І. 5 юни 1970 г., Хераково
- Бате, моля те - спри се!
Човекът лежеше сред израслите стръкове на тревите под върха на могилата, недалеч от прясно изровен трап, чернеещ в земята.
- Що? Бате ли?! Нямам аз брат вече!
Мъжът над него стискаше брадва в ръцете си, размахвайки я над главата му.
- Бате! Драгане, недей - моля те!
- Тука! Тука ще те заровя! В дупката! Дето си изкарал от нея туй, що трябваше да делим!
- Нищо не съм вземал, бе, батенце! - захленчи падналият.
- Нищо ли! - изрева мъжът с брадвата - А кой е копал на наш`то място, бе! Дето само ний го знаехме, а? Кой ще дойде да ни превари - кога баш се наканихме да дойдем? Кой?!
- Не съм аз, бе, бате! Бог ми е свидетел… - плачеше човекът на земята.
- Бог ли? Нема го Бог тука! - изсъска мъжът и мощно замахна.
- Олеле, бате-е... Уби ме, майко...
Гласът секна след втория удар.
На могилата се възцари тишина. Свирещият в храсталаците вятър гасеше и отнасяше далеч в нощта звуците от учестеното дишане и глухите удари по тялото.
Накрая то спря да мърда.
Мъжът захвърли брадвата и пое въздух.
Прокара ръка през челото си, след което подхвана краката на брат си. Завлече трупа към прясната дупка, сред която стърчаха останки от зид.
Тъмният отвор в него погълна тялото, а мъжът захвана откъртените камъни и тухли и започна да запречва дупката, след което вдигна лопатата от тревата и захвърля пръст отгоре.
Когато зари трапа, заскача върху рохката земя.
Накрая метна инструментите на рамото си и се отправи към мъждукащите в равнината светлини на селото – събрали се долу, в основата на хълма.
Едва що направил няколко крачки, се спря и се извърна назад.
Някъде далеч, встрани от него, се виждаха светлините на София, а покрай нея, захвърлени и разпилени в тъмнината на нощта - мъждукаха по-малки села в безкрая на полето.
Върхът на могилата тъмнееше с грапавия си силует на фона на звездното небе.
Мъжът постоя безмълвен известно време, след което гласът му се извиси в нощта.
- Проклет да си! Проклет да съм и аз! И цялото ни семейството да е проклето - от тук до сетне!
Инструментите затропаха надолу по обраслия склон - към редките светлини на селото.
ІІ. 5 юни 2011 г., Църна бара
Минаваше полунощ.
Старата жена се сепна в съня си и се надигна от леглото.
Ослуша се сред тишината на запустялата къща.
После отметна завивките, стана и се доближи до прозореца през натрупаните около леглото вехтории и покъщина по стаята.
Избуялите високо стръкове на посевите се полюшваха по полето на светлината на издигналата се над тях островърха луна, чиято светлина се отразяваше в локвите на блатото. Тъмната ивица на черния път прорязваше нивите, сочейки към главното шосе, по което от време на време профучаваха светлини от самотни фарове.
Някъде там, в далечината, близката махала от новопостроени къщи тънеше в мрак.
Хоризонтът бе осеян отвсякъде с гирлянди от ярки и разноцветни светлини на селата и градовете, пръснати по Софийското поле. Най-близо светеха големите крайпътни магазини и последните комплекси на София. Някъде там - над тях, червените светлини по комина на ТЕЦ-Волуяк светеха високо в небето и като че й сочеха нещо и я предупреждаваха...
Но тук - около къщата й, нямаше нито една светлина - полето тънеше в мрак и самота.
Жената продължаваше да стои като вцепенена и да се ослушва.
В този момент кучетата залаяха ожесточено.
Впи неспокоен поглед в посоката, към която лаеха.
Нищо не се виждаше.
Цигани не смееха да се въртят нощем около старото стопанство - за разлика от през деня, когато често прибягваха наоколо, понесли поредното отмъкнато желязо към каруците си.
Не се виждаха и фарове от някоя профучаваща през полето кола, която да търси направения от дъски прелез през пустата железопътна линия зад посевите - натам, където в далечината светеха крайните улици на Костинброд. Крадците на коли също не смееха да минават оттук - наскоро едва бяха прекосили блатата, затъвайки със задигнат трактор…
Изведнъж кучетата спряха да лаят и заскимтяха, подвивайки опашки към входа на къщата.
Бабата трепна.
Силен писък разцепи мрака на нощта!
Надигна се от локвите на блатото, които блестяха насреща й - като студени мъртвешки очи, вперени в нея - политна над посевите и раздра ушите й, прониквайки надълбоко.
Стръковете отсреща се разлюляха - като подухнати от неочакван вятър.
Нещо тичаше стремглаво през тях, нехаейки за калта и водата…
Жената ужасено притисна главата си с ръце и затрепера.
Тя познаваше този писък!
И знаеше, че ще го чува още дълго време.
Изтича към леглото си и се наметна през глава с овехтелите завивки...
Веднъж вече бе видяла създанието, което го надаваше! И не искаше да го вижда никога повече!
Ужасно, космато и тъмно - неописуемо страшно, то обикаляше бясно около къщата и изоставените, порутени халета до нея…
И винаги, когато се появеше, мислеше, че този път ще нахлуе в къщата и ще я нападне…
И все пак - предпочиташе да е то, пред това, отново да се появи той…
Само не и той!
Писъкът проехтя отново - някъде още по-близо до къщата. Страшен и жален - като от нечия разкъсана и умираща душа…
Старицата затисна глава с възглавницата и зашепна тихо молитви, очаквайки мъчителните часове на нощта бавно да се изнижат и от далечните махали да се чуе спасителното кукуригане на петлите…
ІІІ. 6 юни 2011 г., Църна бара
Старият мобилен телефон заподскача върху шкафа с пронизителен звън. Жената се стресна. Надигна се бавно от протритото кресло и затърси с пръст копчетата му, присвивайки очи.
- Ало…
- Како, к`во правиш, ма?
- Ми… Добре съм… Ти ли си, Марийке?
- Аз съм, ма, како - не ме ли позна? Що не дойдеш насам към селото - да са видим? Тошко - съседчето, ходи до София и ей с`я са връща, ще му кажа, да спре на пътя да та изчака…
- Ох, де да знам, Марийке… К`во да правя у селото?..
- Ми да са видим, ма, како! Рода сме си - какво само седиш сама у туй стопанство там! Ей, на - и я кукувам саминка кат тебе - барем двете да сме! Айде, оправяй са, он Тошко с`я ше дойде…
- Ами баща ти? Не, не…
- Он сега го нема, ма! От вчера не се е меркал - кой го знае, накъде е хванал пак… Айде, айде - идвай!
Старата жена отпусна телефона надолу и го запъха разсеяно в джоба си. После се изправи и се огледа по стаята за по-нови дрехи.
Когато достигна главното шосе през локвите по пътя през полето, Тошко вече я чакаше, махайки нетърпеливо от допотопната си жълта лада. Автомобилът сякаш едва изчака Васка да затръшне с трясък вратата след себе си, за да изреве диво през пробитите гърнета и да се понесе с опасно скрибуцане по широките асфалтови ленти.
Бързо стигнаха до моста на пътя между Костинброд и Пролеша. Селото ги посрещна с гъстата зеленина на гробищата си и с помпозен надпис, поставен над пътя – “Добре дошли в Пролеша”. Колата заподскача по главната улица, гъсто осеяна с дупки и разкъртен асфалт, но затова пък добре обезопасена с често поставени “легнали полицаи”. Оглуши с ръмженето си къщите наоколо, изскочи на центъра на селото и хлътна надолу към мостчето над реката, след което се измъкна бързо покрай последните сгради, излизайки на тесния път през полето.
В далечината се видяха първите къщи на Хераково.
Васка обаче не гледаше натам.
Погледът й бе вперен в обратната посока – наляво в полето.
Там - зад посевите, самотно се извисяваше Пролешката могила.
Гола и безплодна, опасана с по-светли ивици от струпани камънаци, ясно открояваща се на фона на близките хълмове, покрити с борова гора и по-далечните силуети на Люлин планина и Витоша.
Колата бързо достигна селото. Сви вдясно след малкия мост над реката и достигна до нещо като площад, увенчан със стълб, върху който имаше голямо щъркелово гнездо. Там улиците се разделяха – едната отиваше към бившото кооперативно стопанство, а другата гонеше края на селото, където отново излизаше в полето, преминавайки в черен път, който се спускаше към язовира на Хераково. Ладата се понесе в тази посока.
Марийка чакаше на вратата на оградата. Разцелува братовчедка си по бузите и махна с ръка към Тошко, който в отговор настъпи педала на газта. Колата подскочи и изрева ядосано, загубвайки се нагоре по улицата сред облаци дим и прахоляк.
Жените влязоха в неизмазаната тухлена къща.
- Как си, ма, како? Казвай сега - нещо бледа ми се видиш…
- Ми, как да съм… Добре съм си аз – ма-ани ме мене… Ти кажи, какво става с тебе…
- Оле-е… Да не е идвал он пак при теб? - Марийка отвори широко очи и уплашено закри устата си с длан.
Васка побледня още повече и поклати глава.
- Не… Он отдавна не е дохождал… Ама онуй - черното... Цела нощ па пище - пусто да опустее!
- Ох, како-о… Знаеш ли, чух за една жена - по Костинброд била некъде. Много била добра - врачувала и много познавала… Она сигур може да ти помогне - знаеш ли? Ама Вера чакам да каже - обещала ми е да й научи адреса.
Кафето кипна в почернялото джезве върху котлона. Докато Марийка го разливаше в чашите, вратата на стаята се отвори и на прага застана сух старец с къса бяла коса, в пълен контраст с почернялото му от слънцето лице.
Двете жени подскочиха изненадано.
Старецът впи във Васка студените си сини очи.
- Ти що дириш тука?
- Аз я поканих, бе, тате! - надигна се Марийка, сякаш да защити Васка - Що си такъв - нали сме едно семейство?
- Добър ден, чичо Драгане! - тихо каза Васка и погледна стареца в очите. Той изсъска нещо и бързо изскочи от стаята.
- Аз… Да си хода - надигна се Васка от стола.
- Седи, ма, како! Седи, барем кафето да си допием - то свърши вече… Ей, и тоз човек! Много е опък… Все си мислех, че като поостарее, ще омекне... А той - още по-проклет става - Марийка заприглажда полата си, сядайки на стола - И по-див… По цели нощи все го нема - къде оди, що прави - един господ го знае! Не знаеш ни къде е, ни кога ще се прибере - ей, на!
- Е - ти поне имаш баща… - Васка посегна разсеяно към чашата си - Тук е, жив е… Не е като моя - да зачезне нанекаде и да се не обади дори!
- Винаги съм се чудила - защо и тате не е тръгнал с баща ти - да минат границата заедно?! Ами само твоят е продължил, а он се е повърнал… И как тъй набърже - без да каже на друг - на теб и на брат ти поне?
Васка сви рамене.
- Кой знае какво е било... Чичо така и не говори за това… Колко пъти съм го питала - все едно разправя. "Реши да мине границата и да избяга" - и толкоз… Ама четирийсет години вече - и да не се обади поне веднъж?
- Ми знае ли некой, що му се е случило? В онея години - може некой граничар… - Марийка се запъна насред приказките и махна с ръка, после добави по-жизнерадостно: А ма, како - забравих, да ти кажа - брат ти си е дошъл, ма! Вчера звъня - да пита как сме. На теб не ти ли е звънял?
- Не - Васка се оживи.
Брат й - Атанас, често пътуваше в чужбина покрай работата си в киното. Откакто мъжът й си отиде, той и Марийка бяха останали единствените й близки…
И чичо й Драган - който не искаше и да я вижда…
ІV. 6 юни 2011 г., Хераково
Когато жените излязоха към спирката на маршрутката, срещнаха Драган, който седеше на дънер в двора и ядно чоплеше с брадвата един кол.
Докато Васка се чудеше, дали да му махне за довиждане, чичо й се обърна към нея.
- Едно време - кога баща ти да го занема, ми отнехте нещо, кое требваше да е общо! Докрай нема да ви проста! Щото ти и мъжа ти Стоил - доде бе жив - дигнахте и къща, и стопанство купихте, и имоти направихте! А я?! - Драган махна с ръката си към неизмазаната схлупена къща - Я с що останах?!
- Туй, що с мъжа ми сме направили, не ти е работа, чичо! - намери сили да му се сопне Васка - С работа го имаме…
- С работа ли? - скокна старецът от мястото си - А имането? Имането де е? Цел живот го дирих и накрая - де отиде?!
Разтрепераната от яд ръка на Драган държеше брадвата и сочеше насреща, където през короните на дърветата се виждаше Пролешка могила.
Васка потръпна цялата и бързо излезе от двора, следвана от Марийка, която хвърляше пълни с укор погледи към баща си.
Драган безмълвно седна на дънера и пак захвана кола.
Докато пътуваше в маршрутката, телефонът в джоба й пак завибрира. Васка го затърси по дрехата.
Беше брат й.
- Здравей, како! Абе, минах да те видя, ама теб те няма! Що не ги връзваш тея кучета - ще изядат някого!
Васка обичаше по-малкия си брат. Може би защото така и не бе имала свое дете, а пък него го бе отгледала от малък – след като се спомина майка им. Затова се зарадва и разнежи, като чу гласа му.
- Ма те теб нали уж не те закачат? Аз ей сегинка си идвам, бе, кака - в маршрутката съм вече…
- Нема, нема - аз вече съм по други задачи - много работа имам за вършене по София... Айде, ще мина утре сутринта да те взема - да се видиме...
Тази нощ Васка си легна с радостни чувства от очакването да се види на сутринта с брат си.
Към полунощ обаче се сепна в съня си.
Ослуша се - долу кучетата тихо скимтяха.
Тревожно усещане се надигна у нея.
Стана от леглото и тихо заслиза по голите, циментови стъпала към долния етаж.
В тъмнината опипом намери вратата на една от стаите и я бутна - отсреща се видя прозорецът, гледащ пред къщата.
И тогава го видя!
Стоеше пред прозореца!
И я гледаше!
Тъмните му черни очи сякаш се впиваха в нейните!
Васка изпищя от ужас.
"Стоиле! Що сакаш от мене, бе, Стоиле!"
Тъмния силует запротяга ръка към нея - бавно и зловещо - като да я сграбчи през стъклото на прозореца.
Устата му мърдаше беззвучно - сякаш да й каже нещо…
Нещо ужасно!
И тези мъртви, бездушни очи, вперени в нея!
Обезумяла от ужас, Васка се завтече обратно нагоре по стълбите към спалнята си, залоствайки вратата подире си.
Хвърли се в леглото и се затресе цялата, ослушвайки се в тихите стъпки отвън - около прага на къщата.
Онзи, когото някога бе обичала, който също я бе обичал и закрилял! Когото бе погребала с толкова сълзи...
Сега стоеше на прага й – и я изпълваше с ужас!.
"Стоиле! Що идеш при мене, бе! Що сакаш, бе, Стоиле!"
Стъпките отекваха тихо покрай прозорците, сред скимтенето на кучетата…
V. 7 юни 2011 г., Църна бара
Брат й се появи малко преди обед.
Васка видя колата му отдалеч и с мъка се изправи от камъка, на който бе стояла неподвижно от сутринта.
Нощните преживявания още тегнеха върху бледото й лице, което се поразведри, щом съзря Атанас през затъмнените стъкла на автомобила му. Качи се до него и го разцелува. Брат й също я целуна звучно по бузата и подкара към Хераково.
Колата му нямаше нищо общо с ладата на Тошко. Луксозният западен автомобил се носеше с тихо свистене и гълташе неусетно асфалтовото платно на пътя.
Старата им къща се намираше малко след площада и кметството в селото.
В нея се бяха родили някога с Атанас, там бяха минали щастливите им и безгрижни някога години… Когато се бе запознала със Стоил… Когато баща им още не бе заминал кой го знае накъде, а майка им не се бе стопила от мъка по него…
Сградата бе обновена отвън - изглеждаше направо луксозна с новата си червеникава мазилка след сенирането и спретнатите бели ПВЦ-дограми на прозорците. Отвътре обаче си бе останала същата - с неравни опушени стени, напукани по ъглите, и закрития с протрит балатум циментов под.
Седнаха в една от стаите, която Атанас бе подредил като гостна. Докато редеше в чиния всякакви бисквити и сладки, Атанас не спираше да разказва - за успехите си в Холивуд, как му били предложили да участва в голяма продукция, как еди кой си известен актьор го бил похвалил за сполучливия грим, как режисьорът не искал да работи с друг, освен с него… Разправяше за разни чудновати същества, които бил направил и какво вършели те…
Васка слушаше усмихнато - тя не разбираше и половината от това, което брат й и обясняваше, а и не се вълнуваше от него. Слушаше единствено гласа му - той я радваше и успокояваше, пренасяйки я в едно далечно, по-щастливо време...
Неусетно денят запреваля.
- Како, що не дойдеш при мен вкъщи - да си се прибереш? Защо ти е туй порутено и подгизнало стопанство - само да му робуваш и сама да кукуваш… Я си ела тук - виж, как съм спретнал къщата! Всичко има - топло е зимата, бойлер има, кабелна… Защо ти е онзи имот - вземи та го продай накрая? Колко фирми се интересуваха едно време от него - и сега ще се намери кой да го купи…
Васка упорито клатеше глава.
- Не, не! Там сме го градили двамата със Стоил… Нема да го оставя! Там ми е местото!
Някога тя се бе отказала от своята част от тази къща в полза на брат си - и сега тя бе само негова… Отдавна не бе нейна къща - още откак баща й замина…
- Направо не знам, как ти се седи там сама! Не те ли е страх - самичка в онова поле? - чудеше се брат й, докато доливаше безалкохолно в чашата й.
Васка потръпна при спомена за снощния призрак пред прага й…
- Не! Там ми е местото…
Страхът и умората обаче я надвиха, когато Атанас й предложи да не се връща поне тази вечер в полето и да остане да нощува при него.
Изкушението беше голямо - една нощ, в която да се наспи на спокойствие! При близък човек!
Мисълта за това я накара да усети отдавна забравеното чувство за семеен уют…
Изпълнена с благодарност към брат си, тя се отпусна, а разказът й за преживяното напоследък сякаш от само себе си се заизлива от нея… Намерил път навън - да бъде споделен с някого... Да се поосвободи от него…
Но за Стоил не му каза.
За него не намери сили дори да спомене…
После умората изведнъж я сломи и тя неусетно заспа - там, на фотьойла, докато още говореше на брат си…
VІ. 8 юни 2011 г., Църна бара
Слънцето се издигаше някъде от изток над полето, където се извисяваха първите блокове на големия град.
Над върховете на посевите се стелеше рядка мъгла. Пустите сгради и халета тънеха в тишина, пронизвана от крясък на птица и жуженето на комарите, търсещи укритие от надигащия се ден.
Атанас я бе докарал с колата си до началото на блатистия път и веднага бе потеглил за София - да гони своите работи.
Васка крачеше бодро, шляпайки през локвите вода - към самотната си къща, издигаща се недалеч от селскостопанските постройки.
Стигна я и влезе вътре. Не минаха и десетина минути, когато излезе отново и бавно се упъти обратно по пътя към главното шосе - оттам, откъдето току-що бе дошла.
Усмивката от преминалата спокойна нощ се бе изпарила от лицето й, заедно с утрешните мъгли. Сега чертите й отново се бяха опнали в нямо безпокойство.
Скоро стигна международния път - там, където преди половин час я бе оставил брат й. Колите профучаваха шеметно и в двете посоки. Притича отсреща и се насочи към крайните промишлени сгради на Божурище, където бе спирката на рейса.
Участъкът на полицията се намираше в един от блоковете, успоредни на шосето, водещо за София. Стените му бяха в рисунки, изобразяващи разни фолклорни мотиви. Някога правени от местен известен художник, сега те бяха доста поизронени и заличени на места. Към общата картина на порутване и забвение привнасяше и вида на пристройката към участъка, която бе цялата напукана и се отцепваше от основната сграда на блока.
Обикновено вратата бе затворена и не можеше да се разбере, дали има някой вътре. До нея имаше поставен звънец, на който идващите трябваше да звънят, за да им отворят.
Сега обаче вратата зееше широко и Васка забърза към нея, обнадеждена, че в участъка има хора.
Отвътре се мярна едра униформена фигура. Пълничък полицай със светла коса и очи се изпречи на рамката на вратата. Като видя жената, добродушната му иначе физиономия потъмня в нюанси на досада и раздразнение.
- Кажи, бе, лельо Васке? Какво пак си се присетила?
Старата жена познаваше полицая – беше местно момче, тя го знаеше от малък... Но сега и тя се намръщи, защото той редовно я отпращаше и не искаше да слуша жалбите й, като все й казваше, че ги е взел присърце и че по случая й се работи…
- Абе, Ванчо, вчера пак некой ми е влизал по къщата и ми е ровил, бе – нема ли да дойдете, да погледнете тоя път?
- Е, има ли нещо взето?
- Ми – не знам, бе, Ванчо... Не видох да има... Ама е влизано и тършувано...
- Е, щом не ти е взето нищо, защо идваш? Ако нещо видиш, че ти нема – тогава ела! Сега за какво идеш?
- Ми нали е влизано...
- Е, кой ще ти влиза по къщата?! Ти немаш ни телевизор - какво да имаш - то ток нема, нали?! Ни покъщина скъпа имаш - оно се и види отвън, че немаш… Най-много пак за железо да са идвали по халетата на стопанството циганите!.. Ама нали ти казахме, да ги затворите хубаво!
Полицаят се посмихна леко.
- Да не си видела пак мъжа си, а?
Васка се сепна. Тя знаеше, че я смятат за изкукала и не й вярваха, като разправяше едно време, че вижда починалия си мъж около стопанството нощем.
Затова и престана да го споделя...
- Ти не ми верваш, знам! Ама я искам да видим некой друг да му кажа – ти все ме отпращаш!
- Кой друг искаш да видиш? Знаеш ли колко работа имаме – време нямаме да се обърнем - а ти с твойте щуротии само ни занимаваш!
Жената погледна назад към масичката в коридора, където стояха димящо кафе и разгърнат вестник.
Полицаят проследи погледа й и почервеня.
- Чакай тук, сега ще ти викна от оперативните!
Влезе в помещение, отделено със стъклена витрина от коридора. Макар и да притвори вратата след себе си, жената подочу разговора през гишето над масичката.
- Абе... Тая - Васка от Църна бара – от старото стопанство е тук… Вика, че й било влизано, ама нищо не й липсвало... Ела, виж там - обърни й малко внимание...
- Е, аз к`во да направя? Ох, колко ми е зле... - долетя хриплив глас от тъмнината на стаичката.
- Абе, ела, виж я - да не се оплаче после нещо…
От стаята излезе цивилен полицай. Беше нисък и набит, с широка глава и пълни, увиснали бузи, зачервени от едната страна. Тъмната четина на късо подстриганата му коса се сливаше с покаралата брада по цялото му лице, а подпухналите му червени очи святкаха ядосано, че му се отваря работа, на фона на сериозния махмурлук, който го гонеше от снощи...
- Кажете! – цивилният застана разкрачен на прага на вратата пред Васка и сложи ръце на гърба. Униформения се изправи зад него.
- Абе, момче! Някой ми влиза в къщата и ми тършува, бе! Няма ли да дойдете да огледате – може нещо следи там да намерите...
- Добре, де – нещо има ли ви взето от къщата?
- Няма май... Не видях... Ама е влизано...
- А нещо има ли разбито – врата, прозорец, друго?
- Ми, не съм видяла... Ама е влизано, бе, чедо! Елате да видите...
- Добре, де – като нищо не ти е взето и нямаш разбито – ние к`во да правим, к`во искаш да разследваме?
- Ами - влизано е...
- Виж – с`я имаме работа! Като има време, колегата ще мине да огледа... Айде, ходи си, пък ако нещо видиш, че ти липсва – тогава ни се обади да дойдем!
Васка направи последен опит да удържи позицията си.
- А с началника ви да говоря?
- Абе, аз ще му кажа на началника – не бери грижа ти! Айде, че имаме работа! Ако видиш нещо да липсва – обади ни се да дойдем!
Вратата на участъка хлопна пред Васка, скривайки двамата служители от погледа й.
Докато се връщаше към стопанството, звънна брат й.
- Абе, како! Говорих тука с едни хора за туй нещо, дето викаш че те обикаляло нощем… И ме упътиха към някаква жена, била в Университета, Софийския - занимавала се с такива работи – разни тъмни сили… Учен била, там - фолклорист. Млада, ама била добра и разбирала - все да ти помогне с нещо, а? Да й звъннат и да й разкажат работата, пък ако реши да мине към тебе?
- Па, да й звъннат, кака… Щом си решил, че ще помогне…
- Айде, ще им кажа… Значи - Иванова се казвала, жената! Ирина Иванова - запомни ли? Ако дойде накъм тебе, да не се чудиш!
VІІ. 11 юни 2011 г., Църна бара
Ирина крачеше предпазливо в калта, опитвайки се да заобикаля локвите. Бе оставила колата на шосето - не посмя да я вкара по тесния, заблатен път към стопанството. Навътре в полето се виждаше сравнително новата къща, белееща се на фона на зелените посеви и порутените сгради зад нея.
Наум прехвърляше чутото от колежката си в Университета. Самотна възрастна жена, живееща сама в полето. Била разказала на брат си, че от доста време нощем виждала неизвестно тъмно създание да обикаля и пищи. Изчезвало при първи петли. Правело кръгове наоколо и все повече приближавало към къщата й…
Интересна работа…
Ирина не криеше големия си интерес към тези проявления на "нечисти" сили - фолклорът бе нейната страст. Пътуваше при всяка възможност и получена информация на самото място - да "види и пипне", както се казва. Това й бе спечелило прозвището "ловец на духове" и присмех от страна на "по-сериозните" й колеги във факултета - нещо, което изобщо не й правеше впечатление.
И сега, възползвайки се от свободното си време и уикенда, бе дошла на самото място - да се запознае със случая отблизо.
Място, което бе на минути от големия градски шум, а вече й създаваше усещането, че е някъде накрай света…
За пореден път опипа чантата си - дали тефтерът и малкия диктофон са вътре - и се насочи към изпречилата се бариера.
Точно нагази в мокрите посеви да я заобиколи, когато срещу нея изневиделица изкочиха няколко едри кучета, които ожесточено залаяха.
