бил наричан още “нощен ловец”. Проявявал се е и като ловеца, и като гонения от него дивеч – сърна. А лунният бог Менос определено е бил свързван със среднощните шествия по време на Дионисиите... Всъщност, луната в случая е изобразена така, че би могла да се възприеме и като рога на бик... Относно седемте звезди – тук вече нещата затъват в мистерия... Най-директното тълкуване би могло да се приеме в посока към седемте планети, които древният свят е познавал. Но – забележете – някои от ранните изследователи на медальона споменават, че тези звезди вероятно символизират съзвездие! Като догадките варират от Плеядите – тоест Лирата на Орфей, до съседното съзвездие Орион, което – както вече знаете – се е отъждествява с Дионис-Озирис и задгробния живот... Това, което би наклонило везните в полза на Плеядите – освен връзката им с Лирата на Орфей, е обстоятелството, че този куп от седем звезди е разположен в съзвездието “Телец”, или “Бик” – а вие, предполагам, вече добре разбирате връзката на Орфей с това животно! Плеядите са свързвани и с древното корабоплаване – като ориентир на моряците... Дори името идва от гръцкия глагол “плавам”... А вече знаете и за връзката на Орфей с морето...

Археологът запали извадената цигара и дръпна от дима.

— Тези обяснения са добри, наистина... Но по-интересното е друго – луната, в съчетание със седем звезди, е древен символ, използван в мистериите на редица тайни общества! Този символ се ползва и до днес от масоните в техните ложи... Това само би могло да означава, господин Неев, че тези два артефакта са принадлежали на хора, които са били част от тайно общество, чиято цел най-вероятно е била опазването на тайните на древните орфически мистерии... Заветът на Орфей!

Думата “масони” определено подейства като ток на Неев.

В този момент той осъзна към кого трябва да се обърне за съвет оттук нататък – към човек, който, както добре знаеше, е запознат с мистериите на Орфей...

“Дано само господин Данов да е още жив и здрав!”

— А дали този медальон може да представлява някаква карта, господин Лалов?

— Карта ли?! В какъв смисъл карта?

— Ами, не знам... Може би, да речем, към местонахождението на някое от светилищата на Дионис...

— Хм... Вие, предполагам, нямате снимка на обратната страна на медальона?

— Не, нямам!

Лалов се замисли.

— Артефактът е твърде малък, за да може да понесе подробна рисунка, която да бъде наречена карта... По вероятно е той да е бил съпътстван от такава – с отбелязано на нея място, свързано със същността му... Но ако с него е имало такава карта, господин Неев, то вие току-що прибавихте още една сериозна причина за извършване на престъпления! И тук не говорим вече само за проблемите, които биха възникнали от разкриването на основите на християнството и скрижалите на Орфей!

Домакинът тръсна цигарата в посока към пепелника.

— Спомнете си какво ви казах за огромните съкровища, дарове към Дионис, натрупани през вековете и скрити от бесите в някогашните им древни светилища! Съкровища, към които дори императорите на Римската империя са се стремели... Та кой не би убил за такова нещо?! И тук не говоря само за иманяри и колекционери, ами съм убеден, че и някои мои уважавани колеги биха извършили доста лоши неща, само и само да се домогнат до славата на такова откритие! Не знам дали сте запознат, господин Неев, но в нашата гилдия се води открита война – и то доста ожесточена – относно това кой ще открие или докаже, че е открил светилище на Дионис! Както, например, покойният Китов, лека му пръст, залагаше на Старосел. По същия начин мои колеги сега смятат, че светилището е в Перперикон, в района на Западните Родопи или около Велинград и връх Острец! Последното, според мен, е може би по-близо до истината – като се има предвид откритият наскоро жезъл с глави на змии, който безспорно насочва за култа към Дионис! Хората влагат сериозни инвестиции в проучванията, господин Неев, а имат и сериозни спонсори... Всъщност, звучи като анекдот, но някои от големите спонсори, доколкото знам, са все компании за производство на вина и спиртни напитки – търсещи лозята на Дионис може би...

Лалов дръпна от цигарата и се усмихна.

— По-лошото е, че в кулоарите ни се дочува как някои от тези проучвания се правят с консултации и подкрепа от “вещи” иманяри, както и под давлението на сериозни колекционери! А чистата наука остава някъде встрани от тези интереси... Ако се е появила карта, сочеща към място, където е имало светилище на Дионис, господин Неев... И тази карта е била подкрепена с плочката от снимката ви... Повярвайте ми – има хора, които не биха се спрели пред нищо, за да я имат – камо ли да извършат убийство!

ХХI. 01 юни 2010 г., София

Неев се сбогува сърдечно с домакина.

Чувстваше се като замаян от дългата му лекция, изпъстрена с твърдения, граничещи с фантастиката...

Въпреки това изпитваше някакво задоволство от факта, че най-после имаше представа за причините, които биха накарали някого да извърши престъпленията, станали през дежурството му.

След задименото и претъпкано с книги жилище на Лалов, захладнелият въздух на спускащата се над града вечер, пропит от уханията на свежа зеленина и цъфтящи липи и цветя, му се стори истинско блаженство...

Когато стигна пред кооперацията си, вече се бе стъмнило напълно. Нощта властваше над всичко, останало извън обсега на уличното осветление.

Първото нещо, което усети, когато влезе в жилището, бе парфюмът й...

“Ирина!...”

Мисълта още не бе отшумяла в съзнанието му, когато тя се появи от мрака на апартамента и политна в прегръдките му...

— Ирина! – каза той на глас, а тя впи жадно устните си в неговите...

Усети топлината на нежното й тяло – тръпнещо от желание за ласките му, търсещо неговото и отдаващо му се...

И той се отдаде на стихията й, загубвайки сякаш самия себе си в хаоса на бликналите чувства и жаждата за единение с любимия човек...

По-късно, когато страстта им се бе уталожила, оставяйки след себе си сладка умора в натежалите им тела, той я попита:

— Кога си дойде?

— Вчера следобед – отвърна тихо тя, притиснала се до него в леглото. – И много ми се искаше да дойда още снощи, но бях направо скапана от пътуването... Днес реших да не ти се обаждам и да те изненадам – успях ли?!

— Определено. И нямам нищо против да ме изненадваш така винаги!

— Приготвяш ли си нещата за почивката? Направила съм резервация – вилата е в самото село Българи. Ще бъдем там точно за нестинарските обреди...

Думите й го върнаха към “лекцията” на Лалов.

И към двете убийства...

Неев въздъхна.

Ирина се надигна в тъмнината до него.

— Ехо, къде се отнесе? Какво има?!

— Нищо... Всъщност... по време на дежурството ми станаха едни случаи, за които ми се иска да поровя още малко...

Ирина се отдръпна от него. В гласа й прозвуча укор и раздразнение:

— Моля те, не почвай пак! При тел винаги има случаи, по които да ровиш! Тази отпуска ти ми я обеща – на мен! Обещахме си я и двамата – един на друг – нали така?!

— Да, така е, но...

Ирина стана от леглото и затърси дрехите си в тъмното.

Неев се надигна към нея, любувайки се на извивките на тялото й, открояващи се на фона на светлината от улицата, която се процеждаше през щорите.

— Всъщност покрай тези случаи научих доста интересни неща точно по твоята наука – митове, фолклор...

— Така ли – вяло каза тя, докато си слагаше тениската.

— Да. Ето, сега знам, например, че нестинарството е проявление на култа към Митра, който произтича от по-стар култ към бог Дионис и почитането на слънцето!

Това наистина я впечатли – тя се обърна към него в мрака на спалнята.

— Браво, господин полицай! Впечатлена съм от вас... Определено!

— Благодаря! – усмихна се Неев. – Също така вече знам, че християнството е някаква странна плетеница от езически култове и обреди – пак на основата на вярванията към тези божества...

Ирина се върна до него в леглото и се облегна на таблата.

— И това е вярно! Истината е, че ние сме останали езичници в съзнанието си. Уж почитаме християнски светци, а колим в тяхна чест жертвено животно и правим курбан! Уж славим единението с Христос, а всъщност – разчупвайки обредния хляб и поливайки пролома в него с вино – отново възпроизвеждаме кръвната жертва и разкъсаното тяло на древния бог, което поглъщаме след това! Е, добре, заинтригува ме – какво друго си научил покрай тези случаи, слънчице?!

— Ами всъщност, точно неща, свързани със слънцето! – засмя се Неев и я целуна по бузата. – Научих, че Коледата е уж празник за раждането на Христос, а всъщност тогава е бил почитан Митра и раждането на слънцето... А на всичко отгоре съвпадал със старите чествания на Дионис...

— Точно така! – разпали се Ирина. – Именно коледните празници пазят и показват цялата палитра от тази пъстра смесица на стари култове, възприети в християнската обредност! Уж славим Рождество Христово, а как го славим?! С песни като “Сурва, сурва година – до година, до амина...!” Ами ето ти едно запазено в устните фолклорни традиции директно проявление на култа към Митра, и баща му бог Сурва! Ами Коледа?! Да – по произхода на самата дума има спорове! Дали произлиза от латинското и гръцкото “календи” – “вест-вестя, възвестявам”, или от много по-стари индоевропейски корени “кол-кал” – тоест, към “колело” и “грея”?! Което отново ни води към слънцето!... Но и самите обреди, свързани с “вестителите” – обхождащите селото коледари-жреци, с геги-жезли в ръце, носещи благата вест, че колелото на вселената се е завъртяло, предричащи и вещаещи каква ще бъде новата година! Всичко това води повече към някогашните Дионисиеви мистерии, обредите на Орфей и жреците му! Та дори и украсяването на елхата е елемент от тези празници! При “ленеите”, по време на провежданите шествия са обличали дърво или дънер с дрехи и украса! Ами Бъдни вечер?! “Бъдникът”, дървото, внасяно в дома и изгаряно обредно в огъня! Обичаят, свързан с оставяне храната на трапезата за през нощта – това е типично отдаване на почит към предците и “стопана” на къщата – и води директно към образа на змията или змея в нашия фолклор! А той отново е проявление на Дионис!

— Виж ти! Значи онзи доцент-доктор не ми е говорил празни приказки...

— И не е само нестинарството и обредните им викове “въх-вах”... Ами кукерите и кукерските шествия?! Те пък са директно проявление на някогашните Дионисиеви тържества! А кукери има не само в България, ами почти по цяла Южна Европа – дори в Испания! Нещо повече – там, където искам да отидем, в района на Странджа, има един много показателен обичай – “Бял кукер”! Или “Калогерос” –както го наричат гърците, при които този празник също го има! Кукерът носи огромен фалос, който се влачи по земята, като по този начин символично я “осеменява” – опложда! А кулминацията на празника е символичен полов акт между калогероса и неговата “баба”... Може би това е най-добре запазеният обред по нашите земи, който съдържа в себе си изцяло основата на култа към Дионис. А между другото – на някои места в коледните дружини също са включвани образите на “баба” и “дядо”... А говорейки за Странджанския район – той е осеян от така наречените долмени, за които местните смятат, че са... “Змейови къщи”! В тях не само се укривали змейовете, ами се знаело, че са преход към отвъдното – към оня свят! И ето го пак Дионис – с проявлението му като змей! А защо не и повей от легендата за Орфей – с неговото спускане в отвъдното?! В подземния свят?!

Ирина замълча. Очите й блестяха в тъмното. Беше се въодушевила – както винаги, когато говореше по любимите си теми – и сега се опитваше да се успокои.

Неев я погали по ръката.

— Ето, виж колко интересни случаи бистря! И ще ми трябват само два-три дни – колкото да се видя с някои хора и да си доизясня нещата... Виж... Извършени бяха убийства – и за едното се чувствам лично виновен – освен че го предизвиках, може би и закъснях... А можеше да спася човека! Можеше да го предотвратя... Искам да видя какво мога да направя, за да помогна за разследването... Моля те, не се сърди! После ще съм изцяло твой! До края на отпуската...

Ирина рязко скочи от леглото и продължи да се облича в тъмното.

Неев я наблюдаваше мълчаливо.

Вече на вратата, тя се обърна към него и каза:

— Три дни... И нито ден повече! Утре тръгвам и ще те чакам там. Ако не дойдеш в събота, ще ти се разсърдя – и този път сериозно, Калояне, да знаеш! Хайде да вечеряме нещо, умирам от глад...

ХХII. 02 юни 2010 г., София

Събуди го звънът на мобилния телефон.

Неев се надигна от леглото. Слънцето навън бе изгряло отдавна.

Ирина я нямаше – вероятно бе излязла тихо, без да го буди...

Оставила след себе си аромат на парфюма си в стаята... И споменът за близостта й в мислите му...

Номерът на екрана не му беше познат. Както и гласът, който прозвуча в слушалката:

— Ало, Неев?!

— Да, аз съм...

— Здравей, колега! Приятно ми е, аз съм Дяков. Колето ми даде телефона ти да ти се обадя! Събудих ли те – ти верно си бил отпуска, ми каза, извинявай?!

