І. 867 г., Рим
Папата махна с ръката си.
Скъпоценните камъни на пръстените му проблеснаха в сумрака на стаята, която ползваше за частните си аудиенции и тайни съвещания.
- Какво предлагаш да направим? – макар и тих, гласът му прозвуча усилен от високия свод, губещ се в сенките на спускащата се зад прозорците вечер.
Адриан II втренчи очакващ поглед в своя довереник Анастасий Библиотекаря, който седеше насреща му, подпрял чело с костеливата си ръка.
Макар в началото да бе възроптал за назначаването му, наложено му от Лудвиг ІІ, твърде скоро той бе видял ползата от този мъж. Умът му бе като кама, бе мъдър и разсъдлив. Държеше на интересите на Рим наравно с тези на германския крал, а постът му даваше достъп до най-съкровените тайни на Църквата…
Адриян все по-често се улавяше, че не взема важно решение за Рим, без да се е посъветвал с Анастасий преди това...
Събеседникът му поклати глава.
- Видно е, че Константин не приказва празни приказки – той знае много… Видях книгата. Дали наистина я е открил при аварите, това не може да знаем със сигурност. Но ако всичко се открие – ще е лошо... Доста такива книги има скрити в подземията на библиотеката... Но ето – открили са още една! А не знаем колко още такива съществуват и дали една от тях не ще попадне отново в ръцете на просветен човек като Константин...
- И какво да правим? Тази лисица вече си подсигури подкрепа от много страни – с донасянето на мощите на Климент Римски! Дори МЕН накара да изляза и го посрещна, и то най-тържествено! Казват, че е извършил голямо търсене, докато ги открие – явно не е за подценяване. Но тези писмена – те трябва да се заличат, не да се приемат за служение! Опасна игра е играел Борис, използвайки слабостите на император Михаил!
- Нека приемем засега тази игра, Ваше Светейшество! Все пак Константин и брат му са тук като пратеници на Източната империя – а вий имате нужда от подкрепата на новия император Василий... Крамолите в църквата не стихват и след ръкополагането Ви – всеки плете свои интриги... С подкрепата на Константинопол ще укрепите позициите си. А древната писменост – има и други начини тя да бъде унищожена с времето!
- Ами канонът?! Триезичието?! Съзнаваш ли, какво трябва да сторим?! Забравяш, че веднъж вече този език е анатемосан! Немалко усилия е коствало да се прикрие трудът на Никита от Ремесиана, Вулфила и Йероним! А ако изпуснем нещата и истината се разкрие? Опасно е, много е опасно!
- Напълно съзнавам всичко, Ваше Светейшество! Но съглашението между Борис и Михаил имаше и своите добри страни – най-малко щото Борис прие Христа от него... А вий нямате голям избор, след като в Константинопол вече са приели и осветили писмеността. Но нека не забравяме основната цел! Борис ТРЯБВА да наложи християнството в земите си, за да заличи основната заплаха за Църквата – споменът за Орфей! И щом той иска своя писменост, то нека я има – ясно е, че се страхува от по-голямо влияние на Константинопол в земите му. Иска самостоятелност в църковните си дела – това е и в наш интерес – може да привлечем по-нататък България към Рим. Неслучайно вашият предшественик – Николай I, пазеше добри отношения с българския владетел...
Анастасий скръсти ръце в скута си и продължи.
- Планът е добър, засега бихме могли да го следваме. Ще потвърдим казаното, че тази писменост е създадена от Константин и брат му и няма общо със свещеното писмо на бесите. Нека Борис заличи Орфеевото слово – да остане и се знае, че това е словото Христово! Казват, че братята готвели друга азбука – с латински и гръцки букви, с която по-насетне да се замени старата... Всичко това е в наш интерес и ще осигури добрите Ви отношения и с Василий, и с Борис.
- Да, прав си… За всичко казано си прав – така е! Но Константин?... Той все пак остава проблем, защото знае много!
- Не, Ваше Светейшество! Ще сторим тъй, щото Константин никога вече да не напусне Рим! Обсипете го с почести, дайте му що иска, освен да си отиде! А после... До година-две, кажете три, той ще изгасне – по една или друга причина. Ще разпространим, че е бил преуморен – той и без това много е работел и здравето му е разклатено. Кой ще заподозре, че е бил отровен тук – в Рим?! И то – след всички почести от Ваша страна спрямо него? Дори ще го погребем тук, а може и светец да го направим...
- Не богохулствай, Анастасий! – папата се размърда недоволно на стола си. Скъпите му одежди зашумоляха по пода. - А брат му Методий? С него що да сторим?
- Свърши ли се с Константин, Методий ще е лесен! Не ще има кого да пази вече старият войн! Ще го назначите на някой голям пост. Но трябва да е тук наблизо – в земи, близки до немското кралство. Ще сторя тъй, щото Лудвиг и местното духовенство да се погрижат за него по-насетне! И с тези, които ще обучат в писмената... А когато братята се свършат и вече нямате нужда от подкрепата на Константинопол, какво ще Ви попречи да издадете дори едикт, с който да забраните тази писменост в пределите на Римската църква?
- Опасен мъж си ти, Анастасий! – папата не скри възхищението си към своя събеседник.
Мъжът срещу него се усмихна самодоволно.
- Да, Ваше Светейшество! Нека се почувстват победители. Нека готвят ученици в новата писменост и за служение с нея. Вие сам дори ще ги ръкоположите. И защо не – нека над Вас не падне нивга и сянка от съмнение! А после… После всички ще се затрият – по един или друг повод. Важното е едно – никой да не разбере истината за древните писмена! За тази книга и това, що представлява! А ако някой открие нататък писано – то нека мисли и знае, че е създадено от Константин! Така ще твърдим и пишем – с времето другото ще се заличи... Времето, Ваше Светейшество, ще е нашият най-силен съюзник! Дори да се намерят още книги, хората ще кажат: "Туй е книга, написана с писмена, що нявга измислиха Константин и брат му Методий, която папа Адриан по добра воля прие и освети"… Що стана с делото на Вулфила – кой би казал сега, че е писал на тракийски, а не на старонемски?!
- Ммда... Добре ще е! Стига някоя такава книга не попадне отново в ръцете на просветен човек! Като Константин!
- Когато и да бъде, ще стане същото. Те ще изчезнат – и книгата, и човекът...
II. Септември, 2012 г. Някъде в България
Някъде на изток в нощното небе бавно се издигаше далечната студена луна, която заливаше света с призрачна бяла светлина, от която сенките ставаха още по-дълбоки.
Мъжът пушеше цигара.
Лунните лъчи играеха по дулото на пушката му – хладни като самия метал.
Прозорците отсреща все още тънеха в мрак.
Мъжът чакаше.
Червената точка на цигарата му се вдигаше нагоре и току припламваше по-ярко.
Времето бавно се процеждаше сред нощната тишина, отмервано единствено с проблясването на това малко пламъче...
Скоро през стъклата отсреща изведнъж заструи жълта светлина. Прозорците сякаш оживяха и в очертанията им се откроиха силуети.
Мъжът шумно издиша дима от цигарата и я изстреля с пръсти някъде настрани.
Повдигна оръжието нагоре и се взря през оптиката. Замря неподвижен.
Времето сякаш спря – отмерено в един безкраен и безмълвен миг. За някого - последен в живота му...
После мъжът натисна спусъка.
Изстрелът проехтя силно, разгонвайки надалеч тишината на нощта.
...
Месец по-рано.
ІІІ. Август, 2012 г. Венеция, Италия
Всичко в този град бе пропито от влага.
Джовани не го харесваше. Ако не бе обещал на Лаура, едва ли щеше изобщо да дойде отново тук.
Стоеше безмълвен на прозореца на хотелската си стая, загледан в тъмните води на малкия тесен канал в подножието му. По стените отсреща тъмнееха зеленикави очертания, сочещи докъде бе достигало нивото на водата.
В тесния процеп между сградите, по Канале Гранде се мярна корабче на градския транспорт, което внесе шум от двигателя си и множество малки вълни, които се заудряха разтревожено по стените на къщите.
Джовани погледна часовника си.
Едва бе уговорил Лаура да отиде сама на разходка до Сан Марко. Беше се нацупила, естествено, но в края на краищата склони. Все пак бе мила и разбираща – Джовани й беше безкрайно признателен, съзнавайки че не й е лесно да търпи вечните му пътувания в чужбина и срещите с непознати хора – дори в малкото време, в което можеха да бъдат заедно…
Именно такава среща очакваше и сега.
За пореден път се зачуди, какви ли бяха хората, с които трябваше да се срещне?
Че бяха силни и имаха власт – в това той изобщо не се съмняваше. Фактът, че бяха изискали срещата с него през колумбийските му „приятели” - на които той бе най-голям длъжник и определено не можеше да откаже – говореше сам по себе си.
Кои ли бяха?
Хора от нечии служби?... Не, едва ли – той отдавна вече не беше в бизнеса с наркотици! Оттогава бяха останали единствено заниманията му със синтетична дрога – по-скоро като хоби от завършеното образование като химик, отколкото с някаква производствена цел.
Поклати глава.
Сега бизнесът му беше съвсем различен. И в тази връзка след два дни трябваше да лети от Рим за България.
Малко хора знаеха, че тази малка страна, сгушена някъде в задния двор на Европа, бе родината на един от най-печелившите бизнеси в днешно време – измамите с електронни карти и банкомати. Още по-малко хора имаха представа, на колко милиарди възлизаше печалбата от този бизнес годишно.
А бе гениално просто! Поставяш скрито оборудване на банкомат в някоя точка от света. Десетки и стотици хора го ползват, без дори и да подозират, че то „прочита” данните на техните банкови карти, „вижда” паролите им и ги изпраща някъде на другия край на света. После оставаше само данните от картите им да се „запишат” на някоя друга карта и готово. Тегли кеш и пазарувай за тяхна сметка!
Бизнесът бе толкова добър, че немалко хора се пренасочваха към него от други печеливши – както бе направил и самият Джовани преди години…
България – раят на скимингите и скимировачите!
Ако хората имаха и малка представа от това, което той знаеше и можеше, никога вече нямаше да посмеят да поставят банковата си карта в който и да е банкомат!
Неволно се усмихна.
На вратата се почука.
- Си, аванти – извика той и напусна очертанията на прозореца.
„Да видим, кой толкова се е заинтересувал от мен”
В стаята влезе мъж, целият облечен в черно, със студени, почти безцветни светлосини очи, контрастиращи ярко на дрехите. Лицето му бе безизразно и сякаш набързо изсечено от някой дънер. По него трудно можеше да се определи възрастта му, но побелелите кичури на слепоочията сочеха някъде над петдесетте.
Определено не приличаше на човек от службите или на полицай.
Видът му накара нещо в съзнанието на Джовани да се размърда. Нещо, което приличаше на отдавна забравен спомен или усещане – едва доловимо, ефимерно и безформено, потънало обратно в мрака на подсъзнанието му още преди да придобие някакви конкретни очертания…
- Господин Дзанета? – гласът беше плътен и дълбок, но лишен от каквато и да е топлота.
Джовани кимна и махна към един от столовете в стаята, като седна срещу него на леглото.
Мъжът седна бавно и внимателно, сякаш да не измачка костюма си. Ръбът на панталоните му бе толкова остър, че човек можеше да се пореже на него.
- Благодаря, че отделихте време да се видим, господин Дзанета – започна бавно посетителят, но Джовани го прекъсна.
- Давайте направо на въпроса! Знаете много добре, че нямаше как да не ви отделя от времето си – не и след начина, по който изискахте тази среща!
Мъжът леко се усмихна – тънка, студена усмивка, от която водата в канала отвън вероятно бе почнала да замръзва.
- Да, прав сте. Имахме голямо желание да се срещнем с вас и се постарахме да го направим по начин, по който да елиминираме отказ от ваша страна.
- Кои вие? И какво искате от мен?
Мъжът леко поклати глава.
- Нека засега да не обсъждаме първия ви въпрос, господин Дзанета. Що се касае до втория – ще ви кажа, разбира се, затова съм тук... Накратко – запознати сме с близките ви контакти с хора от подземния свят в България и искаме да се възползваме от това за извършването на определена работа... В замяна на услугите ви, сме готови да подпомогнем покриването на вашите дългове към хората, които любезно ни свързаха с вас.
- А ако откажа да ви съдействам?! Този дълг си го плащам, така или иначе. Защо ми е да се забърквам и с вас, кой знае в какво?
Мъжът повдигна почти учудено едната си вежда.
- Това не би било мъдро решение от ваша страна, господин Дзанета. И определено ще рефлектира негативно както на вас, така и на прекрасната ви съпруга…
- Не намесвайте жена ми – изръмжа Джовани и се надигна от леглото.
Мъжът вдигна длан в помирителен жест, но в светлосините му очи проблесна студена стомана.
- Не съм и помислил за това, господин Дзанета. Просто исках да кажа, че едва ли ще й бъде приятно да види, как съпругът й бива арестуван от карабинери и впоследствие да научи, че мъжът, когото е обичала, е издирван престъпник от доста международни служби, вероятно оженил се за нея, за да получи италианско гражданство и по този начин да си осигури спокойно пътуване в рамките на Европейския съюз – пък и не само в него... Едно е Джовани Дзанета – италиански гражданин, щастливо женен и живеещ в Милано, друго е еквадорецът Хуан Рамирес – човек, издирван за множество престъпления, извършени в различни държави. Особено на територията на Щатите...
Джовани занемя.
Остана така – полунадигнат от леглото, зяпайки тъпо в безцветните очи срещу него, в които сякаш се появиха леки вълнички от насмешливост и задоволство от предизвикания ефект. За последното определено не можеше да е сигурен – на фона на това лице, като на свинкс.
Бавно се отпусна назад. След известно време заговори – гласът му прозвуча доста пресипнало.
- Вижте… Може и така да е било, но аз наистина обичам жена си! И не желая да я въвличам в бизнеса си, камо ли да й навредя с него... Какво точно искате да направя?
Мъжът в черно отново го удостои със студена усмивка – може би вече с няколко градуса над нулата.
- Необходимо ни е да намерите хора в България, на които да възложите една задача… Става въпрос за книга, която трябва да изчезне! И колкото по-малко хора бъдат замесени, толкова по-добре. Това е много важно за нас, поради което сме готови, да платим висока цена. Държа да подчертая, господин Дзанета, че въпреки изискването за минимум хора, запознати с целта на задачата, вие няма да сте сам! Ще има мои хора в България, които могат да се намесят при нужда и да ви окажат съдействие...
- А защо вашите хора сами не свършат тази работа? Защо е нужно да въвличате мен?
- Защото не желаем при евентуален провал случаят да бъде свързан с организацията, която представлявам. Разберете ме правилно – от това сътрудничество ще имат полза и двете страни. Ние ще постигнем целта си с вас или без вас – единствено вие ще загубите, ако откажете. А доколко сме решени да я постигнем? Да кажем, че не би ни спряло нищо – дори и ако се наложи нечие... хм... елиминиране.
- Какво? Елиминиране ли? – възкликна Джовани.
Мъжът предупредително повдигна показалец към тънките си устни.
- Моля, въздържайте се, господин Дзанета! Не е нужно и друг да чува това, което си говорим... А иначе сте ме разбрали правилно.
Джовани отново занемя. Мина известно време, през което онзи безучастно го наблюдаваше. Покашля се – гласните му струни все още си бяха на мястото – след което заговори несигурно.
- Вижте… Хората от България, с които имам отношения… Те не са такъв тип хора. Те са по-скоро технично и компютърно грамотни, интелигентни в доста отношения... Занимават се с програми и електроника, с електронни компоненти… Това не са хора, които биха извършили… елиминиране.
- Да, но те, предполагам, познават други хора, които пък биха били склонни за такава работа? Дребни престъпници, които срещу малка сума и няколко дози биха направили всичко. Хайде да не говорим празни приказки, господин Дзанета! Били сте в доста по-опасен бизнес и знаете много добре, че в такива среди си има хора за всичко. Ние не искаме вие пряко да вършите каквото и да е. А и вече ви казах, че в начинанието няма да бъдете сам.
Някъде навън се чу плясък от лодка, минаваща по страничния канал. Сред шума на вълните, разбиващи се в подножието на сградите, долетя неясна глъч.
Джовани замислено поклати глава.
- Елиминиране... Заради някаква си книга?!
Мъжът кимна.
- Всъщност, не очакваме да разбирате мотивите ни за това, което изискваме... Макар – ще призная, че изборът ни да помолим именно вас с тази работа, господин Дзанета, не е случаен…
„Ха, помолим!” – помисли си Джовани.
- Освен многото контакти, които имате в България, знаем още, че сте сирак и в Еквадор сте отгледан и възпитан в дом за сираци към Католическата църква. По тази причина считаме, че сте подходящ за целите ни.
Последните думи на мъжа сякаш разместиха пластове в подсъзнанието на Джовани. Онова, което смътно бе помръднало някъде далеч в спомените му преди малко, сега придоби по-ясни очертания.
Почти бе готов да се закълне, че този човек бе, ако не служител на Църквата, то поне тясно свързан с нея по някакъв начин. Нещо повече – от него лъхаше онази така добре позната му студенина на йезуит. Това чувство, придобито от дългия досег с тези хора – десетките възпитатели и преподаватели, през които бяха преминали детските и юношеските му години – със сигурност не можеше да го лъже.
- Да кажем – продължи мъжът – че за работата, която изискаме от вас, е за предпочитане да бъде възложена на един католик, възпитан в добродетелите и устоите на вярата – е, колко добре, това е друг въпрос…
„Колко добре ли? Иисусе, та на мен поне никога не ми е минавало през ум да елиминирам някого!”
- И така... Ще приемете ли тази работа?
Джовани кисело се усмихна.
- Не останах с впечатлението да имам някакъв особен избор.
Този път тънката усмивка на мъжа почти излъчи нещо близко до задоволство.
- В такъв случай ще се свържем отново с вас при пристигането ви в София. Наш човек ще има грижата за контакта и обезпечаването на задачата ви със средства и всичко необходимо. На място ще научите повече подробности. Разбира се, ако успеете да се справите със задачата си сам – без да се налага допълнително въвличане на хора и с минимум средства от наша страна, то със сигурност ще може да очаквате да прибавим и щедър бонус по посочена от вас сметка – считайте го като неотменна част от сделката.
Мъжът стана. Джовани се надигна срещу него – чувстваше тялото си сковано и тежко – като налято с огромно количество цимент.
- Изпълнете задачата, господин Дзанета, и аз лично мога да ви обещая, че животът ви ще стане доста по-спокоен от досегашния.
Човекът в черно махна с ръка за довиждане и за последен път го прониза със светлите си очи, след което бавно отвори вратата и излезе.
След него в стаята остана тишина – тежка, лепкава и напластяваща се – като нахлуващата отвън влага.
ІV. 16 септември 2012 г., София
- Стой!
Младежът тичаше някъде пред него. Размазан силует, който се опитваше да се стопи в тъмнината на нощта.
- Стой, полиция!
„По дяволите! Стар съм вече за такива работи!”
Неев дишаше тежко, а краката му натежаваха все повече и повече, докато се опитваше да не изостава от беглеца, надявайки се, че някой от другите колеги, разположени наоколо между блоковете, ще го чуе и ще му пресече пътя.
Тъмнината властваше с мастилени тонове навсякъде, където не я прогонваха светлините на уличните лампи, чертаещи бляскави ореоли сред короните на дърветата над пустите улици.
Някъде отпред се откроиха тъмни силуети на паркирани автомобили – като непознати гърбави чудовища, стаени в сенките на мрака...
Всичко бе започнало като рутинна полицейска операция в Люлин, на място с често извършвани грабежи на дамски чанти. Нападнатите жени разказваха почти едно и също – слаб младеж ги пресрещал и заплашвал с нож, след което издърпвал чантите от ръцете им и побягвал нанякъде в прикритието на нощта. Нападенията бяха извършвани почти по едно и също време вечер, на алея в близост до Кооперативния пазар.
След поредното оплакване, ръководството бе наредило провеждане на вечерни операции в района до залавянето на извършителя.
Всъщност, началникът се бе изразил нежно и любвеобилно: „Ако се наложи, цяла седмица ще ми нощувате в Люлин – не ме интересува – но този трябва да се хване! Започвате от тази вечер, няма събота, няма неделя!”
Е, не се бе наложило да нощуват цяла седмица. На третата вечер младежът бе минал точно покрай мястото, на което стоеше Неев – прикрит в сянката на един павилион.
Още щом го видя, бе убеден, че това е човекът, когото търсеха, макар и да не съвпадаше съвсем с описанието, което жертвите му бяха давали. Беше по-младолик и доста по-дребен – но страхът и стресът деформират възприятията. „На страха очите са големи” – казват хората. Не можеш да се сърдиш за неточно описание, още повече дадено от жертва на престъпление.
Малко по-късно младежът се бе насочил към минаваща наблизо жена. Последва уплашен вик, силно дръпване – и онзи вече тичаше с чантата в ръка надолу по алеята, следван от Неев.
Дотук – добре. Обаче нападателят усети, че е преследван. Мигом хвърли чантата и сякаш полетя през тревните площи и потъналите в мрак паркинги между блоковете.
Сега силуетът му се мержелееше в тъмнината на метри пред Неев, а разстоянието между двамата определено се увеличаваше. Почти го бе загубил от поглед, когато онзи рязко зави между колите и се удари в една от тях. Протяжен вой на алармена система огласи пространството между блоковете, а мигачите на автомобила разхвърляха тревожна оранжева светлина по останалите коли.
Беглецът сви покрай няколко контейнера за боклук, насочвайки се към тъмен, затревен участък зад блока насреща.
„Край! Изгубих го!”
Неев изпсува наум.
Вече бе готов да се откаже, когато чу, че онзи се препъна в нещо и шумно се пльосна на асфалта. Събра всичко, което му бе останало като сили и въздух – а то определено не бе много – и се хвърли по посока на шума.
Малко по-късно затискаше беглеца на земята, опитвайки се да избие ножа, който онзи отчаяно размахваше към него. Успя да улови ръката му и с всичка сила я изви настрани. Младежът изквича и омекна – ножът звънна някъде встрани на асфалта. Неев го обърна с лице към земята и най-накрая успя да му постави белезниците. Беглецът вече бе спрял да се съпротивлява и само хленчеше жално.
Някъде встрани дочу топуркане на множество крака. Колегите му тичаха към него.
„По закона на Мърфи – когато вече не ти трябват” – Неев избърса с ръкав обилно стичащата се по лицето му пот. Седна на бюрдюра и се опря с ръце назад – краката му трепереха от умора.