Ирина се закова на място - от уплах не можа дори да извика. Стоеше и се взираше парализирана в светналите очи на глутницата и проблясващите им зъби…
- У-у, бре - марш! - се чу откъм къщата. Стара жена се затича към Ирина, шляпайки в локвите с гумените си ботуши и размахвайки тояга в ръката си.
Кучетата спряха да лаят и погледнаха назад към нея, после - едно по едно - се заизгубваха нейде около къщата и стеблата на посевите, махайки лениво с опашки.
Малко по-късно Ирина седеше в не особено приветлива стая, с прашасали и протъркани мебели, гледайки не особено чистата чаша с кафе на издрасканата масичка пред нея.
Бореше се със себе си да свикне с неприятната миризма в къщата - смесен мирис на застояло, прах и гранясали съдове.
Васка бе турила захар в своята чаша и сега бъркаше замислено с лъжичка.
Диктофонът стоеше между тях на масата.
- Какво да ти кажа, дъще… Спомина се моят мъж преди година-две… Остави ме сама с туй стопанство - дето уж двамата трябваше да градим и гледаме животинки… Всичко пропадна и се порути! Ей го, трафопоста - и он се развали - та и тока го нема… Деца немаме - толкоз се мъчихме, докато бехме млади, ама пуста утроба пуста си остана… Обичали сме се с моя Стоил - въпреки туй… И… така…
- Разкажи ми, моля те, лельо Васке, за туй създание - косматото. От кога го виждаш и чуваш?
Васка я погледна и поклати глава.
- Черно и тъмно, що дири при мене то - пусто да опустее - що сака от мене?! Откога да е - Стоил се беше споминал веке, тогаз некаде се появи и то… Преди я мине еднаж месечно, я не - ама сега нема седмица май, да се не яви… Нощем броди в блатото и пищи, пищи - като че пирони забива в главата ми! И аха да влезе вътре в къщата - и, ей, петлите се обадят, та го занема…
- Ти отблизо видя ли го?
- Не-е - де ще го приближиш… Ама е тенко, таквоз… Уж безформено, ама не е…
- Човешка фигура ли има или на животно? Очи има ли? Уста - сигурно - щом пищи… Ръце, крака?
- Ох, де да знам… Може и като чиляк да е, като големо куче ли - не знам…
- Питам те, лельо Васке, защото искам да разбера какво е - защото от различните създания, според вярванията ни, по различен начин се пази човек. Затуй искам да знам… Така, както го описваш - ми прилича на караконджул това нещо. Тях описват черни и космати, бродят точно по такива пусти и самотни места, а и изчезват при първи петли - точно както в този случай… Но те не биха пищели, ами ще те мамят с глас – да отидеш към тях... Казват, че ще те възседнат и ще те поведат към някоя пропаст - тук сигурно в блатото... Или направо ще те разкъсат.. Само че караконджулите се появявали само по време на "Мръсните" дни - от Коледа до Кръстовден - а сега сме лято! Не би могло да е такъв... А да е върколак - той ще иска да те нападне и яде - защо му е да те обикаля и плаши само? Знам ли…
Ирина поклати замислено глава.
- По вероятно е, това създание да е таласъм! Те също се явяват – в различни форми – във времето между 8 вечерта и 3 след полунощ – до първи петли точно! Можело да пеят, плачат или свирят – защо не и да пищят тогава? Могат да приемат всякаква форма или да са невидими. Бродят и обитават точно такива запустели места... Или определено място – ако е покровител на дома или на някакъв градеж... Казват, че ако е дух-покровител, се явявал и като таралеж или змия... А ако е лош, можело да се появява като куче, котка, кокошка, дори и като човек. Можело да се съвокуплява с жени, а децата му ставали върколаци или караконджули... Но в твоя случай – кой знае с какъв дух си имаш работа - дали е стопан на дома или зъл и пакостен?
Ирина подхвана своята чаша.
- Да е стопан – тогава тук трябва да има вградена жертва... Казват, че когато вградели човек в постройка, той се превръщал в таласъм... И не било нужно да го вградят наистина – можело само да му вземат мярка с канап и да го заровят, или дори само сянката му да вградят. Вярвало се, че тогава човекът умирал до 40 дни и духът му се превръщал в таласъм – пазител на градежа... Ти знаеш ли, лельо Васке, да е имало такова нещо тук - стар градеж или вграждане по тези постройки? Или да знаеш за хора, които да са починали на това място?
- Не… Он, Стоил се помина тука… А съграден да има - на тая къща всека тухла и керемида му е минала през ръцете, с душата си изгради тоя имот…
- Не, не е същото... Другата възможност, поради която таласъм да обикаля наоколо, е ако има скрито имане. Казват, че наречено имане го пази таласъм – и трябва да се стори обред, та да се умилостиви и да си отиде... Може да е такъв таласъм – пазител на имане... Заровено или извадено – ако е бил обезпокоен... Но при всички положения тук може би най-вероятно става въпрос за "нежив" човек – жертва, която не е преминала отвъд и сега да се появява.
Васка побледня и потрепера.
Ирина обаче не го забеляза, защото се бе умислила в разсъжденията си.
- Може би тук - на предела на цивилизацията ни - това същество, хтонично и от другия свят по своята същност, излиза наяве и се проявява необезпокоявано от напредъка на технологиите ни и обременените ни от тях разум и сетива...
Думите замряха в устата й.
В антрето нещо издрънча.
Двете жени подскочиха и се спогледаха уплашено.
Трепереща, Васка първа събра кураж и пристъпи плахо към прага. Бавно открехна вратата, после шумно въздъхна и се провикна.
- Марш, ма - да опустееш дано!
Ирина видя през процепа на вратата, как едно от кучетата притича и изкочи бързо през външната врата. Васка се наведе и дигна съборена на пода тенджера, като я върна на мястото й. Погледна Ирина и се усмихна.
- В тая им чупя хляба - кога ги храня. А тая кучка все е гладна - да й се не види…
Ирина също си отдъхна.
Въпреки това, някъде дълбоко в нея, остана тревожното усещане, че нещо в тази къща не е наред и над нея висне неясна и необяснима заплаха.
- Ето, лельо Васке - забърка тя по чантата си - Като начало, взела съм по една глава чесън - той предпазва от зли сили. Хубаво е да облечеш и да носиш нещо червено… Има и други неща, дето се правят за предпазване… Икона ако имаш хубава - над леглото си да я окачиш… Да те пази…
- Какво ще ме пази, бе, чедо - то, каквото е писано - ще става…
Ирина поговори още малко с жената и се надигна да тръгва. Мисълта, че може да замръкне в тази къща - особено след като разбра, че няма и ток - я плашеше.
Не можеше да си обясни това чувство, но изпита облекчение, когато излезе навън, под лъчите на залязващото зад полята слънце.
Зарадва се от смяната на спарения въздух в къщата с друг. Хладината на вечерта обаче донесе със себе си още по-неприятната миризма на гниещо блато и влага, а около нея се застрелкаха облаци от комари.
Васка я изпрати до бариерата. Ирина й обеща утре сутринта да дойде - пак да говорят…
Незнайно защо и за нея, тази къща - със саможивата си обитателка, насред нищото и далеч от "реалния" свят, в тази призрачна местност, бяха разбудили любопитството й и дразнеха силно професионалния й интерес.
VІІІ. 11 юли 2011 г., Църна бара
Вечерта се обади Марийка.
- Како, Верчето ми са обади - даде ми адреса на жената. В Петърч била, не в Костинброд. Много я хвалели - голема врачка била, викат - едната беше у Петрич, другата е у Петърч сега… Запиши си адреса, па да видим кой ще та откара…
- Ми аз ще помоля туй момиче - Иринчето, дето Наско ми я прати, ма! Оно е добро дете, кола има - пък и интересно ще й е… Тя и без туй е наумила да дойде сутринта пак… Ама що да искам от тая врачка аз - що ще да ми помогне тя?
- Ами, питай я за чичо, ма, како - де е той, жив ли е още!
- Ще, ще…
Нощта премина спокойно.
Нямаше тъмни създания и призраци. Навън тишината само от време на време бе нарушавана от дрезгавия лай на кучетата…
Както Васка очакваше, Ирина изяви желание да дойде с нея - беше й интересно да се срещне с такива хора, макар да хранеше краен скептицизъм спрямо тях.
Поеха с колата й към Костинброд. Преминаха покрай големите, боядисани в червено халета на "Кока кола" и скоро достигнаха първите къщи на града. По указанията на Васка, Ирина зави на ляво по една от улиците и скоро пътят отново ги изведе извън къщите - на прав участък сред полето. В далечината се виждаха други сгради.
- Тук едно време растяха тополи - обади се Васка до нея - Отстрани на пътя - наредени… Хубави, големи, прави! Ама ги изсекоха… Че бая народ се изпотрепа у тях! Като се напият тукашните - а, у колата! Газ, газ - и току се ударят у некоя… Затуй ги занема…
Малко по-нататък стигнаха до табела, която гордо сочеше, че село Петърч е "столицата на зелето".
Къщата, която търсеха, се оказа почти в другия край на зелевата столица, към пътя за Храбърско.
В двора й - пообрасъл и с множество дървета със сплетени едно в друго клони - на пейка до стената бяха насядали няколко жени, които ги огледаха любопитно, след което кимнаха към една по-малка, едноетажна къща в дъното на парцела.
Жената беше около 40 годишна, суха и попрегърбена. Ирина незнайно защо очакваше тя да е ромка - но не беше. Седеше на маса с множество плетени покривки върху нея, на обикновен дървен стол. В стаята имаше малко мебели, а стените бяха облепени с хартиени тапети в еднотипни шарки на ивици.
Врачката ги стрелна със сините си очи, а после погледът и се закова върху Васка. Намръщи се и махна с ръка.
- Седни, седни! Виждам, защо си дошла!
Васка бавно се отпусна на стола срещу гледачката.
- Прокоба тегне над рода ти… Виждам го! Нещо е сторено - лошо и страшно, което не е трябвало да се случва!
Васка отвори уста да заговори, но жената я спря, повдигайки ръката си.
- Баща ти - той не е жив … Отдавна не го виждам…
- А де е той? Де му е гроба - поне туй да знам?!..
- М-м… Тъмна нощ има… И хълм… Гол хълм - насред полето стърчи възправен… Там тегне прокобата… Там е страшното… Земята е проговорила - нещо е било извадено… И нещо е било заровено!
Васка потрепера цялата и се сви на стола.
- Там, при нея, някакво същество броди - тихо се намеси Ирина - Дали нещо за него може да ни кажете?
Врачката я стрелна с поглед, после пак погледна Васка и поклати глава.
- Онуй, що е вградено нявга, крещи сега в тъмното… Прокобата е туй… И няма да си отиде - дорде го има онзи, що е сторил проклятието… Друго не ща да знам и да ви говора повече!
Хвана главата си с две ръце и се извърна от тях.
Васка се заозърта и се надигна да става.
- Колко струва? - Ирина очакваше жената да назове солидна сума - предвид това, които бе чела и слушала за такива хора.
Жената обаче я изненада отново.
- Каквото оставиш… Каквото решиш!
Васка извади с потреперваща ръка две банкноти. Жената взе едната от тях, а за другата й махна.
- Тези стигат! Благодарим…
Тъкмо излизаха от стаята, когато жената зад тях се обади.
- Той пак идва при теб, нали?
Старата жена се закова на прага и зяпна. Очите й се разшириха от страх, а лицето й побледня.
- К-кой…
- Виждам го! Виждам го и него… При теб дохожда, покрай къщата ти броди! Твой близък е той, ала с тъмни помисли иде при теб! Обич и близост не е останала вече у него!
Врачката дигна ръка, размахвайки пръст.
- Пази се и от двамата!
Ирина въпросително изгледа Васка, но тя - побеляла и цялата разтреперана - побърза да излезе навън от стаята, сякаш да избяга от думите на врачката.
Вече прекрачваше прага, когато врачката се обади отново - този път към нея.
- Ти го обичаш, нали?
- Кой? - Ирина се спря и се обърна.
- Знаеш кой! - сините очи на жената се впиха в лицето й и сякаш я пронизаха. После тя сведе поглед надолу и кротко добави - Не си губи времето с горделивост и сръдни… Той също има чувства към теб! А и скоро ще имаш нужда от него… Не се бави - обади му се!
Ирина мълчаливо излезе и затвори внимателно вратата след себе си.
ІХ. 12 юни 2011 г., София
Неделният ден бе към края си. Горещият градски следобед бавно утихваше, уморен и изтощен от лятната жега, в очакване на нощта и началото на новата седмица.
Неев бавно крачеше към дома на Петър Шишков.
Не бе ходил в жилището му от събитията в Искърското дефиле -преди три години.
Въобще, той рядко откликваше на събиранията и различните мероприятия, организирвани от Ордена на Рицарския кръст. А те не забравяха да му пратят покана за всеки повод.
Нали беше почетен член.
Сър Неев!
Усмихна се кисело…
Но сега Шишков бе поискал лична среща, загатвайки, че става въпрос за нещо важно.
"За какво ли?"
Неев знаеше, че Шишков е член на Съвета на старейшините - единствения оцелял някога от нападенията на Вълците… Затова си даваше сметка, че предстоящата среща всъщност ще е на "високо ниво"…
Времето бе напреднало, затова реши да използва метрото за една спирка. Подлезът на подземната железница го посрещна с приятна хладина и струя въздух, изтласкана от пристигащ влак, която го блъсна в лицето с натрапчивата си миризма на масло и релси.
Перонът беше пуст - някъде в края му се мяркаха още няколко силуета, очакващи далечните светлини, които се появиха някъде навътре в мрака на тунела. Влакът бързо връхлетя на спирката, изпълвайки я с шум и светлини.
Падна му се да пътува в стара мотриса, чийто врати се затвориха след него с трясък, напомнящ гилотина от площад на Френската революция.
Хвана се за една от дръжките и се огледа.
Срещу него пътуваше младо момиче с някакво странно същество, изрисувано на фланелката й. Надписът на английски под него сочеше, че съществото яде мозъци, а празният поглед на момичето навеждаше към мисълта, че то може би вече бе минало през нея.
Поклати глава и се обърна към вратата.
Какво ли щеше да иска от него Шишков?..
Домакинът му бе все същото жилаво старче с бяла козя брадичка и дебели очила, кацнали на носа му. Направи широк жест, приканвайки го навътре в коридора.
- Заповядайте, заповядайте, братко! Добре сте дошъл!
Неев се усмихна на традиционното обръщение, ползвано в средите на Ордена.
Огледа се. Обстановката в жилището на Шишков си беше същата, както я помнеше от едно време - аскетична и постна откъм мебели. Огледа наредените по стените хладни оръжия, които разчупваха донякъде голотата на хола, после погледът му се спря на поставените в ъгъла рицарски доспехи.
- Моля, заповядайте - Шишков сложи на масата поднос, отрупан от чаши с кафе, захарница и лъжички.
Когато двамата се наместиха и поеха чашите, старецът поклати глава и запремига през дебелите си очила.
- Помолих за среща, защото имаме нужда от съдействието ви, братко. Напоследък установихме нечий интерес към древно скривалище на Ордена - пещера, в която…
- За бога - да не става въпрос отново за пещерата на Сент Бьов?
Шишков запремига отново и се усмихна.
- А-а, не-не… Слава Богу, там никой не търси… Интересът е към пещера, която се намира във Вискяр планина - тук, в района на Божурище и Сливница… Ползвана е някога от наши братя за гробница, както и укриване на артефакти и съкровища, принадлежали на членове на Ордена…
- Виж ти… Доколкото помня, в разговорите ми с господин Ренар е ставало въпрос само за четирима рицари, заселени в България - пленените заедно с Балдуин от Калоян след битката през 1205 г. Имената им са запазени в названията на днешните селища, които са обитавали - маркиз Дьо Сент Бьов-село Бов, граф Орландо-квартал Орландовци, Конт Дьо Офре-село Кондофрей, барон Арел-селата Горни и Долни Пасарел… Не ми е споменавал, че има и други места, на които са заселвани рицари... А Вискяр ми се струва доста встрани от изброените места…
- Има, има, братко! Жак тогава ви е казал само това, което е било нужно да знаете - във връзка със събуденото зло и мисията ви… Но сега - вече като наш брат - имате пълно право да научите всичко, свързано с рицарството по земите ни. Затова днес мога да ви разкажа подробно и да ви уверя, че голяма част от латинските поселения по нашите земи са били именно в района на Вискяр планина!
Домакинът се надигна и отиде към рицаря в ъгъла.
Неев видя, че статуята изведнъж се отмести и откри метална врата на сейф в стената. Шишков го отвори и зарови в него, след което извади няколко червени, украсени със златни орнаменти папки.
- Като член на Ордена ни, вие също имате достъп до архивите - Шишков постави папките на масата и отново се намести в креслото - Не сте ли се замислял, защо някога съименника ви цар Калоян е заселил пленените от него рицари именно тук - в Софийска област?
Неев бръкна за цигарите си - разговорът явно щеше да е дълъг.
- Да, прави впечатление, че доста ги е съсредоточил наоколо… Мислил съм си - като негови бивши врагове, не е ли било по-логично да ги "разхвърля" по различни места по България, а не да са всички толкова близо.
- Точно така - кимна старецът - Много по-логично е, наистина! Всъщност отговорът е, че по тези местности вече е имало доста големи латински поселения!.. И една от задачите на рицарите на Кръста е било да ги организират и насочат в изпълнение на васалните задължения, поети към българския владетел!
- Интересно… Откъде са се взели тези латински поселения? Историци са ми казвали, че е имало изселване на рудари-католици от района на Сърбия към нашите земи, но това е било по-късно - през турското робство…
- О, не, братко - говоря за поселения, свързани именно с рицари-кръстоносци и техните свити!
Шишков разгърна една от папките пред себе си.
- Всъщност - нормално е да не се знаят тези неща! Западната култура не обича пораженията и предпочита да мълчи за тях, когато това е възможно… Латинското население, останало тук, е предимно от пленени рицари и техния антураж - не само от рицарите от Четвъртия кръстоносен поход, но и от преминалите преди него три кръстоносни похода през България! В рамките на около 100 години, през нашите земи - по старите римски пътища Виа Милитарис и Виа Егнация, минават хиляди пилигрими. Всъщност - по последния минават само части от Първия кръстоносен поход - през 1096-1099 г. Походът е предвождан от Боемунд Сицилийски и Годфроа дьо Буйон, които са били предшествани от формированията на "Народния поход", водени от Готие Безимотни и Пиер Отшелника. Вторият поход е през 1147-1149 г., когато през земите ни минават алеманите, предвождани от Конрад ІІІ и френските рицари на Луи VІІ. Рицарите от Третия кръстоносен поход, преминали оттук през 1189-1191 г., са били оглавявани лично от известния немски крал Фридрих І Барбароса!
- Виж ти - наистина интересно!..
- Събитията, случили се в българските земи са безспорни, защото в походите е имало множество хроникьори, които са оставили достатъчно исторически данни за тях. Както пише монах Одон от Дьои, описвал събитията при Втория кръстоносен поход, целта и мотивите за техните писания са - цитирам - ”В нашето описание ние посочваме доблестните дела, за да послужат за пример, за посоката пък на похода посочваме имената на градовете, а за предпазване при пътуването - характерните особености на областите”… За съжаление, делата на рицарите в нашите земи не са нито доблестни, нито могат да служат за пример... Освен споменатия Одон, хроники на походите са писани и от Гийом от Тир, Пиер Тудебьов, Фулхер от Шартр, Балдрик, Робърт Монах, Абат Гиберт, Ансберт, Алберт Аквенски, Ричард от Лондон, Презвитер Магнус, Ото Фрайзингски, Йоан де Писцина… Споменатите, мисля, са предостатъчни - не е нужно да изреждам всички… Източниците са много и достатъчно подробни, а в библиотеката на нашия орден се пазят всички известни хроники, които, забележете, са предимно оригинали – без промени или съкращения впоследствие - в зависимост от давленията и интересите на следващите поколения…
Шишков разлисти страниците на папките пред себе си.
- И при трите похода хронистите изтъкват, че рицарите са били подложени на сериозни атаки след навлизането в пределите на България - от Белград и Браничево през проходите на Стара планина. В писанията си описват, как при преминаването им "с усилие през планински стръмнини и дълбоки долини", армията им е била "силно обезпокоявана от неприятели, които непрекъснато подновявали нападенията си". Неприятели, които са се "предварително вече стекли от всички страни и тайно и явно се готвели да причиняват убийства и неприятности на кръстоносците"... За наша чест, хронистите описват как българите - “бързи и ловки в проливането на кръв”, извършвали "силна сеч" и смазвали “с голяма храброст” кръстоносците, “посичайки и пробождайки ги безпощадно”, обръщайки ги в бягство - “разпръснати като овце от вълци”… Още при Първия кръстоносен поход се споменава за унищожени 10 хиляди поклонници, пленени няколко хиляди, заедно с жени и деца, заграбени коли и "огромно множество". Вярно е, че хронистите говорят с недомлъвки относно поводът на тези нападения от страна на българските войски, наблягайки повече на възмущението си, как люде, които смятали себе си за християни, са могли да постъпват така с тях... Което - бих казал - е било доста лицемерно, защото същите тези хронисти са ни наричали "варвари", "езичници" - особено печенегите и куманите, "еретици" - богомилите най-вече, които са били безпощадно избивани, "безбожници", "злодеи", "злосторници", "беззаконници" и какви ли още не! Ясно е обаче, че горните действия определено са били предизвикани от кръстоносците - най-вече с грабежите и нападенията, извършвани от тяхна страна над местното население, поради което - цитирам отново - "българите грабнали оръжие, понеже в тях се появило справедливо негодувание"!
Х. 12 юни 2011 г., София
Неев изтръска цигарата си в големия пепелник пред него.
Домакинът прелисти няколко страници и отново зашари с пръст по текста.
- Подобни на Първия, са събитията и при Втория кръстоносен поход, при който германските рицари, водени от Конрад ІІІ, проявяват още по-голяма жестокост към населението по българските земи - с което възбуждат и трайна омраза срещу себе си! Това се отразява най-вече на рицарите, водени от Фридрих Барбароса. Във всички отношения той понася най-сериозни загуби и среща най-голям и организиран отпор в земите ни. Като пример за ненавистта между враждуващите бих посочил факта, че в отговор на жестокостта на рицарите - които бесели пленниците си с главата надолу на дървета - българите отвръщали със същото не само спрямо живи пленници, но дори изравяли мъртвите тела на убити кръстоносци, за да ги окачат по дърветата край пътя на пилигримите - случаи, потресли дълбоко хронистите на похода… Този засилен конфликт с кръстоносците от Третия поход, е продиктуван от няколко фактора. От една страна - е бил все още незатихналия спомен за безчинствата на рицарите от Втория. От друга страна - роля е изиграло решението на Барбароса да отхвърли предложението на братята Асен и Петър за общ военен съюз срещу Византия, в замяна на признаване на България и нейния владетел. Освен че ги гони, Фридрих ги разгневява допълнително, отнасяйки се с тях като с варвари! Третата причина се корени в намерението на Барбароса да завладее и унищожи Източната римска империя. По тези причини отпорът спрямо рицарите при преминаването им през "българската гора" - както са наричали тогава Стара планина - е бил повсеместен…
Шишков отново зарови в папките.
- Орденът ни разполага и с български източници, който описват станалите тогава събития... А – ето го! Това е ръкопис, писан от монах Йоан, живял в някогашния "Бреза" манастир - обител, издигала се близо до днешен Драгоман. Според ръкописа, след изгонването на Асен и Петър от Барбароса в Ниш, областния управител на Граово - Яков, получава заповед да прибере хората по крепостите с цялата им стока, животни и провизии, като опразни всички селища по пътя на кръстоносците. При нападения от тяхна страна да се оказва съпротива и да не им се позволява да грабят. Да не им се дава никаква помощ при преминаване през българските земи - устройване на пазари за провизии и друго. Войводите в областта на "Бреза манастир" - Станьо, Ной и Ярослав, както и узите Баниш, Яргули и Петлюк, получават същите указания. Допълнително са организирани военни формирования за отбрана и нападение. Тук ще вметна - извън текста - че подобни заповеди са били дадени на областните управители по протежето на Виа Милитарис и от страна на римската власт, предвид водената от Барбароса политика спрямо империята. Според хрониката, срещу кръстоносците са организирани нападения и от отряди на местни въоръжени дружини, ръководени от воеводата Чага или Чака. Информацията за него е различна в източниците - в едни се сочи, че е бил незаконен син на Ярослав и заедно с друг болярски отрок - Радой или Радул, са били разбойници. В други пък Чака е наравно с останалите местни войводи. Много е вероятно - и да е бил беззаконник - с добрите си действия против латините, Чака, както и Радул, да са успели да спечелят статут на войводи... Както и да е… Сблъсъкът между българи и латинци, описан в цитирания ръкопис, започва по повод готвено нападение от страна на пилигримите над манастира - предвид това, че същият е бил по-леко укрепен от другите силно охранявани и непристъпни старопланински крепости. В разразилата се битка, при която е нападнат станът на рицарите - една от многото такива атаки, последвали в проходите на планината - кръстоносците дават сериозни жертви, като мнозина от тях биват убити и пленени. Последните впоследствие остават заселени в района - на подчинение към съответния областен войвода. Важна роля при тогавашните военни действия в района е играла и крепостта "Петлюка" - очевидно свързана с войводата Петлюк, чиито останки стоят и до ден днешен в сърцето на Вискяр планина…
Старецът намести очилата си и погледна Неев през тях.
- Доколко станалите в района събития са дали силен отзвук в народното съзнание по онова време, може да се съди по това, че и до днес имената на селата в региона носят имената на споменатите воеводи - Станьо-Станьовци, Ной-Ноевци, Ярослав-Ярославци, Баниш-Банище, Яргули-Яргело-/Яргеловци/-Ярджиловци, Радул-Радуловци, Чака-/Чаканци/-Чеканец… За тези места се знае, че в тях са заселвани латини - пленени в битка от съответния воевода. Възможно е някое от двете брезнишки села Ръжавец и Режавци - или Ръждавец и Рижавци - също да са свързани с останали в района германски рицари. Както се досещате - предполагам - повечето от тях са били рижи, като самият Барбароса - прозвището му "Червената брада" е достатъчно красноречиво за външния му вид… Разбира се, в района е имало и по-стари поселения от келти и готи, свързани с рудодобива и обработването на желязо, които също са повлияли на облика на местното население...
Шишков затвори папката пред себе си.