— Няма проблеми...

— Та, за Ангелчо си питал – да ти кажа, знам го аз него! Голям пияница е, само ракия му дай – напие ли се, прави бая бели! Ама иначе е кротък като агънце, та дори и набожен... Преди петнайсетина години го врътнаха с измама и му взеха апартамента – оттогава пропадна! Иначе все по “Пиротска” се върти – там обикаля денем!

— Ще можем ли да го открием?

— Ще, ще! Аз звъннах на районния инспектор – уж така, за друго нещо, ама го подпитах. Там си е, виждали са го вчера и ония ден!

— Това е добре...

— Обаче да ти кажа... Някой вече е питал за Ангел, така ми каза районният! И други се интересуват от него, не си само ти...

— Е, сигурно колегите, които работят по случая...

— Абе, май не са били колеги! Ама аз нарочно не разпитвах повече, та да не прави впечатление! Нали си заръчал на Колето да е така – по-тихо! Добре, де, ами аз съм в центъра сега, така че ако искаш, към девет часа да те чакам в градинката до църквата – на “Опълченска” и “Пиротска”, а?!

Неев погледна часовника си.

— Нека е девет и половина, може ли?

— Няма проблеми – айде, доскоро!

Щом Дяков затвори, Неев набра номера на Иван Данов.

— Много се радвам да ви чуя, господин Неев!

— Аз също, господин Данов! Дали ще може да се видя с вас – имам нужда от консултация във връзка с едно разследване?!

— На драго сърце! Бедата е там, че в момента не съм в София, ще се върна утре сутрин... Може би към десет или единайсет часа – удобно ли ще ви бъде?

— Нека да е десет и половина, ако искате...

— Чудесно! Ще ви чакам отново на същото място – адреса го помните, предполагам?!

— Разбира се, ще бъда там!

— До утре, тогава...

Дяков беше нисък и набит. Като повечето оплешивяващи мъже и той беше с гладко обръсната глава, която сменяше цветовете си от нежно розово до тъмночервено и почти синьо на места, в зависимост от настроението на притежателя й.

— Приятно ми е, колега! Ела да видим къде се е сврял Ангелчо...

Намериха го в едно от забутаните и доста мизерни кафета надолу по “Пиротска”. Беше си взел ракия в пластмасова чаша и се караше със собственика, че гони кучето му навън.

— Какво става, бе, Ангелчо?! – запита го Дяков,като влязоха вътре.

— К’во да става, бе! – сопна се клошарят и се извърна към тях. Щом видя Дяков, обаче, лицето му отведнъж се разтегли в щедра, беззъба усмивка: – О-о-о, гос’ин инспекторе! Вие ли сте, бе?! Нищо не съм направил, само исках кучето да не седи вънка самo...

— Знам, знам, Ангелчо... Айде, вземи си ракийката и ела да се видим за малко горе в градинката, че тоз колега иска да те пита некои работи...

— А-а, ама да не ме задържите в районното пак?! Знам ги аз тея “ела за малко”!

— Няма, бе, Ангелчо! Кажи – да съм те лъгал аз някога?!

— Не си, не си, инспекторе... Ама има некои твои колеги... Идвам, ей сегинка!

Когато отидоха до една от пейките в парка, Неев се опита да седне колкото се може по-далеч от Ангел. Не можеше да прецени кой от двамата вонеше повече – клошарят или кучето му.

Дяков остана прав до тях.

— Ангеле, искам да те питам за едно нещо, дето си намерил – започна Неев. – Някаква плочка, дето била в къща... И си я дал на Дедето...

— А-а, онова, тенекето ли, бе – с кръста и езическите надписи? И с картата за съкровището – дадох му ги, да! Дедето ми даде петнайсе лева за тех – щот онова не било златно, вика, ама картата каза, че била хубава... Ама после, кат си мислих – дали пък не ме излъга нещо?!...

— Кажи ми – къде намери тази плочка и картата?

— Ми – Ангел погледна към Дяков. – Ти я знаеш, бе, инспекторе – тая, къщата на стария поп – е-е, дето едно време бил заминал некаде...

— Къщата е близо – надолу към “Сливница” – обърна се Дяков към Неев. – Много е порутена, нищо няма в нея вече. Едно време бая цигани се изредиха да живеят там... И къде пък ги намери баш в тая къща, бе, Ангелчо – в тая съборетина?!

— Е, па, в стената беше, бе, инспекторе! Фърлих едно шише и падна мазилката – та там!

— А какъв е този поп – собственикът на къщата?! – попита Неев.

Дяков размаха ръка.

— Абе, това е било много отдавна – е-е, преди трийсет и повече години сигурно... Разправят по квартала, че тая къща била на някакъв поп, който бил с голям пост, ама изведнъж изчезнал и така и не разбрали какво е станало с него...

— А-а, ще ме прощаваш! – изфъфли Ангел. – Ама ми казаха, че е отишъл в Америка и си живял добре!

— Това пък кой ти го каза? – Дяков смигна на Неев.

— Е, па, отец Никодим ми го каза! Той и той ме пита за туй – тенекето и за картата... И ми опрости греховете – всичките!

Неев наостри уши.

— А този отец Никодим откъде знае за това, дето си го намерил?!

— Е, па, нали са приятели с Дедето – сигур он му е казал! Той, Дедето, има бая свещеници приятели – едно време все одеха при него в магазина! Ама кой ми каза, че нещо му се било случило – аз минавах вчера там и гледам, затворено – и целата врата е у некакви лепенки...

Неев се обърна към Дяков:

— Този отец Никодим – познаваш ли го?!

Дяков поклати глава.

— Той е голем свещеник – намеси се Ангел. – У Семинарията преподава, знам го аз – свят човек е много, да знаете!

“Виж ти! Свещеник – приятел на Дедето! Това вече е интересно – със сигурност ще трябва да го издиря и посетя!”

— Ангеле, ти разгледа ли я тази карта? – обърна се пак Неев към клошаря.

— Е, па, разгледах я – как не!

— Би ли ми описал какво имаше на нея?!

Клошарят помълча малко.

— Абе, той отец Никодим ми каза да не говорим за нея... Ама щом си човек на инспектора – ще ти кажем... Тая беше стара карта, ама аз знам къде е местото, щото едно време бех по минно-геоложките и тая местност сам я виждал, ехе-е, знаеш ли на колко карти, като правехме проучванията! Ама сега е различно там, щото направиха язовир – “Антон Иванов” беше преди, ся “Въча” му викат! Най-високата язовирна стена правиха тогава – ей, не е шега работа!

— А този язовир къде е?

— Е, па, в Родопите е, къде да е! Тия там, надписите отстрани, ич не ги разчетох, ама един от хълмовете беше означен с лъч такъв отгоре – като слънчев... И имаше нещо като кола или файтон, нарисувано по лъча... Тоя хълм требва да се пада сега отдоле на язовира – откъм гръцко, некъде над Фотинска река... Ако дадеш лист може и да ти го нарисувам – ама ще дадеш тогава и пари за шишинка ракия, става ли, а?!

След като приключиха с Ангел, Неев благодари сърдечно на Дяков за помощта и потегли към Семинарията.

Докато пътуваше натам, сирените започнаха да се включват една по една, огласяйки града с протяжния си вой, приканвайки го да замре поне за миг, излизайки от ритъма на задъханото си ежедневие...

ХХIII. 02 юни 2010 г., София

Отне му малко време, за да научи, че сградата на площад “Света Неделя” е на Богословския факултет към Софийски университет, а Семинарията се намира срещу Химическия факултет, до Борисовата градина – бившия “Дворец на пионерите”.

Но му отне доста повече време, докато успее да влезе в комплекса и да се разбере с възпитателите – кой е, защо идва и за какво му е отец Никодим!

Красивите сгради, църквата и беседката, оградени от свежата зеленина на големия и добре поддържан парк, контрастираха рязко с казармените и почти средновековни порядки, които – както му се стори –властваха сред тях...

Накрая успя да постигне целта си и сега седеше в кабинета на отец Никодим, оглеждайки седящия на бюрото свещеник с къса, добре оформена, вече посивяла на места брада, облечен в обичайните свещенически дрехи. На стената над него висеше голяма икона на Христос.

— Доста сериозна дисциплина – виждам – цари тук, отче!

— Хм, вярно е! Държим учениците изкъсо... Малко сме като в казарма – тук живеят, тук учат, отпуски им даваме – ама за тяхно добро е... С какво мога да съм ви полезен, господин инспектор? – свещеникът спря да оглежда служебната му карта и вдигна поглед към него.

— Искам да поговорим във връзка с един ваш приятел...

— Кой мой приятел?

— Деян Костадинов – или Дедето, както го наричат... Всъщност – както са го наричали – приживе!

— Бог да го прости! – прекръсти се свещеникът – Чух аз, каза ми някой, че го били убили... Ужасно нещо! Но откъде разбрахте, че сме били приятели с него?!

— Ами от един клошар, когото наскоро сте изповядвали и сте му опростили греховете! – усмихна се Неев.

— А-а, Ангелчо ли?! Добър човек е той... Ама нещастен – с нещастна съдба... Да, вярно е, господин инспектор, бяхме познати с Дедето, но приятели е може би силно казано...

— Откъде се познавахте с Дедето, отче?! И откъде знаете какво му се е случило?!

Свещеникът се облегна на стола си.

— Моят баща, лека му пръст и на него, беше колекционер на антики... Оттам покрай него познавам доста антиквари, между които и Деян, господин инспектор... А в тея среди такива неща – като това, дето му се е случило – бързо се разчуват! Пък и предметът, по който преподавам – литургика, е тясно свързан със зографията. С икони и стенописи... А в антикварните среди, предполагам знаете, се намират доста икони...

— А познавате ли човек на име Антон Дерменджиев?!

Свещеникът се замисли.

— Мм, боя се, че това име нищо не ми говори... Не, не се сещам за такъв човек – защо, господин инспектор?!

— Ами чудех се дали вие не сте “Попа”!...

Свещеникът се засмя тихо.

— Поп съм, определено, ама не знам кой поп точно търсите?! Между другото, Дедето има... Имаше доста приятели от нашите среди... Брат му едно време също беше свещеник, но отиде да живее в Щатите, че преди беше в синода на “разколниците”... Пък се и разведе, а после се ожени наново – а не знам дали сте наясно с нашите правила, господин инспектор, но втори брак на свещениците не се разрешава! Той, Дедето, също беше разведен и – доколкото съм чувал – бившата му жена и сина му са някъде там, покрай брат му... Ама в Щатите или в Канада – ще ви излъжа...

— Кажете ми, отче – интересно ми е – защо сте казали на Ангел да не говори за нещата, които е намерил?!

Свещеникът вдигна леко ръце.

— Господин Неев, не ме разбирайте погрешно, аз уважавам дълбоко нашата Църква и Патриаршията ни... Но ако е вярно това, дето ми описа Ангел, че е имало на металната пластинка и на картата... То аз добре знам, че в нашите среди има доста консервативни хора, които биха му създали проблеми...

— Какви – да го убият ли?!

— Боже опази – дано не си мислите, че ние, свещениците, сме способни на такъв смъртен грях! Не, разбира се! Но, вижте, Ангел е вярващ човек... Ако сподели с не когото трябва за тези работи, току-виж някой свещеник го изгонил и му забранил да идва в църквата! А това той ще го приеме тежко, знам! А ако някой иманяр научи за тази карта – виж, там може наистина да му се случат много лоши работи! Аз си мисля дори дали Дедето не е жертва именно на такива иманяри – дето са научили, че той има такава карта, с отбелязано място на съкровище?!

— Може и да сте прав... Но кое е толкова смущаващо в тази пластинка за вас, отче?! Това не ми е ясно, бихте ли ми обяснили? – Неев реши да не показва, че е запознат с темата.

Свещеникът го изгледа изпитателно, а после въздъхна.

— Ами вижте... Ангел сигурно ви е разказал, че на металната плочка е било изобразено Христовото разпятие, но отдолу е имало надписи, свързани с по-стари, езически божества – Орфей и Бакхус... Тези, които се интересуват от история и религия, господин инспектор, са наясно, че християнството някога – съвсем естествено – е стъпило на основата на по-стари езически култове. Най-малкото, за да е по-близо до народните схващания и по този начин да бъде разбрано и, съответно, възприето по-лесно от хората... По този начин – в един период от време – образът на Спасителя някога е бил приравняван до този на народния певец Орфей... А лично аз, като преподавател и не толкова консервативен човек, както някои от по-старата генерация, не мога да не отбележа факта, че в нашата вяра и до днес прозират образи, свързани с култове към стари богове. Та дори и в зографията! Въпреки стремежите да се налагат строго приетите от Църквата норми и канони... Неслучайно някога иконописта дори е била забранена за дълъг период от време...

— Виж ти, това звучи много интересно, особено казано от свещеник! Между другото, отче, тук пуши ли се?!