Набързо организираха първите неотложни процесуални действия.
Скоро към греховете на задържания се прибави още един – при обиска в един от джобовете му намериха найлоново топче с хероин.
V. 17 септември 2012 г., София
Когато неотложните действия най-накрая приключиха, оставиха младежа в стаята при Неев – да се почине, докато дойде време да продължат работата.
Нощта неусетно се бе изнизала, сега от прозорците нахлуваше блед, хладен светлик. С настъпването на деня, сградата на дирекцията се изпълваше с обичайното сутрешно движение и шумотевица в понеделнишката утрин. Иначе мрачните коридорите бавно се изпълваха с живот, гласове и светлина.
Неев се чувстваше много изморен и нямаше особено желание да говори със задържания. Още повече, че той се бе оказал словоохотлив и в изминалите два-три часа си бе признал не само за грабежите, за които знаеха, но и за цял куп други, за които тепърва трябваше да се рови, къде и кога са се случили.
Младежът – в изблик на самокритика – дори винеше себе си, че са го заловили.
- Знаех си аз, че не трябва да се лакомя – бе казал по време на разпитите. – Хубаво бях дръпнал вече една чанта и си бях купил дрога, що не се сврех некъде да се надрусам и да си гледам кефа, ами реших да заработвам отгоре!
Така или иначе бе говорил предостатъчно, та Неев го остави да си почива.
Мълчаливо запали една цигара и се опря назад в стола си, гледайки облаците цигарен дим, които се издигаха към луминесцентните лампи. Отдавна бе спрял да се съобразява със заповедта, която забраняваше всякакво тютюнопушене в сградата.
В началото, когато бе издадена, я спазваше и бе слизал няколко пъти да пуши в „английския” двор на дирекцията, обаче бързо се бе отказал. Имаше чувството, че стои там като наказан и за назидание на всички, които можеха да го видят от безбройните прозорци на канцелариите.
А и как да хване и влачи със себе си задържания дотам – дори и да имаше желание за това?
„Затова – по дяволите заповедта!”
Смукна отново и за миг притвори изморените си очи.
Младежът обаче явно не смяташе да си почива и сам го заговори.
- Чуло ли се е нещо за Дани при вас?
Неев отвори очи. Свали поглед от лампите към лицето му.
- Кой пък е тоя Дани и какво трябва да се е чуло за него при нас? – издуха дима и думите си нагоре, без да проявява особен интерес към онова, което питаше.
- Ами… Мой приятел… Заедно живеехме до скоро… Беше ми партия в няколко дръпвания, ама не го кефеше особено и се отказа… Той имаше друга, по-яка далавера! Бачкаше с карти по банкоматите...
Младежът се наведе напред.
- Ама от миналата седмица Дани изчезна. И го няма никъде сега… Да не сте го прибрали?
- Тц – поклати глава Неев. - Не сме ние. Нямам спомен да сме задържали някой си Дани за грабежи наскоро.
Младежът изкриви разочаровано лице.
- Това е лошо!
После очите му се разшириха.
- Тогава сигурно знаците са го взели!
- Какви знаци? И къде да го вземат? – подсмихна се Неев.
В отговор младежът изблещи още повече очи срещу него.
- Веднъж ми даде и на мен да опитам! От онзи материал, дето му беше дал чужденецът…
- Кой?
- Много е силен!.. Яко те удря, човече!.. Ставаш като... Абе, като Хълк и Батман в едно... И, ако щеш ми вервай, почнаха да се движат. Знаците, човече - показват ти странни неща! Това беше най-якото. Ама на, сега Дани изчезна…
- Какви знаци, бе, момче? Какви ги плещиш? Нали уж не беше се надрусал?
- Знаците на Дани, бе, господин полицай! Те могат да говорят! Ама аз му казах, че като свършат оная работа, може и да го пречукат накрая. И май това е станало…
Младежът бавно се пресегна и взе една от химикалките на бюрото. Придърпа към себе си настолния тефтер и задраска нещо в единия ъгъл.
Неев мълчаливо го наблюдаваше. После отново издуха дима от цигарата към лампите и кимна към младежа.
- Да предположим, че по някаква необяснима за мен причина се трогна и реша да потърся този твой Дани – къде, според теб, трябва да го търся?
Онзи вдигна очи от листа и ги впи в лицето му.
- Ми – аз не му знам адреса…
- А другите му имена поне знаеш ли?
- Тц – тръсна глава младежът.
После обаче някаква мисъл изплува в съзнанието му и почти проблесна в размътения му поглед.
- Дани имаше едно момиче! Тя е проститутка – еее тук, наблизо е, на канала…. Аа, „Сливница” и… „Ботев” май беше! В една кооперация – на втория етаж. Казва се Силвия… Той ходеше при нея постоянно. Казваше, че с нея ще заминат заедно…
Младежът замълча, зазяпан някъде в пространството зад Неев.
- Къде?
- А? – сепна се онзи.
- Къде ще заминат заедно? – вяло повтори въпроса си Неев.
- Ааа… Ами с онзи – италиянеца...
В стаята влезе разследващият полицай, ангажиран със случая – висок, слаб, русоляв мъж с уморено лице. Кимна на задържания.
- Айде, пич! Дигай се, че трябва да те водим до съдията – да разкажеш и на него всичко, дето го разказа пред нас. Айде, да свършим работата докрай, че трябва после да минем и през вас, да поогледаме – пък след това ще си почиваш в ареста!
Младежът се надигна, като хвърли още един поглед към Неев с разширените си очи.
- Потърсете Дани, господин полицай! Моля ви! Тия знаци – може и да са опасни...
Когато двамата излязоха, Неев извъртя календара към себе си и погледна надрасканото от младежа. Бяха четири странни символа с по-малки кръгчета и завъртулки. Вторият приличаше на някаква разновидност на кръст, а третия му напомняше на буквата Р.
Сви рамене – тези знаци нищо не му говореха. Поне на него. На друг можеше и да припяват в квартет. Особено при правилната дозировка.
Запали още една цигара, облегна се колкото може по-назад на облегалката на стола и притвори очи.
Малко преди обяд колегите, ангажирани със задачи покрай задържания, се върнаха. Единият от тях кимна на Неев.
- Трябваше да дойдеш с нас на претърсването в жилището на оня юнак. Да видиш, какво се казва бърлога на „чантаджии”, човече! Целият апартамент беше буквално зарит с вещи от дамски чанти. Портмонета, гримове, ножички, чадъри – каквото се сетиш и каквото не можеш, дето го има в една чанта! Ама десетки, ти казвам! И май са събирали карти – такива, за банкомати – кредитни, дебитни... А и документи на жертвите има, абе, голяма работа! За десетина грабежа знаем, че са се оплакали жените, ама май поне три пъти повече не са, ако и да са останали без чанта и документи… Ама, да знаеш, май не е бил сам нашият човек – в това жилище е имало още някой с него.
Неев сви рамене.
- Някое момиче сигурно.
- Тц, братле! Съседите викат, че са виждали още едно момче да излиза и влиза с нашия в бърлогата.
Неев наостри уши – май този Дани излизаше от категорията „въображаеми приятели”.
- А установихте ли, кой е бил този – другият.
- Нема, братче, ни документ, ни име. Експертът иззе някакви следи в жилището – ако от там излезе нещо, добре! А ние трябва да се ровим сега по документите на жертвите, да ги дирим...
Колегата му седна на бюрото и изпухтя тежко.
- Обаче – да знаеш, тия са си шантави май-май! Целият апартамент е изрисуван със спрей – няма празна стена, човече.
- Графити?
- Абе, не ми е ясно! Някакви знаци са – не рисунки, а като изписани текстове с някакви йероглифи. С червен спрей – абе, шантава работа ти казвам...
VІ. 18 септември 2012 г., София
Някъде преди обяд на следващия ден, Неев се засече с един познат от „Издирването”.
- Абе, прощавай, да те питам нещо…
- Кажи, братчед...
- При вас има ли заявен случай за някакъв изчезнал младеж – Дани, живял е последно в жилище в „Надежда”?
- Абе…, не се сещам такова нещо… Дани… Това Даниел ли трябва да е?
- И аз не знам, да ти кажа честно. Ама така ми казаха – някакъв Дани бил изчезнал – наркоман, който се е мотаел по „Надежда”.
- Е, братчед, ти сам знаеш, че това не е сериозно. Тия наркомани къде ли не се свират, пък и рядко някой ги търси – роднините им по-често се радват, че ги няма, отколкото да се трогват. Кой го знае, къде е? А може и да е ритнал камбаната от някоя свръхдоза...
- Може...
Реши да опита с търсенето в друга посока.
След обедната почивка се заизкачва към колегите, които работеха по линия „Проституция”. Стаите им бяха в една от „кулите” на дирекцията, до която се стигаше по тъмно, тясно и потайно стълбище.
Обслужващият линията бе висок и строен мъж, с леко чуплива, светлокестенява коса. Истински красавец.
„Интересно, как ли приема жена му линията, по която работи?”
- Какво си се присетил да се изкачиш на това забравено място? – усмихна му се приветливо насреща колегата.
- По един случай ми дойде информация за публичен дом, който бил в кооперация на „Сливница” и „Ботев” – на втория етаж. Издирвам момиче, което трябва да работи там, казвало се Силвия.
Онзи поклати глава.
- Нищо не ми говори... Чакай да проверя, имаме ли информация за такъв клуб – извади от касата две-три папки и заразлиства документите в тях.
- Мм… Да, има такъв, наистина. На втория етаж в кооперацията е. Ама в списъка с установени лица от проверки няма Силвия. Може да е ново момиче – на такива места те се сменят постоянно.
- Ще ми дадеш ли адреса?
Мъжът бутна към него отворената страница от папката и му посочи с пръст. Неев си записа в тефтера, след което театрално се поклони.
- Нашата служба благодари на вашата служба!
- Моля, моля, пак заповядай, ако има нещо!
След работа бавно закрачи по „Ботев” към публичния дом. Шумната улица, огласяна от тътена и звъненето на минаващи трамваи, му пречеше да мисли. Но за какво ли толкова имаше да мисли? Просто се чудеше, какво щеше да му каже момичето за Дани? И дали въобще щеше да му каже нещо?
На адреса му отвори пълничка мургава жена в доста оскъдни дрехи.
- Вие, дето се обаждахте преди малко ли сте?
- Не – поклати глава Неев. – Не съм се обаждал, реших направо да намина.
Жената го изгледа изучаващо, след което му кимна да влезе. Въведе го в нещо като хол, с огромно протъркано канапе, на което седяха две също така оскъдно облечени жени на спорна възраст, с още по-спорна красота, ала с безспорна липса на свян и особени добродетели.
Срещу вратата имаше огромно кожено кресло, върху което се бе изтегнала още по-огромна жена – вероятно съдържателката на дома. Дебелото й тяло преливаше от дрехите й на тлъсти гънки, които със сигурност бяха повече от тези на човечето-символ на гумите „Мишлен”. Беше грозна и стара, като занаята си.
Измери го с изпитателен поглед, който сякаш претърси джобовете му и откри в кой от тях точно държеше портфейла си. Неев бе убеден, че е успяла да види и номерът на банковата му карта с наличността на средствата в нея. После кимна към момичетата на канапето, към които вече се бе присъединила и тази, която му бе отворила, като изхриптя дрезгаво:
- Избирай!
Неев хвърли бегъл поглед към жените, които го дариха с усмивки, разливайки по лицата си нещо средно между прелъстяване и оттегчение.
- Искам Силвия – тя тук ли е?
Усмивките на жените рязко се стопиха – по физиономиите им остана само оттегчение, а сводницата се затресе в нещо като смях, който създаде ефект на цунами по гънките от тлъстини, разпространявайки се стихийно от гушата по цялото й тяло.
- А-а, май си идвал и друг път, значи… Брей, все на младото се хвърляте всички! Е, за нея ще поизчакаш, господине, че в момента е заета! Седни, седни, тя след малко ще се освободи – взеха я за половин час.
Опитвайки се да превъзмогне неприятното усещане, Неев седна на един от столовете срещу канапето с „жриците на любовта”, които бяха загубили вече всякакъв интерес към него.
Заоглежда помещението. Стари, не особено чисти мебели, върху още по-стар паркет, полузакрит от излинял килим. Тапетите бяха протрити, с крещящи, едри релефни шарки. Прашни, плътни завеси на прозорците, дръпнати настрани дотолкова, доколкото да пропускат някаква светлина отвън.
От коридора се чуха гласове - една от „жриците” стана и отиде натам, след което се върна и му махна с ръка.
- Хайде, Силвето се освободи – е, там е, в дъното на коридора, вратата вляво.
VІІ. 18 септември 2012 г., София
В сравнение с жените в хола, Силвето бе наистина красива. Млада и още не толкова оттегчена, тя се засмя предизвикателно насреща му, когато влезе в притъмнената спалня.
- Здравей, скъпи! Не си те спомням, но пък явно ти си ме запомнил… Е, какво искаш да ти правя?
- Нищо не искам да ми правиш, искам само да поговорим за нещо.
- Аа, ама разговорите ги таксувам като за пълна програма, щото ми е скучно!
Неев се опитваше да превъзмогне силната натрапчива миризма на парфюм, затова неволно извади цигарите си.
Силвия протегна голата си ръка.
- Какви са? Дай и на мен! – глезено провлачи тя. - Може да бръкнеш и за портфейла – за паричките…
Неев изтръска една от цигарите в кутията по-нависоко за нея, след което забучи своята между устните и поднесе огънчето на запалката към момичето. Запали и своята и издуха дима, после седна на ръба на леглото. Не му се искаше да се допира до него, ала в стаята нямаше друга мебел, пък да стърчи прав, му се видя глупаво.
- Виж, моето момиче… Само не се стряскай – аз съм полицай, но не съм дошъл тук, за да ти правя проблеми. Искам само да те питам нещо.
Момичето се изхили предизвикателно срещу него.
- Ченге, а? Да, бе, как не! Не ми минават тия… Я, да ти видя значката!
Неев вдигна рамене и бръкна в джоба, след което поднесе картата си пред очите й. Смехът по лицето й започна да се стапя – бавно, като шоколадова глазура на топло – отстъпвайки на изненадата.
- Ето ти документ. Дай сега да видя и твоя! Къде ти е личната карта?
- Нямам – бързо отвърна момичето, но погледът й издайнически се стрелна към голямата дамска чанта на едно от нощните шкафчета.
Неев бавно стана и доближи до чантата. Разтвори я, видя масивно портмоне. Отвори го и в една от преградките откри картата й.
- Хей, що ми ровиш в нещата?! – момичето се беше надигнало от леглото, разглезеното й държане премина в объркване, с лека нотка на раздразнение.
- За Бога! – възкликна Неев, вперил поглед в картата й. - Та ти си само на шестнайсет години?!
- Да, що? – момичето се облегна на таблата на леглото, като кръстоса предизвикателно крака, дръпвайки от цигарата.
- Родителите ти знаят ли с какво се занимаваш?
Силвия издуха дима към него и се изхили.
- Майка ми със сигурност знае, а баща ми… Едва ли му пука – не съм го виждала от години.
- А майка ти? Тя как приема „професията” ти?
- Ми… Що не я питаш нея? Тя е в съседната стая – с клиент за един час!
Неев занемя. Не знаеше какво да каже. А това не му се случваше често.
Реши просто да мине по същество.
- Виж… Дойдох тук да те питам за едно момче. Казаха ми, че ти е гадже.
- Кой пък ще да е този – засмя се момичето насреща му. - Как се казва?
Объркването й бе попреминало и тя отново стана предизвикателна, но в доста по-студени тонове.
- Дани.
Физиономията на момичето рязко се смекчи, стана някак си мечтателно – сега незрялостта на годините й проблесна за пръв път на повърхността.
- Дани е готин… Откъде го познаваш?
- Ами… Имаме общ познат, да кажем.
- Да не искаш да го заключиш? – мечтателното изражение се смени с враждебност.
- Не, не. Просто искам да го открия, че този негов приятел се притеснява за него. Знаеш ли къде е?
- Не… Не е идвал наскоро. Знаеш ли, Дани е различен! Не е като другите. Затова го харесвам много…
Момичето зарея поглед някъде към отсрещната стена.
- Идва от време на време – само при мен! И честичко ми се обажда – искал да слуша гласа ми… Каза ми, че скоро ще направи голям удар и ще спечели много пари. Че ще ме вземе със себе си в Италия, но там няма да се налага да бачкам. Разказва ми и за знаците...
- Знаците ли? Какви знаци?
Момичето го стрелна с поглед, после вдигна ръката си така, че Неев да види вътрешната страна на подмишницата й.
Ахна.
Върху бялата й кожа ясно се открояваха четири символа – доколкото успя да прецени, бяха същите, които наркоманът бе нарисувал върху настолния му тефтер.
Силвия свали ръката си, изпъвайки се върху чаршафа като котка, събудена от сън.
- Знаеш ли – един-два пъти ми донесе да опитам от прахчетата, дето му дава италиянецът. Не бях пробвала нещо по-готино. Сексът е невероятен! Само дето цял ден после ми играят шарките на тапетите пред очите…
- А този чужденец, какъв е? Разказвал ли ти е нещо за него?
- Тц – тръсна глава момичето. - Но знам, че с него е свързан големият удар! И че има общо със знаците.
- А тези знаци какво представляват – знаеш ли?
Силвия повдигна голите си рамене.
- Някаква стара азбука – откъде да ги знам… Важното е, че Дани ги харесва.
Неев дръпна от почти догорялата си цигара и затърси къде да я загаси. Не видя пепелник, затова просто я задържа между пръстите си.
- Казваш, че ти се е обаждал… Значи му имаш телефона, така ли?
- Естествено. Защо ти е телефонът му?
- Казах ти. Негов приятел се притеснява, да не му се е случило нещо и ме помоли да го потърся. Щом го харесваш, би могла да ми помогнеш, да го намеря. Какво ще кажеш?
Момичето го загледа изпитателно, после хвърли фаса си някъде зад нощното шкафче и забърка в чантата. Извади химикалка и записа на бележка от магазин телефонен номер.
- Ето – подаде му бележката.
- Това номерът на Дани ли е?
- Не, това е МОЯТ номер! Не съм такава будала, ченгенце! Нямам си на идея ЗАЩО в действителност го търсиш. Дани е сирак – никой никога не се е трогвал за него, камо ли да тръгне да го дири. Така че – ако има нещо, можеш да ми звъниш на мен! Пък към паричките, дето ще ми дадеш, ще туриш и една визитка – може пък аз да ти звънна. Ако Дани реши да говори с теб изобщо... И ми дай трийсе лева - че трябва да се отчета, задето съм била с теб. Ще кажа, че съм ти правила свирка.
VІІІ. 19 септември 2012 г., София
Утрото бе ясно и доста студено.
Неев крачеше бавно по улицата към дирекцията.
Сутрешният му маршрут бе неизменно еднакъв през отминалите години. Същите протрити павета и неравен асфалт по улицата, същите стари фасади на надвисналите наоколо й кооперации.
Същите дървета, обрамчващи нерадостния градски пейзаж. Но те поне се променяха според сезона. Ту с голи и сиви клони – като стърчаща арматура от някой незавършен строеж, ту обсипани с цвят или с буйна и свежа зеленина, ту пожълтели и меланхолични – с ронещи се по паветата умиращи листа…
Сега те бяха докоснати от първите студени повеи на ранната есен, която бе позлатила най-високите листа. Въпреки слънцето, което ги багреше в червеникави отблясъци, хладното утро вещаеше неумолимото приближаване на зимата.
Менеше се и парчето от Витоша, което надничаше над сградите отсреща – веднъж побеляло цялото от сняг, друг път – с останала потъмняла пряспа на фона на полазилата нагоре зеленина или само един посивял скалист връх, забит в далечината на синевата…
Различни бяха и чувствата, които изпитваше, докато вървеше към работата си. Имаше сутрини, в които изпитваше нежелание да извърви за пореден път разстоянието до входа на дирекцията. Имаше и такива – особено когато работеше по някой случай и по него „имаше развитие” – тогава нямаше търпение да стигне до работата си, сякаш нещо го тласкаше напред…
Но с изминалите години в него все по-често властваше досадата – натрупана от еднообразието и дългогодишния опит, с който малко неща вече можеха да го изненадат.
Докато отхвърляше текущите си задачи, се улови, че продължава да мисли за загадъчния Дани.
Наученото към момента не му помогна – освен че явно съществуваще, местонахождението му тънеше все така в мистерия. Но пък поне знаеше, за чий телефон трябва да изиска информация, ако се наложи, за да се установи номера на Дани...
Реши да пренасочи вниманието си по друга следа – към въпросните загадъчни символи. За тях можеше да пита свой добър познат – Лалов, който беше археолог в Националния исторически музей. Бе напредничав учен с новаторски идеи и, което бе най-важното, винаги помагаше с готовност – вече му бе оказвал съдействие по заплетени случаи с исторически артефакти. Най-вече с един...
Лалов определено бе добра идея.
Само трябваше да се пази от лекциите му по време на разговорите! Почнеше ли веднъж, археологът не спираше, докато не успее да му разясни поне половината история на човешкото развитие.
Когато го потърси по телефона, Лалов определено се зарадва да го чуе.
- Радвам се, че най-после ще отделите време да се видим, инспекторе! Но ако искате това да стане сега около обяд, ще трябва да дойдете не в Националния исторически музей, а в Софийския музей.
- Кой?
- Музея за история на София! Намира се – по-скоро ще се намира, защото още не е открит – в сградата на Централната баня. Аз обаче не съм там, а в канцелариите на колегите от музея – те се намират на улица „Сердика” – над филиала на Столична библиотека. Когато влезете в библиотеката, вземете асансьора и се качете на четвъртия етаж. Аз ще ви пресрещна...
Докато крачеше към мястото на срещата, неволно се присети за събитията, покрай които се бе запознал с археолога. Някога Лалов го бе насочил към особеностите на един медальон. Медальон, за който бяха умрели доста хора и дори той самият за малко не изгуби живота си…
Медальонът на Орфей.
Едно малко парченце злато, за което тъмни сенки, сформирали общество в лоното на Църквата, бяха готови – и, съответно, бяха направили всичко възможно, то да остане в забвение и да не излезе наяве.
Как бързо течеше времето – бяха минали повече от две години от онези събития… Нещата се бяха уталожили и забравили – дори шумно започналото дело по този случай бе замряло неусетно някъде по коридорите на Съдебната палата.
Животът просто продължаваше. Със или без този медальон.