- Факт е, че голям брой селища в Софийското поле са с латински произход. Освен споменатото Пасарел, например, с благородния Арел се свързва и днешен Вакарел. Хората в района и до днес знаят, че поселището има латински корени. Някога живущите там са били наричани "фрънзи" или "фръзи" - т.е. "френци"… А името на селището произлиза от латинското "вака" - "крава", т.е. в този район трябва да са се намирали краварници, принадлежали някога на барон Арел. Там е и селото Герман, чието име подсказва връзка с германите - останали заселени в района хора от свитите на Конрад и Барбароса, които вероятно са се обозначили с името на селището си - между заобикалящите ги "френци"…
ХІ. 12 юни 2011 г., София
Домакинът поклати глава.
- Всъщност, походът на Фридрих Барбароса определено започва зле - при навлизането му в българските предели, а и завършва трагично за самия него, предвид удавянето му в река Салеф... Истината е, че цялата история на кръстоносните походи приключва именно тук - в България. С трагичната смърт на водача на последния поход - полския крал Владислав ІІІ, наречен "Варненчик", в битката му с турците до Варна през 1444 г. С това приключва последния опит за освобождаване на Светите земи. Другите водачи на похода - Янош Хуняди и Фружин, са отблъснати и бягат зад Дунава. Обединената християнска флота, пратена от папата, закъснява и не успява да пристигне навреме за битката. Походът се проваля въпреки усилията на кардинал Чезарини и западното рицарство, както и оказаното съдействие с войска и логистика от множество европейски владетели - включително и от страна на известния с мрачната си слава Влад Дракула… Единственият частичен успех, постигнат от Владислав Варненчик, е през 1443 г., когато навлиза в българските предели от Ниш по стария Виа Милитарис. С подкрепата на рицари от Ордена ни и местното латинско население, Владислав отблъсква турците в Софийска област и успява да стигне чак до днешните Пирдоп и Златица. За съжаление, поради студената зима и предприетите ответни действия на окопитилата се Османска империя, Владислав е принуден да отстъпи. С него българските предели напускат и голяма част от рицарските родове, живели дотогава в земите ни - избягвайки отмъщението на турската власт...
Шишков свали очилата си и запремига. Без дебелите стъкла пред тях, очите му изглеждаха смешно малки.
- Е – присъствието на Владислав Варненчик в България си има и своите тъмни страни – като организираната от него оргия в Шуменската крепост, по случай двайсетия му рожден ден - с участието на български младежи... Хомосексуалните му наклонности са били добре известни - което днес е и основен мотив на Ватикана да отхвърля канонизацията му...
Старецът замислено започна да бърше очилата си с кърпичка.
- Още по-богато латинско присъствие и наследство, което Орденът ни пази, има в Южна България - особено в района на Пловдивско и Родопите…
- Гледай ти - възкликна учудено Неев - Та то излиза, че по цяла България има следи от латинско присъствие и места, важни за Ордена! А аз мислех, че нещата са епизодични - свързани с онази битка, в която Калоян пленява Балдуин с рицарите му!
Събеседникът му постави отново очилата на носа си и се усмихна.
- Всъщност, битката при Одрин е само началото на военните действия, които Калоян провежда срещу латинските рицари и новоизлюпената им империя... Съименникът ви, особено след признаването му за владетел от страна на папата, е оспорвал сериозно новата титла на Бодуен Фландърски. Титла, която кралската фамилия Валоа ще си приписва чак до 1589 година, когато умира Хенри ІІІ... Имайте предвид, че Калоян е бил признат от папата не само като владетел, но и като ИМПЕРАТОР - а по канон тогава е можело да има само двама императори – и то в рамките на Римската империя - Западната и Източната. Трети такъв - особено извън пределите й, не е можело да съществува. Забележете и това, че папата не оспорва статута на Калоян като "император на българите и влахите". Инокентий ІІІ дори акцентира силно върху "римския произход" на Калоян… Другата причина, според която българският владетел е имал исконно право да претендира за престола на Константинопол, е обещанието на самите гърци, че ще го въздигнат като василевс, ако им помогне в борбата срещу латините. Третата - естествено - е самото отношение на рицарите към Калоян, които надменно заявяват, че той трябва да им се подчини или го чакало "разорение и гибел"…
Шишков се покашля.
- Известно е, че в пределите на Латинската империя тогава се образуват три херцогства. Никейското - оглавено от граф Луи дьо Блоа Шартрен, Солунското - дадено на маркиз Бонифас Монфератски, който губи надпреварата за императорската корона от Бодуен и, забележете, Филипополското - в днешно Пловдивско, оглавено от барон Рение дьо Три. От трите за нас е най-интересно Филипополското херцогство, защото в неговите предели са създадени множество васални баронства, изградени са крепости, включително и херцогската цитадела Естанимак в град Станимака - днешен Асеновград. По-интересното е, че в пределите на херцогството са изградени и два манастира - Кукленския и Горноводенския, а е довършен и Бачковския манастир. С папски едикт през 1204 г. тези манастири са предадени на ордена на Тамплиерите, а след присъединяването им към българските предели, Калоян поверява останалите у тях латински документи, светини и артефакти за стопанисване на Ордена ни. След знаменателната победа над Бодуен и цвета на западното рицарство до Одрин – което става точно на Разпети Петък, на 14 април 1205 г. - Калоян настъпва стремително към Тракия и Македония. Въпреки молбите и увещанията на папата, както и огромните подкупи, които са му били предлагани, той превзема Филипопол и Средец. С умела военна тактика разбива противопоставилите му се Рение дьо Три и Тиери дьо Тьомон, след което навлиза в Беломорска Тракия. Систематично унищожава по пътя си рицарите и над 20 000-ната им войска, а през септемри 1207 г., след като му донасят осолената глава на маркиз Монфератски, достига и до Солун. Там царят е убит при заговор от страна на куманския войвода Манастър - което спира и военните действия срещу Латинската империя. Ако това не се бе случило, тя със сигурност е щяла да бъде унищожена.
- Като ви слушам - чудя се, след всичко това, как западните рицарски общества са простили на Калоян и на българите за всички тези нанесени погроми?
Старецът премига през очилата си.
- О, не, братко – напротив – така и не прощават! Омразата им е видна дори в действия, като тези от страна на Британската корона – преки родственици на рода Валоа, която усилено подпомага във военно отношение турците да отстояват владенията си над Балканския полуостров... Разбира се, най-показателния акт на тази омраза е от 27 ноември 1919 г. Знаете ли защо най-ужасния и унизителен договор за страната ни - по силата на който България е разпокъсана и територията й е дадена на Сърбия, Гърция и Румъния, като ни е наложено да изплащаме и огромни репарации в пари и стоки - е подписан именно в Ньой, Франция? Ами за отмъщение за смъртта на граф дьо Ньой в битката при Одрин през 1205-та! Делегацията ни, оглавявана от Александър Стамболийски, е сложена да седне точно под портрета на графа, като им е дадено да се разбере, че всичко се прави, с цел “костите на дьо Ньой най-после да почиват в мир”... Договорът налага на страната ни и забрана да има армия повече от 33 000 души - и то заедно с полицията. Е, в днешно време армията ни е вече дори по-малка!.. До 1930 г. са изплатени стотици милиони златни франкове и хиляди глави добитък – до подписването на Хагската конвенция, когато, не без усилията на Ордена ни, е постигнато преразглеждане на репарациите. С това печелим благодарността на цар Борис ІІІ, който през 1935 г. възстановява едно от свещените места, свързани с рицарското присъствие в Родопите, поставяйки мемориал - голям метален кръст. Между другото, мястото е в района на някогашното баронство Боа дьо Кроа – Гората на Кръста, или Кръстова гора, както я наричаме ние българите...
ХІІ. 12 юни 2011 г., София
Шишков подреди акуратно папките една върху друга пред себе си и сложи длани върху тях.
- Но да се върнем на същината на разговора ни… Повечето гробове на наши братя рицари лежат под днешни църкви, построени някога върху стари латински храмове… Но има места, които са не само гробници, а и съкровищници - един вид трезори на древни богатства и светини на Ордена. Едно такова място се намира близо до споменатата вече крепост "Петлюка" във Вискяр планина, и именно то е станало обект на нежелан интерес - вероятно от местни иманяри. Там са съхранени богатства, принадлежали на рицарски родове, които са напуснали земите ни с армията на Варненчик през 1443 г. В гробницата е прониквано веднъж - през 18 век, когато е открита от хайдути, извършвали набези в района на Софийско по това време. За щастие, те са запазили мястото в тайна, като са ползвали гробницата и за свое скривалище. По тази причина тайната на местонахождението й е била запазена, въпреки вероятността, сред потомците на дружината да е останала някаква информация… Предполагам ви е ясно, че ако мястото бъде открито, то със сигурност ще бъде безпощадно разграбено!.. От тази гледна точка исках да ви помоля, братко, по някакъв начин да ни съдействате за това... Примерно - да говорите с полицейските власти в района, известявайки ги, че там върлуват иманяри - да им се засили вниманието. Нещо такова…
Неев смачка отдавна догорялата си цигара в пепелника.
- Без някаква конкретика, ще е несериозно да се свързвам с колеги по този въпрос. Ако ще говоря с тях, то би трябвало да знам примерно имена на хора или нещо такова… Откъде идва информацията ви за проявен интерес към мястото?
Шишков вдигна ръце.
- Сред местните се е носел слух, че в района имало старо латинско съкровище, което се търсело. Като "конкретика" ми е предадено, че хората, замесени в това, са от едно местно село - Хераково, мисля, да не го бъркам с Храбърско - ще проверя допълнително… А за мястото - след като е чул за това, наш брат - местен човек, на когото е възложено да пази скривалището, е отишъл да го провери. До входа му е видял тъмни петна от разливана течност. Опасява се, че е поливано с киселина - това е стар иманярски метод за търсене на зидове, при който се наблюдава за реакция от варта, съдържаща се на места, зидани някога с хоросан…
- Да, чувал съм за това… Но - за да бъда полезен в случая, не е лошо да се срещна с човека на място, за да ми разкаже какво и откъде го е научил. За момента не виждам смисъл да говоря с колеги от района - ще съм по-полезен, ако аз сам отида там и видя, какво може да се направи.
- Чудесно - старецът почти плесна с ръце от нескрита радост - Честно казано, надявах се да ни помогнете лично - предвид сериозния ви опит с тези неща и заслугите ви!
- Честно казано - надявам се "опитът" ми в този случай да не ми е нужен! – усмихна се кисело Неев - Ще си взема няколко дни отпуск от утре - и без това имам да "чистя" дни за минали години - и ще се разходя дотам да поговоря с човека. Това - като начало - пък после ще видим… Кажете ми само кого и къде да го търся?
- Нашият брат живее в Сливница. Казва се Петър Славов. Ще ви дам телефона му, като лично ще го информирам, че ще го потърсите - да ви чака и да ви окаже пълно съдействие на място…
Неев се изправи.
Шишков също се надигна срещу него и му подаде ръцете си.
- Е - да ви пожелая успех, братко, в начинанието!
- Благодаря…
Преди да излезе, Неев се обърна към домакина.
- Знаете ли - много пъти съм бил в квартал Орландовци, но никога не съм забелязал там и помен от кале или руини!.. Нима граф Орландо не е имал крепост в района?
Старецът се усмихна.
- Кажете ми, господин Неев… Ходил ли сте на известния пазар "Битака", който се прави до Орландовци - преди Малашевските гробища?
- Да - случвало се е да ходя там.
- Щом сте ходили, то тогава не е възможно да не ви е направило впечатление мястото, на което се провежда пазара? Високо, равно плато, почти най-високото в този район на Софийското поле - от което има изглед към цялата равнина до Витоша, а пряко насреща стои входът към Искърското дефиле!
- Наистина - мястото е доста, хм, стратегическо, като се замисля сега…
- Е - по ирония на съдбата, господин Неев, под асфалта на онзи плац и тоновете изсипана сгурия от ТЕЦ "София", лежат останките на някогашната крепост на Орландо! Чудесно място, на което - вместо гордо извисяващ се средновековен замък - се продават вехтории! Преди или след изхвърлянето им на боклука на цивилизацията ни…
ХІІІ. 12 юни 2011 г., Костинброд
Васка и Ирина мълчаха умислени почти през целия път на връщане.
Врачката някак си бе докоснала и осветила във всяка от тях по някакво съкровено ъгълче, в което те не искаха да поглеждат...
Когато слязоха от колата и тръгнаха по мокрия път през посевите към стопанството, Ирина не се стърпя и запита:
- Кой идва при теб, лельо Васке? Какво имаше предвид жената?
Васка се бе поуспокоила по време на пътуването, но сега отново побледня и спря на пътя. Поклати глава, свела поглед към земята, после въздъхна и тихо отвърна:
- Мъж ми… Он иде при мен понекога… Що сака и он от мене - не знам веке! Обичали сме се, едвам го прежалих, а сега…
- Как идва при теб? - Ирина потрепера на порива на вятъра, който разлюля стръковете близо до тях.
- Ми… Така - дòйде до прага на къщата и стои. Обикаля покрай прозорците… Кога ме види - вторачи се, па току дигне ръка към мене, сякаш ме сочи…
Васка се олюля, после забърза безмълвно към стопанството…
Ирина бавно тръгна замислена след нея.
"Нежив, който иде при нея? Непреминал отвъд! Вече в конкретна форма - нейния мъж… Боже - какво ли се е случило тук – и какво е станало с него? Защо на това място така са се преплели този и отвъдния свят?!.. Това е по-плашещо и от най-страшното, за което са ми разказвали - мървашките танци, които са играли някога от другата страна на планината!.. Там, където живите са изравяли трупа на мървака в четирийсеттия ден от смъртта му и са играели хоро наравно с него!.. Живи - с умрели! Ала после са го заравяли отново и са забравяли за него - завинаги! И всичко е свършвало!.. А тук... Тук някой се връща - след смъртта си - и търси тази жена! Защо?”
Вятърът отново забрули стръковете около нея. Слънцето прижуряше, но Ирина потрепера от студ и побърза да настигне Васка.
Въпреки неприятното чувство, което къщата будеше у нея, този път реши твърдо да пренощува там. Ако искаше да види нещо от "нечистите" сили, все пак някога трябваше да го стори - нали?
Старата жена подскочи от радост, като чу решението й. Запретна се и ошета гостната. Измъкна от дъното на стари ракли чаршафи с шарени, ръчно правени бродерии по тях, оправи ги и ги нагласи. Донесе и хубава газена лампа. Скоро стаята заприлича като да е от някоя друга къща. Изглеждаше достатъчно уютно - Ирина бе благодарна на Васка за усилията й...
Въпреки това дълго време стоя с отворени очи и не посмя да загаси малкия трепкащ пламък на лампата, който разгонваше люлеещите се сенки сред тъмнината в стаята.
Сепна се от писък, който проехтя в стихналата къща.
Съществото ли бе дошло?! Нима този път бе проникнало в къщата?
Писъкът се повтори.
Не - не бе то...
Викаше Васка!
Ирина скочи и се затича към стаята й.
Светна с фенерчето си.
Лъчът освети старата жена, която бе замръзнала, надигната от леглото си. Очите й бяха разширени от ужас, а побелялата й коса стърчеше настръхнала във всички посоки.
- Лельо Васке, какво ти е?! Какво има?!..
Ирина опипа стаята с лъча на фенера, после погледна и през прозореца.
Нищо не видя.
Приближи към леглото на Васка.
Старицата остана безмълвна и неподвижна, после устните й леко помръднаха.
- Виждам го, виждам го - лежи блед и ме гледа! Стоил! А до него брадва! Кръвава брадва... Все го сънувам! Брадвата... Брадвата....
- Няма нищо, лельо Васке - сънувала си! Само сън е било…
- Брадвата! Там на могилата! Горе на могилата лежи он! Ох, леле-е!
Ирина се опита да я сложи обратно в леглото, но тялото на старата жена се бе вдървило като дъска - не можеше да се отпусне.
- На могилата! На могилата… - повтаряше Васка.
Мина доста време, докато се отпусне обратно на омачканата възглавница. Накрая затвори очи и дишането й стана равномерно.
Ирина тихо се надигна и отиде към вратата на стаята. Погледна Васка още веднъж, след което излезе и дръпна леко вратата след себе си.
Васка отвори очи. Прехапа устни и сключи ръце, сякаш молеше безмълвно някого за милост.
ХІV. 13 юни 2011 г., Църна бара
Утрото донесе спокойствие и добро настроение с първите слънчеви лъчи, погалили върховете на посевите.
Ирина пиеше кафето си и размишляваше над снощната случка.
Васка шеташе безмълвно около нея.
- Каква е тази могила, лельо Васке - дето я сънуваш? - реши се накрая да запита Ирина.
Васка отпусна кърпата, която държеше в ръката си. Леката усмивка, опитваща да пробие на лицето й от сутринта, помръкна.
Накрая въздъхна и рече:
- Пролешката могила! Не знам защо все я сънувам… И защо сънувам Стоил на нея - он тука си умре - у стопанството… Тая пуста могила…
Старицата отпусна рамене и заподрежда съдовете в шкафа.
- Какво толкова има на тази могила? - Ирина затърси диктофона в чантата си.
Васка й хвърли един поглед, после пак сведе глава.
- Нищо нема! Имоти имаме там… Он, чичо ми за негови ги има всите… Ама я ги и не сакам – нека са му…
- А къде се намира тая могила?
- Е-е, отсреща - до Хераково е...
Ирина усети, как любопитството се занадига у нея – тази могила някак си го дразнеше – дори със самото си название – "могила"...
- Заведи ме на тази могила да я видя, лельо Васке - стана ми интересно?! Ей - с колата ще отидем за нула време.
Васка заклати глава.
- Не, не... Нямам работа там!
Ирина положи много усилия, за да смекчи упоритостта на Васка.
След много увещания, накрая Васка приседна срещу нея и промърмори:
- Ми – да ти я покажа – ама чичо само да не е там... Ще се разлюти!
- Е - ние само ще я погледнем набързо и ще се върнем... Хайде!
Могилата се възправи насред полето веднага след като излязоха от Пролеша. Щом я наближиха, Ирина спря колата и излезе да я огледа.
Беше странен хълм - с твърде равни форми, гол и рязко контрастиращ на фона на другите – извисяващи се недалеч от него - които бяха полегати и покрити с гора.
Направи няколко снимки с телефона си, след което се качи отново в колата и потеглиха.
Васка също гледаше към могилата. Лицето й пак бе побледняло.
Влязоха в селото. Следвайки указанията на Васка, която й обясняваше и разказваше за района, Ирина подкара автомобила по пряката, която се изкачваше към могилата.
Към края на къщите забеляза църква.
- Виж ти - обикновено черквите се строят в средата на селището… А тази - къде сте я построили в края – и то в основата на могилата! Защо?
- Таз черква… Все празна седи… Редко иде поп у нея - за некой случай само я отварят и това е… Безбожници сме май тука повеке…
Чичо й беше там! Сякаш за да оправдае всичките опасения на Васка, която съвсем забави крачка - видно бе, че няма желание да го доближава.
Старецът се караше с някакъв мъж, размахвайки ядно вила в ръцете си.
Скоро Ирина дочу какво си говореха двамата.
- Драгане, що си такъв! Тоя път си го има – какво ти пречи да го ползваме и да минаваме по него и ние?
- Немате работа да минавате оттука! Имотът е мой – правете си път отдругаде!
Драган махна с ръка по склона на могилата.
И тогава видя Васка и Ирина – за момент като че замръзна.
После лицето му се изкриви от яд. В миг забрави събеседника си и се завтече към тях.
- Немаш работа тука! Върви си! Колко пъти да ти казвам! Тук твое нема! – завика още отдалеч и размаха вилата насреща им.
Васка спря - като че бе опряла в невидима преграда.
Драган се възправи срещу нея, стискайки вилата.
- И да има мое, чичо, не го диря... Жената съм довела само – да види... – продума Васка, сякаш да се оправдае.
- Нема що да вижда тука! Махайте се – и двете! – Драган размаха отново вилата пред двете жени.
Васка побледня, но остана твърдо на място. Ирина обаче я дръпна.
- Да си вървим, лельо Васке – не ща да ти създавам повече проблеми... Пък и вече я видях тази могила – хайде...
Докато се връщаха по обратния път, Драган стоеше като побит на мястото си и ги следеше неотлъчно с поглед.
Незнайно защо, докато пътуваха обратно към стопанството, в съзнанието на Ирина се въртеше една-единствена реплика.
Казаното й от врачката.
"Скоро ще имаш нужда от него - обади му се!"...
Да му се обади?.. На Калоян?..
Отново?!..
Ирина въздъхна.
Бяха минали месеци, откакто се бяха скарали и отново се бяха разделили...
Вече дори не помнеше точно за какво…
Но помнеше облекчението, което бе изпитала, когато той бе затръшнал вратата след себе си.
Как се бе почувствала? Пак сама...
Част от нея искаше да заплаче, защото й бе станало мъчно - въпреки обидните реплики, които си бяха разменили…
Друга част обаче някак бе въздъхнала - от облекчение! Да - пак сама - но и свободна, независима…
Напоследък обаче все по-често се улавяше, че когато мисли за този момент, в съзнанието й повече изплуваха образи, свързани с неговата близост и приятни преживявания, отколкото от моментите, в които се бяха конфронтирали...
Помнеше ясно изражението му, ласките му…
Усмивката му - която пробиваше на иначе мрачното му лице, когато бяха заедно - като слънчеви лъчи през дъждовни облаци…
В моменти на откровение си даваше сметка, че й липсва…
Особено вечер, когато си лягаше сама - в студеното и празно легло…
Ирина тръсна глава…
И все пак може би така бе по-добре – да не са заедно...
"Но какво пък – имам нужда от информация - защо не? Просто ще го попитам за онзи негов познат - археолога от НИМ... Той сигурно ще знае, какво представлява тази странна могила…"
ХV. 13 юни 2011 г., София
Беше някъде към обед, когато Неев успя да се организира и да тръгне към Сливница. Ядосваше се на себе си, че това не стана по-рано – щеше да избегне горещината. Напечените бетонни блокове и асфалтовите булеварди на жилищните комплекси усилваха горещината на деня още повече.
Градът бе изпълнен с движение и шум - като горещ, разсърден кошер – размърдал се в началото на работната седмица…
Скоро стигна караулката и околовръстното. Потокът от коли, с напечени ламарини и пламнали двигатели, бавно се изреди на порции през светофара на кръстовището. Неев изпита облекчение, когато колата му най-накрая се понесе по широкия асфалтов път към Калотина.
Съзнанието му още осмисляше чутото снощи от Шишков. Беше се свързал и с "брата" от Ордена, който трябваше да го чака в центъра на Сливница.
Мисълта за очакващите го събития го изпълваха със задоволство, предвид това, че му даваха повод да се измъкне от монотонното ежедневие в работата и от големия град…
Скоро пред него небето се смрачи. Тъмен облак влачеше под себе си сива пелена от дъжд, в която, някъде в далечината, се губеше почернялата ивица на пътя. Гледката контрастираше ярко на слънчевия пейзаж, който блестеше от огледалата за задно виждане на автомобила.
Малко по-късно по предния капак на колата предупредително зачукаха едри дъждовни капки, а после автомобилът отведнъж се вряза в стената на пороя. Чистачките се замятаха бясно в двете посоки, но едва смогваха да отхвърлят потоците вода от предното стъкло.
Дъждът бързо премина - също така внезапно, както бе и започнал, оставяйки след себе си мокра асфалтова лента, просната през полето, по което се надигнаха разкъсани вълми от мъгли.
Телефонът в джоба му зазвъня.
Загледа се невярващо в името, изписано на екрана - "Ирина".
Някъде дълбоко в него се надигна вълна от смесени чувства, която заля мислите му – като дъжда преди малко - и остави след себе си в душата му наноси от носталгия и тъга...
Ирина…Бяха се разделили с нея миналата есен.
За пореден път…
Никога досега тя не го бе търсила първа след скарване помежду им. Гордостта и ината й му бяха добре познати... Затова обикновено той подхващаше със затопляне на отношенията помежду им…
А сега тя му звънеше първа.
Прозвуча пресипнало, когато сложи телефона на ухото си.
- Ало…
- Здравей - чу гласа й отсреща.
- Здравей…
Оттатък последва мълчание. Реши да го наруши първи.
- Радвам се да те чуя...
- Аз… Ами - правя проучване в… Близо до София и за това ти звъня…
- Какво съвпадение - усмихна се Неев - И аз правя нещо подобно близо до София…
- Ами - искам да те помоля за нещо!
- Кажи...
- Този твой познат - археологът от НИМ - дето ми разправяше за него миналата година… Който ти беше разказвал онези неща за медальона…
- Лалов ли?
- Да, той… Може ли да ми уредиш среща с него? Искам да го питам за едно място тук, което ме интересува.
- Няма проблем… Ще му звънна, за да го предупредя и ще ти дам номера му - става ли?
- Да, чудесно! Много ти благодаря…
- Няма защо… И…
"…ми липсваш! Много!" - крещеше нещо у него - силно и пронизително - натрапчиво като болка от стара и сякаш нелечима рана!
Но устните му сухо довършиха.
- …Ти желая приятен ден!
- Благодаря… На теб също - гласът й изчезна, заедно със светлината от екрана и индикацията, че разговорът вече е приключил…
Неев постоя безмълвно известно време, вперил поглед в угасналия екран. После тръсна глава, отби встрани на пътя и затърси в телефонния указател.
- Радвам се да се чуем, господин Неев! - прозвуча бодрия глас на Лалов, след като откри телефона му - Забравихме се нещо с вас - не се обаждате!
- Така е… Виновен съм, наистина - все има някаква работа и не остава време…
- И при мен е така, знам! Не ви упреквам… С какво мога да бъда полезен на криминалните ви служби?
- Ами - всъщност, обаждам се за лична услуга. Моя… - запъна се, мислейки как да нарече Ирина.
Каква му бе всъщност тя сега?
Въздъхна и продължи.
- Моя приятелка моли да се види с вас. Прави някакво проучване и в тази връзка… Тя също е учен – фолклористка е… Ирина Иванова се казва, става ли да ви потърси от мое име - ако нямате нищо против?
- Но, моля ви - с удоволствие ще говоря с колежката... Ще се радвам и с вас да поговорим някой път - да се видим!
- Обещавам да го направим!.. Как е колегата ви - професор Величков се казваше, нали?
- Точно така - Лалов се засмя в слушалката - Всъщност, след разговора ви едно време, се зае сериозно да проучва въпроса за латински рударски поселения, преселени от Сръбско в района на Искърското дефиле… Като антитеза за наличието на френски рицар и свитата му в село Бов...