— Не, съжалявам! – отец Никодим се усмихна. Да, прав сте, звучи интересно... Но, естествено, доста мои братя, и не само от по-старите, биха ме порицали за тези слова. Но това са факти от историята ни... Добре е известно, че вярата ни не навсякъде е била приемана доброволно, а е била налагана и със сила и кръв... Вземете за пример покръстването на българите от свети цар Борис I – знаете сигурно – смята се, че е избил цели болярски родове, ведно с жените и децата им, защото са останали верни на старата религия! А собствения си син ослепил! Дали е истина – туй историците ще кажат, но и да го е направил, днес пак е считан за светец! А веднъж наложено християнството в земите ни – колко още кръв е проливана през вековете за запазване на каноните му?! Да споменем само гоненията на българските богомили! Да – и поп Богомил е бил християнин! И може би наистина се е върнал – както някои считат – към по-стари и “чисти” форми на ранното християнство!... Но е излязъл от утвърдените църковни норми – и учението му било обявено за ерес! А да си еретик някога е било по-страшно от туй да си езичник – защото езичникът е можело да се покръсти, но ереста се е унищожавала безмилостно! Та така е било и с Орфей някога – в началото сигурно е бил даван за пример и се е изтъквала близостта му с образа на Христос... Но с времето е станал неудобен и е било забранено дори да се споменава името му! Известно е колко труд е положил Свети Никита от Ремесиана, за да утвърди новата вяра сред тогавашните диви планинци в Родопите! Особено сред езическите светилища на бесите! За да успее, той дори превежда Светите писания на техния език!... И показателно е, за благото на неговия труд, че тези някогашни езичници стават впоследствие най-ревностни християни, строящи множество църкви и манастири за прослава на Христа – и то не само в нашите земи! Впрочем – ако Ремесиански бе сторил делото си няколко века по-късно, то той сега нямаше да е светец, а щеше да е обявен за еретик, който е нарушил догмата на триезичието! Защото християнското служение някога е можело да се извършва и превежда само на три езика – латински, гръцки и еврейски! И с тази догма са се преборили единствено светите братя Кирил и Методий!... Останали единствени в това за векове напред... Що се касае за Орфей – склонен съм да мисля, че образът му е успял да оцелее – дори и сред строгите канони на вярата ни – като може да е останал и до днес, изобразен на някои икони, считани за доста нетипични...

Свещеникът зарови в бюрото си и измъкна една снимка, която подаде на Неев.

— Ето ви показателна снимка на такава икона. Предполага се, че някога е била в църква в района на село Голямо Белово в Пазарджишко. Впоследствие изчезва, но през 2005 г. е открита отново... Както и да е! Иконата е наречена “Христос и мироносиците” – и както сам може да видите – изобразява мъж, застанал на хълм, на фона на два по-високи хълма – явно е, че се касае за планина. Около мъжът – в подножието на хълма – са коленичили три жени, държащи в ръцете си платове или дрехи и съд... Отгоре има гръцки надпис, който аз лично смятам, че е добавен по-късно – “κιριακι τυ miρωfoρoυ”... Така, ако се абстрахирате от даденото наименование на иконата и надписа, а и като имате предвид, че някога в светилищата на Бакхус е имало свещенослужителки, обслужвали извършваните в тях обреди, няма ли да си зададете въпроса – кой всъщност е изобразен на иконата – Христос или Орфей?! Още повече, ако добавим и това, че Иисус няма връзка с високи планини – образът му в зографията се свързва с планините Тавор и Елеон, както и с хълма Голгота. Но Тавор и Елеон много условно биха могли да се нарекат планини, защото те са по-скоро хълмове и то единични! А тук имаме ясно изобразена висока планина – с поне три хълма и с борове по тях! Към всичко това ще спомена, че събитието, което иконата би трябвало да възпроизвежда – отиването на жените-мироносици до гробницата, където е положен разпнатият Иисус, за да помажат тялото му с миро, изобщо не е свързано с никаква планина!

— Но все пак фигурите имат ореоли – а те, доколкото знам, са християнски символ, нали, отче?! – Неев подаде снимката обратно на свещеника.

— Всъщност ореолите – или нимбовете, господин инспектор, за които се смята, че изобразяват аурата около светците, са едно директно проявление на митрианството, от което нашата религия е особено повлияна! Това е древен малоазийски култ, свързан с преклонение към слънцето... Сам виждате, че на по-старите икони ореолите са рисувани като плътни, жълти дискове зад главите на изобразените – далеч по-различни от късните изображения, в които нимбовете се изобразяват като почти невидима окръжност – особено по Западните стенописи... Този плътен жълт кръг директно ни насочва за култа към слънцето! Нещо повече – ако обърнете внимание на стенописа под централния купол в храм “Св. Александър Невски”, на който е изобразен Господ-Бог и седящият в скута му Иисус Христос, ще видите, че зад фигурата и главата на Бога няма ореол, а съвсем ясно е нарисувано... слънцето!

ХХIV. 02 юни 2010 г., София

Отец Никодим се облегна на стола си и прибра снимката в чекмеджето.

— И това е само един от многото примери, които могат да се дадат! Защото слънцето присъства вместо нимб на солиден брой известни ни икони... И това е неопровержим факт, който сочи връзката на християнството с по-стари езически култове! Но темата за корените на вярата ни се счита от някои за неуместна!...

Вратата на кабинета се отвори и в кабинета влезе друг свещеник, с масивен кръст на гърдите, позакрит от спускащата му се надолу побеляла брада.

Свещеникът погледна Неев през дебелите стъкла на очилата си и се обърна към отец Никодим:

— Тоз мирянин що дири при теб още?!

Отец Никодим се изправи от стола.

— Инспектор е от полицията, отче... Пита за нашия приятел – Дедето – по разследването...

Очите на стария свещеник проблеснаха зад очилата.

— Никодиме! Какви ги вършиш... – процеди той през зъби.

— Каквото е угодно за правдата, отче! – отговори Никодим и наведе глава.

Свещеникът тресна рязко вратата след себе си.

Никодим се отпусна полека на стола си.

— Мда-а... Ето такива хора са по-опасни и от мен... Консерватизмът не допуска свободомислие тук! – после се обърна пак към Неев – Та докъде бях стигнал?!

— Кой беше това? – прекъсна го Неев.

— Ами... от ръководството на Семинарията... Отец Григорий... Исках да ви посоча, господин инспектор, че съвсем нормално е повечето свещенослужители, особено по-старите и консервативни... Примерно като отец Григорий – да реагират остро на едно такова изображение, като описваното от Ангелчо върху пластинката... Новите идеи и старите истини не са тема, която се посреща добре в Църквата ни – тук властва догмата и канонът – такъв, какъвто е наложен през вековете!

Свещеникът поклати замислено глава, после махна с ръка.

— А що се отнася до картата – виж, тук нещата също са доста интересни... Той твърди, че на картата е изобразена местност около днешния язовир Въча. Споменава и района на Фотинска река. А пък описваната от него рисунка ясно ни насочва към връх в района на днешното село Фотиново, което е близо до Въча...

— Това пък откъде е ясно?! – учуди се Неев.

— Сега ще ви обясня – засмя се благо отец Никодим. – Не знам дали Ангелчо ви го е описал, но към един от хълмовете, според него, било изобразено слънчев лъч, по който имало файтон, или – ще го кажа по-точно – колесница. Това определено води до корена на наименованието на селото, който идва от “фотон” – “светлина-лъч”! Една такава карта, господин инспектор, съчетата с пластинка, на която пише “Орфей-Бакхус”, със сигурност ще доведе до извода, че става въпрос за място, на което е имало светилище на Бакхус и култът към слънцето!

— Виж ти!...

— Да, господин инспектор! И това, съответно, би събудило всеки иманярски апетит! Аз лично, изследвайки зографията, мога да ви разкажа още, че по тези райони на множество икони са изобразени странни планински хълмове... Ще кажете – нормално, нали все пак районът е планински, защо зографите да не рисуват планините, сред които живеят?! Е, ето ви един пример! Ако посетите храм “Света Параскева”, който се намира до “Света Неделя” и Духовната академия – сега пак Богословски факултет към Университета – в подземната й част ще видите две големи, прекрасни икони на известния зограф Михаил Белостойнев... Той е представител на най-голямата ни зографска школа – Самоковската... Между другото – Семинарията ни е създадена именно на основата на преместилото се някога тук Самоковско богословско училище... Иконите, за които говоря, са на Свети Димитър и Свети Теодор Тирон – все някогашни римски войници, прославили се чрез мъченичеството си в името на Христа. Ще ви направи впечатление, обаче, че и на двете икони, на едно и също място, са изобразени двойка планински хълмове, които – съвсем ясно личи – са едни и същи! Още повече, като иконите са поставени една до друга. А двамата светци сякаш са се запътили към тях. Сега – подвигът на Свети Димитър е станал в Солун, а този на Теодор Тирон – в района на Мала Азия. На тия две места няма такива високи хълмове, камо ли пък еднакви! Ще кажете – е, добре, но около Самоков има достатъчно върхове – след като Белостойнев е оттам, съвсем нормално е да е харесал два хълма от панорамата около града и да ги е включил в творбите си! Е, да, де – ама аз съм бил много пъти в Самоков и – повярвайте ми – такава двойка хълмове в този район няма!

Отец Никодим сложи тържествено ръцете си върху бюрото.

— И възниква въпросът тогава – откъде са се взели тези два хълма? И защо изобщо му е било нужно на зографа да ги включва във фона, след като канона, в повечето случаи, води към еднотипен фон без пейзаж! Но комбинацията от римски войници, господин инспектор, отиващи към едни и същи хълмове – това води до внушението на една съвсем различна идея... Защото ясно е, че някогашните останали последни езически светилища по върховете на планините ни е трябвало да се съобразят с римските легиони в подножието им и волята на императора за утвърждаване на една-единствена религия в империята – Християнството! И дали тези, уж случайно рисувани пейзажи, не указват един определен пейзаж – на хълмове, където някога е имало древно светилище?!

Свещеникът се облегна назад.

— А относно взетото надмощие от римския войник над бога Бакхус – тук мога да ви дам също и други, доста интересни примери от зографията! Предполагам знаете, господин инспектор, че ламята – или змеят, са често срещани изображения?! Разбира се, той най-вече присъства при Свети Георги и подвига му... Но знае се още, че змеят – който най-често е крилата змия – някога е бил приеман като символи на Бакхус и Орфей... И ето ви едно ново тълкуване на тези изображения – римски войник убива змея! А към това ще добавя и интересния факт, че змеят най-често е изобразяван във “виктимна”, или жертвена поза – той е все отдолу, под коня, легнал е на земята и най-много да е вдигнал главата си нагоре, но като цяло стои примирено и в очакване на съдбата си! Не ви ли се струва, че едно изображение на нападащ от небесата, опасен и разлютен змей, би било доста по-показателно за подвига на светеца? Но не – тук змеят като че ли се е предал вече – и това сякаш е намек за един вид саможертва от негова страна, оставяйки се да бъде убит от войника! Саможертва – като че пред Християнството и неговата победа! А явно е, че идеята за саможертва я е имало още много преди нашия Спасител! Вземете например гръцкия мит за Прометей – онзи, който спасява хората, давайки им огъня и знанието! С което разгневява боговете и бива прикован на върха на планината, обречен плътта му да бъде навеки разкъсвана и изяждана... Ами митът за Херакъл – или Херкулес?! Синът на Зевс, който, след като извършва своите подвизи, накрая пренася себе си в жертва и по този начин става безсмъртен – заставайки редом до баща си при другите богове на Олимп. Не ви ли звучи всичко това близко и познато – насочвайки ни към подвига на Христа?!

Свещеникът поклати глава.

— Та ето ви все стари, интересни и двузначни образи в зографията ни... А ако излезем извън нея – още доста примери може да се намерят. Нашите първосвещеници носят при служенията корона, която се именува “митра” – случайно ли е туй название, мислите? Носят жезли, които нерядко са увенчани със змии или змейове – ето ви отново едно проявление на Бакхус и неговите жреци с жезли от древността! А колко стари църкви са изградени на мястото на древни олтари и оброчните камъни стоят до днес?! Пазени все още в олтара на самата църква – ако и езически!... И ето ви нашата Църква, господин инспектор – изтъкана като низ от стари символи, водещи и до змея, и до слънцето, и до... планински хълмове – може би със светилища, на които са се почитали древните богове!

Неев бе удивен от това, което му говореше свещеникът. Макар и да бе “попретръпнал” от “лекцията” на Лалов и допълненията на Ирина по темата... Но да чуе такива неща – от църковен служител, в църковно училище – това бе повече от странно!

Този тих, “нетипичен” свещеник наистина му харесваше. А на фона на появилия се преди малко Григорий определено нямаше вид на човек, замесен в убийствата...

— Това, което говорите, отче, определено би могло да се приеме за ерес!

— Да, така е! – повдигна рамене свещеника. – Но аз съм преди всичко човек, който не ще отрича истината, наричайки бялото черно!

