Имам малък бизнес, който ми позволява да живея нормално: да изуча децата, да ходя от време на време по пещери, да карам мотор, но никога не съм имал достатъчно или дори може би малко повече от достатъчно пари за да си позволя да мечтая за пътуване например до Азия, Африка или Америка.Един ден обаче неочаквано получих предложение да се включа в една национална експедиция в централна Азия, в планината Тян Шан. Ето как изведнъж стана възможно да осъществя нещо, за което още не бях мечтал. Знаех , че такова предложение друг път няма да имам. Съгласих се веднага. Изобщо не мислех за парите. Вече съм на доста години и знам,че решиш ли да направиш нещо,винаги се измисля някакъв начин да се справиш с проблемите. Както и стана.
На 11 август тръгваме от автогара София. Първо се снимахме с багажа, без багажа,с транспаранта на спонсора и с българското знаме. Съпруги, дечица целувки и в 22.00 ч. потеглихме. В рейса между сседалките веднага тръгнаха бутилка ракия и две големи бутилки бира- за да ни върви като по течност. Настроението е приповдигнато. Уточнява се кой колко кила ракия е взел и се обсъждат мерки за сигурността на бутилките в багажа.Абе тръгна ни. Рейса скъса ремък на климатика. Отиваме в някакъв гараж. Монтьори няма. Шофьора развива гайка, но ключа все му се изплесва от гайката Тъмно му е. Палим фенер, слагаме му челник а Жорж включва халогена. Накрая Животното се намесва и сваля злополучния ремък.При качването на новия пак той действаше с ръце , а шофьорите пипаха само с пръсти –да не се изцапат. 22.50- отново потегляме към Турция. В 03.20 ч.- българска митница в 4.00 ч. турска митница. Събуждам се в 7 часа. Навреме. Втория шофьор е станал стюардеса и разнася кафенца . Даде на Ванката, вземам и аз, отпивам и гледам през прозореца. Обработени земи, без изключение. На 500 м. една от друга къщи с големи дворове около тях обработена земя, как не видях поне една педя пущинак. Евала на турците ,май ще дойдат по работливи от нас... Минаваме покрай няколко неголеми жилищни комплексчета –модерни,чисти 2 и 3 етажни сгради,еднотипни , но красиви къщи. Токива съм виждал в Испания. И пак обработена земя.Абе на всеки баир над всеки квартал се вее турското знаме. Магистралата е препълнена и в двете посоки а около нея всичко е застроено.Явно вече сме в Истамбул. Тия хора яко са строили джамии, накъдето и да погледна все се виждат минарета. Между наредените край пътя големи , модерни сгради на турски и чуждестранни фирми на всички страни се провижда градът с минаретата и веещите се знамена и то големи ,не като купените от бензиностанция.Влизаме в някаква тъмна пещера под земята ,после виждаме светлини ,хора ,автобуси и май сме пристигнали. Да, това било крайната гара. 08.00 часа. До 11.00 ч. чакаме на сянка под една асма с две масички и стоове.Извъртяхме една двулитрова бутилка бира. Спонсора „Юнион Ивккони беше оорганизирал турскат компания „Варан , с която работи, да ни превози с едно малко рейсче до аеропорта- в 11.10 ч. сме на летище „Кемал Ататюрк”. Един час стояхме отвън пред входовете на един ор терминалите, после изпратихме двама говорещи английски разузнавачи да разберат къде трябва да влезем. В 11.40 влизаме и минавайки през рентгените шашнахме охраната с купищата железа в огромните ни раници. На двама им се наложи да вадят разни неща за уточняване ,че не са опасни. Животното го връщаха три пъти през металотърсача, четвъртия път свали обувките и прешляпа бос , а го пуснаха едва ,когато видяха диадемата в косата му и го накараха да свали и нея. Паркирахме багажа на долния етаж и с Жорж, и Животното останахме да го пазим, а другите замиткаха из аеропорта. Всъщност ние веднага се настанихме удобно на пейките и върху купчината раници и сладко заспахме, като тримата братя дето пазели златната ябълка. След три часа ни събудиха, и на други им се спяло. Ние с Чируза обменихме 10 евро за 18 лири и затърсихме бира. Егати цените, 300 гр бира 5 лири. Баста. За щастие на