- Наистина ли? - засмя се и Неев.
- Ами да! Всъщност, трябва да се съглася с него относно наличие на данни за такива в землището на днешен Искрец до Своге… Но опитите му да свърже името на старопланинския връх Балдуин със съществувалото някога българско име Балдьо, и то само и само да ви опровергае - че името не произлиза от латинския император, пленен от цар Калоян - лично на мен ми изглеждат нелепи! Да, съгласен съм, че реално той се е казвал Бодуен, но именно като Балдуин е останал в устната фолклорна традиция, нали?! Днес казват "Балдуинова" кула, а не "Бодуенова"…
- Е - съвсем наскоро бях буквално залят от информация по случая, от която ми стана ясно, че латинското присъствие по земите ни е било доста по-сериозно от това, което твърди Величков!
- Ето! Значи има за какво интересно да си говорим? Обещайте, че ще намерите време - ако не тази, то другата седмица...
- Обещавам…
ХVІ. 13 юни 2011 г., Сливница
Както го бе посъветвал "братът", Неев игнорира първата табелка, която указваше път към Сливница - било старо шосе, цялото осеяно с дупки и в ужасно състояние.
Скоро градът се появи отляво на главния път - големи овехтели къщи и кооперации, някои поразрушени... Някакъв завод, който изглеждаше запуснат и изоставен… Гледката определено бе безрадостна.
Единствено пътят към границата, заобикалящ покрай него и сякаш безвъзвратно отминаващ го, изглеждаше нов и изпълнен с живот.
Стигна до отбивката и стъпи на широка улица към града, която вероятно бе главната. Скоро се нареди на опашка от коли, които чакаха на железопътен прелез със спуснати бариери и мигащи червени светлини.
Реши да не изключва двигателя, надявайки се, че влакът ще премине бързо, но след около десетина минути започна да разбира, че надеждите му са били твърде оптимистични.
Загаси колата и излезе.
Дъждът, също като главния път, бе заобиколил града.
В горещината от зноя на прашните улици, Неев усети миризмата на поле и селскостопански дворове, примесена със сладникавия дъх на билки и озон от преминалата наблизо буря.
Отляво видя потъмнели навеси на железопътна спирка, а отдясно - някакъв строеж. По-натам главната улица продължаваше между къщите. На единия ъгъл отсреща имаше някакви заведения, на масите на които седяха няколко човека с доста отегчен вид. Шофьорите около него приемаха случващото се със завидно спокойствие - явно бяха запознати с особеностите на местния жп-транспорт…
След още десетина минути някъде отдясно се появи товарен влак, който тромаво се изниза по релсите. Бариерите се вдигнаха и колите припряно заподскачаха по високата гърбица на прелеза.
Малко по-надолу улицата свърши в Т-образно кръстовище и Неев видя площада, на който Славов щеше да го очаква. Паркира срещу дулото на едно от оръдията, стоящи от двете страни на извисяващия се военен паметник.
Не се наложи да чака - от отсрещното заведение към него се отправи добре закръглен мъж на около 50 години, облечен в тънка бяла риза с къси ръкави и три четвърти панталони. Ризата му бе разкопчана отпред, откривайки щедро косматите му гърди и корем.
Човекът се усмихна широко още отдалече.
- Господин Неев, нали? - въпросът бе зададен с тон, който изключваше каквато и да е възможност да е някой друг.
Неев също се усмихна и кимна.
Човекът се приближи и ръкува.
- Добре дошъл, братко - снижи той тон.
- Добре заварил… Извинявам се за закъснението, но чаках доста време на бариерата…
"Братът" махна с ръка и се ухили широко.
- А-а, на прелеза ли? Той - този прелез в Сливница, е известен с това чакане! Кантонерката ни е серт - пуска бариерите още докато влакът е на Петърч или на Алдомировци. А ако са цистерни от границата - ехе-е – още по-зле! Ей, там, на завоя преди града, редовно точат гориво. А ти тука си чакай през това време…
Човекът се ухили още повече.
- Имаме си и виц за тоя прелез тука. Един местен началник тръгнали да го махат и му викат - "За пет години, откакто си в Сливница, нищо не си направил!" А той отвърнал - "Не за пет - за три!" "Що пък за три?" "Щото две години от тия пет седех на бариерата - да чакам да премине влак!" Ха-ха-ха...
Славов се затресе от смях, после махна с ръка
- Ела, да отидем у нас да поговорим. Аз съм с онзи мерцедес - черния, карай след мен.
Славов живееше в къща близо до старинна на вид църква към края на града. Малко по-нататък имаше река, след която започваше горист хълм.
- Заповядай, братко - седни - домакинът покани Неев към импровизирана беседка, изградена на покрива на гаража - Само да заръчам на жената, какво да направи…
Неев се опита да протестира, но Славов чевръсто се отправи към къщата в дъното на двора.
Минути по-късно към беседката се завтече добре закръглена, добродушна на вид женица, която усмихнато го поздрави с "Добре дошъл", докато нареждаше прибори по масата. Славов се върна след нея с походка и вид на безспорен местен васал. Носеше пластмасово шише с прозрачна течност и две малки чашки. Сложи ги пред себе си и Неев и наля в тях от течността.
- Най-хубавата ми - миналогодишна отлежала… Ха, наздраве и добре дошъл!
- Благодаря - Неев вдигна чашата и отпи леко, колкото да не обиди домакина. Ракията изгори небцето му и заслиза надолу, загрявайки всичко по пътя си до стомаха.
- Оха-а… Тъй! Сега - да ти кажа, каквото ми заръча бай Петър. В тоя район има бая места, свързани с Ордена. Но за две от тях ми е заръчано изрично да проверявам и следя по-редовно - да не се открият! Едното е въпросната гробница близо до Петлюка, за която ти е разказал старейшината. Другото хич не се и знае, ама за това първото има някакви легенди останали, щото нали е било ползвано за скривалище и от хайдути по време на турското робство, които също да са крили свои съкровища в него… Преди ходех по веднъж-дваж месечно, ама откак се чу тоя слух по града за търсено латинско съкровище - почнах да отскачам до местото бая честичко.
- Доколко - според теб - онзи, който се интересува от мястото, има достоверна информация за него?
Славов изчака жена му да сложи между тях чиния със салата и да се отдалечи, преди да отговори.
- Ами, май-май знае бая! Входът към скривалището е в процеп в стена от скали, който едно време е бил зазидан и замаскиран. За да разлива киселина по скалата - значи знае, че трябва да дири зид! А и вече разлива много близо до входа - скалата е дълга, без информация да те насочи по-конкретно, къде да пробваш, мож я залива цяла година така… А напоследък бая и се е настървил тоз човек - в началото я мине веднъж седмично, я не… Ама последната седмица - да не е всяка, ама през нощ нови петна намирам! Значи има някаква сериозна информация, след като е толкова упорит… А че идва само нощно време - в това съм убеден, щото съм ходил късно вечер на мястото и после на сутринта - и хоп, ново петно!
Неев се замисли.
- Щом идва толкова често - поде накрая - значи може да мине и тази вечер, нали?!.. Шансът за това е 50 на 50. Може би ще е най-добре да отидем на мястото и да поизчакаме някъде наблизо...
- Искаш да стоим там през нощта?
- Защо не? Какъв по-добър начин да установим хората, ако не да ги видим на самото място. А и да не е тази вечер – ще опитаме и утре... Все ще се появи някой.
- Страхотно!
Славов определено беше въодушевен от идеята, която досега явно не му бе хрумвала.
Даде наставления на жена си, която пак ги бе наближила, като й заръча да приготви сандвичи и да налее “една шишинка”, след което се завтече към къщата.
Неев имаше усещането, че домакинът му приема предложението като някакъв повод за устройване на екзотичен пикник. Почти се подразни от тази мисъл, но минути по-късно осъзна, че е сбъркал.
Когато Славов се появи отново, беше преобразен до неузнаваемост. Вместо тънката ризка и панталонките, сега бе облечен в ловджийски панталон в защитни цветове, фланелка със същите шарки и черен боен елек с огромно количество джобове по него. На широкия му колан висеше солиден нож.
- Чакай малко – само да извадя джипа от гаража – че там с мерцедеса и твоята кола няма как да се изкачим! Вземам и пушката – за всеки случай – нощем в планината не се знае, какво може да срещнем, нали?
ХVІІ. 13 юни 2011 г., Сливница
Половин час по-късно пътуваха със син “Исузу” по прашния черен път. Според обясненията на Славов, който не млъкваше и за минута, най-бързо от Сливница се стигало до мястото покрай село Гълъбовци. Иначе имало път и от Храбърско, а от другата страна на Вискяр имало отбивки от пътя Божурище-Брезник, които идвали от Златуша и Делян...
Докато джипът подскачаше по коловозите на пътя, слънцето се скри някъде зад баирите и гористите хълмове на запад. Небето бързо започва да изстива в медни и виолетови нюанси, а откъм София над хоризонта започна да се издига тъмната лента на наближаващата нощ.
- В планината бързо се стъмва – продължаваше да говори Славов – ама добре че е горе-долу чисто небето и ще има луна, та не е като да не се вижда...
Когато най-после паркираха джипа в полето извън пътя, голяма оранжева луна вече се издигаше през булото на облаците високо в небето, осветявайки тъмните силуети на хълмовете. Някъде на запад изстиваше последния светлик от деня, предавайки властта на нощта и нейните сенки, спотаили се в короните на дърветата...
Славов взе раницата и пушката си и посочи някъде нагоре по хълма.
- Оттук трябва да превалим билото и ще се спуснем точно над скалите, в които е скривалището. Е-ей натам – Славов махна някъде към последните отблясъци от деня – Са останките от калето “Петлюка”. Хайде, братко...
На Неев се падна да носи един найлонов плик – вероятно с храната и “шишинката”. За момента обаче не усещаше жажда – в планината беше хладно, а вятърът донасяше силен мирис на влага.
Светлината на почти пълната луна бе толкова силна, че вероятно можеше да бъдат видени поне от километър, докато вървяха по откритото поле. Неев се чувстваше много некомфортно от това и неволно ускоряваше крачката, за да може да стигнат по-бързо до целта си.
Накрая превалиха плоското било и Славов му посочи тъмни прорези на улеи и долове, които тъмнееха от дървета и храсталаци. Над тях се виеха скали, които прорязваха билото надалеч, губейки се в гънките на хълмовете.
- Ето – оттук има пътека, по която се стига до мястото... А зидания процеп е почти под нас. Ей, там има дървета – може да седнем под сянката им и да наблюдаваме дола...
Неев не дочака Славов да довърши – вече се бе отправил към въпросните дървета. Когато приседнаха на тъмно под стволовете им, се почуства къде-къде по-спокоен.
Стояха в близост до скалите – мястото определено даваше добра видимост към района. Някъде долу, между дърветата, се белееше по-светлата ивица на път. Доколкото разбра от Славов, точно той идвал някъде от Делян.
Партньорът му още дишаше тежко след изкачването на билото, но не показваше желание да спре да говори, макар и сега да го правеше шепнешком.
- Какво преживяване, а, братко?! Ето ни тук - двама съвременни рицари, стоящи на пост пред древна гробница на Ордена! Подземие, криещо тайни и будещо опасности! Чест, храброст и романтика… Някога мислел ли си, че ще преживееш такова нещо?
Неев се усмихна в тъмното.
Знаеше, че този негов брат-"съвременен рицар" няма ни най-малка представа за събитията, свързани с пещерата на Сент Бьов в Искърския пролом и това, което бе преживял тогава. Единствено Жак Ренар и старейшината Шишков знаеха, какви са "особените заслуги", за които той бе получил рицарско звание. А мъжете от Ордена, които бяха преживели кървавата нощ в манастира “Седемте престола”, бяха дали обет да мълчат за случилото се – предвид и следствието, което все още се водеше за убийствата...
Затова просто отвърна бодро.
- Да, братко, уникално преживяване, наистина…
В отговор на думите му Славов зарови в найлоновия плик и измъкна въпросната шишинка. Когато я отвори, обонянието на Неев долови истината – шишето не бе пълно с вода, а с домашна ракия.
Славов отпи шумно от него и го подаде към Неев. Той отказа. Искаше да запази мислите си ясни. Дори – учудващо и за него самия – за момента се стърпяваше да запали цигара.
След известно време от запад се появиха облаци, които бързо закриха светлината на звездите. Известно време луната успяваше да прозира през тях, но накрая се изгуби. Някъде далеч към хоризонта просветваше, а после долиташе ехо от далечни гръмотевици.
Долу в ниското вече нищо не можеше да се различи.
Неев се размърда.
- Много е тъмно! При този мрак, дори и да дойде някой, няма да видим нищо.
- Е - ще видим светлини на фенери най-малкото - нали?
- Да - така е... Но ако ни усетят, докато наближим и го загасят, не ще можем да ги открием. И тогава ще сме уязвими - докато ни чуват, накъде се движим! Кой знае, какви са и що – не ми харесва ролята на дивеч в този мрак! Затова ще се спусна долу и ще застана някъде около пътя. Ако някой дойде, ще мине покрай мен – все ще мога да го видя!
- Да, прав си, братко… Ама да слезем двамата тогава.
- Не - ти ще стоиш тук да гледаш! Ами ако някой дойде от тази страна през билото? Тогава ще ми звъннеш, да се върна насам! Което ме подсеща да нагласим телефоните си на безшумен режим.
- Ама ти ще се бавиш ли много долу?
Неев едвам се удържа да не прихне - толкова жално прозвучаха последните думи на този храбър "съвременен рицар".
- Ще постоя известно време и ще се върна. Ако има нещо - звънни ми…
Бавно се заспуска надолу, опитвайки се да пробие мрака с поглед и да не ползва фенера си. Скоро обаче разбра, че това е невъзможно. Колкото и да нямаше желание да го прави, след няколко поредни препъвания по камъни и коренища, накрая го включи. Бързо се заспуска към черния път, опитвайки се да прикрива поне с длан светлия лъч. Избра едно място между храстите до пътя и приседна.
Мина известно време.
Тук долу нямаше вятър, както на високото - беше тихо и спокойно.
Сред звъна на щурците в тревата, светулки присветваха между дърветата, чертаеки магически символи в сумрака им. Някъде отдалеч долиташе отегчения зов на нощна птица...
Докато се ослушваше и взираше в мрака, Неев неусетно започна да се унася...
ХVІІІ. 14 юни 2011 г., Вискяр планина
Сепна се в дрямката си - нещо го бе разсънило. Какво ли бе? Мисълта му работеше бързо, отхвърляйки последните следи от унес.
Космите на врата му настръхнаха, когато накрая осъзна, че чува нечие дишане до себе си. Тялото му се вцепени, разтърсвано от учестилите се удари на сърцето. Ръката му сама се стрелна към кобура с пистолета.
Дишането се чуваше някъде отляво.
Неев изви глава натам и напрегна очите си до болка в мрака. Стори му се - по-скоро усети, отколкото видя, че нещо се движи близо до него. Измъкна оръжието си и го насочи заедно с лъча на фенерчето към мърдащото нещо.
Светлината изтръгна от тъмнината силуета на доста едър таралеж. Животното замръзна на място и обърна острата си муцуна към Неев. Малките му очички проблеснаха.
Изключи фенерчето и заприбира оръжието си, псувайки ожесточено наум. Докато тялото му се отпускаше от напрягането и стреса, таралежът издаде звук – нещо средно между ръмжене и стон, след което бавно зашумоля настрани през храстите.
Малко по-късно всичко утихна.
Неев бе успокоил дишането си и сега се наслаждаваше на покоя, който му донесе настъпилата тишина.
Мина известно време - вече обмисляше дали да не се връща към Славов на височината.
И тогава дочу стъпките!
Нещо вървеше към него по черния път. Заслуша се - стъпките определено бяха човешки.
Бавни и леко провлечени, но тихи и дебнещи, те приближаваха към него.
Неев присви очи, опитвайки се да пребори мрака пред себе си. Но колкото и да се напрягаше, не можеше да види нищо.
"Проклета луна - блестеше когато най-малко ми бе нужна, а сега - когато ми трябва, никаква я няма!"
Стъпките наближаваха.
"Добре че застанах между храстите - току виж се сбутаме на пътя и си бръкнем с пръсти в очите…"
В този момент стъпките спряха!
Неев затаи дъх. Колкото и да напрягаше слух, не можеше да долови нищо иззад храстите.
Изведнъж изпита остро и неприятно усещане, че го наблюдават. Като че онзи стоеше отсреща и го гледаше втренчено, а той не можеше да направи нищо. Инстинктивно се сви надолу.
Стъпките отекнаха отново в мрака. Но сега те бяха бързи и се отдалечаваха от него.
Неев скочи в посока на звука им.
Невидими от мрака клони веднага го шибнаха в гърдите и през лицето, а други се впиха в плата на панталоните му и го препънаха.
"Дявол го взел този!"
Дори сега - опрян на ръцете си и колене на земята, едвам успяваше да различи по-светлата ивица на пътя.
Стъпките вече почти тичаха - някъде далеч надолу, между дърветата.
Докато се изправяше от храсталака, Неев започна да осъзнава случилото се и чак сега си даде сметка, че този човек не просто го бе усетил.
Той явно можеше да ВИЖДА в тъмното!
И го бе ВИДЯЛ!
Както сега можеше да вижда накъде да подтичва по обратния път!
Неев имаше отлично зрение, но това беше далеч извън възможностите му. Мракът наоколо бе толкова плътен, че без светлина от фенер трудно можеше да следва коловозите на пътя през храсталаците.
Дали онзи не беше с уред за нощно виждане?
"Не - едва ли!.. Той стигна почти на два-три метра от мен - все щях да забележа някаква светлина от уреда по лицето му… Но кой знае - при толкова военни по района - защо не?"
Въпреки логичното обяснение, което съзнанието му даде, някъде дълбоко в него остана неприятното усещане за преживяното като нещо свръхестествено, а докато се катереше нагоре по склона, Неев се опитваше да прогони от мислите си и един друг въпрос.
"А дали това наистина беше човек?!"
- Какво става? - Славов се надигна да го посрещне, когато го видя да наближава през билото.
- Ами… Дойде човекът, обаче ме видя и избяга!
- Как така те е видял? Та аз само твойто фенерче видях да присветва долу!
- Това и аз се чудя - как ме видя! Но ме видя! И избяга в тъмното… Да отидем да подремем малко в колата - до сутринта... Искам да огледам следите от онзи, като стане светло.
Неев закрачи замислено през билото, светейки пред себе си с фенера. Славов събра багажа и подтичвайки го настигна.
- И сега? - изпухтя той, като се изравни с Неев.
- Сега… Онзи едва ли ще дойде пак скоро... Ще трябва да тръгнем по друг път към него… По източника на информацията, например… Ти каза, че си чул слух в града за това място - от кой го чу?
- Абе-е, да ти кажа, от един стар айдук, ама той е голем пияница - виси по кръчмите по цял ден... Ама навсекъде се меша и всичко знае и чува! "Смока" му викат. Него дочух да разправя една вечер, че по Хераково се говорело за някакво латинско съкровище до "Петлюка"…
- Значи - ще говорим с него! Да разберем, от кого го е научил.
- Абе, не знам какво и дали ще ти каже нещо въобще... Особняк е и пияница - нали ти викам!
- Ще опитаме да намерим път към сърцето му - засмя се Неев - Като начало - една от твоите "шишинки" може и да го предразположи към разговор…
Утрото донесе със себе си по-ведро настроение и блестящи като скъпоценни камъни на слънцето капки роса в тревата. Някъде далеч покрай хълмовете пълзяха разкъсани мъгли, стелещи се над короните на дърветата.
Дневната светлина поразсея мистичното усещане у Неев за нещо свръхреално. Особено след като откриха оставени в прахоляка на пътя следи - обикновени човешки следи от обувки.
Огледаха дирята - беше леко провлачена в левия крак. Размер -около 38-40-ти номер. Грайферът беше на ситни точици, поизтрит. Широки подметки - според Славов, вероятно гумени кълцуни…
Проследиха я два-три километра - не откриха следи от автомобил. Явно човекът бе дошъл пеша някъде откъм Делян…
Сам - в нощта. В тъмнината й – сред която бе видял и Неев.
"Странна работа!"
ХІХ. 14 юни 2011 г., Сливница
Някъде в късния следобед Славов му се обади.
- Намерих "Смока". Подхванал се е още преди обяд в едно капанче - близо до районното, може пак да са го викали там за проверка... До десетина минути ще ти го докарам на центъра - в заведението на площада, където се срещнахме вчера!
- Добре - тръгвам натам.
Малко по-късно Неев оглеждаше седналия срещу него мъж.
Човекът гонеше сигурно шестдесетте, с оредяла светла коса и покарала брада, облечен с износени дрехи - прашни като улиците на града. Лицето му бе достойно за реклама на всеки "Винпром" - зачервени провиснали бузи, торбички под също така зачервените очи и огромен моравочервен нос, обсипан с жилки и кратери, в които можеше да ти затъне крака.
"Смока" надигна чашата с ракия, с която го бе докарал Славов от другото заведение и примлясна.
- Пешето ми каза, че си искал да говориш с мене - бил си точен човек… Ама сега - като те видех - вече не му вервам много-много!
- Защо така - усмихна се Неев насреща му.
- Абе, не те знам, ама нещо ми миришеш на буркан…
- На какво?
- На буркан! - натърти "Смока" - Син буркан! На ченге ми миришеш, демек!..
- И защо така реши?
- Е, па, аз цял живот съм се занимавал с ченгетата, бе - как нема да ги надуша от пръв поглед? Ама не си тукашен. Тия, нащ`е милиционери всичките ги знам. И шефа го знам - па и той мене... Всичко в тоя град знам - и около него… Видиш ли тая голема сграда зад нас, а?
Неев погледна натам, накъдето му бе кимнал "Смока".
Сградата се извисяваше над центъра с десетте си и повече етажа, видимо изоставена и със зеещи дупки на дограмите вместо прозорци.
- Това едно време беше хотел, ей! Голяма работа беше - ама гле`й го сега - разпада се… Ей, там - след линията, е завода за хладилна техника. Най-големия беше едно време. Оборудване има – чудо! Едни халета са вътре - кат тръгнеш, ш`се изгубиш... Ама и той е изоставен - и сега всичко се граби от него... Е - и аз бая жица за мед съм изнесъл от него, де…
"Смока" пак надигна чашката.
- А-а, свършва… Ама Пешето каза, че отива да донесе ракия. Неговата е хубава – домашна е! Той сам си я прави - знам аз… Всичко знам тука. Живот кипеше едно време, ей! Ама сега тоя град умира… И той свършва - като тая ракия… Е-е, и полигоните на военните отсреща - едно време пиле не можеше да прехвръкне оттам… А с`я - мож си оди спокойно къде сакаш - нема кой и да те пита, що дириш там… А ти - к`во си искал да знаеш, а?
- Казаха ми, че си чул нещо за някакво съкровище. Скрито имане в района, което търсят…
- А-а! - "Смока" се захили и започна да размахва пръст - Имане, а! Ти май не си ченге - иманяр си, а-а... Има, има иманета тука, ей! Ако имаш металотърсач, аз щ`и покажа къде да дириш - и нема как нещо да не извадиш - гаранция! Е-е - надоле по тия села от Габер да идеш… По Несла и Невля - там при тех е Римското градище! Що злато намериха хората там - е-хе…
- За металотърсач и градища - не знам, чух обаче за някакво имане в скривалище, в пещера - има ли такива тук?
- Аха-а - "Смока" заклати глава - Ти за латинската мара си чул!
- Латинска ли?
- Ш-шт! - "Смока" дигна пръст пред набъбналите си устни и се наведе напред. Зловонния му, пропит от алкохол дъх блъсна Неев в лицето. Той се намръщи, но се стърпя да не се отдръпне - Големо имане имало тука - скрито в една пещера, така да знаеш! От времето на латините е - кога ги е имало тука… Ти, знаеш ли, драги - за латините, че са били тук, а? Аз ще ти кажа - щото баба ми е от Чеканец! Тя ми е разправяла туй, що е чула от свойта баба, а пък тя - от нейната… От баба знам, че нашият род е от латини! Едно време е-ей, минали от тук рицари-латини, ама люта зима било тогава, та останали тук да зимуват - докат` се запролети… Добре, ама после тук си и останали - омешали се с местните и - така… От там и селото му викат тъй - Чеканец - демек, дето са чакали да мине зимата… Туй му разправих аз на Чобанов…
- На кой?
"Смока" дигна към него подпухнал поглед.
- Чобанов, бе! Тоя, краеведа - дето е от Божурище. Той - той ми каза, че хераковци търсят съкровището, че нещо са подочули за него! Латинското съкровище! Ама они може и да го намерат!
"Смока" се наведе пак напред и сниши глас
- Голема работа са тия хераковци, така да знаеш! Чу се едно време за двама ортаци - там, некаква могила намерили. Викали чак учен човек от Софията - да ги упъти къде да копат точно. Разправят, че намерили в могилата похлупак - ама похлупак огромен! От глина направен целия и изпечен - като една керемида… А отдолу - като влезнали - що да видят? Пълно със злато!
ХХ. 14 юни 2011 г., София
Ирина се събуди с приятното усещане, че е на сигурно място - в собствения си уютен дом. В собственото си легло - с чисти и ароматизирани чаршафи, чийто десен лично бе избирала някога с особено внимание.
Колко хубаво бе да се събудиш в леглото си…
"Но сама - без Калоян до теб!" - прошепна нещо някъде дълбоко в нея…
Отхвърли тази мисъл, отдавайки се отново на приятните си усещания…
После погледна часовника и скочи.
Беше се успала - закъсняваше за срещата с археолога.
Започна бързо да се оправя.
На излизане погледна неоправеното легло... Сега нямаше време да го подрежда. После – след като се върнеше от срещата…
Мисълта, че го оставяше така - неподредено - определено я подразни.
"А колко хубаво щеше да е, ако Калоян сега беше в него" - отново дочу онзи глас в себе си.
"Стига - сама съм си по-добре!" - отвърна му тя ядосано в съзнанието си.
"Убедена ли си в това?" - попита я някак заядливо гласът.
Не - Ирина не беше.
Лалов я чакаше в кафето на Историческия музей.
Масите бяха подредени покрай водоемите зад сградата. Беше приятно и свежо. Витоша се извисяваше над тях със зелената си снага.
Избраха маса под сянката на едно от дърветата.
Ирина оглеждаше с любопитство слабичкия мъж с огромни очила, докато той взимаше кафе - беше й казал, че ползва отстъпка като служител, иначе цените тук били "космически".