— Заинтригувахте ме – наистина... Ще взема пък да се разходя към това село Фотиново – и без това скоро ще имам път към морето...

— Така ли? На почивка ли ще ходите? Не е ли още студено за море?!

— Всъщност ще ходя близо до него – в Странджа...

— А-а, чудесно! Точно ще бъдете там за нестинарските обреди – те започват от утре! Явно имате интерес към тези неща?!

— Аз не толкова, приятелката ми има. Тя е антрополог.

— Наистина ли?! Къде – в “Софийския”?! Прекрасно! Е, аз също изучавам обредите и фолклора ни – едно време поддържах постоянни контакти с катедрата – с Холевич, Пирова... Да не би да се познавам и с нея?! Как се казва?

— Иванова... Ирина. Едва ли я познавате, тя е от по-младите...

— М-м – Иванова, Иванова... Уви, не! Не се сещам, съжалявам... Щом ще ходите в Странджа, то непременно трябва да посетите село Българи – там е най-интересно по време на тези празници!

— Всъщност, точно там ще ходим – усмихна се Неев.

— О-о, ами то сега ще е пълно с туристи, дали ще намерите свободни места?

— Е, за това няма проблеми, тя вече е направила резервация... – Неев стана. – Бих искал да ви помоля нещо!

— Ама, разбира се, кажете... – свещеникът също се изправи.

— Ако може да ми дадете имена на другите ви коле... свещеници, освен Григорий, с които се е познавал Дедето – имате ли нещо против?! Ще ви оставя телефона си.

— Абсолютно нищо, ще разуча и ще се обадя... но ви моля да не се разбира, че аз съм ви предоставил тази информация!

— Разбира се... Разчитайте на това!

Паркът наистина бе красив! Сякаш приканваше всеки, озовал се в него, да остане тук – сред спокойствието му, под сенките на свежата зеленина. Далеч от шумния и задъхан свят, ехтящ някъде отвън – зад зидовете на оградата...

Но Неев не искаше да се бави излишно.

Още повече като видя застаналия близо до църквата отец Григорий, който говореше разпалено с някакъв мъж, облечен в черно...

Григорий също го видя и започна да го сочи с пръст, обяснявайки нещо на събеседника си, но онзи не се обърна, а остана да стои с гръб към Неев.

Изпита силно желание да се занимае със стария свещеник още сега, но се стърпя. Един разговор с църковен служител за момента бе достатъчен – все още не желаеше да буни духовете излишно. Поне засега...

Особено след обещанието на отец Никодим да му предостави повече информация по случая.

ХХV. 03 юни 2010 г., София

Неев стана рано. Искаше да тръгне по-навреме към мястото на срещата с Данов, за да избегне задръстванията.

По тази причина се озова пред познатата му кооперация доста преди десет. Реши да изчака отвън, но се оказа, че не само той е подранил... Иван Данов го пресрещна още на входа и галантно го покани след себе си.

Апартаментът си беше все същият – както тогава, когато бе влязъл за пръв път в него. Нищо не се бе променило. Същите старинни мебели и пищна обстановка от преди век – сякаш замръзнали някъде назад във времето, в един друг, отдавна отминал в небитието свят... Отново усети познатото чувство, че се е озовал в машина на времето, пристъпвайки прага на жилището.

Дори Данов изглеждаше както тогава – седнал отсреща му, облечен в същите старомодни и строги дрехи, разнообразявани единствено от шарена кърпа на врата под яката на ризата... Само че сега в очите му имаше някаква топлина, а устните му грееха в усмивка.

— Радвам се да ви видя отново, господин Неев!

— Аз също, господин Данов...

— На ваше разположение съм – с какво мога да бъда полезен?

Неев помълча малко, преди да започне. Извади цигара и я завъртя на пръстите си.

— Господин Данов... Наскоро имах много интересен разговор с един човек, според когото излиза, че жезълът на Бастет всъщност е... жезъл на Орфей! Така ли е?!

Старецът кимна леко насреща му.

— Не е съвсем точно, но – да, жезълът вероятно е бил притежание на жрец, негов пряк наследник, посветен в орфическите мистерии. Смята се, че е имало няколко такива жезли, принадлежали на древните първожреци, които са артефакти с уникални способности – всъщност вие сам се убедихте в това!

— Защо не ми го казахте тогава?!

— Господин Неев, въпреки огромното ми уважение към вас и изключителната услуга, която ни сторихте, вие не сте член на братството ни! По тази причина не мога – нямам право – да ви разкривам неща, свързани с мистериите, които знаем! Това не кореспондира с желанията ми, повярвайте ми... Все пак постът ми е достатъчно висок, за да преценя, че бих могъл да ви дам някои насоки във вашето търсене... Моля, питайте!

— Кажете ми, господин Данов – истина ли е, че някога в земите на България е имало някаква доста развита за времето си цивилизация, която е дала тласък... Как да го кажа – окултурила е останалите народи – дори такива, като древния Египет?!

— Да, истина е!

— Тогава може би е вярно и това, че култът към Дионис и учението на Орфей са дали основата на съществуващите религии оттогава до днес – включително и на християнството?!

— По точно казано – повлияло им е! Да, има такова нещо, господин Неев! Но нещата са доста по-древни, отколкото може да си представите – затова истината трудно би била приета от много хора! Всъщност за това са създавани някога религиите – за да могат да се внушат идеи в съзнанието на хората, които те по друг начин не биха могли да ги възприемат!

— Обяснете ми, моля...

Данов втренчи поглед в Неев.

— Е, добре, господин Неев – смятате ли, че нашият свят е единственото съществуващо и съществувало тук, на тази земя?! Особено след това, което сам преживяхте?!

— Имате предвид отново паралелните светове и проходите ли?

— Не само... Вижте, древните исторически източници сочат, че ние не сме първата човешка цивилизация, която е населявала тази планета! В някои от тези текстове се твърди, че човечеството е съществувало досега поне двайсет и пет пъти! Търпяло е развитие и в някакъв момент – под въздействието на природен катаклизъм или на вътрешни обществени конфликти, съчетани със свръхразвитие на технологии – е било унищожавано или се е самоунищожавало! Една идея, пресъздадена и в библията, ако щете – с разказа за Потопа... Или съдбата на Содом и Гомор...

— Това наистина... – Неев замълча, опитвайки се да осмисли думите на Данов.

— Наистина звучи невероятно, признавам! Но това не значи, че не може да е вярно. Всъщност тези неща се знаят и се откриват и днес от учените, господин Неев. Светът е пълен с нови и непознати на обществеността технологии. Но доколко човешкото съзнание е готово да приеме тези неща – това е друг въпрос... Счита се, че последното унищожение на човечеството се е случило преди около 25 000 години... За съжаление на този етап на развитие на днешното общество ние не сме далеч от възможността да се самоунищожим отново!

— А вие откъде знаете това, господин Данов? И кое ви дава убеждението, че това, което твърдите, е истина?!

Данов се облегна назад и скръсти ръце.

— Господин Неев... Счита се, че нашите общества са възникнали преди повече от шест хиляди години – в древната култура по Двуречието... Смятате ли, че за този период от време ние не сме събрали и не притежаваме все пак достатъчно информация, която да ни даде някаква увереност в правотата ни?!

— Честно казано, нямам представа... Всъщност имам, но бегла...

— Вижте, да речем, че има една основа... Някакво празнание за човечеството, съхранено след всеки преживян катаклизъм, от който неминуемо са оставали оцелели. И те са пренасяли това знание – светлината на цивилизацията – нататък. Като са се опитвали да го предадат в подходяща форма на новите общества, които са възниквали и започвали развитието си отначало – от най-ниското обществено стъпало. Съзнавам, че звучи невероятно, но ето – счита се, че древните цивилизации са получили своя тласък от много по-развити хора, дошли от Север! Изселили се вероятно поради климатични промени и настъпване на ледников период по техните земи... Не е ясно какво се е случило – дали се е изместила оста на Земята или е имало друго... Но това е било! Лично съм говорил с руски учени, които при извършвани изследвания на земните недра в далечен Сибир, на определена дълбочина на сондажите са се натъквали на плътни културни пластове. Но това така и не е – а и няма да бъде – отразено публично! Лично съм слушал – от високопоставени представители на ложи в Европа и отвъд океана – за уникалните достижения, които са постигнали контактьорите на Хитлер с по-развити цивилизации! Оттам и този бум – разцвет на нови технологии, разработвани от Райха! Технологии, за които американци, руснаци и англичани са се надпреварвали кой кое да успее да докопа преди останалите! Задайте си въпроса, господин Неев – ако Фон Браун не бе започнал някога своята работа в структурите на СС, дали човечеството щеше да излети скоро след това в космоса?! Дали е имало свръхсекретни бази в Антарктида – да, имало е, знае се и че някога там климатът е бил съвсем различен и под леда има невероятни неща! Дали е съществувала Атлантида – да, съществувала е! Дали съществуват портали към паралелни светове – е, тук вече вие сам може да си отговорите!

ХХVI. 03 юни 2010 г., София

Данов замълча.

Неев също мълчеше. После извади от джоба си снимката на медальона и я подаде на Данов.

Старецът я пое и разгърна. Очите му проблеснаха под надвисналите бели вежди.

— Откъде имате тази снимка?

— От едно местопрестъпление! И се надявам искрено вашето братство да не е замесено в него!

— Какво се е случило – ако може да ми споделите, разбира се?

— Защо не... Един клошар случайно е намерил това в тайник – в къща, която някога е била на свещеник... Продава го на антиквар, който пък решава чрез негов приятел да го предложи по интернет... Но печалбата, която получил е, че няколко човека се струпват и се припират един през друг кой пръв да го пребие или очисти... После поочистиха и приятеля му – с интернета... Такива работи... Вече разбрах, че доста хора биха убили – та дори и хора от духовенството – само и само тази вещ да не се появи на бял свят... Въпросът е – вие бихте ли го направили?!

Очите на Данов помръкнаха. Той остави снимката на масата и се облегна назад.

— Господин Неев, изключително ми е неприятно, че може да си мислите такова нещо! Това, което ни отличава от Църквата, а и поради което тя никога не ни е харесвала, е просветлението на личността и свободната воля, която даваме на човека! Да, ние пазим велики мистерии... Съгласен съм, че повечето хора изпитват недоверие към нас – както към всяко тайствено и непознато нещо, което не могат да разберат – и това ги плаши... От Орфей и орфизма произлиза и учението на Петър Дънов и Бялото братство. Техните ритуали са в пряко наследство на култа към слънцето и обредите на Дионис. Бих ви споделил дори, че Дънов беше розенкройцер – с най-висок световен сан! Бялото братство също пази част от великите мистерии на орфиците – и със същия успех бихте казали, че някой от тях би извършил убийство!

— Не знам, не ги познавам... Но знам, че АЗ убих човек заради ваша тайна, господин Данов! Не че съжалявам за това – а и не бих нарекъл онзи убиец човек, но... е факт!

— Да, така е... Но което сторихте, го решихте сам, по ваш избор и своя воля, нали? Но да не спорим... Нека го кажа така – да, ние знаем какво означава този медальон, но не сме замесени в престъпленията, които разследвате! Дори напротив – тъй като това пряко ни засяга, то ние ще ви окажем всячески помощ в разследването ви... Какво искате да направим за вас?

— Кажете ми преди това, господин Данов, какво означават луната и звездите на този медальон?!

Данов се размърда на стола си.

— Господин Неев, тези символи са свързани с мистерии, които пазим от древни времена... Наистина нямам право да ви разкривам тяхното значение, след като не сте член на братството!

— Добре де, кажете ми поне – планети или звезди са това?

Данов се усмихна.

— И планетите, и звездите са имали важно значение във всички вярвания още от древността, господин Неев... Светът винаги е разделян на видимо и невидимо... Едни са виждали луната, други са обръщали поглед далеч зад нея – към звездите! Да, в нашите мистерии звездите имат важна роля. Известно е, че Сириус и Орион имат важно значение в редица мистични учения...

Неев въздъхна – явно нямаше да научи нещо повече по този въпрос, затова реши да се съсредоточи в друга посока.

— Заедно с този медальон е имало карта, господин Данов. Карта, на която е било показано място в Родопите, на което вероятно има скрито светилище на Дионис. Клошарят, който ги е намерил, твърди, че над мястото е било нарисувано нещо като колесница, движеща се по слънчев лъч... Нещо подобно... Тъй като картата е била подробна, предполагам, че хората, които я притежават в момента, са се насочили към мястото и аз ще мога да ги открия там... Можете ли да ми помогнете да разбера къде е то?

Данов се наведе напред към масата.

— Господин Неев, ние знаем точно къде се намира мястото, което е било отразено на картата! Ще ви помогнем, но и този път ще трябва да ви помолим да не споделяте с други това, което ще научите...

— Разбира се...

— Но това означава, господин Неев, че към мястото може да отидете само вие – без други ваши колеги! Като ще разчитате отново на помощ от познатия ви Трифон.

Неев се замисли.

