I. 9 август 1944 г., Странджа планина
Изминалата нощ беше хладна, макар есента да бе още далеч от тези южни и диви планини.
Затова Ханс се зарадва на първите слънчеви лъчи, които прескочиха гористите била на хълмовете и проникнаха в палатката му. Отметна платнището от входа и с удоволствие примижа насреща им. Знаеше, че само след броени часове ще се крие от тях сред маранята и сипещата се от небето огнена жар, търсейки прохлада под сенките на редките дървета и гъсталака около поляната.
Бавно пое между палатките на лагера по пътеката, отъпкана в изгорялата от зноя на лятото трева.
Наоколо му цареше обичайното оживление. Близкостоящите войници вдигнаха ръка за поздрав и извикаха в хор “Хайл Хитлер!” Ханс им отвърна вяло и продължи надолу, като закопчаваше униформата си.
От съображения за сигурност, а и за да не привличат излишно вниманието на местните, той и отрядът му носеха униформи на “Вермахта”, а не на “СС”-формирование, каквото всъщност представляваха. “Мъртвешките глави” не предизвикваха добри чувства сред населението... И неминуемо се следяха с особено внимание от страна на Съпротивата...
Слава Богу, в тези планини нямаше такова отявлено партизанско движение, с което се сблъскваха другите подразделения в България.
Все пак - на фона на тревожните новини за настъпващата в Европа Червена армия, което се отразяваше и на настроенията в близкия малък град - сигурността на лагера бе от първостепенна важност. Затова бе удвоил и постовете, които в този момент се сменяха. Войниците от нощния караул се прозяваха и бавно отиваха към палатките да поспят.
Охраняваната зона не бе малка - тя включваше лагера и подстъпите към него, както и района на разкопките и каменните руини, намиращи се в близост до тях - на отсрещната страна на поляната.
Стигна до навеса с радиостанцията. Помощникът му - щурмфюрер Фалке и младото момче, което седеше на апарата, се изпънаха за поздрав. Направи им жест за “свободно”.
- Какви са новините, Хайнрих?
- Не са добри, хер Щурмбанфюрер! Почти са влезли в Източна Прусия, а настъпват и към Полша и Румъния... Ако продължават така, може би много скоро наистина ще бъдат тук, както се говори в града...
- Хм!
Ханс се замисли. Дълбока черта разполови челото му, изкривена от дългия бял белег, минаващ под косата.
- Има ли съобщения за нас?
- Никакви, хер Щурмбанфюрер!
Замълчаха. Ханс бръкна в джоба и извади табакерата си. Българските цигари бяха хубави - той ги предпочиташе пред останалите. Предложи на Фалке, който взе една. Войничето смутено благодари, но отказа.
Запалиха.
Ханс пое дима дълбоко в дробовете си и го остави да излезе бавно и постепенно през ноздрите, отдавайки се с наслада на лекото замайване...
Мислите му обаче никак не бяха добри.
Дръпна още два пъти, след което решително се обърна към войника.
- Пиши - зашифровано съобщение за Берлин! “До хер Хайнрих Химлер от СС-щурмбанфюрер Ханс Вернер... Предвид тревожните вести, които достигат до нас за развитието на Източния фронт, както и активизирането на местната съпротива, ви молим за инструкции! По мое мнение е нецелесъобразно да се продължава с разкопките! А за да не бъдат те намерени при евентуално настъпление на руснаците към България, би било добре разкритите входове към подземията да бъдат зазидани и замаскирани. Също така молим за инструкции относно безопасното транспортиране на откритите до момента артефакти - особено за този, за чието откриване вече ви информирахме своевременно... За момента вземаме всички възможни охранителни мерки, които обаче считам за крайно недостатъчни...”
Когато пръстите на войника спряха да натискат бутоните на апарата, под навеса отново настъпи тишина.
- А сега? - попита плахо Фалке.
- Сега... ще чакаме! - Ханс потупа радиста по рамото и излезе навън.
Мина покрай палатката и голямото платнище над лазарета.
Отвън, на походните легла, лежаха неподвижно няколко войници. Около тях сновеше фелдшерът.
Ханс огледа войниците загрижено.
Това бяха хората, влезли първи в камерата на гробницата. Така и не стана ясно какво ги бе поразило. Но определено не изглеждаха добре...
Погледна въпросително фелдшера - той мрачно поклати глава.
Ханс се намръщи още повече. Отправи се към каменните руини, където група войници - голи до кръста и с инструменти на раменете - слизаха към мрака на изкопа в подземието. Настроението им не бе никак на ниво - пътеката за гробницата минаваше точно покрай лазарета, а погледите, които отправяха скришом към леглата под навеса, говореха достатъчно красноречиво...
“Трябва да наредя да го преместят! Ако въобще се наложи да оставаме още на това проклето място...”
Отговорът дойде привечер:
“Химлер до Вернер. Фюрерът подготвя съкрушителен контраудар за спиране настъплението на Червената армия. Въпреки това до осъществяването му е по-добре да не тръгвате към Берлин. Притесненията ви относно сигурността на експедицията са основателни, още повече, че новото правителство на България има неясни за момента възгледи. Добре ще е, поне засега, артефактите да бъдат скрити на сигурно място в страната. В тази връзка потърсете контакт с нашия брат хер Филов. Той ще ви окаже нужното съдействие. Покрийте всички следи от разкопките и затворете гробницата. Докладвайте от София за по-нататъшни инструкции...”
Ханс посрещна съобщението с облекчение. Нареди незабавно да се отпочнат действия по затваряне на обекта. В лагера закипя трескава дейност, която продължи и след залез слънце...
Когато се върна в палатката си, Ханс запали фенера. Огледа се и отиде към ъгъла, където внимателно отвори стоящия на земята голям дървен сандък.
За пореден път заоглежда предметите вътре, взирайки се във всеки от тях с нямо възхищение...
Зад него някой тихо се прокашля. Той се сепна и се обърна. Щурмфюрер Фалке стоеше в мрака пред платнището на входа.
- Влез, Хайнрих! Ела...
Щурмфюрерът пристъпи напред, към светлината на пламъка, и се загледа в предметите в ръцете му.
- Невероятни са, нали, Хайнрих! Каква богата земя е тази! Колко неща крие в себе си...
Ханс замълча.
- А ако планът на Фюрера не успее?! Ако руснаците наистина стигнат до тук?! Какво ще правим тогава, Ханс?! - тихо попита събеседникът му.
Когато бяха сами, Фалке си позволяваше фамилиарност с дългогодишния си командир и приятел.
Ханс отново смръщи челото си. Рязко остави предметите в сандъка и го затвори. Изправи се и въздъхна.
- Със сигурност няма да се върна в Берлин, Хайнрих! - поде той след кратко мълчание.
Фалке го изгледа въпросително.
- Ще остана верен на Фюрера! Но не смятам да се самоубивам - сам или излагайки гърдите си пред дулата на руснаците или американците... Ако нещата се влошат, може би ще тръгна към Италия...
- Защо?
- Мой приятел ми загатна, че има възможност да се отиде оттам към Южна Америка... Примерно в Аржентина! Говори се, че семейство Перон са благоразположени... И защо не - все пак са от братството...
- А ако стане?! Ако Химлер и учените му са прави? Ако успеят да отворят прохода и можем да преминем отвъд - защо да бягаме тогава?
Ханс се загледа замислен напред. После въздъхна:
- Може и да имаме ключа... но Портала... кой знае дали ще има време да бъде достигнат при това настъпление на руснаците! Хм... Нека видим какво ще каже Регента... Може би не всичко е загубено - все още... Дано!
II. 10 август 2009 г., София
Телефонът звънеше.
Силно и настойчиво - някъде в сумрака на стаята, сред купчините от разхвърляни вещи, които изпълваха жилището...
Мъжът в леглото не помръдваше. Тялото му бе проснато сред купа от разхвърляни завивки.
Въздухът в помещението беше застоял и пропит с тежки и остри миризми. Тъмни, засъхнали петна обрамчваха леглото му и образуваха пътека, която пресичаше коридора до вратата на банята в края му...
Мухите, които бръмчаха в жилището, харесваха тези петна. Облитаха ги и се спускаха над тях, замираха за миг, след което се стрелкаха нагоре в сумрака - сами или по двойки - и политаха стремглаво към онази част на прозорците, която не бе съвсем закрита от плътните тежки завеси...
Телефонът продължаваше да звъни...
Най-накрая тялото в леглото се размърда.
Звънът раздираше тишината в жилището - припрян и натрапчив!
Дълбока въздишка и тихо стенание се прибавиха към бръмченето на мухите и звъна на телефона...
Мъжът се опита да седне. Тялото му се разлюля непослушно от кръста нагоре и той опипом потърси с ръце опора, към която да се задържи и да спре въртенето на света около себе си...
Досадният звън продължаваше безмилостно!
Мъжът залитна в посоката на звука и след дълго ровене го напипа сред купчините по пода.
- Ало...
Гласът отсреща бе почти истеричен.
- Иване! Иване, бе! Защо не се обаждаш?! Какво ти е, бе, човек?!
Мъжът изсумтя неопределено в слушалката.
- Защо не си на работа, бе, Иване? Какво става?!
- Що да съм на работа, бе? Днес нали е събота...
- Каква събота, бе, човек? Днес сме понеделник! Знаеш ли откога звъним и те търсим! Заседанието вече започна!...
- Ох - изпъшка човекът.
Слушалката се изплъзна от ръката му и изтропа някъде по пода. Хвана се с две ръце за главата, като че ли се опитваше да я намести. После се изправи несигурно и със залитане тръгна през коридора към банята, опирайки се с две ръце по стените. Краката му не го слушаха - гънеха се на всяка стъпка и я правеха тягостно бавна и мъчителна във времето и пространството.
- Иване... Иване, бе!
Слушалката продължаваше да зове някъде сред избутаните по пода предмети.
Мухите се разбръмчаха недоволно, прогонени от петната по пода.
Телефонът на бюрото иззвъня.
Неев го напипа с ръка между документите и го вдигна.
- Слушам!
Беше началникът.
- Има случай в “Младост”! Мини през дежурния и вземи данните... Виж какво е положението там и ми докладвай!
Неев затвори телефона и стана.
Не обичаше понеделниците. А и кой ли ги обича?... А този се очертаваше да бъде дълъг - като пътя, който му предстоеше до другия край на града...
Миризмата го посрещна още в асансьора, докато спираше на етажа.
Пред отворената врата на жилището стояха колеги от районното. Той се познаваше с някои от тях - кимнаха си за поздрав.
Шефът на групата - Григоров, бе стар оперативен работник. Неведнъж се бяха засичали по различни случаи. Беше нисък и тромав, с телосложение и лице на добродушен булдог. Очите му блестяха закачливо насреща. Сграбчи ръката на Неев с дланите си - големи и мощни, като лопати - и го помъкна към тъмния отвор на апартамента.
- Ела, братче, ела да видиш какво става тука!
С всяка стъпка към жилището, миризмата се усилваше... Вътре в него тя стана тежка и трудно поносима.
Неев сбърчи нос.
Отвътре проблясваше “светкавицата” на фотоапарат - експертът снимаше прилежно обстановката в помещението. Огледът още не бе започнал, затова никой не бързаше да махне плътните завеси, покриващи прозорците. Доколкото успя да види от коридора, навътре в хола цареше безпорядък - стаята бе толкова разхвърляна и натрупана с вещи, че онзи се чудеше къде да стъпи.
Скоро очите на Неев свикнаха достатъчно със сумрака, за да може да различи петната по мраморния под - тъмни, едри и засъхнали. Имаше и капки кръв. Но колкото и да гадаеше, не можеше да разбере от какво са тези петна.
- Какво е това? - попита той Григоров.
- Хи-хи... На каса пиячка се хващам, че няма да познаеш! - очите му направо блестяха в тъмното, а увисналите бузи се обтегнаха настрани в нещо, което трябваше да означава усмивка.
- Предавам се! - Неев се усмихна насреща му.
- Лайна, бе, братче! Лайна! - изгрухтя Григоров и се затресе от смях.
- Занасяш ме нещо... - Неев се наведе навътре в коридора.
Доколкото можа да види, пътеката от петна продължаваше от коридора по пода на банята и свършваше някъде до тоалетната чиния.
- Хи-хи... Ама изобщо не те занасям! А знаеш ли какво означава това, а?
- Осветли ме, де...
- Означава, че който и да е нападнал нашия човек - скромния обитател на туй миризливо жилище, между другото му е пръснал и халката отзад! Хи-хи-хи...
- Сериозно ли говориш?!
- Съвсем сериозно, бе, братче! Чакай да свърши Симо със снимките и ще видиш! Вътре е пълно с порно касети. Ама без жени... Човекът си е педал отвсякъде! Хомо, гей - както щеш го наречи...
- А къде е той сега? - Неев се опита да остане сериозен.
- “Бърза помощ” го взеха, закараха го към “Пирогов”! Може да си е изнасилен, хи-хи, ама си е и бийнат порядъчно... Лошото е, че нищо не помни! Изобщо няма представа какво му се е случило. И му се губят два дни, още си живее в събота нашия...
- А знае ли се за какво е бил нападнат?
- Па обир ще да е сигурно - гледам, вътре жици и кабели стърчат, нема видео и ДВД значи, май и компютър е имало... Тепърва ще се установява.
- А как е проникнато в жилището? - Неев заоглежда външната врата.
- Хи-хи... Който и да е бил, братче, не е влязъл с взлом, нашият човек сам си го е пуснал вътре... И после още по-навътре, хи-хи... Ама накрая е останал сам, прелъстен и заключен! Ключовете му ги няма...
- А кой ви отвори?
- Дъщеря му! Леле, да я видиш само - кукличка...
- Е, какъв гей, тогава, щом има дъщеря?!
- Абе-е, некога може и да е бил в правата вяра, ама сега, че си е преплувал на другия бряг и е обърнал резбата, нема спор за това! Ма ти сам ще видиш...
- А дъщерята къде е?
- Разпитват я в районното, че тука нямаше къде. Айде, ние тръгваме по етажите - да разпитваме комшиите. После пак ще се видим.
Григоров кимна на колегите си и тръгна към вратата за стълбището. В този момент асансьорът дойде на етажа и от него слязоха дежурният дознател, униформени полицаи и вторият експерт. Позвъниха по вратите на етажа и оттам се показаха съседите, които щяха да присъстват на огледа...
III. 10 август 2009 г., София
Огледът се проточи дълго, но най-накрая бе приключил.
Сега Неев можеше спокойно да влезе и да разгледа жилището.
Дежурната група беше потеглила към друго произшествие, а домоуправителят и присъствалите съседи си бяха отишли. Отвън, на етажа, останаха само униформени полицаи, които чакаха дъщерята да се върне, за да заключи жилището. Дознателят бе преценил, че няма нужда от други действия тук, за да се налага да го запечатва.
Доколкото бе научил Неев до момента, нападнатият живеел сам. Иван Красимиров Петров. На 52 години. Вдовец. Бил в борда на директорите на престижна фирма. С добри финансови възможности...
И никакъв спомен за случилото му се - и въобще за времето от петък вечерта до момента!
Сега завесите бяха дръпнати и светлината на слънцето щедро заливаше вътрешността на помещенията. През отворената балконска врата нахлуваше свеж въздух.
Григоров беше прав. Вътре бе пълно с гей-порно касети и дискове. Имаше и списания - с мускулести и голи мъже на корицата...
Наоколо се търкаляха, разхвърляни, солиден брой албуми със снимки. Неев ги прегледа набързо.
Господин Петров бе обиколил цяла Европа - трудно можеше да се досетиш за забележителност, пред която да не се бе снимал. Също така явно харесваше планината и младите мъже, в чиято компания гледаше доволно от снимките. Както и шумните купони...
Неев потръпна и подхвърли албумите обратно на пода.
Огледа се.
А и обстановката си беше откровено “розова”...
Всекидневната беше и спалня - с голямо легло, което бе разхвърляно и осеяно с петна от изпражнения, засъхнала слуз и кръв. Стаята бе зверски преровена. Всичко, което трябва да е било в шкафове или на етажерки по секциите, сега беше съборено и пръснато по пода. Личеше си, че е взета техника - по телевизионния шкаф срещу леглото ясно личаха чисти оформени участъци в прахта - там, където вероятно бяха стояли взетите уреди.
Големият плосък телевизор обаче си стоеше на мястото.
“Явно е бил твърде голям за изнасяне - или за него просто не е останало време...”
Неев огледа другото помещение. То беше нещо средно между кабинет и кухненски бокс. Изтръгнатите кабели и самотно стоящият принтер до малкото бюро в ъгъла показваха, че на него доскоро е имало настолен компютър или лаптоп - по-вероятно първото... Наоколо и отгоре на бюрото имаше пръснати книги и пособия. Мивката в бокса бе пълна с мръсни чинии. На пода се търкаляха бутилки от марков алкохол.
На масата във всекидневната бяха намерили чаши и прибори, които иззеха при огледа.
На пръв поглед всичко изглеждаше като обикновен грабеж. След сериозен купон, секс и повечко насилие...
Домакинът е бил бит - вероятно от хора, които е познавал и е поканил на гости. Онези са го пребили, претършували са жилището за ценни вещи и са взели всичко, което им е харесало. След това са го оставили в леглото и са го заключили, отивайки си с отнетото.
Възможно бе и да е празнувал с някого, който впоследствие да си е тръгнал, а след него да са дошли други, които да са нападнали домакина... Които и да са били, обаче, то те са пуснати от него доброволно в жилището. В антрето нямаше следи от борба или побой. Той бе станал тук, до леглото - във всекидневната, където бяха концентрирани петната от кръв и се валяха изпочупени предмети.
А може и поканеният гост да е бил в комбина с нападателите и да ги е пуснал вътре, използвайки ангажираност или нетрезвото състояние на домакина...
Версиите бяха най-различни...
Дотук - типично местопрестъпление - с примеси от страст и дъх на бързи пари...
Типичното обаче свърши до лавиците на кабинета!
По тях също бе ровено, но не колкото във всекидневната. И тук имаше разпилени вещи. Само че рафтовете, където вероятно е имало книги, бяха наполовина празни.
Неев огледа внимателно помещението - да, имаше разпилени книги по пода, но те определено не съответстваха на количеството, което липсваше от лавиците - съдейки по чистите участъци в прахта...
Това вече не се “връзваше”!
Нормално е престъпник да влезе в жилището, за да вземе скъпо струваща и бързо продаваща се техника. Нормално бе и да прерови стаите - обикновено се търсеха скрити пари, злато или други ценни вещи - по гардероби и секции...
Донякъде бе нормално и да са оставили големия плазмен телевизор, ако нападателите са били малко - един или двама - да не са могли да изнесат всичко! Или да са бързали...
Но едва ли имаше престъпник, който би влязъл в нечия къща, за да краде литература оттам!
Загледа се в книгите по пода.
“Гледай ти!”
Една от тях привлече вниманието му - “Моята борба” от Адолф Хитлер.
Огледа другите: “Тайните на Третия Райх”, “История на Гестапо”... Имаше и книги на английски и немски, но кориците им определено говореха за съдържанието. Някои бяха посветени на масонството, други - на експедиции в Тибет... какво ли не! От български автор видя само книги за и от Богдан Филов - но това име не му говореше нищо...
Изправи се и погледът му се спря на отсрещната стена зад вратата. Там имаше окачена снимка. По-скоро портрет - но той явно не беше на собственика!
Адолф Хитлер гордо позираше от рамката, леко обърнат настрани - дотолкова, че да се вижда добре червената лента със свастика на ръкава му...
“Това май идва повечко... Че бил гей - хубаво, хора всякакви... Ама пък и нацист!?”
Върна се към бюрото и подхвана разпилените листове...
- Извинете! Казаха ми, че огледът бил приключил вече...
IV. 10 август 2009 г., София
Гласът беше нежен, почти кадифен, но му подейства като удар с мокра кърпа в слабините.
Неев се обърна бързо.
Две светлосини, блестящи очи, се взираха в него от всекидневната.
Нямаше спор - дъщерята бе наистина красива!
Стройната 25-30-годишна жена стоеше на вратата на помещението и го оглеждаше. Беше облечена със строга сива пола, в комплект със сако върху бяла риза. Полата подчертаваше изящните форми на ханша и бедрата й. Дългите крака завършваха в семпли обувки с висок ток. Сините очи контрастираха ярко с черната чуплива коса.
Неев положи доста усилия, за да спре да я зяпа.
- Съжалявам... Просто оглеждах обстановката... Вие сте дъщеря му, предполагам?
- Правилно предполагате - усмихна се тя насреща му.
Неев я загледа изпитателно - определено не изглеждаше особено разстроена от случилото се с баща й.
- Казвам се Неев, инспектор от “Криминална полиция”, госпожице... Или госпожо?
- Госпожица! Диана Петрова, приятно ми е, господин инспекторе!
- Съжалявам за случилото се с баща ви!
- Благодаря... Честно казано, не бяхме особено близки! Както сигурно сте забелязали вече, баща ми има някои увлечения, които аз определено не одобрявам... От доста дълго време не поддържаме близки отношения. - Младата жена отметна косата си назад. - В последните години бащинството му се изразяваше единствено с превеждане на пари по сметката ми...
- Е, и това е нещо! - Неев наблюдаваше движенията на ръцете й. Опита се да бъде по-делови. - Кажете ми, моля, посещавали ли сте дома му наскоро?
- Не! Днес за пръв път влизам тук от около година. Не обичам да идвам... А и той се дразнеше от това. Цяло чудо е, че успях да намеря резервен комплект ключове за жилището му вкъщи...
- А някой друг близък идвал ли е тук?
Диана се усмихна кисело.
- Зависи какво разбирате под думата “близки”! Ако имате предвид роднини, отговорът е не! А иначе баща ми има доста “близки” приятели...
Неев кимна към лавиците до бюрото.
- А помните ли какво е имало по тези рафтове? Струва ми се, че от тях липсват доста неща?!
Жената се приближи към него и огледа библиотеката.
- Не съм обръщала особено внимание, но, доколкото помня, тук имаше тетрадки... той обичаше да си води записки. Да, прав сте, не ги виждам в стаята. А имаше доста от тях по лавиците...
- А какво имаше в тези записки?
Диана кимна към портрета на стената.
- Както сте забелязали, предполагам, баща ми се е увлякъл доста по фашизма и Хитлер... Постоянно рови по разни архиви и библиотеки за неща, свързани с германците по онова време и връзките им с България. Което не може да купи, го преписва или копира.
- Може баща ви да е предоставил тези записки на някой друг?!
- Абсурд! Не пускаше хора тук, дори на мен се сърдеше, ако пипам нещо или взема някоя книга... В редките случаи, когато съм го посещавала... Но пък може да ги е преместил някъде...
Диана се завъртя и огледа куповете разхвърляни вещи.
Неев усети парфюма й. Присъствието й му пречеше да се съсредоточи по случая.
- Предполагам, че сега не е удобно да говорим, госпожице Петрова, може би имате ангажимент и ме чакате да изляза, за да заключите жилището?!
- Всъщност, имам време за по едно кафе, ако искате?! Само не тук, наистина вони ужасно - Диана го стрелна със сините си очи.
Неев се усмихна.
- С удоволствие, но имам още работа. Всъщност, имах предвид, че ще трябва да ми отделите време за една по-подробна беседа, след като се запозная с това, което сте казали на разпита по случая.
- О-о!... Да, разбира се, няма проблем. Само че аз вече казах на колегата ви, че не зная с кого е имал среща баща ми в петък вечерта и в събота! Нямам никаква представа с какви хора се е срещал напоследък и за какво. Е, за последното се досещам...
Неев се насочи към изхода.
- Да се надяваме, че баща ви ще се пооправи и ще си спомни какво е станало...
Диана тръгна след него, но се спря.
- Знаете ли, сега се сещам... Както ви казах, баща ми има навика да записва акуратно всичко! Знам, че си записва срещите и ангажиментите си, трябва да има тефтер, ако не тук, то в офиса му!
Неев също спря. Двамата се върнаха до бюрото в кабинета.
Не намериха тефтер.
Неев взе лист и си записа адреса на фирмата.
Уговориха се с Диана тя да отдели време и да се върне тук, за да огледа жилището по-внимателно, като му се обади, ако намери нещо интересно или установи други липси. Ако дотогава той не я е потърсил за беседата...
Тя обеща да отдели време за това още утре.
Неев тръгна към асансьора с облекчение.
Миризмата остана някъде далеч зад него...
След прекараното време в това жилище се чувстваше ужасно мръсен!
А уважението му към човешкия род бе намаляло драстично...
V. 10 август 2009 г., София
Долу на входа се засече с Григоров и другите колеги.
- Нещо интересно?
Григоров изсумтя недоволно.
- Нищо, братче! Познавали го бегло, знаели, че е некакъв баровец, ама само толкова... Комшийката отдолу му е набрала - че бил вдигал голяма врява с тия купони... Само че точно през този уикенд не си е била в къщи - ходила на гости у някаква съученичка! Браво на бабето - още има живи съученици... - Бузите му се обтегнаха пак като за усмивка. - Иначе при него идвали редовно непознати хора, познай какви - само мъже, разбира се! Идвали и си отивали, като на конвейер... Голем палавник! А дъщеря му не били виждали отдавна... - Григоров сръга Неев не особено деликатно в ребрата. - Видя ли я, а?! Кукличка! Шт, тихо, ето я, идва!
Диана Петрова слезе във фоайето на входа от асансьора. Кимна им с глава, докато минаваше покрай тях.
Отсреща изписка аларма.
Девойката се качи в черно “БМВ” - трета серия. Колата изръмжа тихо и плавно се понесе между другите автомобили на паркинга към улицата.
Мъжете останаха да гледат безмълвно след нея.
От входа излязоха и униформените полицаи. Неев се обърна към Григоров.
- Пращал ли си някого във фирмата на пострадалия?
- Още не. Само Минев го пратих в “Пирогов” - да стои при онзи, белким си спомни нещо... Що?
- Аз отивам натам, ако искаш, някой може да дойде с мен!
- Аз ще дойда! Вие двамата се върнете в районното - обърна се Григоров към колегите си, - вижте там, каквото трябва да се помага на дознателя... И да напишете докладна от проверката по входа! Пепи, ти ела с мен - да се учиш, малкия, как се работи оперативна работа...
Фирмата имаше собствена сграда на булевард “Черни връх”.
След като се легитимираха на охраната на входа и изчакаха във фоайето той да уведоми за тях, от асансьора слезе и ги посрещна един от заместник директорите.
- Много ми е приятно, казвам се Стаматов! Какво нещастие само, господин Петров е прекрасен човек - тих, скромен... Ужасени сме от случилото му се.
Неев едва се сдържа да не се засмее.
“Какво ли щеше да каже господин Стаматов за колегата си, ако бе видял порно колекцията му и портрета на Хитлер на стената?!”
Около час по-късно вече знаеха със сигурност, че никой от служителите на фирмата не бе ходил някога на гости у Иван Петров, камо ли да е участвал в парти в петък вечер! Или която и да е друга вечер...