Накрая седна срещу нея, поставяйки две порцеланови чашки с кафе на масичката, след което забърка в джобовете на панталоните си за пакетчета захар.
- Калоян ми е говорил много за вас! - подхвана Ирина - И за разговорът ви относно нещата, свързани с Орфей и християнството. Аз лично също съм на мнение, че ние и религията ни, в основата си сме останали езичници - почитащи старите богове! Може би най-показателно за това е образът на древната Богиня-майка, успяла да се съхрани и до днес - надвивайки и утвърждавайки се в каноните на християнството с образа на Богородица - такава, каквато е била някога Семела с Дионис и Изида с Хор... И то на църковни иконостаси и олтари, с преплетени по тях лози, гроздове и змии – за които и аз знам, че са проявления на древния Дионис...
Лалов кимна и се усмихна.
- Образът на Богинята-майка, колежке, е оцелял не само в този на Богородица... Знаете ли, че образът на лъвът – или лъвицата, също е считан за нейно изображение? В древността Кибела е била изобразявана често с лъвове от двете си страни. Затова не е случайно съществуването на изображения в ранното християнство, в които Христос – новият, институционизиран християнски бог, е рисуван смачкал с единия крак лъв, а с другия – змия, т.е. - Дионис. Що се касае до последния – в късното римско митрианство с образа си на бик - той неслучайно е бил изобразяван и убиван от войник... Но въпреки всичко древните богове наистина са оцелели - дори старата Света Троица присъства днес в християнската църква. Храмовете ни са пълни с изображения, освен на бика, змея и змията – Сабазий-Дионис, и на лъва – Богинята-майка, а така също и на орела – в израз на най-древния му символ – Богът-слънце, Сокар или Ра... Триединството от древността е изобразявано някога още по-драстично – с образа на грифона. Ето ви и нещо още по-интересно – знакът за благославяне, изобразяван на иконите с Исус и светците ни, ползван и от свещениците ни в служенията им, е откриван в същият жест в ръце на древни статуи, по които има символи, недвусмислено свързващи ги с Дионис-Сабазий... Дори олтарът в църквата – стая в стаята по своята си същност, е продължение на символиката на древните тракийски храмове и обредна практика. Да не говорим, че там нерядко още се пази древен езически олтар... Римските историци са наричали някои тракийски племена "ходещите в облаци" – видно свързвайки ги с обредите им, в които са били ползвани кандила и благоухания – какнито има и днес в църквата...
- И макар и Богородица да е там – вметна Ирина – и да е присъствала на всички най-важни моменти според Евангелието, заедно с Мария Магдалена... На нас – жените – и до днес ни се отрича правото да пристъпим в олтара на църквата с обяснението, че сме нечисти! Камо ли да извършваме служение! И защо? Какво отричане и страх от нас! Да се оттласне извън религията жената, която някога, чрез любовта и секса, е била считана за път към рая, начин на съчетаване с божественото... Но може би действително тук да е изиграла роля и апостолската война за лидерство спрямо Мария Магдалена - след смъртта на Христос…
Археологът кимна и захвана да бърка кафето си, въпреки че все още не бе сипал захар в него.
- Всъщност – продължи Ирина – Доколкото съм запозната с въпроса за възникването на Християнството, аз също съм склонна да смятам, че лидерството в това учение се пада не толкова на Христос, а на Йоан Кръстител… Реално той създава основното тайнство, възприето в религията - светото кръщение - това, което е почнал във водите на Ефрат. Явно проблемът с неговото водачество е възникнал впоследствие - при последователите на Христос, които е трябвало да се утвърдят и "узаконят" именно като хората, следвали месията! Затова изместват Йоан на заден план и омаловажават заслугите му за новата религия… А и в края на краищата, с мъченическата си смърт на кръста и със своето възкръсване, Христос много повече влиза в "профила" на вековната традиция - древния син на бога, умиращ и възкръсващ за нов живот… А Йоан просто е бил обезглавен в затвора от Ирод - по прищявка на жена му и дъщеря му…
- Всъщност – вметна на свой ред Лалов – е твърде вероятно Исус Христос да е просто мит, чиято цел е да продължи и наложи идеите на Орфизма в нова насока – в каноните и целите на християнството и наложилата го власт! В последно време мои по-напредничави в идеите си колеги твърдят, че името му идва от тракийското "Хрестос Ес-ос" - вероятно в превод "Добрият от бога" - или "Добрият пастир на бога"... Което отново ни насочва към мита за Орфей... И както всъщност е изобразяван именно той, а не Христос, в раннохристиянски рисунки, съществуващи и до днес в катакомбите на Рим... Забележете съчетанието "ес-ос" - "от бога", и сричката "се"-"зю" - "зевс"... Истината е, че днешното християнство вероятно е изградено изцяло върху Орфизма – или, ако цитирам Аристотел – учението на Орфей, който "над всички е проповядвал идеята за братство на човеците"... Именно от това учение идват идеите за въздържанието, за безсмъртието на душата, за задгробния живот, за живата или светена вода – а оттук – и очистването посредством нея... Всичко, което го има днес в религията ни...
Лалов опита кафето си и се намръщи, след което взе от пакетчетата захар и ги заизсипва в чашата.
- Бих могъл да ви провокирам и с още по-смели идеи, застъпвани от мои колеги! Примерно, че събитията, описвани като житие на Христос, не са се случили в Палестина в Мала Азия – наречена така от император Адриан чак през 135 г. от н.е., а тук – на Балканите, където е имало местност, наречена Палестина - намираща се покрай река Стримон – днешна Струма! Смята се че, освен нея, в териториите, обитавани от древните тракийски племена, е имало и названия на местности като Азия, Сирия, Персия и Юдея, както и други познати ни библейски имена... Територия, много по-близка до тази, с която древните автори-историци свързват произхода на Орфей и мита за него... А разпространението на тези имена в Мала Азия е лесно обяснимо – то е следствие на завладяването на тези земи от древните траки... Отдавна вече е известно, че и така наречената Микенска култура, и Троя, както и множество племена, пръснати в този ареал, са тракийски... Ако четете правилно "Илияда", ще разберете, че в този епос се разказва не за 10-годишна война, а за поредица от войни, продължили над 10 века – докато гърците са се опитвали да изместят траките в контрола им над проливите и моретата...
- Ха – колко интересно!.. И все пак... От това, което ми е разказвал Калоян за разговора ви относно Дионис...
- Калоян - това е инспектор Неев, вашият приятел, нали?
- Точно така - Ирина поруменя - Направи ми впечатление казаното от вас за Дионис… Чувала съм от колеги версията, че този бог е пренесен в земите ни през Мала Азия от Индия. "Носещ се на розов облак, пиейки вино, заобиколен от нимфи"… А вие твърдите обратното - че от тук той е тръгнал нататък... Как се обосновавате?
Лалов намести отново дебелите си очила и изгледа Ирина с интерес.
- Много просто! Дори няма да навлизам в подробности относно данните, сочещи тракийско влияние над малоазийската и индийската култура, топоними и религия... Ще го направя с един елементарен пример. Кажете ми, колежке - в Индия в древността дали е имало вино?
- Мисля че... Май не…
- Ами ето ви и отговора! Сама казахте - "пиейки вино". Мистериите на Сабазий-Дионис са тясно свързани с тази напитка! Нещо повече - тя се възприема и като негово проявление, и като път за единение с него - освен чрез сексуалният акт с жената... Счита се, че лозата първоначално е култивирана именно тук - в района на Балканския полуостров, в Средиземноморието а - впоследствие – и в Мала Азия. Откъдето – да, съгласен съм, има известно "завръщане" на култа обратно към земите ни, в които той първоначално е възникнал... Сабазий-Дионис е древен бог - а възникването му логично ще е свързано с района, където в древността са се появили лозата и виното!.. Е, в Индия появата им - въобще засаждането и култивирането на лозя в този регион - се свързва предимно с колонизирането на тази страна от португалци и англичани…
- М-да… Вероятно сте прав… Интересно, не бях се замислила над това, а е логично, наистина… Калоян ми спомена също и за твърдението ви за пирамидите - съгласна съм, че имат нещо общо с тракийските могили - предвид и целта на строежа им… Но не са ли те много по-късни - не съм чувала за по-ранни от 5-6 век преди новата ера. А пирамидите са много по-древни - нали?!
Лалов се усмихна отново.
- Не сте чувала - наистина... Но не защото няма, а просто защото до този период са досега проучваните и разкопавани могили. Но - забележете, колежке - че на територията на България към момента са известни над петнайсет хиляди могили! Като това са само видимите и оцелели до днес такива структури. Но в своите трудове и пътеписи, Иречек споменава не за десетки, а за стотици хиляди съществували такива структури по негово време! Сама може да прецените, колко малка част от тези обекти са проучени и дали заключението на колегите ми е меродавно и относимо към всички… Реално видимите днес структури, които са ни известни, са много малка част от тези, които съществуват в земите ни... А за невидимите... Ще ви дам един добър пример - чували ли сте за наскоро нашумелите пирамиди в Босна?
- Не... В Босна ли, казахте?
- Да, точно там – кимна Лалов – В близката нам Босна и Херцеговина – територия, обитавана някога от тракийското племе илири - до днешния град Високо, един учен е открил и до момента извършва проучвания на комплекс от три пирами, които не само са много по-големи от египетските, но са и много по-древни от тях – на около 25-30 000 години! Пирамиди, изградени от камък и изключително здрав бетон, с още по-изключителни свойства, регистрирани във вътрешността им! Структури, които нашите скептично настроени учени определят просто като хълмове с много правилна форма!.. Е – преценете сама – колко ли такива “хълмове” с правилна форма има и по нашите земи –непроучвани, неприемани сериозно и отхвърляни?!
ХХІ. 14 юни 2011 г., София
Ирина зарови в чантата си. Извади мобилния си телефон, порови се в него и го поднесе към очилата на Лалов.
- Говорейки за такива структури - вижте тези снимки! Всъщност това е и поводът да поискам консултация от вас. Този хълм изглежда доста странно, а и е наричан странно, въпреки огромните си размери - "Пролешка могила"… И предвид това, че се намира не до село Пролеша, а до село Хераково - макар и селищата да са близо едно до друго. Това е в община Божурище, ако не греша… Доколкото ми стана ясно от сведенията на жената, която ми разказва за района, там били известни три могили - въпросната Пролешка, Хераковската, която се намирала от другата страна на селото, където сега има стопански двор, и Беличката - тя била към някаква махала Бобен… Какво мислите - познат ли ви е района и в частност - този обект?
Лалов се взря в екрана на телефона през огромните си очила, пазейки се с длан от слънцето. После поклати глава.
- Всъщност, вече години наред моите колеги незаслужено загърбват Софийското поле в проучванията си – а то е изключително богато откъм археологически обекти! Причината е много проста - и се корени в човешката ни същност - никой археолог не обича да седи лятото в София. Всеки предпочита да замине на разкопки я в планината, я близо до морето - Лалов се усмихна - Някога климатът тук е бил мек - хората са ходели по полички, дето се вика… Навсякъде е имало горещи минерални извори. Местността е била като един голям курорт - а и за такава е била считана! По тази причина в Софийско е пълно с поселища още от древността… Навсякъде е имало богати римски вили и резиденции… Хм…
Лалов върна телефона на Ирина.
- Този "хълм" наистина изглежда много странно. Прави впечатление правилната му форма - типична могилна структура, ако не се има предвид, че известните ни могили от Иречек насам не надхвърлят височина от 20 метра… Този тук ми изглежда доста по-висок!
- Така е! - кимна Ирина, докато прибираше телефона в чантата си.
- Интересно… В района има могилни структури, те са най-вече видими около стария път за Банкя - най-известни са така наречените "Голяма могила" и "Ивана могила"… Но те се падат на изток от тази… Апропо, "Голяма могила" е била зверски - меко казано - разкопавана през 60-те години - говори се, че при проучването й е бил отцепен пътят към града и се е минавало по друг маршрут… Вие качвали ли сте се на тази Пролешка могила?
- Не успях - стигнах до подножието й… Но - доколкото разбрах - по нея има доста земеделски площи… Казаха ми, че от източната й страна има каптиран извор…
- О-о - и извор има дори! - възкликна Лалов - Много интересно! Хм… Извинете ме…
Лалов извади телефона си и набра някого.
- Здравей!.. Моля те да погледнеш нещо… Виж на най-старите, на верстовите ни карти, има ли села с имена Хераково и Пролеша - в района на Божурище… Хайде - и ми звънни! Благодаря ти много!..
Лалов отпусна ръката си, без да прибира телефона.
- Най-старите и точни карти на територията на България са от времето на Австро-Унгарската империя. Те са ползвани впоследствие при създаване на руски верстови карти. И са най-точните пътеводители на археолози и иманяри - толкова са подробни… Ако името на селото съществува в този му вид, то това означава че е достатъчно старо… Ако приемем, че този хълм - съдейки по другите такива в района, е бил изкуствено моделиран и ползван като храмов комплекс - още от древнотракийско време, а защо не и по времето на Римската империя, то…
Телефонът в ръката му зазвъня.
- Ало! Има ли ги?! Много ти благодаря - длъжник съм ти - ще почерпя! Хайде, да - чао, засега…
Лалов размаха възбудено ръката с телефона.
- Имената съществуват на картите още от 17-18-ти век насам. Това може да означава, че има възможност в района да е съществувал храмов комплекс - съдейки от останалия най-близък топоним - или посветен на Хера, или - което е много по-вероятно за мен - свързан с почитането на Херакъл! Или Херкулес, както още е наричан този герой в митологията… М-да - това определено е много вероятно!
- Интересна идея, колега - поклати глава Ирина - Но защо считате, че Херакъл е по-вероятен претендент? Доколкото знам, името му на гръцки звучи като "Иракъл" - Иракли като топоним в този случай би бил по-близък до идеята ви?!
- Както и за Хера - "Ера", права сте… Изхождам обаче от две неща в случая. Първо - това са особеностите в образа на този древен герой. Малко известен факт е, колежке, че Херакъл всъщност е ДРЕВНОТРАКИЙСКО БОЖЕСТВО! Говорим за антроподемон - или полубог, ако щете - който е син на върховния бог и на обикновена майка от човешкия род. В това отношение образът му следва традициите на Сабазий и по-късния - вече изключително популярен и разпространен Дионис с производните му! Хероическа линия, която е продължена с образа на Орфей, а в днешно време – и с образа на Христос... Замислете се, че Христос и Херакъл имат и до днес доста общи черти - още повече със саможертвата си, чрез която и на двамата им се дава статут на богоравни…
Археологът прибра телефона в джоба и намести очилата си.
- Героят Херакъл навлиза в гръцката митология много по-късно от появата си – в онези стари времена, в които и бог Аполон е бил кръвожадно божество, а не онзи прекрасен младеж, когото днес познаваме – и което е чак третото му проявление! Но, макар и “погълнат” от гръцката митология, Херакъл все пак запазва тракийския си произход – предполагам и вие знаете, че героят винаги е бил тясно свързван с Тракия. Това е запазено и в извършените от него дванайсет подвига. Спомнете си за осмия - опитомяването на човекоядните коне на тракийския цар Диомед. Забележете - именно тракийски цар! И коне - някак си ни насочва към образа на древния тракийския конник-божество - нали? Митологията пази и това, че героят е живял в Тракия за дълъг период от живота си – апропо, земята, в която е възникнал образът му… Между другото - запознат съм и с изследвания на мои колеги, които са открили в района на Кюстендилско каменни ари, с надписи на тях, сочещи наличието на Хераклидии в района - древни родове, които смятат произхода си именно от този древен герой... Така че - колкото и днешния образ на Херакъл да е продукт на общества от изключително широк средиземноморски ареал и много по-късна трактовка - то връзката му с тракийските земи си остава пряко сочена и до днес.
ХХІІ. 14 юни 2011 г., София
Лалов забърка в джобовете си и извади кутия с цигари. Запали една, като дръпна силно от дима й в дробовете си.
- Извинете - опитвам се да ги намаля, но с кафето… А и с този приятен разговор и компания…
- Моля ви - усмихна се Ирина.
- Така… Ето и втората предпоставка за възникването на вероятен храмов комплекс в района, свързан с Херакъл - дори и в по-късно време – това е близостта на мястото до известния Виа Милитарис!.. Древният, основен за региона римски път, носещ показателното име "Пътят на войните" - или "Военния път"… В римско време Херакъл вече е бил образ-пример за всеки войник, генерал и дори император! Много от римските императори, между другото, също са се родеели и наричали себе си "потомци на Херакъл" – не ви ли звучи това интересно, сочещо вероятно за техния тракийски произход? Простата логика в случая сочи голяма вероятност в началото на "Военния път" от Сердика към старопланинските клисури, изпълнени с какви ли не премеждия и опасности, да е имало храмов комплекс-хероон, посветен на Херакъл, където да са произнасяни молитви и принасяни жертви в негова чест пред очакваните изпитания...
Лалов дръпна отново от цигарата си.
- Що се отнася до името "Пролеша"… То насочва може би към "пролаз" - или "място за преминаване"… Доколкото знам, в селото има извор с изградена чешма още от римско време… Но не съм чувал за други обекти в близост - като изключим една доста голяма римска вила, открита в района на летището в Божурище, която е проучвана от мои колеги…
- Стар градеж - особено чешма, звучи добре за теорията ми… Макар и по пътя към тази могила...
Лалов намести пак очилата си.
- Простете - но от какво естество е всъщност интересът ви към този район?
Ирина отново се усмихна и оправи един непокорен кичур от косата си.
- Всъщност - може да ви прозвучи несериозно - но проучвам един феномен в района на Църна бара - това е място от другата страна на главния път - срещу Божурище и Пролеша. Става въпрос за явяващо се създание, което показва близки черти до известния във фолклора ни таласъм… Преди всичко - вероятно образ на "непреминал", "нежив"… Според теорията ми, е възможно да се касае за вградена жертва - в стар градеж. Към могилата в случая се насочвам поради сънища и кошмари на жената, която е свързана пряко с феномена – затова се опитвам да си изясня района в исторически план...
- Хм… Интересно звучи това ваше проучване… Е - на могилата е възможно да има и доста по-скорошен градеж - примерно кале или крепост от Средновековието! Още повече предвид стратегическото й място и наличието на собствен водоизточник. А такива калета са били строени някога до всяко селище - най-вече по времето на Второто българско царство. Особено значение са имали те при набезите на татарите по нашите земи - за отбрана на населението и стоката им...
Лалов затърси къде да остави догорялата си цигара.
- Но защо търсите археологически обект в тази посока? Много по-близо до мястото, което ви интересува, се намира известен такъв - и то доста интересен при това!
- Така ли?
- Ама разбира се - на около километър от Църна бара се намират останките на някогашната голяма пътна римска станция Скретиска. Това е бил първия пункт по Виа Милитарис от Сердика към Скорденос и Ниш. И - забележете - освен станция с военен гарнизон, знае се още, че на мястото е имало изградена голяма римска баня, както и… Огромна императорска резиденция, за която се твърди, че е била не на кой да е, а на Константин І Велики!
- Я, виж ти! - ахна учудено Ирина - Точно там - на това място?
- Точно там - в посока към Костинброд! За мен лично остава загадка, защо императорът би направил своя резиденция в този неприветлив район - доста блатист и заливан от водите на реките, минаващи в полето... В близост до оживен търговски път… Доста по-логично ми звучи да се изгради такава примерно към Банкя… Всъщност, сведенията, че до Скретиска е имало римска баня говори, че там също има топъл минерален извор… А е възможно мястото да е предпочетено и именно поради близостта на известен в древността обект - защо не и храм на Херакъл, предтеча на римски императори, на върха на Хераковска или Пролешка могила? Още повече че Константин, който вероятно също е бил с тракийски произход, има решаваща роля за налагането на християнството – във вида му, пряко зает от Орфизма...
- За Банкя съм чувала, че е имало римски вили… Но - казвате - вила до летището на Божурище и резиденция до Църна бара! Нима този район - така встрани от Средец-Сердика, ако и до път - е бил толкова добре заселен, че да са изграждани вили и резиденции?
- Абсолютно! Нещо повече - всъщност Софийското поле, Пернишко, Брезнишко, Трънско - та до Ниш, Белград и Браничево, е била последната сериозно охранявана полоса на Източната римска империя - или Византия, както е наречена от нашите историци. Била е толкова добре укрепена - с крепостни структури и гарнизони по цялото й протеже, че е успявала да разделя успешно съществувалите от 680 до 809 година две български държави на Балканите - Аспаруховата Поддунавска и Куберовата, която се е простирала в района на днешна Македония… Това е период от цели 130 години! Въпросната територия става изцяло българска чак при превземането на Сердика от хан Крум, с което двете държави най-накрая се обединяват в една…
ХХІІІ. 14 юни 2011 г., Църна бара
Някъде късно следобед Ирина пристигна отново при Васка. След като си бе отпочинала една нощ вкъщи, сега бе решила твърдо отново да пренощува в къщата й…
Васка я посрещна с радост още на бариерата - разгонвайки лаещите я злобно кучета. Прикани я да влезе в къщата и изчезна някъде зад нея - "да свършела една работа".
Докато я чакаше да се върне, Ирина заразглежда отново по стаите в къщата.
Влезе в спалнята на Васка и чак сега - на щедрата дневна светлина, нахлуваща през паяжините по прашасалите прозорци - вниманието й бе привлечено от пъстрата черга, окачена на стената над леглото й.
Бе плътна и тежка, а шарките по нея по-скоро се родееха с тези по чипровските килими, отколкото с характерните за този район. Ирина приседна на края на леглото и прокара ръка по меката вълна.
На едно място усети, че нещо повдига чергата от стената и шумоли.
Какво ли бе?
Внимателно я повдигна и към нея се плъзна някакъв картон, увит в прозрачен найлон, през който прозираха рисунки и надписи.
Когато го пое в ръце, усети, че листът не е от картон, а по-скоро от щавена кожа. В средата бе нарисувано нещо като хълмове, с преминаващи през тях черта - може би път. Отстрани и над разни обозначени места по рисунката имаше множество надписи на арабски.
Заразглежда картата с интерес, обръщайки я към светлината, докато изведнъж се стресна, усещайки, че някой я наблюдава.
Огледа се.
Васка стоеше безмълвна в рамката на вратата и я наблюдаваше. Лицето й имаше странно изражение.
Ирина се уплаши.
- Аз... Извини ме, лельо Васке!.. Това нещо изпадна и го взех да го разгледам...
Васка стоеше безмълвно и гледаше как Ирина остави настрана кожата и се изправи. После тихо заговори - с глас, който като че не бе нейн.
- Мнозина са дирели туй, що е изписано там... И още го дирят... Имането на Гурмаз бей! Чувала ли си за него?
- Не...
Васка приближи леглото и пое картата - нежно, сякаш я галеше - и с ръце, и с поглед.
- Бях малка още, когато чух за пръв път тая история. Криех се до сайвана и слушах, какво си говорят тати и чичо Драган... Шепнеха - да ги не чуе некой - ама аз чувах всичко! Богат човек бил Гурмаз бей. Добър човек бил - ако и турчин. Добрували българите покрай него. Ала дошло Освобождението - и Гурмаз бей трябвало да бяга - ако и да бил арен. Но преди да замине, закопал имането си - ако реши и се върне пак тука... Три казана с пари закопал - единия пълен със златни алтъни, другите два - догоре със сребро ахчета... Турил ги той в земята и заминал. А хората кръстили на него селото - Гурмазово... Но имането станало проклето, щото беят го закопал у джиневизлер! И горко му на тоя, който го открие и не стори молитва за упокой на християнската душа, що е там...
Ирина слушаше безмълвно.
Васка сякаш бе станала друг човек. Свитата, изплашена женица сега се бе изпънала, а очите й светеха с блясък, който досега не бе виждала в тях...
- Тая карта дядо ми нявга бил купил от овчаря на бея, дето го окрал и от багажа му я измъкнал... Ама не дирил имането - едно, че бил неук и не можел да чете, друго - да го не застигне клетвата... Ама тати и Драган беха смели мъже - мъжаги - не се плашеха те от нищо, камо ли от проклетия!.. И други работи диреха те двамата...
Васка тури обратно картата под чергата, приглади отгоре с ръка и приседна на ръба на леглото. Погледна Ирина, която я наблюдваше безмълвно.
- Туй ми остана!.. От тати... Туй само! И Стоил - и той разбра за туй имане - едно време!
После сведе поглед към земята, скръсти ръце в скута си и като че застина.
Ирина на пръсти стигна до вратата и излезе, притваряйки я леко след себе си.
ХХІV. 14 юни 2011 г., Църна бара
Вече наближаваше полунощ, но двете жени не бързаха да си лягат, а още се залисваха в разговори.
Ирина изгаряше от любопитство покрай днешната случка, а и покрай наученото от Лалов. Затова сега засипваше Васка с въпроси за околностите и за обичаите от старо време, като внимаваше да не отвори отново дума за картата и имането на Гурмаз бей.
Въпросите й връщаха Васка към детството й - а видно бе, че това й бе много приятно.
И тя с удоволствие се потапяше в онова щастливо време… Разгръщаше спомените си като забравен, овехтял фотоалбум, от който всяка стара снимка излъчваше за нея светлина и чувства…
Дните в голямата къща, когато тичаше с брат си по ъглите на сайвана и оборите… Песните на майка им - нежни като милувките й в тихите летни вечери… Полето, обляно от слънчеви лъчи... И лъчите на първата й и единствена любов - когато срещнала Стоил…
И нито тя, нито Ирина искаха да заспиват.
- Ами ти, дъще - мъжът ти няма ли да се сърди, че те няма толкоз нощи вече у вас?
- Ами… аз нямам мъж, лельо Васке…
- А-а, хубава работа - такваз хубавица, а саминка! Ама приятел поне имаш, нали?
Ирина тихо въздъхна - мислите й отлетяха към Калоян и в душата й трепна носталгия и чувство за някакъв загубен уют…
- Имах… Има един мъж… Той… Ту сме заедно, ту се разделяме. Май по-често се разделяме, отколкото да сме заедно последно време…
- Що така, ма, момиче - лош ли е с тебе?
- А-а, не-е… Много е добър - мил е, нежен… Мрачен е, но добър… Но все не се разбираме - и все се караме. Различни характери сме и всеки държи на неговото. Чепати сме - дето викат хората.