— Ами ако тези хора са почнали разкопки или проникнат в светилището – все пак трябва да организирам задържането им?!

— Аз лично смятам, че няма такава опасност! Затова – преди всичко – искам да избегна оповестяване на местността на повече хора, което неминуемо ще доведе до нови набези в района... Не казвам, че трябва да залавяте сам тези хора, господин Неев – мисля, че щом веднъж ги видите и влезете в следите им, бихте могли да ги задържите впоследствие на всяко друго, удобно за вас място!

Това предложение прозвуча добре – Неев се съгласи. Все пак реши да провери дали в чутото от свещеника има нещо вярно.

— Кажете ми, господин Данов... Това място, за което знаете – близо ли е до село Фотиново.

Данов вдигна вежди нагоре, след което се облегна назад.

— Всъщност, не се учудвам, че сте достигнали до това сам! Вече знам, че сте добър полицай, а – за съжаление – не само ние разполагаме с това знание... Да, точно там се намира мястото, господин Неев! Бих могъл да ви кажа още, че през 70-те години в района беше проведена доста мащабна операция от военните по издирване на светилището – предполагам ви е ясно, под давлението на кои служби се е извършвало това?! Нямам представа какво са успели да открият те, но знам какво не успяха да намерят. Ще предупредя Трифон да бъде на ваше разположение – предполагам, все още пазите телефона му?

Неев кимна и стана. Данов също се изправи и протегна ръка.

Преди да излезе от стаята, Неев се обърна към него.

— Кажете ми... каква е идеята? Какво е това, на което трябва да ни научи учението на Орфей?

Старецът прокара ръка по голата си глава и се усмихна.

— На същото, на което е трябвало да ни научи и учението на Христос, господин Неев... На готовността за саможертва! На идеята, че трябва да дадеш, за да можеш да получиш! И да го направиш дори когато се налага да пожертваш себе си и живота си в името на нещо по-добро и възвишено! В името на светлината и истината!...

ХХVII. 03 юни 2010 г., София

В ранния следобед Неев вече караше колата си по “Цариградско шосе”. Бързо се измъкна от потоците автомобили, задръстващи булеварда, и скоро след това се понесе по магистрала “Тракия”. На картата бе видял, че трябва да мине по вече познатия му маршрут към Батак, откъдето имаше отбивка за Фотиново. Макар селото да се намираше по-близо до язовир “Въча” и главния път Кричим-Девин, се оказа, че оттам няма отбивка, която да води към него...

Докато караше, се чу по телефона с бай Трифон.

— Радвам са да та чуя, бе, гос’ин инспекторе! Бай Иван ми са обади да сам ти в помощ за к’вото кажеш...

Неев се усмихна – след случая в Дяволското гърло Трифон изпитваше някакво почти мистично страхопочитание към него и още тогава бе спрял да го нарича “момче”.

— Бай Трифоне, аз пътувам вече за Фотиново – може би до два часа ще стигна в района!

— Ми, я съм подкарал москвича, ама нещо хич не е читав, а и по-път ме чака мене, дорде стигна дотам... А не смеем да минем през Девин... То от Селча има един прек черен път – знам го аз него – ама с таз машина...

— Нищо, нищо – не бързай! Аз, като стигна там, ще поогледам и ще те чакам!

Малко след Ихтиман у Неев започна да се надига неприятното чувство, че го следят. “Опашката” беше със сива кола и се стараеше да спазва дистанция...

“Дано да си внушавам...”

Към Пазарджик вече бе убеден, че не си внушава!

Отби по пътя за Пещера и започна да обмисля как да постъпи. Малко по-късно установи, че сивата кола вече не е зад него.

Сега назад имаше други автомобили, но не и сиви...

Още преди да стигне планината, се успокои – вече бе сигурен, че никой не го следи.

Отби към Фотиново малко преди Батак. Старото асфалтово платно с мъка се запровира през гористата хватка на планината, гънейки се мъчително и навлизайки все по-навътре в нея. На фона на свежата зеленина по дърветата и избуялата покрай пътя трева, старите тъмнозелени борове сега изглеждаха посивели и мрачни...

Слънцето вече клонеше към върховете на запад, когато стигна селото – сякаш затиснато от заобиколилите го отвред хълмове, на които то даваше отчаян отпор, пълзейки храбро с къщите си по планинските скатове.

Неев очакваше, че ще е някое полуизоставено, сбутано място – на края на света и цивилизацията. Селото обаче определено го изненада – с големите си масивни къщи и издигащите се сред тях обществени и промишлени сгради... Е, последните определено пустееха... Над покривите им в тихо съжителство се извисяваха църква и джамия с бяло минаре...

Слезе от колата, за да се поразтъпче и да огледа...

Пролетта още се задържаше с разцъфтели цветя и храсти по високите места над селото. Тук-там по височините стърчаха оголени скали, обрамчени от зелените пояси на дърветата...

Бай Трифон закъсняваше.

Неев реши да се върне към началото на селото, където бе видял магазин – в подножието на една от пустеещите индустриални сгради. Кой знае къде щяха да ходят после, поне да си вземе цигари...

На паркинга пред сградата забеляза доста мръсен тъмносин джип “Мицубиши” със софийски номер, който почти не личеше от налепилата се отгоре му засъхнала кал. Докато оглеждаше колата, от магазина излязоха двама спортно облечени младежи, натовариха отзад торби с покупки, след което заеха предните седалки.

Нещо зачовърка Неев отвътре.

Тези яки и добре изглеждащи младежи изобщо не се “връзваха” с фона на селото. Определено нямаха вид на виладжии, камо ли на студенти-туристи.

“А и с този окалян софийски джип!”

Незнайно защо се сети за двете следи от спортни обувки в двора на Дедето.

Съзнавайки напълно, че не трябва да прави това и че може да бъде забелязан, Неев подкара колата си след джипа, който форсира стремглаво между къщите. Скоро излязоха на тесен път, навлизащ над селото навътре в планината.

Неев се стараеше да спазва по-сериозна дистанция, въпреки опасенията си, че онези могат да завият всеки момент по някоя отбивка. Което и стана – джипът отби вляво и се заизкачва по черен път, който се губеше нагоре между дърветата. Някъде в тази посока Неев бе забелязал постройки, които изглеждаха в далечината като селскостопански.

Малко по-нагоре коловозите на пътя станаха твърде дълбоки. Неев отби колата встрани и продължи пеш.

Скоро разбра, че е наближил постройките, затова навлезе между дърветата отстрани на просеката, за да не го забележат. Докато приближаваше към откритото пространство пред сградите, видя джипа – паркиран встрани до последните дървета. Бавно се запромъква напред през настъпващия вече сумрак между дърветата.

Вече бе наближил доста, когато му се стори, че зад него нещо се движи!

Бързо се обърна...

В този момент получи силен удар по главата. Пред очите му избухна сноп искри, който бързо угасна и потъна заедно със света наоколо в безкрайна тъмнина...

ХХVIII. 03 юни 2010 г., София

Слънцето вече бе залязло зад хълмовете на Люлин планина.

Пътят от Горна Баня към Бонсови поляни бе пуст.

Вилната зона в края на пътя изглеждаше още по-безлюдна. Само тук-там светеха прозорци и градински фенери, подсказвайки, че в района все пак има някакви хора...

Отдолу заприиждаха един след друг автомобили.

Вместо да спрат някъде до последните къщи, те продължаваха по тесния разбит път, който се губеше навътре в гората и водеше до стара църква, построена сякаш сред нищото между дърветата. Въпреки надписите, които указваха, че това е манастир “Св. Св. Кирил и Методий”, местните хора го знаеха повече с името “Свети Крал”, осланяйки се на легендата, че някога оттук е минало шествието, пренасяло мощите на Св. Крал Стефан, като на това място му загубили главата – поради което бил построен и манастирът...

Докато колите форсираха, търсейки къде да паркират по оскъдното място около сградата, една тъмна сянка се приближи до вратата на храма. Изтропаха катинари и решетката се отвори със скърцане. Други сенки, излезли от вече утихналите автомобили, поеха една по една към вътрешността на църквата. Когато се събраха в мрака на залата, вратата зад тях се затвори – резето глухо изтропа, отеквайки по сводовете.

Известно време цареше мълчание, след което се чу тих глас:

— Нека тези от вас, които не са оставили телефоните си в колите, да ги изключат и да извадят батериите им!

Два-три силуета зашумолиха по дългите си дрехи. Тук-там присветнаха екрани и се чу тихо писукане. След това тишината и мракът отново завладяха залата.

— Братя мои – поде същия глас, – събирам ви днес извънредно, поради твърде смущаващи събития! Наш брат, който нявга се отлъчи от братството, поддавайки се на еретични чувства и помисли, ни създаде отново проблеми! Нявга той изкупи греха си – лека му пръст...

Силуетите наоколо се прекръстиха.

— Но грехът му сега дава горчив плод – научаваме, че е оставил след себе си еретически знак, който е трябвало да отиде при другите в хранилището... По-лошо – сдобил се е и с карта, що указва място на храм от времето преди светлата победа на Христа по земите ни! Тези неща са излезли наяве... И с туй трябваше вече да е приключено – бързо и тайно – но явно някой не е догледал работите ни! А се извършиха тежки дела – в Негово име – но полза никаква! – силуетът се завъртя към един от другите.

— Направих веднага каквото трябваше – пратих човек да свърши работата! Ти знаеш, отче...

— Без имена! – изсъска онзи. – Научаваме още, че се е явил и някакъв полицай, който разпитва по случая! Та нали казахте, че полицията е заета с други работи и не следва знака!

— Този инспектор не би трябвало да разследва по случая... Казаха ми, че бил в отпуск – не е ясно какво и как го е довело до нас...

— Не е ясно, ама го е довело! И затуй питам сега – що да правим?!

Отново се възцари мълчание. После този, към когото бяха отправени упреците, заговори:

— Знае се накъде отива той! И когото трябва – съм уведомил за това и е по него...

— И що предлагаш ти – да бъде спрян ли?!

— Щом е в името Христово! Какво, като е полицай – що му е било в работата да рови!

Отново настана тишина. После онзи, който бе заговорил пръв, поде отново:

— Що ще речете вий, братя – че сериозно е туй решение и не ми се ще от мен само да е взето?! Да се продължи ли започнатото, или да спрем и замълчим?!

— Да се продължи! Да се продължи! – тихо се заобаждаха останалите силуети.

Когато отново утихнаха, водачът заговори:

— Аз ви чух, но нека чуем накрая що ще рече и представляващият братята ни от Запада!

Един от силуетите се отдели от кръга и пристъпи към сянка, застанала встрани от другите. Чу се тих шепот на италиански.

— Си! – закима тъмната сянка, когато шепотът до нея заглъхна. – Си! Нел номе дел Дио!

— Амин! – отвърнаха останалите сенки и се прекръстиха, след като преведоха думите му.

— Ти чу що реши братството ни! – обърна се водачът към другия силует – Сега направи всичко, що е нужно, та тази работа да се свърши – веднъж-завинаги!

Не след дълго фаровете на автомобилите отново се понесоха надолу по пътя – към трептящото море от светлини на София, разляло се надалеч в полето и сякаш разплискано по черната снага на Витоша и околните планини...

ХIХ. 03 юни 2010 г., Фотиново

Първото нещо, което се върна заедно със съзнанието му, бе болката! Главата му пулсираше и кънтеше...

Гадеше му се...

После започнаха да изплуват спомени – един по един... До онзи момент, в който усети някого зад себе си в гората...

Със спомените – някъде отдалеч и встрани – дойдоха тихи гласове.

— Два пъти обиколихме селото – няма движение, бе, шефе!

— Това ченге да не е паднало от луната, бе, идиот!

Откъде ще се появи изведнъж тук – и то по вас?!

— Не знам, бе, шефе! Ей, Баната ще го накара да си каже, като се свести!

— Ъхъ, ей го, размърда се, май! – обади се трети глас.

Неев отвори очи. Пред погледа му се люшнаха гредите на висок таван, с поставени по тях луминесцентни лампи, които не светеха. Светлината идваше някъде отстрани – откъдето се чуваха и гласовете...

Двамата младежи, които бе видял в селото, се надвесиха отгоре му. До тях застана още един – доста по възрастен човек, с прошарена чуплива коса и набола брада.

— Здравей, ченгенце! – ухили му се той. – Би ли ми разяснил, ако обичаш, кой точно вятър те довя в тая губерния?!

— Аз... – Неев усети езика си подпухнал, а челюстите му просто отказваха да се движат.

Към болката в главата и гаденето се прибавиха нови неприятни усещания – впити въжета в ръцете и краката, които държаха и без това обездвиженото му тяло към нещо твърдо.

— Ти?! Ти може би си дошъл да береш гъби в района, а?! Или пък си се хлъзнал и верно си паднал от луната, както се опитва да ме убеди тоя пич тука... Ама ако верно си самичък – да се довееш насам така набързо – значи некаква поръчка работиш! Кой те прати насам – Дедето ли?! Старият разбойник сигурно си хапе задника от яд, че некой го е надцакал, а?!