Неев остана с убеждението, че колегите на пострадалия нямаха никаква представа за живота му извън работата - знаеха само, че е вдовец и че има дъщеря, която наскоро завършила Икономическия. Нямал автомобил, понякога ползвал служебен с шофьор от фирмата. Хоби ли?! Може би да ходи на излети по Витоша и други планини през отпуските, както и да се рови по стари книги из архиви и столичните библиотеки...
Отидоха в кабинета му.
Там нямаше нищо интересно. Навсякъде стояха папки с фирмена документация и служебна кореспонденция. На бюрото - моливник, снимка на дъщерята - може би от годините, в които е била още в гимназия и...
... Тефтер!
Неев и Григоров го взеха и запрелистваха припряно...
На страницата за 7 август в края бе записано:
“За вечерта - Боби с новото момче. В 18 ч. на Ц.Х.”
Спогледаха се. Започнаха да връщат назад по страниците. Името “Боби” се повтаряше няколко пъти. Имаше и други имена: Ицо, Мехмед, Сашко, Али... Записаните часове бяха все около шест или седем следобед, а след тях имаше съкращенията “Ц.Х.” или “Ц.Г.”
Предвид това, че бяха наясно със сексуалната ориентация на притежателя на тефтера, не беше трудно да се досетят какво значеха тези съкращения - всеизвестно бе, че хомосексуалистите се събираха и уговаряха срещи предимно на Централни Хали и Централна гара...
Когато излязоха от фирмата, работният ден бе към края си.
- Мирише ми на голема помия, братче - изсумтя Григоров, докато отиваха към колите, - като знам каква сволач се събира по тия места, направо не ми се мисли!
- Защо така с лошо, бе, колега! - засмя се Неев. - Все на “централни” места се очертава да се разхождаме!
- Хи-хи... Вие гледайте да го изкарате тоя Боби по-бързичко от тези “централни” места, че да не ти излезе и на теб късмета там - “централно” отзад... Хи-хи!
VI. 11 август 2009 г., София
Късно следобед началникът събра всички на оперативка.
От фирмата на Петров се бяха обаждали на ръководството в дирекцията, за да се интересуват по хода на разследването. Затова той бе решил да включи повече хора по случая.
До момента се бяха събрали доста сведения за пострадалия.
Но нито едно тях не идваше от самия него!
Петров продължаваше да твърди, че не си спомня нищо. Последните му спомени бяха от офиса в работата - през деня. А и не беше сигурно дали те се отнасяха за петък, или бъркаше нещата с предишни дни от седмицата.
Според лекуващите лекари, пострадалият е бил бит доста, но нямаше сериозни увреждания. При изследванията, обаче, в кръвта му бяха открити упойващи вещества! Вероятно комбинацията от тях и изпития алкохол, както и някой и друг по-силен удар по главата, бяха довели до състоянието му на амнезия.
Освен видео, ДВД, компютър и монитор с плосък екран, досега бяха научили, че липсват още и мобилният му телефон, златни бижута и портфейлът му. В който със сигурност е имало немалка сума кеш и карти за банкомат...
Дъщеря му бе проверила жилището и се бе обадила - но не на Неев, а на колегите от районното!
От проучванията досега ставаше ясно, че битият е добре познат в гей-средите на столицата. Редовно посещавал техни сбирки, както и известните столични заведения - средища на гей-елита...
Напоследък обаче се разнообразявал, като обикалял и търсел партньори за секс по местата, на които се събират хора от по-низшите съсловия на обществото - покрай Халите и Централна гара.
Имаше насоки и за въпросния Боби. Според информаторите бил младеж от провинцията, който от доста време предлагал секс-услугите си на мъже по посочените места в София.
Предвид наученото до момента, за вечерта се планираше операция, в която да се разположат екипи от цивилни служители по района на Халите.
Ако Боби се появеше там, щеше да им бъде посочен и да се пристъпи към залавянето му.
- Искам да се действа предпазливо - говореше началникът. - За момента няма данни, които да сочат, че въпросният Боби разполага с оръжие, но предвид това, че говорим за извършител на грабеж с побой, и то с евентуален съучастник, изисквам да бъдат взети всички предпазни мерки! Също така да не се разбира за присъствието ни! Екипите ще стоят в дълбочина и ще атакуват само при подаден сигнал от информатора, че лицето е забелязано и се намира в района! Има ли въпроси?
В кабинета настъпи тишина.
Неев вдигна ръка.
- Аз искам да кажа нещо, шефе...
Началникът сбърчи чело и го изгледа.
- Кажи, Калояне! Какво има?
- Искам да обърна внимание на нещо... Доколкото чух - от данните, получени за въпросния Боби до момента - имаме работа с провинциален младеж, вероятно криминално проявен, и който със сигурност би извършил грабеж заради липсващата техника, телефон, бижута и пари от жилището... Нещо обаче в цялата тази история не се “връзва”!
- Какво по-точно имаш предвид?!
- Ами две неща! Първо - от жилището на Петров липсват и немалко количество негови записки и проучвания - нещо, за което вчера ви докладвах, но - както виждам - не се взема предвид... Посоченото до момента в профила на Боби не говори за човек, който би посегнал на такива неща... Освен ако неговият, за момента неизвестен съучастник, не е някой бивш отличник на класа, видял шанса си за изява в научните среди с вземането на тези записки...
Някой тихо се изхили.
Началникът направи още по-кисела физиономия.
- Второто нещо, което не ми харесва, е фактът, че Петров е бил упоен! Кому е било нужно това?! Той вероятно вече е бил пиян и добре набит, не е ли било по-лесно - примерно - да го вържат за леглото или на пода, ако все още е оказвал съпротива, в което - честно казано - много се съмнявам! И което би подхождало повече на профила на Боби?!
Началникът погледна часовника си и стана от бюрото.
- Ако тази вечер заловим Боби, ще имаш възможността лично да го попиташ за тези неща! Друго за момента не мога да ти отговоря. Хайде, отивайте да се приготвите, че времето напредна!
Неев се падна в екип с младо момче от отдела, което наскоро бе постъпило на работа направо от Академията на МВР.
Момчето беше от провинцията, но като повечето си завършили съвипускници, бе предпочел да остане на работа в големия град, отколкото да се връща в родното си място.
Като всеки младеж, той се бе подготвил ентусиазирано за предстоящата операция. За разлика от Неев, който приемаше това с безразличие, а и с някаква нотка на досада.
Предвид нещата, които бе изтъкнал на оперативката, той не беше убеден вътрешно, че са по следите на правилния човек!
Инстинктът му го човъркаше. Всичко в този случай му говореше, че тук има и нещо друго - нещо повече от очевидното до момента...
С Боби нещата ставаха твърде прости и ясни.
А това не му харесваше...
Седеше умислен на пейка в градинката пред Централна баня.
До него младежът говореше по мобилния си телефон.
Стояха там вече от доста време. Достатъчно, за да им омръзне - и на двамата.
Заслуша се в думите му. Явно младежът се караше за нещо с приятелката си...
Усмихна се. Някъде дълбоко в него трепна чувство на носталгия. Нахлуха спомени за собствените му неуспехи с жените... И за последната му връзка - за Ирина...
Сепна се и се огледа наоколо.
В топлата августовска вечер по другите пейки седяха доста хора. Бяха предимно пенсионери или групички шумни младежи. Тук-там имаше по някоя влюбена двойка, отдадена един на друг и на вълнуващите ги в момента чувства... Забравили за света около тях - а и той не им обръщаше внимание...
Стана му забавно при мисълта, че той и колегата му може би изглеждаха вероятно досущ като някоя гей-двойка в очите на околните. По-възрастен чичко и седящ до него буен младеж! И то точно на това място!
Станцията в джоба му тихо изпука. Заслуша се в тихия й говор - Боби не бил забелязан за момента в района. Екипите да останат по местата си още малко - до второ нареждане.
Неев стана. Имаше богат опит колко може да се проточи това “второ нареждане”.
Младежът се сепна и отпусна ръката си с телефона, гледайки го въпросително.
- Отивам до тоалетната - успокои го Неев, - все пак съм вече стар човек, простатата ми “алармира”! Изчакай ме тук, сега се връщам.
Младежът се захили и отново залепи телефона до ухото си.
Външната тоалетна в градинката не работеше. Нямаше друг избор, трябваше да отиде до тази в Халите!
Упъти се бавно нататък. Докато пресичаше “Мария Луиза”, намали станцията си до край - не му се щеше някой да чуе как боботи в джоба му, още повече докато е там вътре.
Качи се по стълбите на втория етаж. В мъжката тоалетна нямаше никого...
Чак когато се отдели от писоара и отиде към мивката, вратата се отвори и вътре влезе възрастен мъж.
Беше нисък и набит, облечен в светла, отворена на гърдите риза и сини дънки, със сресана назад побеляла коса.
Докато Неев изплакваше ръцете си, онзи се приближи до другата мивка. Застана срещу огледалото и извади гребенче от джоба на ризата си. Много бавно мъжът започна да прокарва гребена по косата си, която определено нямаше нужда от сресване. Докато го правеше, погледът му бе прикован през огледалото в лицето на Неев. Подпухнали, сини, сладострастни очи - питащи и подканващи...
Неев рязко спря водата на чешмата. Изтръска ръцете си и бързо излезе навън.
Потръпна от погнуса. Наистина не можеше да ги разбере тези хора...
Когато се върна при колегата си в градинката, се оказа, че им е дадено “отбой”.
Тази вечер Боби явно се подвизаваше на друго място.
VII. 12 август 2009 г., София
Денят започна с интересно телефонно обаждане.
- Здравейте, господин Неев! Удобно ли е да говорим?
Гласът на Диана Петрова беше все така кадифен.
- Разбира се! Вчера също беше удобно... но разбрах, че не съм бил в списъка ви!
- Какво? О, а-а, да, наистина... говорих с колегите ви в районното, а се бях уговорила да се чуя с вас. Извинявам се за това, просто те ми позвъниха първи, за да ми кажат, че трябва да занеса дрехи и вещи от първа необходимост на баща ми в болницата... и аз използвах случая. Надявам се, не се сърдите?
- Не, разбира се! Пък и днес, както виждам, съм първи по ред!
- Да, така е... Уви, търся ви по неприятен повод! Снощи, докато се прибирах към входа на блока си, двама младежи ми откраднаха чантата... издърпаха ми я от ръката. Добре, че вече си бях извадила ключовете за вкъщи, иначе не знам как щях да се прибера...
- Обадихте ли се в полицията?
- Ами... Не, реших да изчакам до сутринта, така и така бях планирала да ви се обадя! Вчера, докато преглеждах в жилището на баща ми, открих една от тетрадките му със записки - беше скрита под леглото му, затова явно не е била взета заедно с другите... Исках да ви я донеса и покажа, но, уви, тя остана в чантата ми! Може ли да ми помогнете по някакъв начин да си я върна?
- Надявам се! Преди всичко, идете веднага във вашето районно управление по местоживеене - трябва да подадете жалба за станалото! Аз ще дойда там, за да се срещнем и да видя какво мога да съдействам по случая...
- Добре, ще се видим там, значи!
Неев затвори телефона и стана.
Напоследък на това семейство изобщо не му вървеше! Събираше му се вече втори грабеж. Дано поне да нямаха много роднини по София - току виж се окажеше, че е заразно...
За съжаление Диана Петрова не можеше да помогне много по разследването на случая. Не можа да даде никакво по-подробно описание, камо ли да разпознае нападателите си. Младежите били слаби, със суичъри и с качулки на главите, а по алеята към входа й осветлението не работело. Бяха й приложили типична схема - единият я бутнал с рамо, а другият издърпал чантата й от ръката, след което избягали в различни посоки.
Подобни грабежи ставаха постоянно в столицата.
Твърде вероятно бе двамата да са минавали наблизо и да са я видели как слиза от колата, като са преценили, че е заможна и в чантата й със сигурност ще има пари.
Единственото хубаво нещо бе, че в нея имало и мобилен телефон. Дори бил останал включен след отнемането на чантата - Петрова звъняла от телефона на свой колега, но без резултат.
За съжаление от доста време крадците се бяха научили да се пазят от телефоните - знаеха, че те могат да бъдат издирвани. А и чантите почти веднага се изпразваха от ценното съдържание, а останалото се хвърляше в някой контейнер за смет по пътя на бягството им.
Все пак си струваше да се опита - още повече, че телефонът бил скъп модел!
Неев взе номера му и помоли началника си да му разреши да направи спешни справки.
След като приключиха с документирането на случая, реши да се възползва от онзиденшната покана за кафе.
Двамата с Диана седнаха в малко квартално заведение, близо до районното. Видът му отвън не вдъхваше особено доверие, но Неев го избра, защото вътре имаше отделени сепарета, в които можеха да седнат и да говорят на спокойствие, без някой да ги притеснява и виси на главите!
- Кажете ми, госпожице Петрова... - започна той, след като келнерката им донесе поръчаното с такъв вид, сякаш им правеше някаква лична услуга.
- Диана! И нека минем на ти, ако нямате нищо против...
- Хм... Щом желаеш... Кажи ми, моля те, какво имаше записано в тетрадката?
Диана разбърка капучиното си. Извади от чантата пакет с тънки дамски цигари и сложи една между устните си.
Неев учтиво й предложи огънче. След това извади своите цигари и също запали.
- Чували ли сте... - тя се усмихна и се поправи: - Чувал ли си нещо за богинята Бастет?
- Абсолютно нищо!
Диана отпи от чашата. Намръщи се и си сложи още една лъжичка захар.
- Както вече споменах, когато се видяхме в апартамента на баща ми, той е обсебен от историята на Третия Райх... По-точно казано, увлечението му е насочено най-вече към присъствието на германците в България по времето на Втората световна война, и то относно това, което е свързано с правените от тях археологически проучвания и разкопки... Всъщност, това по-скоро са били чисто иманярски набези, отколкото научни изследвания...
Неев се намръщи.
Думите “разкопки” и “иманярски” събудиха у него неприятни спомени! Не бе изминала и година от събитията, които му напомняха тези думи... И които за малко не му костваха живота!
- Според баща ми, инспекторе, германците са извършвали мащабни проучвания на територията на България, търсейки определени исторически предмети. Специални артефакти, които - според идеолозите им - са били от голямо значение за налагането на идеята за върховенство на германската раса над света... - Диана отпи отново от чашата си. - Баща ми е убеден, че не друг, а именно нацистите са били първите, които са открили и проучвали гробницата на Бастет... Още преди руснаците и екипите на Държавна сигурност...
Неев мълчеше и пушеше.
- Всеки, който се порови малко в интернет, ще научи достатъчно за Бастет - форумите са пълни с данни за нея, особено за извършваните проучвания от екипа, пратен там от Людмила Живкова по упътването на Ванга... Бастет е била египетска богиня, която - според легендите - е погребана някога в България... По-точно, в Странджа планина. Култът към нея е бил свързан с котките, които, както предполагам, знаеш...
- Са били обожествявани в древен Египет - да, това съм го чувал...
- Браво, инспекторе! - Диана се усмихна лъчезарно.
Облегна се на канапето и приглади роклята по голите си колене.
Неев се опита да не гледа в тази посока и се съсредоточи върху чашата с кафето си.
- Съвсем правилно! В случая, обаче, нацистите не са се интересували особено от култа на богинята, а по скоро от артефактите, с които е била погребана тя. И най-вече от жезъла й... Записките на баща ми в тази тетрадка, инспекторе, са свързани именно с Бастет, правените проучвания на гробницата й в Странджа и... евентуалното местонахождение на откритите от германците артефакти, за които баща ми, кой знае защо, е убеден, че са останали в България, а не са били изнесени към Германия тогава...
- И за какво им е бил жезълът на една богиня-котка на германците?!
Диана се наведе напред и изгаси цигарата в пепелника. Подхвана чашата си и го изгледа.
- Дотам не стигнах, инспекторе. Прегледах тетрадката отгоре-отгоре вчера. И то само в началото... Но явно жезълът е бил важен за Хитлер, след като - по записките на баща ми - е бил търсен от “СС” и кръга от учени около Химлер. Предполагам знаеш, че нацистите са искали да намерят и съберат основните християнски артефакти - Кивота на завета, Светия граал и Копието на Лонгин - римския войник, пробол Христос на кръста. И по този начин да направят Райха непобедим...
- Хм... интересни неща ви учат в Икономическия университет...
Диана се изкикоти кокетно.
- О-о, вече си ме проучил?! Е, това точно не съм го научила оттам. Все пак съм дъщеря на баща си! Отраснах с неговите идеи и разкази...
- Няма спор, добре си отраснала!
Девойката се усмихна предизвикателно насреща му.
- Доколкото помня, обаче, боговете са безсмъртни, нали?! Защо тогава ще ги погребват?
- Всъщност, по вероятно е тя да е била фараонка или дъщеря на фараон, които са били обожествени още приживе... Баща й също заема централно място в египетския пантеон - той е небезизвестният бог Ра... Предполагам знаеш, че древните египтяните са почитали фараоните си като богове - приживе и след смъртта им!
Неев погледна часовника си. Време бе да се връща в дирекцията. Допи кафето си на един дъх и стана.
- Ще се обадя, щом имам някакъв резултат за чантата! Беше ми приятно... Диана!
- На мен също, инспекторе! Стискам палци, дано да я намерите...
VIII. 12 август 2009 г., София
Операцията по издирването на Боби продължи и тази вечер.
Местата на екипите бяха разменени и на Неев и младия му колега сега се падна да наблюдават района на улица “Вашингтон” и синагогата.
Този път имаха по-голям късмет. Не бе минало много време, когато се разбра, че Боби е бил забелязан! Даде се нареждане екипите да се придвижат към мястото и да се пристъпи към залавяне на лицето! Неев и колегата му бързо тръгнаха към най-близкия до тях вход на Халите. Точно излязоха на паркинга, когато Неев забеляза мургав младеж, който излетя от една от вратите и побягна покрай колите към “Пиротска”...
Дръпна колегата си за ръката.
- Виж онзи! Щом бяга, значи се чувства виновен за нещо! Хайде да го хванем!
- А Боби?!
- Бас ловя, че вече е тръшнат на земята! Хайде!
Колегата му го послуша. Спуснаха се след бягащия, който вече завиваше надолу по улицата...
Неев се задъха бързо.
“Проклетите цигари!”
Младият му колега обаче набра скорост и дръпна напред.
Може би пак нямаше да успеят да го догонят, но мургавият направи грешка - реши да се скрие в един от безистените надолу по улицата.
Малко по-късно младежът вече пуфтеше на пода на един от магазините в безистена, притиснат от също сериозно задъхания колега на Неев.
Оказа се прав за Боби.
Почти веднага след появяването си той бил задържан до една от масите на заведенията на втория етаж на Халите.
И още докато го водели към служебния автомобил, започнал да говори за грабежа в жилището на Петров...
Станало ясно, че е бил на масата не с друг, а със съучастника си - “новото момче”, според тефтера на Петров! Само че онзи отишъл до тоалетната. И тъкмо се връщал оттам, когато видял как повалят Боби на земята и му слагат белезници. Уплашил се и опитал да избяга. И със сигурност е щял да успее, ако не бе видян от Неев.
И този път инстинктът му не го бе подвел!
Вече в дирекцията, нещата се изясниха.
“Новото момче” - Селим, бе младеж от района на Шумен. Дошъл през пролетта в София да си търси работа по строежите. Известно време работил на различни обекти. После оттук-оттам почнал да подочува за начини, по които се изкарват по-лесни и бързи пари...
И така срещнал Боби!
Той пък се оказа стар познайник на полицията. Досието му беше дълго и изпъстрено с кражби още от юношеските години в родния му край. Без родители и близки, целият му досегашен живот бе преминал по домове за сираци и възпитателни училища - интернати. Дори бе лежал една година в Софийския затвор.
С Иван Петров се запознали преди около шест месеца. Първоначално ходел редовно при него сам, а после Петров поискал да му води и други младежи.
И така Боби му станал нещо като сводник.
Новите младежи трябвало да бъдат одобрени! Това се случвало в тоалетните на Халите или на Централна гара - кандидатът показвал члена си на Петров и ако той го харесал, поръчвал такси и ги водел в къщи. Следвала баня - все пак повечето такива младежи живеят по улиците... После вечеря, секс и - довиждане!
На изпроводяк Петров им плащал дребни суми пари. Боби пък получавал допълнителен процент - за довеждането на човека. Особено ако се е представил добре!
Всичко вървяло гладко... Докато Боби не преценил, че процентът му е твърде малък и би трябвало да печели повече пари от тази работа - още повече, че Петров все пак бил човек със сериозни финансови възможности!
В петък вечерта купонът вървял като всеки друг път. Дори Боби се включил в секса. Заформила се страстна тройка...
Когато обаче дошъл ред за заплащането, Боби предявил претенциите си...
И оттук започнало всичко!
Петров се разсърдил и започнал да ги гони. Алкохолът вече бил в повече и на тримата. И Боби не се стърпял - започнал да налага домакина с каквото му попадне! В мелето се включил и Селим.
Накрая хвърлили пребития Петров на леглото и претършували жилището. Взели техниката, която можели да носят, телефона му и портфейла с парите. След това избягали...
Двамата признаха и къде се намират в момента взетите вещи - скрити били в квартирата на Боби - в кооперация на улица “Цар Симеон”.
От съботата досега още харчели парите от портфейла на Петров - затова и не бързали да ги продават.
Както очакваше Неев обаче, никой от двамата нямаше ни най-малка представа какво е станало с липсващите записки! Нещо повече - Боби заяви, че Петров не бил пускал никого в кабинета си и в бокса - дори до хладилника! Сърдел се, ако някой тръгнел натам. Затова и след побоя нахълтали първо там, но не видели нищо интересно. Освен компютъра и плоския монитор... И взели само монитора.
Неев се намръщи - към случая се прибави още една неизвестна - какво бе станало с компютъра на Петров!
Както и очакваше, никой от двамата не бил давал опиати на домакина - нито пък знаеха той да е използвал такива...
Към общата картина се прибави и още една загадка - кой бе заключил Петров в жилището и бе взел ключовете му?!
Според показанията на Боби и Селим, двамата са гледали само да избягат възможно най-бързо от апартамента - дори не помнеха дали са затворили изобщо външната врата след себе си. Но със сигурност твърдяха, че не са го заключвали и не са вземали ключове.
А за това Неев им вярваше.
Според ръководството, случаят бе ясен и приключен - извършителите бяха заловени, местонахождението на отнетите вещи - установено... Хепи енд!
Неев не споделяше това мнение.
Но мнението му в този момент не бе от особено значение... Операцията беше успешна - резултатът бе повече от добър. Изчезналите записки, компютърът, упояването и моментът със заключването на жилището... Те не бяха толкова съществени детайли в случая, според другите - все пак Боби и Селим можеше да лъжат за това, нали?!
В хода на поздравленията началникът изказа специална благодарност на Неев и младия му колега за проявения усет и своевременното реагиране - все пак на тях дължали залавянето и на втория участник в грабежа...
Това изобщо не го караше да се чувства по-добре...
Имаше много неща, които не се “връзваха” в този случай!
И това не му даваше мира...
IХ. 13 август 2009 г., София
Вече минаваше полунощ, когато Неев стигна пред дома си. Паркира колата отпред и тръгна към входа. Живееше отскоро тук - в малък апартамент в кооперация - ново строителство.
Изкачи се по стъпалата и тъкмо се канеше да отвори входната врата, когато нещо привлече вниманието му...
На каменния парапет до стълбището стоеше неподвижно едра, черна котка.
Големите й очи проблясваха на светлината на уличното осветление. Котката не помръдваше и го гледаше втренчено.
Неев не помнеше да я е виждал друг път. А изглеждаше твърде охранена, за да е улична.
Котката остана на място, докато той влизаше във входа. Чак когато затвори вратата след себе си, видя през стъклото как тя се извърна грациозно настрани и бавно скочи от парапета, изчезвайки в тъмнината на нощта...
Сутринта, преди да тръгне към работата, прегледа резултатите за Бастет в “Гугъл”.
Диана Петрова беше права - имаше доста материали, свързани с нея.
През далечната 1980-а или 81-а година отнякъде се появила карта, изрисувана на кожа... Незнайно как картата успяла да стигне до кръговете на висши държавни служители, близки до Людмила Живкова. Още по-странното е, че картата впечатлила дотолкова тези хора, че те - след като не могли да я разчетат сума ти време - потърсили съвет от пророчицата Ванга... Тя пък им разказала, че много отдавна по нашите земи били дошли високи стройни хора, с черни коси и маски... Дошли по вода от Египет. След тях останал гроб на жена, която държала в ръцете си жезъл от извънземна материя...
“Хм - чак пък извънземна!”
На мястото, естествено, имало и оставени несметни богатства, както и написана история на света - за миналото и бъдещето му...
Интересното бе, че Ванга им посочила място, което е в Странджа планина - близо до Малко Търново - а за същото това място в местните легенди и предания се говорело, че е гробът на богинята Бастет - жената-котка...
Повечето разкази наблягаха на избиването на робите, строили гробницата, и силната негативна енергия, която се чувствала в района и до днес.
Въпреки предупрежденията на Ванга да не ровят там, бил сформиран научен екип, който започнал да проучва мястото.
Форумите бяха изпъстрени с цветущи описания за преживяно от членовете на групата мистериозно явяване на образ върху скала, посочена им от Ванга - двойка фараони, единият прав, другият седнал...
В края на краищата не ставаше ясно дали са открили нещо. Проучванията свършили със смъртта на Людмила Живкова, а шефът на експедицията финиширал в затвора - уж за извършени злоупотреби. Накрая издал книга за случая, в която се говорело за някакъв загадъчен “Ребус” и за мистериозни звездни карти...
“Дрън-дрън!”
Прегледа и материалите за египетската богиня.
Бастет или Баст, дъщеря или жена на бог Ра. Изобразявали я като жена с глава на котка. Култът към нея бил много силен - котката била толкова свещена по онова време, че персийският цар Камбриз превзел египетския град Пелусия, като накарал войниците му да завържат на гърдите си по една жива котка... Това сломило всякаква съпротива от страна на египтяните, които се бояли да не наранят, без да искат, свещените животни. И така Камбриз завладял цял Египет...
“Ето, това вече не го знаех! Излиза, че Египет е бил завладян заради свещеното си животно?! Това се казва да ти мине котка път!”
Никъде обаче не успя да открие материали, които дори и да загатват за извършвани разкопки на това място от германците по времето на Втората световна война...
А когато изписваше в търсачката “немски разкопки в България”, незнайно по какъв начин му излизаха материали, свързани с Богдан Филов.
Спомни си, че бе видял това име по книгите в апартамента на Петров... Прегледа автобиографията му - а тя се оказа наистина интересна!
Историк и археолог. Станал дори академик и председател на БАН. Член на невероятно дълъг списък от научни институти - а списъкът, между другото, започваше с Германския археологически институт в Берлин... А! Бил и масон! И то посветен не къде да е, ами в Берлинската ложа! От прочетеното досега за него не бе никак изненадващо, че като политик е водил целенасочена прогерманска политика и като министър-председател на България е включил страната в Тристранния пакт. До деветосептемврийския преврат през 1944-а година бил регент на малолетния цар Симеон. Впоследствие - набързо убит от Народния съд... Но преди това бил пратен в Москва, заедно с другите регенти, за разпит...