долното ниво в един супермаркет намерихме кен 0.500 по 3.60 лири и отново бяхме щастливи. Време е за самолета. Събираме всички паспорти за да ни пртеглят багажа общо , так като цяло ще бъдем в рамките на позволените килограми. Да обаче се наложи да свалим от раниците всички окачени по тях работи: каски, шалтета, щеки ида ги занесем и предадем на друго гише. Минахме паспортния контрол без проблеми.19.50 ч. Излитаме. Сега летим на 10700 м. височина със 980 км. в час а пътя ни е дълъг 2407 км. Отвън температурата е -39 градуса. Сервираха яка хапка, предложиха и пиене- ккой каквото си избере. Съсед отдясно ми беще най –хубавата киргизка в целия самолет и сериозно порепетирах да говоря руски. А-а пред мен трябваше да седят Коцето и Животното, но вече бяха се настанили майка с бебе и баба му, та Живето отстъпи и седна на друго място. А Коцето направо се превърна в бавачка на ревливото бебе. На няколко пъти гледах как го дундурка и много му идеше отръки тая работа, пък и той си е джентълмен –даде всичко от себе си. Отърва с едва когато му сервираха вечерята на друго място за да се нахрани спокойно. В самолета нямаше интернет , но с момичето до мен си изкарахме лаптопите и си показвахме снимки на семействата. Показах и цветята в нашия двор и тя направо зяпна ,никога не виждала толкова много цветя в една градина.Точки за жената. Лека нощ. Кацнахме благополучно в 4.00 ч. местно време. За наша радост се оказа, че визата можеда се издаде групово,като се попълва само един формуляр и струва 60 вместо по 70 долара на човек. В това време Животното и Жорката излезли на чист въздух на летището и запалили по цигара. На мига се явили четирима митничари и им поискали по 240 долара глоба, след напрегнати преговори свалили до 220 долара за двамата , а накрая Жиката им броил 110 долара и с това греха бил изкупен. Също като в България. На изхода ни чакаше бус. Шофьора се казва Володя и е приказлив пич. В кокетна къщичка на двора в една стая сме с Блеки. Най после баня и легла.Запознахме се със Сергей Дудашвили.Той донесе карти и ни запозна с района, в който ни предстои да работим. Каза,че са осигурили сателитен телефон за аварийни ситуации и че един от четиримата местни пещерняци ще ни бъде готвач.Също така до 18 август можем да ползваме и джипа му докато е с нас в първия лагер. Дадохме му 500 долара да ни обмени за да имаме джобни пари. С камерата снимах хотела-красиво местенце. Сергей каза ,че той го е строил и е база за работа на фирмата му за организирне на туристически и алпийски преходи и катерения по високите върхове на Тян Шан. Вика- пещернячка, Василий- треньора, Василий- историк и Валентин-пещерняк и готвач са киргизките членове на експедицията.Запознаваме се на първата ни обща вечеря в Бишкек. Не пият бира. А ние не пием вода. Сергей е на 60 години. Пристигна и Андрей Дудашвили-сина му – хидро геолог и с Камен си поприказваха като специалисти. Альона пък е дъшерята на Сергей ,тя е управител на хотела и също щяла да пътува с нас до базовия лагер. Много весела вечеря.Тостовете се редяха един след друг. Храната беше в изобилие : салати , месо с ориз, някъде му казват пилаф, а тук се нарича „Плоф”. Сергей беше донесъл две туби гъсто червено вино произведено от брат му , имаше и бира,водка и ракия. Оказа се , че Сергей,Камен и Киро имат общи познати от предишни експедиции. В полунощ двама други клиенти на хотела се къпеха в басейна до нас. Казаха, че са от Москва и че били забелязали, че в България мъжете са по-красиви от жените. Питаха има ли жени с нас и ние както си му е реда им показахме Камен, който в тоя момент идваше насам. И като си го харесаха. А той като взе да им се лигави на френски и да ги черпи ракия...По едно време единия ме пита „ А той с каква ориентация е?” викам му „Много е влюбчив” Голям майтап падна. Педераси.Но не искаха да ги снимаме и се криеха от камерата като разбраха ,че тайно сме я включили. Около 2 през нощта и аз направих едно малко нощно къпане.