— Дедето... е... мъртъв – успя да проломоти Неев с усилие.

Усмивката отведнъж се изтри от лицето на мъжа.

Той рязко се изправи и се обърна към младежите.

— Абе, к’ви сте ги свършили вие, бе! Нали изрично ви заръчах да не го претрепвате, бе, ей!

— Не сме го убивали, бе, Мъро! Баната само му поначука капачките и ръцете – колкото да мъцне за сейфа! На харабия ти казвам... Кажи му, бе, Бана!

— Ъхъ! – отвърна другият младеж.

Мъжът пак се надвеси над Неев.

— Нещо ме връткаш, ченгенце! С Дедето сме приятелчета – бая бизнес сме бутали заедно едно време... Затова нема защо да го правя миньор! Ама с картата и плочката направо ми бръкна анално! Ем ме знае, че съм луд на тая тема! Знае, че киснем тук вече колко години и се ровим къде ли не! Нема пещера, дето да не съм се навирал – на майка си у оная работа!... То не беха дупки по “Еловици” и “Глухите камъни”, то каменни “костенурки”, то Шан кая и Чатал кая – кво ли не бе! Тая дърводелна – и нея я купих, само и само да съм по района! Добре, че още има гора за сечене, че иначе само назад щех да съм! И тоя, вместо да ми обади, ем знае, че ще му реагирам веднага и нагоре с цената! Ми пуща картата и медальончето на общо основание... Превъртех направо!

Мъжът пак се захили.

— Затова си мислим, ченгенце, че нещо ме връткаш! Ама сега ще ти дадем адреналина на истината – ха-ха! Дедето ми е приятелче и не бих го убил, ама тебе те виждам за пръв път – а на всичко отгоре си и кука! Направо ме стимулираш, да знаеш! Гле’й Баната каква схема е измислил – винаги съм му казвал, че ако разкара тая тъпа бухалка, ще роди големи работи!

Младежите до него също се захилиха.

— Тая талпа, дето си вързан нежно за нея, сме я турили на циркуляра – най-големия! А ако се чудиш накъде се губят синджирите, дето са заковани към нея – е-е, там – отзад, Баната е вързал към гредата една тресчотка... И сега, като включим машината, той лкичко и нежно ще почне да те попридърпва към ножа!...

Думите му накараха Неев да забрави болката и да надигне глава. Мъжът казваше истината – стърчащият диск на циркуляра сочеше делово право към слабините му. Зъбите му изглеждаха зловещо големи.

Усети как космите на врата му се изправят. След болката и отокът, сега и страхът го сграбчи за гърлото. Мръдна рязко и сезалът, с който бе вързан, се впи още повече в ръцете и краката му.

— А-а, схвана картинката, виждам! – захили се гадно мъжът. – Обаче тая гениална идея – все пак да не забравяме, че е на Баната – си има две слабости! Първо – машината е бая шумна и нема да можем да чуваме добре виковете ти – това определено ще навреди на цялото удоволствие! И второ – всичко ще омажеш с кървища и карантия – дано само не ми повредиш оборудването, че е скъпичко... А за другото – Баната ми е обещал, като те събере в чували и те закопа некаде достатъчно надълбоко, да измие всичко с пароструйката! Пък и като минат десетина кубика дърва оттука, нема да остане нищо от тебе! Аре, Бана!

Баната отиде някъде зад циркуляра, а мъжът се насочи към метален шкаф на стената, близо до вратата, който явно бе електрическо табло. Отвори го и вдигна един от шалтерите.

— Чакай! – опита се да извика Неев, но в тоя момент светлината в помещението запримига и машината отдолу се затресе.

Зъбите на диска се сляха в едно цяло, а синджирите около него се опънаха и задърпаха дъската.

За секунди дискът стигна до дървото. Циркулярът само забръмча по-силно и започна да реже дъската като лист хартия. Бързо навлезе между краката му и стигна до равнището на коленете.

— Спри! Спри! – закрещя Неев, опитвайки се да надвика шума.

Мъжът махна с ръка към Баната и отиде до таблото. Машината спря да вибрира, загуби обороти и бавно започна да замира.

ХХХ. 03 юни 2010 г., Фотиново

— Та какво викаш, ченгенце?! – попита мъжът, когато зъбите на диска замряха, впити в дървото.

— Какво искаш да знаеш – ще ти кажа всичко! – Неев се опитваше да сподави ужаса, който го владееше.

Мъжът приседна на един дънер до таблото.

— Попитах те – какво правиш тук и кой те прати насам?!

— Никой! Никой не ме праща! Разследвам убийството на Дедето – знам, че не сте го убили вие, някой след вас го е застрелял! А после застреля и Тони – тоя, който е пуснал плочката по интернет...

— Кой, бе – Тони “Дебелия” ли! Аре, стига, бе! А как разбра, че мястото на картата е в тоя район, ченгенце?!

— По описанието на картата от Ангел! – Неев полагаше усилия да говори бързо и разбрано. – Този, който я е намерил с плочката – той е познал района на “Въча”, а другото е от рисунката – “лъч-файтон” – Фотиново...

Мъжът и младежите се спогледаха.

— А тоя Ангел къде, викаш, е намерил картата?!

— В една изоставена къща – той е клошар, спи в нея...

— Ега ти фантасмагориите ми разправяш! И кой – и защо – е убил Дедето и Тонката, ченгенце, щом толкова го разследваш тоя случай, разбра ли, а?!

— Не... Но явно е заради плочката! Разбрах, че доста хора биха убили за нея! Вижте, има вероятност убиецът да е по петите ми – ако вие не сте хората, свързани с Попа...

— Попа ли – къв поп бе?! Тоя, дето ще те опява ли?!

— Тони спомена за някакъв поп... Доколкото разбрах, Църквата най-много би имала интерес тази плочка да изчезне! А тя явно е във вас, заедно с картата... Значи онзи, който е застрелял двамата, сега ще дойде тук! И в такъв случай, аз съм най-малкият ви проблем!

Мъжът замълча. После бръкна в джоба на ризата и извади малка метална плочка, която подметна в дланта си.

— Това, викаш, е причината, а?! А не картата?! Гледай ти!...

Повъртя известно време плочката между пръстите си, след което я прибра и се надигна.

— Може и да си най-малкият ми проблем, ама си проблем! Като те слушам – може верно да ми докараш бели на главата! Затова – харесва ти или не – ще трябва да изчезнеш! Бана, довършвай го тоя бързо! А ти идвай с мен – да му разкараме колата... И му вземи ключовете и документите! Сбогом, ченгенце! Аре, Бана!

— А-а, аз ще си довърша системата – що се мъчих толкова да я мисла и пра’а!

—Както искаш! – захили се мъжът –Ама после ти ще си чистиш!..

—Добре, бе!

Мъжът вдигна шалтера на таблото и машината завибрира отново. После отвори вратата и се изгуби в тъмнината отвън, последван от другия младеж.

Циркулярът набра обороти и дъската пак помръдна към диска.

Неев обезумя!

Изпъна се целия нагоре без изобщо да усеща сезала, който се впи дълбоко в плътта му. Дискът се приближаваше неумолимо и бързо достигна до плата на панталона...

В този момент машината изведнъж забави обороти и пак започна да спира.

— Бах му майката – к’во стана, бе! – изпсува разочаровано младежът.

Пусна дръжката на тресчотката и отиде до таблото. Хвана шалтера и го задърпа...

От таблото се посипаха искри! Светлината съвсем намаля, а тялото на младежа се изви и затресе...

Чу се силно бръмчене, из цеха се разнесе дим и мирис на изгоряло месо...

Известно време младежът продължи да се тресе, след което се свлече – сред последни снопове искри – на циментовия под до дънера.

Неев бе успял да освободи ръцете си и трескаво се опитваше да развърже възлите на краката, без да осъзнава, че все още крещи от ужас!

Накрая успя да разхлаби сезала и се хвърли към вратата.

Да се махне – да се махне оттук! От това проклето място! По-бързо!

Изскочи в тъмнината навън и затича без посока сред мрака на планинската нощ и черните силуети на дърветата... Тича доста време надолу по склона, докато накрая се препъна в изпречил се клон или коренище. Тялото му се запремята по нанадолнището, докато съзнанието му отново угасна след болката и преживения стрес...

ХХХI. 04 юни 2010 г., Фотиново

Когато отново се свести, първото нещо, което видя, бе надвесилия се над него Трифон.

— Господ та обича, инспекторе-е!.. Господ та обича – да знайш! – изхлипа старецът и го зацелува по челото и бузите.

Неев усети мокрите му страни.

Опита се да се изправи, а бай Трифон го подкрепи внимателно.

Слънцето се бе издигнало високо в небето, пръскайки лъчи през полюшващите се отгоре им корони на дървета.

Старецът се успокои малко и заразправя.

— Сношка се развали пустио му москвич! Закъсах по пътя – звъним да ти кажем – телефоно ти не работи! Притесних са! Па нощувай на пътя, па търси некой да помогне! Еле, криво-лево, закрепих я машината, ама стигнах чак преди обед тук... Па намерих мойте хора, питам – де може да си?! Добре, че те видели да тръгваш подир джипа на софиянците! Викат ми – тия държат частен гатер е-е – нагоре – мутри са некакви! Съвсем са притесних... Ама като видох, що е било тука, леле-е!

Старецът заклати глава, а в очите му пак избиха сълзи.

— Господ та обича, инспекторе, ей, да знаеш! Видех по пътя джипа на ония, ама кьорав човек нема покрай него! Гледам, влачено нещо оттам... А по следите – намерих двама, навътре в гората... С дупки у челата! Леле, умрех от страх за тебе... А натам, а насам – стигнах и до твоята колата! Наврена е ей тука наблизо, в гората, не мож я намери! А теб пак те нема! Намерих накрая и пустия му гатер – гледам оня, дето го е тръшкал тока – ем опечен, ем и той с дупка у челото... А като видех дъската, дето са те връзвали да те режат – и с тея кръвави въжища! Ужас – настръхнаха ми косите!

Неев погледна китките си – по тях зееха грозни и замърсени рани.

Старецът заклати побелялата си глава.

— Добре, че тоя, дето ги е стрелял, не ти е хванал дирята, къде си тичал дотука! Ни сношка, ни сабале – тръгнал си, бил, тамън кога я съм дошел! Мойте викат – с една сива кола беше... Жив да си, инспекторе! Айде, ела да те водя, да ти превържа ръцете и краката! Имам убави мехлеми – за нула време ще ти мине всичко!...

Старецът избърса с ръкав очите си, скрити под рунтавите черни вежди и задърпа леко Неев да го изправи...

Стигнаха до поляна покрай черния път. От нея се откриваше гледка към по-високите хълмове от другата страна на Фотиново.

Бай Трифон докара москвича си, а после и колата на Неев. Беше поодрана и с хлътнали ламарини от едната страна. Но на фона на “машината” на Трифон бе направо цвете! А и работеше...

Слънцето пак заклони на запад.

Неев седеше на тревата до Трифон и зяпаше превързаните си китки, премятайки в ръце пластмасова бутилка с вода...

Болката в главата му бе поотшумяла, както и отокът. Но сега на тяхно място нахлуха цял куп болезнени мисли.

Бяха проверили труповете и джипа... Медальонът и картата ги нямаше! Нямаше ги и документите на Неев, заедно с портфейла и служебната му карта...

Както и оръжието му...

Неев въздъхна – щеше да си има сериозни проблеми оттук нататък!

— Що въздишаш тъй, бре, инспекторе? Горе главата – нали си жив!

— Жив съм, вярно е! – провлачи Неев. – Ама накъде съм сега? Наникъде! Не стига, че извършвах разследване, дето не ми беше работа да го правя, ами стигнах само до още три трупа за капак! А резултат – никакъв! Ни медальон, ни карта, ни дявол! Нито пък имам следа към убиеца! Камо ли пък идея кой е, откъде е и къде да го търся! И кой го е пратил... Ни служебна карта, ни оръжие! А и...

“А и Ирина утре ще ми се разсърди, като не се появя!”

Неев ядно захвърли бутилката с водата.

Бай Трифон го гледаше и клатеше глава. Мълчеше и мислеше нещо. После се изправи решително.

— Ще ти помогна, инспекторе! Път ще ти дам – ама на бай Иван да не казваш що съм сторил!

— Как ще ми помогнеш?!

— Карай сега след мене, пък ще видиш...

Спуснаха се отново към селото и го прекосиха.

Тръгнаха по черен път, който се катереше по полегат склон покрай обработваеми площи и ливади. Доколкото Неев можа да прецени, се движеха на юг-югоизток.

След известно време бай Трифон отби по странично разклонение. Тук пътят вече не бе така равен, а изровените места се редуваха със стърчащи над пръстта и нападалите листа остри камъни.

Поляните наоколо вече розовееха на светлината на залеза зад тях, а навътре в гората, между дърветата, започна да притъмнява.