Но не и за онези, които бяха изгубили живота си заради него…
„Сердика” бе първата пряка след сградата на Министерски съвет. Щом свърна по нея, видя входа на библиотеката. Вътре го посрещна миризмата на напечени от слънцето прах и стари книги. Служителката, която седеше на бюро малко по-навътре между рафтовете, му обърна точно толкова внимание, колкото на случайно влетяла през прозореца муха.
Асансьорът беше стар – от онези с дърпаща се дървена решетка пред вратата. Усети как подът хлътна под него, когато стъпи в кабината, постави решетката на мястото й и натисна едно от малките копчета на стената. Асансьорът унило запъпли нагоре.
ІХ. 19 септември 2012 г., София
Лалов го очакваше пред една от вратите по боядисания в бяло коридор. Огромните му очила контрастираха ярко на слабата му дребничка фигура, облечена в сив пуловер и измачкани панталони. Ръкува се сърдечно с Неев и с широк жест го прикани към отворената врата.
- Най-после да се видим отново, инспекторе! Заповядайте, заповядайте! То и аз съм тук на гости при един приятел, обаче в случая за вас ще съм домакин.
- Приятелят ви тук ли е? – Неев хвърли кос поглед към вътрешността на помещението.
- Не. Не се притеснявайте, инспекторе, от краткия ни разговор схванах, че искате да се видим насаме и той се съобрази с това – отиде да си свърши някаква работа в Банята. На ваше разположение съм! С какво мога да помогна на родната полиция?
Канцеларията беше отрупана с бюра, мебели и вещи в кашони, но бе тиха и добре осветена. Големите прозорци гледаха към вътрешен двор някъде на гърба на Централната баня. Лалов седна на единия от столовете до бюрата, като посочи на Неев едно протрито кресло, след което прибута към него добре напълнен с фасове пепелник.
Неев седна на креслото и извади тефтера си заедно с цигарите. Намери нужната страница, на която бе прерисувал знаците от настолния си календар и я поднесе към археолога. Лалов се наведе напред, намествайки очилата си на носа.
- Искам да разбера, какви са тези знаци и какво означават? Дали имате представа, господин Лалов?
- Ама, разбира се! Би трябвало и вие да ги познавате! Нима не знаете какви са? – Лалов звучеше искрено учудено. Очите му, увеличени от дебелите стъкла на очилата, се насочиха към Неев със смесица от озадачение и укор.
- Не, нямам ни най-малка представа – Неев изпита отдавна забравеното чувство на ученик, хванат от учителя си, че не е подготвен за изпит.
- Но това са букви от глаголицата! – възкликна Лалов. Забеляза, че думите му не предизвикаха очаквания ефект – Неев продължаваше да го гледа въпросително.
- За Бога – та това сте го учили още в училище – глаголицата е азбуката, за която се твърди, че е създадена от братята Кирил и Методий! А после пък била създадена и кирилицата... Празникът 24-ти май – сетихте ли се?
- Аа! - Неев се усмихна неловко. – Сега се сетих, за какво ми говорите. Да, знам за азбуката на Кирил и Методий. Наистина – освен тази, на която пишем и до днес, имам спомен, че братята бяха създали още една азбука, която била по-трудна, затова през годините кирилицата се наложила и останала…
- Ха! – Лалов захвърли рязко кутията с цигари на бюрото до него. - За съжаление, точно това се изучава в училищата и до момента! Самите ние затвърдяваме в следващите си поколения знания, която обслужват чужди интереси. Кирил не е измислил глаголицата. Неговата заслуга е за съвсем друго нещо…
Неев усети заплахата от това, Лалов да се впусне в дълга и изчерпателна лекция по въпроса, затова побърза да я предотврати.
- За момента ме интересува единствено това, какво означават тези знаци, господин Лалов! След като са букви от глаголицата, на кои съвременни букви отговарят?
- Чакайте да не ви подведа...
Лалов занаднича в монитора на бюрото пред него и защрака с мишката. Скоро на екрана се появи таблица със знаци. Археологът хвърли поглед към страницата от тефтера, после – отново към екрана, сред което се обърна към Неев.
- „Дани”.
- Моля?
- Това пише. „Дани”. Може би име... По принцип, знаците на глаголицата имат и други значения – от цели изрази до числа и цифри, но в тази комбинация тези четири букви, мисля, не означават друго.
Неев се умисли. После, опасявайки се да не отприщи словесния поток, на който знаеше, че ученият е способен, запита плахо:
- В тази глаголица... има ли нещо особено – в смисъл знаците да притежават някакво по-особено въздействие? Да... Хм... Как да кажа – да „говорят”... В смисъл – да виждаш нещо или да ти влияят по някакъв начин на психиката?
Лалов учудено го погледна, после широко се усмихна и кимна.
- Всъщност, не се учудвам на въпроса ви, господин Неев – вашите случаи винаги са водели до интересни неща...
Взе отново кутията с цигари от бюрото. Запали и пое дълбоко дима в дробовете си.
- Да – определено има вероятност глаголицата да е свързана с особено въздействие и сакралност. Немалко хора смеят да твърдят вече, че е възможно глаголицата да е древна свещена азбука. Може би свързана тясно с обредността при траките...
- Траките ли?
Лалов подръпна пак от цигарата си и се усмихна.
- Май все достигаме до тях, а, господин инспекторе? Е, Солун не е много далеч от последните тракийски светилища на бесите. Защо да не приемем възможността, оттам или от тайните архиви на Византия, Кирил да е придобил информация за азбуката, ползвана от последните тракийски жреци? Защо да не приемем дори, че с тази азбука са били изписани свещените текстове върху митичните нефритени плочки, дадени на Орфей от бог Дионис?
Лалов дръпна отново от цигарата. Пепелта му падна някъде на пода под бюрото. Доколкото Неев познаваше начинът на пушене на учения, тя едва ли щеше да е самотна там.
- Знаете ли, господин Неев, обредите на древните траки са били наистина интересни. Свързани задължително с вода, в пещери и храмови комплекси, в които са извършвали свещени песнопения, обвити в облаци от благовонен дим. С прехода към отвъдното... Това всъщност е останало и до днес в обредността на Православната църква – с църковното пеене и каденето с тамян. И най-вече – с ползването на водата в обредността й: кръщение, осветяване и така нататък... Знаете ли, днешната напреднала наука едва сега открива невероятните свойства на водата – нещо, което древните явно добре са знаели някога. Вече неоспоримо се знае, че водната структура се изменя в зависимост от вибрациите на звуците – доказано е, че те определено й влияят. Тоест, имаме феномен на „кодиране” на определени свойства в структурата й – чрез словото! Спомнете си за обредите с „наричане” на водата, което старите баби знаят и ползват до днес. Вода и звук – те са били и са в нашата обредна практика, ако и осакатена и загубила силата си по ред причини...
Лалов тръсна цигарата си към пепелника.
- Мога да ви дам елементарен пример от нашето ежедневие! Замислете се, какво всъщност представлява наздравицата? Нещо толкова обикновено и залегнало в основата на битието ни. Не е ли тя изказано благопожелание, което сякаш искаме да “закодираме” в течността, която ще поемем в тялото си?.. А относно словото...
Лалов отново тръсна напосоки.
- Древните определено са знаели повече и за мощта на словото. Неслучайно досега съществуват поверия за табута – че не трябва да изричаш нещо, което не искаш да срещаш или да ти се случва, защото чрез словото ти го проектираш и създаваш в пространството... А глаголицата – там е още по-интересно! Това е език, изпълнен с назални звуци, дълги и къси тонове, специфични ударения. Все неща, които са създавали вибрации, влияещи на психиката. Неслучайно подобни звуци се ползват и в медитацията при будизма. А защо не, след като човешкият организъм е създаден предимно от вода?
Неев ясно съзря надигащата се заплаха от дълга и подробна лекция по темата, ала преди да успее да реагира, Лалов стана от бюрото и застана в средата на стаята, оглеждайки тавана.
- Ооонн – напевно поде той, като се ослушваше за ефекта. Вдигна гласа си с две-три октави. Изведнъж звукът пробуди ехото в стаята, понесе се през отворената врата по сводовете на коридора, усилен и подет от пространството.
Неев усети странно чувство. Пулсът му рязко се учести.
Този резониращ и като че идващ отвсякъде звук определено му въздействаше по необичаен начин.
Преди да успее да анализира усещанията си, Лалов млъкна. Тишината ги обгърна. И тази тишина също бе някак странна.
Не криеше почудата, която го бе обзела.
- Ето – май го усетихте... – Лалов кимна, доволен от постигнатия резултат. - Сам виждате, че звукът е нещо много по-сложно за съзнанието ни, отколкото си мислите... Но на въпроса ви – може би не аз съм човекът, който трябва да ви каже това, което се знае за глаголицата днес...
Лалов помълча известно време, после погледна някак умолително Неев.
- Мога ли да ви помоля нещо, господин Неев – като близък човек?!
- Да, разбира се – Неев стана от протритото кресло.
- Става дума за мой приятел – блестящ лингвист, който извършва проучвания именно по въпроси, свързани с произхода на глаголицата. Иван Петров се казва. Напоследък загубихме връзка с него, а и не само аз... Наскоро се чух с дъщеря му, Алена Петрова. Когато питах за баща й, тя ми прозвуча странно разтревожена. Мога ли да ви помоля да я потърсите от мое име, под предлог да се свържете с баща й по въпроса за глаголицата? И така да разберете как е. Тъкмо ще съчетаете интереса си с голяма услуга, която ще ми направите.
- Ще го направя, разбира се.
Неев си записа в тефтера адреса на дъщерята, педантично продиктуван от Лалов.
После археологът раздруса сърдечно ръката му.
- Радвам се, че се видяхме инспекторе! И се обаждайте по-често, де! А, като слезете с асансьора, изходът е вдясно, през гардероба.
Неев го изгледа с недоумение. Лалов се засмя.
- Така изглежда изходът, гледан от асансьора – колегите ми тук се шегуват по този начин с новодошлите.
Колегите на Лалов бяха прави.
Когато излезе от асансьора, срещу него се изправи дървена конструкция, която определено навяваше силна асоциация с гардероб. На фона на царящото спокойствие в това помещение, изходът звучеше наистина като към някакъв друг свят.
Като дрешника, водещ към Нарния…
Този път служителката дори не го удостои с поглед – сякаш за нея Неев изобщо не съществуваше.
Х. 20 септември 2012 г., София
Сутринта беше мрачна и студена. През нощта бе валял дъжд и всичко бе мокро и подгизнало, като облаците, затиснали Витоша със сиво-синкавите си туловища. Някъде откъм дърветата срещу дирекцията грачеше гарван.
В мрачно и студено време винаги ще се намери поне един гарван, който да грачи и да прави обстановката още по-тягостна.
Христо Ботев също го е разбрал.
Оперативката премина под знака на времето навън. Оловносивото небе надничаше през прозореца на кабинета, тъмнеейки над сградата. Луминесцентните лампи бяха светнати. Една от пурите присветваше на интервали, жужейки натрапчиво – като огромна сърдита муха, уловена в невидима паяжина – и създаваше тягостен фон за монотонния глас на началника.
А този негов тон определено създаваше на Неев проблем всяка сутрин. Началникът със сигурност имаше доброто желание да запознае подробно служителите си с обстановката в столицата през последното денонощие, което би трябвало да ги предразположи за началото на работния ден. Вместо това ефектът беше противоположен – от гласа му Неев усещаше, че се унася и му се доспива. А и не само на него.
Изпита силна нужда от още едно кафе.
Винаги си бе мислил, че шефът му със сигурност не е имал никакви проблеми с приспиването на децата си. На второто изречение, от която и да е приказка, разказвана от него, те вероятно са потъвали в сън, близък до хипноза. А и не е било нужно и да им разказва приказки – със същия успех би могъл да им чете и роман на Стивън Кинг.
Тръсна глава и зазяпа към върховете на антените, стърчащи върху покрива на сградата отсреща.
Оперативката продължаваше с обичайните ежедневни неща – разпределяха се текущите задачи, запознаваха се със съобщения за конкретни престъпления. Извършени кражби от жилища, от едното били отнети бижута, от другото – ценни картини, приложени снимки; еди кой си издирва еди кого си, представящ се с чужда самоличност – приложена снимка на лицето; извършени са тежки престъпления в столицата, на местопроизшествията бил открит изрисуван надпис на стените – снимки на надписа... Да се имат предвид вещите при извършвани проверки, да се задържи лицето при засичане, при наличие на информация по случая да се уведоми еди-кой си... И така нататък.
Снимките минаваха от ръка на ръка, колегите ги преглеждаха и предаваха нататък.
Стигнаха и до Неев.
Прегледа ги набързо. Бижутата бяха много – едва ли някой можеше да ги запомни. Картините бяха хубави – сигурно на някой известен иначе, но неизвестен за него художник.
„Ако помнех всеки предмет, който е бил издирван някога, сигурно главата ми щеше да е вече с двоен размер.”
Задържа поглед на снимката на издирвания – черноок, чернокос и непознат за него младеж го гледаше от нея и ехидно му се усмихваше. За какво ли го издирваха?
Последната снимка обаче му подейства като ток.
Стоеше безмълвно и зяпаше с удивление листа пред себе си.
На него бе снимана гладка повърхност, върху която се открояваха четири знака. Тук-там боята, с която бяха изрисувани, се бе стекла надолу, придавайки им вид на кървяща рана.
Не можеше да повярва! Знаците бяха същите, които му бе нарисувал онзи наркоман върху настолния календар. Които бе видял и върху ръката на проститутката.
„Дани”.
Малко размазани, но достатъчно ясни, буквите на глаголицата сякаш се взираха в него от листа – също както и той в тях.
Настойчиво побутване отстрани го извади от вцепенението. Колегата, който седеше до него, го прикани да му даде листовете, за да продължат обиколката по стаята.
Най-накрая оперативката приключи – началникът ги освободи, колегите се разшумяха и заизлизаха един по един от кабинета.
Неев остана на мястото си. Трябваше да уведоми шефа си за знаците от съобщението. Накратко му разказа за задържания онзи ден и приказките му за изчезналия Дани и говорещите знаци.
Не спомена обаче, че се е консултирал за тях с Лалов, а реши да спести и ходенето си в публичния дом.
Началникът го гледаше изненадано, докато му докладваше, след което затърси съобщението в купа документи върху бюрото. Откри го и набра телефона, оставен за обратна връзка. Говори с някого, обяснявайки му защо го търси, после дръпна лист и записа нещо, което му диктуваха, ахакайки утвърдително в отговор.
Накрая изсумтя нещо, което вероятно трябваше да означава поздрав, затвори телефона и подаде с отсечен жест листа на Неев.
- Ето! Името на колегата, дето води разследващия екип, номерът на кабинета и служебният му номер – казаха направо да наминеш към тях! Още сега.
- А какво разследва екипът? – поинтересува се Неев.
- Убийства – отвърна началникът със сумтене. – Виж, иди там, да видиш, с какво може да им помогнеш!
„Убийства?!”
Това определено променяше много неща. И не предполагаше към скромничене за извършеното от него до момента...
Забърза към указаната стая.
ХІ. 20 септември 2012 г., София
На вратата се сблъска с двама млади колеги, които му кимнаха в хор и забързаха нанякъде.
Вътре имаше трима души. Този, който седеше зад бюрото – посивял и наедрял възрастен мъж – вероятно обитателят на въпросния кабинет, стана и му кимна приветливо.
- Здравей, колега! Петев се казвам – началник група. Това са двама от моите, ангажирани пряко по случаите. Другите от екипа сигурно си ги срещнал в коридора – тъкмо тръгнаха по задачи. Заповядай, сядай и разправяй, какво имаш като информация по нашето съобщение?!
Петев посочи към един от свободните протрити, избелели столове, наредени около маса, която будеше основателно съмнение, че е ползвана още по времето на Гешев, но затова пък бе в унисон с изгорелите от слънцето излинели тапети.
Двамата по-млади колеги, които седяха около нея, му кимнаха за поздрав. След това заедно с Петев застинаха в очакване.
Неев накратко им разказа за задържания наркоман и онова, което му бе споделил. Когато стигна до ходенето си в публичния дом и разговора му със Силвия, колегите започнаха често-често да се споглеждат. Завърши разказа си с татуировката й и номера на телефона, който му бе дала.
- Доколкото разбрах от един свой познат вчера, въпросните знаци най-вероятно са букви от глаголицата и означават името „Дани” – завърши накрая той.
Това определено имаше ефект – единият от седящите колеги до него направо зяпна. Петев го изгледа изпитателно и се поразмърда зад бюрото.
- Колега... А по какъв повод реши да отидеш в този публичен дом?
Неев сви рамене.
- Думите на задържания някак ме заинтригуваха – реших да проверя, дали мога да стигна до този мистериозен Дани. Нямах представа, че може да е замесен в... по-сериозни престъпления.
- Хм... Да, добре... А тази, ъъ, Силвия – би ли била склонна на съдействие, да ни помогне да стигнем до Дани?
- Едва ли. Звучи доста влюбена в него. Но пък една справка на телефона й със сигурност ще помогне – тя каза, че се чували редовно.
Седящият до него колега – пооплешивял и запотен, въпреки студеното време, заядливо се намеси:
- Лошото е, че сега тя ще го предупреди, че полицията го издирва и е стигнала до нея – забрави да се появи вече там! А може и да спре да се обажда – най-малкото ще смени телефона...
Неев се напрегна. Думите определено прозвучаха обвинително.
- Съгласен съм, колега, може и да не съм бил прав да ходя там. Но аз не съм имал информацията, че този Дани е замесен в убийства – имах сигнал за изчезнал младеж, вероятно съучастник в грабежи, извършвани с НАШИЯ задържан. И най-малко съм искал да попреча на нечие разследване!
Петев закима и вдигна успокоително ръка.
- Колегата Неев е прав, Гочев – няма място за упреци, недей така! След като не знае нещо, няма как да се съобразява с него. Напротив – информацията, която е придобил с това ходене, със сигурност ще е полезна за разследването ни.
Гочев промърмори нещо под носа си, което вероятно трябваше да значи, че не е имал намерение да упреква Неев, но това определено не допринесе за зараждане на симпатии към него.
Другият колега – млад, атлетичен младеж с миловидни черти, се изкашля.
- Но за глаголицата вероятно сте напълно прав. И ние стигнахме накрая до този извод.
Петев ласкаво кимна към младежа.
- Пепи сериозно се порови по тия пусти надписи. Първоначално решихме, че става въпрос за някакви графити. Обиколиха цяла София по местата, където редовно рисуват по стените. За два-три дни станаха специалисти по графитите. Вече знаем дори какви видове има – арт-графити или рисунки, графити-подписи и графити-просто надписи. Вторите определено ни бяха най-интересни, обаче не открихме никъде такива, съвпадащи или дори наподобяващи на изписаните при убийствата. Накрая пуснахме и въпросното съобщение, но междувременно дойде версията, че вероятно става въпрос за надпис на кирилица...
- Глаголица – поправи го някак между другото Гочев и се размърда на стола си. Неев усети мириса му – неприятна смесица от пот и натрапчив сладникав парфюм.
- Така де... Глаголица – Петев махна с ръка, после загледа съсредоточено Неев: – Колега, предвид това, че онзи задържан е решил да ти се довери, при всички положения ще трябва да говорим с него, както и с... Хм... Проститутката. Добре ще е, ако имаш желание, да се включиш временно към екипа ни, а? Пък аз ще го договоря с началника ти.
- Съгласен съм – кимна Неев – но тогава ще трябва да ме запознаете в някаква степен с разследваните случаи, да съм в час при провеждането на разговорите.
- Разбира се, разбира се – Петев приглади оредялата си коса и кимна на Гочев. Онзи изсумтя, изгледа подозрително Неев, след което сухо започна да резюмира случаите.
Първото убийство било преди по-малко от седмица. Жертвата – Стилян Христов, бил млад адвокат, който имал собствена кантора в центъра на София. Не – не бил адвокат по наказателни дела, а се е занимавал предимно с фирмено право и граждански дела. Работел с чужденци и техни фирми, които имат клон в България – май главно с италиянци. Убийството било извършено в луксозното му жилище, което било точно над кантората му, в тъмната част на денонощието, предвид светнатите в помещенията лампи. Най-общо казано – удар с тъп предмет по главата била причина за смъртта. Достатъчно силен, за да предизвика кръвоизлив в мозъка. Не било ясно, с какво точно е бил нанесен. Убиецът вероятно е влязъл през прозореца, а после си отишъл през вратата.
Не било ясно и какво е търсено в жилището и кантората, но определено нещо е търсено усилено. Всичко било разхвърляно: шкафове, гардероби, касата в офиса – отворена. За момента било сигурно, че липсват пари и лаптопа на жертвата.
А въпросните знаци били изрисувани с червен спрей на една от стените в кабинета.
- Свидетели нямаме, но пък следи вътре – колкото щеш – боботеше Гочев – ама нали е било кантора, нормално е да има много! Все пак хора всякакви идват там...
- Всъщност, свидетелят бе само един – намеси се в разказа му Петев – близък приятел от детство на жертвата, който редовно киснел при него в офиса и вероятно са въртели някой и друг бизнес заедно. Казва се Марио Стоилов – той открил Христов убит. Твърди, че отишъл онази сутрин към десет, както почти всеки ден – за да пият кафе в кантората. И намерил външната врата отворена. Бутнал я, влязъл вътре и го видял на пода. Той всъщност се е обадил на 112.
- Вероятно сте имали подозрения към него и сте го проверили.
- Всъщност, след проверката той ни стана основният заподозрян – махна с ръка Петев. – След като се оказа познайник на полицията с пъстро досие, дълго оттук до другата седмица... Бяхме се съсредоточили на него и имах чувството, че напипваме нещо гнило, обаче всичко това приключи с второто убийство...
- Защо? – учуди се Неев.
- Ами защото, колега, въпросният Марио Стоилов е жертвата на това второ убийство, което става има-няма четиридесет и осем часа по-късно след първото! – гласът на Петев прозвуча почти отчаяно, след което замълча.
Неев мълчаливо очакваше той да продължи.
- Общо взето – заговори Петев след една дълбока въздишка – освен познанството на жертвите, другото общо в случаите са проклетите знаци – отново изрисувани с червен спрей върху стената. Но оттук започват само разлики и смущаващи моменти... За разлика от Христов, Стоилов е убит с нож. Убиецът трябва да е влязъл и излязъл през вратата на жилището, въпреки че прозорецът се намери разбит. Няма как обаче някой да е влязъл оттам – Стоилов живее на доста висок етаж, не като Христов на втория и третия. Няма следи от взлом по вратата и това насочва към това, че Марио може да е познавал жертвата... Най-общо това са случаите, колега. Имаме някакви насоки, работим по тях усилено. Мисля, че няма смисъл повече да те въвличам в подробности. Засега поне. И така...