13.08.2010
Тая сутрин с Блеки станахме в 7.00 ч. и бързо се ориентирахме в дебрите на шведскста маса. Пълнихме си чинийките по два пъти и хапнахме и пиийнахме здраво. Сергей иска да му платим предварително. Плащаме, остатъка от договореното. В 10.30 пристига ЗИЛ 131 фургон ,отлично екипиран за високопланински експедиции. Натоварихме на багажника отгоре общия багаж ,а вътре раниците и потеглихме. Седя на първата седалка вдясно и имам чудесен обзор напред и вдясно. Пред мен на стената е монтиран уред с алтиметър и термометър. Вляво отпред е слушалката на интеркома за връзка с кабината на шофьора. Преди да излезем от града спираме пред един супермаркет където готвача купи някои продукти ,а ние бира, водка и цигари.После извън града пък спряхме на голям крайпътен пазар за плодове и зеленчуции се заредихме с домати ,краставици и дини и пъпеши. В 14.00 спряхме да обядваме в крайпътен ресторант но не вътре а навън или както тук казват „на улицу”. Седнахме по турски около ниска маса с много възглавнички за облягане и пихме бира водка, чай и ядохме лакман /спагети с месо и зеленчуци/, мантъй /като пелмени- вътре с месо/, каурдак /пържено обнешко с картофи,краставици ичушки/ и лаза /люто с оцет/. Пристигна Сергей с джипа, а ние потегляме. След 5 минути се отклоняваме наляво от главния път и подкарваме към планините. И тогава насред един баир свърши бензина. Бяхме готови да ставаме бурлаки на баир, но Валерий –шофьора подкачи гориво от втория резервоар и потегляме.Пътуването си беше жив каньонинг. Пристигнахме в Наръйн в 21.00 ч. Хотела се оказа собственост на един англичанин и това бил единствения хотел на чужденец в страната. В столовата ни чакаха. Аз като голям бързак успях да взема един бърз душ и се наредихме около масите. Чай, кафе , спагети с месо, супа с картофи,ордьовър- в обратен ред. Спим в юрти-истински,от кече и тъкани национални платове и пискюли за украса. Това си е добра къща но няма баня и тоалетна. Освен основната сграда хотела има и 8 юрти и те май са предпочитани- нали е приключение. За легло в юрта 800 сома, единична стая 1700 сома
14.08.2010
Днес времето е мрачно, ниски облаци.Предстои ни път до граничния пост по лоши планински пътища.Пламен влезе и казва,че навън започва да вали. Току виж сме станали на патки докато си сглобяваме бивака. Животинките ,които виждаме непрекъснато край пътя са мармоти. Много бързо се скриват в дупките си и все не успявааме да направим свястна снимка. Тук на мармота му казват „ сурок „. Наближаваме 3000 метра и става опасно ,защото разбираме, че на тази височина Жоржи го спохожда нечовешка сексуална активност и трябва да се спасяваме кой както може. За наш късмет камиона се движеше бързо и премина през критичната кота за няколко секунди ,така нямаше време да се развихри опасната му дарба. Отбой. По време на пиш паузите всички мъже пикаят отляво а Вика търси позиция отдясно. Ники нали си е биолог си намери зъб от мармот. Минахме паспортен контрол на застава Киндъи а след няколко километра ни проверява и втори пост. В 19 часа преминаваме река Аксай , разтоварваме камиона и разпъваме бивака. Вечеряме в голяма палатка в която има място за импровизирана маса за 15 души и кът за готвача. Толкова сполучливо съоръжение за такава цел досега не съм виждал.Правели ги в Москва и струвала около 80 – 90 евро, чак не ми се вярва.Първия тост тази вечер се пада на готвача ,защото той успя и да ни нахрани и разбрахме ,че е най- важен.