Скоро москвичът спря. Неев паркира до него. Бай Трифон излезе през скърцащата врата на колата и отиде отзад. Отвори багажника и взе нещо като бъклица, с изрисувани странни шарки по нея.

— Айде! Идвай с мене, че има път още, а трябва да стигнем до залеза!

— Къде да стигнем, бе, човек?!

— Тръгвай, тръгвай! – махна му Трифон и закрачи нагоре по хълма.

Вървяха известно време по висок склон в посока, обратна на слънцето. Неев се измори бързо – снощните преживявания, а и цигарите почнаха да си казват думата. Но бай Трифон го подканяше да бърза и се сърдеше, като спираше.

— Айде, още малко, бе, инспекторе! Почти стигнахме...

Накрая го хвана го за ръката над лакътя и го задърпа със себе си.

Въпреки че се изкачваха бързо, слънцето докосна гористите върхове отсреща и започна бързо да се скрива зад тях...

Стигнаха в подножието на високи, отвесни скали, оградени с храсталаци. Бай Трифон обиколи малката поляна, оглеждайки я изпитателно.

— Тука е! Това е! Ето, инспекторе! – Неев погледна към него и видя, че му подава бъклицата. – Туй е ключът! Към светилището! Щом слънцето изгасне съвсем и излезе луната – ще го използваш! Тук да стоиш – тука е мястото! Под скалите! Аз ще те чакам по-надоле!

Бай Трифон заслиза припряно по склона към гората, преди Неев да успее да го попита каквото и да е...

Остана сам, чудейки се на думите и постъпката му...

Огледа скалите – все още светлеещи на последните отблясъци на скрилото се слънце. Никъде не видя отвор или нещо подобно. Огледа и бъклицата.

Явно беше пълна, защото тежеше, а отвътре се чуваше бълбукане на течност. Рисунките бяха странни и поизличени, а надписът отстрани не му говореше нищо... Ако въобще беше надпис – по-скоро му приличаше на дялнати в кръг чертички и ченгелчета...

Огледа формата на дъното й, а после скалата.

“Дали пък с нея не се натиска някакъв механизъм, за да се отвори?!”

Но колкото и да напрягаше очи, не видя в камъка форма, подобна на бъклицата. Накрая стана тъмно и вече не се виждаше нищо.

Неев сви рамене и отвори бъклицата. Лъхна го аромат на силно вино, подправено с билки. Главата му леко се замая. Опита го – беше хубаво...

Сети се за думите на Лалов – как виното било начин за единение с бога и път към него...

“Е, ако не стане друго, поне ще се натряскам като хората – след всичко това определено ще ми дойде добре...”

Седна на земята и надигна бъклицата, отпивайки на големи глътки стипчиво-сладкото вино...

ХХХII. 04 юни 2010 г., Фотиново

Сепна се и се огледа. Беше задрямал, замаян от виното. Луната вече бе изгряла – някъде встрани от скалите...

Тогава видя сърната!

Стоеше на поляната, близо до него и го гледаше.

Неев разтърка очи и пак погледна. Не му се привиждаше – това беше сърна, която стоеше на няколко метра от него и го гледаше!

Внимателно се изправи. Мислеше, че ще се стресне и побегне, но не – сърната само наведе леко глава и продължи да го гледа. Чак когато тръгна, олюлявайки се, към нея, животното се обърна и пое бавно покрай скалата. Щом мина няколко крачки, отново спря и обърна глава към него.

“Добре де, хайде да видим къде ще ме заведеш!”

Неев тръгна след сърната, която го поведе по някаква пътека през храстите. Листата и клоните го шибаха по лицето, докато се провираше. Накрая излезе на друга поляна и се огледа – сърната бе изчезнала.

Погледна към скалата и се вцепени.

На осветената от луната каменна стена тъмнееше проход, до който стоеше млада жена, облечена в дълга, бяла рокля.

Жената му махна с ръка, подканяйки го да се приближи.

“Ясно-о, сънувам! Това се казва вино! Ама не е лош сънят – я какво хубаво момиче има в него!”

Жената се усмихна и сложи свенливо ръка пред лицето си.

“Моля те – и аз чувам мислите ти!”

Гласът й прокънтя ясно в съзнанието му.

Неев се вцепени.

“Ела, ела с мен! Той те чака... Не се страхувай!” – продължи да чува гласа й.

“Май този удар по главата не ми се отразява добре! Ама какво пък – нали е само сън...”

Неев навлезе в прохода след жената, която го поведе към дълбините на скалите. Бялата й дреха бледо сияеше в тъмното и му служеше за ориентир. Скоро мракът бе прогонен от бледи отблясъци, играещи по стените. Стигнаха до голяма зала, огряна от огньове, горящи в поставени покрай стените триножници...

Потръпна – обстановката му напомни на една друга пещера, в която се бе озовал преди години...

Само че тук, в средата на залата, имаше езеро, чиито води се чернееха на светлината на пламъците.

Там, където водата бе по-плитка, нещо проблясваше по дъното. Загледа се – то бе обсипано с монети и всякакви други блестящи предмети, прозиращи от тъмнината на дълбините. Около езерото – покрай стената на залата, бяха наредени изсечени камъни, поставени като пейки...

Докато се оглеждаше, някъде отсреща, измежду танцуващите от огньовете сенки, се появи старец с побеляла брада и коса. Бе облечен в нещо като дълга бяла роба, а на главата си носеше корона или шапка, напомняща на тези, носени от египетските фараони.

В ръката си държеше жезъл.

Неев позна формата му – вече го бе виждал! Само че сега металната част бе поставена върху дълга бяла дръжка.

Старецът бавно се приближи до него и го изгледа, потропвайки с жезъла.

“Пазителят на Портала каза, че си достоен човек!”

Гласът му прокънтя в мислите на Неев – така ясно, както този на жената отпреди малко.

“Затова аз ще ти помогна – какво искаш да ме питаш?!”

“Кой си ти?! – помисли си Неев. – Ама че сбъркан сън!”

“Не е важно, кой съм! Дали съм Орфей или един от многото, единили се с него през годините! Не губи време за това, а мисли какво искаш да ме питаш!”

“Ми – не знам... Сега, като съм тук, има толкова много въпроси, които бих те попитал...”

Старецът се усмихна насреща му.

“Имаш толкова много въпроси, а си дошъл тук, търсейки само един отговор!”

Отпусна се на един от дяланите камъни покрай стената и махна с ръка.

“Седни до мен – ще ти дам туй, което дириш!”

Неев се отпусна безмълвно на съседния камък.

“Ти си по следите на човек с черна душа и помисли... Ти трябва да си ловецът, а той – хищникът! Но не е ясно вече кой кого преследва – защото и той теб дири!”

“Да – искам да заловя този човек, наистина!”

“Искаш – но защо го искаш?! За да наложиш правдата и реда в твоя свят ли?! Или за да се изтъкнеш и покажеш в очите на другите – и в своите?! Горделив си и суетен – виждам... Ала сега вече има и друго! И ти ще трябва да решиш – тук и сега – какво да бъде! Защото само твой ще е изборът! Ела насам!”

Старецът протегна ръка към челото му! Неев усети допира и това го стресна. В следващия момент осъзна, че му се мяркат някакви образи – като сенките от огньовете наоколо! Борейки се с удивлението, той несъзнателно затвори очи – образите станаха по-ярки...

И тогава видя пред себе си път, осветен от бледия светлик на още неизгрялото слънце... Той нямаше представа как, но знаеше, че там някъде зад хълмовете пред него е морето... Погледна назад и видя отбивка от пътя, водеща към къщите на близко село – сгушено долу в ниското, сред гористи хълмове... До отбивката имаше табели. Съзнанието му сякаш политна към тях и се приближи дотолкова, че да може да прочете надписите...

“Българи”!

Дъхът му секна!

Образите се залюшкаха напред, към виждащите се по пътя къщи. Видя площад и стара каменна църква, до която имаше дървена кула върху бяла зидана основа... А после – сива кола, спряла отсреща! Облечен в черно мъж слезе от нея и тръгна по улицата, а Неев знаеше, незнайно откъде, че под якето на кръста му има пистолет! Знаеше също, че мъжът обикаля по къщите и разпитва, търсейки някого... После съзнанието му отново се люшна някъде напред, наслагвайки образи един върху друг, които го заведоха до вътрешността на къща. Той не я бе виждал досега, но знаеше, че там – отсреща, е спалнята... Ето я – а в леглото някой спи... Съзнанието му политна напред – към лицето на възглавницата...

Ирина!

Старецът махна рязко ръка от челото му.

Неев дишаше тежко. Страхът отново го сграбчи!

“Ирина!”

“Тя ще умре!”

Старецът погледна Неев в очите.

“Моля те! Моля те – кажи ми как да я спася!” – Неев се опитваше да сподави надигащия се в него ужас.

“Има само един начин да го сториш! Той търси теб и затова е тръгнал към нея – да те причака там! Но ще я убие, защото тя те обича! Ако му дадеш себе си – тя ще живее! Но да живее – ти трябва да се жертваш! Затуй те питам – обичаш ли я толкова?! Готов ли си да сториш туй за нея?!”

“Готов съм! Само ми кажи какво трябва да направя, моля те!”

“Ще идеш там! И ще стоиш на мястото, що видя, когато слънцето изгрява! Ако закъснееш – тя ще умре!”

Неев стана. Старецът също се изправи.

“Чакай! Вземи това!” – и сложи нещо в ръката му.

“Какво е?” – Неев усети малък, студен предмет в дланта си.

Старецът се усмихна отново.

“Този свят винаги се е делял на видимо и невидимо... Някои са виждали луната, а други – звездите, светещи далеч зад нея... Ще разбереш какво е – а сега го прибери в дрехата си и пази!”

Неев сложи предмета в джоба си.

“Хайде – тръгвай! И помни! Трябва да си там преди изгрева на слънцето – или тя ще умре!”

ХХХIII. 05 юни 2010 г., Фотиново

Неев се стресна и изправи. Бъклицата се изтъркаля между краката му в тревата...

Огледа се. Луната се бе издигнала високо в небето – сигурно бе някъде към полунощ... Зад него скалите отразяваха светлината й, а под отсрещните дървета тъмнината сякаш се сгъстяваше, обграждайки със стени от мрак осветената част на поляната...

В мислите му още бушуваха картини от съня. Толкова реални и плашещи го, че все още усещаше гърлото си свито, а сърцето му туптеше силно и учестено...

Изправи се бавно, раздвижвайки схванатите крайници, докато съзнанието му го успокояваше, че вече е буден и че всичко е било само един сън...

Погледна отново към луната и прозиращите около нея бледи звезди...

Неволно си спомни думите на стареца в съня.

“Този свят винаги се е делял на видимо и невидимо... Някои са виждали луната, а други – звездите, светещи далеч зад нея!”

Думите му бяха познати – беше ги чувал и преди...

От кой ли? Дали не бе...

Данов!

Неев замръзна на място.

Тогава – в жилището, тези думи не му бяха направили особено впечатление! Дори ги бе забравил! Откъде накъде се появиха те сега – и то в този странен сън?!

Страхът отново пропълзя в него, прегризвайки последните връзки на съзнанието му с реалността.

И докато се бореше с недоверието, забърка бързо в джоба си...

Косата му настръхна, когато напипа нещо – извади го и го погледна.

Предметът проблесна в дланта му на сребристата лунна светлина... Толкова малък и ефирно лек... Но същевременно плътен, твърд... Истински!

Съществуващ!

Изумлението му отстъпи пред ужаса, който сега се надигна с пълна сила и изпълни душата му!

“Ирина!”

Неев се хвърли надолу по склона сред мрака под дърветата по обратния път...

Отнякъде се чу гласът на бай Трифон, който го викаше...

Стигна до колата си, метна се вътре и я форсира.

Автомобилът се замята –обезумял като мислите му – по коловозите на черния път... Към редките светлини на селото, мъждукащи в подножието на тъмните хълмове...

“Ирина!”

Като насън премина заспалото село и пое по пустия асфалтов път през мрака на планината. Сечеше завоите с бясна скорост, порейки нощта с дългите светлини на фаровете...

Преди да излезе на магистралата спря за момент – колкото да зареди гориво на първата изпречила му се малка бензиностанция.

Докато пълнеше резервоара осъзна, че е без пари и кредитни карти – бяха му взели всичко!

Но нямаше време да мисли и за това – наля достатъчно, за да е сигурен, че ще му стигне, и отново се метна в колата.

Някъде далеч зад него останаха виковете на персонала...

“Ирина!”

Пътят пред него – губещ се в безкрайната пустош на нощта – неусетно избледняваше и пред очите му изникваше образът на Ирина... Сякаш тя бе истинска в този момент, а не болката в ръцете му – стиснали влажния от пот волан, зад който се мержелееха светлините на таблото... Виждаше усмихнатото й лице... В главата му звучеше закачливият й смях... Долавяше парфюма й, сладкия мирис на тялото й... Очите й блестяха срещу му – с онзи блясък, който му казваше всичко, което тя чувства към него... Без нужда от думи! Ето – тя протяга малката си нежна ръка и го гали по бузата... Усети допира й – толкова реален, че се стресна!