- Егоисти сте - вметна Васка - И повече за себе си мислите, затуй! Я да имате едно детенце, та да видите - как ще забравите и сръдни и всичко… И за детето ще мислите първо, а не за вас си! То ще ви сбира…
Ирина поруменя - Васка засегна някакво смътно усещане и желание у нея. Желание, което последните години неведнъж бе усещала - и го бе усещала именно когато бе с Калоян…
Тръсна решително глава.
- Той, знам ли… Все е зает с работата си - и аз също… Нямаме време да…
В този момент кучетата яростно залаяха. Двете жени подскочиха и се спогледаха побледнели.
И тогава го чуха!
Писъкът проехтя някъде надалеч от къщата - силен и пронизителен, но някак и жален.
Кучетата отведнъж замлъкнаха и тихо заскимтяха.
Васка стоеше вдървена и с побеляло лице. Ирина събра сили и се доближи бавно до прозореца.
Пълната луна осветяваше върховете на посевите.
Нещо ги люлееше - някъде там, отсреща!
Нещо, което тичаше бясно през калта и блатата - все по-близо и по-близо!
И пищеше! Пищеше страховито!
Страхът изпълни стаята около двете жени - сякаш множество мишки, които изпълзяваха отвсякъде в мрака на ъглите й и тичаха около тях – като студените тръпки по телата им...
Ирина се бе готвила за този момент - и сега, някъде дълбоко в нея, ученият й казваше, че трябва да включи диктофона си, че може да извади фотоапарата от чантата, а защо не и с телефона поне да направи снимка или видеоклип... На онова нещо там - което люлеше стръковете с необуздана сила…
Но тя не можеше да помръдне - не смееше да направи нищо… И само несъзнателно намери в мрака и стисна ръката на Васка, търсейки опора от ужаса, който я владееше и тичаше някъде там - с онова същество - сред разлюлените посеви…
И пищеше! Пищеше неспирно…
Първия светлик на деня донесе успокоение.
Двете жени поседнаха да отпочинат след страшната нощ.
Седяха безмълвни, докато слънцето се издигна над полето и огря прашасалите мебели в стаята…
Васка се размърда и тръгна навън - към ежедневните си работи и грижи.
Ирина събра кураж и я последва.
Реши да огледа в полето - там, където бе видяла съществото да тича. Искаше да види оставило ли е следи?! И какви?
Излезе от къщата и се насочи към стърчащия до посевите трафопост.
Мина зад него, но установи, че нататък е блато и няма как да пристъпи. Не и без гумени ботуши - такива, каквито Васка непрестанно носеше.
Загледа се напред - стръковете отсреща бяха равни - не личеше да има просека през тях или място, на което да са полегнали и омачкани.
Свърна наобратно и замръзна.
Пред нея стоеше едно от кучетата на Васка.
Черното и най-голямото.
Стоеше и я гледаше. Ирина тръгна леко назад, без да го изпуска от очи, с идеята да заобиколи трафопоста от другата му страна – ако и да се накаля...
Кучето глухо заръмжа.
Видя, как то изведнъж наведе глава, а предните крака и тялото му се стегнаха.
Реши да направи още една крачка назад, но животното изведнъж избухна в ожесточен лай срещу нея.
Замръзна ужасена на място, без да може да отмести погледа си от разширените до бялото очи и повдигнатата към носа муцуна - оголваща големи и страшни зъби.
- Марш, ма, що ти стана! - подвикна отдалече Васка, като зашляпа чевръсто ботушите през локвите.
Лаят на кучето премина в нещо като вой.
Ирина затвори очи, за да не гледа озъбената му паст…
Изведнъж воят секна.
Нещо топло я пръсна по лицето.
Отвори очи и видя Васка, която влачеше мъртвото куче към шубраците.
В другата й ръка висеше голяма брадва с почервеняло острие!
Ирина вдигна ръка и я прекара през лицето си, после впери уплашено очи в кръвта, останала по нея.
Страшно съмнение се надигна отведнъж в мислите й и заглуши преживения ужас!
Спомни си бълнуванията на Васка - за съня й - за Стоил...
И окървавената брадва до него!
"Ами ако тя го е… Убила? С брадвата? За имането? Възможно ли е? Ужас!"
ХХV. 15 юни 2011 г., Божурище
Центърът на Божурище представляваше колело за рейсовете от София, обикалящо около къща със заведение и празно място, на което вероятно някога се бяха издигали павилиони.
Доколкото Неев бе разбрал от Славов, кметът на града бил доста амбициозен и сериозно се бе заел да разчисти мястото, с идеята да направи кръгово кръстовище с фонтан.
С това си начинание бе спечелил искрената омраза на собствениците на павилиони и заведения в района, които, покрай множеството водени дела срещу него, не пропускаха да изтъкват опитите му да се приравнява с някои други кметове, изградили подобно място в центъра на Банкя.
Така или иначе обаче действията на градоначалника бяха видни - личеше си, че централната улица е наскоро ремонтирана, а по автобусните спирки се кипреха чисто нови навеси, боядисани в яркочервено…
Градът определено имаше вид на развиващ се - с изникналите навсякъде по периферията му и основните пътища строежи, халета и промишлени сгради.
Краеведът живееше в един от ниските панелни блокове, които се виждаха подредени в редица до полето, зад сградата на общината. Неев паркира близо до центъра и бавно се отправи към адреса.
Докато вървеше, телефонът в джоба му иззвъня.
Пак беше Ирина.
Неев се усмихна - стана му приятно, че го търси отново – за втори път.
"Нещо честичко започна да ме търсиш" - прииска му се да се пошегува с нея, но вместо това каза сухо.
- Ало, кажи?
- Извинявай - гласът на Ирина звучеше притеснено - Но имам нужда от помощта ти… Аз съм в едно стопанство близо до Божурище…
- Така ли?! Аз в момента съм в град Божурище - по една работа.
- О-о, това е чудесно! Моля те - Ирина снижи глас на слушалката - Моля те, питай тогава ако можеш, твоите колеги там в полицията, за една жена… За Васка от Църна бара… Тя живее сама тук в едно старо стопанство - те трябва да я познават… Питай ги за нея - и по-конкретно - как е умрял мъжът й Стоил… Аз…
- Какво има? - Неев усети страха в гласа й - Какво става там?! Да дойда ли при теб?!
- Не, не… Просто ги питай само… Засега… Аз си мисля…
Ирина замълча.
- Какво? - Неев усети, че притеснението й започва да се предава и на него.
- Мисля си - зашепна Ирина в слушалката - Че Васка може би е убила мъжа си… С брадва!..
Неев постоя на място с телефона в ръка, осмисляйки това, което бе чул от Ирина.
После попита близко минаващия до него възрастен мъж, къде се намира полицейския участък.
Мъжът махна с ръка в посока към София, споменавайки нещо за "…там, пред читалището" и забърза към отсрещната страна на пътя, където се виждаше началото на малък пазар с подредени покрай реката сергии и павилиони.
Погледна в указаната посока. От другата страна се виждаше малък парк - по-скоро градинка, в която имаше някакви заведения - на едното от тях бе видял надпис "Казино". Малко по-встрани имаше църква, а зад нея се извисяваше обшита с ламарина водонапорна кула със странна кръгла топка на върха. В широката й част имаше някакъв надпис - не можа да го разчете, но звучеше като стар лозунг от времето на социализма.
Тръгна към ниските кооперации, които се виждаха след градинката, успоредно по главната улица.
Скоро откри полицейския участък - беше в края на последния блок - точно срещу стъпалата на читалището.
Външната врата бе затворена.
Неев позвъни на звънеца отстрани и се загледа в рисунките, изписани по стената на блока.
Вратата се отвори наполовина и един униформен служител го измери с поглед, след което сухо попита.
- Кажете?
- Здравей, колега! - Неев поднесе служебната си карта пред очите му.
Униформеният видимо омекна при вида й. Отвори вратата нацяло и поздрави.
- Тук ли е началникът ви?
- Еми - тука е в момента…
- Може ли да се видя с него?
- Сега ще питам - за кой да му предам?
- Неев - инспектор криминална полиция от дирекцията в София.
Началникът беше огромен. Сигурно беше над два метра, масивен като двукрилен гардероб, с къса, вече посивяла коса, но с все още черни брада и мустаци, оформени на "катинарче". Въпреки грамадната си фигура обаче, седяща зад още по-огромното бюро в средата на обкования с ламперия кабинет, видът и лицето му излъчваха някакво добродушие.
- Здравей, колега - приятно ми е - Гаджев! С какво мога да бъда полезен?
- Бих искал да попитам за една жена - от местните - дали знаете нещо за нея и има ли заявен случай, по който тя да е свързана?
- Момент - Гаджев се надигна и излезе от кабинета - Къде е Миленов?.. Викни го да дойде при мене! - дочу Неев гласа му от коридора.
- Сега ще го видя къде е, шефе!
Началникът влезе отново.
- Извинявай, колега, но аз съм отскоро назначен тук като началник - все още се ориентирам в обстановката... Затова извиках районния инспектор - той е служител отдавна тук и познава хората добре… А по какъв повод се интересуваш от тази жена?
Неев се усмихна.
- Всъщност - не е по служба… Моя близка се познава с нея и се интересува - смята, че жената може да е свързана с някакво… С някакъв случай…
Гаджев пак се намести на стола си зад бюрото и също се усмихна.
- Нищо чудно да е свързана… Въпреки че съм отскоро, мога да кажа, че съм запознат добре с нрава на местните хора - предвид факта, че бившия ми тъст е от село Хераково… А аз наистина не познавам друг такъв човек като него! Най-общо бих го охарактеризирал като средновековно деспотичен, патриархален темерут… Мислех, че той е някакво изключение, но опитът ми досега сочи, че по-вероятно се касае за правило в региона - местните са наистина много особени хора!
- В какъв смисъл?
- Ами - да го кажем най-кратко и просто - проклети са! И то доста! Едни други си правят пакост и си намират поводи да се мразят и да се жалят един от друг! И то не само съседи или комшии - ами братя и сестри, майки и бащи с деца! А поводи намират за това - бол! За една межда, за половин метър дворно място са готови да се хванат за гушата! И се мразят, и се съдят за това докрай - цял живот!
ХХVІ. 15 юни 2011 г., Божурище
Вратата се отвори и в кабинета влезе възпълен униформен служител. Гаджев му кимна и посочи мястото на дивана до Неев - онзи изпухтя в отговор като локомотив и седна. Диванът изскърца жалостиво под него. Свали фуражката си и заприглажда с ръка изпотената си коса.
- Ето ви пример - какви преписки са постъпили при мен напоследък - Гаджев посочи камарата листове в единия край на бюрото - Съсед обвинява съседа си, че редовно цапал прозореца на къщата му с изпражнения и всякакви други нечистотии… Другият пък се жали, че първият го заплашвал - и двамата са старци и едвам ходят, ама е жалба след жалба… Ето още една - тази жена пък вече от години се жали от съседа си в къщата, че редовно й цапал вратата с какво ли не – включително и със сперма… Съдейки по броя на сигналите, този младеж трябва да е най-плодовития човек на земята - щом може да произвежда такива количества! Ето за ограда на имот, тази е за обработена от друг нива, дето нямал право и навлязъл в чуждо място с трактора… Тази е за път - ако и черен - ама минавал бил през друг имот…Ей такива жалби валят постоянно! И не само до мен - ами и до кметство, до прокуратурата… До къде ли не пишат! Чак до министъра и президента…
- Значи месният шоплук, излиза, че е най-страшен - така ли? - усмихна се Неев.
- Гле`й - тия не са шопи! - изпухтя районния инспектор до него, размахвайки масивните си ръце - Тия хора тука са събрани от проклето по-проклето едно време - македонци, трънчани, власи! Все от кол и въже! Кой откъде дошъл - и тука! Той и Божурище е изкуствено създаден град - едно време са се заселвали тука да работят на летището и на Конния завод на царя…. А тия са били изселници от други места - кой къде не е бил добре приеман от хората и са искали той да се махне… Свестен човек ще се вдигне ли да си остави бащинията и да дойде тук от майната си? Разбойници и особняци - ей такива са наш`те старци тука! А като прибавиш и военните, дето са се заселили покрай поделенията наоколо… И като са се поомешали с местните - и те ти страшна работа!.. Чешити са все!
- А тази жена - Васка - разбрах, че живеела сама в някакво стопанство! В Църна бара…
Началникът въпросително изгледа Миленов. Той се почеса по врата и изпухтя.
- Знаеме я тая женица - тази, бе, началник - дето живее сама в стопанството в полето – в блатата! Е-е - дето е от другата страна на пътя, на края на града… Тя и тя едно време бая жалби писа... Ама скоро не е идвала, май… Иначе се жалеше преди, че й било разровено по къщата - ама като сме ходили, то у тая къща все е разхвърляно - к`во да видиш – пипано ли е, вземано ли е? А че й крадат железо циганите - то, това е верно - там по халетата на това стопанство е пълно с железа! Как да ги спреш да не влизат!..
- Всъщност - това е основния проблем! - намеси се началникът - Жената обитава къща до старо стопанство - свинеферма ли е било, не знам - което едно време били купили с покойния й мъж… Така ли беше? - Гаджев погледна въпросително към районния, който изпухтя утвърдително - Стопанството няма ограждения, няма охрана, камо ли сигнално-охранителна техника - то май и токът му е спрян… Вратите по халетата тук там са залостени, ама прозорци и дупки - колкото щеш има... И - съвсем естествено - като магнит е за ромите, които обикалят в района за железа за вторични суровини… И то не само тия от софийските махали - ами и откъм Костинброд идват, че има черен път и утъпкан прелез през жп-линията… Иначе там са едни води - не може да се мине, особено пролет и есен - целият път към стопанството се залива… Как живее тази жена там - сред тия блата, смрад и комари - и то сама? Не знам! Дори автоджамбазите не смеят да минават от там с крадени коли и техника! Пролетта един трактор бяха подкарали, със сеялка на него - и бяха затънали, та я бяха откачили и зарязали до къщата й!
- А има едни кучета злобни - жив ще те изядат! Как смеят тия цигани да ходят там - не ми е ясно!.. - замаха пак ръце униформеният.
- А роднини няма ли - да я наглеждат? - попита Неев.
Униформеният махна с ръка и изпухтя отново.
- Къде да я гледат, бе! Те не могат един друг да се гледат! Има един чичо - у Хераково!.. Ама е серт, та знае ли се!.. Все се карат - за земи и имоти у селото - кое на кого било! Имоти имат, е-е, на Пролешката могила сума ливади, ама он вика – негови били! Остави ней, ама и съседите не пуща през нивите си! Има един черен път оттам – що жалби имаме, че го гради и не пуща да се минава по него... Еле пък Васка да ходи там - викат, чудо става! Викове, скандали - дандания голяма! А тя женицата чат-пат ходи да види братовчедка си - тя и тя е сама като нея - ни мъж има, ни деца! Тя, Васка, има и брат, ама той рядко се свърта по селото - все по чужбина ходи… Викат, че кинаджия бил, там по гримове-мимове, ефекти разни… В разни западни филми работел…
- А за тоя имот - стопанството на Църна бара - с вуйчото не се ли карат?
- А-а - за него нема как - той си е само нейн! Нали са го купували с мъжа й - покойния, едно време… Той Драган - чичо й, де - затуй я натиска - да се отказва от земите в Хераково, че си имала! Ама то един имот! А тя - Васка - женицата вече не е и много вред! Е-е, миналата година беше разправяла, че вижда мъжа си да обикаля нощем около къщата! Поизкукала си е вече…
Районният запъшка.
- То за Драган… Е-е, преди бая години, един негов роднина го намериха в Хераково с разцепена глава - като че с брадва сечен! У едно хале на кооперацията в селото… И тогаз се говореше, че Драган имал пръст в тая работа - карали се за нещо предния ден… Ама нищо не можа да се докаже… А пък и тоя случай бе много такъв - неизяснен остана…
- Защо?
- Ами… С тоя човек, каквото там е станало, е било през нощта! Той охрана беше на фирма, дето държи част от халетата... А в онуй хале, дето го открихме - ток няма, светлини никакви наоколо не се виждат! Мрак страшен е! Колегата му, дето е бил тогаз на смяна от друга фирма, се кълне, че друга светлина, освен фенера на ударения не е имало в района! Видел към полунощ - по фенерчето - че оня влиза у халето... А после така и не излязъл. И като отишъл да провери след време - го намерил със сцепена глава. Тогава що проверки му правихме на тоз охранител - е, не е бил той, пък и честен чиляк е, що да лъже! А да е дошъл некой друг да го халоса - требва значи да е виждал у тъмното, та да не си светне с нищо у таз тъмница! Инак остава сам да се е ударил онзи... То там всичко кръв беше - така и не се разбра, какво е било…
"Е - помисли си Неев - Аз вече знам, че някой от Хераково може да вижда добре в тъмното!"
Сети се за въпроса на Ирина.
- А мъжът на Васка - той как е умрял?
- Той ли? - изпухтя районният инспектор - А, той от удар май си почина човека - и него в едно от халетата на техното стопанство го намерихме една сутрин… Инфаркт ли, инсулт ли - нещо такова беше получил…
- Следи от насилие не е имало - така ли?
- Не, нищо немаше! Паднал човекът и си умрял на място…
- А жена му - Васка - къде е била, та не го е потърсила тогава?
Униформеният се почеса пак по врата.
- Бе, май брат й тогаз си бе дошел и тя беше отишла да го види, та дали не бе заспала там и останала да нощува при него - у Хераково? Нещо такова, помня, беше! Та затуй го бе намерила чак кога се прибрала на сутринта - студен…
ХХVІІ. 15 юни 2011 г., Божурище
Беше към обед, когато Неев се упъти отново към адреса на Чобанов.
Краеведът живееше в последния блок - съвсем до полето.
Комбинацията от редици панелни блокове до ширнало се поле с посеви изглеждаше направо нелепа.
"Още една придобивка от времето на соца!"
Чобанов беше ниско човече, минало шейсетте, с плешивина на главата, върху която акуратно бе сресал дълъг перчем коса, за да я закрие.
Видът му беше на книжен плъх, който тихо и кротко е изпълзял до пенсия измежду бумащините на някоя канцелария. Доколкото му бе казал Славов, три или четири десетилетия бил отговарял за културно-масовата дейност в местно предприятие - бившо социалистическо величие на петилетния труд…
Неев пък Славов бе представил на Чобанов като журналист от медия в София, който се интересувал от района за създаването на евентуален документален филм…
- Заповядайте, заповядайте! - прикани го домакинът в неголемия хол, отрупан с мебели, от прозореца на който се виждаше ширещото се поле с издигащи се зад него хълмове.
Чобанов бързо отрупа масата с десерти и безалкохолни, въпреки протестите на Неев. Скоро по плота почти не остана празно място – което явно бе и целта на домакина.
Накрая приседна на отсрещния фотьойл, но някак на края, като погледът му продължаваше да шари неспокойно по масата - дали не е забравил нещо - да донесе и подреди…
След известно време се поуспокои и се усмихна към Неев.
- Петър Славов ми каза, че се интересувате от нашия край, господин Неев! Това е чудесно - той наистина е богат на история и фолклор!
- Според чутото до момента при беседите ми, господин Чобанов, разбирам, че местните хора са някак… Доста особени - с тъмен характер и с мрачна слава, както излиза, така ли е?!
- Има нещо такова - засмя се Чобанов - Особени сме, наистина… А и местностите ни наоколо са такива - мрачни и тъмни, дето казвате… Вижте им названията само - "Църна бара", "Черен Пешо"… Костинброд – “брод от кости”... Ето - вземете и Сливница, например - с какво е известна и увековечена? Ами с "Новото гробище" - от дядо Вазов и произведението му… Мрачна е и легендата за произхода на името Божурище - вярно, хубаво име е, ама отде е? От израслите ярки трендафили - поникнали от кръвта на убитите войници, отбранявали тия места! Много народ е избит тук и по близките райони. Цели села са се местили и бягали от насилие. Ето - днешното Храбърско е такъв пример - едно време селището е било долу - в ниското, досами главния път и "Черен Пешо". Сега там е махала "Старо село"… Според местните, едно време селото е било нападнато и ограбено, а хората - избити. Оцелелите избягали по високото на планината, като дигнали отново селото – на място, дето не се види от пътя…
Чобанов приглади зализания си перчем и попремести една от чиниите по-близо до Неев.
- Няма много светли дела, с които да се помни тоя край, май… По-старите легенди разказват и за произхода на странните имена наоколо - особено по Трънско и Брезнишко - Вискяр, Парапун или Рижици, например. Говори се, че едно време по тия места са били избити келтски легиони… И защото били рижи - та оттам - Рижици. Казват, че тук е имало и келти, и готи, и какви ли не още племена, които са се заселвали покрай рудодобива още когато е било Римска империя. Районът е пълен с калета и крепости по едновремешните пътища - само в Трънско има над трийсет останки от такива! А пък легенди - бол за тях! Особено пък от турско време насам… За войводи, за битки - за герои!
- Сигурно и легенди за скрити съкровища имате по вашия край?
- Охо-о! Такива легенди колкото искате имаме! Едно време бая обози с хазна са минавали оттука - нападани от хайдути и харамии - говори се за цели казани с жълтици заровени по района! Ама трябва мястото да знаеш точно къде е, та да копаеш! Инак лесно не се намира! Ето, един мой познат наскоро ми бе разправял - ходил с такъв, металотърсач, да търси монети по полето, кога го орат... Та той ми разправяше, вика, ей - около Мрамор цялото поле е с керамика, стара и натрошена... Ама почвата била с метали много в нея и правела като "екран"... Стотинка да заровиш - не мож` я намери после!
- Значи познавате и иманяри в района, така ли?
- Естествено! Те са най-добрия извор на легенди, най-много се интересуват и знаят неща от старите хора - дето други едва ли биха се интересували да питат... А такива тука - колкото щеш - всеки търси какво ли не! Я старини от римско време, я могили, я казани с алтъни заровени…
- Един мой познат ми спомена, че в района се говори за някакво голямо латинско имане - вие знаете ли нещо по въпроса?
- Ама, разбира се! Знаете ли - може да ви прозвучи смешно, но тук в района си имаме села, старите хора в които твърдят и пазят родови легенди, че са потомци на рицари-кръстоносци! Веднага ви давам пример с едно такова село - това е Чеканец - малко, вече почти безлюдно селце до Яблотино и Габер… Там разправят, че някога при люта зима били останали да зимуват кръстоносци, тръгнали към светите земи. Добре, ама останали да живеят по тези земи и се смесили с местните… По Вискяр планина има доста легенди, че са се водили някакви битки с латинци, минавали през земите ни! Та си викам - може не заради люта зима, ами след някоя битка да са останали тези кръстоносци в Чеканец... Ама кой знае?!.. Но че е имало тук латинци - това е сигурно! Старите хора пазят спомена, че са се мешали с латини - у всека рода капчица латинска кръв е имало… Неслучайно в този регион на България най-често се срещат имената "Латин" и "Латинка" - демек, останало е в съзнанието на поколенията, че някой е дошъл от такъв - латински род…
Чобанов приглади отново дългия си перчем по плешивината.
- Между другото - има едно изследване от края на 19-ти и началото на 20-ти век - на наш фолклорист… Атанас Илиев се казва - “Българските предания за исполини, наричани елини, жидове и латини”... Общо взето, той също е събирал сведения и легенди от старите хора… Оставям настрана приказните елементи в разказите, според които латините били толкова високи, че като се спъвали в къпините покрай нивите, падали и умирали. Пръст в престилката като гребнели – могила правели… Общо взето, тук личи елементът на чуждото и непознатото, възприемано от местните - чуждоземецът, който е по-различен и се е заселил до тях… Забележете, че наред с латините, тук са посочени и елините - тоест гърците, както и жидовете - старо име, с което са наричани евреите…
Краеведът махна с ръка, като за малко да събори една от бутилките с безалкохолно.
- Абстрахирайки се от легендите, покрай тях Илиев дава доста интересни исторически сведения. Той пише, че на много места в България е имало обособени латински гробища - турците ги наричали “джиневизлер”, като ги избягвали и не погребвали мъртвите си там, защото, според поверията, земята ги изхвърляла. Що се отнася до нашия край и Западна България, Илиев сочи за наличието на множество латински сгради, калета и църкви. Като примери дава построената църква в с. Ярджиловци, която била на мястото на стара латинска. Той твърди, че на километър над Княжево - на Витоша отсреща, е имало латинска крепост. Интересно е и това, което сочи за село Вакарел, вярно, малко е далече от нашия край, ама е интересно - твърди, че там е живяло латинско население, наричано от местните "фрънзи"! Авторът сочи, че тези поселения имат връзка с битките, водени от цар Калоян едно време със западните рицари.
- Това наистина е много интересно - Неев определено бе запознат с темата на разговора, но реши да не прекъсва Чобанов, надявайки се, че ще чуе от него нещо ново по нея.
- Между другото, народът ни явно не е бил доволен от съжителството си с латините - те били смятани за неверни и лоши люде! От онова време има запазени народни предания и песни - ето ви пример - “Со латинци побратимство чиниш, ала не знаеш оти са безверни”… Но да се върнем на въпроса ви… Да, действително в този район битува легенда, че някъде във Вискяр планина има пещера, в която се пазят несметни съкровища, останали от старо време и принадлежали на латинците… Пещерата се свързва с близката до нея крепост Петлюка - или Пеклюк, както са я наричали още. Говори се, че на това кале е имало голяма битка с латинци… После пък е било разрушено от турските нашественици… Трябва да ви кажа, че "битуването" на тази легендата е доста условно, защото за нея знам предимно покрай един мой стар познат от Хераково! Казва се Драган - той е доста възрастен вече… Едно време той и брат му бяха много активни в търсене на иманета по разни легенди, карти, нишани - какво ли не! Ама после братът някъде замина - от бая години го няма вече… Така и не разбрах, къде е отишъл и дали е жив още… Та едно време двамата цялата околия обърнаха да разпитват за тази Пролешка могила – ей я, тя се вижда насреща, от прозореца. Беше им като фикс-идея! Питаха, търсеха, ровеха… Споменаваха за някаква легенда за Гурмаз бей… Това е турски бей, владял някога земите в района, на когото е кръстено селото Гурмазово - най-близкото до Божурище. Казват, че бил добър човек и от почит хората кръстили селището на него… Така де, това е друга история, дето се вика… Та след като брат му замина, Драган спря да се интересува от могилата… Но през последните години фикс-идея му стана тая прословута латинска пещера във Вискяр планина...
- А защо я смята точно за латинска?
Чобанов вдигна рамене.