“Хм...”
А книгите му пък били забранени... Дори където използвали цитати от трудовете му, пишели вместо името му точки!
Евреите така и не му простили внесените от него антисемитски законови актове по време на председателството му - дори рязко възроптали срещу намерението на Столична община да кръсти улица на негово име в София през май тази година... Което - естествено - и не се случило...
Неев изключи компютъра и допи кафето си.
На излизане от входа се огледа.
Не видя никъде черната котка от снощи.
Х. 13 август 2009 г., София
Малко преди обед началникът го извика при себе си.
Когато Неев влезе в кабинета му, видя, че той не е сам.
На канапето срещу бюрото седяха двама мъже, облечени в костюми и с вратовръзки, въпреки жегата навън...
Двамата мъже го изгледаха внимателно. Бяха възрастни. Не приличаха на обикновени граждани. Но не приличаха и на полицаи...
Не и с тези костюми!
- Заповядай, Калояне, седни! Това са колеги - от службите.
- От кои служби?
- От... Хм-м... - началникът се закашля, докато казваше името на службата.
- Приятно ми е! - каза единият от мъжете и стана, за да се ръкува с Неев. Но не си каза името.
Другият само кимна с глава.
- Колегите са заинтересувани от евентуалната възможност нашият тъжител Петров да има връзки с неонацистки организации, предвид видяното в апартамента му... Както и от твоя доклад, относно липсващата документация оттам...
Неев седна на стола и замълча в очакване.
- Преди всичко - поде онзи, който се бе ръкувал с него, - разбрахме, че господин Иван Петров не иска да споделя каквото и да било по тази тема... Всъщност, май по каквато и да е тема! И много удобно се оправдава за това с амнезията си!
Мъжът замълча.
В кабинета стана тихо.
- А с дъщеря му не сте ли говорили? - попита Неев, колкото за да наруши мълчанието.
- С... Хм... - костюмираният погледна в папката пред себе си. - С госпожица Диана Петрова не сме правили контакт до момента... Но както научихме, тя се е оплакала за грабеж на чантата й - случай, с който вие също сте бил запознат и по който работите, така ли е?!
- Да - потвърди Неев, - Петрова заяви, че е открила една от тетрадките със записки на баща си, останала скрита в жилището му... Тя обаче се е намирала в чантата й, когато са я отнели от нея...
- Кажете, колега... Какви са всъщност тези записки?
- Доколкото тя ми сподели, става въпрос за изследвания - проучвания по документи, свързани с германското присъствие в България през Втората световна война. Най-вече за техните археологически експедиции по тези земи...
Двамата мъже се спогледаха. После се спогледаха с началника му.
- А Петрова... Хм... Спомена ли ви какво всъщност е съдържала въпросната тетрадка?
- Всъщност, да, спомена ми! Ставало въпрос за разкопки и проучвания от германците на гробницата на богинята Бастет в Странджа планина... И за евентуалното местонахождение на взетите от там артефакти, включително и жезъла й, които, според баща й, вероятно се намирали в България...
Мъжете се спогледаха отново.
- Хм... Колега Неев, ние също сме заинтригувани от тези записки и естеството им! Както и от моментите, които сте споменали като неясни, по разследването на това престъпление. Предвид това, ще имате нашето пълно съдействие в разследването ви оттук нататък, като ще ви помолим - чрез началника ви - да ни държите в течение за хода му!
- Няма проблем... Между другото, трябва да спомена, че освен записките, от жилището на Петров липсва и компютърът му, който, по показанията на нападателите му, не е взиман от тях! И, съответно, не бе намерен в квартирата им...
- Така ли?! Хм... Ами-и... Ще го имаме предвид, колега!
Онзи замълча и отново погледна колегата си. Той сви рамене...
Двамата мъже се надигнаха.
Началникът и Неев също станаха.
Размениха си обичайните поздрави и пожелания за лек и спорен ден...
На излизане от канцеларията този, който не се бе ръкувал с Неев, се извърна и го изгледа отново. Поклати глава и после бързо излезе след колегата си, затваряйки рязко вратата на канцеларията.
Началникът и Неев останаха сами.
- Ами-и... Действай! - наруши мълчанието началникът, като гледаше разсеяно документацията по бюрото си. - И ме дръж в течение!
- Разбира се...
Неев излезе от кабинета.
След него вътре останаха да витаят цял куп неудобни въпроси и недоизказани неща!
Не можеше точно да определи чувството, което го бе обзело... Изглежда бе напипал нещо, която явно предизвикваше неочакван интерес... От още по-неочаквано място! Не му бе ясно, обаче, откъде службите са получили информация за този случай! Много се съмняваше началникът да е споделял “нагоре” докладите му - предвид показваното безразличие към това през изминалите дни!
Тази среща правеше нещата доста по-заплетени!
Службите не се интересуваха току-така от работата на криминалните...
Но от това въпросителните май само станаха още по-големи...
В стаята седна на стола си и се размисли.
Нямаше ясна представа за начина, по който работеха “по-висшите” служби. Тук бе стъпил на чужда за него територия... И се чувстваше доста несигурно!
Прецени, че ще има нужда от консултация - с човек, доста по-запознат от него с тези неща. И на когото определено можеше да разчита!
- О-о-о, присетил си се пак за стария пенсионер, а, момчето ми?! Браво-браво... Нека позная, сгафил си отново нещо и сега трябва да умувам и аз с тебе... да се напрягам, та да измислям, как да те оправим... А?!
Гласът на стария му учител в оперативната работа му подейства ободряващо. Обзе го приятно чувство - неопределено, но някак си уютно.
- Не точно, но може и да си прав... Бистря един случай. Много е цветен, ще ти хареса! Има всичко - гейове, нацисти, хубави жени...
- Уха-а-а! Давай нататък!
- Случаят се води за разкрит и приключен вече. Но в него има някои детайли, които не ми харесват... знаеш, че съм по ровенето и създаването на проблеми.
- Знам аз, знам!
- Е ми, докладвам аз за тия работи, дето не се връзват, по реда и... Днес ме привикват на “килимчето”! Нищо ново, ще кажеш! Е да, ама новото в случая е, че там ме очакваха чифт костюмари от службите!
- Опа-а!
- И още по-странното е, че като ме позаслушаха, ми дадоха пълен карт-бланш в разследването - като, разбира се, да им докладваме за хода му... Как ти се струва това?!
Събеседникът му помълча малко.
- Нещо си нагазил лука, малкия... Май тоя път нема да минеш само с телефонно обаждане... Я да се вдигаш насам! Ама първо ми дай малко информацийка, да си подготвя домашното!
- Ами... май пак опрях до някакви разкопки... Само че този път по-старички, от германците още, по времето на войната... Чувал ли си за гробницата на Бастет?
- Абе, говори ми нещо, ама не се сещам в момента...
- Нормално е да ти говори нещо! По времето на твойта буйна младост там са ровичкали доста народ от службите, че и екип, пратен от Людмила Живкова... Бастет е била фараонка или богиня, дала началото на култа към котката в древния Египет... Древният вариант на жената-котка, такива работи!
Оттатък в слушалката се чу силно сумтене.
- Ама какво става с тебе, бе, младеж! Когато напуснах тая система едно време, те оставих съвсем нормален човек! И то млад, изграден и обещаващ оперативен кадър! А сега, гледай само какви неща ми сервираш! Не стига това, че миналата година едвам се отърва от разни там вълчи глутници и само дето не се гръмна, заедно с половината Искърско дефиле, ами сега си тръгнал и с разни котки там да ми се занимаваш! Я, я се вдигай довечера и идвай при мене вкъщи, ей сега ще спеша кака ти Мара да почне да готви мезелъка... И не ми увъртай! Чакам те!
Когато затвори телефона, Неев се чувстваше къде-къде по-добре...
ХI. 13 август 2009 г., Банкя
Къщата на бившия му началник се намираше на високото над града - по пътя за Градоман. Старата, масивна вила почти не се виждаше от пътя, закрита от декоративни храсти и овощни дървета, засадени нагъсто в двора.
Неев паркира колата възможно най-близо до оградата, за да не пречи на другите коли да минават по тясната пряка. Приближи голямата дървена порта, копирана от някоя възрожденска къща. На пощенската кутия и на звънеца акуратно бе изписан номер и надпис “Николай и Мария Тодорови”.
Неев се усмихна и натисна звънеца.
Кошмарът на всеки районен инспектор бе къща без звънец и без надпис кой живее в нея... Особено пък и без номер... Ходи да връчваш призовки или да търсиш хора, ако можеш!
Мина малко време, докато отвътре се чуят шляпащи стъпки по настланата с камъни пътека. Малката врата в портата жалостиво изскърца. От нея се показа доста едра възрастна жена, облечена в домашен избелял пеньоар.
- О-о-о, Калоянчо! А, добре си ми дошъл, бе, кака! Влизай, влизай! Колето откога те чака вече! - жената увисна на врата му, надигайки се към бузите.
- Не го лигави, мари! - се чу някъде отвътре в двора. - Я да идва тука, да го видя аз какви ги е натворил пак!
Неев успя се освободи от прегръдките на жената, като й връчи найлоновия плик с бутилка уиски и шоколадови бонбони, които бе купил набързо по пътя натам.
- Ама защо, бе, кака, носиш таквиз работи?! - захока го домакинята, докато заобикаляше къщата по алеята.
Бай Кольо го чакаше на масата в беседката пред къщата.
Външната камина бе запалена и върху почти изгорелите вече дърва бе метната голяма метална скара.
На свой ред домакинът го награби в прегръдката си, забравил упреците си за “лигавене” отпреди малко...
Неев с удоволствие го оглеждаше. Беше си все същият огромен мъж, с побеляла коса и тлъсти, все още черни мустаци. Но изглеждаше свеж и подмладен.
“Явно пенсионерството му се отразява добре!”
Изказа го и на глас.
- Не се оплаквам, момко, не се оплаквам! Малко е скучничко, ама все има какво да се върши... Пък и такива като тебе, дето съм ги учил цял живот на служба и все си остават недоучени, ми висят редовно по крачолите... Да им давам напътствия в живота! Ама, какво да ви правя, нали съм си ви отгледал!
Неев изобщо не се сърдеше на хапливите му шеги.
Напротив - често, в службата, те дори му липсваха.
И сега по-скоро се радваше, че е обект на техния прицел в компанията на стария си ръководител.
- Хайде, сега - избоботи бай Кольо, след като му пъхна отворена бутилка бира в ръката и двамата се настаниха удобно на големите столове, гледащи към отсрещните баири и извисяващата се в далечината Витоша. - Докладвай, какво е положението!
Неев му разказа подробно събитията, случили се около него през последните три-четири дни.
Домакинът му го слушаше внимателно, без да го прекъсва. Само от време на време изсумтяваше под мустак и насочваше в тази посока бутилката с бира, която в ръцете му изглеждаше смешно малка.
- М-да... - проточи той, когато Неев приключи с “доклада” си. - Много си прав, едва ли от началника ти ще е дошло уведомяването на службите! По-вероятно ми се струва, че този, вашият бит и “такован” забраванко, ще да е бил вече под тяхно наблюдение. Но интересното в случая е за какво е бил под наблюдение?!
Бай Кольо погледна бирата в ръката си и установи, че е почти празна. Бързо я довърши и я замени с нова. Неев не бе стигнал още и до половината на своята.
- Най-логичното е да го проучват заради нацистките му увлечения, ако е в някаква, там, организация... това определено си е в приоритетите на ония горе... А що се отнася до проучванията и записките му... - Домакинът се отпусна назад в стола си. - Едно време и военните, и службите наистина се занимаваха с такива неща, разкопки и разни там секретни обекти... Я виж в Царичина какво беше! Имаше си и такива отдели към МНО-то... Структури по културните ценности и разни проучвания имаше и към Държавна сигурност... Ама кой ти е казвал тогава, камо ли сега, какво се прави и защо?! - Бай Кольо замълча. - И по мое време разделението между службите си беше голямо... Ние, например, криминалната, винаги сме се водели като хора “втора ръка”, в сравнение с оперативните по “Държавна сигурност”... Въпреки че и сме работили, и сме яли и пили заедно толкова години! У едно районно и у съседни стаи сме били, ама те винаги си беха “отгоре”, на по-високо стъпало...
Слънцето вече залязваше някъде зад тях. Дълги сенки се спуснаха от къщата и дърветата, пресичайки двора.
- Че е имало германски разкопки тук, имало е! - продължи домакинът. - Това и аз го знам, още от едно време се говореше... Доколкото съм чувал, търсили са тук инсигниите...
- Кое?!
- Инсигнии, мойто момче! Запиши си го някъде. Идва от “сайн” - “знак”, такова нещо, на латински май... Знаеш, че едно време тия земи са били част от Римската империя! А римските легиони са си имали знаци - орли, свастики, знамена - все работи, дето Хитлер е заимствал от тях... Та нали е искал да направи Велика германска империя и е копирал всичко от римляните... А има много легенди, че едно време по нашите земи са останали доста скрити римски съкровища, барабар с тия инсигнии... Може и у твойта пещера там да е имало такива... - Бирата пак се приближи до гъстите мустаци. - Също така да не забравяме, че от старо време - от траки и не знам какви още, дето са живели по тия земи - е имало доста рисунки на свастики, а това е привличало германците!
- Че тоя символ не беше ли взет от будизма? От храмовете в Азия, нали там, до Тибет, са пращали разни експедиции?!
- Абе, може, не споря! Ама и тук е имало... Дори съм чувал, че и емблемата на “Мерцедес” е била заимствана от наши исторически паметници едно време...
Неев отпи замислено от бутилката си.
- За римските знаци - напълно съм съгласен, че е възможно да са ги търсили германците... Ама защо им е трябвал жезъл на египетска фараонка или богиня... Пък бил той и направен от извънземна материя, както четох сутринта по интернет, че пише за него?!
- Туй и аз не мога да ти кажа! Може да има някакви специални свойства, ама тия работи не са ми ясни... Но знам един човек, дето ще да е най в час за тия работи... Едно време работеше към ЦК-то - по разни там отдели такива... Ще му се обадя, дано не е починал вече, че бая навъртя годинките и той! Ако е жив и здрав, ще ти уредя среща с него. Той е сладкодумник, ще ти каже всичко, само да го зачекнеш на тая тема... - Бай Кольо се извърна към къщата и изрева страховито: - Айде, бе, жена, къде се дяна! Давай насам пържолите, че огънят съвсем ще изгасне! Ще ни умориш от глад, бе, ей!
ХII. 13 август 2009 г., София
Въпреки топлото време навън, в строежа беше хладно и мрачно.
Двамата младежи се бяха свили в един ъгъл на горните му етажи.
В новостроящата се кооперация нямаше никой друг. Собственикът на строежа явно бе привършил парите и сега сградата стоеше на “груб строеж” - пуста и изоставена, заобиколена от дълбоки изкопи, пълни с боклуци и отделени с остатъци от ограда от улицата. Дори охраната рядко оставаше във фургона до строежа. Беше стар, заядлив дядка, който обаче живееше наблизо и редовно отскачаше до вкъщи да си подремва и попийва. За повече не му и плащаха достатъчно.
- Леко, бе, копеле! Ще разсипеш материала и ще те убия! Аре, че ме боли всичко вече! - негодуваше единият младеж, докато гледаше как другия се опитва да изсипе съдържанието на малко найлоново топче в метална лъжица. Прибави в нея малко “лимонтузу” от разкъсано и протрито пакетче и започна да нагрява сместа със запалка отдолу. Съдържанието на лъжицата започна да се топи и стана течно. Младежът бързо го изсипа в метална винтова капачка от бутилка. Пусна вътре малко дунапренено топче, което “дръпна” по-едрия боклук в течността...
С треперещи ръце първият младеж потопи вътре иглата на спринцовката си. Светлокафеникавата, още топла течност, изпълни прозрачния тънък цилиндър. Седна назад и оголи ръката си до над лакътя. Стегна с ластик мускула и започна да опипва вените. Ръката му бе осеяна с гъсти и възпалени дупчици. Накрая напипа вена и заби спринцовката в нея. Съдържанието й бавно се вля в тялото му...
Младежът се отпусна назад и по напрегнатата му до момента физиономия се разля доволно блаженство...
- А-а-а! Ебати кефа, копеле! - Погледна със замъглен поглед към другия: - Ти кво?! Нема ли да се целиш?
- Тц! Мани, преебах си вените! Писна ми от тоя тромбофлебит...
Онзи извади тънко метално фолио и изсипа своята доза отгоре му. Нави станиола като цигара и поднесе запалката отдолу. Когато прахът отвътре започна да пуши, допря “цигарата” до устата си и започна да дърпа дълбоко към дробовете си... Очите му се напълниха със сълзи.
След малко спря и също се отпусна назад...
Известно време двамата тънеха в безвремие...
После единият се размърда.
- Абе, брато, да не изпуснем срещата?!
- Нема, бе, рано е още...
Онзи пак се отпусна.
- Копеле, верваш ли, че онази ще даде толкова пари за чантата си?!
- А-а, не знам, ти й дигна телефона и говори с нея... Казах ти да го изключиш! Сега “куките” току-виж ни налетели отнекъде!
- Ако въобще се е оплакала, копеле! Ама щом е тръгнала на преговори, не вервам...
- Егати! Кво има у тая чанта, бе, та да дава толкова пари, да й я върнем?!
- Нищо не видех, бе, копеле. Нема бижута, само документите й, боклуци разни и една тетрадка с писано в нея...
- И кво пише там?
- Ебем ли го... Чакай да видя...
Протегна се назад към стената и изкара изпод боклуците черна дамска чанта. Зарови в нея и измъкна отвътре тетрадка със зелени твърди корици. Взря се в етикета й...
- Пише-е... “За Бастет”...
- Кво?!
- “За Бастет”, бе!
- Къв пастет, бе?!
- “Бастет”, бе, тъпунгер! С “Б”!
- Бастет-пастет, все тая...
Двамата се захилиха.
Онзи върна тетрадката в чантата и се облегна назад.
- Важното е, копеле, че тая има кинти... Глей, колко носеше само в портмонето, егати джакпота! Ако е сама, може пак да я ударим, а?!
Слънцето заклони към телевизионната кула на “Копитото”....
Двамата се надигнаха.
Времето на срещата бе наближило.
- Уговорих я за “нашата” алея в парка! Ако е клопка, лесно ще чупим, знаем накъде да бягаме. Аз ще отида на мястото да чакам... А ти ще седиш отстрани с чантата и ще гледаш за куки! Да си отваряш очите, чу ли!
- Добре, бе, добре! Колко пъти ще ми го повтаряш!
Алеята в парка беше стара и обрасла с храсталаци. От цепнатините на напукания асфалт на места се бяха извисили високи и вече изсъхнали стръкове трева.
Двамата младежи направиха първо широк кръг около мястото - да видят да не би някой да ги дебне вече там. После, успокоени, че наоколо няма никой, застанаха така, както се бяха разбрали.
Не чакаха дълго - от долната страна на алеята затракаха токчета и иззад завоя се показа млада жена.
Младежът, който я чакаше на алеята, вдигна ръка за поздрав и залитна към нея.
- А-а, познах те, ти беше, верно, дето слезна от черния “баварец” оная вечер...
- Къде е чантата ми?! - жената се приближи без никакво притеснение до младежа.
- Чекай сега малко, како! Първо да видя кинтите, пък тогава ще говорим...
- Слушай, отрепко долна! Ако нещо сте направили с тетрадката, мъртви сте и двамата! Казвай, къде е!
- Абе, кви ми ги говориш ти, ма! - облещи се младежът срещу нея, но замря.
Отдолу, иззад завоя, изплуваха още два силуета, които тръгнаха към тях.
Младежът понечи да побегне, но в този момент жената извади ръка от джоба на сакото си. Чу се пукот и нещо в ръката й проблесна...
Остра болка прониза прасеца му! Младежът изрева и се срина на алеята.
Силуетите стигнаха до тях - бяха двама мъже, облечени в черно. Хванаха безмълвно ранения за мишниците и го вдигнаха, въпреки ревовете му.
- Къде е чантата ми?! Казвай, отрепко долна! Къде е партньорът ти?! Сигурно сега гледа от някой храст, а?! - Жената се обърна напосоки към дърветата. - Чуваш ли ме, отрепко?! Ако нещо се случи с тетрадката, мъртъв си, ясно ли ти е?! А твоят приятел сега всичко ще ни изпее... И рано или късно ще те открием! Така че по добре ела или хвърли чантата насам...
От храсталака се чу пукот на клони и бързи стъпки, които се отдалечаваха.
- Бягай, бягай! Но няма къде да се скриеш от нас! Пази тетрадката, чуваш ли? Иначе си мъртъв! - Жената добави по-тихо. - Ще дойде време, когато цялата измет като вас ще стане на сапун! А сега да чуем какво ще ни кажеш ти, отрепко?!
Раненият младеж стенеше жално. Мъжете го пуснаха на земята и започнаха методично да го налагат с ритници...
ХIII. 14 август 2009 г., София
Сутринта започна обещаващо. Пристигна резултатът от спешните справки за телефона на Диана Петрова.
Неев проучи извадката с данни.
Оказа се, че телефонът е продължил да работи поне до вчера на обед.
Имаше няколко входящи повиквания до него - от вечерта след грабежа, както и на другата сутрин. Всичките те бяха направени от един и същ номер.
Петрова бе споменала, че е звъняла на телефона си от този на свой колега, с когото се била видяла след грабежа. Но бе пропуснала да спомене, че е провеждала доста дълги разговори - от по минута, че и отгоре - с нападателите си!
Това не се хареса на Неев!
Не беше нещо необичайно нападнатите да звънят на откраднатите си телефони - ако още работеха и крадците благоволяха да им вдигнат - и да ги молят да им върнат вещите, или поне отнетите документи.
Но не му хареса, че Петрова бе премълчала за водените от нея разговори с нападателите...
Трябваше пак да говори с нея - да се доизяснят нещата.
Телефонът, от който бе звъняно на откраднатия, се водеше на някакъв младеж - явно въпросният колега на Петрова. Накрая на извадката имаше и едно позвъняване от отнетия телефон до друг - това вече бе интересно!
Телефонът се оказа собственост на някаква фирма. Неев я провери - фирмата държеше заложна къща на “Петте кьошета”. Твърде вероятно бе търсената вещ да е занесена там - продадена, заложена или поне предложена.
Неев се намръщи още повече и стана. Не обичаше да се занимава със заложни къщи. Много рядко се случваше да попадне на собственик, който да му окаже съдействие, без да му създава проблеми... В повечето случаи работещите в къщите просто лъжеха, криеха вещите и не даваха никаква информация. А най-лошото бе, че ако се опиташе да ги “понатисне”, за да си свърши работата, тогава нерядко следваше обаждане от някой колега, който да ходатайства за тях. В края на краищата, работата се свършваше, но отчасти. И, обикновено, в онази част, в която заложната къща търпеше най-малко загуби! Или никакви...
Още по-лошо стоеше работата с документирането на сключваните сделки. По-големите и сериозни къщи бяха сравнително изрядни - дори разполагаха с компютърни програми с регистър. Но покрай тях имаше и сума ти малки обекти, които обикновено ползваха само името и лиценза на някоя от големите фирми в бранша. И точно те работеха на ръба на закона... По-точно казано - доста след ръба му...
Заложната къща беше малка - една от многото в района на кръстовището.
Неев не бе идвал досега в нея.
Помещението беше малко и тясно. Свободното пространство в него бе затиснато отвсякъде с прашни рафтове, осеяни с предмети, с лепенки с надписани номера по тях...
В средата имаше бюро, на което седеше добре сложен младеж с бейзболна шапка и доста рехава спортна фланелка. На врата му висеше дебел ланец.
Младежът вдигна очи от екрана на лаптопа си, който изглеждаше най-новата вещ в това място, и ги насочи към Неев.
- Добър ден!?
- Добър да е - Неев показа картата и значката си. - Търся един телефон, обект на престъпление! Вчера някой е звънял от него на вашия служебен...
- Възможно е... Оттук минават всякакви телефони. И звънят откъде ли не...
- В случая става въпрос за този - Неев остави пред младежа листа с данните на издирвания телефон.
- Мм... Нямам такъв телефон тука! И не помня да сме вземали такъв...
- Не е казано, че трябва да сте го взели... може просто да ви е предлаган. Вчера кой е бил на работа тук?
- Само аз съм! И вчера, и онзи ден... Но не си спомням за такъв телефон... Съжалявам! Желая ви лек ден!
Младежът се загледа отново в екрана на лаптопа.
Но ако бе решил, че с това работата се е приключила, то той определено се лъжеше!
Вместо да си тръгне, Неев придърпа един от празните столове в помещението и седна срещу него. Извади от джоба си цигарите и запали една.
Младежът определено се подразни от това.
- Извинявайте, но мисля, че ви казах...
- Да, чух го! А сега ти ме чуй, ако обичаш! Тази игра ми е позната! Играя я толкова отдавна вече, че сигурно когато съм започнал с нея, ти дори не си знаел какво е заложна къща! Обикновено има два варианта... Първият е най-лесен - казваш ми за телефона това, което знаеш - а аз съм сигурен, че ти знаеш нещо - аз си свършвам работата и след много кратко време вече съм само досаден спомен в живота ти! В най-лошия случай губиш само парите, които си му платил...
Неев изпусна бавно дим през ноздрите си.
- Вторият вариант е - виж, него не ти го препоръчвам - да продължиш да се държиш по този начин, както досега. Само че тогава аз няма да бъда лош спомен за теб, а едно доста досадно и проблемно бъдеще! Тогава ще трябва да се обадя и да поискам това, което ми е нужно, за да бъде извършено едно обстойно претърсване и изземване в този скромен обект... Както и прилежащите към него помещения - сигурен съм, че държиш наблизо някое апартаментче под наем, в което складираш стоката... Хубавата стока! - Неев дръпна отново от цигарата. - Предполагам и че, както обикновено се случва, при това претърсване ще изплуват един голям куп вещи, с доста съмнителен, меко казано, произход, за които ти трудно ще обясниш откъде ги имаш! И които, със сигурност, най-малкото няма да си осчетоводил като извършена сделка в обекта ти. И които, естествено, ще бъдат иззети... И ще започнат едни дълги проверки за произхода на вещите... А, недай, Боже, някоя от тях се окаже обект на престъпление, а пък ти не можеш да ни кажеш как се е озовала при теб... Сещам се в този момент за един текст от Наказателния кодекс, така нареченото “вещно укривателство”... Не се ползва често, но го има и от време на време се прилага! Но дори и това да не се случи, докато всичко свърши, бавно и мудно, както обикновено работи цялата ни система... Дотогава твоят бизнес ще бъде вече толкова умрял, а вещите ти - толкова остарели, че ще имаш сериозния шанс да се преквалифицираш като горд собственик на антикварна къща...
Младежът мълчаливо слушаше.
- И, забележи, тук изобщо не отварям дума за разни там документации по сделки със заложени недвижими имоти или автомобили, които също ще изплуват при проверката... И където, общо взето, нещата почти винаги са на границата на измамата или изнудването... - Неев дръпна още веднъж от цигарата си и се загледа в младежа. - Е?! С кой от вариантите избираш да продължим?!
