Той се размърда и като се обърна видя разтревожения поглед, с който жена му го гледаше.

- Как може от едни комари лаймска болест? Добре ли си?

- Ами... Чувствам се отпаднал. Нямам сили.

- Изпий това. Доктора каза, че ще ти мине. Ти си много силен. Дай да видя петното.

                Той се обърна и тя започна да оглежда гърба му.

- Ужасно ми е мъчно за тебе. Аз съм виновна. Трябваше да купя от ония джаджи за комари.

- Не се притеснявай. Ще ми мине.

- Разбира се, че ще ти мине. – Тя го зави с едно одеало. Есента беше започнала да бушува навън и дори леко пръскаше дъжд. – Отпусни се, поспи. Виж колко е уютно. Тук съм.

                Той затвори очи и се унесе. Наистина с тази жена се чувстваше спокоен и щастлив. И да, заслужавало си е всяко ухапване от комар. Дъждовните капки го унесоха постепенно и той засънува. В съня му имаше листа, шума, буря. Картини от морето – разпенено и шумно, птици уплашено летят навътре към сушата. Огледа се, но нея я нямаше. Сепна се и се събуди. Чу гласа й да говори, но не му стигнаха сили и съвсем леко промълви:

- Не те чух... – Но каква озненада тя продължи да говори и унеса му започна да се разсейва.

- Да, зная, че казах една седмица, но нещата се промениха. Той не е никак добре. Няма да го изоставя. Не, казах. Да, обичам те, но не мога.. После ще ти звънна.

                И в този свят препълнен с толкова поводи да изпитваме радост от това, че сме живи той изпита желание да затвори очи и да умре. Там на място.

                Тя влезна в стаята и като седна до него на леглото му се усмихна.

- Добре ли си? Какво да направя за тебе за да се почувстваш по-добре? Какво искаш?

                А той стоеше безизразно и я гледаше. Представяше си онзи следобед с красивия летен залез. Днес какво би направил. Би ли си дръпнал ръката за да кацнат комарите върху нея, да пият от нейната кръв и сега местата им да са разменени? Тя да лежи болна.

- Ще си взема един душ и като изляза от банята ще ти направя топла супа. От любимата ти.

- Благодаря ти. – каза й той.

- За супата? Не се шегувай.

- Не. Благодаря ти за всичко. - И той започна да оглежда лицето й, раменете й, дланите й, очите й, които така съчувствено го гледаха докато крои планове да го напусне.

- Нищо ти няма. - засмя се тя - Какви са тия фаталистични мисли. След две седмици ще си като нов. Ей сега идвам. Нали аз съм тук. Никъде няма да ходя. – Тя влезна в банята.

                Той се надигна от леглото и с огромна трудност стана и отиде до сейфа в гардероба. Отвори го и извади пистолет. Зареди десет патрона в него и отиде до бюрото. Подпря се и се загледа през прозореца. Какво нещо е оръжието, дава ти усещане за сила. Сякаш сега стъпва по-уверено. Хладната сила, която се прелива в теб е като кръвопреливане. Студеният метал попива от топлината ти. Вдига ти адреналина. Той погали пистолета и продължи да гледа през прозореца. Да. Десет патрона. Един вече в цевта.

Извади лист хартия и й написа бележка. После си обу панталоните, взе си пистолета и като си облече якето излезе. Пресече улицата клатушкайки се и като се мушна под клоните на черницата отсреща подпря се на ствола й и се свлече. Силите не му стигаха да стои прав, но със сигурност му стигаха да дръпне спусъка. И зачака.

Не след дълго тя изкочи от входната врата с бележката в ръце трескаво оглеждаща се. Хубавата му жена го търсеше. Тя се затича нагоре по улицата, после надолу и се хвана за главата. „Не, не, не...“ Повтаряше на глас докато дъжда се стичаше по лицето й. Тя изтича обратно вътре в къщата и дори не затвори вратата.

„Да, мила – мислеше си той – Точно така.“ И като наведе глава сгуши се в якето си и се опита да не трепери.

Минаха часове. На няколко пъти тя излиза и го търси в дъжда, но така и не го видя как я гледа от отсрещната страна на улицата скрит зад няколко храста. След още няколко часа пред къщата спря черна кола и един мъж излезна от нея.

- Ето те, гадино... – Той се изправи много внимателно и извади пистолета. Гледаше мъжа като животно готово да се нахвърли в смъртоносна схватка. Дъжда се усили и капките се стичаха по качулката на вече напълно мокрото му яке. Вдигна пистолета и се прицели. Гледаше го и си повтаряше „Ти ми взе всичко, което обичам.“ Прицели се и видя как жена му излиза от къщата с бележката в ръка и тича право при този, този... Прегръща го, целува го... Този...

                Той свали пистолета. Това вече не беше неговата жена. Тя се спря с овиснали ръце на тротоара пред къщата и започна да гледа отчаяно в различни посоки. В опит да го зърне как идва от някъде може би. После се обърна и се загледа в къщата. Тази хубава уютна къща. Тази красива ведра улица. Този тротоар, който шепти „у дома“. Имаше чувството, че всичко това се завъртя около нея и тя леко се олюля, и се подпря на едно метално колче. Обърна се и се загледа в колата, в мъжа вътре и изпусна бележката. Изтича, затвори външната вратата и като се качи в черната кола си тръгна. Просто си тръгна. Дали сега, дали след две седмици. Имаше ли значение?

                О мълнии...  Той излезна на улицата и изгледа как автомобила се отдалечава в дъжда. Силите му бяха на предела, закашля се леко. Тръгна залитайки към къщи и на тротоара видя бележката. Вдигна я и я огледа, цялата мокра, но думите, които й каза все още се четяха.

                „Мило момиче, чувствам се много виновен. Истината е, че съм влюбен в друга жена и вината не е в теб. Вината е изцяло в мен. Твърде дълго те лъжа. Но не мога повече. Отивам при нея. Аз нямам смелост да те погледна в очите и да ти го кажа. Надявам се, че ще намериш някой, който ще те обича повече от мен. Някой по-добър от мен.

Като поглеждаш назад виждай само красивите моменти.

Прости ми.“

Сега би ли сложил ръката си да я защити от комарите? Би ли дал да пият кръвта му и да го заразят за да я предпази?

Да. Защото докосването до спомена беше топло, нежно и галещо като чувствата, които изпитваше към тази жена.