Петев стана.
Двамата му подчинени и Неев също се надигнаха.
- Ще говоря с началника ти и ще те потърсим, като решим да тръгнем към ареста за беседа с оня синковец. Пък ако нещо се присетиш – заповядай, тук сме!
- Разбира се – Неев пое подадената от началника ръка.
Петев стискаше яко. Дланите му баха масивни и усещането бе близко до това да пъхнеш ръката си в челюстите на ловджийски капан. Неев бе щастлив, когато си я получи обратно без видими наранявания.
Ръкува се и с другите двама.
Очаквано за него, ръката на Гочев бе противно влажна, почти колкото дрехите на подмишниците му. Едва се стърпя да не изтрие дланта си в панталона.
Младежът му се усмихна приветливо, когато се ръкуваха.
На излизане Гочев подхвърли хапливо зад него.
- И без повече забежки по публични домове, нали, колега?
Неев се извърна, измервайки го хладно с поглед.
Това определено не даде отражение на обилното му потене, затова просто безмълвно излезе и затвори вратата на кабинета.
ХІІ. 20 септември 2012 г., София
След работа реши да изпълни обещанието, което бе дал на Лалов. Затова бавно се отправи в посока Руски паметник.
Нямаше представа, дали ще намери дъщерята у дома й – не му стана ясно, защо археологът не му даде неин телефон, заедно с адреса. Всъщност, като всеки учен, Лалов си беше разсеян – вероятно бе забравил. Но Неев нямаше право да му се сърди, защото самият той не се сети да му поиска номера й.
„Е, в най-лошия случай ще се поразходя и ако се наложи, ще му звъня да ми даде телефона.”
Хладният мъглив въздух мокреше лицето му, а по якето тихо потропваха безброй ситни капчици есенен дъжд. По мокрия плочник блестяха разпилени кафяви кестени, в локвите бавно плуваха първите отронени листа.
Някъде далеч между сградите, под схлупените облаци, блестеше все още огрян от слънцето къс от Витоша – с вече прошарени в жълточервени багри по височините гори, обрамчени в пълзящи сиви мъгли.
Дъщерята живееше в приятна кооперация на една от преките срещу Медицинска академия. Отпред имаше малка градинка с детски игрушки в средата и тук-там останала като по чудо здрава пейка.
До една от тях се бе събрала шумна компания от младежи, с фланелки на хевиметъл-състави, кожени якета и елеци, с висящи верижки от джобовете. Сред тях усилено се въртеше голяма пластмасова бутилка с бира. Всички бяха с дълги и щръкнали на всички световни посоки коси и бради, сякаш се готвеха за участие в конкурс „Най-правдоподобен върколак”.
Ако питаха Неев, всеки един от тях определено заслужаваше да спечели първа награда.
Дъщерята беше хубава. Висока и стройна, с малко тясно лице, но с правилни миловидни черти и изразителни сини очи. Тъмнорусата й права коса бе събрана назад на опашка, откривайки голямо чело, зад което определено имаше място за много мисли. Белият стегнат пуловер и тесните дънки сякаш бяха направени, за да подчертаят добре оформеното й тяло.
- Кого търсите? – почти нежният й глас подкани Неев, да спре да я зяпа.
- Здравейте, не се познаваме, казвам се Неев, търся баща ви – един негов приятел археолог ме насочи към вас...
- Баща ми не си е вкъщи, съжалявам...
- Така ми каза и Лалов, приятелят на баща ви. Затова ме насочи към вас да питам, къде мога да го открия. Вижте, аз съм полицай – инспектор от „Криминална полиция”, но не съм...
Неев млъкна по средата на думите си.
Очите на жената се разшириха от страх. Тялото й се скова в рамката на вратата.
- Не съм дошъл по работа при вас – продължи колебливо Неев. – Нужна ми е консултация от страна на баща ви.
Дъщерята като че малко се успокои. Очите й се избистриха, само побледнелите й страни сочеха за преминалите през нея емоции.
Тя бавно отвори докрай вратата на жилището.
- Заповядайте... Приятно ми е, казвам се Алена... Алена Петрова.
Ръката й беше малка и нежна, с дълги фини пръсти и прозрачен, ненатрапващ се лак върху ноктите.
Влязоха в широк хол с обзавеждане от петдесетте години на миналия век. Едната от стените му бе заета изцяло от огромна библиотека, която сякаш преливаше от книги. Върху стената, на която беше вратата, бе поставен голям дървен кръст с фигура на разпнатия Христос от месинг.
Алена го покани да седне. Неев благодари и се намести на едно от масивните канапета с поизбеляла виненочервена дамаска. Несъзнателно потърси цигарите си, като се огледа за пепелник.
- Пушите ли тук?
- Не! И ще съм ви много признателна, ако не го правите!
Дъщерята седна на дивана срещу него, подвивайки крака под тялото си. Известно време мълчеше, чупейки ръце една в друга. Изучаваше го с тъмносиния си поглед, след което тихо заговори.
- Както ви казах, баща ми не е тук. Преди известно време отиде на вилата си и не се е прибирал... От края на миналата седмица дори не ми се е обаждал. Предполагам, че му е паднал телефонът – във вилата няма ток... Всъщност, последния път ясно ми каза, че не желае да контактуваме известно време...
- Защо? Да не сте се скарали за нещо?
- Не – жената тръсна тъмнорусата си опашка. – Вижте, ние с него винаги сме били в прекрасни отношения. Той ме отгледа, след като мама почина. Но в последно време се промени. Стана мрачен, затворен, лесно се дразнеше, дори и за дребни неща, което съвсем не е типично за него. Престана да държи връзка с приятелите си, въобще някак се отчужди от всичко...
Алена замълча отново. Неев използва паузата, за да попита:
- Имате ли представа, на какво се дължи това негово поведение?
Тя въздъхна.
- От доста време той пише някакъв сериозен научен труд. Започна го някъде пролетта с голям ентусиазъм. Събираше данни, ровеше в интернет, прекарваше седмици по библиотеки и в спорове с негови колеги. После един негов приятел, възрастен краевед, който живее в едно родопско село, Гела се нарича, му даде да ползва за труда си някаква много стара книга. И като че от там всичко се промени... Баща ми изведнъж престана да се интересува от труда си, стана сприхав, затвори се. Нямам представа, на какво се дължи това, но предполагам че заминаването му в планината се дължи на желанието му, да се изолира от всичко.
- А тази книга – знаете ли, каква е?
- Не – опашката отново се разклати. – В това семейство лингвистът е баща ми. Аз не се интересувам от тези неща. Винаги ми се е виждало ужасно скучно.
- Предполагам, че я е взел със себе си.
- Кое?
- Книгата.
- Аа – дъщерята го стрелна с тъмносините си очи – нямам представа. Казах ви, че не се интересувам от работите му. Но, вижте...
Дъщерята умолително вдигна ръце към гърдите си.
- Ако наистина ви е нужно да се консултирате с него, ще ви бъда много признателна, ако решите да го потърсите на вилата му! Тя не е далеч – в Стара планина е, нагоре по Искърското дефиле, на час-два път от София. Тъкмо да видите, как е той и да ми кажете. Много се притеснявам за него – никога не е бил такъв, както в последно време. А и там, в планината, без телефон – кой знае, всичко може да му се случи, а аз така и да не разбера...
- Е, предполагам, че живеят някакви съседи наоколо – все пак да има, кой да му помогне?
Жената поклати глава.
- Има една стара хижа, която се ползва сега за нещо като ловно стопанство. И някой и друг старец по махалата, ако е жив още, но те не са близко до него. Най-близките къщи до вилата на баща ми са поне на половин час пеша.
- Хм... Наистина – добре се е откъснал от всичко! Не знам... Дали не е по-добре да изчакам да се върне? Все пак, доколкото схващам, баща ви търси уединение. Да му се изтърся така, знам ли?
Очите на дъщерята потъмняха. Разочарованието се разплиска по тях, като подгонени от вятър вълни по високопланинско езеро.
„Дявол да го вземе! Ама че очи – а пък на общия фон са направо убийствени!”
- Знаете ли – дъщерята въздъхна тихо – има и друго. Напоследък, имах усещането, че някакви хора следят татко...
- Следят ли?
- Да, така ми се струва. Като че... Като че ли някой друг също може се интересува от това, което пише. Поне така предполагам...
„Интересно!..”
- Затова... – още една въздишка - се зарадвах, когато ми казахте, че искате да се срещнете с него. Знаете ли – наскоро загубих един много близък за мен човек...
- Съжалявам.
- Благодаря! Казвам го в смисъл, вероятно затова ми е така тревожно и се притеснявам за татко. Може би трябва аз да отида при него... Но планината ме плаши – ненавиждам я!
- Хм, казват, че дъщерите приличали на бащите си. А дотук виждам само противоречия: не обичате лингвистиката, ненавиждате планината...
Дъщерята се усмихна.
- Да, май съм се метнала повече на мама... Ако още беше жива, сигурно нещата щяха да са съвсем различни. Но сега имам само татко – и се тревожа за него – може би повече, отколкото трябва, но все пак... Бихте ли го направили – да го навестите в планината и да видите как е?!
Неев помълча малко. Просто така, за да изглежда по-труден, не за друго.
Дъщерята го гледаше с очакване – с тревожно големите си тъмносини очи.
- Е, утре е петък – поде Неев – бих могъл да изляза по-рано от работа и да се разходя за уикенда към Стара планина. Къде точно по Искърското дефиле се намира вилата?
- Ох, благодаря ви, много ви благодаря наистина! – в тъмносините очи отсреща се посипаха снопове от радостни искри. - Къде ли? Ами, вижте, най-близкото село, от София като идвате, се пада Огоя. А махалата е още осем километра нагоре, махала Лескова се казва. Така се е наричала и хижата едно време там – „Лескова”.
Смътен спомен помръдна в съзнанието на Неев, когато чу тези имена. Трябваше му известно време, за да се сети. После в ума му изплуваха спомени за едни далечни, отминали събития, свързани с тях. Изникна и образът на една жена, която бе обичал. И която го бе водила именно към това село Огоя...
Тръсна глава.
- Село Огоя ми е познато. Преди доста време съм ходил веднъж до него, но дотам ще се оправя. После обаче как да намеря тази махала?
- Чакайте – дъщерята скочи от мястото си – сега ще намеря лист и ще ви начертая подробна скица за пътя.
Беше започнало да се смрачава, когато Неев излезе от дома на Петрови. Бръкна в джоба си и извади цигарите – едвам се бе сдържал да не пуши горе.
Докато палеше цигара, до входа на съседната кооперация нещо помръдна в периферното му зрение.
Погледна натам. Непознат мъж отвърна бързо очите си от него, заглеждайки се безцелно по прозорците отсреща.
Неев дръпна дълбоко от цигарата и прибра кутията със запалката, след което бавно закрачи към колата си.
Силуетът на мъжа се отлепи от стената и се запъти към един от паркираните автомобили по улицата.
Когато запали колата и подкара, погледна в огледалото за обратно виждане. Тъмен автомобил изпълзя от редицата коли и запъпли след него на почтенно разстояние.
„Ама че работа! Тази хубавица ще вземе да излезе права!”
ХIII. 21 септември 2012 г., Стара планина
Петъчният следобед бе почти слънчев - особено след като успя да се измъкне от потискащия и задушаващ софийски смог.
Скоро гумите на колата му засвириха припряно по завоите на Искърското дефиле. По огрените от слънцето хълмове, дърветата пламтяха в първите ярки багри на есента. Чист въздух, слънце и разноцветна планина.
Щеше да е наистина прекрасно, ако не беше колата, която се лепна зад него в Нови Искър.
Опита се да си наложи, че си внушава и че тази кола няма нищо общо с него. Не се получи. Нарочно намали скоростта на няколко пъти – за разлика от другите автомобили, онази така и не благоволи да го изпревари. Някъде след Владо Тричков колата зад него най-после форсира и го задмина, но не и преди друга да я замени, изскачайки някъде далеч от завоите на пътя. Новият авомобил остана след него, даже след като зави от главния път към Батулия.
„Проследяване с два автомобила... Хм... Тия юнаци не се шегуват!”
Въпреки завоите, Неев натисна педала на газта.
Колата зарева под него и се понесе опасно по надвисналия над реката път. Автомобилът зад него започна да изостава.
Бързото каране тук бе опасно занимание, Неев се съсредоточи.
Когато най-накрая стигна Огоя, зад него отдавна нямаше никаква кола. Малко по-нататък автомобилът му се замята по стария разбит асфалт след селото.
Малко по-нагоре подмина отбивката за Лескова, която смътно си спомняше.
Остави колата на място, където пътят се разширяваше в неголяма поляна. Безмислено беше да се опитва да я крие някъде – тези, които го следваха, все щяха да успеят да я намерят.
„Дано не я повредят нещо. Дяволите да го вземат – в какво ли се е забъркал таткото?”
Бавно се отправи по отъпкана през не особено широкото поле пътека, зад което, в далечината отсреща, се виждаше хълм, сякаш заклещен между два други.
Скоро пътеката го изведе на смътно познат му черен път, чийто коловози се губеха на места в огромни локви вода. Ливадите бързо свършиха, страничните хълмове се доближиха с гористите си склонове, прорязани тук-там от поляни, сред които се мяркаха полуизоставени запустели къщи.
Докато минаваше покрай една от тях – вече почти скрита от обраслите я храсталаци и дървета, в съзнанието му се мярна блед образ на мъртвец без лице, вързан на стол в средата на стаята.
Пътят се катереше все по-нависоко, провирайки се с мъка между каменните сипеи, избутван от огромни, обрасли с храсти и мъх, камъни и опасно надвисващ над бързеите на дивата планинска река. Горе, високо над короните на дърветата – сиви, остри като зъби скали, се протягаха към небето, рисувайки на фона му странни фигури, напомнящи останки от древни, митични замъци. Между тях към дерето устремно се спускаха каменни потоци, спирани тук-там от по-голяма скала или от някое дебело, устояло на напора им дърво.
Пейзажът навяваше усещането за някакъв зъл великан, който бе разтрошил в пристъп на необуздан гняв планината, пробивайки си път през нея и оставяйки след себе си разруха и взрив от разпръснати и захвърлени във всички посоки натрошени и обезформени скални късове.
Малко по-нататък пейзажът се смекчи, надвисналите хълмове се отдръпнаха встрани, оставяйки място на обширни планински поляни, където реката се губеше сред изсъхнали високи треви, израсли покрай мочурливите й брегове.
Тук пътят се разделяше на две – единият продължаваше покрай реката през поляните, а другият се катереше нагоре по горист хълм, прокаран като дълбока рана в пръстта между сивите стволове на високите буки. Съобразявайки се с дадените му напътствия, Неев тръгна по него.
Гората беше стара. Високите прави дървета създаваха усещането за огромна катедрала, чийто зелен свод се крепеше на безброй колони. Пътят се гънеше през тях, търсейки начин да се изкатери по застланите с килим от кафяви листа стръмни склонове, прорязани от дълбоко дере.
Времето тук сякаш бе спряло, отмервано единствено от стъпките, шумящи в листата и учестеното му дишане.
Не помнеше вече колко пъти бе проклел цигарите и бе спирал да си поеме дъх. Усещаше, как по гърба му се стичат студени ручеи пот, от които дрехите му лепнеха. А пътят пред него сякаш нямаше край.
Изведнъж гората се отдръпна встрани, оставяйки място за обрасли с шипки поляни, пропускайки щедро последните слънчеви лъчи над хълмовете отсреща.
Ако дъщерята не му бе дала подробни указания, как да намери мястото, със сигурност щеше да подмине отбивката, без дори да усети. Почувства облекчение, когато изостави изкачващия се все по-нагоре черен път и заслиза по широка пътека между дърветата към криеща се между тях стръмна поляна.
И тогава видя вилата.
Първо видя покрива й – със застъпващи се една с друга сиви каменни плочи, обрасли в пълзящи растения и висок комин, който димеше уютно.
Къщата бе едноетажна, със стени от камък, по които отвсякъде се виеха пълзящи растения, оставящи едва-едва място за тесни прозорци. В двора се виждаше обрасла в храсти беседка с външна камина, равна площадка пред сградата, застлана с камъни, а някъде навътре стърчаха като оголен скелет тръбни конструкции на някогашен парник.
Дворната врата беше отворена. Неев влезе. Тъкмо се чудеше, дали да извика, или да потропа по дървената врата на къщата, когато тя се отвори и на прага й застана белокос мъж. Погледът му се спря на Неев.
Изведнъж очите му се разшириха, а лицето му се сгърчи от страх.
- Ти ли си човекът? – попита той с пресипнал глас.
Неев зяпна в почуда.
- Кой човек?
Мъжът като че започна да се отърсва от преминалия през него ужас, погледът му се проясни и той пое дълбоко въздух.
- Извинете ме... Аз... Какво обичате?
„Ама че семейство! С какво ли толкова ги плаша? Първо дъщерята, а сега и баща й изглежда така, сякаш съм бащата на Хамлет!”
- Казвам се Неев, инспектор от „Криминална полиция” в София. Приятел съм на ваш колега – Лалов. Той ме упъти към вас за консултация по един въпрос.
Мъжът вяло се усмихна.
- Доста важна за вас ще да е тази консултация, щом сте били толкова път да дойдете на Лескова... Как ме открихте?
- Дъщеря ви ме упъти. Беше се притеснила за вас. Помоли ме... Хм... Общо взето да видя, как сте – затова реших да се разходя до вилата ви.
- Да. Такава си е мойта щерка – малко време да не й се обадя и веднага си мисли най-лошото.
- Като всеки близък човек – Неев се огледа. – Чудесно място сте избрали за къщичката си. Гледката си я бива.
Мъжът поклати глава.
- Така е... Сигурно сте потен – влезте вътре, за да се преоблечете, тук лесно се настива.
ХIV. 21 септември 2012 г., махала Лескова
По-голямата част от къщата представляваше хол, с таван от дъски, наредени между дебели, потъмнели греди. В средата на едната стена гореше голяма камина. Отсреща, под прозорците, обрамчени с пъстри пердета, се простираше от край до край широко легло, с проснати върху него шарени черги и възглавници.
Беше топло и уютно.
Неев свали мокрите си долни дрехи и ги просна върху едно от трикраките столчета, наредени около ниска кръгла масичка.
Белокосият мъж се появи някъде от другите помещения в къщата, понесъл тумбеста бутилка и малки чашки. След като ги остави на масичката, се извърна и подаде ръка на голия до кръста Неев.
- Май не се представих – Иван Петров, скромен научен работник в БАН, инспекторе... Това пистолет ли е?
- Да, извинете, навик ми е да съм с него. А и нали все пак сме в планината.
- Виж я ти, мойта щерка, какви хора ми изпраща... – поклати глава Иван -Странна работа...
- Всъщност, повече ме упъти насам Лалов.
- Да, Ивайло – споменахте го... Откъде се познавате?
- Помогна ми преди време с информация за един медальон. Свързан с Орфей и християнството. По-точно ме заля тогава с информация за него – едва ли не ми разказа цялата световна история наведнъж. Не вярвам да е пропуснал нещо съществено от нея.
- Виж ти, виж ти, не ми е споменавал... Е, сигурно така е трябвало – продължаваше да клати глава мъжът. – Орфей и християнството... Иди, кажи, че животът не е странно нещо!
- Не ви разбирам...
- Нищо, нищо, господин инспектор – чудя си се за мои си работи, извинявайте, че така... Хайде обличайте се, пък аз отивам за джезвето. След това изкачване до тук, заслужавате специалитета на заведението – греяна ракия с мед.
Пламъците в камината се надигаха и играеха някакъв древен митичен танц, а сенките подскачаха по стените на стаята в техния ритъм.
Гледката беше пленителна. Неев се отпусна, усещайки как тялото му се подпалва и отвън, и отвътре.
Греяната ракия на Иван бе невероятна. И мезето си го биваше.
Вън вече бе притъмняло.
Иван го бе питал за дъщеря си и Лалов – как са, какво правят. Как се е запознал с приятеля му. Кой знае защо, се извини на Неев, че не се е обаждал на щерка си – дори още да работел телефонът му, пак било трудно нещо да се чуеш с някого по тези места. Неев вече бе установил, че тук няма обхват.
- За да говориш по телефона, трябва да се качиш някъде нависоко, та да намериш мрежа. Ама аз като се залисам, пък и като отиде батерията, вече съвсем не ми се занимава с тия работи... Ха, наздраве и добре дошъл отново!
- Добре заварил – отвърна Неев и посегна към малката чашка на масата.
- Значи се интересувате от глаголицата? Какво по-точно за нея искате да разберете?
- Да кажем – някакви особени свойства, които притежава. Лалов вече ми спомена и демонстрира, че в звученето й явно има особености. Доколкото схванах, съществувала вероятност този език да е ползван в обредите на траките.
- Мога ли да знам, в каква връзка се интересувате от особеностите на глаголицата?
- Ами... Най-общо – по конкретни случаи са открити изрисувани букви от глаголицата. По-интересното за мен бе разговорът с един младеж, заловен за извършено престъпление, който твърдеше, че тези знаци... Хм... му „говорели”, както се изрази.
- Интересно – Иван поклати побелялата си глава. – Ами то самото име „глаголица” идва от „глаголи” – „говоря”. Ако се задълбочим в етимологията, ще стигнем и до понятието „глагол” в българския език – част от речта ни, отразяваща извършването на действие... Въпреки че Ивайло, както винаги, е твърде краен в твърденията си, трябва да призная, че той наистина има основания да смята за реална възможността, глаголицата да е свързана с древни и специфични култови обредни практики. Всъщност особеностите на този език са частично запазени и до днес в обредността на Православната църква. За съжаление днешният черковно-славянски е доста повлиян от Русия – вероятно съвсем съзнателно...
- Според Лалов, глаголицата е била свързана с Орфей и траките. Така ли е и според вас?
- Колегата наистина има основания за такова мнение... Орфизмът е обредност, основана на специфично пеене и словесни форми, които имали заклинателна сила. Това в голяма степен е свързано не само с поклонение към древните богове и обредността в храмовете, но дори и с известни от древността до днес лечебни практики. Спомнете си за пеенето на попа в църквата – не само за обредни молитви, но и за здраве или за прогонване на зли сили. Същият обред го имаме и в исляма – молитвите там също се пеят от ходжата. Пеенето и ползването на заклинания е дълбоко вкоренено във фолклора ни – все свързано с баби-баячки, извършващи древни, за съжаление вече непознати и изгубени за нас ритуали.