15.08.2010
В спалния чувал бях с дрехите, но сутринта си ми беше студено. По някое време валя и дъжд. Закусихме чай, салами кашкавал и последната бира. В 10 часа потегляме с камиона да картираме една голяма пещера. Движим се нагорре край реката, но опираме в заблатеи места и шофьора подкарва направо по реката.Голямо прикючение си беше. Около 3 километра по вода особено на по-дълбоките места. Тъкмо стигнахме подножието на планината и на един завой излязохме от реката и заваля дъжд. Подготвени сме. За една минута и ние и раниците ни бяхме маскирани с дъждобрани и потеглихме нагоре.Стигнахме превала ,който е на 3500 м. и вместо да видим планини до хоризонта ,се оказваме на брега на езеро 50 метра широко, а напред след стотина метра завива надясно. Отстрани високи скали, тишина и абсолютно гладка повърхност... Василий каза,че е дълго 10 километра. Акъла ми не може да го проумее- на тая височина. Надясно, сто метра по-нагоре има голям скален венец. В подногието му 40 метра дълбок валог и на отсрещния му склон в скалите е отвора на пещерата-два метра широк, 7-8 м. висок. Коцето и Живето я картираха, аз се катерих да търся продължение в двете цепки накрая- безуспешно,после се снимахме и решихме да търсим из района нови пещери. С Пламен обиколихме целия венец, като се качихме до рекордните 3738 метра, а аз малко рисковано изкатерих една гладка скала за да стигна до отвор на пещера, която се оказа 5 метра. На връщане много внимавах, защото отгоре видях, че всъщност съм на 30 метра от ръба на голям отвес и е по-добре да не се търкалям надоло. На слизане с Жорж минахме край 3 големи извора, които заформяха големия поток надоло и правихме снимки. Всички се събрахме при камиона- време е да се връщаме в лагера, но Коцето липсва. Чакахме, чакахме, после решихме да похапнем докато стоим. Пак го няма. Валерий взе да свири с клаксона и ето ти след още 15 минути Коцето се появи в далечината с неговата спокойна отмерена походка. Снимал езерото. Той е много спокоен човек. На връщане срещнахме джипа на Сергей, после той закъса насред реката и камиона се върна да го изтегли . Вечерта Жорж показа на руснаците как се прави греяна ракия. Заредих батериите ,свалих снимките и трака.
16.08.2010
Тая нощ беше топла,легнах съблечен,но на сутринта ставах та си надянах поларите и продължих съня. Днес греее силно слънце- засега. Закусваме тръгваме пеша на север по реката и се качваме на платото,което е с 300 м по-всоко от базовия лагер.Горе сме първи двамата с Жорж. Простряхме си фланелките да съхнат и се пекохме голи до кръста.Когато продължихме нагоре към нас заплашително се спусна стадо якове. Младите искаха да ни видят или да ни нападнат, но най –възрастната женска успя да ги спре на 40 метра от нас.Докато тя спираше тия отляво,другите тръгваха напред,тя пак пръхтеше и ги връщаше назад. На каменния връх горе спряхме да огледаме терена и да определим маршрутите за обхождане. Доло вляво се виждаше венец от мрамори и аз като най-млад тръгнах да ги обходя. Много стръмно.Обратно нагоре пак ще се лее пот. За късмет, като си обходили районите ,момчетата ми взели раницата и по съседния дол, също се спуснаха към мен. По това плато пещери няма, само малки ниши.Доло край реката Василий и Вика бяха стоплили чай и туй –онуй за ядене. Хапнах набързо и реших докато докато се събере цялата група да тръгна надоло по реката. Вървях 40 минути по течението. Имаше чудни места за снимки. Прегледах две ниши, пещери нямаше.Казах на момчетата за завоя с хубавите скали и четирима също тръгнаха натам да правят снимки. Ние с Животното,Василий и Вика се върнахме в лагера а Киро остана да чака фотографите и Коцето, който още не беше слязал от платото. Днес за първи път се обръснах. На вечеря в столовата Сергей изкара последната пет литрова туба с вино.Изпихме го.
17.08.2010
Днес разваляме лагера и с камиона трябва да заобиколим две плата и на около 40 километра да намерим ново място за бивак по-близо до карстови райони. Чувам Коцето да пита Пламен ще иде ли с него по някакъв друг път към новия лагер друг никой не искал.Пламен беше колеблив ,не разбрах дали се съгласи..Мислех, че Чируза и Коцето замислят отклоненеието от групата и попитах Камен,а той вика „ виж Коцето той е по откачените работи. Така му станах дружка на Коцето и плана му се приведе в действие. Тръгнахме преди другите. Взехме карта ,палатка и храна за три дни. След един километър надоло по течението на реката стигнахме юртите на местните и завихме нагоре по дола. Вървяхме мълчаливо час , час и нещо.Два ,три пъти пробвах разговор,но Коцето трудно кълве.Вероятния ни път към новия лагер беше напред към билото,но преди това трябваше да намерим и снимаме един водопад, който Коце бе видял от вчерашното плато някъде под снежния превал в далечината, така че се отклонихме надясно.Снимахме стадо якове и минахме покрай барака, в която за последен път чухме човешка реч. Те обаче не ни чуха, че минаваме. Пред висок хребет се разделихме. Коцето бе видял отвор на пещера и с двете си щеки потегли право нагоре по 50- 60 градусовия склон, а аз го обходих отдясно.