Историята на Емине

Историята дойде в края на миналата година, по Коледа. С мен се свърза жена, която ми я разказа. История на друга жена, която е толкова уязвима, колкото не можем да си представим, толкова безпомощна, толкова заключена зад стереотипи и решетки, че гласът й никога не би бил чут, освен ако някой не й подаде ръка. Жената, която се свърза с мен опита да протегне ръка (включително да инициира прокурорска проверка и да постигне поне преместване на героинята от разказа по-близо до селото на нейната майка), но се сблъска със страха на онези, които не са зад решетки да говорят, да свидетелстват, да заявят позиция. Днес ние ще се опитаме да дадем малко сила на този глас, който идва отвъд решетките и стереотипите и моли да бъде чут. В курсива по-долу е текст, който ми изпрати Геновева Сотирова, българка от ромски произход, завършила Право, но в момента безработна.

Сега нека чуем този тих глас, който преодолява пространства и страхове, за да разчупи мълчанието.

„Мълчание зад решетките на една психиатрия[1]

Искам да споделя една история от живота на невидимите жени от малцинствените групи. И да назова малодушието на българските институции. Е.М. е на 37 години. Тя е българска туркиня, завърнала се след смъртта на баща си в родното село на майка си, в община О. Преди няколко години те живеели сравнително спокойно. През 2016 започва тормоз от техен съсед. Тормозът е сексуален. Не, няма изнасилване, но има тежки обиди и действия със сексуално естество демонстративно извършени пред очите на жената – неща, които за жената са много унизителни и тя не смее да направи нищо. Пък и на кого да се оплаче, съседът е далеч по-близък от нея с местната власт. Е.М. притежава имот към който съседът има апетити. Години наред издържа. Не се предава, бори се със стреса и страха сама. Грижи се за възрастната си майка. А и майката се грижи за нея – двете се крепят заедно, въпреки липсата на мъжка подкрепа. В тяхната общност това не е лесно. Липсата на мъж в семейството прави жените уязвими, те се чувстват незащитени. Освен това двете са бедни, много бедни. Къщичката им е малка, порутена.

В резултат на стреса и страха, Е.М. постепенно развива психично заболяване.

През 2018 г., някъде в последните месеци на годината, съседът, според приятелка на Е.М., ползвайки протекции от местната власт, успява чрез полицейски натиск и заплахи да принуди майката да се подпише под някакви документи. Майката впрочем не може да чете на български и не знае какво е подписала. Преживяването й е, че не е имала друг избор. Образувано е дело. Е.М. е заведена там под стража, без да знае какво й се случва. „Свидетели“, които тя не познава добре разказват на съдията колко е опасна. И така я „вкарват в лудницата“. В град, далече от родното й място.

Майката на Е.М. много пъти посещава социалните служби и моли за подкрепа. Но понеже не се изразява добре на български език, тя не е посрещната с разбиране. Тя не умее да попълни книжата, които и дават, не познава правилата и не знае как да се справи с бюрократичната система.. Не получава и помощ, за да разбере.

Когато все пак успяла да убеди службите да извършат проверка в дома й (необходимо условие, за да получи социална подкрепа), тя получила нова порция унижение.

Когато споделила, че иска дъщеря й да се прибере, те казали нещо подобно

„Че защо й е да се прибира в тая мизерия, виж ти дърва нямаш даже“.

Знаете ли защо искам гласът на Е. да се чуе? Много простичко е.

Когато е студено, колкото и да няма дърва, тя намира начин да запали печката и прибира птички, за да се стоплят.

Тази история ме кара да мисля за това колко насилие и болка е преживяла. За това, че когато няма как да изразиш това, което те боли, се затваряш в твой измислен свят,

където само птичките могат да чуят тъгата ти, да видят сълзите ти.

Когато мисля за Е.М. си давам сметка, че тя живее в затворена общност, където всички се познават. Там думата на жената не струва нищо, още повече когато е бедна , не дай си боже жертва на сексуален тормоз. Какво й остава освен да полудее!

Днес тя е настанена в психиатрична болница. Физически не е добре, страничните ефекти на лекарствата усложняват състоянието й. Всички, които обича, са далече, а птиците са отвъд решетките, далече дори от погледа й.

Пиша това, за да ви помоля да се замислим за болката на невидимите жени, като Е.М., която етническа туркиня, с психични отклонения.

А някога тя е била учителка и е имала мечти.“

Това е от онези истории, които те карат да притихнеш вътрешно. Да заплачеш. Да поискаш да промениш нещо. Да поискаш да бъде чута.

Простичка история за човешкото.

За човешката уязвимост и за способността на душата да оцелее дори там, където разумът не може.

Но отвъд емоцията или може би именно заради нея и заради това, че преди да сме каквито и да е професионалисти, сме първо човеци, се налага да продължим да говорим за това, че предразсъдъците унищожават животи, бюрократичното отношение смазва, а властта е произвол, когато се използва за да наранява и да отнема права. Налага се да продължаваме да търсим начини да направим така, че гласът на най-слабите и най-ранимите да бъде чуван.

И не спасяваме никого като отнемаме права – било то правото на свобода, на свободно мнение, на защита. Като ги отнемаме със закони или политики, с формален подход или дори претенция за грижа и експертност. Когато пропускаме да чуем безгласните и да видим невидимите, ограбваме света от мечти и красота. И не го казвам просто така.