Иван поклати тъжно глава.
- Много неща сме изгубили с времето от съкровищницата на фолклора ни... За съжаление, това е в резултат и на съвсем целенасочени действия. Интересно е, че и до днес сред старите хора битува разбирането, че пеенето на ходжата помагало повече, отколкото пеенето на попа. И – оказва се – това твърдение съвсем не е без основания. Ето ви пример. Един мой приятел от Родопите, от село Гела, ми сподели запазила се във времето арабска молитва: „Бисмиллях рахман и рахим орфеус и буен мага”... Излиза, че в арабския език са запазени и до днес знания и спомен за делото на Орфей и Боян Мага! Апропо, образът на последния във фолклора ни е подобен на този на Орфей – просветен жрец, вещ в магически ритуали и лечебни обреди. Знание, което е тотално отхвърлено и заличено от Църквата при християнството. Защо ли?
Ученият надигна отново чашата си.
- И в тази връзка достигаме до глаголицата и странното й появяване на бял свят. Анатемосвана и канонизирана, целенасочено модифицирана с времето, за едни просто азбука, измислена от двама просветени братя през Средновековието, за други – знаци, свързани пряко с Космоса и родеещи се дори с известните житни кръгове и рисунки, наричани от някои „агроглифи”... Питате ме, дали има нещо странно и особено в тази азбука? Аз бих ви отговорил така: почти всичко, свързано с тази азбука и появата й е странно и особено!
Иван се надигна от мястото си и прибута навътре в камината горящите дървета. Погледна фосфорециращия циферблат на часовника си и кимна на Неев.
- Искате ли да сключим една сделка, инспекторе?
- Сделка ли? Каква сделка?
- Ами... Ето – утре сутринта аз ще направя една разходка. Това всъщност е едно пътуване, което е важно за мен – едно връщане към миналото... Всъщност не е далеч, има един връх наблизо, нарича се Чукава. Искам да се изкача на него още веднъж. Ако ме придружите в тази разходка, ще ви разкажа по пътя онова, което знам за глаголицата и особеностите, свързани с нея? Но ще го направя, да кажем, като ваш колега. Да речем, че аз също съм полицай, който обаче разследва един доста по-древен случай от вашите, но съвсем не по-малко заплетен и интересен. А вие ще си правите изводи и заключения на фона на вашата собствена професионална практика. Е, какво ще кажете?
- Хм... Защо не! Звучи интересно – като някакво паралелно разследване във времето.
- Точно така. Разследване във времето и пространството – Иван се усмихна, – А с темата, която ще разискваме с вас, ще почетем и празника!
- Празника ли? Какъв празник?
Иван го погледна с укор.
- Утре е 22 септември, Денят на нашата независимост, господин Неев!
- О, да, вярно... Бях забравил.
Домакинът поклати неодобрително глава и въздъхна.
- Ще ви оправя място за спане на нара – има да се ширите накъдето пожелаете по него. За съжаление, планинската ми хижа няма градски удобства – за тоалетна и миене ще трябва да излизате навън. Не е приятно, ако не сте свикнали, на мен не ми прави впечатление, но пък ще ви компенсирам с повече топлина от камината. Сега ще я заредя с дебели цепеници за през нощта. Виждам, че си имате фенерче, ще ви оставя и едно мое, ако вашето спре да работи – за всеки случай.
Тоалетната се намираше някъде встрани от вилата, но Иван му бе казал да не се притеснява – ако е за малка нужда, целият двор ставал за тази работа, все пак е в гората, няма кой да го гледа.
Вдиша с наслада мразовития планински въздух.
Времето се бе изяснило, откривайки през изтънелите разпокъсани облаци обсипано с ярки звезди небе, блестящи над смълчаните притъмнели хълмове. Над тях от изток бавно изпълзяваше нащърбена хладна луна.
Светлината й се разстилаше по поляната пред къщата като призрачен бял плащ, по който сенките от храсти и дървета изглеждаха като изсечени дупки в земята. Мракът под дърветата отсреща бе мастилено черен – сякаш начало на някакъв друг, дълбок, непознат и плашещ свят.
Изведнъж нещо привлече вниманието му в тази посока.
Някъде там, отсреща проблесна едно червено око. Светна за миг, а после бавно изгасна, политайки надолу.
Неев замръзна.
Някой стоеше там – стаен в тъмнината, пушейки цигара. Дали не бе от днешните му преследвачи?
„Значи не съм успял да им избягам по пътя... Наистина са добри – щом са успели да ме проследят до тук, без да ги забележа!”
Какво можеше да стори? Да вика „Полиция” тук и сега – в сърцето на притиснатата от нощта планина, бе безмислено. Със същия успех можеше да изиграе и една ръченица на лунната светлина.
Несъзнателно потърси пистолета на кръста си.
„Добре! Наблюдават ни – нямам против, нека! Стига да не решат да вършат и друго – определено ще бъдат неприятно изненадани, доколкото зависи от мен!”
Вратата на Иван се залостваше отвътре. Изглеждаше здрава и надеждна.
Въпреки неприятните мисли и споменът за проблесналото червено пламъче в нощта, умората от изкачването, чистият въздух и греяната ракия на домакина си казаха думата – Неев заспа бързо и неусетно.
ХV. 22 септември 2012 г., махала Лескова
Тръгнаха рано сутринта.
Сиви вълма от мъгла сякаш се бяха заплели ниско в короните на пожълтялата гора и ръсеха ситни пръски или по-големи капки, стекли се по клоните. Влажният въздух, пропит с мириса на листа и мокра пръст, бе толкова гъст и осезаем, че можеше да се реже с нож и да се маже на дебели слоеве върху филии хляб.
Заизкачваха се нагоре към откритата височина над гората.
Неев още усещаше тялото си схванато след вчерашното изкачване, но се утешаваше с приказката, че „клин клин избива”.
Иван поспираше до някое и друго дърво, по което бяха издълбани стари букви и драсканици – разкривени от времето и запълнени с нова кора, обезформени до неузнаваемост. Погали едно от тях.
- Тук, ето го – като бях малък, на това място нарисувах една целувка – старият мъж се усмихна на спомена си. – После, незнайно защо, се засрамих от стореното и я преправих на крава. А целувката стана устата й.
Стигнаха до възвишението. Иван махна с ръка над дърветата отсреща.
- Ето нашата цел! Чукава.
Неев погледна натам. Над върховете на гората се извисяваше странно възвишение. Беше абсолютно правилен конус с отрязан връх, сякаш тяло на угаснал вулкан.
- Хм... не изглежда много далеч.
Иван се засмя.
- Не е, наистина. Има преки пътеки към него през гората – стига да ги знаеш, ще го стигнеш неусетно. Но ние ще минем по билото на планината... Гората е хубава, обаче билото ти отваря душата – виждаш върховете наоколо, слушаш тишината на безкрайната шир и душата ти се пълни...
- Хм – Неев погледна ниско стелещата се мъгла над дърветата отсреща. – Съмнявам се, че ще се види нещо надалеч... Дано поне не завали.
- Господ е добър, инспекторе! Сигурен съм, че ще видим прекрасни гледки.
Тръгнаха по извиващия се към гората черен път.
- Сега – подхвана Иван, докато се опитваше да успокои дишането си от преодоляната височина – да започна с изпълнението на обещанието си... Какво знаете за глаголицата, господин Неев?
- Общо взето това – изключвайки казаното от вас и Лалов – това, което някога сме учили в училище. Че е азбука, създадена от братята Кирил и Методий за славянска писменост. Но тъй като била твърде сложна, те я заменили впоследствие с по-народната и опростена кирилица, която ползваме и до днес.
- Дааа... – поклати глава белокосият мъж. – За съжаление и до днес в нашите училища се учи погрешно... Мистификация и лъжа, създадена и потвърждавана и до днес от властимащите!
- Лъжа ли?
- Да, лъжа! Поне две трети от онова, което казахте е чиста лъжа, създадена и пласирана добре през вековете до днес. Двамата братя едва ли са създавали глаголицата! И кирилицата не е създадена, защото била по-проста и народна. Всъщност кирилицата вероятно е сътворена, именно да унищожи допълнително глаголицата...
- Да я унищожи ли?
- Точно така!
- Но защо е било нужно? И ако братята не са създали глаголицата, то откъде тогава е дошла тя?
- Ето! Зададохте правилните и най-важни въпроси! Много парливи и неудобни и до днес за някои!
- Неудобни?
- Да... Ще ви разкажа.
Черният път, затрупан с дългогодишен килим от опадали листа, между които тук там стърчеше някой по-голям камък или нагънато коренище, се виеше между дълбока и тъмна букова гора, която пропадаше някъде надолу към невидими дерета. Отгоре, между редки дървета и гъсталаци, проблясваха открити тревни пространства, излинели и пожълтели след лятото, лъхащи на слана. Над тях, в пропития от влага въздух, се носеха раздрани малки парцалчета от мъгла.
- За да ме разберете правилно, господин Неев, относно делото на двамата братя, трябва първо да изясним, какво всъщност представлява глаголицата. Има две неща в нашата наука, които и до днес се твърдят, въпреки пълната липса на логика! Едното е, че глаголицата – както сам казахте – е създадена от двамата братя Константин и Методий. Въпреки фактите, които сочат, че азбуката вероятно има доста по-древен произход, твърде добре развита фонетична система, както и два варианта за изписване – единият за върху камък, а другият – върху пергамент и хартия. Съвременните данни сочат, че знаците на тази азбука са разпространени върху огромен ареал: от надписи в района на Близкия Изток до скандинавски руни в Северозападна Европа – все в ареала на така наречените индоевропейски езици. Немалко изследвания напоследък насочват вниманието и към сходствата на глаголицата с по-древни известни ни писмености от Средиземноморския регион – като “Линеарен тип А” и “Линеарен тип Б”...
Малко по малко пътят им спря да набира височина, стана сравнително равен, давайки им възможност да успокоят дишането си. Гласът на Иван укрепна.
- Второто нещо, което усилено се твърди и досега от колегите ми е, че траките са били безписмен народ. Това все повече звучи несериозно и неубедително. Как може етнос от над 90 племена, които са владели не само Балканите, но и голяма част от Европа, Средиземноморието, Близкия Изток и цяла Северна Африка в продължение на хилядолетия, да е безписмен? Исторически не е възможно! А и нашите древни „колеги” го опровергават. За писменост у траките съобщават известни автори като Еврипид, Хераклид, Платон и Питагор. В трудовете си споменават „таблички”, на които било записано „Орфеевото слово”, а тракийските жреци са имали купища книги, по които провеждали своите свещенодействия. За Бога – дори нашият роден Черноризец Храбър пише, че езичниците „с черти и резки четяха и гадаеха”!
- Доколкото съм чувал, твърдението за липса на тракийски език се обосновава на факта, че не са открити тракийски писмени паметници на друг език, освен на гръцки, ако не греша...
- Не грешите, господин Неев. Или грешите, но не съвсем... Има тук-там оцелели паметници, игнорирани от науката до настоящия момент. Най-вече защото са в разрез с общоприетата научна концепция. Причините отново са две. За първата ще цитирам едни от виновниците за този резултат – гърците, относно стореното от тях спрямо словото на Орфей: „Тираните на траките изгориха книгите му, гръцките крале ги последваха по пример, заличиха паметта му, унищожаваха последните му следи. След няколко века вече се съмняваха в съществуването на Орфей.”
- Пак Орфей... Все той като че ли е на дъното на всичко.
- Съвсем прав сте, господин Неев. Наистина той е основната причина за една целенасочена асимилация, продължаваща от древни времена до днес...
Някъде отляво, между пожълтелите храсти и дървета, се мярна боядисана в бяло постройка.
- Това беше хижата – кимна към нея Иван – „Лескова”. Хубава хижа беше едно време... Таа, говорехме за целенасочена асимилация на език и писменост у траките. За съжаление, инспекторе, нашата история е изпъстрена с примери, как един народ може да бъде узурпиран от друг чрез писменост и език. Истината е, че ако през Възраждането не е имало велики личности, като Паисий Хилендарски, който да ревне „О, неразумни юроде, поради що се срамиш да се наречеш болгарин!”, то ние с вас днес може би щяхме да говорим и пишем на гръцки език, разсъждавайки върху това, имало ли е въобще някога български език или не. Ето такива хора трябва да тачим днес – спомогнали да запазим нашето българско самосъзнание, за да заслужим и празнуваме днешния празник!
Иван поспря за миг и се взря в очите на Неев.
- А какво бихте казали, ако ви кажа, че от древността, за която говорим, до Възраждането и дори в по-ново време, Великите сили са провеждали целенасочена политика да заличат всякакви останки от древна писменост на територията на България?
- Хм, звучи като някакъв вид световна конспирация.
- Може да звучи глупаво, но е точно така! Ето ви директен пример за това, което говоря – след Освобождението представителите на руските имперски тайни служби, действащи на наша територия, са имали изрични инструкции да изземват всеки открит писмен документ, независимо дали е на камък, дърво, кожа или хартия. В замяна на предаването им, на местното население се давало руско-печатни книги, църковна утвар, дрехи, обувки и други пособия за бита. Един от основните представители на споменатите служби, натоварен с осъществяването на горната задача, е бил известният Юрий Венелин. Иззетите документи, според указанията, са били незабавно изпращани в Русия, където вероятно се намират и до днес. Подобни дейности са извършвали и англичаните по време на турското робство, използвайки влиянието си над Османската империя. Как ви звучи всичко това – ако не за целенасочени „конспиративни” действия?
ХVI. 22 септември 2012 г., махала Лескова
Стъклата на бинокъла се бяха замъглили от студа на планинското утро.
Мъжът ги почисти с края на дрехата и ги вдигна към очите си.
Мишената и другият мъж бяха излезли още рано сутринта и тръгнали нагоре по склона. Посоката им, както и липсата на багаж, донякъде бе разсеяло опасенията му, че двамата имат намерение да напуснат планинската хижа. Но кой можеше да знае...
Появата на мъжа вчера го изненада. И определено обърка плановете му. Тъкмо се канеше да приключи задачата си бързо и елегантно – в пряк контакт с жертвата.
Бърз удар с нож и нещата щяха да приключат.
Но този мъж го спря. Още повече, след като забеляза подозрителната издутина под якето му в областта на кръста.
Съгласно информацията, които бе получил, мишената щеше да е сам в във вилата си, а месността бе достатъчно безлюдна, за да улесни изпълнението на поръчката.
Дали не бе наел мъжа за охрана?
Мрачна усмивка плъзна по студените черти на лицето му.
Това нямаше да му помогне! Просто щеше да промени начинът на елиминиране – нищо повече.
Трудно бе да следва двамата отдалеч – още повече предвид опасността да го срещне някой от местните. Не трябваше да го виждат. В никакъв случай!
По тази причина бе заобиколил чак през Ботевград и едвам бе успял да открие пътя сред десетките разклонения по планината над Литаково, разчитайки единствено на данните от джипиеса.
Свали бинокъла от очите си и пристъпи към облепения с пръски кал джип „Митсубиши”, паркиран под близките дървета.
Мишената и другият се бяха скрили някъде сред короните на дърветата, по пътя за близкото ловно стопанство. А гората още не беше оголена – нямаше как да ги види.
Трябваше да се изкачи по-нависоко, за да може да продължи да ги наблюдава.
Къде, по дяволите, бяха тръгнали тези двамата?
ХVII. 22 септември 2012 г., махала Лескова
Пътят пресече две-три дерета, по които течаха бързи планински потоци, прихващани от чучури с изгнили и вече продънени дървени корита, възви покрай няколко стари, изоставени на вид къщи, с покриви от обрасли с мъх каменни плочи, след което се закатери през открити и стръмни ливади над гората.
Скоро последните дървета се отдръпнаха и останаха някъде зад тях. Сега насреща им беше само билото – безкрайни, издигащи се към небето тревисти хълмове, покрити с туфи уморена и полегнала настрани пожълтяла трева.
Иван поспря за миг и изпъна тялото си с ръце на кръста. Вече бяха набрали височина над гората. Както бе предрекъл, мъглата услужливо бе започнала да се разкъсва под лъчите на топлото есенно слънце, откривайки море от гористи хълмове на изток, нашарени от есента в зелени, жълти и червеникави нюанси.
Хижата и къщите, покрай които бяха минали, се виждаха ясно, накацали по извивките на хълмовете. На изток се отваряше величествена панорама от извисяващи се един над друг гористи хълмове, изпъстрени с по-светли петна на поляни и ливади, а някои – увенчани със стърчащи сред дърветата сиви скали. Някъде далеч зад тях доминираше висок връх, чийто очертания се размиваха на фона на синьото небе.
- Това там е връх Мургаш – посочи го Иван, който сякаш бе проследил погледа на Неев. – Но най- хубавата гледка е еей от там, вдясно, на Ржана. От върха на билото можеш да видиш цялото Орхание – полето на Ботевград и селата около него. Жалко, че не ни е на път сега... Може друг път да отидем натам?
- Може...
Заизкачваха се по билото. Тишината му сякаш ги обгърна с невидима завеса. Тревата беше на туфи, между които тук-там стърчеше някой по-висок бурен. От време на време от тревата пред тях изхвърчаше някоя подплашена птица, насочвайки се към най-близко растящите дървета.
- Да се върнем на темата ни... – подхвана задъхано Иван. - Донякъде успехът на силите, които са искали да заличат тракийското писмено наследство, е подпомогнат, за съжаление, и от самите траки. Тъй като писмеността им е била считана за свещена и пряко свързана с култовете и ритуалите им, то с течение на годините тя вероятно е била ползвана единствено и само в техните светилища. Последните, за които се знае, че са опазвали това писмено наследство, са бесите – жреческо племе, живяло в сърцето на Родопите и обслужвало древните светилища на Орфей. Твърди се, че у тях е имало множество книги и че Евангелието се четяло на бески език. Вероятно това е резултат от дейността на известния Свети Никита от Ремесиана, но за него ще спомена и по-нататък... По силата на редица фактори, тракийската писменост явно не е била толкова разпространена сред народа, който от своя страна вече е бил подложен на сериозно романизиране и гърцизиране откъм език, писменост и, ако щете, нрави. Явлението не е нещо непознато и в по-късни времена – през Средновековието латинският език и писменост – „арт ректе скрибенди ет логуенди”, или „изкуството да пишеш и четеш” – също е бил достояние предимно на църквата и управляващия елит, а простолюдието е тънело в неграмотност и „народни” езици...
Иван се поспря, пое дълбоко от хладния планински въздух, оглеждайки се наоколо.
- Лятото тук е много по-приятно. Особено в началото му. Всичко е свежо и зелено, мирише на билки, а чучулигите се реят над теб и пеят ли, пеят... Но и сега е красиво – с тази нашарена гора...
Постояха няколко минути, колкото да оправят дишането си.
- Сега, да започна с основното по темата ни, както ви обещах. До момента се опитах да ви нахвърлям информация, според която да ви насоча към идея за реалното дело на братята Константин и Методий. А именно – че те са били въвлечени в тази, както я нарекохте, световна конспирация по прикриването на следите от старата тракийска писменост. И че уж създадената от Константин глаголица вероятно е тази древна тракийска писменост. Нека споменем онова, което се лансира официално за братята – да го наречем, приказния модел за делото им, обосноваващ се на житията им: Живели някога двама братя, които били родени във Византия, но тяхната майка била българка и затова от ранно детство били откърмени с този език, който приемали за роден и добре познавали. И когато един ден князът на Великоморавия поискал от Константинопол да има азбука, която да е „народна” и да се ползва за църковно служение, братята запретнали ръкави и създали „глаголицата”. Техният труд внесъл смут в християнския свят и по тази причина Константин отишъл дори в Рим, явил се пред папата и събрания събор от свещеници, като с мъдрите си думи пленил сърцата им и убедил всички, колко е хубаво да има тази нова писменост. Той направил такова силно впечатление с речите си, че получил благословията на папата за делото си, а след смъртта си бил канонизиран и погребан в Рим. Години по-късно оцелелите ученици на Методий намерили подслон в българските предели при Борис и разнесли светия труд на двамата братя, като един от тях – Климент, създал „кирилицата”, която била по-лесна и „народна”, кръщавайки я на учителя си – Константин-Кирил Философ... Каква хубава приказка – нали?!
- Това съм учил и аз самият някога – доколкото имам спомени.
- Да, за съжаление и до днес тази история продължава да се твърди и изучава. Самите ние помагаме за затвърдяването на това знание в идните поколения – на една лъжа, както ви споменах!
-А каква е истината?
- Истината... Откъде да започна... Може би от там, кои всъщност са двамата братя. Защото оттук започват само въпросителни! Житията им, инспекторе, недвусмислено сочат, че Константин и Методий са били висши дипломати, на които са възлагани мисии лично от императора на Източната римска империя, наричана от историците ни Византия. Ако може да си послужим с днешната терминология, бихме могли спокойно да наречем братята тайни агенти, разузнавачи или шпиони на най-високо държавно равнище. Един вид – ваши колеги. По тази причина трудът им вероятно е свързан с една сериозна политическа игра на тогавашните Велики сили. И то на най-високо равнище. Това, което буди интерес и до днес, е как и защо едни висши агенти и дипломати на византийския двор, са обслужвали интереси на българския владетел Борис І, със „създаването” и канонизирането на глаголицата? Защото, видно от действията му, Борис е изчаквал с приемането на християнството именно до момента на „създаването” на тази писменост...
- Но нали сам казахте, че глаголицата е била създадена по искане на княза на Великоморавия?
Иван се спря и погледна Неев.
- Точно така се твърди, господин Неев. Само че има един интересен факт. Във всички известни хроники се сочи, че писмеността е „създадена” през 855 година - ако приемем за момент, че тя въобще е дело на Константин. А великоморавският княз е изискал от Византия богослужение на роден писмен език чак през 863 година – или 8 години по-късно от сочената дата за „създаване” на глаголицата. Не ви ли звучи странно?
- Определено!
- Всъщност, днес учените все по-убедено сочат именно българския владетел за мотора на делото на братята. Някои колеги дори твърдят, че те може би са били потомци на български дворянин, прогонен в изгнание от пределите на Българя, следователно е вероятно да са роднини и на българската царска династия. По тази причина е възможно Борис наистина да е имал връзка с тях. А защо му е била нужна азбуката ли? Ами, защото си е давал ясна сметка, че ако приеме християнството и в църквите на България зазвучи гръцки като единствен език за свещенослужене, то опасността от асимилирането на страната му от Византия е било неизбежно.