Младежът помълча известно време, после вдигна примирително ръце.
- Добре! Нека да се разберем с добро... Няма смисъл от всичките тия работи, прав сте! Но телефонът наистина не е тук, господин полицай! Вчера ми го донесоха, истина е, но само ме питаха каква цена ще му дам, ако решат да го продават... Само го пробвах дали работи и им го върнах... Това беше!...
- И кой ти го донесе?
- Не си спомням точно, някакви, дето не ги познавам...
- Хайде, пак старата песен! За да ти донесат точно на теб този телефон - без зарядно, без документи за собственост или друго, в тази малка и почти никому неизвестна дупка - не се засягай - е много вероятно тези хора да те познават, както и ти тях! Нека не се заблуждаваме повече, просто ми кажи кои са те - и това е... Не ме карай да търся камери наоколо... Или да поставям обекта ти под наблюдение - това също няма да се отрази добре на бизнеса ти!
Малко по-късно Неев вече знаеше кои са хората, издърпали чантата на Диана Петрова!
Най-хубавото бе, че единият от двамата му бе известен - Дани “Сетера” - млад, 25-годишен наркоман, който живееше наблизо заедно с баба си... Преди около две години го бе хващал - пак за грабежи... Но тогава обикаляше покрай училищата в южните квартали на София, където плашеше с нож учениците и им обираше парите и телефоните...
Другото момче - Жоро “Наркомана”, не му говореше нищо.
Засега обаче и “Сетера” му бе достатъчен...
ХIII. 14 август 2009 г., София
Докато отиваше към адреса на “Сетера”, някой му позвъни.
- Привет, инспекторе! Как върви разследването по моя случай, има ли вече някакъв резултат?
- Мисля, че да... Изпреварихте ме, госпожице Петрова, тъкмо мислех да ви търся... Трябва пак да поговорим за някои неща!
- Ау, пак ли сме официални?! Е, добре, господин Неев, ще имате тази възможност. Обаждам се, за да ви поканя довечера в едно заведение, близко е до вашата работа. Ще имаме събиране с колеги и ще се радвам, ако наминете...
- Бих предпочел да се видим в кабинета ми - да е по-делово!
- Нима ми отказвате?! Недейте така, инспекторе, хайде де! И вие трябва да имате някакъв социален живот, нали?! Все пак е петък вечер! Много ви моля...
- Едва ли ще е удобно, нали ще се събирате с колеги?
- О-о, това ли?! С тях се виждам всеки ден, няма да пропусна нищо съществено... Бъдете сигурен, че ще ги пренебрегна всичките заради вас, без дори да се замислям. И ако приемете поканата ми, обещавам, че ще бъда изцяло на ваше разположение, докогато пожелаете...
- Хм... звучи наистина интригуващо... Умеете да преговаряте, наистина! Ще се постарая да дойда, но не обещавам. Кажете в колко часа и къде?
Апартаментът на “Сетера” беше в стара, изронена кооперация - в една от преките на “Витошка”.
Входната врата беше отворена. По стълбището се носеха тежки и задушливи миризми - смесица на мухъл, застояло и готвено.
Звънецът на жилището все още не работеше - както и тогава, когато бе идвал за последно...
Почука по разнебитената и олющена врата.
Мина известно време, докато отвътре се чуят бавни и провлачени, приближаващи се стъпки.
Бабата на Дани отвори вратата. Видя, че тя го позна преди още да покаже картата си.
- Няма го, душо! Не се е прибирал от два-три дни! Нема ли спасение за това момче, бе, инспекторе?! Таман се бе пооправил малко, след като лежа в ареста, като го хванахте тогава... Рекох си, ще стане човек от него... А той излезе навън и пак ги зафана, пустите му наркотици и боклуци! Като сянка е станал...
- Имаш ли представа къде мога да го намеря?!
- Немам, душо... Ич го не знам къде ходи и какви ги върши... Ама сигур е свършил нещо, щото и сутринта го търсиха двама, чак вътре влизаха да проверят... Ама го нема! Хвана се с един друг, същия като него! Заедно били лежали в затвора... Все крастави магарета са!
- Ето телефона ми... - Неев й подаде визитка. - Звънни ми, моля те, ако се прибере, или му кажи, че го търся. Нека не се крие... Той знае, че едно време се държах добре с него, след като си призна за всичките неща, дето ги бе надробил!
- Ще ти звънна, душо, обещавам! То и за него ще е по-добре да е заключен некаде вътре, че там по я нема тая дрога... Отиде ми детето, инспекторе-е!
Старицата захлипа и затвори вратата.
Неев заслиза надолу по стълбите.
Стана му тъжно.
“Сетера” и баба му бяха един от десетките случаи, които бяха минали през него в работата му през годините... Знаеше добре какво правеше дрогата с живота на хората и близките им, колко семейства беше съсипала...
Заведението бе разположено в мазето на стара жилищна сграда, близо до Министерството на земеделието. Неев не бе и подозирал досега, че то съществува.
Слезе по стълбите надолу. Мина покрай малка зала с билярдна маса в нея и стигна до основното помещение, където се намираше барът.
Щом го видя да влиза, Диана Петрова се отдели от малката групичка, седяща на една от масите в края на заведението, и го пресрещна.
- Радвам се, че все пак се решихте да дойдете, инспекторе!
- Здравейте! Къде ще искате да седнем?
- Защо не ей там - тя посочи една от малките маси в дъното на залата и тръгна към нея.
Неев я последва.
Седнаха и поръчаха.
Заведението не беше лошо - Неев се огледа. Като цяло вътре беше малко мрачно, но пък музиката не бе силна и можеше да говорят спокойно, без да се налага да се надвикват с нея.
- Диана - започна Неев, - когато бяхме в районното, ми казахте, че сте звънели на телефона си, след като са ви дръпнали чантата...
- Да, така е!
- Но не ми казахте, че сте разговаряли с нападателите, защо?!
- О-о, това ли?! Ми, всъщност и аз не знам защо, може би не съм го сметнала за нещо важно!
- А би трябвало, защото е!
- Съжалявам... пропуснала съм... Извинете ме!
- И какво си говорихте с тях?!
- Ами, всъщност, нищо специално... Молих ги да ми върнат нещата, а аз да им дам в замяна пари, такива работи...
- И какво стана?
- Ами, нищо! Приказваха ми някакви глупости и накрая спряха да ми вдигат...
- Кога за последно говорихте с тях?
- Не си спомням, наистина... Може ли да минем пак на “ти”, инспекторе?! Така ме карате да се чувствам като заподозряна в някакво престъпление! Аз такава ли съм?!
- Всъщност, не... Просто трябваше да ми кажеш за разговорите! Твърдиш, че не си видяла лицата им, е добре, но има възможност за така нареченото “разпознаване по глас”, след като си чула гласа на човека... особено ако има някакъв акцент, дефект, диалект или ако говори със специфични изрази...
- О-о-о, надценяваш ме... Чак такива неща да съм запомнила! Та то май аз предимно говорех... беше за броени минути само! Съжалявам!
- Нищо! Хубавото е, че вече знам кои са нападателите ти... поне единия със сигурност!
- Наистина ли?! Чудесно!.. А за нещата вътре, тетрадката, за тях нещо научи ли?!
- За съжаление, все още не... Да се надяваме, че не са я изхвърлили някъде, където да не успеем да я намерим.
- Да се надяваме...
Неев извади цигарите си.
Диана хапеше устни, замислена за нещо.
- Как е баща ти?
- Той ли? Не знам, сигурно по-добре... Правят му още някакви изследвания...
Диана също извади цигара. Изчака Неев да й поднесе огън.
- А с какво всъщност се занимаваш, Диана? Какво работиш?
- Аз ли? - тя дръпна дълбоко от цигарата си. - Казано най-кратко, с недвижими имоти... Скучно е! По-добре ми разкажи нещо за твоята работа, инспекторе...
В сумрака на заведението Диана втренчи очаквателно в лицето му големите си красиви очи...
ХIV. 14 август 2009 г., София
Какво можеше да й разкаже той за работата си?! И нима щеше да й бъде интересно?!
Съмняваше се!
Повечето полицаи трудно можеха да комуникират с “нормалните” хора извън системата на МВР!
Уви, той вече знаеше, че тя поглъща тотално човека - и не само с работното време, което далеч не беше нормирано - полицаят всъщност е като лекаря... Винаги е на повикване и винаги трябва да се отзове при нужда от него! Денонощно!
Двайсет и четири часа, седем дни в седмицата...
24/7...
Но не това бе най-лошото! По-лошото бе, че системата поглъщаше не само свободното време, но и съзнанието на човека! Моделираше и манипулираше мисленето, разбиранията, интересите... Светоусещането му...
Полицаят се сблъсква всеки ден с проблемите на обществото. С човешката трагедия и болка. С проявите на недъзи... С “грешки” и “бъг”-ове... С “боклука” на социума - до най-низшите му форми и прояви!
И това неминуемо му се отразява. “Мръсотията”, с която работи и в която се рови всеки ден, неусетно се натрупва - като тежък, лепкав и невидим пласт - върху съзнанието и личността му... Обсебва душата и мислите му... Възприятията му...
В системата понятието “чист” всъщност е нереално... И, може би, невъзможно! Няма черно и бяло... Няма ясни граници... Всичко се прелива в безкрайно сиво - само че с различни тонове и светлосенки!
Който работи с “шлаката” на обществото, неизменно започва да се повлиява от това. Започва да усеща и да мисли също като престъпника - човека извън закона!
Или започва да вижда у всекиго престъпник - дори в случайните непознати, вървящи срещу него на улицата...
Неусетно, но сигурно, човекът в системата се отдалечава толкова от нормалния живот, че вече не може да го възприема и разбира... Както и той - него!
Това рефлектира на близките му - първо на тях!... А постепенно и на всички останали... И той неизменно започва да ги губи - те вече не могат да го разберат! А и той тях...
Все по-рядко започват да го търсят старите приятели и съученици. Той вече не принадлежи на тяхната компания - не мисли и не разбира нещата като тях! Напротив - те вече изглеждат незнаещи и “непросветени”, меко казано - наивници, идеалисти...
И той става саркастичен с тях! Заяжда се, дълбае в живота им и ги анализира... А никой не обича това! Затова започват да го избягват...
Накрая никой не звъни и не го търси...
Освен хора от системата - колегите... Защото всъщност те са вече неговите близки!
И така кръгът се затваря!
На работата - през деня - е с колеги! След работа - пак с тях... Сяда “на чашка” - за да поговори с някого, който би го разбрал... А кой друг би го разбрал, освен полицаят, партньорът - този, който е до него постоянно?! Който знае проблемите му, мислите му, познава семейството му - ако още има такова...
И неусетно човек започва да живее само в този кръг!
Затвореният, изолиран кръг на Системата!
Който трудно допуска нещо в себе “отвън”... И “навън”!
Имаше и хубави моменти. Имаше и удовлетворение от работата... Рядко, наистина, но го имаше... Не и финансово - освен ако човекът не се е корумпирал! Уви - имаше ги и такива!
Никой не е забогатял от заплата на държавен служител. Ако човек е честен и почтен - тя трудно ще му стигне. А ако е и отдаден на работата си и влага в нея всичко от себе си... Е... Тогава може би само калкулираше загуби!
Оставаше само удовлетворението - от добре свършената работа... От поредния разкрит случай...
Онзи кратък момент, в който е стигнал до “лошия” и е успял да го хване... Да го надвие и победи! Дори съзнавайки, че вероятно той пак ще се отърве и ще му се присмее... И че ще го направи не само с помощта на адвоката си. Но, не рядко, и със съдействието на колеги или магистрати!
Дон Кихот - в бой срещу вятърни мелници...
И беше ли този миг на удовлетворение достатъчен, за да изкупи това, което губеше човекът в системата... От нея... И заради нея?!
Неев си задаваше този въпрос все по-често с напредването на годините в полицията.
- Имаш ли си някого, инспекторе? Жена или приятелка?
Неев се намръщи.
- Имам бивша жена. И... Може би бивша приятелка...
- Ау! Защо така?! Ще ми споделиш ли?!
Неев въздъхна.
- Защо не! С бившата ми жена се разделихме отдавна... Типичната ситуация, оженихме се млади, съвсем различни като хора... от това, което станахме с времето... Постепенно животът около нас започна да ни променя и поглъща, а връзката ни да става все по-хладна. Намирахме все по-рядко време един за друг. Докато един ден осъзнахме, че ни дели пропаст и сме станали съвсем чужди един за друг хора... А от чувствата ни не бе останало много - и определено - не достатъчно, за да се изгради отново мост между световете ни... И - така...
Неев се усмихна кисело.
- А с приятелката какво стана?
- Там, не знам и аз... Намерихме се при, меко казано, странни обстоятелства. Изначално си бяхме различни характери. После, аз съм все зает с работата си, тя работи върху кариерата си. Такива неща... Да минем на друга тема, може ли?!
- Разбира се. Извинявай...
Следващите часовете обаче изминаха неусетно.
Диана се оказа приятен събеседник и добър слушател. Неев се чувстваше добре в компанията й. Беше му приятно да усеща, че е интересен и привлича вниманието на тази млада и атрактивна жена.
Алкохолът също го накара да се отпусне...
Когато погледна часовника, не повярва, че е станало толкова късно.
Потърси с поглед бармана за сметката. А после - подходящи думи, за да се сбогува с Диана.
Тя обаче бе на друго мнение!
- Нима ще ме оставиш да си тръгна сама? Много кавалерско, наистина. Бих се радвала, ако може да ме изпратиш поне донякъде, ако не до вкъщи...
- Приемам упрека. Ще те изпратя до вас!
Докато пътуваха в таксито и двамата се бяха умълчали.
Но когато стигнаха пред входа на кооперацията й, Диана се приближи плътно до Неев и каза тихо:
- Е, инспекторе... Трябва ли да измислям някакъв повод, за да те поканя у нас... Примерно да пийнем по още нещо... Или че някой може да ме чака на етажа, за да ме нападне отново, и ако може да се качиш с мен да провериш, че ме е страх? А може би имаш принципи да не смесваш работата с удоволствието?! Или да приема, че просто те е страх от мен?
Неев я гледаше.
Диана бе прекрасна - в сумрака от далечните улични светлини тя стоеше срещу него - полутъмен силует от нежни форми и ухание на парфюм... Усети тялото й - допряно до неговото, дъха й от учестеното й дишане... Очите й блестяха насреща му, лицето - вирнато предизвикателно към неговото, а устните - полуотворени, очакващи...
“Какво пък! Да вървят по дяволите принципите...”
Хвана я с ръка през кръста и я придърпа към себе си. Тя се отпусна в ръцете му...
Устните й го посрещнаха - нежни, топли и меки...
ХV. 15 август 2009 г., София
Събуди се малко преди развиделяване.
Диана спеше до него - изглеждаше доволна в съня си.
Известно време я наблюдаваше, а после тихо стана и се облече...
Чувстваше се гузно - незнайно защо.
Нямаше желание да остава повече тук. Затова побърза да напусне жилището й, без дори да го огледа. Когато външната врата щракна след него, почувства облекчение. В този момент съжаляваше, че снощи се бе поддал на съблазняването...
Пи кафе в денонощно заведение в центъра.
Персоналът бе апатичен и изморен. Барманът дори не си правеше труда да крие прозявките си.
Градът бавно се пробуждаше.
В началото, по все още пустите улици, минаваха само трамваите, които огласяха с грохот въздуха между надвисналите отстрани сгради. Постепенно обаче спирките се изпълниха с чакащи хора, а по тротоарите все по-често минаваха забързани нанякъде пешеходци. Скоро трамвайният звън се изгуби сред шума на първите колони от автомобили, които изпълниха пространствата около светофарите.
Слънцето хвърли отблясъци по прозорците на високите етажи на сградите, прогонвайки хладните сутрешни сенки между тях.
Денят навлезе в нормалния си задъхан ритъм...
Съботният ден се очертаваше да е слънчев и хубав.
Неев тръгна към работата си, където бе останала паркирана колата му. Когато стигна до нея, се качи и бавно потегли към къщи...
Към обяд му се обади бай Кольо.
- Какво правиш, мойто момче?! Я стига си мързелувал и си се чудил какво да правиш, ами се вдигай насам, че съм уговорил да дойде оня човек, за когото ти говорих!
- Идвам!
Докато пътуваше към околовръстното, му се обади Диана.
- Много кавалерско изоставяне - в ранни зори, докато още спя! И типично мъжко...
- Съжалявам...
- Нищо де, свикнала съм. Не съм очаквала, че ще ми поднесеш закуска в леглото... Въпреки това, беше хубаво! Хайде, приятен уикенд, инспекторе! И очаквам да ми се обадиш, ако откриеш чантата ми.
- Непременно.
Празнината в него сякаш се увеличи. Отби колата встрани от платното и се загледа с празен поглед пред себе си над волана.
После тръсна глава и хвана решително телефона.
Отсреща се включи гласова поща.
“След сигнала запишете вашето съобщение...”
Намръщи се - не обичаше да разговаря с машина.
Въздъхна и заговори в слушалката.
- Здравей, Ирина! Виж... Знам, че нещата между нас все не вървят... И май по-често се караме, когато сме заедно, отколкото да правим нещо друго... В малкото време, когато можем да си обърнем внимание... Но... Истината е, че, въпреки всичко, ми липсваш! В този момент повече от друг път... Както и да е, ще се радвам да ми се обадиш и... Така!
Човекът, който го чакаше при бай Кольо, бе наистина възрастен. Сигурно имаше над 80 години.
Сините му очи, обаче, бяха още живи и бистри. Те оглеждаха изпитателно Неев, докато се ръкуваха.
- Приятно ми е, Генчев! Николайчо ми разказа за вас... И за това, което ви интересува!
Седнаха в беседката.
- Бай Кольо ми каза, че сте работили едно време в отдел към ЦК на БКП, който се е занимавал с... хм... по-нестандартни неща... - Неев все още се опитваше да прецени човека пред себе си.
- По-точно, това беше “Експериментален отдел” към Централния комитет на партията, да, така е! Ръководител беше Гриша Филипов. Много труден човек... Най-общо казано, търсехме полезни изкопаеми и други неща... Но с помощта на, както ги нарекохте, нестандартни методи! Примерно, чрез биолокация и анестезия... Разбира се, работил съм и в други отдели...
- А имали ли сте нещо общо с проучвания, правени от екип на Людмила Живкова... В случая става въпрос за гробницата в Странджа.
Старецът махна с ръка и направи презрителна физиономия.
- Людмила беше наивен човек! Нямаше особено понятие от нещата, но бе силно вярваща и се доверяваше прекомерно на близките си! А около нея се бяха събрали разни хора, по мое мнение, все измамници, които я използваха за целите си! Водеха я за носа през цялото време...
- Но нали и баба Ванга се е произнесла във връзка с този случай, ако приемем, че другите източници не са били достоверни?!
- Ванга беше феномен! Верно е... Аз лично съм се срещал много пъти с нея... Тя гледаше и познаваше много! Но и тя, като всеки човек, допускаше грешки! Всеки греши, нормално е, няма безгрешни хора... А тя все пак беше човек! Лично мойто мнение е, че Ванга имаше проблеми с “виждането” на историческите събития... Тя се губеше - във времето и пространството! Трудно “показваше” от “разстояние”...
- Това значи ли, че в Странджа не е имало гробница на Бастет?
- О-о-о, напротив! Има! И то не само нейната е там! Там е и баща й, Ра! Там има много гробници от древни времена... Някога тази планина се е смятала за свещена! Пълна е с храмове и подземия! Въпросът е дали мястото е наистина на така известната “Мишкова нива” до Малко Търново?! Много разкопки са правени нахалос... Вземете Царичина, например!
- Така и не ми стана ясно какво всъщност е било търсено там? - избоботи бай Кольо. - Някои викаха, съкровището на цар Самуил било там... Други, някакво същество двуполово, прародител на човечеството! Че и Ванга била казвала нещо по въпроса, четох: “... Таз жлъта маймуна, ни маж, ни жена, защо ви е?!”...
- Ето - запалено отвърна старецът, - още един пример, че и тя греши... И че се е копаело напразно!... Всъщност, истината е съвсем различна, там има находище на специфичен кристал, образуван в кварца под земята!
- Кристал ли?! Какъв е пък тоя кристал?
- Сам по себе си може би не е ценен... Но специфичното му е, че създава резонанс, вибрира на радиовълни с определена честота от спектъра! Този кристал е нещо като маяк... Чувал съм, че такъв има още на две места в България. Едното място е отново в Странджа планина. Другото е в Северна България...
- И кой го използва този маяк? - попита Неев.
- Ето, това е интересното, младежо! И неизвестното! Някои казват, че извънземните, други - паралелните светове... Кой знае?!
- Все пак не ми става ясно имало ли е действително разкопки на гробницата на Бастет?! И то от немците?!
- Разкопки от немците е имало много по нашите земи... И не само за Бастет... Специално за нея се говори, че когато е била открита, тялото й се намирало в някаква течност, с която бил пълен саркофагът й... И хората, които са я пипали, не са доживели старини... Но не само за Бастет са копали те в Странджа, ами и за Кивота...
Това звучеше вече доста пресилено на Неев. Явно видът му го бе издал, защото старецът добави:
- Никой не е казал, обаче, дали става въпрос точно за Кивота на завета от Библията - онзи, с десетте Божи заповеди! Защото, оказва се, че по България има други Кивоти - и от тракийско, че и от по-старо време... Ценни скрижали е имала всяка епоха и всяка една цивилизация! А по тези земи е имало много такива...
- За Кивота съм чувал, че са го търсили... И защо... Но не ми е ясно какво са търсили при Бастет. Навсякъде се говори, за жезъла й, но никой не казва с какво толкова е бил ценен той, освен, че уж бил от извънземна материя...
- Млади момко! Мнозина са търсили жезъла й, и има защо! Питаш ме, какво прави ли? Ами ще ти кажа! Според източниците, по мое време, жезълът е реагирал на близостта на златото! Когато до него е имало от този метал, жезълът е потъмнявал или посинявал! - Старецът помълча малко, после продължи. - Сега е друго, модерно време! Казват, че имало металдетектори, дето ти показвали и вида на метала, и дълбочината, и какво ли не още... Но я си представете само преди половин век, да не говорим за по-назад, колко би бил ценен този жезъл за всеки, търсещ полезни изкопаеми или дори делва със злато, например?! Та дори и сега, нима би се отказал някой, ако може да го притежава?! Той е и си остава ключ към богатства...
ХVI. 15 август 2009 г., Банкя
- Остава въпросът, обаче, дали жезълът е бил намерен? И ако е бил намерен от германците, дали е бил изнесен от България или е останал някъде тук?!
Генчев замълча отново.
Неев запали поредна цигара, а домакинът изсумтя под мустак и посегна към касата с бира, която стоеше в очакване до стола му.
- Германците оставиха много неща след себе си тук... Никой тогава не е вярвал, че Съветския съюз ще настъпи толкова бързо към Берлин през Източна Европа! И че България буквално за броени дни ще се превърне от верен съюзник на Хитлеристка Германия, в неин враг... Но не само германците са извършвали разкопки до Малко Търново. Малко след Девети септември мястото е било изцяло блокирано от руски части! И те доста са поработили там... но какво са успели да направят, това малко хора го знаят. А Людмила... Е, да, тя имаше амбиции! Искаше да въздигне историята и културното наследство на България на полагащото му се място в света. Но не й разрешиха! Не само в Странджа водеше тя експедиции... Ей, там, зад нас, където се виждат баирите на Сливница, в района на танковите поделения и полигона... Малко хора знаят, че там има древни светилища. Три са и те на брой. И образуват триъгълник. И там се правеха проучвания... Ама чува ли се нещо за това и до днес?! - Старецът посочи към бледия от маранята силует на Витоша. - Малко хора знаят и че подножието на Витоша е осеяно с входове и пещери. Те са открити и дооформяни още от древни времена, после и от римляните за складове и хранилища... А впоследствие са ползвани и от германците. И от нас. Още от римско време тези пещери са използвани за складови бази. Много се е говорило за подземните катакомби под София, под централната част, или пък на Слатинския редут... Има ги, верно е... Но най-големите подземия са именно там, под Витоша! И доста неща, които са били скрити в тях още от едно време, ехе-е, са там и стоят и до момента! - Генчев поглади гладко избръснатата си брада. - Не е случайна и запазилата се през вековете легенда, че именно там, в пещерите на Витоша, се е помещавал Великият римски музей - изграден комплекс от подземни зали, богато облицовани със скъпоценности и мрамор, в които се пазят несметни съкровища и артефакти - изящни произведения на изкуството, създадени от древните майстори, както и най-големите постижения на тогавашната наука. “В планината, издигаща се над града на сердите...” - така започва преданието! И се смята, че единият от входовете се намира до Боянския водопад...
Старецът поклати глава. Помълча известно време, след което заговори отново:
- Да, преди Девети септември германците се ползваха с голям авторитет тук и имаха сериозна подкрепа в проучванията си от страна на царя и хора от правителството...
- В лицето на Богдан Филов, например... - подметна Неев.
Лицето на възрастния мъж се разтегли в усмивка и той доволно кимна на бай Кольо.
- Момчето ти е подготвено, виждам! Не е като да няма представа от нещата...
- О-о, това момче ще те учуди, драги! - избоботи доволно домакинът. - Не го подценявай изобщо! Само ще ти кажа, че наскоро го направиха почетен член на един рицарски орден, за особени заслуги при това! Ама не го хвали, щото ще ми го развалиш, на него малко му трябва да си вирне носа... Аз затова все го хокам! Да си знае мястото...
- Рицар, значи, а?! Виж ти - старецът изгледа с интерес Неев, сякаш в този момент го виждаше за пръв път. - Мда-а... Рицарските общества безспорно са повлияли още от древни времена върху хода на човешката история... Може би най-сериозният и известен орден - Тамплиерският, има своите корени и тук, в нашата мила родина... Тези хора са имали влияние навсякъде, и е нормално - държали са огромен капитал... А парите са власт! Капиталът определя обществото, развитието и хода на историята още от най-древни времена. Векове наред центърът му е бил в Римската империя. След падането й се е преместил във Византия. След нейното падане пък център е станал Венеция... А сега някои казват, че е в Лондонското сити... Други пък - в Америка... А що се отнася до нея... Ще се върна отново към Тамплиерите. Дори когато са опитали да им отнемат богатството и властта над Европа, пак не са успели да обезсилят и сломят ордена им... Имам предвид, разбира се, онова масово избиване на членовете му по нареждане на тогавашния римски папа... Знае се, обаче, че те въпреки всичко са оцелели... и до днес! Всеизвестен факт е, че по време на Френската революция, при обезглавяването на последния френски крал на ешафода, от тълпата се е чул вик: “Ги дьо Муле, ти си отмъстен!” А Луи ХVI е бил Бурбон, а не от рода на Валоа, които всъщност са били виновници за обезкървяването на ордена и убийството на техния водач! Но, види се, паметта на това общество е останала жива през вековете... А и се говори упорито, че още много преди нападението над ордена, тамплиерите са били подготвени и са успели да изнесат богатствата си от Европа предварително. Вярно или не, но фактите говорят, че са стъпили на Новия континент много преди Колумб! И че от тогава до днес не друг, а те владеят Америка... Противно на мнението, че в Щатите най-силно е масонското влияние, аз твърдя, че тази държава е създадена и се ръководи от тамплиери... Ако може да се направи все пак ясно разграничение между тамплиерството и масонството в днешно време... Все пак се смята, че и масони, и розенкройцери, че и други са произлезли от този орден...