Тъкмо бях минал половината от разстоянието до превала и щеката ми започна да потъва по една педя в земята.Загубил съм пласмасовото кръгче дето беше отдоло. „Мама му стара”-рекох си- „оставям раницата и се връщам да го потърся” Свалям раницата и гледам ,изпаднала и фланелата дето я бях преметнал под капака. Луд умора няма. Двадесет минути надоло и я открих .Още 30 минути нагоре и нещеш ли намерих си и кръгчето. Струваше си ходенето. Седнах да почивам и гледам на 60 метра пред мене в скалите дупка 80 сантиметра диаметър. Викнах на Коцето,който вече слизаше насам и той се завря, та само подметките му останаха отвън. И толкоз. Лисичарка. Около 13.00 бяхме на билото.Красота. Най-отгоре безкрайни планини с бели снежни шапки ,по-ниско безкрайни скални зъбери доло блестят и се вият невъобразимо в тесните каньони идващите от ледниците реки. Обядвахме, разгледахме картата. Пътя ни водеше надоло по най-стръмния склон. / Когато кажа стръмен склон имам предвид наклон от 50 до 70 градуса / „Ако доло няма изход- мислех си –нагоре сигурно 5 часа ще се качваме.Е , тук поне видяхме дивите кози и козли, катерят се по склоновете все едно тичат по равно. Продължаваме надоло и дола се превръща в тесен стръмен каньон и отдалече изглежда ,че в дъното двете стени се срещат и няма изход. Оказа се ,че теснината е 10 метра и 50 метра след нея се слиза в друг напречен каньон, широк от 20 до 50 метра ограден с 50 – 60 метрови скали и почти отвесни сипеи и през него се вие като змия кристално чиста ледникова река. В следващия километър и половина по каньона се наложи осем пъти да запретваме крачоли и да я пресичаме. Тук бе водното ни кръщение по пешеходен каньонинг. В каньона видяхме две пещери. По- горната се оказа цепка- нищо и никаква. Другата обаче бе най голямата,която съм видял в последните два дни. Три метра дълга наклонена наляво цепка ,която накрая продължава нагоре още 6 метра и край. В тоя каньон разбрах,че е трудно да се преминава през река бос и всеки път да се сушиш , да се обуваш и след 50 метра всичко се повтаря.. дори е добре със сандалите да имам и неопренови чорапи по възможност ¾. Стигнахме до голямото стеснение на каньона, където стените се събират до 15 метра, а водата с грохот се спуска надоло под 45 градуса наклон.Преди това стеснение от дясно идва много буен поток от стръмно каменисто дере. Това е водата от водопада на Коцето. Уговорихме се той да тръгне нагоре за да да го снима. Остави си раницата на брега, разбрахме се да не се бави повече от 2 -3 часа .Аз пък прецапах двете последни витки на реката за да видя къде гърми надоло в тесния каньон. Оказа се ,че в тясното тя се събира цялата в два метра широчина под скалите в ляво и се спуска надолу под 45 градуса наклон. От дясно имаше голямо каменно свлачище , по което пълзях нагоре около 40 метра , защото над него в скалите се вижда някаква ниша или пещера. Пълзях много внимателно да не тръгне каманака, но и тази „пещера” се оказа нищожна ниша. Върнах се доло и тръгнах по реката. От горе бях видял два камъка и си мислех ,че по тях може да се премине на другия бряг. Долу обаче се оказа, че потока тече с бясна сила и е широк от 4-6 метра дълбок до метър а двата камъка отблизо се оказаха огромни канари и минаване нямаше. Надолу стените на каньона се доближават до 15-20 метра една от друга и са високи по 100 метра. Достигнах до следващия завой на реката. Толкоз пеша. Гледам по надоло до около 60 метра каньона се свива до пет, десет метра а скалите подсказват за поне три остри завоя и от там се носи силен гроход на падаща вода. Направо страшно. Обикалях три четири пъти достъпните 60 метра по реката напред назад и никъде не виждах възможност за преминаване. На едно място ми се стори по-малко невъзможно оставих там раницата и се върнах горе да чакам Коцето. Бяха минали три часа- него го няма. Духаше силен вятър, стана студено, носът ми протече крих се в една ниша от вятъра.Умрях от студ. Слязох до раницата и взех ветробранката и челника, че вече беше започнало и да се стъмва.Върнах се горе и продължих да чакам. Знам, че той снима и не бърза. Само дето ме е яд, че няма да имаме светло за да преминем доло потока и другите гадости, които ни чакат след него. 20.00 часа Коцето се появи. Праджапа двете реки и заедно слязохме до моята раница. Започнах да му показвам местата които съм огледал за преминаве, а той предлага да го отложим за утре и да разпъваме палатката. Но наоколо цялата земя е обсипана от нападали камани. Стори ни се опасно да спим на трите метра между потока и скалата и да рискуваме някой камък да ни смачка през нощта. Още веднъж огледахме реката и говорим за преминаването. Въже нямаме. Паднеш ли във водата край. А дори и да преминем успешно, ако по-надоло има водопад за връщането просто не ми се мисли. Решихме да не продължаваме, да направим бивак там където каньона беше по-широк и тръгнахме нагоре. Разпънахме палатката в следата на каньона по-далече от скалите и се надяваме на по-голям късмет. И дано да не вали дъжд и реката да не изпълни цялиото си корито. Стоплихме чай, ядохме и спахме като заклани. Май сме били доста уморени.