Иван закрачи отново към върха на билото. Неев го последва.
- Ха, кажете ми сега – на какво ви прилича това? Най-висши дипломати на византийския император извършват действия, обслужващи интересите на българския владетел, в пълен разрез със следваната по онова време византийска доктрина, насочена именно към асимилация на населението в българските предели и другите съседни държави чрез налагане на гръцкия език като богослужебен, както и унищожаване изобщо на България като държава!
- Много странни неща ми разказвате... Излиза ли от това, че Кирил и Методий са били двойни агенти?
- Вероятно би могло да се каже така. Но тук става въпрос за много сериозна дипломатическа игра. Ясно е, че Борис се е стремял към покръстване на България. Страната ни по онова време е била най-могъщата европейска военна сила на стария свят, с която е трябвало да се съобразяват и двете римски империи – Източната и Западната. Но въпреки това сме били считани за варвари и езичници, което ни е принизявало в очите на другите европейски сили. Въпросът за Борис е бил не ДАЛИ, а ОТ КОГО да приеме християнството? От патриарха в Константинопол или от папата в Рим. С последния – папа Климент, между другото, е била водена доста сериозна кореспонденция в тази насока. Може би именно за да не загуби влияние над България при евентуалното й приобщаване към Римската църква, императорът на Византия е отстъпил на Борис по въпроса за глаголицата. Защото ясно е, че той е бил запознат с делото на Константин и Методий. Глупаво е да мислим, че Михаил няма да знае, с какво се занимават неговите най-верни агенти-дипломати и че те едва ли не скришом от него са работили в интерес на българския владетел. Ако и да е наричан „Пияница” и да е смятан за неуспешен владетел.
- Но защо му е трябвало на Борис да търси Кирил и Методий за тази работа? Не е ли могъл той да възложи задачата на свои хора?
- Не, господин Неев! Борис добре е съзнавал, че това е трябвало да стане с признанието на един от двата християнски центрове – Рим или Константинопол. Защото ако стори нещо на своя глава и без тяхно одобрение – налагане на нов език за служение, та дори и на християнството в страната, то неминуемо е рискувал да бъде обявен за еретик! А това е било по-лошо и от езичник – защото такъв е можело да бъде кръстен, а еретиците са били унищожавани безмилостно в религиозни войни. Именно по тази причина, както християнството е следвало да бъде прието и признато от Византия или Рим, така и нов език за църковно служение е следвало да се създаде от хора от най-високо равнище в един от тези християнски центрове и да бъде канонично признат. Както, между впрочем, и се е случило... Но загадките по делото на двамата братя съвсем не спират дотук...
Стигнаха множество коловози, врязани по протежето на билото. Покрай тях, на равни разстояния един от друг, се издигаха стари метални стълбове, боядисани в жълто-черни ивици с олющена от времето боя, закрепени с камъни и цимент в земята.
- Това са жалоните – кимна към тях Иван. – Бележат туристическия път Ком-Емине... За зимата, когато минават туристи, да следват пътя – да не се изгубят. Едно време имаше много туристи – и българи, и чужденци. А сега вече рядко минават такива. Е, то и аз доста отдавна не съм минавал оттук...
Тук, на високото, панорамата бе станала още по-величествена. Сутрешните мъгли се бяха разнесли и слънцето не блестеше толкова в очите. Неев видя в далечината познатия му силует на Витоша. Някъде вляво от нея се мержелееха неясни очертания, които в началото помисли за облаци, но сега повече му заприличаха на планински върхове.
- Това там, встрани от Витоша, виждате ли, като че са планини?
- Да, така е, господин Неев. Това е Рила.
- Нима може да се види оттук?
- Може, може. През зимата се вижда още по-ясно. Старите хора разправят, че от Чукава в много ясно време били виждали дори Дунава. Но аз не съм го виждал никога. Величествена гледка, нали?
- Да, няма съмнение.
Неев заоглежда с удоволствие ширналите се хълмове.
Билото се разстилаше навред, губейки се по протежето си в дебрите на по-близките гористи хълмове. Някъде в далечината му се мярна очертанието на някакъв джип, който пълзеше към група дървета, израсли на открито.
Макар и много далеч от тях, този автомобил му навя неприятни асоциации с автомобилите, които го следваха по Искърското дефиле и огънчето от цигара, припламнало снощи в мрака на нощта.
„Значи ни следят и тук?!”
XVIII. 22 септември 2012 г., Стара планина
Мъжът спря джипа до малката горичка, образувала се в основата на билото и подхвана бинокъла от седалката до него. Изскочи от колата и на бегом заизкачва височината.
Намери удобна позиция за наблюдение и заоглежда проснатите пред него нагънати планински баири.
Скоро откри двамата мъже. Бяха се изкачили високо по билото и сега вървяха по черният път, който сечеше голите му хълмове.
Все още не можеше да разбере посоката и целта им. Но ако се отправеха към Осеновлак или някое друго близко населено място, трябваше да действа бързо!
И явно щеше да се наложи да ги доближи повече, отколкото му се искаше по този открит терен.
Бързо заслиза обратно по обраслия с неравни туфи трева склон към колата си. Хвърли бинокъла в купето и отвори задната врата към багажното отделение. Дръпна страничната кора и внимателно изтегли навън дълъг предмет, поставен в платнен калъф, изпъстрен със защитни шарки. Дръпна ципа по дължината на калъфа и извади съдържанието му.
Пушката хладно блесна в ръката му на яркото планинско слънце.
Мъжът извади кутия с патрони, подредени с гилзите нагоре по пластмасовата поставка. Извади един и повдигна острия връх на куршума нагоре, оглеждайки го. После освободи магазина от пушката и с бързи отмерени движения започна да поставя в него патрони.
XIX. 22 септември 2012 г., Стара планина
Пътят вървеше по равното протеже на билото, което правеше ходенето приятно. Нямаше наклон, който да ги задъхва и изморява – само един безкраен черен път, проснал се по голия гръбнак на планината, която се ширеше навред около тях.
- За да сте наясно с тежестта на проблема около делото на Константин и Методий, господин Неев, ще трябва да отбележа, че векове преди и векове след това, в света на християнството властва догмата на ТРИЕЗИЧИЕТО. Това е КАНОН, според който светото служение и писание на светите текстове можело да се извършва само и единствено на три езика – латински, гръцки и еврейски! За нарушаване на тази догма, до края на средните векове, Инквизицията безмилостно е изгаряла на клада всеки еретик, дръзнал да преведе Светото писание на някакъв друг език – английски, френски и т. н. По този повод в Европа дори са се водили войни. Стогодишни при това!
Неев не се стърпя и извади цигара. Запали и дръпна с наслада от дима. Иван го гледаше намръщено.
- Как може да разваляте този прекрасен планински въздух с такава отрова?
- Правя го, за да не стресирам организма си – пошегува се Неев. – Той не е свикнал с толкова чист въздух. Та затуй...
- Е, ваша воля... И така, след нарушаването на споменатия църковен канон от страна на патриарха на Константинопол и императора на Източната римска империя, стигаме до най-странното обстоятелство в делото на Константин и Методий – тяхната мисия в Рим, при която папа Адриян на свой ред приема и освещава „новата” азбука, отново в разрез с канона на триезичието...
Иван мина от другата страна на Неев, за да избяга от дима на цигарата му. Естествено, димът веднага смени посоката си отново към него.
- Нека оставим настрана изтъкваните факти от мои колеги, които едва ли не са наложили на Рим да приеме азбуката. Че ръкоположеният наскоро за папа Адриан ІІ имал сериозна нужда от подкрепата на Константинопол, за да утвърди позициите си, а – видите ли – двамата братя били там в качеството си на византийски дипломати, пратени от новия император Василий Македонец. Че блестящият ход на Константин да донесе със себе си мощите на папа Климент І, открити при мисията му до хазарите, спечелил симпатиите на духовенството и така нататък... Още по-неубедително звучат житията, които сочат как Константин с мъдри слова грабнал сърцата и умовете на свикания по този повод събор от свещеници. Ако питате мен, господин Неев, не за сърца и умове става дума, а по вероятно е Константин да ги е хванал с нещо за топките. Перифразирам една известна мисъл: „Хвани ги за топките и те ще те последват със сърцата и умовете си!”...
Неев се засмя.
- И какво, според вас, може да е това нещо?
Иван забави крачка и го погледна намръщено.
- Вероятно е било... книга.
Неев го погледна с изненада.
- Книга ли?
- Книга – тихо повтори Иван.
- Не разбирам...
- Ще ви обясня, де, нали затова водим целия този разговор – гласът на Иван прозвуча някак раздразнено.
Неев си припомни казаното от дъщеря му – за рязката промяна, настъпила в него, след като започнал да изучава стара книга, дадена му от приятел.
- Така... Житията, сякаш между другото, споменават, че при мисията му до хазарите, освен мощите на Климент, Константин открил и стара книга, която била написана с „рошки” букви. Какво може да значи думата „рошки”, се спори и до днес, но е ясно, че не са „руски”, както се опитват да твърдят някои. За мен лично е видно, че тази книга е изиграла важна роля за съглашението, сключено между България и Византия, а малко по-късно – и между Константинопол и Рим, що се касае до „създаването” и канонизирането на глаголицата.
Чукава се възправяше все по-близо пред тях. Сега формата му не беше толкова конусовидна, виждаше се „задната” му част, обрасла с гора, която полегато се свързваше с верига от хълмове, продължаваща в западна посока.
Сега, когато бяха на върха на билото, зад него започнаха да надничат и други върхове. Скоро не само на изток, а и на запад се откри величествена планинска панорама. Най-близко отсреща се възправяше връх, който бе също така плосък като Чукава. От него билото продължаваше на север и като че ли се свързваше в поредица от голи височини с това, по което вървяха в момента.
- Този връх насреща има ли име? – посочи към него Неев.
Иван погледна нататък.
- А, това е Козница. Тя е по-висока от нашата цел – над 1600 метра е. Някога, като по-млад, съм ходил и до нея. Много е хубаво! И е странно място – вървиш, вървиш по билото и гледаш върха пред теб. Аха да го стигнеш – и пред краката ти изведнъж се отвори пропаст!
Действително върхът бе отделен от другото било с дълбок горист дол, по който стърчаха отвесни скали. Цялата хълмиста верига отсреща създаваше впечатлението за излинял гръб на огромна крава, чийто хълбок се явяваше Козница. Върховете обрамчваха като подкова дълбок дол, по който бяха пръснати множество къщи.
- А това там долу е село Осеновлак – посочи към виждащите се къщи Иван. – Там, отсреща има път, който отива към Елисейна. По него се стига до известния манастир „Седемте престола”. Чували ли сте за него?
Неев трепна. Споменът за една далечна кървава нощ проблесна в съзнанието му.
- Защо смятате, че една книга може да е толкова важна за Рим и Константинопол? – попита той, за да смени темата.
Иван кимна.
- Спомнете си, какво ви казах в началото на разходката – за унищожаването на старите писмени източници. Истината е, че Константин и Методий вероятно налагат като свещена древната глаголица, а Църквата не е можела да отрече този език, защото светите писания ВЕЧЕ са били превеждани с тази писменост.
- Как така?
- Споменах ви за Свети Никита от Ремесиана. Той е единият, за когото се знае, че е живял години наред при бесите в Родопите и е превел Светите писания на тракийски, с цел да ги склони да приемат християнството. Счита се, че тогава е създал така наречената от науката „Библия Бесика”. Вторият, за когото се знае, че е превел и разпространявал библейските текстове на друг език, е известния Вулфила, или Свети Курт. Въпреки че за него се твърди, че е гот и писанията му са на старонемски, истината вероятно е, че Вулфила е бил гет или трак, защото гетите са били тракийско племе! Което значи, че преводите му вероятно са били на тракийски език. Третият, който е превел светите текстове и е разпространявал християнството по поречията на Дунава, е Свети Йероним. Но реално Църквата се е опасявала не толкова от делото на споменатите светци, а може би от друга, много по-стряскаща истина за глаголицата – че вероятно тя е много по-древна и от латинския език, и от гръцкия, и от еврейския. Че може би е ПЪРВИЯТ свещен език!
Иван се спря и пое дълбоко въздух.
- Ето ви една от причините, поради която вероятно е създадена една от най-големите мистификации в историята на човечеството – а именно, че глаголицата е създадена от братята, а не е съществувала преди това! Мистификация, която води видимо до победа на Константин над Рим, налагайки глаголицата като четвърти свещен език. Обаче това също води неминуемо и до унищожаване на двамата братя и делото им.
- Как така?
- Ами, съдете сам! След защитата на „новата” азбука, Кирил не напуска Рим и една година по-късно умира – уж от преумора. По мое мнение е по-вероятно да е бил отровен. Затова пък е канонизиран като светец и погребан в Рим. Доста лицемерно, не мислите ли? Но все пак той наистина е направил голяма услуга на Църквата – най-малкото за скриването на откритата от него книга от света... А брат му – Методий, какво се случва с него? Изглежда като да е „повишен” и назначен на висок пост, като дори са му дадени ученици, които да обучава в „новия” език. Звучи добре, но къде е назначен? Достатъчно близо до влиянието на немското духовенство. А няма как да не отбележа, че приближен по това време на папа Адриан ІІ е известният Анастасий Библиотекар, който е бил доверен човек и на немския крал Лудвиг ІІ... И ето, че малко по-късно Методий е подложен на процес, заточават го, а учениците му са или избити, или продадени в робство! С изключения на трима от тях, за които се счита, че са били деца на висши български аристократи и по тази причина вероятно е било изискано лично от цар Борис I, те да бъдат транспортирани и предадени в най-близкия български гарнизонен град. Видно е, че когато владетелят на най-голямата европейска военна сила изисква нещо, не е имало как да не се съобразят с волята му...
Иван отново пое напред с бавна крачка.
- И така – истината е, че ако Климент и Наум, Ангеларий умира по пътя, не са били изискани от българския владетел, то делото на Кирил и Методий -уж - е щяло да бъде изцяло унищожено. Години по-късно папата дори издава едикт, с който забранява ползването на глаголицата за църковно служение в пределите на Римската църква. Как ви звучи всичко това?
- Доста стряскащо. Звучи наистина като сериозен заговор.
- Точно така! Заговор на най-високо църковно равнище. Рим се е разправил с двамата братя така, както векове по-късно ще се разправи с рицарите-тамплиери. Поводът е един и същ – както отбелязах и преди – че са си позволили да държат Църквата за топките. Или че са знаели и криели нещо, жизненоважно за оцеляването й...
Иван вдигна ръка с изпънат нагоре показалец.
- Но унищожаването на глаголицата съвсем не е приключило. Малко по малко тази азбука ще бъде заменена с днешната кирилица, която всъщност е латинизиран и гърцизиран вариант на глаголическата фонетика. И ще се спори, дали тя е създадена от Константин, или от ученика му Климент Охридски.
Спря и погледна Неев в очите.
- Ала истината всъщност е съвсем друга. Реално нищо не са успели да заличат и унищожат. Защото и глаголицата, и въпросната кирилица вече са съществували! Векове, ако не и хилядолетия наред, тези писмени знаци вече ги е имало по нашите земи, и в ареала, който днес учени условно обозначават като "Дунавската цивилизация". Срещат се до днес - въпреки всички усилия това да не се случва. Истината е, че нито римляните, нито гърците са създавали своите азбуки. Те са взели и дообработили наготово вече съществуващи писменостти. Взели са ги от тези, които са ги ползвали и живели в земите им преди тях. Особено това касае гърците, които реално са откраднали почти всичко от траките - писменост и култура, обичаи, бит, пантеон, митове - каквото щете и за каквото се сетите. Днес всички известни европейски азбуки съдържат знаци, които са съществували, имало ги е и се намират по нашите земи от дълбока древност. От кого са създавани - дали от нашите балкански предци или от други - още по-древни народи и цивилизации, които са ни ги предали - това и аз не мога да кажа...
Неев повдигна рамене.
- Не разбирам. Защо са били всичките тези усилия срещу едни знаци и азбуки, древни или не, тракийски или дело на Кирил или учениците му? С какво толкова са пречели те на Църквата и Великите сили?
Иван въздъхна и замълча.
XX. 22 септември 2012 г., Стара планина
Нямаше как да се доближи повече с джипа, без да бъде забелязан – не и в тази открита местност!
Мъжът тичаше по северната част на билото, в близост до първите дървета от гористия склон. Пушката стърчеше над рамото му, притегната с ремък през гърдите.
Скоро прецени, че трябва да е наближил достатъчно мишената и спътника му, които вървяха бавно някъде по височината.
Свали пушката от гърба и внимателно изпълзя между тревата на по-висока позиция. Сега не му трябваше бинокъл. Бързо махна капаците от оптиката и насочи пушката напред.
Двамата все така вървяха по черния път в същата посока. Натам, където билото свършваше в подножието на невисок плосък връх.
Дали той не беше целта им?
Ако беше така, нямаше от какво да се притеснява.
Но по черния път напред се виждаха няколко разклонения. Ами ако завиеха по тях и навлезеха в гората под върха? Тогава можеше да ги изгуби. Да изчака или да скъси още дистанцията – дори с риск да бъде забелязан?
Не му се искаше да рискува излишно, но трябваше да се подсигури. В края на краищата, ако се наложеше, щеше да елиминира и придружителя.
Особено ако го забележеха.
Мъжът изпълзя обратно надолу по склона. Преметна отново пушката на гърба си и стегна ремъка. Пое дълбоко въздух и затича.
XXI. 22 септември 2012 г., Стара планина
Някъде пред тях се изправиха групи от редки дървета, които прорязваха голото било. Виждаше се, че пътят навлиза межу тях. Друг черен път, изкачващ се нейде отляво, се кръстосваше с техния и се губеше в края на поляните, където започваше обрасъл с гъста гора склон в посока към Осеновлак.
Мястото беше сравнително равно, на фона на изгърбения хребет, по който бяха вървели до момента. Сред редките дървета Неев забеляза множество направени изкопи, повечето стари и запълнени с листа. Някои от натрупаните купчини пръст до тях бяха обрасли с трева. Малко по-нататък – под огромно разклонено на всички посоки дърво, от земята се издигаше сив каменен кръст.
- Това някога е било свято място – обади се Иван, който бе мълчал от известно време. – Сега се знае като оброчище, на което местните са се събирали на празник да правят курбан. А тези – посочи множеството дупки между дърветата в гората – са направени от иманяри. Явно за мястото има някаква легенда за скрито имане, което се търси усилено и до днес... Доста легенди има за съкровища по тези места – от прословутата пещера с имането на Вълчан Войвода, със звънящ при определен вятър хлопатар на входа й, до историята за някакъв полковник или генерал, дето се крил тук след Девети септември и закопал златото и парите си по тези места... Истина е, че някои хора, дето познавам и знам, че търсеха съкровища, изведнъж позабогатяха... А съм виждал и страшни неща. Дори хора, обвили с вестници голите си крака, копаят посред зима и търсят ли, търсят – пустото бленувано имане...
Бързо излязоха от рядката гора. Билото отново възправи голия си гръбнак пред тях, прорязан от коловозите на черния път.
Вляво местността пропадаше в дълбок горист дол, а след него поляните пропълзяваха сред дърветата към подножието на друг близък връх, с обрасъл в гора връх.
Иван махна с ръка в посока към него.
- Това е Биленица. От него се спускат скалите и сипеите, под които сте минали на идване. Вероятно и там, както и на Чукава, някога е имало крепости. Веднъж, като ходих точно под върха на Биленица, попаднах на доста широка пътека, изсечена в скалите.
Неев мълчеше. Знаеше, че Иван рано или късно ще се върне на темата, която обсъждаха. И която – видно, не му беше особено приятна.
Така и стана. Малко по-нататък Иван забави крачка и го погледна.
- Питате ме, кое е толкова страшно в глаголицата, че и до днес спрямо нея да съществува заговор? От това, което ми споделихте снощи – поводът ви за запознанството с Иво Лалов, мисля че имате представа... Медальонът, който уж е бил с християнски символи, обаче, вместо към Христос, сочел към Орфей – така ли е?
- Да – преглътна Неев.
- Аз пък мога да ви разкажа за един друг артефакт, снимка на който ми показа колега от Етнографския музей – малко кръстче, на което Христос е изобразен на разпятие, но от кръста надолу тялото Му преминава в... Риба! Като русалка. И това изображение няма нищо общо с „ихтос” – гръцката дума за „риба”, която се е приемала като съкращение на името Му... Това е поредната мистификация на Църквата – една от многото, създадени за унищожаване на орфизма! За съжаление, самият аз трябва да призная, че всичко, свързано със Спасителя, води неминуемо към Орфей, един от символите на когото е именно рибата, или делфина по-точно...
Иван тъжно поклати глава.
- За да ме разберете правилно, господин Неев, ще ви споделя, че аз съм католик! Моите родители също бяха ревностни католици. Цял живот съм вярвал безпрекословно на Евангелието, не съм се съмнявал и за миг, че Той е съществувал, роден е от жена, ходил е по земята, въплътен като човек, и е умрял на Кръста, за да изкупи нашите грехове... Но наскоро един приятел – доста възрастен краевед от село Гела... Това е в Родопите. Та той ми даде една много стара книга. Бога ми, нямам представа, как са успели да я запазят толкова време, че да не бъде открита и изнесена досега, макар лично за мен щеше да по-добре да се бе случило... Но книгата е факт – аз я държах в ръцете си и я четох! И тя..., тя преобърна представите ми за всичко...
Иван отново се умълча.
Чукава вече се беше изправил пред тях – висок, равен и плосък връх, който надвисваше отгоре им с всяка изминала крачка.
Скоро черният път стигна в подножието му и се разтрои. Два лъча от него тръгваха да го обикалят от ляво и от дясно – към последния сочеха и туристическите маркировки и ориентири, а един се гънеше и пълзеше по оголената му от гора страна.
Иван махна с ръка напред.
- Туристическият маршрут води към хижа „Тръстеная”. А онзи другият път заобикаля върха и се спуска към махалата Буковец, тя е точно от другата страна – в ниското...
Заизкачваха се към върха.
Склонът бе стръмен и затова двамата мълчаха, докато се катереха по него. Тишината на планината се нарушаваше само от тежкото им дишане.
Скоро стигнаха горе.