Старецът извади от джоба си огромна носна кърпа и шумно се изсекна, след което акуратно я сгъна и прибра.
- Говорейки за последното, да се върнем към споменатия Богдан Филов! Е, той също е бил член на доста сериозни кръгове по онова време... Неслучайно е бил просветен като масон в Германската ложа, а връщайки се тук, създава ложа, наред с вече съществуващия “филиал” на Френската ложа в България. А накрая пък забранява всички ложи! По-важното обаче в случая е, че Филов е бил допуснат и в сформираните близки на Фюрера философски и, донякъде, псевдонаучни кръгове! Като “Аненербе”, например, които са искали да докажат и обосноват научно, че арийската раса е най-висшата, както и най-древната, заедно със - забележете - българската! Искали са и да осигурят господството на Третия Райх над целия свят, чрез откриването и владеенето на всички по-известни исторически артефакти. И не само това! Историята се повтаря, господин Неев - някога в Рим Вергилий е бил натоварен със задачата да осигури древен и божествен произход на господстващата римска класа, създала империята... И той написал епоса “Енеида”, в който се разказва, че Рим е бил създаден от троянския герой Еней, който избягал след завземането на Троя от войските на Агамемнон... И достигнал с кораба си до новата родина - Италия, пазейки меча на Троя... - Старецът се закашля. - В тази връзка ще достигнем и до познанията на Филов в областта на историята и археологията... Именно по негово време са извършвани първите мащабни археологически разкопки по земите ни. Близко е до ума, предвид връзките му с Германия, че всичко, което е било откривано по време на проучванията, е било докладвано не само на царя, но и на Хитлер! Друг е въпросът, обаче, колко от намерените артефакти са стигнали до Берлин?! - Генчев се наведе от стола си към Неев: - Николай ми каза за интереса, проявен от службите към вашето разследване, господин Неев! Е, аз лично го намирам за закономерно! Ако някой е разровил за факти и обстоятелства по намирането, или по-лошо, се е домогвал до местонахождението на такива артефакти, като жезъла на Бастет, както е в случая... И ако той е скрит тук, в България... Съвсем естествено е въпросът да опре до държавната сигурност!
Слънцето започна да клони на запад.
Неев си взе довиждане с Генчев.
Бай Кольо стана, за да го изпрати. На вратата го дръпна и му подшушна:
- Старецът вече е поизкукал, не му се връзвай на всичко, което говори... Чуй, имам едно приятелче, вече е за пенсия, ама отиде по големите служби нагоре като голям началник - да донатрупа стаж... Ще се чуя с него, да видим какво може да ми каже и той. А ти, ако нямаш други планове за утре, мини насам пак, да очистим някоя и друга каса бира...
Когато Неев паркира пред жилището си, вече се бе стъмнило.
На каменния парапет го чакаше вече познатата му котка.
Тя отново го проследи с очи, докато изкачваше стълбите.
Този път реши да пристъпи към нея.
- Здравей, пратеничке на Бастет! - поде шеговито и протегна ръка.
Тя изсъска срещу него и се стрелна в тъмнината на градинката. Малко по-навътре, в храсталака, очите й отново светнаха към него.
Неев сви рамене и влезе във входа.
ХVII. 16 август 2009 г., София
Човекът бе сам в малката зала.
Беше висок и слаб, с тъмна, вече прошарена на слепоочията коса. Облечен в черен, изискан костюм, с черна блуза, виждаща се под сакото му, с черни обувки - спортен модел.
Помещението нямаше прозорци и разчиташе само на двете спускащи се от тавана лампи, които се бореха да надделеят над мрака, разпръсвайки не особено силната си светлина.
Към пода - по четирите стени - се спускаха дълги знамена. Три от тях бяха еднакви - на стената, в която бе вратата на помещението, както и по двете странични - червени знамена с бял кръг в средата и черна свастика в него.
Знамето на централната стена беше по различно - то също бе червено, но вместо свастика, в белия кръг имаше стилизиран юмрук, държащ пречупено “S”. Над знамето имаше надпис: “Щурмови юмрук”.
Отстрани бяха поставени множество снимки. Централно място заемаше голям портрет на Адолф Хитлер. Под него бяха наредени снимките на останалите водачи на Третия Райх...
Мъжът бе скръстил ръце пред гърдите. Главата му беше наведена надолу, а устните и челото бяха сбърчени от мисъл, която явно не му харесваше...
В този момент на вратата се почука.
Мъжът вдигна чело.
- Да! - извика властно той към вратата.
Диана Петрова прекоси помещението с люлееща се походка и застана в средата на помещението.
- Хайл, майн фюрер! - извика тя и опъна дясната си ръка към мъжа и портрета зад него. - Викал си ме! Тъкмо бях тръгнала насам, за да ти кажа...
Диана не успя да довърши. Мъжът бавно се бе приближил към нея и сега замахна с ръка. Звучна плесница огласи залата.
Диана тихо изписка и се хвана за бузата.
- Глупачка! - изсъска ядно мъжът. - Едно елементарно нещо трябваше да свършиш, а ти го оплеска! Не стига, че не успя да вземеш всичките записки на баща ти, ами допусна и да ти откраднат тази, в която имаше може би най-ценна информация за нас!
Диана го гледаше вкаменена, хванала се за бузата.
- Защо се обади на онова ченге, след като ти пратих Крум и Виктор да издирват онези двамата?! Защо ти трябваше да привличаш излишно внимание?!
- Исках да се подсигуря, ако не успеем да открием...
- Да се подсигуриш? Какво точно искаше да подсигуриш? Това да можеш да изчукаш ченгето ли? Какво ме гледаш? Да не мислиш, че не знам за това?! Курва!
- Исках да съм сигурна, че ще успеем да открием наркоманите. В случай, че ние не се справим! А и да съм сигурна, че онзи инспектор ще сподели с мен всичко, което научи, предвид това, че няма доста тетрадки...
- Да сподели, значи, а?! Май само леглото ще сподели той с теб! Мръсница! И как ще си вземеш тетрадките, ако попаднат в ръцете на ченгетата, а?! Ами ако почнат да ровят? Излагаш на опасност цялата организация!
- Ще се справя, обещавам!
Мъжът се приближи плътно до Диана и изведнъж я хвана и придърпа към себе си, впивайки устните си в нейните. Тя не се възпротиви и отвърна на целувката му, но вяло и без да помръдне.
Той се отдели от нея - също така внезапно, и я изгледа строго:
- Дано! А сега изчезвай оттук и да не ми се мяркаш без тетрадката!
Диана вдигна пак ръка за поздрав и тръгна несигурно към вратата.
- Чакай! - извика мъжът след нея.
Тя се закова на място и се извърна в посока на властния му глас.
- Ако откриете и другия, независимо дали ще намерите тетрадката или не, искам да ликвидирате и него! Да не разправя какво е станало в парка. Ясно ли е!
- Ясно! - Диана кимна с глава и бавно излезе.
Едва бе напуснала залата, когато там влязоха трима мъже. Бяха млади, всичките облечени в черно. Застанаха срещу мъжа и изпънаха ръка в поздрав, извиквайки в хор: “Хайл, майн фюрер”.
Мъжът им отвърна.
- Докладвайте!
Младежите се спогледаха, а после този, който явно бе с най-висок ранг сред тях, заговори тихо:
- Според нашия експерт би трябвало да сме локализирали мястото на входа за подземието. Разкопките се бавят обаче, защото са близо до туристическа пътека и копаем само нощем... А сега, събота и неделя, е направо невъзможно - Витоша е като “Витошка” по това време!
- Колко време още ще е нужно?
- Може би до края на другата седмица...
- Не! Давам ви три дни! Ситуацията се промени след глупостите на Диана, затова трябва да побързаме! Вземи още хора и действайте! Свободни сте!
Младежите поздравиха отново и излязоха от помещението.
Мъжът остана сам в залата.
Не мина много време и на вратата се показа солиден възрастен господин, облечен в скъп син костюм. Бялата му, зализана назад коса, рязко контрастираше с изкуствения тъмен тен на лицето. Широките му месести устни бяха свити и през тях се чуваше тихо, доволно свирукане. С танцуваща походка, която изобщо не подхождаше на пълната му фигура, той се приближи към мъжа в черно. Устните му се отпуснаха и се разляха в доволна усмивка.
- Намерихме го! Търгът е в интернет и наддаването започва утре... Бил е в частна колекция досега. Тихо и кротко е стоял у нечия къща и си е тиктакал...
Мъжът трепна и с бърза крачка се приближи плътно до възрастния. Напрегнатият му поглед се впи в лицето на онзи.
- Сигурен ли си, че това е нашият часовник?!
Възрастния мъж вдигна рамене в жест на недоволство.
- Разбира се, че съм сигурен! Съвпада с този на снимките от двореца. И от тези на музея... Също и като данни, и спецификации... И най-вече - с това, което знам аз!
- Трябва да го купиш на всяка цена! Независимо от парите, които искат! Трябва да бъде мой!
- Успокой се, имам грижата! - възрастният се врътна галантно към вратата и подхвърли през рамо: - Утре ще те уведомя кога и как ще пристигне...
Танцуващата му походка го отведе обратно до вратата, където пълното му тяло се провря и изгуби в мрака на изхода.
Мъжът отново остана сам.
Огледа портретите по стените.
После се приближи към огледалото, което стоеше на стената в единия ъгъл, и застана пред него.
В очите му блесна задоволство, докато съзерцаваше отражението си...
ХVIII. 17 август 2009 г., София
Действията по издирването на Дани “Сетера” продължиха след сутрешната оперативка. Извършеното до момента по търсенето му, включително и през уикенда, не бе довело до никакъв резултат. Установи се, че младежът не се е прибирал на адреса си и не е бил забелязван в района от средата на миналата седмица досега.
Сякаш бе потънал вдън земя!
За момента нямаше никакви насоки къде да го търсят...
Интересно бе, че никой от колегите, включително и от районните управления, не бе търсил “Сетера” на адреса преди Неев!
Това беше странно, защото баба му продължаваше да твърди, както бе казала и на него, че в този ден рано сутринта са го търсили двама мъже. Били млади и облечени в тъмни дрехи.
Които и да са били те, то явно не са били полицаи...
Следобед успяха да установят и заловят дори дилъра, от който Дани и Жоро си бяха купували хероин в последно време. Оказа се, обаче, че и той не ги е виждал от четвъртък сутринта...
Предвид дозите хероин, които двамата са си купували ежедневно от него, това вече бе наистина странно!
Неев имаше представа какво правеше липсата на хероин с един наркоман! Знаеше, че започват да изпитват силни и нетърпими болки по цялото тяло, особено в ставите. И в този момент бяха готови да направят всичко, само и само болката да спре! Кризата превръщаше човека в истинско животно! И нерядко околните се отнасяха с него точно като с такова, дори и най-близките му...
Случвало се бе да вижда - по жилищата, в които бе влизал за проверки - стая на наркоман, “лекуван” от абстиненция... Имаше случаи, в които родителите, отчаяни от всичко, го връзваха дори с вериги за радиатора и тръбите в стаята, само и само да го удържат в пристъпите му и да не успее да им избяга - до най-близкия дилър на дрога в квартала...
Вериги, легло и чиния за ядене - като в каторга!
С тъмничари - най-близките ти хора...
А така наречените “метадонови” програми изобщо не помагаха, да се подобрят нещата. Всъщност, тези институции показваха най-добре лицемерието на обществото спрямо наркозависимите!
Бе чувал, че метадонът всъщност представлява по-силен, синтетичен наркотик, който изобщо нямаше за цел да помогне на зависимия да спре употребата, а просто му въздействаше по-силно и за по-дълго време. Примерно, ако с една доза хероин, която обикновено бе доста разредена с какво ли не, наркоманът изтрайваше до вечерта на същия ден, когато отново трябваше да търси начини да си набави пари за нова - а това най-често ставаше, като извърши престъпление - то метадонът му действаше поне ден-два, като го караше да мирува.
Както му бе казал един познат лекар: “Чрез метадона обществото просто си осигурява два-три дни спокойствие от наркомана - нищо повече!”...
А и редовно се бе натъквал на факта, че по-скъпият метадон се взимаше от програмата и се продаваше почти веднага за повече дози хероин. Или пък се приемаха едновременно...
Някакъв изход бяха наркокомуните.
Но дори и там дрогата обикновено успяваше да стигне...
Може би по-голям успех имаха в това отношение комуните на Запад - там те бяха под контрола на Католическата църква, която бе стриктна в отношение на опазването на реда в тези места.
Ала Неев познаваше много младежи, които - след като бяха живели с години в комуни по Испания или Италия - се връщаха “изчистени” в България, но веднага попадаха отново в кръга на старите си приятели и познати... И само за месец-два пак биваха пристрастени към дрогата...
“Както се казва - бивш наркоман, бивша проститутка и бивше ченге - няма!”
Котката го чакаше.
Стоеше отново на същото място и го наблюдаваше.
Този път не се опита да я доближава. Просто я подмина и влезе във входа.
Тя остана да гледа след него, седейки на парапета...
Късно вечерта му позвъни началникът.
- Спиш ли вече? Трябва да отидеш в дирекцията - невероятно, но факт - “Сетера” се е предал! Появил се е с чантата на Петрова в ръце! За пръв път ми се случва някой да тича, за да се предава сам, и то с отнетите от грабеж вещи в него! Но искал да разговаря само с теб - на друг нямал доверие... Явно е разбрал, че си го търсил! Иди и говори с него, виж какво ще ти каже, най-вече да разберем къде е съучастникът му, а после ми звънни, независимо колко е часът...
Малко по-късно Неев седеше на бюрото си в канцеларията и гледаше това, което беше останало от “Сетера”.
Младежът се тресеше на стола - явно в доста силна абстиненция. Беше кожа и кости, мръсен и - определено - много уплашен.
“От какво ли?!”
- Защо не искаш да говориш с колегите ми?!
- Не щем, господин инспектор... Само на теб ще ти кажа всичко! Ти си свестен, знам аз, още тогава, като ме заключи, се държа човешки с мен...
- Предполагам, ти е ясно, че сега пак ще те заключа?!
- По-добре, и аз това искам! Само да не ме намери оная - лудата!
- Коя луда? - Неев запали цигара и предложи и на Дани.
Той махна с ръка.
- Не съм ял от два дни, ще ми прилошее. От оная се крия, дето й дръпнахме чантата! И от хората й...
Ръката на Неев замря, докато поднасяше запалката към върха на цигарата. Изгледа учудено “Сетера”. После запали и се намести на стола си.
- Слушам те, разказвай!
ХIХ. 18 август 2009 г., София
Половин час по късно Неев се чудеше какво да си мисли. И още повече - какво да докладва на началника си...
Според думите на Дани излизаше, че Диана Петрова е опасен и зъл демон, който, без да й мигне окото, е простреляла човек в името на това да си възвърне отнетата й тетрадка.
Неев се опитваше да си го представи - на фона на нежната и миловидна жена, която той познаваше... Вече доста отблизо...
Но нямаше причина да се съмнява в думите на “Сетера”!
Още повече, че разказът му се подкрепяше от справката за телефона на Петрова - водените от нея разговори с Дани и Жоро, за които пък Диана бе премълчала.
Не ставаше ясно и каква е съдбата на Жоро.
Дани бе убеден, че той най-вероятно е бил убит от Петрова и двамата мъже, които са били с нея в парка.
Това, разбира се, щеше тепърва да се проверява.
При всички положения, обаче, Диана Петрова трябваше да бъде намерена за проверка! И то - възможно най-скоро.
Що се отнася до Дани, той прекарал последните дни в криене по крайните квартали. Старателно избягвал старите “явки”, които знаел и Жоро, защото бил сигурен, че той е “изпял” всичко на онези - и как да не го направи? Дори обмислял да замине в провинцията, но не познавал никого там. А и колко щял да издържи, особено след като парите от чантата вече били свършили. Включително и тези от телефона, който продал на непознат в случайна заложна къща. А онзи, разбира се, му дал възможно най-ниската цена за него. Останала само чантата, документите на Петрова и... въпросната тетрадка, която можела да му струва живота!
Неев я държеше в ръцете си и я гледаше.
Беше стара тетрадка с твърди зеленикави корици - от ученическите. Вече бе доста поизмачкана - “Сетера” и партньора му не се бяха старали да я пазят особено. На етикета с химикал бе написано “За Бастет”.
Неев прехвърли съдържанието й.
Иван Петров пишеше ситно и сбито.
Страниците бяха изпълнени с преписани абзаци от различни източници, следвани от разсъждения и предположения. Рисунки и схеми...
Зачете се в текста.
- Господин инспекторе! - прекъсна го умолителният глас на “Сетера”.
Неев вдигна очи към него
- Моля ви, дайте ми нещо за ядене, ще умра вече!
Неев с неохота затвори тетрадката и стана. В този късен час нямаше време за нея. Чакаше го работа - трябваше да се погрижи за задържането на “Сетера”. И да докладва на началника. А трябваше да се помисли и за издирването на Диана Петрова сутринта!
Въздъхна и заключи тетрадката в касата си, заедно с останалите вещи и чантата.
Оказа се, че Диана Петрова бе неоткриваема.
Нямаше я нито в жилището й, нито в това на баща й.
Стана ясно и че тя не работи никъде. Нямаше фирма - за недвижими имоти или каквато и да е друга...
Телефонът й бе изключен.
Иван Петров пък изобщо не бе склонен да дава сведения за дъщеря си. Твърдеше, че не знае нищо за личния й живот! А и не го интересувало...
Не оставаше друго, освен да се насочат към приятеля й - онзи, от чийто телефон тя бе звъняла на “Сетера” и Жоро...
Младежът се казваше Крум Симеонов Попов. Беше 28-годишен.
Когато пристигнаха първите резултати от проучванията за него, Неев се намръщи. Началото изобщо не му хареса!
Крум се оказа стар познайник на полицията. Още от малък бе регистриран в Детска педагогическа стая - в районното по местоживеене. Най-вече за побои и хулигански прояви.
Това, което още повече не се хареса на Неев, бе, че Крум се водеше и в списъка на така наречените “Ултраси” - крайно десните формирования на агитките на вечното дерби “Левски-ЦСКА”. “Ултрасите” бяха известни с изстъпленията си и вандализма, а и не криеха неонацистките си увлечения...
А в този случай май се събра доста неонацизъм!
Неев пожела да тръгне с екипа, който трябваше да провери адреса на Крум Попов. На място щяха да ги чакат и колеги от районното.
Мисълта, че трябва да приеме и мисли за Диана Петрова като за престъпник, изобщо не му се нравеше. Но пред фактите мълчали и боговете - нали?!
ХХ. 18 август 2009 г., София
Младежът живееше в къща - в края на южните софийски квартали. Къщата беше хубава, явно родителите му бяха заможни.
Оказа се, че те бяха в чужбина - на адреса беше само баба му.
- Що става, бре-е?! Леле, що хора! Що е станало, бре? - бабата изскочи бързо от къщата, когато започнаха да звънят на звънеца.
- Бабе, къде е Крумчо, бе? - попита единият от колегите, той беше от районното и явно познаваше жената и внука й добре.
- Ти ли си, бре, инспекторе?! Що е направил пак тоз моя внук?!
- Абе, трябва ни да поговорим с него... Знаеш ли къде е?
- Па, он, с неговите приятели е излезъл пак. С Викторчо, комшийчето, па и с нихните приятели е. Що е станало, бре, инспекторе?
- Нищо, бе, бабе, успокой се и ти!
- Ма, как да се успокоя, бре, глей що народ сте дошли само!
- Знаеш ли кога ще си дойде Крум?
- Па он май нема да си идва довечера, тъй ми рече! Щели да одат с комшийчето да дирят некакъв техен познат, па после, чух, щели на Витоша пак да се качват...
- На Витоша ли?! Там пък какво търсят?
- Па и я не знам, бре! Он кажува ли ми, мислиш? Ма влезте, де, влезте вътре, че да не гледат комшиите...
Къщата беше хубава. И отвън, и отвътре. Обзавеждането говореше за висок стандарт.
- Бабе, може ли да видим стаята на внук ти?
- Па, гледайте, бре, ма нали ви рекох, нема го...
Неев се качи нагоре по стълбите, заедно с колегата от районното.
Стаята изобщо не го изненада. Беше очаквал да види нацистки плакати и надписи. Но не очакваше да види просната на масата подробна карта на Витоша, с отбелязани по нея места и указания. Нито пък подробна карта на България на стената - също с отбелязани множество места и записани данни около тях. И имена на хора...
Бабата ги бе последвала на етажа.
Неев се обърна към нея:
- Госпожо, какво точно прави внукът ви на Витоша с приятелите си?!
- Па, не знам, бре, господине, нали ви рекох! Он не говори с мен за неговите си работи... Ама мислим, че нещо копат там тия калпазани, нали му перем дрехите, сутрин са му целите у кал. Па и сите лопати и белове от бараката ми обра. Знам ли какви ги върши! Натовари’а ги на колата на Викторчо и ги занема...
Неев се сети за разговора си със стареца при бай Кольо - за тайните пещери в полите на планината... Складове още от римско време...
Възможно ли бе тези младежи да търсят наистина някакви входове за подземия там?! С укрити в тях артефакти?!
Но това означаваше, че разполагат с данни - примерно, с такива, като от тетрадките на Петров... И че са в някаква организация... Може би... Заедно с Диана Петрова!? И онези двамата - които са били с нея в парка...
Нещата май загрубяваха!
- Я, вижте! - колегата от районното му поднесе една папка, взета от бюрото в стаята.
Вътре имаше списъци с множество имена. Заглавието гласеше: “Списък на новите членове в “Щурмови юмрук”.
По-надолу имаше още материали.
Като цяло от документите ставаше ясно, че се касае за сериозна неонацистка организация, имаща структури в цялата страна! И контакти с подобни на нея организации в Европа...
Тук вече май се отваряше работа и за колегите от службите...
Един екип от районното тръгна към адреса на Виктор.
Неев пък се отправи обратно към дирекцията...
Беше му станало ясно едно - явно Диана Петрова не беше човекът, за който се представяше!
Казваха, че крушата не пада по далеч от дървото... В този случай май крушата бе отхвърчала доста по-надалеч от баща си!
Виктор не бе намерен на адреса си. Това не учуди никого.
Не бе учудващ и фактът, че вечерта колата му бе засечена в района на Витоша!
Документите, намерени у Крум, бяха достатъчни, за да установят адреса на седалището на неонацистите в София.
За кратко време, под ръководството на службите, бе създадена масивна организация за полицейска операция - в столицата и по провинцията - на места, където бе посочено, че съществуват структури на “Щурмови юмрук”...
Неев не бе включен в създадените екипи. Предвид работата му до късно предишната вечер със “Сетера”, началникът го освободи да почива.
Тръгна си към къщи с нежелание. Чувстваше, че работата му остава недовършена! И че важните неща по нея като че тепърва предстояха...
Но нямаше какво да прави - нарежданията си бяха нареждания...
ХХI. 18 август 2009 г., София
Свечеряваше се. Небето все повече тъмнееше над гъстите корони на високите дървета. Под тях мракът вече бе настъпил - изпълзял тихо от тъмните и дълбоки долове, прорязали склоновете на планината, разливайки щедро мастилените си тонове в нощта - навред, където денят вече отдавна си бе отишъл...
Ниско долу, в подножието на черните планински скатове, София се бе разляла в полето като море от нестройни светлини и отблясъци. Пъстроцветните зони на жилищните квартали бяха прорязани от живите светлинни потоци на булевардите, от които достигаше неясен и приглушен шум.
Извън града - надалеч в потъмнялото Софийско поле, светеха - пръснати и сгушени в нощта, малки градчета и села...
Редките облаци по небето отразяваха светлината на големия град, пречейки на бледите звезди да прогледнат отгоре.
Сред дърветата зашумоляха стъпки.
Група хора се изкачиха по стръмнината на хълма и се насочиха към отвесните скали в края му, в подножието на които личаха пресни купчини изкопана пръст.
Без да разменят дума, хората се разделиха на две групи и едната влезе в изкопа. Започнаха да копаят.
Скоро към ударите на инструментите се присъедини и шума от тежко дишане и сумтене.
Не след дълго тези, които копаеха, спряха и оставиха инструментите. След като излязоха от изкопа, другите, които досега бяха стояли настрани, подхванаха сечивата и продължиха работата им.
Този, който дишаше най-шумно, наруши тишината.
- Не ми е ясна тая работа... - прошепна той тихо на съседа си, - за съкровището, за символите и другите там чудесии от римско време, да, айде, съгласен съм... Ама къв е тоя зор за един жезъл, който уж показвал къде има злато?! Че нали с’я има кви ли не металотърсачи, бе! И вида на метала, и дълбочината, и кво ли не ти показват...
- Ш-шт, бе - сръга го съседът му, - трай и не умувай! Аре, дишай, че след малко пак сме ние!
Откъм сенките на дърветата се размърда фигура. Беше по-възрастен мъж, който явно не участваше в копането, а само наблюдаваше работата на групата. Приближи до изкопа и светна с фенерче за момент, колкото да огледа как върви работата, след което се дръпна и седна до сумтящия младеж.
- Млади приятелю, ще отговоря на въпроса ти! - мъжът се намести и продължи тихо: - Да, ти си прав, съвременните технологии са напреднали достатъчно, че да обезсмислят една от функциите на жезъла на Баст... Подчертавам, обаче, само на една от функциите! Жезълът, младежо, има и други предназначения, и то много по-съществени от споменатото от теб ... - Мъжът замълча за момент. - Предполагам, си чувал, че повечето съкровища са... как да го кажа, може би “прокълнати” ще е най-правилно... Всяко имане, което е било заривано, скривано и пазено, е било обект на клетви и обреди. Дори и без това то остава носител на енергия, в повечето случаи негативна! Особено ако става въпрос за светилище, гробница, или пък за имане, свързано с насилие и смърт...
- Е, та кво от туй?! Та нали е било някога, отдавна? - изсумтя младежът, бършейки с ръка мокрото си лице.
Мъжът се вгледа в него в тъмнината.