18.08.2010
Добро утро. Като не може надоло по каньона, а назад за сега го приемаме като недопустимо, Коцето казва че над водопада има още надежди за изход от каньона и решаваме от там да търсим измъкване. Изкачваме много стръмен сипей ,малко по-равна тераса и пак сипей, и така шест пъти. След три и половина часа се изкачваме над водопада. Горе виждаме затворена долина. От двете страни високи скални венци отпред на около километър заоблен ледник целият бял и блести на изгряващото слънце. От него тече река, а от дясно в нея се влива и друга. Тия двата маршрута около потоците отдалече изглеждат проходими, но от близо се оказват едни лъскави гладки скали, сняг и свлачища по които не виждаме възможност за преминаване. Намираме се на 3600м. по картата би трябвало да има още един поток от ляво , но го няма. Въпреки това решаваме да вървим точно в тея посока. То освен по тоя сипей друг пробив до горе не се вижда. А да се връщаме назад все още го приемаме като не допустимо. Достигаме до сипея и виждаме течаща вода. Липсващият поток е тук, но водата му се крие под камъните. Не че ни помага много това,че знаем вече ,че сме точно там където си мислим че сме. Защото всъщност никой друг на света не го знае. Катеря нагоре. Внимавам с всеки камък и камъче. Бавно почти отвесно. Раницата тежи. Сега се сещам че съм забравил да извадя чука, планките,гащиризона. Защо са ми не знам. Тежи. Сещам се, че вътре е и големия прожектор и металната бутилка за вода макар и празна ми е излишна по тоя скат. Спирам за поредна почивка. Те почивките са през десет крачки на крак дишане 2-3 пъти и напред. А на всеки 40-50 крачки сядам за две три минути. Почвам да си мисля , че в къщи имам и друг чук и друг гащеризон .... Алтиметъра показва 4002м. Още сто метра и излизам на равното. Виждам първия сняг за тая година. Снимам се. Идва и Коцето.Ядем. Той като разбра за идеята ми да хвърлям баласта взе палатката по нататък той да я носи. А бе, тя нищо уж не тежи най-леката взехме, а имам чувството, че вече съм без раница. Сто метра над нас са вечните снегове и ледове. Още час и се качваме на нашия снежен връх 4280м. Траверсираме големи ледени езици, редуващи се с добре валиран чакъл от тежеста на снежните маси. Гледаме картата и все имаме чуството, че нещо не съвпада. Но си избираме маршрут нагоре през горния край на снега, защото знаем, че той се топи отдоло и някъде е кухо и се пропада лошо. Снимахме се как се движим по снежните полета. Подминахме първия рид надолу и втория рид, а третия е нашия. Красиво място. Спряхме се пред една отцепена от скалите, но още не паднала лавина .Доло някъде се вижда долина с река. Нашата мечта. Само дето ни стълби ни асансьор. Коцето тръгва наляво надолу да търси път към долината, а аз нагоре. Качих се до снежната шапка на мястото, където от нея към сто метра са се отцепили и са изпаднали навярно като лавина. Харесах един сипей и леко го подсякох. Бях забелязал по него козя пътека. Техните пътеки винаги са по-отъпкани и стабилни за ходенен но тя ме заведе до отвор на две скали широк 2,5м и надолу под наклон 60-70с се виждаше около 150м. леден език. Невъзможно. Продължавам косо до следващия зъбер. Слязох до последната скала над пропаста. Видях цялата долина, но и от тук нямаше път надоло. По-на- дясно отсреща в скалите под бившата лавина е и последната надежда. Ако и там не може да се мине ще трябва да се качим на снежната шапка над нас и да се надяваме от татък да има нещо по полегато, пък ако ще и в Китай да слиза. Тоя път оцелих. Надоло по сипея пробвах ту от ляво ту от дясно и смъкнах надолу около сто метра. Бях решил ако намеря път да съм сигурен, че води до края, защото с раниците обратно нагоре егати ужаса. Достигнах една цепка отдясно до стената и по нея на камина спуснах още 15 метра и видях спасителния сипей дълъг около 150 метра, който можеше да ни свали в долината. Да ама от него ни делят 15 метра отвес и си нямаме въже. Гадост. Качих се пак по-нагоре заобиколих от ляво и видях че този отвес може да се заобиколи, като се обходи скалата внимателно отляво съвсем близо до отвеса на съседния водопад. Върнах се горе, казах на Коцето и тръгнах- ме да слизаме. Когато бяхме на средата на стената изведнъж задуха силен