Тикята

назад

Тикята

На всеки, който пътува през Тракия и прекосява Новозагорското поле, му е интересно, когато отправи поглед и към Светиилийските възвишения. За тази малка пла­нина, разположена във вид на верига, обикновено казват, че е посестрима на Средна гора. Най-високият връх там е Свети Илия, известен с ислямския си молитвен дом Тикята, който or равнината долу се забелязва като черна точка.

Билото на възвишенията е еднообразно, с овални върхове, набраздено с плитки суходолия, за това е лесно обитаемо. За да се изкачи човек на него, най-напред трябва да се придвижи на север, да стигне Графитово, селце с 25 жители, вече заличено на картата.

Пътуването до върха трае поло­вин час. То е трудно, защото на места козята пътека пресича гъ­сти шубраци, отвесни долове и скалисти местности. Независимо от това времето, прекарано в път, минава незабелязано. Преди всичко възвишенията изненадват със своя растителен свят. Ето, нагope по пътеката, вляво и дясно в гората, те посрещат чудници, сипетлики, смокини и бадеми, върху снега аленеят цветовете на будилничето, зеленее бръшлянът.

И вече си на върха! Погледът най-напред се спира върху бяла­та сграда на молитвения дом, но зa нея после, защото сега окото иска да се наслади на природните хубости. На юг бяга в далечината Тракийската равнина, „про­бита" на няколко места, и големите комини на централите, съставляващи част от енергийната мощ на родината — „Марица-Изток", Долу в кръг греят огледалата на безброй язовири, зеленеят квадратите на кооперативните поля. На север — спокойно и твърдо е обтегнала заснежения си гръб красавицата Стара плани­на... И села, много села! Ето ги като на длан и Ямбол, Сливен, Нова Загора, Стара Загора и Раднево. Ако времето е много ясно, навярно ще се провиди и... Бяло море. Колко е дотам... премерено от Тикята!

И ти става гордо, че всичко това е наше. Българско!

Малко история.

— В миналото Тикята беше свято място за тракийци — разказа вчера 94-годишният Илия Атанасов, най-старият човек в Графитово. — Смяташе се, че горе са погребани мощите на Свети Илия, та затова някои отиваха там, лек да дирят. Най-напред на Сухин ден, а сетне на Илинден, ставаше голям сбор. По 10 музики се събираха, от всяко село по една. Болните със светена вода квасеха нозете и очите си и чакаха чудото да стане, а по-богатите харизваха нещо на Тикята. По съ­щото време долу, в м. „Гюреша", се събираха хората да гледат борбите на най-големите пехливани от страната.

Но друга е истината за връх Свети Илия.

Според историците молитвеният дом Тикята, облицован отвън с палеозойски мрамор, е строен през времето на Челеби Султан Мохамед (1413-1421 г.). Централната сграда, запазена до наши дни (със седемъглова форма и интересна архитектура) е висока 5,3 метра. През XVII в. молитвеният дом е посетен от известния турски пътешественик Евлия Челеби. Според Челеби по онова време Тикята е представлявала център на турска административ­на единица, управлявана от дервиши. Владенията обхващали земи­те на много села в днешно Новозагорско и 7 воденици, разположени край Тунджа.

Когато починал Кадемли Баба Султан, известен като добър турски пълководец в този край, Челеби Султан Мохамед наредил неговите мощи да се поставят в специална гробница в средата на кубето на молитвения дом. Така Тикята се превръща в свято мя­сто и за турци. и българи (и за българи, защото поверието твър­ди, четук е гробът на Свети Илия). А оевеи централната сгра­да на върха е имало и други ад­министративни и стопански пост­ройки, като одаи за пренощуване на богомолците, фурна, кух­ни и т. н...

Тикята надживява вековете и днес е един от охраняваните па­метници на културата в окръга. Заради него и заобикалящата го природа тук през всички сезони на годината идват през почивни­те дни миого трудещи се от Но­ва Загора и селата от южния ра­йон. Най-голям е обаче потокът от хора през пролетта, когато цъфнат люлякът, бадемите и дивите череши и всичко наоколо замирише на зрели ягоди...

Човекът, прекарал няколко ча­са сред този незабравим пейзаж, тръгвайки си, отнася в себе си и малко тъга. Тъгата се поражда единствено от следите, които са оставили и продължават да оста­вят сред себе си... „иманярите". Да, и тук човекът се изявява и като иманяр. Той с кирка в ръка кърти стените с палеозойски мрамор,руши гробницата и дебелите стени на укрепленията и нанася непоправими рани на този исто­рически културен паметник.

С чудесната си природа Свети­илийските възвишейия са предпо­читано място за почивка през всички сезони на годината. И е всеобща грижа тяхното използване!

Митьо Цанев

в-к „Сливенско дело” – 29 януари 1983 година, стр.3, в рубриката „Земя, хора, природа”