- За енергията няма “някога” и “отдавна”, господинчо! Тя си остава такава, каквато е била... Ако ще и след хиляда години! Не случайно казват, че душата, или енергията ни, е безсмъртна, а само ние сме тленни... Не е тайна, че много от местата, на които има светилища или гробници, влияят зле на хората, които са влизали или пребивавали в тях... И тук нямам предвид легендите от типа на “проклятието на Тутанкамон”, древни спори, микроби, вируси и така нататък... Нито пък случаите, когато хора са се натъквали на “капани” - остриета или предмети, обработени с отрови, които при нараняване са били все още достатъчно силни, за да убият човека до дни или седмици... И, да, в някои от тези случаи също се е смятало, че той е починал от проклятие... Но ако се проучи и направи една по-сериозна статистика, би могло да се забележи, че немалка част от хора, разкопавали и влизали в древни храмове и светилища неподготвени, впоследствие са сполетявани от нещастия, та дори и смърт... Аз лично считам това за закономерност! Убеден съм, че дори станалият в последно време известен мой колега Китов, също ще бъде сполетян от зла участ, и то много скоро, с толкова много и грубо отворени погребални зали... Което не е археология, а чисто иманярство! А и познавам колеги, които избягват извършването на разкопки на определени обекти именно по същите причини! - Мъжът поклати глава в мрака. - Та да се върнем към въпросния жезъл! Да, казват, че той посинява, когато е близо до съкровище... Но казват, че и “потъмнявал”, ето същественото, жезълът посочва кога над едно съкровище тегне проклятие... Показва кога имането е “клето”!
Копаещите бяха спрели да работят и също се бяха заслушали в приказките на мъжа.
- А по-важното в случая е, че с него се неутрализира и обезсилва проклятието върху съкровището! Неслучайно основният символ на култа към Баст е котката! Тя винаги е била с двойнствена природа - връзката с другия свят, с мъртвите, или света на духовете... Предполагам, че металът и формата на жезъла играят ролята на ключ! Отварящ портал, преход между двата свята, чрез който се контактува и, съответно, усмирява душата... Ама какво сте се запрели, я давайте с копането! И без това малко време ни остава!
Младежите, които бяха с инструментите в ръка, се сепнаха от забележката и продължиха работата си.
- Мда-а... - проточи мъжът. - Клетвите над имането винаги са били проблем за иманярите! Говори се, че са се затривали цели фамилии от лоши прокоби, след намерено “клето и проклето” имане... Знаете или не, но има цели ритуали, които трябва да се изпълняват за успокояване на духа или пазителя при намирането на съкровище! И кръстът и светената вода са най-малкото в случая...
- И какво са правели?
- Преди всичко на мястото се е сторвало молитва и курбан. Но не какъв да е курбан! Жертвата се избирала не от друг, а от закрилника на имането...
- Как така?
- Ами, ето един начин - посипвали са върху мястото, където се знаело, че е заровено имането, със ситна пепел и са го оставяли за през нощта... На другата сутрин са идвали и са гледали каква стъпка се е отпечатала в прахта. Ако е птица, птица се е колело на мястото, ако е куче, куче... А ако стъпката е човешка... И човешка жертва се е давало в такива случаи!
- Ха - възкликна младежът. - Нима...
- Професоре! - прекъсна го гласът на един от копаещите. - Елате бързо! Май открихме нещо...
Мъжът скокна като опарен от мястото си и се отправи в посока на гласа.
На светлината на слабото фенерче се откри изровена от пръстта скала. В основата й, там, където тя доскоро се бе намирала в пръстта, личеше място, което не бе равно и гладко, а шуплесто и като съставено от отделни камъни и блокове.
- Това дали е зид? - прошепна един от копалите досега.
- Ами... По ми прилича на скали, само дето са по-неравни от другите...
- Сега ще проверим!
Мъжът скочи в изкопания ров и внимателно отвори стъклена бутилка, която бе взел от мястото, където стоеше преди разговора. Поля с течността в нея неравния участък на скалата. Във въздуха се понесе остър мирис на киселина. Светлините на фенерите се съсредоточиха върху полетия участък.
- Кипи! - възкликна мъжът. - Вижте! Кипи от варта! Значи има хоросан, това е наистина зид! Разчиствайте бързо!
Зидът беше стар - личеше си по захваналите го коренища на близките дървета. Когато разчистиха пръстта достатъчно, можеше да се види, че той закрива малък проход в скалата - отвор, през който едва можеше да пропълзи човек.
Кирките изтропаха по камъните и наоколо хвръкнаха искри. После част от зида се срути навътре и откри прохода.
- Зидът е стар! Още от римско време е, вижте зидарията му!
Мъжът с фенерчето приклекна и започна да оглежда навътре.
Бавно и внимателно - една по една - фигурите се запромъкваха в дълбините на прохода.
Малко по-късно по поляната отново се замяркаха фенери.
Долу на пътя няколко сини лампи разпръснаха мигащата си светлина по короните на тъмните дървета и паркираните автомобили.
Хората от спец-отряда заеха позиции около прохода, а няколко от тях предпазливо се спуснаха в отворения процеп...
ХХII. 19 август 2009 г., София
Минаваше полунощ, когато Неев паркира пред кооперацията си.
Спря се пред входа и се огледа.
Котката я нямаше.
Когато стигна етажа си, изпита неприятно, необяснимо усещане... Чудеше се, на какво се дължи то. А неприятното чувство се бореше с умората му...
Щом пристъпи във всекидневната, обаче, разбра.
Механично се протегна и запали лампата...
Диана Петрова стоеше в средата на помещението!
В ръката й проблясваше малък пистолет, чието дуло делово сочеше към Неев!
Опита се да не мърда - просто стоеше прав пред нея и гледаше тъмния отвор на оръжието, насочен към него... Чудеше се как е влязла в жилището му, без да разбие вратата?!
“Може би е копирала ключа - онзи път... докато съм спял до нея...”
Жилището бе разхвърляно - явно Диана го бе преровила, преди той да се появи.
Момичето трепереше - раменете й подскачаха нервно, а заедно с тях - и пистолетът в ръката й.
- Нито крачка! - изсъска тя. Очите й светеха от превъзбуда. - Тетрадката! Къде е?!
Неев се опита да бъде спокоен и делови.
- Диана... успокой се, моля те!
- Не ми казвай какво да правя! - изкрещя насреща му тя. - Къде е? Казвай!
Неев леко вдигна ръце встрани с успокоителен жест.
- Нали не смяташ, че нося вкъщи всички вещи, които протичат по разследваните случаи? Тетрадката е в работата ми... Хайде, нека поговорим като зрели хора...
- Ще я вземеш и ще ми я дадеш, разбра ли! Още сега!
- Добре, само се успокой...
Неев се опитваше да скъси неусетно дистанцията между него и момичето.
Това обаче не се хареса на Диана! Пистолетът, който досега се тресеше в ръката й, застана неподвижно и се насочи към гърдите му.
Инстинктивно усети, че тя ще стреля!
Тогава видя котката!
Дори в този момент се учуди как бе успяла да се покатери до прозореца му...
Котката стоеше и гледаше Диана.
Неев бе убеден, че тя всеки момент ще натисне спусъка...
И тогава котката измяука - това бе смразяващ звук, който се заби в сетивата и на двамата...
Диана стреснато се обърна...
Котката се вдигна на задните си крака и изсъска срещу нея, размахвайки лапи във въздуха!
Инстинктивно жената насочи пистолета си към нея...
Неев скочи напред!
Хвана Диана за ръцете и я стисна.
Пистолетът в ръката й отскочи към тавана и изгърмя!
Върху тях се посипа олющена мазилка...
Малко по-късно Диана лежеше притисната на пода и истерично ридаеше.
Неев извади белезниците си и й ги сложи - тя не оказа никаква съпротива. След като заключи ръцете й на гърба, Неев погледна към прозореца.
Котката я нямаше.
Беше изчезнала така, както неочаквано се бе и появила.
Все още опитвайки се да осмисли станалото, Неев избута пистолета по-далеч от Диана, след което извади телефона си и набра 166...
За по-малко от денонощие повечето членове на “Юмрука” в цялата страна бяха задържани.
Оказа се, че на доста места е имало усилена дейност по разкопаване на археологически паметници на културата - в мащабно търсене на артефакти, обект на интерес от страна на организацията!
Не бе установен и открит, обаче, лидерът на организацията - загадъчен мъж, когото всички наричаха “Фюрера”...
В хода на действията бе неутрализирана и групата, работила на Витоша. Хората бяха задържани, след като успели да проникнат в проход под земята - стар тунел към подземие, явно ползвано все още като складова база от военните. При задържането откъм вътрешността му били участвали и охраната на обекта - нарушителите задействали системите за сигурност.
Така и не стана ясно, обаче, какво е имало в подземието.
В това отношение военните се оказаха безкомпромисни!
Въпреки дадените от “Сетера” показания, Диана Петрова не бе приобщена като член на организацията. Категорични данни за нейното участие в “Юмрука” не бяха установени. Тя не фигурираше в нито един документ или списък. Никой от членовете, които бяха склонили да съдействат на полицията, не я посочи. Срещу нея бяха повдигнати единствено обвинения в опит за убийство, незаконно притежание на оръжие и незаконно проникване в жилището на Неев - с подправен ключ.
Не бе установено участието й и в друго престъпление - простреляният Жоро, според сведенията, давани от “Сетера”, така и не бе открит.
Евентуалните й съучастници - Крум и Виктор, не казаха и думичка по случая.
А няма ли труп - няма и престъпление - нали?!
За втори път в цялата работа по случая Неев чувстваше, че нещо съществено му се изплъзва! Чувството за недовършена работа го съсипваше и го ядеше отвътре. След разкриването на извършителите на нападението у Петров, сега пък се бе стигнало и до установяване на сериозна неонацистка организация, извършваща незаконни археологически проучвания и разкопки. Дори колегите от службите бяха изненадани от резултатите, които донесе разследването!
По случая определено имаше развитие - да! Но неизвестните в него така и си оставаха неизяснени...
Неев се чувстваше неудовлетворен и уморен.
Началникът му го натискаше да си вземе отпуска - поне за десетина дни.
Но Неев се бавеше с решението си. Вътрешното му усещане, че нещата по случая още не са приключили, не му даваше мира...
ХХIII. 19 август 2009 г., София
“Кучка! Долна курва! Скъпо ще ми плати тя за провала на организацията!”
Мъжът стоеше в тъмнината на голямата църковна зала и се оглеждаше.
“Цялата ми организация отиде по дяволите... Всичко, градено с труд и търпение толкова години... Ще я убия! Но ще го направя не къде да е, а пред самата цел! Ще я заведа до там - о, да-а! Нека усеща близостта на Прохода, докато бавно умира! Няма да й се размине... Щом изпълни предназначението си... Като онзи паун, който си мислеше, че е по-умен от мен!”
Мъжът се приближи към отвора в пода, вляво от входовете на храма. Някъде надолу, под земята, водеше стръмна дървена стълба. Внимателно заслиза по нея. Все още не смееше да запали фенера си - светлината можеше да привлече вниманието на някой от улицата... Нищо не трябваше да провали плана му! Не сега, не и в този момент... Когато беше толкова близо до целта! И всичко зависеше само от него!
Вече долу, под земята, мъжът запали прожектора. Светлият сноп се плъзна по полукръглите покриви на гробниците и се изгуби сред тъмнината на вътрешността им и дупките в старите зидове, сред тесните каменни пътеки между тях и зейнали отвори, водещи още по-навътре под земята, от които стърчаха краищата на стълби, въжета и метални тръби от скеле...
Мракът извън светлия лъч на фенера стана още по-плътен.
Мъжът извади от джоба на панталона си лист и го разгърна. Насочи фенера към него и се взря в рисунките и ситните надписи по него. После бавно тръгна сред лабиринта от гробници, каменни пътеки, стълбища и стени - все по-навътре в подземието, местейки лъча на фенера ту върху листа, ту пред себе си.
Мина доста време, докато намери пътя. Спусна се още едно ниво надолу. Тук явно вече бе по-лесно - реставраторската дейност не бе засегнала толкова този пласт от подземието и то отговаряше по-точно на указаното в скиците на листа.
Стъпките му отекваха сред дългите тесни коридори и по засипаните с пръст каменни плочи...
Не след дълго спря пред една от гробниците. Светлината на фенера му зашари по изящните рисунки на стените й, запазили все още цветовете си. Мястото, където някога бе стоял масивният саркофаг, все още личеше ясно.
Мъжът се пъхна навътре, под полукръглия иззидан свод.
Огледа още веднъж внимателно листа в ръката си. После насочи фенера към стената в дъното на гробницата и внимателно замести кръга от светлина по рисунките на стените.
Изведнъж ръката му трепна.
Лъчът се закова на едно място сред плетениците от цветове. Там като че цветовете бяха по-нови от останалите. Внимателно опипа мястото.
Очите му светнаха победоносно в мрака.
Излезе от камерата на гробницата и се огледа. Недалеч видя отломък от камък. Отиде към него, взе го и се върна обратно към изрисуваните стени.
Още веднъж опипа внимателно мястото, после постави фенера на пода и вдигна камъка.
Силни удари отекнаха сред тишината на земните недра, а ехото им се понесе в мрака...
В краката на мъжа се посипаха парчета мазилка.
Някъде навътре в зида проблесна плоча.
Мъжът захвърли камъка и пак взе фенера. Бръкна с ръка и откърти остатъците от мазилка, оголвайки плочата под нея. Когато я разчисти изцяло се отдръпна и я освети.
Всевиждащото око го гледаше от върха на гравираната в камъка пирамида. Отгоре й се виждаха полумесец и седем звезди, наредени в полукръг, а в основата й се очертаваше фигура на легнала котка с изправена глава и заострени уши...
Този път му бяха нужни доста повече усилия, за да успее да отмести тежката и плътно прилепнала в отвора плоча.
Когато най-накрая успя да я събори, пред очите му се откри скъпа плащеница, в която бе загърнат продълговат предмет, пъхнат навътре в дълбоката ниша...
С треперещи пръсти пое увития предмет и бавно разгърна плата. Победоносна усмивка озари потното му, прашасало лице!
“Най-после! Успях! Намерих го! Сега вече нищо друго няма значение! И нищо не ще ме спре!”
Остана прав на мястото си известно време, втренчил блеснал поглед в предмета в ръцете си. После бавно започна да се отърсва от унеса.
Погледна часовника си.
Скоро горе щеше да почне да се развиделява... Трябваше да побърза по обратния път през катакомбите.
Зави отново предмета в плата и понечи да тръгне. Лъчът на фенера му се спря отново върху плочата с всевиждащото око, захвърлена на земята сред парчетата мазилка. Усмихна се и бръкна в джоба си, откъдето извади малък сгъваем нож. Клекна до плочата и някак хлапашки зачегърта с върха на ножа по нея.
“Ето ви още един символ! На който скоро отново всички ще се кланяте - новият световен ред! Когато се завърна оттам!”
Докато драскаше по плочата, земята под краката му трепна - по ръцете му се посипа мазилка. Мъжът спря да драска с ножа по камъка и се ослуша.
Протяжен вой се изви нейде от дълбините на катакомбите. Звукът сякаш идваше от всички посоки и наподобяваше стон, който премина в нещо като мяукане на огромна котка...
Мъжът рязко скочи на крака. Тръпки полазиха по тялото му, а докато се оглеждаше с уплаха в тъмнината на лабиринта, усети как космите по врата му настръхнаха... Стисна силно с ръка към тялото си увития в плащеницата предмет и бързо се отправи по обратния път към повърхността.
ХХIV. 20 август 2009 г., София
Телефонът иззвъня в джоба му.
Неев го извади и погледна екрана. Номерът не му беше познат. Натисна копчето и го постави на ухото си.
- Ало...
- Здравейте, господин Неев - гласът отсреща също не му бе познат.
- Здравейте?!
- Казвам се Данов, Иван Данов! Не се познаваме, вашият телефон ми бе предоставен от Петър... Петър Генчев, запознали сте се с него при ваш общ приятел в Банкя, сещате ли се?
- А, да...
- Петър ми каза, че сте интелигентен и... просветен човек, господин Неев... и като такъв бихте могли да ни помогнете!
- За какво става въпрос?
- Хм... Въпросът е доста... деликатен, господин Неев... Ще ви бъде ли удобно да се видим?
- Разбира се, заповядайте при мен в дирекцията, примерно утре сутринта...
- Извинете за настоятелността ми, но трябва непременно да ви видя възможно най-скоро! И в никакъв случай в работата ви... Моля за разбирането ви, господин Неев! Съзнавам, че звуча доста... нахално, ако щете, но наистина имам нужда от помощта ви!
- Точно от моята ли?! Интересно...
- Господин Неев... - гласът на мъжа стана тих и умоляващ. - Предвид споменатото ми за вас от Петър, си позволих да се консултирам с мой стар познат... Господин Жак Ренар горещо ви препоръча, че точно вие сте човекът, който може да ни бъде полезен в този момент...
Неев замълча. После въздъхна и попита:
- Къде желаете да се видим, господин Данов?!
- Моля ви, запишете си един адрес, той е сравнително близко до работата ви... Аз ще бъда там до половин час и ще ви чакам, когато можете, заповядайте!
Неев си записа адреса.
Мъжът благодари сърдечно и затвори.
Загледа се замислен в екрана на мобилния...
После потърси телефона на офиса на мосю Ренар в указателя и го набра...
Половин час по-късно Неев с интерес разглеждаше жилището, в което се бе озовал. Имаше чувството, че се намира в салона на някой антикварен магазин. Всичко около него - от мебелите до старинните драперии и тапети, картините, в масивни, богато украсени рамки по стените, таваните с орнаменти около тежките кристални полилеи и по ъглите на стените - бе като декор на някой филм от началото на 20-ти век...
Обзавеждането лъхаше на стар бароков разкош. Мебелите също бяха масивни и покрити с дървени орнаменти, облечени в скъпа тапицерия.
Всичко, обаче, изглеждаше толкова добре запазено, сякаш вчера е било подредено по стаите...
По плотовете на големите маси и скринове нямаше и следа от прах. По ъглите не се виждаше нито една паяжина. Цветовете на дамаските и тапетите бяха ярки и плътни - нямаше помен от износване или избеляване. Наредения в причудливи фигури дървен паркет просто блестеше под краката му...
Като че времето някак си бе заобиколило това място, забравяйки го по някаква причина. И то бе останало непокътнато - част от някакъв друг свят, далечен и много различен от този, който донасяше приглушения си шум през плътните завеси на прозорците...
Неев имаше чувството, че е задействал някаква машина на времето, пристъпвайки входа на старата кооперация...
Мъжът, който седеше срещу него, пасваше идеално на обстановката.
Дрехите му бяха изискани и скъпи, но същевременно семпли и стар модел. Единствено по-ярката кърпа, която бе вързана като шал или вратовръзка на врата под яката на ризата, смекчаваше донякъде строгостта на вида му. За разлика от обзавеждането в жилището, обаче, времето бе оставило безкомпромисно следите си по него. Лицето му бе осеяно с бръчки, а от бялата му коса, сресана назад, не бе останало много. Кожата на лицето и ръцете му бе обсипана с лунички и тъмни петна. Въпреки това очите му бяха живи и пълни с блясък, контрастирайки рязко с надвисналите му бели вежди. Тези очи също оглеждаха изпитателно Неев.
- Преди всичко - започна старецът, - искам да ви благодаря, че се отзовахте на поканата ми, господин Неев!
- Моля! Господин Ренар горещо ви препоръча и ме помоли да ви съдействам с каквото мога...
- Той каза много добри неща и за вас, и това, което научих до момента, ми говори, че вие сте човек, на когото може да се има доверие и който ни е нужен в момента... Бихме искали да ни помогнете!
- За какво става въпрос? И кои сте тези “вие”?!
Старецът се облегна назад и извади голяма носна кърпа, която не отстъпваше по разцветки на тази, която беше на врата му.
- Вие вече сте добре запознат, че в България съществуват все още тайни общества, които имат своите цели и задачи, някои от тях от най-дълбока древност... Затова моята задача ще е по-лесна да ви обясня...
Старецът избърса лицето и врата си с кърпата.
В жилището бе хладно, но си личеше, че бе бързал, за да стигне дотук.
- Какво е това място?! - посочи Неев около себе си.
- Това е една от нашите тайни квартири, господин Неев. В днешно време я ползваме рядко, но е добре, че я има... Както виждате, ни потрябва тъкмо навреме...
- Обзавеждането е интересно...
Старецът се огледа.
- Всъщност, обзавеждането е същото, каквото е било при създаването на тази квартира в началото на миналия век.
- Наистина ли?!
- Да... - разсеяно отвърна старецът. - Господин Неев, нека мина направо на въпроса, ако ми позволите... Уви, времето ни е ценно...
Неев кимна в съгласие. Възрастният човек обаче замълча за известно време, преди да започне.
- Господин Неев - заговори най-накрая Данов, - от това, което чух от Петър Генчев, вие в общи линии сте запознат с историята, свързана с жезъла на Бастет... И за някои от причините, поради които в днешно време кръгове от хора все още искат да се домогнат до него...
- В най-обща степен, от това, което сподели той с мен и от беглия поглед, който хвърлих на едни записки... За съжаление, той бе твърде кратък, предвид обстоятелствата и фактът, че колеги от други служби ги изискаха за проверка... Всъщност така и не разбрах дали този артефакт е бил открит и ако да, дали наистина се намира в посочените от Генчев подземия под Витоша... Военните не пожелаха да споделят нищо...
Старецът закима настойчиво.
Неев замълча.
- Господин Неев, жезълът не е бил там, бъдете сигурен! И никога не е бил... Може би за съжаление...
- Откъде знаете? И защо за съжаление?!
- Ще ви обясня всичко! - човекът разпери ръце в успокояващ жест.
ХХV. 20 август 2009 г., София
- Господин Неев... - започна Данов, - преди всичко ще ви върна малко назад в историята, към времето на създаването на обществото “Аненербе” в кръга около Хитлер и Химлер. Моля, изслушайте ме! Така... “Заветът” или “Наследството на предците”, както се превежда названието му, е имал уникални цели за времето си - оставям настрана поставянето на върховенството на арийската раса и Третия Райх над света... - Старецът попи отново темето си. - Смята се, че кръгът е имал няколко основни цели. Едната от тях, това е било по необходимост създаването на непобедими войни, нещо като древните берсерки от германската митология... Или добре познатите от древните писания “антроподемони” - полубогове-полухора - връзката между нашия свят и този на боговете... Непобедими войни, които е трябвало да донесат категорична победа на Райха във войните и налагането на световното им господство... Оставям настрана другите разработвани от тях проекти относно постигане на нови технологии и тайни оръжия, от балистични и други ракети, до нови, уникални за времето модели летателни уреди, така наречените “летящи чинии”... Та да стигнем и до основите на психотронната война и технологиите за това, толкова развити в днешно време...
Той помълча.
Неев седеше и слушаше.
- Голямата цел, може би най-основната и амбициозна за Хитлер и Химлер - продължи отново старецът, - това е било откриването на Прохода, портал към някой от така наречените паралелни светове...
- Извинете, към какво?
Данов огледа Неев и почти сърдито поклати глава.
- Може и да ме сметнете за изкукал, господин Неев, или че ви разказвам приказки, всъщност именно приказките са изпъстрени най-вече със създания от тези светове... Но, повярвайте ми, въпреки напредналата си възраст, все още смятам, че съм с ума си... Да, правилно чухте, говоря за паралелен свят! Във всички времена на човешкото развитие, в легендите и фолклора ни, във вярванията ни, паралелните светове са присъствали сигурно и неизменно! Вие сте християнин, нали?! Ами ето митът за Рая и Ада - два паралелни свята на обикновения човешки, които вече хиляди години съпътстват човечеството... Нещо повече, заложени са в основите на християнската религия... И не само при нея, Ислямът също има своя Рай... При източните народи - в будизма също имат своите трансцедентни светове... Там и ще стигнем до известните Шамбала и Агарти, очаровали толкова философите на Третия Райх, които изпращали експедиция след експедиция в Тибет... - Данов пак замълча. - Още от времето на древните цивилизации, господин Неев, от Озирис и “Книгата на мъртвите” на древните египтяни и подготовката на мъртвеца по пътя му към вечността... През митовете за боговете на Олимп и подземното царство на Хадес... До най-новите легенди, изпъстрени със същества като гноми, троли, елфи, нокери и какви ли не създания, заели трайно фолклора на европейските и други народи... човекът е бил съпътстван от създания, идващи от “онзи” свят! Идеята, бих казал, знанието за съществуването на други светове, успоредни на нашия, е съпътствало съществуването ни и живота ни... До наши дни... От религията, та до приказките, ето ви един пример веднага - спомнете си известната приказка за тримата братя и златната ябълка... и пътуването на най-малкия брат до долното царство!
Неев извади цигарите си.
Старецът се надигна и постави на масата пред него голям сребърен пепелник, украсен с орнаменти, който взе от старовремския скрин до стената.
- Благодаря!
- Моля! Та, точно тук, господин Неев, относно създаването на “антроподемон” и отварянето на Портала, кръгът “Аненербе” се е опрял на познанията на нашия бележит учен и археолог Богдан Филов, за когото, както разбрах от Петър, сте чували. Да-а... Неслучайно той е бил “ухажван” от Хитлер и приближените му... И неслучайно Райхът се е стремял на всяка цена да присъедини България към Пакта! Хитлер бързо е разбрал грешката си, че при тайните договорки със Сталин и неофициалното им съглашателство за поделяне на Европа на зони за влияние, ни е отстъпил на Съветите! И се е коригирал бързо! Как, вие сам се досещате. Нашите земи са наистина уникални, господин Неев, още от най-древни времена, и това е станало добре известно на кръга “Аненербе”... Това е известно и днес на Великите сили... И неслучайно те всячески са се стремели да не ни допуснат до тези познания. Да ни оставят на ниво малка, непросветена и бедна нация... Като мита за малкото племе от степите, дошли с кожените си палатки и дребните кончета, които дояли... И които се претопили в голямото море на славянските народи... Пфу! Срам и позор, че някои учени още мислят това за истина. Ние, които сме били една от най-древните могъщи и развити империи! Древен народ от зората на човешката цивилизация! Дал тласък за развитието на цяла Европа и известния в древността свят! Ние, които... Но, извинете, това няма връзка с темата, наистина...
Старецът се бе зачервил и сега видимо направи усилия, да се успокои.
- Говорехме за целите на “Аненербе” и търсенето на Прохода - път, който да ги отведе към “другия” свят... И че в тази връзка са имали специален, бих казал уникален интерес към българските земи и знанията на нашия знаменит учен Филов... - Данов погледна изпитателно Неев. - Предполагам, помните нещо от гръцката митология, нали, господин Неев?!
- Имам някакви спомени...
- Добре! Помните ли тогава мита за Орфей?
- Разбира се, най-изкусния певец, който бил тракиец и е участвал в похода на Аргонавтите...
- Точно така, точно така! - старецът бе видимо доволен. - А помните ли мита в частта, която касае неговата съпруга Евридика?!
- Имаше нещо, че тя починала неочаквано и Орфей, който не можел да я прежали, се спуснал в света на мъртвите при Хадес, за да я...
Неев спря да говори, учуден от собствените си думи.
- Именно! - тържествуващо възкликна старецът. - Именно! Спуснал се не къде да е, а в другия свят! Преминал е отвъд!
Данов видимо се бе развълнувал. Избърса отново лицето си и се усмихна.
- Орфей, който между другото не е бил просто един изкусен музикант и певец, а тракийски жрец с много висок сан, е известен именно с това! Че е слизал, преминавал, осъществил е връзката, ако щете, с другия свят! Наред с другите ни познати “антроподемони”, като Персей и Херкулес - синове на боговете... Но за разлика от тях той е бил... просто човек!
ХХVI. 20 август 2009 г., София
В жилището настъпи мълчание.