Чукава представляваше странно равно плато, обсипано с каменни късове, между които в средата му стърчеше маркировъчен стълб. Гледката, която се откриваше, бе наистина поразителна. На юг се извисяваха Витоша и Рила, на изток Балкана се гънеше до безкрая на хоризонта. На север, зад хълмовете на билото, сега надничаха полетата около Ботевград, обрамчени с далечни планински вериги. Зад тях се извисяваше Козница, а по-нататък – отново безкрайна редица от планински върхове.
Неев беше благодарен на Иван за този къс уникална природа.
- Красиво е, нали? – задъхано попита Иван, сякаш прочел мислите му. – Благодаря, че ми отделихте време за тази чудесна разходка!
Бавно се отпусна на един камък, продължавайки да рее поглед към веригата хълмове отсреща.
- Има една легенда сред местните за произхода на името на този връх. Сигурно не е истина, ала звучи добре. Разправят, че оттук минал някакъв голям паша с войската си. Направили лагер в подножието на върха, а неговата палатка разпънали тук – на равното. На сутринта, когато пашата излязъл от палатката и се огледал, възкликнал удивено „Машшалла, чок хава!” – та оттам „чокхава”, „чокхава”, та „чукава”...
Иван се усмихна за момент, но после изражението му отново помръкна. После тежко въздъхна и изпъна краката си напред.
Неев седна близо до него.
Известно време мълчаха, а погледите им се рееха в далечините. После Иван подхвана.
- Питате ме за глаголицата, инспекторе и за азбуката ни – какво е толкова странно и страшно в тях? Страшно за света – такъв, какъвто го знаем? Ами ако ви кажа, че - особено глаголицата, може би е запазен вариант на една много по-древна свещена азбука? Ако ви кажа, че вероятно първите известни Божии скрижали са написани не на староеврейски или египетски, ами на... Глаголица? Скрижалите на Бога – получени и пазени от Орфей! Не от Мойсей на Сион! Кивотът, който – излиза, че се намира тук – в нашите родни Родопи! Първият и истински завет! Нефритените таблички на древните богове...
Иван хвана някаква пръчка и зарови с нея по земята.
- Ами ако тази азбука неслучайно има и пази древна магическа сила, защото идва от... Да кажем, тези, които са били преди нас на тази земя... Скритото знание, което е много по-силно от създадените митове и мистификации - и от страна на Великите сили, и от евреите, и от Църквата... Ето защо Константинопол и Рим са имали нужда от Борис и са били готови на всичко, само и само да християнизира българските земи! Да преодолеят и заличат всеки спомен за извора на християнството – орфизма. Не Тангра е бил страшен за новата вяра, инспекторе, ами първообразът на Христос! Есос Хрестос... „От бога дадения”... Орфей...
Иван хвърли пръчката настрани и погледна Неев.
- Питате ме, колко страшно би била появата на една древна книга? Разкриваща знание, непознато, неудобно и крито неслучайно и до момента? И дали е редно това знание да се разкрие, да се пише и говори за него?.. Е – аз съм добър пример за това, инспекторе, предвид че трябваше да напиша един научен труд. Труд, който стана непосилен за мен, откакто открих и прочетох тази книга... Защото в резултат на това, аз...
Гласът му сякаш се задави. Задиша учестено известно време, после глухо добави:
- Аз, инспекторе... Изгубих вярата си!
XXII. 22 септември 2012 г., Стара планина
Вече нямаше съмнение. Целта на мишената и мъжът с него бе онзи връх в края на билото. Бяха се изкачили по него и поседели на височината му известно време. И сега бавно слизаха надолу, по обратния път.
Мъжът се усмихна накриво.
Само дето бе тичал след тях толкова километри!
Сега трябваше да реши. Можеше просто да изчака да се приближат достатъчно и да приключи задачата.
Огледа се.
Проклето било! Толкова открито и високо.
А джипът му беше почти в другия му край.
Ами ако някой наоколо чуеше изстрелите?
Освен това винаги имаше вероятност и да не успее с първия изстрел. А тук се налагаха два... Нямаше никакво намерение да оставя вероятно въоръжен очевидец след себе си!
Тук, посред бял ден, в тези открити пространства и толкова далеч от автомобила му, рискът определено не си заслужаваше.
Ако мишената и охраната бяха тръгнали към някое село – да, тогава нямаше да има голям избор. Но сега те се връщаха по същия път, по който бяха вървели от сутринта.
Едва ли можеше да очаква, да отидат някъде другаде, освен отново в хижата на мишената.
Значи можеше да се придържа почти към първоначалния си план.
Най-добре щеше да е да се върне и вземе колата си, след което да изчака на първоначалната си позиция в близост до хижата. Докато двамата стигнеха до нея, щеше да се свечери. После всичко бе въпрос на един-единствен точен изстрел. И бързо оттегляне по проиграния вече маршрут до автомобила.
А оттам – отново по черните пътища към Ботевград.
Без излишни рискове, без излишно съприкосновение с охранителя.
Нощта щеше да е негов съюзник.
XXIII. 22 септември 2012 г., махала Лескова
Обратният път не беше толкова труден. Почти през цялото време вървяха по нанадолнище.
За разлика от преди, сега Иван се бе умълчал и нямаше особено желание за разговори. Неев се съобрази с настроението му и дори леко поизостана назад. Вече имаше представа за нерадостните мисли, които вълнуваха учения.
Маршрутът им бе почти същият като на идване. Само че сега Иван не го преведе по височините на хълмовете, а подхвана едно от многото разклонения на черния път, което бързо ги изведе през дълбоко дере до мястото, от което бяха излезли сутринта на билото.
Слънцето бързаше да се скрие зад Чукава, чийто силует изглеждаше като изрязан на фона на светлото небе.
След щедрия слънчев ден, сега в планината започна бързо да се смрачава. Някъде далеч зад Мургаш нощта бавно се надигаше.
Когато навлязоха в гората под бившата хижа, вече бе почнало да се стъмнява. Това някак неусетно ги караше да забързват крачка, въпреки осезаемото вече напрежение в мускулите на краката, вследствие дългия преход.
Планинската вечер сякаш едва ги дочака да влязат в хижата на Иван, след което отведнъж разплиска тъмните си тонове навред по утихналите планински хълмове.
В хола все още бе топло и уютно, макар дървата в камината отдавна да бяха изтлели. Иван кимна към нея.
- Аз ще запаля газените лампи, инспекторе, а вие вземете от дървата до ъгъла на къщата – да стъкмим огъня, че без него греяна ракия не става. А пък без нея - след тази хубава разходка, не може... Ама отберете по-тънки дръвца и от вършините, та да се разпали по-бързо!
- Разбрах, отивам...
Луната бе побързала да се покаже над отсрещните хълмове – Неев нямаше нужда от фенер. Взе наръч дърва и по-тънки клони от купчината, натрупана на сухо под стряхата до стената. Когато се върна в хола, Иван бе запалил две от газените лампи и тъкмо закачаше едната на гвоздей в стената, мръщейки се на светлината й.
Обърна се към Неев и се усмихна.
И тогава тялото му се отметна назад и се удари в стената.
Звънът на натрошено стъкло се изгуби в проехтелия някъде навън изстрел. Неев захвърли наръча с дърва и инстиктивно залегна на пода. Измъкна бързо пистолета си и го зареди.
До него Иван се опитваше да поеме въздух, вкопчил ръка в гърдите си. Черно мокро петно растеше по дрехите му, избиваше между пръстите и се стичаше на струйки във всички посоки.
Очите му силно се разшириха.
- Аз... – изхриптя задавено той. – Аз сам...
Последната дума премина в дълбока въздишка. Тялото му потрепера, после замря.
Неев запълзя към вратата на стаята.
Дупката от куршум ясно личеше на повърхността на единия от предните прозорци. Трябваше да се махне от светлината на лампите. Далеч от тях!
Далеч от възможността да стане следваща мишена!
Стигна до външната врата и се ослуша.
Навън тишината на нощта отново бе затиснала планината след отекналия изстрел.
Приклекна и внимателно надзърна навън – най-напред към мястото, където вчера бе съзрял червеното пламъче. Нищо не се виждаше.
Луната невъзмутимо светеше насреща му, изпълвайки откритата поляна под къщата с хладната си светлина. Сред гората в подножието й отново властваше мракът – със своите тежки мастилени сенки.
После някъде далеч, като че на отсрещния хълм, заработи двигател на автомобил. Форсира и заръмжа приглушено, отдалечавайки се нанякъде в нощта.
Вероятно това бе колата на невидимия стрелец. Може би онзи джип, който му се мярна днес в подножието на билото. Поклати глава и погледна пистолета в ръката си. Изведнъж го заля чувство на безпомощност.
Някой бе следил учения. Вероятно и дъщеря му, а оттам и него – след като бе тръгнал насам вчера следобед. Някой, който сигурно се е интересувал от труда му, а вероятно и от книгата, която е ползвал за него – ако Иван бе споделил на някого за нея...
Някой, който явно не е искал труда му да бъде завършен. Никога!
Ами книгата?
Неев се изправи – истинктът му подсказваше, че опасността вече бе отминала. След като адреналинът го поотпусна, прецени, че едва ли някой все още го дебнеше навън. Ако са искали да убият и него, досега да го бяха направили. И то още преди да влязат с Иван в хижата. Не биха чакали светлината на лампите, на която да могат да ги различат един от друг...
Взе един от фенерите и заоглежда по стаята.
Книги имаше много. Всякакви – и стари, и нови. Също и записки – по тефтери и купища хвърчащи листа.
Но не и много стара книга, вероятно писана на глаголица.
Отиде в другата стая – беше по-малка от хола, с голяма готварска печка в средата и две ъглови легла покрай стените. Прегледа я набързо, а после сервизните помещения към нея.
След петнадесетина минути бе убеден, че въпросната книга едва ли е тук. Може би това знаеха и преследвачите, след като си бяха тръгнали, елиминирайки целта си. Иначе какво им пречеше да застрелят и него, а после да дойдат и спокойно да претърсят мястото, за да я намерят?
Значи – оставаше книгата да е при дъщерята в София, или някъде в работата му, където и да се намираше тя...
Тогава и Алена определено беше в опасност!
Върна се обратно в хола. Погледът му се спря върху проснатото на пода тяло. Лицето на Иван бледнееше на светлината на газениците. Носът му бе изтънял и се бе изострил – така, както става само на лицата на мъртвите. Тъмната локва под него се бе разпростряла по пода на стаята.
Предчувствията на дъщеря му се бяха оказали верни. А той нищо не можа да направи...
Нещо повече, у него се прокрадваше неприятната мисъл, че може би той несъзнателно бе насочил убийците към жертвата им. Ами ако Иван Петров е предполагал или знаел за опасността, която го дебне, и затова се е усамотил и скрил тук – в тази дива планинска хижа? Далеч от всичко и всички. Тогава излизаше, че той е довел дотук преследвачите му!
Спомни си автомобилите, които го бяха следили по пътя от София. Сви рамене. Нямаше какво да направи – стореното-сторено…
Сега му оставаше само едно – отново да се изкачи някъде нагоре по планината и да открие място с обхват за мобилния си телефон. Да се обади на 112, на колегите от Областната дирекция и районното в Своге.
А после – да чака...
„Дежавю – отново мъртвец лежи в стая сред тези планини... Дявол да го вземе и късмет!”
XXIV. 23 септември 2012 г., Стара планина
Лентите на пътя прорязваха мрака на нощта, а леката мъгла – уловена от светлините на уличните лампи – създаваха усещането, че е обвит в паяжина, чиито светлинни нишки сякаш го държаха в пространството над тъмнина.
Пред него проблясваха множество червени светлини на автомобили. Хората се прибираха от вилите си след края на уикенда и навечерието на започващата нова работна седмица.
Денят му се бе сторил безкраен – започнал с дълги процесуални действия в хижата на убития и завършил с разпити в районното в Своге.
След безсънната нощ Неев бе раздразнителен, едвам се бе стърпял да не изпада в конфликт с колегите, които бяха работили с него.
Но две неща определено го бяха вбесили. Едното бе, че повечето, с които бе обсъждал случая, някак си не желаеха да приемат версията му за целенасочено убийство и като от само себе си изпадаха в дълги разкази за лов и ловни дружинки, произвели изстрели в неправилната посока. Изтъкваха, колко много бракониери имало по това време на годината и какъв проблем били те за ловните стопанства. Разсъждаваха, колко дълго летели заблудените куршуми – особено от новите нарезни карабини. Разказваха цял куп случаи, кой куршум къде летял километри и бил влязъл през прозореца на къща, забивайки се в стената на стаята... И така нататък.
Другото бе неизменният отговор, който получаваше, когато отвореше дума за вероятната опасност, грозяща Алена Петрова: „Обадили сме се, колегите от София, казаха ни, че са били взети мерки”
Какви? И от кои колеги?
Когато най-накрая стигна в София, се чувстваше ужасно изморен и смазан от изминалите събития.
А знаеше, че утре, понеделнишки, му предстои отново тежък ден. Ръководството бе уведомено по случая, чакаха го да дава обяснения за присъствието си в Лескова – отново цял куп неприятни разговори и писане на доклади по случая...
С облекчение паркира колата пред кооперацията си.
Мечтаеше за дълъг, топъл душ и още по-дълъг сън...
Още докато беше в банята, дочу припряното звънене на мобилния си телефон. Когато излезе от нея, някой вече звънеше трети път.
Номерът бе непознат. Натисна клавиша със зелена слушалка.
- Ало...
- Много трудно го вдигаш, бе, ченгенце! Да не прекъсвам нещо – изкикоти се глезен женски глас в ухото му. В първия момент не можа да си спомни, откъде му бе познат.
- Днес ти е щастлив ден, скъпи! Дани каза, че иска да говори с теб.
- Кога и къде? – в съзнанието на Неев изплува образът на полуголо шестнадесетгодишно момиче, излегнато върху леглото в един публичен дом.
„Много щастлив ден – няма що!”
- Сега – след час. В една кооперация на „Сливница”. Давам ти адреса и тръгваш. Ако не дойдеш навреме, твой си проблем! И задължително сам и без пищак! Дани няма да те яде... А ако се мернат други ченгета, забравяш за него и за мен, ясно ли ти е?!
- Ясно...
Неев записа адреса, който му продиктува глезеният глас на случайно попаднала му сметка за ток и затвори.
Погледна часовника си и остана неподвижен известно време.
Ядоса се, че не се бе сетил да вземе мобилен телефон на някого от екипа на Петев. А ако сега се обадеше на дежурния в дирекцията, докато се изяснят, за какво става въпрос, половината от даденото му време щеше да отиде на вятъра. А и кой знае, какви указания щяха да му дадат.
Едва ли ще можеше да организират нещо за това време, и то в неделя вечер! Най-много да му пратят към мястото някой патрул от районното или да му кажат да изчака пристигането на дежурни оперативни работници... А Дани едва ли щеше да чака.
Съзнаваше, че не е редно да действа сам, но реши да рискува. В края на краищата, отиваше при един наркотично зависим младеж – ако и убиец.
От нож, който Дани би могъл да използва, не се боеше особено. Обаче ако някъде в мрака го чакаше снайперист... Е – така и така нямаше как да се спаси от това, ако му бе писано!
„Все някога ще се мре от нещо, нали?”
XXV. 23 септември 2012 г., София
Сградата бе стара, тъмна и с вид на изоставена. Стълбището миришеше на влага, мухъл и урина. Според указанията на момичето, трябваше да се изкачи на третия етаж.
Вратата го очакваше отворена, а някъде отвътре се процеждаше слаба светлина.
Застана на прага, колебаейки се дали да пристъпи навътре. Нечии стъпки отекнаха в една от вътрешните стаи. Отвори се врата и светлината се усили.
- Полицай Неев, си?
Гласът беше с акцент.
„Чужденецът” – мярна се в главата на Неев.
- Да – дрезгаво отвърна той.
- Пронто, влезе – на светлината отсреща се открои слабовата мъжка фигура. – Няма страх, не опасно!
Неев пристъпи към фигурата, която на свой ред заотстъпва към осветената стая. Стените на коридора бяха стари и ожулени, с някакви шарки по тях, като на стари тапети.
Мъжът отсреща отстъпи от прага на стаята и откри източника на светлина – вероятно някаква свещ. Бледият светлик проникна навън и запълзя по стените на коридора в жилището. Сега Неев видя, че те са издраскани ситно със спрей – безкрайни редове от непознати букви.
„Знаците!”
Стените на стаята също бяха изпъстрени със знаци. Беше малка и осветена от две-три свещи, наредени по малка маса, с няколко дървени стола около нея. В единия ъгъл на стаята се виждаше изтърбушен матрак, поставен направо на пода. До него имаше няколко кашона, от които стърчаха овехтели завивки и други предмети, които се губеха в сумрака.
Мъжът седна на единия от столовете и махна с ръка към другите.
Не му хареса – на който и стол да седнеше, щеше да е с гръб към тъмната дупка на вратата. Премести единия стол доколкото можа настрани към стената и седна.
Заоглежда мъжа на мъждукащите пламъчета. Слабо лице, чуплива тъмна коса – общо взето приветлива физиономия. Дрехите му бяха хубави – определено маркови и невписващи се в обстановката.
Мъжът махна с малката си ръка.
- Вие говори италиано? Енглиш?
Неев мълчаливо поклати глава.
- Аз говори малко български – разберем, си? Грациа дойде тук – аз иска говори за Дани... Вижте, той съжалява! Човек там, адвокато, иска бие него и Дани удари. Иска избяга само!
- Адвокатът ли?
- Си, си – закима мъжът и се усмихна, – Сеньоре, аз никога не иска убива някой! И няма прави. Дани само влиза за книга, то в сейф – вземе и бяга... Но адвокато видя го... Това стана не добро!
- Каква книга? – запита вяло Неев.
Мъжът закима отново.
- Си... Има книга, сеньоре, нея иска хора – силен хора, опасно хора... Трябва само взема и дам тях. Стара книга... Дани само трябва взема и ми даде – и аз дам на хора... Това е!
- Това ли? Ами другите двама, които убихте?
Усмивката на мъжа се изпари, на лицето му се изписа напрегнато изражение.
- Двама убихте?! Но, но – адвокато, не друго!
- Да, да, ама има и друго – имитира го Неев – още двама души са убити, явно свързани с тази книга, която сте искали да вземете! Всъщност, тя у вас ли е?
Мъжът не помръдна – изглеждаше искрено потресен.
- Полицай Неев... Не друго, само адвокато стана лошо и Дани не иска стане! Дио! Два човека?!
- Да – кимна Неев. – Убийствата са три до този момент. И ако за адвоката може да приема, че е станало инцидентно – предвид това, че е бил ударен по главата, то за другите нищо инцидентно не виждам в смъртта им! Защото единият е убит с нож, а другият бе застрелян пред мен – със снайпер! Не съм чувал досега хора да умират случайно от ножове и снайпери – а вие?
- Мадре мио!.. Не ио, не Дани – вярва ми, сеньоре! Може други, силен хора нещо прави... Ио не прави – не убива никога!
Мъжът заклати енергично глава. Лицето му определено бе побледняло.
- Сеньоре! Иска само с Дани отиде! Дам книга на хора и маха! Не идва вече тук – никога! Повече в България не…
- Доколкото зависи от мен, сеньоре – Неев бавно се облегна с ръце на масата - ще се наложи да поостанете в България! Има много да разказвате и ви предлагам доброволно да дойдете с мен в най-близкото районно управление. Не е лошо да извикате и Дани – сигурно се спотайва някъде наблизо. Ако се установи, че убийството на адвоката е неумишлено и нямате общо с другите две – добре, значи няма да е толкова лошо положението. А за вас – като чужденец, със сигурност ще бъде уведомено посолството ви и ще ви окажат нужната правна помощ...
Мъжът бе почнал да клати енергично глава, докато Неев говореше и сега рязко го прекъсна.
- Но, полицай, но полиция! Ио отива…, заминава сега!
- Предлагам да сътрудничите доброволно, господине! Не ми е ясна ситуацията ви, но нека да се разберем...
- Но! Дани! – извика мъжът. Неев осъзна, че той не гледа него, а някъде встрани.
Рязко се обърна.
Беше късно.
Неясна сянка замахна някъде от тъмнината на стаята и главата му звънна от силния удар. Снопове искри пръснаха навред около него, като бързо угасващи фойерверки. Усети, че се свлича.
Някой бе застанал до мъжа отсреща – дребна фигура на младеж със странно изцъклени очи. Мъжът извади нещо от джоба си и се наведе над Неев.
- Няма убие, полицай Неев! Ио каза – не убива никога! Само трябва време… да бяга от България... Това вас не убие, забави ви – малко даде...
Неев смътно усети боцването на игла – някъде много далеч, в нечия ръка, която можеше и да е негова, но в този момент нямаше как да е сигурен.
- Си – това забави... И интересно ви стане може... Адио, полицай Неев – не иска вижда вече! Никога...
Двата силуета отплуваха някъде извън кръга от светлина.
XXVI. 23 септември 2012 г., София
Сиянието в стаята сякаш се усили.
Странно.
Едва мъждукащите свещи не можеха да излъчат такъв блясък.
„Може би колеги са дошли... Това е фенер... Хей, тук съм!”
Устните му така и не се отлепиха една от друга.
После с него започна да се случва нещо още по-странно. Тялото му сякаш съвсем се изгуби, мисълта му като че се бе отделила от него и сега се рееше свободно в пространството.
А с пространството също ставаше нещо. Стените...
Стените се движеха!
Не, не те... Знаците!
Нещо ставаше с тях. Те като че се отделиха от повърхността й и също заживяха свой живот. Запламтяха ярко, като огнени фигури...
Огледа се – не не той, а това, което бе останало от него... Очи и мисли... Чувства... Дявол знае, какво от него!
Знаците пламтяха ярко. Но не в стаята – това не бяха нейните стени.
Къде се намираше?
Камък. Груб, одялан. Подемащ ехото на ромон от вода.
Дим. И фигури, покрити в бяло.
И песен.
Песен, монотонна и носеща се на вълни наоколо.
Звъняща в сводовете, губещи се в мрака под земята.
- Ооооннн....
Звукът сякаш го разтягаше, поемаше и носеше в някаква посока – там, сред тъмнината на скалата. Знаците около него започнаха да угасват една по една, тъмнееха и се стичаха надолу в струи от вода. Изпаряваха се. Носеха се като мъгла наоколо му. Сливайки се с дима, обвил неясните бели фигури...
А водата... Водата като че се насочваше към него от всички посоки. Надигаше се около него, обгръщаше го. Не, не го заливаше, а образуваше нещо като течащ пашкул...