Историята на Е.М. е по някакъв начин типична, не само за жените от малцинствените групи. Но нека започнем изследването на уязвимостта от

стереотипите и предразсъдъците,

свързани с жените от малцинствените групи. И от правилата на затворената общност. Не се решавам да навлизам в последната тема. Не ги познавам достатъчно добре. Не съм уверена, че говорейки за подобна общност няма да споделя по-скоро стереотипи, отколкото истини. За това се доверявам на Геновева, разказала историята./ в курсив по-горе/. Тя самата идва от такава общност и знае от опит. Знае какво е да си жена в такава общност и какво очаква от теб тя, как е разпределена властта, какви са шансовете на една жена да бъде чута и защитена, ако е жертва на тормоз. Ако е сама и няма зад гърба си силен род или мъжка подкрепа. Ако е бедна… Как това да знаеш, че нямаш такава подкрепа покопава увереността, щом в общността ти няма правила, които да ти дават сигурност, че ще бъдеш защитена. Аз може би знам през опита си на жена, че не е лесно да се защитават позиции, там, където равноправието не е разпознато и защитено. И че има места – не само в света, а съвсем наблизо, където тази защита не се случва по никакъв начин, а правилата свързани с равноправието и равнопоставеността са някаква сянка от един друг свят, който съблазнява, но не дава нищо от това, което е наистина потребно..

И нека кажем няколко думи за бедността.

Онази бедност, болезнената.

Особено на фона на днешното свръх-потребителско общество. Да бъдеш беден е някак срамно. Колко пъти сме се сблъсквали с твърдения, че те, бедните, източвали социалната система, богатеели (някакси) от социалните помощи, мамели… И някак зад целия този шум на речта на омразата, действителната бедност сякаш не се забелязва. Или се забелязва само по повод благотворителни акции и празници.

Не толкова като факт, а като последици.

Бедността може да стане причина за отпадане от училище. За прояви на неприемливо поведение. За това, да бъде отнето дете от родителите и настанено в резидентна грижа или приемно семейство. За това, да бъде приета и търпяна работа при унизителни условия. Бедността понякога завършва със смърт. От студ и глад.

Отчаянието е винаги там, верен спътник на тези хора.

А какво ако те са неграмотни? Или не знаят добре езика? Или имат някакъв друг проблем, водещ до не добро разбиране на писмен текст или на административни (съдебни и други такива) процедури? Например ако са хора с умствени увреждания или пък са „социално занемарени“ както се казва често (и което често е продукт на бедността). Какъв е шанса днес човек с такъв проблем да разбере административните процедури? Или съдебния процес?

Какъв е шансът изобщо да бъде истински участник в тях?

Но нека отидем по-натам в материята на уязвимостта.

Колко уязвима е една жена, когато е жертва на сексуален тормоз?

Системата на правосъдието е твърде нечувствителна към уязвимостта на жертвите. А когато става въпрос за сексуално насилие, което не покрива юридическия критерий за изнасилване, правосъдната система, особено криминалната, става съвсем снизходителна към извършителя. И

много травмираща за жертвата.

Пишейки това, в съзнанието ми се редят лица и имена на жени, които опитаха да постигнат наказателно преследване за извършители на сексуален тормоз. И които приеха малките победи (да бъде отстранен от работа, да бъде принуден да спре, да бъде глобен или просто да стои на разстояние) с облекчение. И се отказаха да настояват за разследване, за да защитят себе си от травмата идваща с разпитите в неугледни помещения, в присъствието на други мъже, от необходимостта да обясняват отново и отново, че не, не са имали никакви стремежи да съблазнят въпросния извършител. И не, не са го харесвали. И не, това, че носят рокли не е покана за секс или сексуални намеци.

В нито един от горните случаи, дори взети по отделно административните органи на правосъдната система

не разполагат с нищо, което да зачете специфичната уязвимост, идваща с всеки от изброените проблеми.

Няма правила, които да гарантират на жертвите на престъпления, че ще бъде зачетена и съобразена специфичната уязвимост, идваща от травмата. Няма разумни улеснения за хората, които имат увреждания. Няма достъпна среда. Няма знания за това как бедността, болестта или увреждането или принадлежността към определена затворена общност те прави уязвим по специфичен начин – и няма помощ за преодоляване на това.

Нека казаното не се разбира като упрек към която и да е професионална общност или отделен професионалист. Много от нас правим най-доброто на което сме способни, изтръгвайки от законодателството, с което разполагаме всичко, което може да даде на хората, за които работим. Но нека не забравяме, че в нацистка Германия именно така са се случили най-чудовищните престъпления на века: докато стриктно са били спазвани правила и процедури, докато всеки е изпълнявал своето парче работа.

Механизирането, бюрократизирането на който и да е процес е прекият път към институционалното насилие.

Ако прибавим към това и предразсъдъците, които заместват същинското знание, ще получим една

твърде жестока картина.

И накрая ми се иска да завърша с история за една друга жена. Простичка, кратка история. За жена, която има дом и деца, която има работа и се справя някак с предизвикателствата на живота. Една от многото, с които ме срещна предишната година. Жена, далече от правото. Животът ни постави в ситуация, в която се разговорихме за себе си, работата си, вярванията ни. Говорихме за децата, които нямат дом, за бедните, за жените, които са претърпели насилие. Тя имаше усет на правозащитник. Тя имаше сърце на голям човек.

Когато се разделяхме ми каза: „Няма начин да не може да се направи нещо. Дори да не знаем как, ако знаем къде да търсим, ще намерим. Даже да не знаем къде, ако не спираме. Ако разберем какво трябва да се промени, ще намерим как да го променим.

Малко по малко. Всеки ден. Всеки от нас. Който където е.

Няма начин да не може“.

И тя е права. Защото това е точно обратното на този механистичен, бюрократичен подход, който поражда жестокост. Това е човечността.

Същото, като да стоплиш замръзналите крила на едно птиче.