- И именно затова интересът на Хитлер и “Аненербе” към нашите земи, господин Неев, не е бил случаен, а съвсем закономерен! В средите на почитателите на конспирации битуват доста истории от рода на това, как Райхът е изпращал експедиции в Хималаите, Южна Америка, та чак и на Антарктида, в търсене на проходите към другите светове - светове на лемурийци и атланти, на какви ли още не... Истината, обаче, господин Неев, е друга - “Аненербе” са знаели много добре, че проходът към “отвъдния” свят се намира много по-близо до Берлин... А именно тук! В Родопите, където е родното място на Орфей! В някогашните свещени планини за древните, техния истински Олимп! А не е случайно и това, че местното население и до днес е запазило през вековете легендата за точното място на прохода към отвъдното! Там, откъдето Орфей се е спуснал във владенията на Хадес, а именно пещерата “Дяволското гърло” в Триградското ждрело... - Данов замачка кърпата в дланите си. - Неслучайно пещерата е била обект на траен интерес не само от страна на нацистите и специалния корпус “Мъртвешки глави”, обслужвал интересите на СС и “Аненербе”... Такъв интерес е имало и от страна на службите ни и след Девети септември под давление, разбира се, на Съветите... За този сериозен интерес свидетелства и прокопаният тунел до вътрешността на пещерата!
- Мислех, че тунелът е направен за улеснение на туристите, които идват да посещават тази природна забележителност?!
Старецът се усмихна накриво.
- Господин Неев! Никой не прокопава току-така 150-метров тунел през твърдата скала, още по-малко пък, за да улесни достъпа на някакви си туристи до пещерата! Не! Истината е съвсем различна... и ако размислите над това, което ви споделям, ще го прозрете сам!...
Отново настъпи мълчание, което този път наруши Неев.
- Това, което ми разказвате, е наистина интересно. Но не мога да разбера какво общо има то с жезъла на Бастет?! И с вас...
Старецът въздъхна тежко.
- Ще ви обясня... Има редица предположения как, по какъв точно начин някога Орфей и жреците му са задействали прехода между световете. Дали, както според някои, чрез специални заклинания... Или са били извършвани специални действия, ритуали и жертвоприношения? В нашите архиви, господин Неев, е запазена информация от древни източници, която сочи, че отварянето на Портала всъщност е ставало по друг начин. А именно, чрез звук! Да, да, странно звучи, наистина! Но, спомнете си самите основи на мита за Орфей, с какво е запомнен най-вече той - с музиката, със свиренето си... Със звуците, които е успявал да възпроизведе на своята арфа, които - неслучайно, може би - са били смятани от древните хора за вълшебни и магически... Възможно е именно тези звуци, комбинирани в мелодия, или може би само един определен, да е бил ключът към отварянето на Прохода към отвъдното... За съжаление до нас е достигнала само легендата, самото знание как точно се е случвало това, е останало скрито след изминалите векове... И именно тук се явява нуждата от жезъла на Бастет, истината е, че той всъщност представлява и играе същата роля - на своеобразен ключ между нашия и отвъдните светове, господин Неев! Да, да, не ме гледайте така учудено! За този предмет се говори, че не е принадлежал на нашия свят. Аз бих казал по-точно, че не принадлежи само на нашия! Чрез него се е осъществявала връзката с отвъдното, установявал се е контактът и, съответно, преходът... Как точно, нямам представа, може би също чрез звук, или по друг начин, специфична форма или заряд от енергия, но го прави! Спомнете си самите основи на култа на Бастет и ролята на котката в редица вярвания на народите по света, че тя има двойствена природа, че е медиатор, проводник между световете... Между тук и “там”! Предполага се, че цялата енергия, способна да отвори проход между нашия и другия свят, е била концентрирана по някакъв начин в този жезъл, а къде най-сигурно той би задействал проход, ако не на мястото, за което се знае, че съществува изкривяване - своеобразен тунел между световете ни... - Данов направи жест с ръката си. - Ето, това е била една от целите на Хитлер и върхушката му от “Аненербе”, ако нещата за световно господство се оплескат, както между впрочем е станало, да си осигурят “авариен” изход... И то не какъв да е, ами изход, който да ги отведе към свят на безсмъртие. Но не им е достигнало времето... Бързото настъпление на Съветската армия и на Съюзниците му е отрязало пътя насам и, съответно, тази възможност... А те неслучайно са бързали да настъпят! Жезълът и знанието за прохода, обаче, господин Неев, са останали и след Хитлер! И едно малко общество, клон от някогашна масонска ложа в България, към което принадлежи и моята скромна личност, е натоварена със задачата да опази тайната на местонахождението на жезъла... след откриването му от отряд на СС в гробницата на Баст в Странджа... До днес...
Старецът въздъхна тежко и отпусна рамене.
- Какво искате да кажете с това “до днес”?!
- Ще ви обясня. Виждате ли... С течението на времето ние останахме малко хора! Остаряхме, времето е безпощадно и не се интересува от дълга ни! Много мои колеги си отидоха... Старите служби вече ги няма, а новите пък вече не са така ефективни... А с течение на годините все нови и нови организации избуяват... Някои от тях са запленени от идеята за въздигане на Четвърти Райх! Хората, членуващи в тях, а и не само те, винаги са се домогвали до тайната на жезъла... И Портала... До тайните на Райха... - Старецът въздъхна отново. - Богдан Филов добре е знаел силата на жезъла и какво би могло да стане, ако се съчетае тя с прохода в “Дяволското гърло”... Затова, след като му е бил предаден от водача на експедицията, той и хората му са се погрижили да го скрият добре. Филов е запазил мълчание до мига на смъртта си... Убеден съм в това, въпреки усилията на съветските служби да се домогнат до тайните му... Много малко неща, предполагам, касаещи жезъла, са отишли в известния Особен архив в Русия - там, където са събрани иззетите като военни трофеи архиви на Германия и останалите нейни съюзници, в това число и архивите от България... И все пак следа за тайната е била оставена. За идните поколения... Хората са тленни и по тази причина указания, даващи насоки към местонахождението - “ключове” към тайната, са били оставени за всеки случай! Те били скрити на няколко места в България, като едно от тях е тайник - прецизно изработена кухина в настолен часовник, който се е намирал някога на видно място в двореца “Враня”...
- Защо пък точно в часовник?!
Данов се сепна и погледна Неев, после поклати глава.
- Всъщност, малко хора знаят, че цар Борис III и баща му Фердинанд бяха обсебени от манията да колекционират часовници - тези предмети за тях винаги са имали особено значение... Дворците бяха пълни с прекрасни екземпляри на часовникарското изкуство от началото на миналия век. Филов просто е използвал това. Както и да е... След Девети септември повечето предмети, принадлежали на царската фамилия, са преместени и оставени да се съхраняват в складове на “Националния Политехнически музей” и “Националния етнографски музей”... За съжаление при извършена кражба от хале-склад на един от музеите преди години са били взети доста предмети, между които и голям брой стенни и настолни часовници - предполагам се досещате, заедно с въпросния часовник с тайник... Това бе пробив в сигурността на тайната ни! Защото аз лично съм убеден, че тази кражба не е била случайна, а именно с цел да се открие споменатата вещ. Но как са се домогнали до тази информация - за тайника в часовника и конкретната вещ - това само мога да гадая. Едва ли съветските служби са споделяли това, което се съдържа в Особения архив... Има вероятност някакви податки към тайната да са останали в личния архив на Руси Христозов.
- Кой е той?!
Старецът се усмихна.
- Христозов беше първият директор на Народната милиция. Отговаряше за Държавна сигурност. Впоследствие стана главен секретар, а около 1950-та година, мисля, беше и министър на вътрешните работи... Между него и съветските тайни служби течеше усилена кореспонденция и в тази част той се ползваше с авторитет и имаше достъп до архивите. Всъщност голяма част от българските архиви, примерно този от Павлово, където се съдържаха материалите от политическата полиция на Борис III и на ДС, са унищожени не от друг, а от ръководителите на ЦК на БРП! Просто за да прикрият връзките си със старите структури на властта и да започнат на чисто... - Данов се изкашля. - Но малцина знаеха, че “ключът” - вторият знак към местоположението на жезъла, през всичките тези години се съхраняваше в тайник в царската гробница!
- Къде? Не ви разбрах...
Старецът погледна Неев.
- Има една-единствена царска гробница в България, господин Неев, и тя се намира съвсем близо от нас - на булевард “Левски”, до Спортната палата! Параклисът-музей на княз Александър Батенберг... Малко хора знаят, разбира се, за прецизно изработените кухини-тайници в сградата... Там бе скрит вторият “ключ” към жезъла на Баст... Знакът, сочещ пътя към жезъла на царете, следваше да бъде в царска гробница. Това място е обвързано с тайни още от създаването си, господин Неев. И не е случайно, че и до днес параклисът се стопанисва от Министерство на отбраната. За съжаление, обаче, старите военни структури вече ги няма. Мнозина си отидоха... А днешните... - старецът махна с ръка. - Това, което виждам днес, е пародия на армия! Скопена и умалена, разхвърляна, обезсилена до краен предел... Някога военните извършваха преврати и сваляха цар и правителство! А вижте ги днес!
Той се усмихна кисело и тръсна глава.
- Но да се върна на темата! Вчера ми се обадиха и ме информираха, че скривалището, в което се съхраняваше вторият “ключ” към местонахождението на жезъла, е открито разбито... Но това бе нищо пред новината от тази сутрин, която ми съобщиха, а именно, че плочата, пазеща самото скривалище, е откопана и отворена, а свещения жезъл... го няма!
ХХVII. 20 август 2009 г., София
Неев допушваше поредната цигара и се опитваше да осмисли чутото от Данов.
- Кажете ми, господин Данов - поде той след известно време, - къде беше скрит жезълът на Бастет от 1944-та до... днес?!
Старецът вдигна влажния си поглед към Неев и тъжно поклати глава.
- Защо не? Тайната и без това вече е разкрита... - Той въздъхна. - Жезълът бе скрит в императорската гробница до “Света София”...
- Ха! Извинете ме, господин Данов... - Неев се намръщи. - За часовник с тайник от двореца “Враня”, добре... За тайници в царската гробница на Батенберг, и това добре, склонен съм да го приема... Но, извинете, откъде, по дяволите, намерихте тук и императорска гробница?! И на кой точно император?!
Данов на свой ред смръщи лице и стрелна с яден поглед Неев, но после чертите му омекнаха и той сви рамене.
- Всъщност, откъде бихте могли да знаете, наистина... Вие не сте историк. А и те самите не приемат лесно новостите. Ще ви обясня... Въпросният император, господин Неев, е небезизвестният Константин I Велики! Именно онзи, който налага християнството като религия в Римската империя... Основава Константинопол и... е включен в пантеона на църковните светци, където е почитан на празника си наравно с майка си Елена... Не ме гледайте така учудено, нека довърша!
Старият човек се поизправи на стола и скръсти делово ръце.
- Знаете ли, господин Неев, малко коментиран факт е, че император Константин е харесвал и е обичал много София, тогавашната Сердика... Обичал е да казва: “Сердика е моят Рим!”... Често е пребивавал тук и, между другото, съвсем сериозно е обмислял да направи именно този град столица на Източната Римска империя! Впоследствие, обаче, стратегическото място на тогавашния град Византион натежало на везните, както и още едно събитие, за което ще ви спомена, и така се родила столицата на Византия Константинопол... - Старецът помълча малко, преди да продължи. - Малцина знаят, че днешната сграда на Президентството е изградена не къде да е, а именно около някогашния дворец на император Константин. Като някакво продължение на центъра на властта, може би... Но това не е важното в случая... - Данов се наведе напред. - Има две сгради, господин Неев, които са устояли на времето през вековете, от това на Константин до наши дни, и това са Ротондата “Свети Георги” в двора на Президентството и... църквата “Света София”!
Неев бръкна отново за цигара.
- За създаването на тази църква има доста легенди, свързани, естествено, и с въпроса откъде идва наименованието на столицата ни... Почти всички легенди, стигнали до наши дни, са странно единодушни, че името на столицата ни идва от девойка, на име София, която е дошла в града, според някои, за да се лекува от тежка болест. Според повечето легенди знатната девойка оздравяла и в знак на благодарност към града от нея бил изграден храмът “Света София”... И всичко приключило щастливо... Това, разбира се, вече кореспондира с приказките от фолклора ни и задължителното “...и те заживели дълго и щастливо”... Истината е, господин Неев, че тази девойка умира и е била погребана тук... А храмът, да, той действително е издигнат заради нея на мястото на някогашната малка християнска църква, недалеч от нейната гробница! Но по-важното в случая е коя е била тази девойка?! Немалко източници недвусмислено водят към извода, че София всъщност е била не коя да е, а... дъщерята на император Константин! И ако е така, то нещата си идват съвсем на мястото, защото съвсем естествено е след смъртта й императорът да въздигне храм до гроба й, кръщавайки църквата, а в последствие и града, с нейното име... И да спре да идва тук... - Старецът поклати глава. - И до днес се спори коя е била и дали е съществувала тази девойка... - После бавно се надигна от стола. - Простете, трябва да посетя тоалетната... Извинявам се, сега се връщам...
Данов се отправи някъде към вътрешността на жилището.
Неев посегна умислен към кутията си с цигари.
Казаното от Данов му звучеше почти невероятно - досега не бе чувал столицата да се е свързвала с името на който и да е от римските императори...
Спомни си за думите на Генчев - споменатата от него легенда, че под Витоша се намирал Великия римски музей - изградени в пещерите мраморни зали, пълни със скъпоценности...
“Хм... Ако някога римски император действително е искал да издигне този град в столица на Римската империя, то съществуването на такъв комплекс в близост до него вече не звучи толкова невероятно, а всъщност - доста по-логично!”
Данов се върна и бавно се отпусна в стола си.
- Така... Извинете ме! Докъде бях стигнал?
- До това, че името на столицата произхожда от това на дъщерята на император Константин. И дали тя наистина е съществувала...
- Мда... Е, аз лично смятам, че писанията на Джовани Беналия, посетил София в далечната 1682-ра година, в които подробно описва чутата от жителите на града легенда за създаването на църквата - че София, дъщерята на Константин, е починала тук и е била погребана, а императорът въздигнал в нейна памет най-големия по онова време християнски храм до гроба й - са достатъчно конкретни... Но да оставим историята и да се върнем към въпроса ви, аз и без това се отплеснах много по темата...
Данов отново извади кърпата от джоба си. Прекара я през лицето и отново я замачка в ръцете си.
- Накратко, все още е малко известно, господин Неев, че в основите на църквата “Света София” и около нея има огромен комплекс от катакомби - ранни християнски гробници, свързани с подземия и лабиринт... Този комплекс е бил изследван задълбочено още през 1911-1912-та година не от кой да е, а от самия Богдан Филов! Който, между другото, щателно е събирал и легендите, просъществували дотогава, отнасящи се до съграждането на храма “Света София”... Към момента под храма и в подземията около него са открити най-малко петдесет гробници... Но една от тях е особено важна за нас, а именно вероятната гробница на дъщерята на император Константин I Велики - София! И точно в нея Филов скрива жезъла на Бастет! Следвайки традицията реликвата да почива отново в гробница - не в коя да е, а на дъщерята на царя на царете... Но ако малцина знаеха коя е гробницата на София... то само аз и още двама човека знаехме що е скрито в нея. “Ключът” в тайника на гробницата на Батенберг, господин Неев, всъщност представляваше карта, на която бе посочено коя сред лабиринта от гробници в катакомбите е тази на дъщерята на император Константин... С посочено мястото на тайника в нея... Ох... - Старецът въздъхна тежко. - Имаше преди години идея да изнесем жезъла оттам, за да бъде скрит на друго място. В последно време в катакомбите кипи усилен труд - реставрира се, ремонтира се - има идея мястото да се превърне в подземен музей... Това е хубава идея, наистина... Но не бе добре дошла за тайната ни... Трябваше да следим изкъсо работата на инженер Китов и екипа му... Уви, бедата дойде от друго място! - Раменете на стареца се разтресоха. - Това е ужасен удар върху обществото ни! Ужасен... За щастие, ако е уместно въобще да използвам тази дума в такъв лош момент, ние знаем кой се е домогнал до ключа... И откъде е дошъл пробивът в тайната ни...
- Откъде?! - Неев запали поредна цигара.
- Наскоро част от отнетите часовници, принадлежали някога на царската фамилия, излязоха наяве, след като са били предложени за продажба на таен аукцион, проведен по интернет в чужбина... Твърде вероятно е този, с вече споменатия тайник, да е бил между тях, защото часовник от тази колекция е бил купен за огромна сума след сериозно наддаване от наш виден антиквар и колекционер... Този човек някога бе от нашите редици, но ни предаде! За щастие бе на ниско ниво в йерархията ни и не бе допуснат в кръга на просветените в тайната. Въпреки това той явно се е домогнал до информация, която го е отвела към разкриването й... По-лошото в случая е друго - ние знаем, че този човек не действа сам за себе си, а обслужва интересите на крупна неонацистка организация, членове на която наскоро бяха заловени от полицията, господин Неев... Въпреки усилията им, обаче, “Фюрерът” - ръководителят на тази организация, успя да се изплъзне и укрие. За мен няма съмнение, че именно той, заедно с предателя, стоят зад домогването до тайната на жезъла! А и това, че тайникът в гробницата на Батенберг бе разбит, и то непосредствено след закупуването на часовника, за мен лично говори достатъчно! Но още по-категорично за туй, кой е злосторникът, ми говори фактът, че върху плочата, покривала тайника в гробницата, както ми съобщиха, е била надраскана недовършена свастика...
Старецът замълча.
Неев пушеше замислен.
В жилището настъпи тишина. Виждаше се, че тя действа тягостно на Данов, но той търпеливо изчака, докато Неев реши да заговори.
- Кажете ми, господин Данов... Каква е идеята да се отвори Порталът? Да се използва жезълът на Баст? Какво ще донесе това на този, който го направи?!
Данов поклати глава.
- Най-малкото, да премине отвъд... Което би могло да го направи, може би, “антроподемон”! Полубог! Но за нас, останалите, това би донесло само негативи... ако Порталът бъде отворен от недостоен човек, господин Неев... - Старецът замълча и го погледна умолително. - Ние, посветените във великите тайни, останахме шепа старци, трудно ще успеем да спрем злосторника. Нямаме старите лостове в службите... На новите не можем да се разчитаме вече, уви... Да, има в редиците ни и млади хора, хора достойни, които сме приели на по-ниските нива в организацията... Но не сме посветили никого от тях в древните мистерии... А и да го сторим сега, ползата не ще е голяма - сред тях няма хора, които да са воини... Няма бойци, които да застанат с оръжие в ръка срещу въоръжен и опасен противник. Като този, когото подозираме, че е отнел жезъла... Не са като вас, господин Неев, а сега ни е нужен точно такъв човек! Затуй ви молим, ще ни помогнете ли?!
Неев замълча, докато допушваше цигарата си.
Старецът стоеше неподвижен в очакване на решението му.
Цигарата догоря.
Неев рязко я загаси в пепелника и стана.
- Каква подкрепа мога да очаквам от вас - тук и на мястото?!
- Всичко, което ви е необходимо - старецът се изправи с мъка, но със светнал от радост поглед. - Логистична, финансова, материална... Имаме и местен човек, то и той е вече доста възрастен, но с каквото може, ще ви помага... Други не смеем да приобщим... Нали разбирате, господин Неев, колко е конфиденциално всичко, което споделих с вас?!
- Напълно! - Неев изгледа стареца, който го наблюдаваше с притеснение. - И бъдете спокоен! Ще си остане такова...
ХХVIII. 20 август 2009 г., София
Първото, което направи Неев, бе да мине през службата си и да остави заявлението си за отпуск.
Началникът му бе видимо доволен от това и се подписа със замах, че е съгласен.
- Желая ти приятна почивка! - стана от бюрото и стисна ръката му, като го потупа свойски по рамото, докато го изпращаше от кабинета. - Свърши добра работа през последните дни! Много добра! Не е лошо сега да заминеш някъде във ваканция, примерно на море... Или пък някъде на планина... Да загърбиш напрежението... Какво ще кажеш?!
Неев сви рамене.
Началникът му не подозираше, че той определено мислеше да се съобрази този път с предложението му - особено що се касаеше за “ваканция” в планината...
Антикварят се казваше Емил Харизанов. Луксозният му магазин се намираше на централна улица, близо до паметника “Левски”.
Апартаментът на Харизанов бе точно над магазина му. Беше единственият саниран и със сменена дограма, сред останалите в сградата.
Магазинът беше затворен.
Неев огледа входната врата на кооперацията. Вратата беше с топка отвън и с автомат, който се отваряше от домофоните.
Огледа се. Скришом извади джобното си ножче и го пъхна в процепа между вратата и рамката, до планката на автомата. Напипа езика на бравата и го бутна навътре. Вратата щракна и се отвори.
Предпазливо се изкачи по изтърканите стълби към първия етаж. Погледна към площадката.
Напрегна се, посегна към кръста си и разкопча кобура на пистолета.
Вратата на жилището на Харизанов стоеше открехната... През процепа се виждаше светлина от светната в антрето лампа.
Това изобщо не му хареса! Бавно и тихо се приближи до вратата и я побутна с лакът. Вратата се отвори с тихо скърцане.
Антрето беше с мраморен под и скъп килим. На стената се виждаше огромно огледало с тежка метална рамка.
Отсреща зееше отворено помещение, в което също светеше лампа.
Неев притвори вратата след себе си и пристъпи напред.
Емил Харизанов седеше на огромното, полукръгло кожено канапе в средата на помещението.
Беше облечен в кафяв дълъг халат с тъмни шарки по него. Босите му крака се губеха в дългите кожени ресни на килима, някъде под шикозната овална масичка от стъкло и мрамор. Отпред, на гърдите му, се виждаха две по-тъмни петна от останалите. В средата им имаше малки дупчици...
Месестите му устни бяха застинали в гримаса, а в безжизнените му очи се четеше смесено чувство на учудване, изненада и гняв...
Неев внимателно погледна в другите помещения. Жилището бе празно. Нямаше следи от борба. Не бе ровено.
Върна се в хола, като внимаваше къде стъпва.
Харизанов вероятно бе застрелян предишната вечер - съдейки по цвета на лицето и краката му... Както и запалените лампи в дома му.
Убиецът явно бе някой негов познат... Човек, който домакинът би пуснал в апартамента си в такъв късен час - и да го посрещне неглиже.
Неев се досещаше кой може да е бил той.
Погледна отново мъртвеца...
“Явно вече сте преминали отвъд, господин Харизанов! Вече знаете какво има там! И явно вашият “Фюрер” не желае излишна компания по пътя му към Портала!”
Внимателно излезе от жилището и кооперацията.
Сега не бе моментът да се обажда на колегите и да чака огледна група на мястото... Още по-малко му беше до това да обяснява по какъв начин се е озовал тук. Можеше само да се надява, че не е бил заснет от някоя охранителна камера, монтирана наоколо.
Но така или иначе се налагаше да рискува - имаше по-важни задачи, които го чакаха...
Диана Петрова бе освободена, след като изтече задържането й за 72 часа от прокуратурата.
Съдът намери за ненужно да й налага постоянна мярка “Задържане под стража” - все пак тя имала постоянен адрес, на който можело да бъде намерена и едва ли щяла да се укрие и да възпрепятства разследването на случая... Или пък да извърши друго престъпление, докато е на свобода...
Адвокатът на Петрова също се бе представил блестящо - все пак беше виден столичен юрист по наказателни дела. Неев знаеше, че хонорарите му се измерваха в много хиляди... И с хилядарка отгоре, за всяка година затвор по съответното предвиждано по закона наказание...
Знаеше и че сумата по паричната гаранция, която съдът наложи на Петрова, не бе проблем за нея...
Всъщност, той очакваше да не я задържат.
А и тя му беше нужна свободна!
Той бе убеден, че Диана ще осъществи контакт с останалите, неоткрити членове на неонацистите... И вероятно не с друг, а със самия “Фюрер”!
Преди да тръгне към съда, за да наблюдава заседанието, бе минал през паркинга пред адреса на Петрова.
Сега под колата й бе залепено устройство за проследяване - малък GPS-тракер... А в жабката на колата му се мъдреше модерен таблет - GPS-навигация! Данов и компания не жалеха пари, за да обезпечат мисията му...
А той пък не пестеше сили, за да я следва.
Петрова мило му кимна, когато излизаше от залата в съда.
Неев не бързаше да я последва - бе сигурен, че ще се прибере до вкъщи, за да се приготви за път...
ХХIХ. 20 август 2009 г., София
Вечерта настъпи с ярки червеникави отблясъци по облаците, докато денят бавно изстиваше зад хоризонта на запад.
Когато над короните на дърветата и покривите на кооперациите заблещукаха първите звезди, успели да надвият светлините на града, Неев вече седеше в колата си в очакване, недалеч от кооперацията на Диана.
Постепенно нощта се спусна над квартала.
Все по-рядко се мяркаха хора по алеите на градинките и по улиците. Все по-рядко по тях профучаваше ненадейно автомобил, обливайки с фаровете си изстиващия асфалт.
Накрая осветените участъци съвсем опустяха, а прозорците наоколо загаснаха един по един... Само уличните лампи останаха да се борят с мрака на нощта, разпръсвайки светлината си като ореол сред короните на дърветата...
Неев пиеше отдавна изстиналото си кафе. Не смееше да запали цигара и това го измъчваше.
Погледна часовника си.
Нощта преваляше и скоро откъм изток небето щеше да започне да се развиделява.
Вече бе започнал да се съмнява в усета си, когато входната врата в далечината отсреща се отвори.
Диана Петрова излезе от тъмната рамка на входа и се упъти към паркинга.
Изписка аларма и мигачите на колата й проблеснаха делово в мрака. След малко фаровете на автомобила светнаха и бавно се понесоха към него.
Неев залегна настрани, за да избегне светлината им.
Когато се надигна отново, червените светлини на стоповете вече завиваха между блоковете надолу по улицата.
Отвори жабката и извади навигацията. Червената точка запулсира на екрана, бягайки по линиите на картата на София. Запали колата и потегли. Не след дълго разбра, че Петрова отива в посока към магистрала “Тракия”...
Нямаше смисъл да следва плътно маршрута й. Зави в посока към южната дъга на околовръстното. Предполагаше, че докато тя стигне “Враня”, ще успее да мине караулката на Горубляне и да се включи малко след нея по магистралата...
Още преди да излезе от София, на изток небето изсветля - бледият светлик прогони звездите, подготвяйки го за властването на новия ден...
На разклона за Пазарджик Диана Петрова отби от магистралата.
Неев очакваше това, макар да си мислеше отначало, че тя няма да тръгне веднага за Триград.
Оказа се прав - Петрова не продължи по направлението Кричим-Девин, а сви към Пещера.
Слънцето вече отдавна господстваше на небосклона, когато пътят пред колата му се закатери по планината към Батак. Минаха през селото и продължиха към вътрешността на планината. Скоро пред Неев се откри голямото водно огледало на язовир “Батак”. Водата блестеше на слънчевите лъчи, а вятърът подгонваше малки вълни към зелените му брегове. Гледката беше хубава, но Неев не й обърна особено внимание - бе зает да наблюдава точката на екрана и пътя пред себе си.