- Еми - говори се, че е имало някакви записки на четници - хайдути, дето са били едно време по тия места… Те били открили марáта - така се нарича пещера-скривалище на имане. Та, като я открили, решили да я ползват и за тяхното имане. Така че там трябва да има не само латинско, ами и хайдушко имане! Там - по тия записки, било описано какво е имало вътре в марата и че нещата са принадлежали на латини, живели едно време по тия места… Това е затърсил Драган последно време - явно нещо нишан е открил по документа, ама не знам повече… Той много-много не споделя - само пита, пък ако човек е много любопитен, става и свадлив - тежък характер е!
- И - успял ли е да я открие тази пещера - как мислите?
- Хм… Като го гледам, все си е беден - не ще да е открил някое съкровище… Въпреки че явно вече знае нещо по-конкретно, защото дочух, че търсел ортаци - да ходят с него да му помагат в търсенето…
- Вас не ви ли е поканил - виждам, че знаете доста по въпроса, а и ви се доверява?
- Мен ли? А - не! Те ме знаят, че аз от легенди се интересувам много, ама да тръгна по сокаците - и особено нощем - да копая и да ходя по тъмното по планината?! Не, не, няма как да стане туй! Не е за мен тази работа! Аз - ако спре токът - с фенера ме е страх до мазата да сляза, дърва за печката да взема, кога е зима... А тука зимата си е люта - в тия панели! Та камо ли да обикалям по горите и планините нощно време!
- Е - може и без фенери вече да обикалят вашите иманяри в района - сигурно от толкова ходене нощем могат и в тъмното да виждат - вметна усмихнато Неев.
Чобанов сепнато го изгледа, после прокара отново ръка по перчема си.
- Знаете ли... Странно е, че го споменавате - ама точно за Драган съм чувал да разправят, че с едното око бил далтонист и с него можел да вижда в тъмното - ясно като посред бял ден. Затуй и никога не ходел с фенер или друго светило вечер...
ХХVІІІ. 15 юни 2011 г., Божурище
Когато най-накрая излезе от жилището на Чобанов, Неев се чувстваше направо смазан.
Дребното човече не бе млъкнало и за миг през изминалите три-четири часа, заливайки го с щедри словесни потоци от информация за Божурище и околностите му.
На които той безропотно се бе подложил, за да не наруши прикритието си на изучаващ района журналист.
Сега - освен другото, което го интересуваше и всъщност бе научил още в началото на разговора им, знаеше и всякакви други дивотии за този град…
От това, че копие от указа на княз Фердинанд за създаването му и първия план-карта на Божурище висели пред кабинета на кмета - който бил почти толкова екзотичен, колкото и огромните му папагали "ара", които летели свободно вътре, та дори налитали на посетителите - до това, че в бившите военни поделения все още се ползвали вили и къщи, строени още по царско време за български и немски офицери, а на пода на фоайетата им още имало, изобразени в мозайката, орли. Някога за тях било построено и казиното, което още стояло в центъра на града. А що се касаело до немците, те - по времето на Хитлер, показвали особен интерес към района и проучването му…
Чобанов бе прескачал от тема в тема без да спира, почвайки едно и завършвайки съвсем друго, което допълнително бе изтощило Неев от опити да следи обърканите му мисли…
Докато полагаше усилия да забрави колкото се може по-бързо чутото, подкара колата си към Църна бара, където се намираше споменатото от Ирина стопанство - описано му също подробно от Чобанов…
Срещата бе оставила и друго усещане у Неев - чувството, че най-вероятно бе стигнал и се бе докоснал до човека-призрак, с когото се бе сблъскал онази нощ - в мрака на планината… Този, който проучваше мястото на латинската гробница и явно добре виждаше в тъмното…
Човек, когото са подозирали за убийство - в тъмно хале, през нощта, което за него, с тази "дарба", явно не е било трудно да го извърши!..
И с племенница, която пък Ирина подозираше, че е убила съпруга си с брадва…
"Ама че семейство!"
Видя колата на Ирина, паркирана до оградата на някакви промишлени сгради. Някъде отсреща - от другата страна на магистралата - трябваше да започва черният път, водещ към старото стопанство.
Докато вървеше по него, опитвайки се да избягва локвите, Неев оглеждаше околността. Най-близо, на около километър от виждащото се насреща в полето стопанство, се падаше малък квартал от наскоро строени къщи - това, по обясненията на Чобанов, било същинската махала Църна бара. Някъде далеч назад, към отсрещните баири на Стара планина се виждаха разпръснати къщите на Костинброд и други села…
Стигна до бариера, препречваща черния път. Заобиколи я и срещу него мигом се спуснаха няколко едри кучета.
Инстинктивно се хвана за пистолета, но после отпусна ръка - от отсрещната, сравнително по-нова къща, на бегом излезе възрастна жена, която се развика на кучетата. След нея се показа и Ирина.
Радостта, че го вижда, проблесна по лицето й само за миг - като метеор, пресякъл нощното небе... Или слънчев лъч, ненадейно пробил облаците в зимен ден. После изражението й отново стана безизразно и делово.
Запозна го с домакинята, след което го дръпна настрани към халетата, за да разпита, какво е научил.
Неев й резюмира накратко чутото в участъка и от краеведа. Въпреки разсейването на подозренията й към Васка, Ирина бе все така уплашена и напрегната.
- На това място има нещо страшно и неестествено, Калояне! Аз го видях - снощи... Някакво същество обикаля в полето! И май не е само то! Не знам какво да правя… От една страна имам желание да продължа - да разбера, какво е това нещо и да го проуча… Но само мисълта, че трябва да остана още една нощ тук - на това място - ме ужасява!
- Е, ако това ще ти помогне, аз нямам против да остана тази нощ тук - с теб и с тази жена.
Ирина впи поглед в лицето му.
- Ще го направиш ли? Наистина ли ще го направиш? О - ще съм ти много благодарна…
Видяха, че Васка идва към тях откъм къщата.
- После ще ти разправям за нея повече - подшушна му тихо Ирина и тръгна към възрастната жена.
Неев седеше умислен на едно протрито и старо кресло - сам в тъмнината на стаята.
Ситуацията тази вечер - замръкването му с Ирина в къщата на Васка, разговорите, които бяха водили - това много му напомняше на една друга вечер, преди години…
Сякаш преди цяла вечност вече - когато се бе запознал с нея…
В онзи далечен ден, когато бяха замръкнали в къщата на Ценка от Шавалците - някъде в сърцето на планината.
Когато за пръв път усети трепет в душата си, докато я гледаше - седяща до разпалената печка, поруменяла и със светнали очи...
Но обстановката там бе съвсем различна.
Онази къща бе топла и уютна…
А тук?..
Тук - в този дом, всичко бе студено, запуснато и мрачно!
Дори Ирина бе студена и далечна от него - въпреки че се намираше в съседната стая…
Неев въздъхна.
Сърцето му се сви от чувството за някаква безвъзвратност… Чувство, че е загубил завинаги нещо ценно и хубаво, което сега е останало някъде далеч назад в живота му и повече няма да се върне - никога…
И дори нещо от него да се повтори и случи отново, то пак няма да е същото, а ще е изкривено и деформирано…
Просто блед, ефимерен и далечен спомен на онова, което някога е било…
Неусетно задряма.
Неприветливата стая се стопи някъде в пространството и пред него изплува образът на Ирина. Не каквато бе тя сега към него - а каквато бе някога…
Такава, каквато той я обичаше и желаеше… Усмихната, обичаща…
Отдаваща му се…
Ето ги очите й - близки и топли - с онзи пламък, който разгаряше огъня и в него.
Нежното й тяло с прозиращи изкусителни форми през дрехата, която сякаш ги подчертаваше и ги правеше по-привлекателни и желани…
Нежната й мека кожа, която сякаш също гали пръстите му… Малките нежни ръце, обвити около него… Топлите й гърди и корем, притискащи се плътно към неговите… Прокарва пръсти по бедрата й, усещайки как те настръхват от ласката му… Бавно извива ръка между тях - ето, вече докосва най-интимните й гънки… Влажни и горещи от възбудата й… Уютни… Желаещи го…
ХХІХ. 16 юни 2011 г., Църна бара
Сепна се.
Действителността го заля със своята неприветливост, към която се прибави и болката в схванатото му от седенето тяло…
"Ама че неудобно кресло!"
Намести се доколкото можа, търсейки жадно виденията от преди миг - но напразно - те вече бяха отлетели…
Въздъхна и подпря главата си с ръка.
Огледа тъмнината на стаята.
Въпреки че и той живееше сам, не можеше да разбере, как тази стара жена стои тук – насред нищото - сякаш загубена някъде накрай света... Сама със спомените си... Сред руините на един безвъзвратно отминал и несъстоял се живот...
Където сигурно и щеше да си отиде – като мъжа си – пак така самотна... Незабелязана... Като малък бръмбар, уловен в капана на пресъхнала отдавна чаша, забравена на нечия веранда...
Отново се унесе.
Сега в съня си чуваше гласове на хора. Те като че ли му бяха смътно познати, но не можеше да определи, кои са… После му се мярнаха самотни запустели къщи, пръснати в безкрая покрай пътя, губещи се някъде в нощта… Уж гледаше към тях, а осъзнаваше, че лежи - лежи в леглото си и гледа къщите, извил глава настрани. Опита се да погледне в другата посока, но вратът му като че бе схванат - и не можеше…
Усети, че нещо тежи върху него и го притиска.
Натискаше завивките върху него, върху лицето му и не му даваше да го погледне. Той се мъчеше да извърти поглед нагоре, опитваше да надзърне през завивката… И за миг долавяше някаква тъмна сянка, изпречила се над гърдите му…
Ужасът го заля и той се опита да извика със схванатото си гърло!
И тогава се събуди отново.
Тръпки лазеха по цялото му тяло. Кожата му бе настръхнала - като от студен полъх - усещаше космите си щръкнали нагоре.
Ужасен от смътното усещане за някакво зловещо присъствие около него, той стана от креслото.
Болката по тялото му го върна изцяло към реалността. С нея дойде и успокоението, че просто е сънувал кошмар.
Поразтъпка се малко по стаята, обляна от лунната светлина отвън и отново седна.
Известно време сънят бягаше от клепачите му, но после отново се отпусна и задряма…
Сепна се от писък на жена.
"Ирина!"
Скочи на изтръпналите си крака - залитна и за малко щеше да падне. Стисна зъби и се отправи с усилие към вратата.
Светна с фенерчето в тъмното стълбище.
Лъчът му изтръгна от мрака уплашеното лице на Ирина.
- Ти ли извика? - Неев сведе фенера надолу, за да не я заслепява.
- Н-не… Васка е!
Спалнята на жената беше празна.
Видяха я още докато слизаха по стълбите - изправена и безмълвна - пред един от прозорците на приземната стая.
А там - отвън, на бледата лунна светлина - някой стоеше!
Призрачен тъмен силует протягаше ръка към Васка и сякаш я викаше към себе си.
Ирина също изпищя и се вкопчи в рамото на Неев.
Той се освободи от нея със сила, извади пистолета си и с два скока се насочи към вратата.
"Призрак или не - мамка му - ще те пипна!"
Рязко отвори вратата.
До прозореца вече нямаше никой.
- Там - наляво отиде! - долетя зад него викът на Ирина.
Насочи се към ъгъла на къщата.
Кучетата го залаяха ожесточено.
Нещо бързо се движеше през огрените от пълнолунието върхове на посевите. Люлееше ги и оставяше просека през тях – някъде към далечните светлини на Костинброд.
Оттам изкрещя разтревожена нощна птица.
- Моля те, не отивай нататък! - Ирина се бе подала от вратата, но не смееше да прекрачи прага навън.
Неев прибра пистолета, гледайки все още натам, където се губеше поклащането на посевите.
После освети мястото, където стръковете им свършваха в заблатеното голо пространство до къщата.
Нещо привлече погледа му.
Там, където почвата бе по-размекната, в близост до локвите, се бяха отпечатали дълбоки стъпки.
Приближи се към мястото, въпреки протестите на Ирина, наведе се и го заоглежда на светлината на фенера. Стъпи с обувката си до една от оставените дири и погледна отново. После извади мобилния телефон и приклекна до следите – светкавицата проблесна за миг в локвите наоколо. Погледна екрана, след което дигна рамене и се отправи към къщата.
Не се стърпя и се усмихна, когато срещна уплашения поглед на Ирина, която все още трепереше в рамката на вратата - така и не бе посмяла да пристъпи извън къщата.
- Странен призрак ще излезе този! След като оставя следи от спортни обувки, с размер към четиридесет и пети-шести номер и вероятно тежи около 90 килограма - горе-долу колкото мен! А и тича в посока към прелеза на линията, значи му е трудничко да прелита напряко през полето!
- Искаш да кажеш… - страхът в очите на Ирина бавно започна да се измества от почуда и изумление.
- Искам да кажа, че това, което видяхме преди малко и в момента тича през полето, е ЧОВЕК! Жив човек, а не призрак…
Неев угаси фенерчето и бръкна в джоба си за цигарите.
- Макар че тук - в тоя край - напоследък границите между хора и призраци нещо почнаха да ми се размиват!
Ирина си отдъхна - думите на Неев, че вероятно става въпрос за човек, а не за "нежив", я поуспокоиха. Чак сега се присети за Васка и я затърси с поглед в мрака на къщата.
Откри старата жена да седи на ръба на леглото си. Бледото й лице се открояваше в тъмнината на стаята.
- Що иде Стоил?!.. Що сака он от мене? - дрезгаво прошепна тя, когото усети присъствието на Ирина до себе си.
- Успокой се, лельо Васке… Това не е твоя Стоил! Успокой се… Приятелят ми - Калоян - той ще разбере какво става тук... И кой ти причинява всичко това...
ХХХ. 16 юни 2011 г., Хераково
Тримата мъже седяха по пейките под навеса. Единият шумеше със стари документи, увити в пожълтели вестници. Другите го гледаха безмълвно, хванали в ръка чашите с ракия.
- А! Ей го, нейсе! Чуйте сега - ще ви дам голяма тайна! Трийсе години я пазя и ако некой от вас я опусне, бел свет да не види - очиствам го, да знаете! Ни дума - кълнете се!
- Кълнем се, Драгане! - избоботиха двамата, впили очи в пожълтелите листи в ръцете му.
- Клетва е страшна, да знаете! Арно - чуйте сега! Туй нема да ви го чета в началото… А - ето! "…Като се изкачиш на височината по пътя за Брезнишката околия, ще стигнеш до една махла, тя ти се пада влево. Ще видиш доле реката да минава, до къщите на махлата. Ще тръгнеш по реката и ще вървиш по нея каде половин саат. От там нагоре ще стигнеш едно скалисто место с дълбоко дере, като погледнеш към заник слънце ще видиш горе на скалата високо писмо едро писано латинско, то упътва при калето дето го заварихме от латините, при което намерихме латинското богатство в направена мара. Там ние турихме нашето богатство дето го спечелихме седем години по Софийско. Нагоре по дерето ще стигнеш чатал дере, в което се събират две дерета. Като идеш около куршум мерзис нагоре и се отбиеш на десна ръка в дерето, ще се обърнеш към север и погледнеш насреща през дерето ще видиш едно скалисто место. В скалата ще видиш три прави камъни, като идеш при тях, те ще станат становити, има един голям становит камък висок около четири аршина. Като мериме от този камък 3 аршина на залез слънце и погледнеш нагоре, ще видиш една пукнатина от горе до долу. Два пръста широка е пукнатината, която стига до земята, а долу ще видиш натрупани камъни, големи и малки, като се махнат камъните, където свършва пукнатината ще се разбие, там има дувар хоросанлия, два аршина. Като се разбие дувара, там ще видиш дупка тъмна, требва светлина и като вървиш навътре около десет крачки ще видиш една малка железна врата. Пред нея има плоча, плочата е капан тя се върти и те хвърля в една яма, в която има набити шишове, затова на прага има юзлук. Мини оттатък, има над стъпалото желязо, пъхни желязото в юзлука и премини спокойно. Отвориш ли вратата, не влизай този ден, ами на другия, че отрова има сипана. Вътре в одаята ще видиш на средата една каменна маса голяма, на нея има една латинска статуя колко едно дете, дето цица от майка си, златно. Масата е от камък, има и една корона скъпа с елмази, гривни, обеци, кръстове - златни и сребърни, от десно на масата има шест долапа като масандри малки и пълни с латински разни пари златни, сребърни и бакърени. Има и много старо латинско оръжие като мечове, щитове и разни други неща по стената. От лево оставихме нашите пари, в чамови качета за сирене…" Те това е!..
Драган дигна поглед от листовете към смълчаните мъже.
Двамата се размърдаха, като сепнати от сън.
После единият от тях чукна с чашката по масата и заговори замислено.
- Х-м… За планината и пътя за Брезнишко - туй стая ясно… Ама таз махла - коя да е?.. Една ли е в тази посока!.. Бая ги има! Е-е, каде Пожарево и Златуша все са махли...
Драган го стрелна.
- Аз махлата я знам, коя е - ти не бери грижа за нея!
- А? - двамата мъже пак се смълчаха, вперили очи в стареца.
- Клетвата помнете, ей! И да знаете - тръгнете ли без мен, ще ви намеря! - Драган смръщи веждите си, а студените му сини очи ги пронизаха.
- Няма, бе, бачо Драгане! Как може да го мислиш дори? - свиха се мъжете срещу му, ако и да бяха поне с трийсетина и повече години по-млади от него.
Драган се умисли, накрая тропна с длан по листата на масата.
- Тая махла е Делян! Толкоз години го мислех и разпитвах - нема кое да е друго! И пътят - както е писан - води близо баш до Петлюката!
- Кое?
- Петлюка, бе! Не го ли знаете туй кале?
- Н-не…
- Туй е на високото - баш горе - у Вискяр планина! И легендата е, че едно време е било важно, кога тук са минали латините! Аз минах по пътя и стигнах скалите. Има надпис - не личи много веке, ако не знаеш, къде да го дипиш, нема и да го видиш... Видох и зидо къде трябва да се пада. И киселина сипвам по скалата от бая време - ама дос`я не кипе на вар… Но местото е това - сигурен съм!.. Вземам ви с мене да помагате, щото последния път, кога бех там, имаше човек некакъв – и като да ме чакаше!
- Човек ли? Какъв човек, бе, Драгане?
- Знам ли го! Сигур некои други също са разбрали нещо за местото и дират там… Затуй требва бърже да действаме и да помагате! Айде стига разговори! Кога идем довечера натам - пак ще говорим!
Единият от мъжете се понамести на пейката, после плахо запита.
- Абе, бачо Драгане! Ти, едно време разправяха, че си знаел нещо за казаните на Гурмаз бей. За турското имане. Дето сте го търсели с брат ти - преди да замине още - е-е… За Пролешката могила говореше нещо… Като ще ти помагаме - що не кажеш и за туй - да го подирим, а - ей го, къде е...
Мъжът занемя - очите на Драган проблеснаха ядно срещу него.
- За туй имане не ща да те чувам повеке - чуеш ли ме ти добре!
- Добре, добре - извини ме, бачо…
- Нема го туй имане! Нема го! И за него не ща да чуя и не питай веке! Ама никога!
- Нема, нема, бачо Драгане - не ми се сърди…
Драган блъсна по масата с костеливата си ръка. Мъжете втренчиха поглед в него.
- В латинската мара имането е - е-хе, знайш ли колко по-големо е то? За всите ни ще има - така да знаете! Там е истината... Айде, гответе се, че привечер тръгваме!
ХХХІ. 16 юни 2011 г., Божурище
Малко преди обед Неев отново позвъни на вратата на участъка.
Отвори му началникът Гаджев.
- Охо-о, здравей, колега - заповядай!
Огромната му фигура се провря през вратата на кабинета.
Неев го последва.
- Моите са по задачи навън, само аз съм тук… С какво мога да ти бъда полезен?
- Имам нужда от съдействие, колега!
- Съдействие ли? За какво? - Гаджев се напъха с мъка на стола си зад бюрото.
Неев седна насреща му на вече познатия диван.
- Снощи останах в стопанството при тази - Васка! С приятелката ми… И през нощта имахме странно посещение - май някой наистина броди около къщата й! Някой, за когото тя мисли, че е починалия й мъж, но аз имам други подозрения…
- Видял си някого през нощта до къщата?! Не успя ли да го хванеш? - поусмихна се Гаджев.
- За съжаление, ми избяга...
- И подозираш, кой може да е бил - така ли?
- Подозирам и друго! Подозирам, че чичо й Драган вероятно има пръст в тази история - може да праща някого да ходи там, защото не ми се вярва старец да тича толкова бързо през блатата в онова поле… Но това не е същественото! Предполагам също, че Драган действително е убиецът на онзи - пазачът в халетата! Вчера разбрах, че можел да вижда в тъмното - някак си с едното око, не ми е ясно как… Каза ми го местен човек, който го познава добре…
- Хайде, бе! - Гаджев го изгледа с почуда - Гледай ти! Трябва да видя, къде е преписката за този случай… Ама и да я видя - какво от туй? Как ще докажем, че той има общо със случая - та дори и с тази способност, дето казваш?! И да намеря свидетели, дето да потвърдят, че може да вижда в тъмното… Та дори и ако някой се навие и постанови да му се направи медицинска експертиза - това са си все косвени доказателства - нищо конкретно няма...
- Прав си! Няма… Просто ти го споделям, защото го научих между другото. Всъщност - в случая ще моля за съдействие за друго, по-конкретно нещо… Въпросният Драган - както разбрах - извършва иманярски проучвания в района на Вискяр планина! В близост до някакъв археологически обект - старо кале. Доколкото знам - търси някаква пещера в района - свързана с легенда за съкровище… Молбата ми е да се вземат мерки, за да се пресече тази негова дейност!
Гаджев вдигна рамене.
- Че то, това - може и да е незаконно, ама не съм запознат… Има ли такъв член по Наказателния кодекс?
- Доколкото знам - има! - усмихна се Неев.
Гаджев се присегна към една от книгите в библиотечката до бюрото и я заразгръща. Книгата изглеждаше смешно малка в ръцете му.
Известно време двамата мълчаха - чуваше се само отгръщането на страници.
- А - ето - прав си, има! - възкликна Гаджев - "Който без съответно разрешение търси археологически обекти"… Има такъв член - 277 а… Ама викаш - района на Вискяр планина… То тя половината е към нашето районно - Сливница, ама другата половина се пада на районното в Брезник - а това е към Областна дирекция Перник! Знаеш ли още някакви подробности по въпроса?
Докато Неев се чудеше, какво точно да му сподели и какво да премълчи, телефонът на бюрото на Гаджев иззвъня.
Началникът вдигна слушалката.
- Да! Ало… Кой? О, кмете, кажи - какво става по Хераково? Къде сте го намерили? И - много ли е зле?! На Бърза помощ обади ли се?.. А - той си е в съзнание, значи - и какво вика? Какво се е случило… Кой вика, го е ударил? Стой там - идваме!
Гаджев трясна слушалката върху телефона и изгледа странно Неев.
- Е - явно ще имаш пълно съдействие по случая, колега! Твоят Драган е ударил с брадва по главата един от Хераково и после отпрашил нанякъде! Човекът е зле, ама си говори и разправя, какво му се е случило! Идваш ли с мен?!
- Идвам!
Докато пътуваха, Гаджев почти постоянно говореше по мобилния си телефон.
Неев мълчаливо го слушаше.
Първо се обади на свои служители - да тръгват веднага и те към Хераково - да се обадели на кмета да ги упъти, къде точно да отидат!
После звъня на районното в Сливница, като обясни накратко случая - вероятно на дежурния. Поиска онзи също да звъни на Бърза помощ, че били много туткави - уж по-близо, не идват от София, а от Костинброд - ама да не ти се налагало да ги чакаш!
После явно го прехвърлиха към някой началник, защото заобяснява по-подробно станалото, а накрая само кимаше с глава и повтаряше "Да, господин началник! Разбрах! Ще звънна веднага от място!"
Накрая пак се чу с кмета на Хераково - да пита, какво става там…
ХХХІІ. 16 юни 2011 г., Хераково
Кметът - доста възрастен мъж с побеляла коса - ги чакаше пред една от крайните къщи в селото. Още отдалеч размаха ръце и ги закани навътре в двора й.
Гаджев с мъка се измъкна от автомобила и тръгна след него. Неев ги последва.
Влязоха в неизмазаната едноетажна къща, от вътрешността на която се дочуваше тихо охкане и приглушени ридания.
Видяха пострадалия мъж на леглото в спалнята. Под главата му и върху нея бяха сложени хавлии със съмнителна чистота, по които бяха избили тъмни червени петна.
Когато влязоха в стаята, мъжът в леглото отвори очи и ги извъртя към тях. Жена му - седнала на един стол отстрани - спря да хлипа и също ги загледа.
Гаджев се надвеси над леглото.
- Какво стана, бе, човек? Кажи ми!
- Ох… Драган! Драган ме халоса с брадвата си… Ох… Питах го сабале за казаните на Гурмаз бей… Дето диреха едно време с брат му по Пролешката, ох… И се разлюти тогава още! После - като дойдоха да ме зимат с Пешо - да тръгваме - аз им рекох, че нема да ода с них, оти ме фана страх… Ох… И Драган като рипна - "Ти ще ни издадеш, твойта мама" - добре че се поместих, че инак, ох… Ама пак ме докачи с брадвата, мамка му…
- Къде е той сега?
- Ох, па с Пешо, с неговия "Голф" - тръгнаха към местото, дето ще копат… За тая - латинската мара…
- Кога тръгнаха?
- Преди час да е било - изсумтя кметът зад тях - Час и половина най-много, кога ми се обади жена му да дойда!
Гаджев пак се надвеси над ранения.
- Това място - дето отиват - знаеш ли къде е?
Удареният замълча.
- Кажи, бе, Стояне! - изсумтя кметът зад Гаджев.
- Ох - да не разбере, че от мен го знаете - че ще ме довърши после!.. Срещу Делян махлата - оттам некакъв черен път имало за към едно кале… Ама как беше му името, ох…
- Петлюка да не е? - обади се Неев.
Ударения закима през хавлиите.
- А! Същото - ох, те това баш кале - до него некакви скали имало, с дувар в них…
Отзад изтропа врата.
В стаята се показа висок и сух униформен служител.
- Шефе, линейката дойде!
Гаджев тръгна навън с униформения. Неев го последва.
На прага се разминаха с медицинския екип.
Вече навън - на двора, Гаджев пак подхвана мобилния си телефон.
Около два часа по-късно две полицейски коли, с включени сини лампи и пролайващи сирени към изпречилите им се автомобили, летяха по тесния път от Божурище към Гурмазово и Пожарево.