- Оооонн... – ечеше безпирно около него – някъде там, зад стените на тази сякаш оживяла вода.
В съзнанието му проблесна стар, полузабравен спомен. Спомен за една пещера, изпълнена с вода – отворена към безкрая на пространството... Някакво друго пространство.
И един звук!
Звук от светещ в мрака на земните недра жезъл...
Изведнъж звукът секна. Настана тежка, смразяваща тишина, в която водата сякаш плисна върху него и го потопи в мрак.
Но това трая само няколко мига. После отнейде блесна слънце.
Странно слънце.
Ярко и бяло.
Греещо върху стени от камък.
Огледа се. Или поне направи нещо подобно.
Беше в някакъв град. Каменен град.
Сградите бяха някак неестествени. Построени от грамадни каменни блокове, с огромни прозорци и врати. Твърде големи за него.
Къде се намираше?
Нещо помръдна в полезрението му. Погледна натам.
Две фигури приближаваха към него.
Хора!?
Да, това бяха хора..., но... странни – също като града наоколо!
Много високи и тънки, те сякаш плуваха или подскачаха в пространството. И го приближаваха.
„Атланти?”
Мисълта бе неочаквана и за самия него. Прониза го като мълния, блеснала сякаш от нищото. Усети почудата, която го изпълваше.
Лицата срещу него се усмихнаха, високите фигури поклатиха глави.
„Да” – изплува някъде в мислите му. – „Ние сме.”
Единият махна нанякъде с дългата си тънка ръка.
Погледна натам и...
Знаците!
На една от стените имаше надпис.
Същите знаци.
Глаголица!
И той... Той като че ги разбираше...
Ето – сега ще ги прочете!
Те означаваха...
XXVII. 24 септември 2012 г., София
Мракът отново го обгръщаше.
После през клепачите му проникна светлина, която бавно се оформи в студена болнична стая.
Бавно се огледа.
Беше сам. Другите легла бяха празни.
Откъм вратата се чу тихо прокашляне. В очертанията й се мярна униформен полицай.
Неев затвори очи. Главата му силно шумеше. Усещаше я голяма и болезнена.
Значи беше в болница.
Това като че ли бе по-добър вариант от каменния град на атлантите...
Вратата се отвори със скърцане и до леглото му отекнаха стъпки.
Силует, облечен в бяло, се надвеси отгоре му. Хладни пръсти опипаха ръката му – там, където вероятно имаше някакъв пулс. После стъпките се отдалечиха и в стаята отново утихна.
Отново очи.
Точно в момента, в който Петев и Гочев влязоха и застанаха до леглото му.
Неев се разсъни. Опита се да се надигне, но не му се отдаде – тялото още не беше съвсем неговото. Някъде по ръката му още хладенееше допирът от студените пръсти.
- Докторите казаха, че трябва да си контактен вече, ама да не сме те тормозели много – вяло провлачи Петев.
Гочев сумтеше до него. Тъмните петна под мишниците му бяха огромни. Припомни си мирисът му – онзи ден, в кабинета.
- Радвам се да ви видя... Отново... Къде съм? – езикът му беше като от каучук, но ставаше за употреба.
- Има за какво да се радваш – изсумтя Гочев с неприязън – щото не ние, а вътрешните трябва да са тук сега...
- Спокойно – Петев повдигна помирително ръка – в МВР-болница си, колега... И определено си късметлия, че си тук. Сега, ако вече си добре, ще трябва да ни обясниш някои неща в поведението си.
- Вижте... – Неев затвори отново очи – съгласен съм, че снощи трябваше да ви потърся... Но нямаше време – проститутката ми се обади и каза, че Дани иска се срещне с мен... До час трябваше да съм на мястото... Предположих, че ще се справя сам, обаче не знаех, че ще се срещна и с чужденеца. Който май наистина е италиянец... Това е...
- Това ли?! – подскочи Гочев. – Слушай, приятел, бая още има да ни обясняваш! Първо – изведнъж се набъркваш в случая ни от нищото! Аха да ти повярваме, че е станало случайно и хоп – още същата вечер изведнъж се натрисаш при гаджето на жертвата. И дотук със случайностите. А после – и при баща й, и...
- Симо, успокой се – Петев постави огромната си длан на рамото на Гочев, който целият се тресеше.
- Гаджето на жертвата ли? – Неев се бе надигнал в леглото, без да усети. Кашата в главата му бе започнала да придобива очертания на сиви полукълба, надделявайки над пищенето в ушите.
- Не се прави, че не знаеш! – излая Гочев. Лицето му бе станало тъмночервено.
- Чакай, бе, човек – почти умолително измърмори Петев и впи поглед в лицето на Неев – ти, колега, НАИСТИНА ли не знаеш, че дъщерята на Иван Петров е приятелката на убития Марио Стоилов?
- Мамка му – едва промълви Неев. Пред погледа му се мярна тежка тъмноруса опашка и две дълбоки сини очи.
- И естествено – беше под наше наблюдение...
- А като се метна и ти при нея – намеси се отривисто Гочев – не ни остави друго, освен да те включим и теб в мероприятията!
- Значи... Онези пред входа на дъщерята... И колите по Искърското дефиле след моята... Са били колеги?
- Точно така, момчето ми – кимна благо с побелялата си глава Петев. – Колеги от проследяването. И хич не ни хареса, че – явно след като си ги усетил – стъпка педала на газта и с двата си крака. Изгубихме те по планината. Ама не ни трябваше много да те търсим. Тъкмо се чудехме, откъде да те причакаме – и хоп – се оказа, че си замесен в поредното убийство! И се отзоваваш в районното в Своге.
- Трябваше още там да те приберем! – изръмжа Гочев и се размърда.
- Симо искаше веднага да отърчи и да те подхване, ама аз го спрях – реших да те поконтролираме още малко. Да видим, какво още ще ни поднесеш като изненада. Щото ти си пълен с изненади. И хич не чакахме дълго – едвам те прибрахме вкъщи и вече ти звъни твойта приятелка, проститутката, за среща! Е – не очаквахме да вземеш да ни се обадиш, та направо се организирахме към адреса, дето ти го даде момата. Ама ти пък се оказа по-чевръст от нас... Не че и ние не сме си за таковане – след като ония двамата успяха да ни се изплъзнат... Дяволи – сигурно са предполагали, че няма да си сам и са офейкали някъде по покривите...
- Значи и телефона ми сте слушали... Е, трябва да съм благодарен за това. Иначе сигурно още щях да съм в оная кооперация...
- Това, дето не ни е ясно в картинката – освен цялата ти роля в нея, разбира се – е, защо ония са те зарязали там, след като са ти обработили главата и са те боцнали с нещо доста интересно. Толкова интересно, че двама души от спецгрупата едвам те удържаха, докато кротнеш малко. Някакъв синтетичен наркотик било, както ни светнаха докторите... Та затуй, за разлика от Гочев, тая някаква надежда, че може да си още от добрите...
- Сигурно! – излая Гочев. – Усетили са ни и са направили инсценировка – ето, вижте, бит съм, упоен съм, добричък съм!
- Чакай, бе, Симо, да видим, какво ще ни каже човекът! Може пък да е нещо смислено...
- Смислено да говори пред вътрешните, като го почнат...
Неев затвори отново очи и се отпусна назад. Неволно вдигна ръце.
- Чакайте, моля ви!
Двамата услужливо замлъкнаха.
- Върнете малко назад... Дъщерята е била приятелка на втория убит, така ли? И сте я държали под наблюдение?
- Има някои неща, момчето ми, дето не ти казахме тогава... Щото и на нас са ни мътни още. Мътни, що се касае до убийството на Стоилов...
- Мога ли да знам, какви?
- Не – излая Гочев срещу него и пак се размърда.
Петев изгледа замислено Неев. После тихо въздъхна.
- Може и да греша, момчето ми, ама имам добро усещане за теб. За разлика от Симо. Затова ще ти кажа... Знаците, които бяха на стената в жилището на Марио Стоилов не съвпадаха много-много с тези от убийството на адвоката.
- Шефе, недей, бе! – Гочев настръхна.
- Мда... – продължи Петев, сякаш не го бе чул. – Може да не им хареса на вътрешните... Та знаците бяха хем същите, хем по-различни, като с друг почерк да го кажем. По-интересното беше в случая, че по ръцете на Стоилов открихме следи от спрея, с който са написани знаците на стената му. А в един килер открихме и самия спрей...
- Който е бил различен от този, с който са писани знаците върху стената на първата жертва – вметна Неев.
Гочев зяпна и засумтя под носа си. Петев обаче се усмихна.
- Почти чувам, как колелцата в главата ти се развъртяха – това ми харесва... Да, колега, точно така – спрейовете са различни, както и „почеркът”.
- Може ли да попитам още нещо – Неев неусетно бе седнал в леглото си. – Как точно е убит Марио Стоилов?
- Вече знаеш, с нож – отвърна му Гочев.
Петев обаче се ухили.
- Множество намушквания в областта на коремната кухина, момчето ми. Което насочва към какво?
- Престъпление от страст... – тихо отвърна Неев. – Убиецът не само е познавал жертвата, но вероятно е имал и чувства към него...
- Браво, момчето ми – харесваш ми! Май имаш нещо предвид вече, а?
Неев рязко отметна завивките си.
- Колеги, аз ви обърках случая и заплетох тая каша, но ще се постарая да я оправя и помогна! Пък после, нямам против, дайте ме на вътрешния отдел!
XVIII. 27 септември 2012 г., София
Дъщерята беше все така красива.
Тъмносините й очи бяха зачервени – явно бе плакала доскоро.
Седнаха отново в познатия му хол. На същите места.
Всичко тук бе така, както го бе видял миналия път. Само че сега на една от полиците на библиотеката бе поставена снимка на баща й.
Неев потрепера – спомни си последните мигове, в които този човек бе жив. Алена проследи погледа му до снимката и тежко въздъхна.
- Разбрах, че сте били с него тогава... Благодаря ви, че отидохте...
Неев сви рамене.
- Съжалявам, че не успях да го предпазя и да помогна... Но за малкото време, което прекарах с баща ви, се убедих, че е наистина уникален човек. Беше уникален човек...
В сините й очи трепна сълза. Тя вдигна ръка и машинално я избърса.
- Аз... Може би трябваше да направя повече. Нещо, с което да го... Да му помогна...
Неев се наведе напред.
- Усещам, че изпитвате вина за смъртта му. Защо?
- Да, така е... Виня се! А защо?.. Сложно е – и болезнено за мен, извинете ме!
Жената сведе поглед надолу.
- За всичко е виновна тази книга... – глухо заговори тя. - Не трябваше да работи по нея и да си навлича врагове! Трябваше...
Неев слушаше безмълвно. Дъщерята замълча.
- Какво трябваше – подкани я той.
- Нищо... Мисля си разни неща, които вече нямат значение.
- Мислите си – подхвана бавно Неев – че не трябваше да давате книгата на приятеля си Марио.
Раменете й трепнаха. Очите й се заковаха в неговите, а някъде там – дълбоко в тях, се мярна сянка на удивление.
- Откъде знаете? – попита пресипнало тя.
- Не зная, предполагах го. Вие ми го потвърдихте в този момент...
- Интересно – дъщерята оправи един непослушен кичур, паднал върху челото й. – И какво друго предполагате?
- Предполагам още, че вие вините за смъртта на баща си Марио повече, отколкото самата себе си. Само дето не сте го споделили с полицията, когато са ви питали. Но не сте съвсем права за това... Права сте обаче в едно – че книгата, върху която е работил баща ви, е причина за смъртта му. Донякъде сте права и че Марио има нещо общо с това – но не по начина, по който си мислите...
- Много интересно – механично прошепна Алена. Погледът й се отмести от лицето на Неев отново към снимката на полицата. – Бихте ли бил така добър да ми обясните, какво точно имате предвид?
- Кажете ми първо – баща ви как приемаше Марио?
Жената върна погледа си към него, после го сведе надолу.
- Марио беше омайник, сладкодумник. Чаровник – както щете го наречете. Аз знаех всичко за него – дори за проблемите му с полицията! Разказвал ми е много неща за себе си. Ако щете – дори и това ме привличаше в него. Донякъде отговаряше на нагласите ми на бунтарка в това семейство на интелектуалци... Татко виждаше, че държа на него. Харесваше го. На Марио не му бе трудно да се сприятели и с него... Дори понякога се ядосвах, че си имаха свои приказки – едва ли не мъжки тайни от мен. Естествено, татко му бе казал за книгата, върху която работеше. Марио прояви интерес – дори й направи снимки тогава... За съжаление, нямах представа, какво е намислил – не се сетих дори и когато ме помоли да му я дам за известно време. И аз – глупачката – му я дадох...
Алена вдигна длани към лицето си.
Неев мълчеше.
Жената свали ръце и отново го погледна – очите й бяха сухи и сега в тях прехвърчаха искри.
- Когато разбрах, че с онзи негов приятел, адвокатът, са обявили за продажба книгата по интернет и дори имали потенциален купувач в Италия, побеснях! Поисках Марио веднага да ми я върне и да спре с тази работа. Той ми обеща – и аз бях сигурна, че ще го направи, защото знаех, че държи на мен... Но не успя... Мога да предположа, че с тази книга са предизвикали интереса на опасни хора, които са стигнали до тях. Уви – и до татко...
- Защо не сте споделили тези неща с полицията след смъртта на приятеля ви?
Дъщерята го погледна – лека, хладна усмивка плъзна по устните й.
- Донякъде заради Марио. От неговите истории бях разбрала, че не е добре да бъдеш искрен с полицията. Не исках да си навличам неприятности... Другото беше заради книгата – не исках и татко да разбере, че е изчезнала и че аз съм виновна за това. А и ми се искаше да го предпазя някак си – може би беше наивно да си мисля, че може да не се разбере, че е свързан с тази книга... Ето, затова виня Марио! И себе си. Истината е, че ние го убихме!
Алена отново отметна кичура назад и го загледа.
- Сега е ваш ред – какво точно имахте предвид?
Неев се размърда в креслото си. Пушеше му се, а не можеше да запали.
- Ами имах предвид, че изглежда баща ви се е самоубил...
Жената рязко се изсмя насреща му.
- Не ставайте смешен! Самоубил се?! Със снайпер?! Това е нелепо!
- Да, така звучи – съгласи се Неев. – Звучи нелепо, но вероятно е истина. В случая обаче не го е направил той сам, а е платил на наемен убиец – поръчвайки самия себе си. И тук е ролята на вашия приятел Марио – вероятно като човек, свързан с подземния свят, му е помогнал да стигне до човек за „мокри” поръчки.
- Спрете, за Бога! – почти изкрещя Алена. – Слушайте, господин полицай, това всичкото щеше да звучи смешно, ако не беше гадно и отвратително! Баща ми беше КАТОЛИК! Разбирате ли?! Би трябвало да знаете, че самоубийството е смъртен грях – той никога не би посегнал на себе си!
- И реално не го е сторил – оставил е съдбата си в ръцете на друг. Макар и подтиквайки го към това... Всъщност тук мога да се съглася, че въпросната книга е виновна в голяма степен за смъртта му. В разговорите си с него, а ние говорихме доста, разбрах, че той е бил покрусен дълбоко от прочетеното в нея. Нещо повече! Там, на един планински връх, на който ме заведе, баща ви ми сподели, че е загубил вярата си…
Дъщерята го гледаше невярващо. Несъзнателно вдигна ръка, покривайки с нея треперещите си устни.
- А ролята на вашия Марио в този злощастен случай е, че е направил връзка с един свой познат – гражданин на Руската федерация – Виталий Гришенко, бивш служител на кавказки военни формирования, към момента не особено известен наемен убиец. Който, между другото, бе задържан във Варна. Явно знаейки факта, че баща ви сам е платил за смъртта си, е бил достатъчно небрежен, за да остави в района на убийството фасове от цигари с отпечатъци и своя ДНК.
Алена го гледаше безмълвно, с широко отворени очи.
- Общо взето – продължи Неев – е ясно и убийството на приятеля на Марио – адвокатът... Въпросната книга трябва да е била в сейфа в кантората му, в която през прозореца влиза един наркоман, с идеята да я открадне. Нещата обаче явно се объркват и въпросния наркоман удря по главата адвоката – видно по-силно, отколкото е искал и със сила, която не би следвало да се очаква от един младеж. Но предвид наркотика, на който е бил, това вече не ме учудва... И така - наркоманът взема книгата на баща ви и я дава на един италиянец, който го е обработил усилено за изпълнението на тази мисия... Между другото, той също бе задържан на летище „София”, докато се опитваше да офейка. Уж италиянец, ама отпечатъците му подпалиха Интерпол и Европол. И явно е добър в синтетичните наркотици – прави невероятни бъркочи. Знам го от собствен опит! За съжаление, книгата вече не беше у него – изглежда е успял да я предаде на онези, които са искали да я получат... Още търсим Дани, но откриването му е въпрос на време – след наркотика, който му е давал онзи, предполагам, че абстиненцията му е убийствена. В буквалния смисъл...
Неев скръсти ръце и се наведе напред.
- И тук стигаме до убийството на Марио... Доколкото знаем, то не е дело на Дани, нито на споменатия Гришенко – предвид начинът на извършването му. Оказва се, че единственият човек, който би могъл да бъде заподозрян за това убийство... е... В момента седи срещу мен!
Дъщерята свали ръката си надолу. Устните й вече не трепереха.
- Нека да предположим – Неев сплете пръсти и подпря брадата си с ръце – какво може да се е случило у Марио. Ден преди това той е намерил приятеля си убит и е видял обстановката в жилището му. Разбрал е, че книгата е взета. Не ми е ясно, защо просто не ви е казал истината - че е била открадната от жилището на адвоката? Той е знаел това, защото преди да се обади в полицията, е разровил цялото жилище, за да се убеди, че книгата със сигурност вече не е там... Мога да предположа, че след скандала между вас и даденото обещание от него, че ще върне книгата, ви е излъгал, че вече е я е взел. Вероятно за да не му се сърдите повече. Така ли е?
Жената сви леко рамене. Очите й се бяха отместили от него и сега гледаха в някаква точка на стената отзад.
- Вероятно така е било... – продължи Неев – Казал ви е, че книгата е у него и вие сте отишли у тях, за да си я приберете. Обаче е имало проблем – Марио е знаел, че книгата вече я няма и му предстои сериозен скандал. Явно наистина е държал много на вас и не е искал да ви губи. Предполагам, че сте говорили за това, какво е видял у приятеля си, когато го е открил убит и затова е решил да изиграе малка сценка, за да се оневини. Вие сама казахте, че бил добър в това, нали? И така – взел е червен спрей и надраскал на стената си знаци, като тези, открити у приятеля му. После счупил прозореца си и ви зачакал... Когато сте отишла при него, ви е показал знаците на стената и счупения прозорец и ви е казал, че книгата е изчезнала от жилището му. Което вероятно ви е ядосало много – още повече, че ви е притеснило допълнително за баща ви. Но може би Марио ви е казал и още нещо? Какво?
Алена продължи да гледа безмълвно в същата точка още известно време. Накрая тихо въздъхна и на свой ред сключи ръце.
- Когато го упрекнах, че сигурно са изложили баща ми на опасност заради тази проклета книга, той ми се изсмя и каза нещо ужасно...
Отпусна глава към ръцете си.
- Какво каза, Алена? – тихо я подкани Неев.
Раменете й нервно потрепераха.
- Каза ми – тихо заговори тя – че баща ми вече бил обречен и да не мисля повече за него. Каза ми, че той щял да бъде вече този, който да се грижи за мен оттук нататък... Каза ми, че за татко вече нищо не можело да се направи, че вече е късно... Причерня ми, побеснях от гняв. И тогава...
Раменете й продължиха да треперят.
- И тогава видяхте ножа – вметна Неев.
Жената изведнъж спря да трепери. Вдигна глава и го погледна в очите.
- Да, видях го! Беше го оставил на кухненския плот... Каза ми, че е обикалял с него жилището – да не би да имало още някой в него. Ножът блестеше отгоре... А Марио се хилеше насреща ми, говорейки ужасни неща за татко... И тогава...
Дъщерята бавно извърна поглед към снимката на баща си. Неев мълчеше и чакаше.
- Ударих го..., с ножа – прошепна сякаш на себе си Алена. – Няма да забравя очите му – толкова бяха учудени отначало. А после се разшириха ужасно и... Тогава той падна...
Отпусна глава и застина неподвижно на канапето.
- Алена? Алена? – Неев протегна ръка, докосвайки нейната.
- Да – отвърна тя, трепвайки от допира му.
- Какво направихте с ножа? С онзи нож?
- Аз... Не знаех, какво да го правя... Измих го набързо и го оставих в шкафа…, при другите прибори...
- А дрехите, с които бяхте тогава?
- Дрехите ли? Ами те бяха изцапани от... Изхвърлих ги – не исках да ги виждам повече...
Неев стана от креслото и отиде към външната врата. Отвори я.
В хола влязоха Петев и Гочев, придружени от униформена полицайка. Друг униформен застана на отворената врата.
Алена бавно вдигна поглед към тях.
- Госпожице Петрова, ще трябва да дойдете с нас – бавно каза Петев и въздъхна. – Задържаме ви за убийството на Марио Стоилов. Пригответе се!
Дъщерята погледна Неев.
- Исках да го призная... – тихо промълви тя – но ме беше страх... Сега ми е по-леко. Благодаря ви...
Неев тъжно поклати глава.
- Съжалявам за баща ви. И за... вас...
- Всичко е наред. Ще се оправя – Алена се надигна от канапето. – Отивам да си взема дрехи...
После бавно тръгна към другата стая. Униформената безмълвно я последва.
Гочев гледаше след тях и сумтеше нещо под носа си.
Неев бавно се надигна от мястото си и застана до него.
Петев го сръга в ребрата:
- Страхотна е... Разбирам те – за такава жена и аз бих отишъл не само в планината, а и още по-далеч! Добре се справи, момчето ми!..
Неев нямаше подобно усещане. Всъщност нямаше никакви усещания.
Само едно безкрайно чувство на празнота.
Малко по-късно излезе от жилището на Алена Петрова и бавно заслиза надолу по стълбите. Вечерта отвън го посрещна с влажния мирис на есен, преплетен с някакъв стар, полузабравен аромат, който събуждаше у него неясен спомен. Спомен от нещо, което никога не бе преживявал...
Нощта се спускаше тихо над улиците на големия град. Тук там, под светлината на вече запалените улични лампи се мяркаха забързани пешеходци. Лицата им бяха мрачни, като небето над тях.
В този град усмихнати можеш да видиш само луди или влюбени...