Въпреки очакванията му, че Диана смята да мине по пътя за Доспат, тя отново сви - този път в посока Велинград.
Това го обърка. Притесни се да не би да го е забелязала - беше малко вероятно, защото благодарение на навигацията той си позволяваше да я следва на доста голямо разстояние. И все пак - кой знае... В този ранен час по магистралата бе сравнително пусто.
Опасенията му обаче се разсеяха, когато червената точка сви от главния път в района на Цигов чарк.
Неев бе забравил за това курортно селище и сега се сети, че там има достатъчно места, където да я очакват - или дори да пренощува.
Предпазливо се приближи към началото на селището. Заоглежда малките хотели и комплекси от къщи и вили. Долу, зад тях, се виждаше блесналото водно огледало на язовира. От горната страна на пътя се извисяваха гористите хълмовете на планината...
Гледката беше хубава и приятна - Неев забрави да гледа екрана на навигацията. Затова бе неприятно изненадан, когато след един завой видя колата на Диана! Тя бе слязла от нея и отиваше към една от вилите, пред която я очакваше мъж. Мъжът беше висок и слаб, с прошарена коса, облечен в черно...
Нямаше какво друго да направи - натисна газта и продължи надолу по пътя, подминавайки вилата. И макар да мина доста бързо и тя отдавна да се бе скрила назад, в далечината на завоя, у Неев остана лошото усещане, че Диана бе погледнала към автомобила му и... Може би го бе видяла!
Дали?!
След два-три километра обърна колата и паркира встрани от пътя. Ядосано се загледа в екрана на таблета.
Червената точка не помръдваше.
Времето минаваше и с него се разсейваха лошите мисли и съмнения у Неев.
“Може пък и да не е успяла да ме разгледа... Все пак минах бързо покрай тях!”
Реши, че няма смисъл да убеждава сам себе си.
Все пак знаеше крайната им дестинация - на Диана Петрова и мъжа в черно, който я чакаше... Кой знае защо, беше убеден, че това бе “Фюрерът”!
Изчака още малко и след това пое по обратния път.
Когато подмина отново колата на Петрова, пред вилата не се виждаше никой.
ХХХ. 21 август 2009 г., Родопа планина
Скоро пое по осеяния със завои път към Доспат.
Шосето се изкачваше, криволичейки все по-нагоре в планината, притиснато от гъстите гори около него.
Скоро дърветата започнаха да се отдръпват и да откриват по-често обрасли поляни и била.
Пред погледа на Неев отново блесна водно огледало.
Пътят минаваше покрай малък язовир отляво. Вдясно се виждаха редки постройки сред дърветата. Зелените брегове и гористите хълмове наоколо се отразяваха във водата, която не трепваше... Само тук-там, от време на време повърхността се набръчкваше от кръгове.
Стигна до нещо като мост. Когато го наближи, Неев разбра, че това всъщност е стената на друг язовир. Тя бе стара и зидана от вече обрасли в мъх камъни. По-надалеч, встрани от водата, се виждаше постройка...
Гледката бе хубава и Неев не издържа - спря колата и излезе, за да разгледа местността. Свежият, хладен планински въздух го удари в лицето.
Мястото наоколо бе толкова спокойно, че контрастираше рязко с вътрешното му състояние на напрегнатост и светоусещането му, завладяно все още от забързания ритъм на големия град.
Надвеси се от ръба на стената.
От едната страна надолу зееше пропаст, на дъното на която имаше нещо като преливник. От другата страна се ширеше спокойната вода на водоема - далеч към хоризонта, опасан от венеца на планината... Водата бе наистина като огледало - спокойна и кристално чиста.
Ниско долу, покрай стената, се движеха ята от малки и по-големи риби, които плуваха успоредно на зида. По-навътре забеляза как от време на време от дълбините бавно и някак величествено изплуваше някоя по-едра риба-великан, която леко докосваше повърхността и отново бавно се потапяше в мрака на водните пластове...
Неев поседя известно време в унес. Местността бе наистина вълшебна! Подейства му успокоително и ободряващо.
После си даде сметка, че трябва да бърза и не може да се размотава.
С нежелание се качи в колата и продължи.
Червената точка на екрана не помръдваше...
Според картата, трябваше да е преминал покрай язовирите “Малък Беглик” и “Голям Беглик”.
Не след дълго стигна до още един язовир - според навигацията това беше “Широка поляна”.
Язовирът се ширеше отляво на пътя. Недалеч от него, навътре във водата се виждаха гористи острови, изглеждащи като призрачни и нереални, забулени от късове мъгла, които се носеха около тях над водата.
Отдясно на пътя изникнаха сгради и постройки.
Тъкмо мислеше, че едва ли ще види по-красиви места от тези, които вече бе подминал, когато пътят започна да се спуска в стръмни завои надолу... И на един от тях - между дърветата - проблесна огромната водна шир на “Доспат”, притисната сред величествените гористи хълмове на планинската верига...
Не можа да се стърпи и отново спря колата.
Застана до ръба на пътя и безмълвно зарея поглед по откриващата се панорама...
“Доспат” достойно увенчаваше с достолепието си красотата на целия изминат път от “Батак” дотук.
Язовирът се разстилаше под краката му - тъмносин и искрящ на лъчите на издигналото се вече високо в небето слънце. Повърхността му рязко контрастираше с тъмната зеленина на хълмовете наоколо, които го обрамчваха като венец... Някои от тях навлизаха дълбоко навътре в спокойните му води, чертаещи тихи заливи...
Неев нямаше представа, че “Доспат” е толкова голям. Гледката наистина го удиви.
Далеч напред се виждаха покриви на къщи, които сочеха близостта на града... Долу, в средата на широката част на водоема - върху водната повърхност, плуваха някакви съоръжения - нещо като малки кейчета.
Присети се, че това може да са садките за риба - “Доспат” все пак бе известен с развъдниците си за пъстърва...
Мисълта за предстоящите задачи отново промъкна неспокойство в мислите му. Прокара още веднъж поглед по величествената гледка, след което се качи в колата и отново потегли.
Червената точка на таблета не бе помръднала - това донякъде го успокои.
Мина бързо през малкия град, притиснат между склоновете и стената на язовира, след което закриволичи по тесния път към Девин.
Междувременно времето се бе заоблачило. Малко по-нататък плисна пороен летен дъжд. Той бе кратък, но достатъчен да наводни платното и да извие разкъсани мъгли покрай височините и короните на високите дървета.
Стъклата на автомобила се запотиха - Неев пусна вентилацията, за да ги обдуха.
Съсредоточи се върху мокрия път.
Малко по-нататък навлезе в село - според табелките, това бе Борино. Закриволичи покрай близко надвисналите над улицата къщи, след което отново се измъкна на открито - сред поляни и гористи местности в полите на околните хълмове.
Пътят го водеше към Тешел.
Скоро стигна разклона за Триград и пое покрай широка река. Малко по-късно премина и покрай Гьоврен...
Сега тясното платно се запровира мъчително между буйната шумяща река и надвиснали заплашително отгоре му отвесни скали. Те като че искаха да смачкат пътя в каменната си хватка - което малко по-нататък и стана... Платното хлътна в тунел, изсечен под тях. След това отново излезе на открито, но само за да навлезе между още по-високи скални стени.
Отляво реката бучеше сърдито, притисната от канарите.
Неев измина още няколко завоя и видя, че е стигнал целта си.
Пред него пътят криволичеше в по-широк завой между скалите. Отдясно се откриваше малка площадка с място за паркинг. В скалата се виждаше иззидан с камъни проход, навътре в който имаше врата. Над прохода бяха поставени дървени табели, на които бе резбован надпис - “Пещера Дяволското гърло”...
Там трябваше да го чака човекът на Данов.
Когато спря на паркинга между другите две-три коли, възрастен мъж тъкмо отваряше портата пред събралата се в очакване групичка туристи. Давайки им наставления, той ги пропусна да влязат в открилия се скален проход, по който навътре се виждаха редица от лампи.
Екскурзоводът го погледна въпросително.
Неев поклати глава.
Онзи вдигна рамене и затвори портата след себе си.
Вниманието на Неев бе привлечено от възрастния мъж, който досега бе седял на една от пейките близо до входа, но при идването му се бе изправил. Приближи се към него. Човекът го гледаше в очакване. Сети се за наставленията, получени от Данов.
- Здравейте! “Бихте ли ми казали, накъде се пада изток - не мога да се ориентирам за посоките сред тези скали?!”
Видя, че човекът отсреща видимо се отпусна. Усмивка омекоти издълбаните бръчки по лицето му.
- “На туй място има и други посоки, освен познатите световни!” - отвърна той с хрипав глас уговорената фраза.
- “Да следваме тогава избраната някога от Орфей!” - завърши Неев, оглеждайки го, докато онзи приближаваше.
Беше жилав старец - висок и слаб, с лице, загоряло от планинското слънце. Бялата му чуплива коса контрастираше рязко с рунтавите черни вежди над очите. Беше облечен в поизбелели сини работни дрехи и тъмна фланела.
Неев забеляза, че на колана му, отстрани под дрехата, висеше доста сериозен войнишки нож.
Човекът застана пред него и му стисна ръката, усмихвайки се ведро.
- Радвам се да та видя, бе, момче! Трифон съм аз! Бай Иван та описа как изглеждаш по телефона, та та познах още га слезе от колата! Ама да сме сигурни нали тряба...
Неев кимна към вратата.
- Това е входът за пещерата, нали?!
- Туй е единият! Има още един, от него излизат после хората... Качват са по стълбището и излизат отгоре, е-е дето влиза реката! И после по пътеката, па насам...
- Там също ли има такава масивна врата?
- А-а, не-е... Там решетка желязна има! Катинар й турат само, това е...
- Покажи ми!
- Ще, ще! Ама да изчакаме да слязнат туристите отгоре, па тогаз...
Преди да тръгнат Неев отиде до колата си и взе таблета, якето и фенерчето си.
Според тракера, Диана Петрова все още се намираше в Цигов чарк. Това не му хареса.
“Дали пък не са тръгнали с друг автомобил?!”
Когато стигнаха горе, слънцето вече клонеше упорито на запад.
Неев огледа площадката и изградените мостчета, пълзящи покрай скалите до пропадащата в бездната река.
Мястото бе опасано с метални, боядисани в червено парапети. В края на площадката се виждаше решетка, която закриваше проход. Малко след решетката, към мрака на пещерата, се спускаха стръмни и влажни циментови стъпала...
Неев бе убеден, че ако някой иска да влезе скришом в пещерата, то той ще го стори именно оттук. Затова реши да застане да пази от тази страна, а стареца да изпрати отново долу към паркинга и “официалния” вход.
Записа си номера на телефона на бай Трифон. Прозвъня му, за да има и той неговия.
Старият човек доста се забави, докато се справи с копчетата на допотопния си мобилен телефон, сложен допълнително в пожълтяло от времето и употреба силиконово калъфче, но накрая доволно го прибра в джоба си.
Неев му описа хората, които чакат, и го предупреди изрично, че не иска да прави нищо друго, освен да му се обади, като ги види да идват, и да му каже какво правят!
Бай Трифон обеща послушно да изпълни заръките му и бавно заслиза по пътеката наобратно.
Неев остана сам. Червената точка на таблета продължаваше да не отчита движение. Вътрешният му усет обаче го глождеше и не му даваше мира... Усещаше, че нещо се случва - или ще се случи! И това напрягаше сетивата му до краен предел.
Когато зае позицията, от която бе избрал да наблюдава площадката и подстъпа към нея, вече се бе здрачило...
Мракът тихо се разля наоколо, поглъщайки баирите на планината. Далечни, тъмни върхове контрастираха рязко на фона на все още светлеещото небе.
Отгоре му отново заблещукаха, този път ярко и силно, първите звезди. Предвестници на бързо настъпващата планинска нощ...
ХХХI. 22 август 2009 г., Триградското ждрело
Неев се сепна в съня си. Усети болка по вкочаненото си тяло - беше се схванал. А и планинската нощ си беше наистина студена! Умората от предишната безсънна нощ и целия ден, прекаран зад волана на колата, си бяха казали думата. Бе заспал - неусетно и за самия него...
Погледна часовника си със замъглен поглед - отдавна бе минало полунощ. Към болката в тялото се прибави и неприятното усещане, че нещо може да се е случило и той да го е пропуснал!
Бай Трифон не му бе звънял - това донякъде го успокои.
Внимателно се раздвижи и огледа. Над него нощното небе бе гъсто обсипано със звезди. Светлата ивица на Млечния път пресичаше свода открай докрай. Разтърка очите си и ги впери през мрака в посока на площадката. Съзнанието му бавно излизаше от унеса на съня...
Изведнъж се напрегна!
Сред сенките на скалите и дърветата, на бледата нощна светлина, съзря нещо по-светло, проснато до металния парапет!
Забравяйки за болката от схващането, рязко се изправи и измъкна пистолета от кобура. Постави фенера успоредно с него и се запромъква възможно най-бързо към светлото петно.
Когато стъпи на площадката, вече бе сигурен, че това е проснат на земята човек. Сред тътена на падащата в пропастта вода успя да долови и слаб стон.
Диана Петрова бе още жива.
Отпред - на корема - роклята й бе подгизнала от кръв.
Неев клекна и внимателно я обърна към себе си. Опита се да я повдигне - Диана изстена... Наведе се към лицето й, за да чуе какво му казва сред шума на водата.
- Знаех че ще дойдеш! Видях те... там... като подмина... Но не му казах... Той ме излъга... използва ме... А ти... Защо се забави?!
Неев едва долавяше гласа й. Почти долепи ухо до устните й.
- Той... с жезъла е... спри го... да не...
Гласът й секна.
Неев вдигна глава и я погледна.
Звездите се отразяваха в красивите й, широко отворени очи. Те бяха станали студени и далечни - като тяхната светлина...
Бавно отпусна безжизненото й тяло върху хладния влажен метал на площадката... Като насън прокара ръка по косата й и побледнялото, зацапано с кръв лице...
Бледа светлина заструи някъде от дълбините на пещерата и извади Неев от вцепенението му. Някъде в съзнанието му изплуваха последните думи на Диана.
“Той... с жезъла е... спри го...”
Стисна зъби и решително се изправи.
Решетката на входа стоеше отворена. Катинарът й бе захвърлен на земята - недалеч от тялото на момичето.
Неев заслиза бавно по стръмните стълби към дълбините на пещерата, откъдето се процеждаше светлината - сред сенките на тъмните влажни скали.
“Фюрерът” явно бе успял да включи някакво осветление във вътрешността й.
Скоро стълбите завиха надясно и Неев успя да го види.
Беше застанал под нещо като път, водещ до основата на скалите - прав и неподвижен близо до водата - там, където тя течеше по-спокойна, преди да изчезне, пропадайки по-нататък в катраненочерната бездна в края на залата...
Горе - над него, осеяният с лампи път водеше към по-светлия проход на изкуствено прокопания тунел, навътре в който се губеше редица от светлини...
“Фюрерът” бавно вдигна ръката си.
И тогава Неев видя жезъла!
Бързо се спусна надолу. Не се притесняваше от шума - бе сигурен, че глухият бумтеж на водата зад него го заглушава. Когато стигна последните стъпала, забеляза как “Фюрерът” замахна с ръка и удари силно жезъла в близката до него скала. От камъка се посипаха искри, а металът в ръката му изведнъж се освети в бледо сияние.
Сред сводовете на каменната зала се понесе звук.
В началото бе тих - усещащ се по-скоро като някаква вибрация, но после постепенно започна да се усилва и да кънти все по-силно сред скалистите сводове, като накрая успя да надвие дори шума от пропадащата сред тях водна маса.
И изведнъж грохотът на водата намаля!
Реката като че се успокои и замря и... забави хода си към мрака на бездната!
Лампите наоколо запримигаха и светлината им намаля.
В пещерата настъпи непонятна тишина - сега звънът от жезъла стана още по-отчетлив.
Някъде отсреща стените на каменната зала също засияха в бледосиньо и като че започнаха да се отдръпват.
В този момент “Фюрерът” долови шума от стъпките на Неев по чакъла. Рязко се обърна и насочи към него другата си ръка, в която държеше малък пистолет...
Мъжете замряха, насочили оръжие, изправени един срещу друг!
- Ти си онзи... Ченгето, предполагам! - мъжът в черно направи галантен жест със светещия жезъл в ръката си. - Но не предполагах, наистина, че ще те видя тук! Доста ядове ми причинихте с Диана!
- Е, хер Фюрер, налага се да се примирите, тук съм! И може би тепърва ще ти причиня доста ядове! - Неев оглеждаше противника си изпитателно.
- Виждам, виждам! - мъжът в черно размаха наоколо жезъла. - Но... както виждаш и ти, господин полицай, позакъснял си! Проходът започна да се отваря... Не вярвам да направиш някоя глупост пред прага на най-великото събитие в историята!? Мигове, преди да се случи това, за което са мечтали едни от най-великите личности в човешката цивилизация! Това би било глупаво, наистина! Дано го осъзнаваш... Може пък просто да ме последваш?! Да преминем заедно...
- Заедно?! Предполагам, че така си казал и на хората, чиито трупове остави зад себе си?!
Мъжът поклати глава.
- Да-а... Двамата с Диана наистина се сближихте, май, а? Е, едва ли скърбиш толкова за нея, ченге?! Тя все пак се опита да те убие, нали?! Разбери ме правилно - и ти си човек с оръжие, боец - това бяха малки хора! Пешки! Пионки, които имаха за цел да изпълнят определена задача! И след като са изиграли ролята си, то те... са вече непотребни! Не са достойни да застанат редом с мен пред Прохода! Но ти... Ти, господин полицай, у теб усещам сила! Да-а... Има потенциал! Ела с мен и нека станем новите богове на този свят! Да му бъдем водачи! Лидери на масите! Неуязвими и силни! Вечни! Нека управляваме света! Какво ще кажеш, а?!
- Не, благодаря! - Неев се усмихна кисело. - Не се чувствам толкова достоен, че да застана редом с манията ти за величие! Не ми достига и нарцисизмът, определено... За мен ти си просто един убиец. И само това те прави недостоен в очите ми!
Зад тях сиянието ставаше все по-ярко. По залата изведнъж се понесе лек вихър - сякаш някак си се бяха озовали на открито място...
- Както желаеш! - рязко каза мъжът.
Неев усети напрягането му и разбра, че ще стреля. Трябваше да действа бързо! Все още държеше фенерчето си, прилепено успоредно до пистолета. Докато говореха, го бе насочил леко към лицето на събеседника си и сега рязко натисна копчето му!
Лъчът светна право в очите на мъжа - онзи трепна заслепен!
Неев се хвърли настрани...
Проехтяха изстрели... Рикоширалите куршуми изрониха скалата, посипвайки прах и чакъл наоколо.
После стана тихо!
Неев бе приклекнал встрани на коляно и сега с мъка се изправи.
“Фюрерът” стоеше прав и не помръдваше. Бавно отпусна ръката с пистолета към земята... Оръжието изтрака в краката му. Опипа гърдите си и погледът му се сведе с почуда към окървавената длан. Започна да се олюлява...
Неев се доближи до него. Бе прибрал фенерчето в джоба на якето и сега хвана жезъла, който онзи все още държеше във вдигнатата си нагоре ръка. Усети как металът продължава да вибрира и звъни...
“Фюрерът” го погледна с помътнял поглед.
- Аз съм... - опита се да го задържи, но залитна назад към водата.
Пусна жезъла и нагази навътре, опитвайки се да запази равновесие... После изведнъж се свлече. Тялото му се плъзна в мрака и се изгуби някъде назад - в зейналата тъмна бездна.
Неев остана сам. Жезълът в ръката му изведнъж спря да звъни. После лумна ярко - като факел!
Сепнато го изгледа, а после погледът му се инстинктивно се отправи отсреща...
А там - сред отдръпналите се, далечни и искрящи стени на залата, водата сякаш продължаваше към безкрая... На тъмния й фон нещо сияеше леко... И приближаваше...
И тогава Неев го видя.
Светъл силует, който сякаш се носеше над водата, сред бледия отблясък на стените...
Неев гледаше изумен към него.
“Това ли е... Лодкарят!”
Силуетът сякаш замря в пространството пред него. И като че го наблюдаваше. Ако въобще имаше очи...
Неев стоеше като вцепенен.
“Не сме готови! Не сме готови още за това!”...
Тази мисъл блесна изведнъж толкова ярко в съзнанието му, че той се почуди дали тя всъщност бе негова!
Погледна жезъла в ръката си, а после отново светещия силует...
“Не сме готови още! Още не!...”
ХХХII. 29 август 2009 г., Банкя
Съботният ден бе слънчев.
Бай Кольо бе донесъл каса с бира в беседката.
Неев седеше и гледаше към бледия силует на Витоша в далечината.
- Как е вашият болник?! - избоботи домакинът, след като се отпусна с пъшкане върху стола си.
- Вчера го изписаха от болницата... Общо взето, нищо ново не е казал по случая! Не че му се и говори, де... След всичките тия работи... Пък и това с дъщеря му... След като я откриха... - Неев замълча. - Интересното е друго - продължи той след малко. - Оказа се, че част от тетрадките му се намериха онзи ден заключени в каса във фирмата му... Явно Петров е забелязал повишения интерес на дъщеря си и приятелите й към част от писанията си и ги е прибрал... На сигурно място... Липсващата част от тях пък откриха в жилището на Петрова... Сега от службите ги прибраха всичките - да ги проверяват...
- Мда-а... Излиза, че онази част от тетрадките, която Петров е оставил в жилището, са били взети от Диана Петрова! Най-вероятно, докато от Бърза помощ са се въртели около баща й и са го карали към линейката... Всички, освен онази, която е открила после под леглото му, де, ако не е излъгала и за това. Ама и вие сте едни заплеси с Григоров! Била ви е под носа през цялото време, ако тогава сте се хванали да попроверите колата й, вместо да я зяпате в задника, докато се качва и отпрашва с нея! С тетрадките в багажника... Щяхте още тогава да я приклещите... И нещата щяха да станат съвсем различни...
“Или ако бях разгледал жилището й онази сутрин... Вместо да бързам да се измъквам!” - помисли си Неев.
Помълчаха известно време.
Бай Кольо насочи бирата под мустака си, изпразни я и доволно изпъшка.
Неев погледна своята.
- Ами упойването и цялата тая работа със заключването на жилището?! И изчезналия компютър?!... За това какво ще кажеш?
Бай Кольо изсумтя страховито и отвори нова бира. После се загледа към полето.
- Туй, дето ще ти кажа - поде той накрая, - ще си остане между нас! И нийде другаде приказката ни не трябва да се чуе...
Домакинът изсумтя отново и поднесе бутилката към мустака си.
- Влизане е имало - поде той, след като бирата се отдалечи от лицето му, - ама не е било заради тетрадките... Ония синковци от службите май хич не са и подозирали за тях, камо ли за цялата тая неофашистка измет. Добре, че вие им отворихте очите! Тц... Наблюдението е било за съвсем друго нещо... - Бай Кольо замълча, после махна с ръка. - Абе, с две думи, сам си видял, че нашият човек е обичал да снима! Е, туй хубаво, нема лошо! Ама при всичките снимки, дето си ги е правил къде ли не, между другото е щракнал и две-три на наш виден политик, и то в доста “розова” обстановка във вихъра на един купон... Гей-купон! - Бай Кольо пак надигна шишето. - Дали е имало изнудване - продължи той след малко, - туй не зная, не ми казаха... Ама явно онзи се е усетил, че е изпаднал в кофти позиция... И е пратил хора да вземат снимките. Сега дали хора от службите са били или пък частници, там детективски фирми разни са ползвали при влизането, туй също не зная... Ама е ясно едно, когато онея двамата - ваште, са се изфирясали с де що са намерили след запоя и побоя, другите са преценили, че е удобен момент да се поразтърсят вътре за гей-снимчиците... Туй добре, ама явно докато са ровели, Петров се е поосвестил и е полюбопитствал какви са и що дирят те там? И са го боцнали с една инжекцийка да продължи да си кротува... Та обрали те снимките с оня човек... И явно и компютъра са понесли, да нема у него некое копийце... А накрая са му врътнали и ключето, че както е бил в несвяст и упоен, да не хване да тръгне след тях по входа гол... Или пък да влязат некои други да го донатаковат...
Бай Кольо надигна пак бирата със сумтене.
Неев също отпи мълчаливо.
Зад тях слънцето вече удължаваше сенките, клонейки към баирите на Люлин планина...
На тръгване домакинът го изпрати до портата.
Преди Неев да излезе, бай Кольо го дръпна и изсумтя под мустак.
- Айде, бе, момче, не ме мъчи! Кажи ми накрая, сподели и ти с мене!
Неев го погледна въпросително.
- Кажи, де?! Какво направи с тоя жезъл, а? Скри ли го?! На онез ли го върна или... го даде... на оня... Светещия?!
Неев се усмихна и само стисна голямата му топла длан в своята.
ХХХIII. 31 август 2009 г., София
Утрото бе хладно.
Във въздуха вече се усещаше мирисът на наближаващата есен.
Хората бързаха към спирките. Изнервени още от сутринта шофьори натискаха клаксоните и форсираха двигателите на колите си по улиците.
Градът бавно се пробуждаше за новата работна седмица - оживен и препълнен, след спокойствието на преминалите летни отпуски.
- Мац-пис-пис-пис!
Неев се обърна. Тъкмо бе излязъл от входа на кооперацията и отиваше към колата си.
Възрастна жена се бе подала от прозореца си на първия етаж и гледаше очаквателно към градинката. В ръката си държеше малка метална купичка.
Храстите пред прозореца й изшумоляха и от тях се показа познатата му вече черна котка. Тя скочи на перваза на прозореца на жената и започна да й се умилква с изправена нагоре като свещ опашка. Жената постави купичката на перваза пред нея.
Неев се приближи към прозореца.
- Прощавайте! Ваша ли е котката?
Котката и жената го погледнаха.
- Писанка ли?! Моя е, да... - старицата загледа изпитателно Неев. - Да не е направила пак нещо, калпазанката? Все излиза навън и скитори по кооперацията... Да не е влязла при вас и да е свършила някоя пакост?!
- Хм, посети ме, да... Но не е направила нищо лошо, дори напротив! Длъжник съм й... Май й дължа поне един “Уискас”...
Жената смекчи изражението си и го изгледа с интерес.
- Писанка не харесва всеки, щом не бяга от вас, значи ви харесва! Радвам се, че нямате нищо против нея, повечето комшии все роптаят... Ама заповядайте, моля, на по едно кафе, ако желаете!
- Друг път, благодаря ви! - Неев се усмихна.
Котката го изгледа още веднъж със зелените си искрящи очи, облиза мустаците си, след което скочи от перваза към вътрешността на жилището...
Неев пак тръгна по тротоара към колата.
Вече почти бе стигнал до нея, когато телефонът в джоба му иззвъня. Бръкна и го извади. Загледа се в изписаното на екрана, забави крачките си и спря.
Очите му светнаха...
Постави го на ухото си.
- Здравей, Ирина...