Тръгвам за работа сутринта и гледам всички тези доволни хора. Носят се като малки облачета във въздуха и въобще не се замислят какво зрелище са. Някои са закачени за въжета, а по-богатите имат обувки с тежести. Откакто щата обяви, че гравитацията ни убива половината народ реши да живее вечно и се нагълта с прословутите хапчета антигравитин. Чудя се дали е вярно, но не ми дреме. А и честно казано... И в този момент съвсем близо покрай мен прелитат краката на мъж. Виквам с всичка сила:

- Ей въздухар! – А той се обръща и с широка усмивка ми отвръща:

- Кажи, бе слонски гъз!

                Не мога, просто не мога... Той спира полета си и се връща като застава на метър над мен. Смея се и му махам с ръка:

- Как са децата? Къде е жената?

- Отлетя нанякъде... – Смее се и той и си сваля очилата. Горе явно слънцето напича здраво.

- Ако се върне поздрави я от мен.

- Непременно! – Махва ми и той и отлита.

                Какъв свят! Едните ходят по земята, другите летят във въздуха. Имаш приятели и сред едните и сред другите. Всичките са готини. Какво да ги правиш. Забързвам крачка, защото ще закъснея за работа и точно пред мен две коли се удрят.

- Гледай къде караш, бе кретен! – Крещи единия, а другия отваря вратата си и полита нагоре като балонче размахвайки юмруци.

- Ела, ела да видиш кой е кретен! – Той се носи нагоре и успява да хване съперника си за ръкава. Той също е излязъл да се бие. Махат с ръце във въздуха вързани за тия нелепи въжета.

- Имам черен колан кьокошин карате! – Крещи единия докато се опитва да замахне с крака си, но въжето му го дръпва и той се завърта във въздуха. Другия хваща крака му и го захапва с всичка сила.

- Да спукаш гума!

- Да ти се скъса въжето дано!

- Майка ти да иде в стратосферата и да я подмине дано!

- А твойта да...

                Гледам ги и се смея. Смея се с глас. Ще закъснея за работа. Шефа е готин, но не бива. По пътя продължавам да се смея. Ми да си купят от ония скъпите обувки с тежести. Пускаш котва и после бий се колкото си искаш. А те се хапят и се скубят...

                На път за офиса спирам в кафенето и поръчвам.

- Три въздухарски кафета и едно за мен. – Момичето ми се усмихва и верижката, с която е закачена за пода леко подрънква. Намира ме за симпатичен. Ах мила, бих те вързал иначе, но закъснявам за работа. Дава ми три ампули със сламки и едно нормално кафе. Намигам й, готина е.

Влизам в офиса и виждам шефа ми да лети посредата на стаята вързан за една халка на пода.

- И ти ли, бе, шефе... – Казвам разочаровано, но му се усмихвам.

- Е за това те харесвам. Умен си. Прям си. Трябва да напуснеш...

                Гледам го като бито куче:

- Защо трябва да напускам?

- Защото ни местят в една от тия модерните сгради от стъкло. Тебе няма да те пуснат вътре. Нали знаеш, евтино строителство, стъкло, ще се срути...

- Е...  – Заеквам аз, а той се хили приветливо:

- Уволнен си... – Откачам му въжето и той се залепя на тавана още по-усмихнат. – Ей затва те харесвам, бе! Ти си ми най-добрия инженер!

                И аз го харесвам. Добър човек е. Ма е... Въздухар. Какво да кажа.

                След кратък спаринг в бюрото по назначенията не съм допуснат дори да вляза, защото съм бил старомоден. Не съм имал антигравитони в тялото си. Еми няма да се наблъскам с тях каквото и да става. Заставам на моста и въздишам. Побъркан свят. Гледам мрежите опънати над парка и душата ми се смее. Гледам как свалят един от стъкления тунел над шосето и душата ми се смее. Гледам как двама се реят вързани за въжената магистрала и се държат за ръце. И душата ми се смее.

                В този момент до мен се спира високичък мъж. А, виждам, има си от скъпарските чепици с тежести.

- Търсиш ли си работа?

                Гледам го и се питам, на челото ми ли пише, че съм безработен неудачник? А той продължава:

- Колко печелеше на предната работа?

- Две. – Отвръщам му като леко послъгвам.

- Давам четири. Работата не е тежка. Само да разхождаш децата и бабата по два пъти на ден.

- Какво да направя?! – Днес за втори път ми идва отвътре да пелтеча.

- Два пъти на ден взимаш децата и ги разхождаш. Лесно е. Нито е тежко, нито ще те занимават. Стоят си вързани на каишките и ти си се разхождаш. Два часа на ден.

                Гледам го потресен, но започвам да смятам. Това са два пъти повече пари. За два часа работа на ден.

- Не е ли по-добре жена... – Чудя се аз на глас, а той махва с ръка:

- Повярвай ми, това е мъжка работа. Ела в четири да ги вземеш. – Той ми подава едно картонче с адрес. Какво да кажа. Ще отида.

В четири и половина крача доволен и същевременно изненадан по улицата. Държа с ръка три каишки на които в другия край имам две малки деца и една баба. Бабата хвърля проверяващи погледи към мене. Децата се реят като птички, аз съм в странен сюреалистичен сън, но парите в джоба ми са съвсем реални.

                По едно време бабата се обръща към мен и ми намига:

- Ти си готин. С тебе ще се разберем. – И като откача каишката от крака си полита нагоре.

- Чакай, бе, жена...

- Младеж – вика тя с пълно гърло докато се носи нанякъде – Кажи на оня смотаняк, зет ми, да си го...

                Звъня му леко притеснен:

- Ам... Бабата отлетя. – Изстрелвам го и започвам да се смея. Не мога да се спра, а той въздиша от друата страна:

- Забравих да ти кажа... Бабата ни е настроена много приключенски. Довечера ще я върнат. Нещо каза ли ти?

- Ам... – Прехапвам устни – Беше високо, не я чух добре..

                Сега той започва да се смее. А аз съм си захапал юмрука да не избухна пак в смях и хвърлям погледи към децата. За радост, те все още се реят над мене.

- С тебе ще се разберем... – Смеха му започва да става по детски весел и затваря.

                Аз съм човек инженер, но работата ми харесва. Някой друг иска ли да му разветрям семейството?..