вятър спуснаха се едни черни облаци завихри се гадна суграшица и като загърмяха едни грамотевици та 5 минути. Дори не спряхме да се спускаме. Много внимателно се спуснахме по сипея между пропастта и скалата, завихме надясно и след 20 метра слизане на камина и подаване на раниците стъпихме в сипея. Вече ни стана и весело. Спомнихме си, че някъде далече в края на долината на отсрещния склон бяхме видели къща, фургон – а бе живот. След час стигнахме края на долината, където според нашата карта трябва по някакъв път да вървим на ляво, за да видим дали наште са достигнали до тук и дали са направили бивак или ако не са утре да вървим на дясно да обиколим платото и да ги търсим покрай реката. Да ама пътя на който бяхме излезли на ляво свърши след сто метра. А долчината беше каньон от ужасния вид. Върнахме се и тръгнахме по същия път надясно. Един час вървях надоло и тоя път свирши, а дерето опря в сто метров отвес. Видях по надясно друго дере уж по-полегато но и то свърши с отвес. А доло виждахме долина с голяма мътна река и предполагахме че това е река Каратар по която трябваше да разположат бивака на нашите хора. Бяхме забелязали, че един път върви нагоре по склона към къщата и фургона. Решихме да се върнем и да идем горе при хората за да разберем как се излиза от тук. А и тия трактори, които са копали сигурно са си отишли от някъде. Може би по пътя, който отиваше до къщите. 21,00 часа. Къщи нямаше. Един изоставен фургон – боклучарник и кенеф. Коцето остана там, а аз тръгнах да видая на къде води пътя. След окол 40 минути чух в дола нещо да бръмчи и видях светлинка -ток, хора. Върнах се горе. Коцето предложи да спим там, ама нямаме вода. Той предложи да иде до реката в дола откъдето дойдохме за 30-40мин. и да донесе вода, а аз да приготвя палатката. Рекох му, че след като е готов да ходи назад 30-40 мин за вода по добре да тръгнем напред по пътя и за един час да слезем и при хора и при водата. Тръгнахме ама завоите бяха доста и май вървяхме един и полина два часа и на Коце му дойде малко над предвидения лимит, но пък после лагера ни беше на 4 метра от водата. Ядохме и в 23,00 часа разпънахме палатката, ядохме и си легнахме.
19.08.2010
Както винаги се събудих преди да изгрее слънцето.Обичам да правя ранни снимки. Тъкмо разбрах, че бивака ни е само на двайсет метра под пътя и в този момент се появи една уазка на геолози. Шофьора се оказа пич. Идвай с нас рече и ме закара в техния лагер. Запознах се с 5-6 руснака.Картографа им Слав, някакъв шеф Василий един възрастен Юри и много киргизи. Правят пътища по невъзможни терени. Бият сонди и проучват. Вчера някой каза, че това се финансира от Китайски фирми. Помолих Слав да ми покаже на нашата карта къде сме в момента, оказа се че сме големи пичове и сме точно там където си мислим. Геолозите ни посъветваха да не продължаваме надоло по долината на реката, която по-надоло се влива в Каратар, защото има непреодолими места, а да вървим по техния път, който ще ни качи на отсрещното плато и от там надоло да търсим бивака на нашите. При тях за първи път видях отблизо мармот. Киргизите бяха хванали един с примка и се бъзикаха с него. Тъкмо си бях тръгнал от геоложкия лагер и един шофьор ми каза, че вчера е видял бивака, който търсим. Това вече реши нещата. Пихме чай, изядохме последните две филии хляб и последната консерва и хванахме пътя. Когато слязохме доло в дерето при реката разбрахме, че геолозите са били прави и по нея надоло е невъзможно да се мине. От тук до превала горе където трябва са де качим са 250м денивелация но сигурно минахме 2 км.път на зиг-заг. Превал ама утре. На един километър нагоре се оказа истинкия превал. Почивахме и се чудехме каква е тая дървена барака насред нищото край пътя цялата обвита в червено-жълти ленти. Оказа се кенеф при това за мъже и жени. Явно геолозите са били тук. С голяма доза късмет за малко не се разминахме с Жорж , Животното и Киро. Те пък от вчера били с палатка тук и даже открили пещера около 50м с лед вътре. В основния лагер слязохме около 14.00 часа и ядох 2 часа. Две чаши бира, две чаши кумис, две чаши айран, два кокала пържен мармот, после мармот с картофи, чай и от всички десерти, а на края кафе . Така можех да дочакам вечерята.