Първата кола - "Ситроен", с надписи "Полиция" отстрани на вратите - се управляваше от районния инспектор Миленов, който - като виден ловджия от дружинката в района - заяви, че знае мястото, на което отивали Драган и съучастникът му Петър. С него бяха още двама униформени.
Неев беше във втората кола - стар мръснобял "Фолксваген Голф", със зелени врати и капаци и с лепнат син буркан на покрива - някогашен служебен автомобил на германската полиция.
Караше Гаджев, а на задната седалка един цивилен оперативен шумно сумтеше, опитвайки се да се намъкне в бронирана жилетка, която определено му бе тясна.
Слънцето вече бе заклонило насреща - над баирите на Вискяр планина, затова бързаха да открият хората преди да е почнало да се стъмва.
В колата тегнеше мълчание.
Неев гледаше през прозореца - досега не бе минавал по този път.
Докато минаваха през Гурмазово и Пожарево, покрай тях често се мяркаха нови строежи и хубави големи къщи с подредени дворове и високи огради…
Някъде отдясно се мярна малък язовир - водното му огледало проблесна на слънцето сред гънките на полето.
После пътят се заискачва нагоре по баирите и теренът коренно се смени. Новите къщи и наникналите строежи бяха заменени от стари, напукани и срутващи се сгради, пустеещи разградени стопанства и безмълвни, запустели къщи.
Мярна му се една от табелите - "Златуша".
След това местността стана още по-пуста.
Малки, схлупени къщи, скупчени в махали, надничаха тук-там по излинели баири, гледайки го с почернели, мъртвешки очи на прозорците си. Изоставени и замрели - като призраци от някогашен, безвъзвратно отминал свят…
Скоро предната кола присветна със стоповете си и зави по страничен черен път.
Гаджев я последва.
Автомобилът им се замята по изронените сухи коловози, прокарани сякаш насред нищото през полето.
Бяха минали вече няколко километра - между голи хълмове, набраздени от сухи, скалисти дерета, когато предната кола отново присветна със стоповете си и отби рязко встрани от пътя.
Спряха и наизкачаха от прашасалите горещи коли.
- Ей го, горе е фолцвагено - видиш ли там, отсреща! - запухтя Миленов, сочейки на Гаджев нагоре по хълма.
Неев се взря нататък - наистина - колата тъмнееше спряна до някакви храсталаци, на около километър от тях по височината.
- Сега - казвай, шефе, какво да правим! Ако тръгнем с колите нагоре - да ги не подплашим, а? - запухтя отново районният инспектор.
- Я вижте имат ли обхват телефоните! - Гаджев бръкна за своя.
Някои от апаратите нямаха никакъв обхват.
Заровиха по колите за станции.
После Гаджев отново ги събра.
- Ние - цивилните - тръгваме леко нагоре… Я, тури някакво яке - да не се види тоя надпис "полиция" на жилетката - обърна се Гаджев към другия оперативен, който жално оглеждаше нанагорнището - Вие, униформените - леко по нас, следвайте ни от разстояние! Ако мернем някой - ще ви дам сигнал да идвате! Не, не! Чакайте малко - няма да стане така! Не може да оставим колата им без надзор - току виж се появят отнякъде и си тръгнат, а ние да си обикаляме като идиоти нагоре… Я - двама остават тук със станция - ако се появят ония - ги задържате и ни викате! И скрийте нанякъде "Голфа"! А ти, Миленов, карай полека след нас със "Ситроена" - ако ни потрябва колата нагоре… Ама по-назад! Ето - станция и на теб, а тази остава в мен!
ХХХІІІ. 16 юни 2011 г., Вискяр планина
Изкачваха бързо и мълчаливо стръмния черен път. Шумът от учестеното им дишане се губеше в оглушителния хор на щурците, носещ се по поляните около пътя.
Слънцето също сякаш бързаше да се скрие зад гористите хълмове отсреща.
Малко по-нататък пътят се губеше в тъмен проход между дървета и шубраци. Неев се огледа - на фона на червенеещите от залеза поляни, мястото му изглеждаше като тунел към някакъв друг, непознат свят… Криещ неизвестно какво…
И двама души, които преследваха…
Малко по-нагоре гората се разреди и в далечината отсреща Неев позна скалите, над които бе прекарал нощта със Славов.
И в чието подножие се бе сблъскал с Драган…
Гаджев, който бе най-отпред, спря и им засочи напред - две фигури се суетяха в подножието на скалния масив.
- Ицо, идвайте с Дани насам - намерихме ги - ама тихо, без аларми! - зашепна той в станцията - Миленов - остави колата и идвай бързо пеша насам!
Станцията запука нещо в отговор. Гаджев кимна на оперативния с жилетката.
- Изчакай го тук и после с него подходете отляво, да не побягнат! А ние с теб - кимна към Неев - давай отдясно! Ама стой зад мен, че случи ли ти се нещо - аз съм на пангара - щото участваш в акция без разрешение… Само стоиш и гледаш - разбра ли?
- Разбрано! - Неев тръгна след Гаджев покрай храсталака.
Когато по пътя отдолу се зададе бяло-зеления "Голф", двамата с Гаджев вече бяха заобиколили мъжете почти до гористия склон, опиращ в скалите.
Същият, по който Неев бе слизал и после катерил онази нощ.
Двамата иманяри така и не ги усетиха до момента - бяха твърде заети да отварят стъклени бутилки и да поливат от тях по скалата.
Обаче чуха наближаващия ги служебен автомобил.
Пръв се обърна Драган. Извика нещо на другия и скочи към брадвата си, опряна наблизо в скалата.
- Стой, полиция! - изрева страховито Гаджев и се понесе към тях - Не мърдай!
Неев затича след него.
Другият мъж също скочи и посегна към кръста си.
Отсреща се дочу още един вик - Миленов и оперативния тичаха към тях.
Драган се опря в скалата и дигна брадвата - озъбен и зъл - озъртайки се като животно, хванато в капан.
Другият мъж впери уплашен поглед в Гаджев, който с големи крачки се носеше право към него. Извика нещо и после вдигна ръка.
Чу се пукот.
Гаджев ревна като мечка и се стовари с цялата си тежест отгоре му.
Миг по-късно един пистолет полетя във въздуха и тупна глухо в тревата недалеч от тях.
Неев помогна на Гаджев да поставят белезници на съборения мъж. Миленов и другият колега вече бяха задържали Драган, който също лежеше на земята с белезници - недалеч от брадвата си.
Двамата униформени също бяха дотичали до тях.
Вратите на все още работещата кола зееха отворени след тях, а на покрива й лениво се въртеше светлината от синия "буркан".
Адреналинът започна бавно да спада и чак сега Неев забеляза, че по ръката на Гаджев има кръв.
- Кървиш! Ранен ли си?!
- А! - Гаджев запретна ръкав и заоглежда ръката си над лакътя. После махна с ръка и се усмихна широко - Драскотина е! Само ме е закачило по кожата - късмет!
После бръкна в джоба за телефона и отново го постави на ухото си.
ХХХІV. 17 юни 2011 г., Сливница
Нощта премина в чакане на дежурни групи, огледи на светлината на прожектори сред тъмната планинска местност, транспортиране на задържаните и автомобила им обратно по дългия път към Сливница… А там - вече в районното - безкрайно писане на подробни доклади по случая.
Неев нямаше работа там и отиде при Славов, който - въпреки среднощния час - просто тръпнеше от любопитство да научи, какво се е случило горе в планината...
Някъде към обед го потърси Гаджев.
Видяха се пред сградата на районното, която се криеше зад борове и навес от лози, до красиво поддържана градинка с цветя, в която - незнайно по какви причини - стоеше бронзова статуя на мечка.
Началникът на участък Божурище беше бесен.
След цялата акция и среднощна работа, сега прокуратурата вероятно щяла да задържи в ареста единствено Петър - съучастникът на Драган. Оказало се, че пистолетът, с който бе стрелял, е законен - човекът бил бивш военен и като се пенсионирал, си го купил... В момента магистратите обсъждали, дали да му повдигат обвинения за опит на убийство, дали в случая имало превишаване пределите на неизбежна самоотбрана или неизпълнение на полицейско разпореждане, хулиганство ли имало - Бог знае какво още обсъждали…
- Сега разпитват колегите, щото онзи казал - не бил разбрал, че сме полицаи и решил, че някой го напада! И затуй извадил оръжието! И сега бистрят - дали съм се легитимирал, дали действията ни били достатъчно ясни и… Как беше… А, да - "конклудентни"! Ръчкат ме за теб - какво си правел ти там по време на акцията… Абе - накратко - явно трябваше да съм с униформа и онзи да ме надупчи поне няколко пъти, а не само да ме бръсне по ръката - та да не му умуват сега чак толкова! - горчиво отбеляза Гаджев накрая.
За Драган обаче изобщо не били и умували! На никой и през ум не му минало да задържи вече почти деветдесет годишен старец!.. Да - щели да му повдигат обвинение, ама не за опит за убийство, а вероятно за нанесена телесна повреда - че ударил Стоян с брадва при възникнал между тях скандал, нанасяйки му порезна рана по кожата на главата и дрън-дрън…
Вече дори го били освободили - да си ходи! Е - без брадвата, разбира се… А с призовка - да се яви отново в понеделник в районното… Все пак утре било събота - почивен ден, нали?!
- Остави, че няма да разглеждат случая като опит за убийство, ами дори не за тежка, а за средна телесна повреда сигурно ще го обвиняват - че на онзи само скалпа му бил срязан, а не му е сцепена, примерно, главата на две като зелка!.. - гневеше се Гаджев - А да ти рови някой тепърва по онзи другия - старият случай от Хераково - забрави! За това другото пък, дето говорихме - незаконно археологическо проучване - за него направо ми се изсмяха! Изобщо нямало данни по тоя район да има археологически обекти! А дори и да имало - кой щял да се занимава с дивотии – да проверява, имало ли такива там или не! И въобще - кому било нужно това, като имало достатъчно други деяния! Та, такива ми ти работи, колега!
Останало неизяснено и това, кой е бил предишната нощ в стопанството на Васка.
Нито Драган, нито задържания с него Петър, нито удареният с брадва Стоян, отговаряха по размери и тегло с откритите от Неев следи. Нито пък имали спортни обувки с такъв грайфер, като от снимката в телефона му… Че и въобще спортни обувки…
Неев благодари на Гаджев - двамата се ръкуваха сърдечно и си обещаха да поддържат контакт и за в бъдеще.
После се качи в мерцедеса на Славов, който го чакаше на паркинга, за да го закара до Божурище, където снощи бе оставил колата си до участъка.
На тръгване от Сливница, прелезът не пропусна и този път да го "хване" със спуснати бариери и мигащи червени светлини, между които тягостно бавно премина поредния почернял и очукан товарен влак…
От цялата ситуация бе доволен единствено Петър Шишков - старейшината на Ордена - след като Славов го уведоми, че хората, издирвали гробницата и латинското съкровище, са заловени.
До зида, покриващ входа на пещерата, така и не били стигнали, а тази полицейска операция със сигурност щеше да поохлади мерака на всеки иманяр да обикаля в района. Поне за известно време…
Неев позвъни на Ирина и й разказа накратко за случилото се.
Разбраха се да се видят допълнително - да й разкаже по-подробно за събитията около чичото на Васка.
Накрая успя да освободи ръката си от Славов – преди онзи да му я повреди от прекомерното стискане и раздрусване - качи се на колата си и бавно потегли към София.
Божурище го изпрати подобаващо - със спуснати бариери на още един прелез - на линията за влака към Банкя…
ХХХV. 18 юни 2011 г., Църна бара
Когато Васка научи за случилото се и това което бе сторил чичо й, нещо в нея като че се отприщи и размести пластове в душата й.
Сякаш някакъв разбъркан пъзел, чийто частици тя бе таила в себе си през годините, сега изведнъж се подреди.
Не можа да мигне през цялата нощ, а на сутринта рано излезе на главния път и зачака маршрутката за Хераково.
Когато стигна до къщата на чичо си, към нея се завтече Марийка.
- Оле, како, ма... Чу ли какво е станало с тати вчера?!.. Тамън мислех да ти се обаждам…
Очите й бяха зачервени и подути от плач - цялото село ги одумваше вече втори ден.
- Де е баща ти? - тихо запита Васка.
- Няма го вкъщи, ма, како! Сутринта рано тръгна към ливадата… Вашият имот - горе на Пролешка могила… Хайде - влизай!
- Не ща! При него ще ходя…
- При него? - Марийка я изгледа с почуда - Защо, ма, како - какво е станало?
- Нищо - искам да говорим!
Марийка затисна с длани лицето си и се завайка.
- Ох - недей сега, ма, како! Беля е станала оня ден - недей го люти сега - да не стане пак нещо!
- Не - поклати глава Васка - Сега ще говорим двамата!
- Чакай… Да дойда с теб тогава…
- Не! Не ща да идваш!
Марийка я изгледа с широко отворени очи и захлипа.
- Ох, ма, како!.. Какво си решила и ти?
Васка излезе от двора и пое по улицата към центъра на селото.
Марийка остана да гледа след нея, докато не се скри от погледа й - някъде зад дърветата и къщите по улицата.
После се отпусна на един дънер и се разплака.
Видя чичо си отдалече – събираше клони и суха трева по ливадата, които трупаше на висока купчина.
Той също я видя, хвана вилата с две ръце и тръгна насреща й.
- Ти що щеш пак тука?!
Васка се изправи пред него.
- Искам да говорим – веднъж завинаги да се изясниме!
Драган се изсмя късо и силно заби зъбците на вилата в земята.
- Да се изясниме, а? Нема какво да се изясняваме с тебе! Ти си ми като трън в очите – ей! Кога бе жив Стоил – пак те търпях, ама откак го занема...
Драган се опря на дръжката с две ръце, пронизвайки я с поглед.
- Знаеш ли колко пъти съм идвал през полето с брадвата - до имота ти – и ми е идело да дойда вътре и да замахна! Да те затрия! Ама едно съм се спирал, едно оназ пущина – как все ме усеща, кога ида - и запищи пред мене! Търчи по полето, пищи и вика – не смея да доближа! Ама некой път ще дойда – да знаеш!.. Ако и да е то!
- А що ти е да идваш – ей ме, на! Утрепай ме тука – и да се свърши!
Драган стисна дръжката в ръцете си.
- Не ме пали – малко ми требва!
- Хайде – изкрещя Васка насреща му – Ето – най-накрая ще ти го река! Знаеш ли кой те превари за имането там горе, а?! Аз! Аз го взех! Знаех всичко за местото – колко пъти съм ви слушала с тате! И кога научих, че се уговаряте да го копаете - отидох там със Стоил! И го извадихме! Да – от там ни е стопанството!.. Обичах го и за него го направих – да имаме пари и да сме щастливи! А за теб оставих само празна дупка!
Драган бледнееше и стискаше зъби, но накрая тихо се изкикоти и посочи с ръка към височината на могилата.
- А знаеш ли с що запълних аз тази дупка, а?!
Васка занемя и се олюля.
- С брат си я запълних! С баща ти – той легна в ней, наместо имането!
Вятърът засвири в стръковете около тях, отнасяйки последните думи на Драган - сред натегналото помежду им мълчание.
- Убиец! – едвам продума накрая Васка, миг след това изкрещя с все сила – Да гориш дано! Да гориш! Ти ми отне тате – и ме лъга толкоз години – а си го убил?
- Не само аз! - мрачно пророни Драган срещу й – И ти го уби! Кога ми отне имането! Ти ако не го бе сторила – да бе жив още! Проклета да си! Махай се!
Драган измъкна вилата от земята и я насочи към нея.
Васка едвам стоеше права. Обърна се и залитна към селото. Направи две-три крачки и пак се обърна.
- По-добре да ме бе убил! Ще гориш, Драгане!
Драган отпусна вилата.
- Аз горим вече четирийсе години! Моето свършва – сега ти ще се мъчиш!
Васка залитна отново надолу по склона. Не след дълго сухата й фигура се изгуби зад храсталаците.
ХХХVІ. 18 юни 2011 г., Хераково
"Знаех го, четирийсет години го знаех! Ама да ми го каже накрая! И и тя сигур е знаела истината! Ех, братко, братко... Костите ти гният там горе – заради дъщеря ти! Проклех оная нощ – и мене си, и цялата ни рода... И проклети сме, верно!"
Старецът се отърси от унеса си - Васка отдавна се бе скрила от погледа му.
Извърна се, после тежко и умислено закрачи нагоре - към купа насред ливадата. Отпусна вилата на земята до него и се надвеси отгоре му.
Като в несвяст забърка по джобовете си и разля от шишето със спирт върху набраните вършини и боклуци.
После извади кибрита и драсна клечка.
Огънят лумна и го накара да отстъпи назад.
Горещината обаче не отмина, а сякаш тръгна заедно с него.
Огледа се – пламъците бяха плъзнали нагоре по ръкава му...
"Залял съм се със спирто, мама му стара!"
Удари по дрехата - вместо да угаснат, сините пламъци плъзнаха и по другата му ръка.
Легна на земята и се отъркаля - огънят подпали сухата трева. Лумна около него, сякаш беше жив – бумтеше сърдито и се занадига по крачолите му.
Драган замръзна на място.
"Ще гориш!"
Гласът на Васка долетя някъде от съзнанието му – сред агонията, която плъзна заедно с огнените езици по тялото му...
Болката се преплете с тази, която го душеше нейде отвътре - и сякаш двете се преплетоха и сляха ведно - борейки се една с друга, коя да вземе надмощие в него…
Отнякъде се дочу писък - той ли викаше?
Или Васка се бе повърнала?!
Не - не бе тя!
Нещо друго пищеше нейде покрай него!
И сякаш познаваше този писък.
Къде го бе чувал? Дали не бе…
Ами да!.. Онова там от блатото - дето търчеше нощем в полето - то беше!
Защо е дошло тук?..
А после - сред дима и пламъка някой му се мярна.
Това лице!..
Възможно ли бе да е той?!
Огънят лъхна очите му и го ослепи, но сред съскането и пращенето успя да дочуе тих глас:
- Бате-е!.. Ела, бате, ела…
Васка седеше сама на прага на затворената църква.
Знаеше, че няма кой да дойде и да й отвори. И няма защо да чака.
Но седеше.
Друго не знаеше какво да направи.
Тишината наоколо я обгръщаше като с невидим горещ плащ. Дори насекомите бяха замлъкнали, прикрили се нейде от зноя на деня.
Вятърът леко свеждаше стъблата на тревите до нея и сякаш я галеше по топлите страни, опитвайки се да ги охлади и донесе поне малко покой…
Но не можеше!
Болката в нея се надигаше - отново и отново - и спираше в гърлото й, душейки я в ням вик…
И тежеше.
Тежеше…
Безпощадно. Без лек, без утеха!
Без прошка…
После някъде в гърдите нещо я пристегна.
Като менгеме!
Като напращяла четирийсетгодишна мъка...
"Тати!.. Татенце... Не съм мислила... Не съм и предполагала, що може да стори чичо с теб!.. Прости ми!”
Стягането в гърдите й се усили.
Притъмня й...
Светът наоколо се изгуби.
Като че плащът на тишината някак бе станал плътен и осезаем, прикривайки всичко около нея с тъмни и дълбоки сенки…
А после - отнейде дойде някаква светлина.
Но тя не бе слънчевата, а като че друга – непозната за нея.
Неземна…
И тогава видя Стоил - мъжа си.
Стоеше пред нея и я гледаше.
Само че сега той не бе страшен.
От него струеше топлина и обич, а лицето му грееше - усмихваше се и като че я подканяше да тръгне с него, протегнал ръката си към нея…
- Ида, ида, сърце мое! - промълви Васка, а в душата й изведнъж се разля спокойствие и радост...
Хвана го за ръката – с цялата си любов, която таеше още към него...
А той я пое нежно и я понесе нанякъде - далече, далече...
Там - към светлината…
ХХХVІІ. 21 юни 2011 г., София
Неев караше умислен автомобила си към Университета.
Някъде там - в едно от близките заведения до "Докторската" градина - го чакаше Ирина.
Вечерта беше дъждовна.
Дъждът бе попрестанал и сега мокрия асфалт тъмнееше пред фаровете на колата, а светлините им изтръгваха от него издигащи се нагоре мъгливи изпарения.
Небето на запад, мяркащо се между надвисналите сгради, бе покрито от тежки сивосини облаци, разкъсвани от меднорозовите отблясъци на вече изстиващия залез…
Светофарът на "Оборище" и "Левски" проблесна пред него със стотици червени светлини, отразени в дъждовните капки по стъклата.
Неев натисна спирачката - колата замря на кръстовището.
Потърка замислено брадата си.
Облачната вечер будеше у него носталгични чувства.
Тихата музика от радиото бе като фон на мислите му, които отлетяха към Ирина - която щеше да види след малко…
Изпитваше смесени чувства от това - радваше се, че ще я види, но същевременно му бе и тъжно… Да, щеше да я види - но какво от това?!..
Времето навън му напомняше онзи есенен ден, в който се бяха разделили… Със същите посивели облаци в небето, в което - вместо птици - тогава хвърчаха отронени от вятъра листа…
"Колко странно нещо е животът - знаеш, че отминава безвъзвратно, че нямаш време и… Въпреки това - го пилееш толкова разточително! В съмнения, в недоволство и кавги… Сърдейки се на някого, вместо да бъдеш с него… Сякаш ще сме вечни!.. А кой знае какво ще е утре… И дали ще има утре - за някои от нас? И все пак - това някак си е по силно…"
Изумрудени отблясъци отпред и нетърпелив клаксон някъде отзад го подканиха да настъпи газта. Малко по-надолу сви по "Шипка" и паркира сред останалите автомобили в редицата срещу Университета.
Паркът го лъхна с влажен и хладен въздух. Върху него западаха тежки капки, стичащи се от мокрите листа на кестените.
Витрината на заведението светеше уютно - Ирина вече го чакаше на една от масите вътре.
- Здравей - каза тя, когато стигна до нея.
Нямаше усмивка.
Нямаше радостен блясък в очите й.
Нямаше прегръдка или целувка.
Просто едно "Здравей"…
Той кимна в отговор и седна срещу нея на масата.
Замълчаха.
Бяха се чували още два пъти от онзи ден - веднъж, за да й каже за смъртта на Васка и чичо й. И днес - за да й предложи да се видят, защото имаше развитие по случая…
Ирина въздъхна.
- Бог да я прости жената!.. Чувствам се донякъде виновна, че я подозирах в убийството на мъжа й… Но така и не разбрах, защо се е връщал при нея - какво е искал?! И какво бе онова същество, което я обикаляше - всичките тези аномалии си останаха загадка...
Неев се изкашля.
- За съществото – не знам... Но относно мъжа й...
- Какво? - Ирина го погледна с очакване.
- Ами... Накратко – предвид внезапната й смърт, както и тази на чичо й, са потърсили роднините им в Хераково... Дъщерята на Драган - Мария, както и братът на Васка – Атанас... Всъщност - интересното е било при него! Докато са говорели за случилото се, един от колегите се позавъртял около къщата... И стигнал до барака отзад в двора. Където намерил приспособена гримьорна, в която имало множество снимки на мъжа на Васка и... Негова маска - от латекс!.. Както и цял куп гримове... Оказва се, че я е слагал и е ходел да обикаля нощем около стопанството... А - при проверката бил и със спортните обувки, отпечатък от които снимах онази нощ в калта…
- Ужас! – Ирина вдигна длани към устата си – Но защо?! Та той й е брат!
- И нейн наследник на имота – предвид това, че е нямала деца и други роднини по права линия!.. При по-обстойна проверка в жилището му, колегите открили и множество документи на сестра му, както и медицинския й картон... Между другото - при аутопсията на Васка, в кръвта й се установиха следи от упойващи вещества. Много е вероятно, брат й да я е упоявал и оставял да спи в къщата си, след което да е ходел да рови в стопанството... Може би е търсел документите за собственост на имота или нещо друго - не знам… А от картона на Васка става ясно, че след загубата на мъжа си е претърпяла микроинфаркт... Явно брат й, след като е научил това, е имал намерение да я уплаши достатъчно силно - ходейки при нея с маската на Стоил - за да получи отново такъв! Е – получила го е, но - за съжаление – не заради него!.. Казвам "за съжаление", защото срещу Атанас в случая няма да бъде повдигнато никакво обвинение - дори за хулиганство или нещо подобно – камо ли за опит за убийство! Той не може да бъде пряко свързан със смъртта й... Както и със смъртта на мъжа й - Стоил, в която лично аз имам съмнения, че също има пръст!
- Ами за влизанията и ровенето? И за тях ли няма да му търсят отговорност?! – Ирина го гледаше с широко отворени и невярващи очи.
- И за тях – казах ти – Васка е мъртва и следователно няма тъжител! А и все пак са били роднини, нали? Той е ходел при нея - макар и рядко... Кой може да докаже, че е бил там, когато я е нямало? Е - сега имотът вече е негов!
- Но… Ако е направил всичко това - защо му е трябвало тогава да иска да ме търсят и ангажират в този случай?
- Знам ли... Може да е решил, че ти - с разговорите си в тази насока със сестра му - допълнително ще й повлияеш да мисли за това и да се страхува от призраци... А може би просто е искал да си направи алиби - ето, аз се притеснявах за сестра си - дори намерих специалист, който да се опита да й помогне... Такива работи…
Двамата замълчаха.
Ирина осмисляше чутото от Неев.
Накрая тихо попита.
- А какво… Какво все пак е имало на тази Пролешка могила - разбра ли се?..
Неев сви рамене.
- Не е ясно. Вероятно е имало кале - крепост на върха й… Камъните от което сега са в основите и дуварите на старите къщи в подножието й. А съкровището? Дали е имало там такова и какво се е случило с него - това едва ли ще разберем вече някога… Но каквото и да е било намерено - то явно не е донесло късмет никому!
Преди да си тръгне Неев се обърна и я погледна.
- Дали някога ще имаме шанс? Да се получи нещо по-сериозно между нас – по-дълготрайно, имам пред вид... Дали бихме могли да се разбираме, а не само да се караме и търсим повод за раздяла?
"Да виждаме лошите неща в себе си, задгърбвайки всичко останало… Което всъщност е същественото! Истинското!"
- Не знам... - Ирина сведе поглед – Може би...
- Да – поклати глава Неев – Може би...
После дръпна вратата и излезе от заведението
Тя продължи да гледа след него през витрината, докато силуетът му се загуби в сумрака на спусналата се над града нощ.