Както онзи – от ръката на жреца...

Стисна волана още по-силно.

Образите избледняха и в съзнанието му остана единствено видението от съня – лицето й, губещо се в гънките на възглавницата... В този момент тя спеше – някъде там, далеч пред него... Накъдето се бе устремил той, носейки се шеметно в мрака на нощта...

Накъдето отиваше и един убиец, който щеше да му я отнеме!...

Тръсна глава, съсредоточавайки се в пътя, а кракът му неволно натисна още по-силно педала за газта...

До долу! Докрай!

“Господи! Който и да си ти, където и да си! Ако наистина те има... Без значение как те наричат! Все едно кой е твоето проявление – Орфей, Христос или Мохамед! Само ми помогни! Вземи мен, но пощади нея! Моля те!”

Ръмженето на мотора разкъсваше тишината на нощта, която проникваше през прозорците в колата му и сякаш се напластяваше в купето около него...

Слой след слой...

Нощ, която щеше да е последна за него!

Или за Ирина!

“Трябва да си там преди изгрева на слънцето – или тя ще умре!” – бе казал старецът в съня му...

Ако въобще беше сън!

Но не това бе важно сега...

Важното бе, че нейният живот зависеше от бързината му! Трябваше да стигне там преди изгрева!

Преди възхода на най-древния бог на света! Бог, който носеше светлина и живот, но в този момент за него бе единствено синоним и предвестник на смърт!

Слънцето!

“Моля те – нека бъде МОЯТА смърт!”

“Ирина!”

Магистрала... Път, извиващ се покрай далечни села и градове... Влизащ и излизащ от спящи и пусти селища...

Пак магистрала и някъде далеч напред – пръснати светлини... Като снопове искри, захвърлени в мрака от гигантската ръка на нощта...

Всичко минаваше покрай него като в сън – далечнои нереално... Реално бе само парчето асфалт, осветено от фаровете, което чезнеше бързо под колата му...

И едно ужасяващо го видение – някъде далеч, в края на този път!

Молеше се да не го засекат и спрат колеги... Без документи и служебната си карта – със сигурност това щеше да е краят на всичко!

Когато небето на изток започна леко да светлее, той знаеше, че някъде там – зад хълмовете пред него – е морето...

“Ирина!”

Денят се надигаше застрашително, докато минаваше покрай пъстрия калейдоскоп от светлини на курортни селища и комплекси, блестящи на фона на все още тъмното море...

Накрая подмина Царево и отби по пътя, който се изкачваше към планината... Колата ръмжеше сърдито по острите завои на височините...

Когато стигна отбивката за селото, слънцето неумолимо се издигаше зад него, а отсрещните – по-високи хълмове на планината – розовееха от изгрева!

“Ирина!”

Площадът беше пуст – Неев видя старата църква и кулата пред себе си, познати му от съня...

Спря и излезе от загрялата кола. Огледа се и бавно тръгна напред.

В този момент слънчевите лъчи огряха отсрещните къщи...

“Закъснях ли?!”

Главата му сякаш изгаряше от тази страшна мисъл!...

И тогава видя сивата кола, която закова отсреща на улицата. Облечен в черно мъж слезе от нея и неумолимо тръгна към него.

Неев спря на място.

Бавно вдигна ръцете си към тила.

Мъжът приближаваше.

Видя как по лицето му заигра мрачна усмивка, когато извади пистолета си и го насочи към него – пресичайки през улицата...

Затвори очи.

Очаквайки изстрела и болката...

Но изстрел нямаше!

Вместо това изскърцаха спирачки! А после се чу трясък...

Неев бавно отвори очите си.

Бял микробус бе спрял напряко на платното... През напуканото стъкло се виждаше шофьорът, който се държеше за главата...

А някъде отдолу – между колелата – нещо се чернееше...

Започнаха да прииждат уплашени хора. Шофьорът излезе от буса и се завайка.

— Какво стана, бе, човек?!

— Ох, не знам, бе, хора! Блесна ми слънцето в очите! А този изведнъж е изскочил пред колата – хич не го видях! Олеле, майко, какво направих!

Неев продължаваше да стои без да помръдне. Малкият площад все повече се оживяваше... Това, което ставаше около него, му се струваше далечно и нереално... Като някакъв друг сън...

И тогава – между тълпата – се появи Ирина.

Притича до него и се хвърли на врата му.

— Ти дойде! – прошепна радостно тя и го целуна, а после уплашено се загледа в превързаните му китки...

След това осъзна, че нещо тук се е случило. Огледа се стреснато.

— Какво е станало? Човек ли са ударили?! Ужас! Познаваш ли го?

— Не – отвърна Неев с пресъхнало гърло. – За пръв път го виждам...

А после нежно я прегърна...

И в този момент осъзна, че й казва истината.

ХХХIV. 22 юни 2010 г., София

Беше малко преди обяд, когато Неев влезе в познатата му канцелария в Семинарията.

Отец Никодим седеше на бюрото си под същата голяма икона на стената. Като го видя се изправи и благо се усмихна.

— О-о, господин инспектор! Радвам се да ви видя отново! Тъкмо щях да ви търся – за имената, които искахте... Заповядайте, седнете!

Неев седна на стола срещу свещеника.

— Аз също се радвам да ви видя, отче!

— С какво мога да ви бъда полезен? Как върви разследването ви?

— Разследването върви добре, мисля... Щом съм отново при вас...

— Не ви разбрах – усмивката на отец Никодим позагуби от топлината си.

Неев извади цигарите си и запали една, като дръпна от дима с удоволствие.

— Тук не се пуши! – строго отсече свещеникът.

— Знаете ли, отче – заговори Неев, сякаш не го бе чул, – нещата, които ми разказахте тогава, наистина ме впечатлиха. Не знам дали те са истина или просто искахте да се покажете в добра светлина пред мен... Всъщност успяхте да ме заблудите. Накарахте ме да мисля, че сте прогресивен и откровен човек – на фона на останалите свещеници тук! И че трябва да търся някой друг поп около Дедето. Някой по-консервативен във вярата си и съблюдаващ по-строго каноните...

— Аз съм откровен човек, господин инспектор, не съм ви заблуждавал! Може да бъдете сигурен в това!

— После пък си зададох въпроса – а защо този божи служител би ме насочил към мястото на светилищто? И защо изобщо говори предимно за него и неговото местонахождение?! А не за медальона и това, което той представлява всъщност? Поради което би трябвало да е по-важен – за един свещеник!

Неев пак дръпна от цигарата си, оставяйки пепелта да падне на пода.

— Но отговорът дойде от само себе си... Когато видях сивата кола на убиеца зад мен! Макар и за кратко, защото той прозорливо изостана, след като вече бе разбрал накъде отивам... Колко удобно наистина – от една страна щях да съм по следите на тези, които бяха взели медальона и търсеха светилището. Все щях да помогна с нещо за откриването им, нали? От друга – щях да съм далеч от София – някъде насред планината, където лесно бих могъл да изчезна без следа... Което за малко и да се случи!

— Не ви разбирам, господин инспектор! – в хладния тон на отец Никодим сега нямаше и помен от благост. – Какво точно искате да кажете?!

— Но това, което окончателно ме убеди, че вие сте човекът, направляващ убиеца, бе фактът, че той – след като ме изпусна във Фотиново – се появи да ме чака в село Българи! При моята приятелка, за която – наистина доста лековерно от моя страна – тогава ви споделих! А как научих, че той отива при нея – е, това и аз самият още не мога да осъзная и повярвам – но го научих!

Неев отново тръсна цигарата на пода.

— После се запитах – а защо убиецът не е тръгнал веднага към Българи? Щеше да пристигне още вечерта и спокойно да ме причаква! А се случи така, че аз пристигнах буквално минути преди него в селото! Но когато у него не намериха медальона и картата, осъзнах, че той първо се е върнал тук – в София. За да ги предаде на този, който го е изпратил след тях! Защото това е била най-важната му цел! Приоритетът му! Останалото е било второстепенно – просто едно разчистване...

— Говорите безсмислици, които не виждам как ще докажете! – отец Никодим се облегна на стола си.

Усмивката отдавна бе изчезнала от лицето му, отстъпвайки място на мрачно изражение, които не вещаеше нищо добро за Неев.

— Но всички тези събития ми дадоха повод да поровя по-сериозно около вас, отче! И тогава научих доста интересни неща! Оказа се, че не само братът на Дедето, но и самият вие някога сте бил в “разколния” синод! Но впоследствие сте получил опрощение и дори сте бил ръкоположен в по-висок сан – явно за някого тук сте доста ценен... Допълнително научих, че освен с близко приятелство, двамата с Дедето сте били свързани и с доста сериозни бизнес-отношения! Защото излиза, че вие сте бил посредникът и връзката на разколниците с антиквари, чрез които те са успели да изнесат и продадат в чужбина огромно количество старинни икони и църковен инвентар, изнесени от храмовете, които са били тогава в тяхно владение...

— Това е клевета! – изсъска свещеникът. – И ако го кажете официално и на друго място, ще ви съдя!

— Моля, нямам против! – повдигна рамене Неев. – Естествено, след като вече знаехме, че вие сте “Попа”, в хода на разследването не беше трудно да установим колата ви, записана от камера по пътя към адреса на Дедето! Малко преди той да бъде нападнат и убит! Може би като близък приятел, на когото явно сте държал, сте отишъл при него, за да опитате да го склоните да ви даде медальона и картата...

— Това с колата ми не доказва нищо!

— О, да, разбира се... Както не доказва почти нищо и телефонът ви, който фигурира в разпечатките на провежданите разговори от Антон Дерменджиев – малко преди и той да бъде убит! И може би дори и срещу вас да се възбуди някакво наказателно преследване, вие пак ще излезете чист от ситуацията! Защото медальонът и картата вероятно няма да бъдат намерени...

— Ако въобще можете да докажете, че този медальон някога е съществувал! – захили се отец Никодим. – Щото за него, доколкото се сещам, май говори само някакъв си клошар!

— О-о, има и други доказателства, че е съществувал, отче, не е само думата на Ангел! За него говори и Антон Дерменджиев – в едно записано обаждане до мен на телефон 166! В което бе така добър да ме уведоми, че ще скрие телефона си и че в него има снимка на медальона! Благодарение на което успяхме да го намерим у тях – след убийството му!

Лицето на свещеника замръзна. В очите му проблесна гняв.

— Но може би за съда ще бъде по-убедително, когато предоставя на вниманието им истински медальон – този, с който разполагам в момента! И за който вече знам, че е автентичен и еднакъв с този, заради който бяха убити петима души!

Отец Никодим безмълвно отвори чекмеджето на бюрото си и бръкна в него. После вдигна ръка към Неев, насочвайки към него пистолет.

— Това е Люгер! – каза бавно той. – Беше гордостта на баща ми! Уникален е, защото цевта му е доста по-дълга от тази на обичайно правените някога модели за офицерите от Райха! Проблемът при него е, господин инспектор, че куршумът ще премине през вас като през масло и може би ще пробие и стената отсреща!

Неев изведнъж въздъхна и се усмихна широко, като се облегна доволно на стола си.

Свещеникът бе учуден от реакцията му:

— Пистолетът е хубав, да, но не виждам повод да му се радвате чак толкова в този момент!

— Всъщност, радвам му се, отче, и то съвсем искрено! Защото ако до момента имах срещу вас само догадки и правех плахи опити чрез запис да ви приобщя като поръчител на убийство, то сега вече спокойно ще може да повдигнат срещу вас обвинения за незаконно притежание на оръжие и заплаха за убийство!

В този момент вратата зад Неев се отвори с трясък и вътре нахлуха облечените в черно служители от групата за задържане.

— Полиция, хвърли оръжието! Горе ръцете!

Отец Никодим изпусна стреснат пистолета върху бюрото и се надигна.

После – докато му поставяха белезниците – погледът му се втренчи в Неев.

— Истина ли е! Има ли и друг! – изграчи той, приведен към бюрото от полицаите.

Неев бавно бръкна в джоба си и вдигна ръка пред очите на отец Никодим.

Медальонът проблесна между пръстите му.

Отново усети студенината на метала и твърдата му реалност... Както в онази нощ – когато го видя за първи път... След като му бе даден от жреца в пещерата... В “съня” му...

Очите на свещеника се разшириха. После лицето му се изкриви в необуздан гняв.

— А-а-а! Това не трябва да е в теб! А-а-а! – закрещя и се заизвива като обезумял, докато го извеждаха от канцеларията – А-а-а! Проклет да си! И ти, и туй, що държиш! А-а-а...

Виковете му заглъхнаха някъде надолу по коридора.

Неев стана и тръгна към вратата. На излизане се обърна и погледна към иконата на стената.

Орфей или Иисус – го гледаше от нея и му се усмихваше.