20.08.2010
Днес с Чироза, Пламен и Блеки тръгваме по нашата река Кок-кия по течението да търсим дупки по скалните венци. Преминаването на реката вече не ми прави впечатление. Бях решил пътьом да намерим бивака на ловците дето ни донесоха кумис, мляко от як и месо. С един от тях Шагу бях станал приятел. Каза, че знаел две пещери и исках да го накарам да ни ги покаже. Да, ама бараката им беше празна. Свирках, свирках ама нищо. Преди третото преминаване на реката Ники и Пламен тръгнаха по десния скат нагоре, а ние с Чируза преджапахме и качихме високия бряг. Оттатъка се оказа най-дълбокото ни перминаване на река. Само дето се оказа ,че тук трябва да сваляме и гащите. По слип си е екстра. Сто метра по-надоло изведнъж видяхме река три пъти по-голяма от нашата, мръсна и кафява да идва отсреща каточели от доло на горе, да се сблъсква с нашата Кок-Кия и двете да продължават надясно надоло. Чироз викам шоу ще има.Съблякох се по слип и влязох в реката. Минах чистата вода и стъпих две крачки в мътната ама тя блъска много силно. Пробвах с щеката един метър по-нататък, но се оказа че няма дъно.Изтръпнах. Но се обърнах и Камен ме снима как излизам от голямата мътна река. После се пекох по гащи на пясъка, а Чироза изпуши цигара с водка и потеглихме обратно. По едно време гледаме пет ездачи препускат към нас. Оказаха се момчетата- братята на Шагу. Все едно че ни нападаха индианци. Викам на Чироза да вади винчестера, че ни отидоха скалповете. Момчетата ни поискаха цигари. Камен им даде две. След петдесет метра чуваме двама от тях се връщат в галоп и ни помолиха да не казваме на брат им че пушат. Добре обещахме им. След малко срещнахме и самия Шагу. Все нещо изпуска от коня навежда се взема го и се клати. Май е дръпнал огнена вода. Хванал е два мармота с примка. Снимахме мармотите. Шагу на коня с мармотите. А той даже падна от седлото, като се опита за пореден път да вземе един от тях от земята. Питах го може ли да пояздя, О да. Чироза и Шагу вървят пеш, а аз препускам с коня като казак,само че той едва върви. Знае си пътя животинката. Най гадно е като се наведе да откъсне някоя трева. Първия път за малко да се преметна напред. Шагу ни покани в тяхната палатка при роднините. Метна се зад мен на коня и заедно преминахме реката. А едно от малките момчета превози Камен. Запознахме се с най-стария брат Арслан. Жена му потсла килимчета на земята и донесе два литра кумис, три вида масло от як, на гранули, разбивано и съвсем прясно. Извадиха и водка. Налива в паничка 100 гр.водка , пиеш на екс ,неудобно е да откажеш и идва ред на следващия. Аз изпих две водки и четири чаши кумис ,а Чироза е по- мек не може да отказва и опъна пет водки и два кумиса. Хляба беше мек /такъв не сме виждали от десет дни/ топла лепешка с масло. Абе, хапнахме и пийнахме. Хората гостоприемни.Дават всичко което имат. Арслан викна дъщеричката си на четири годинки. Медина се казва. И започнахме фото сесията. Арслан, жената и детето. После и с двамата големи братя, накрая извикаха и малките братя с конете. Обешахме да им изпратим снимки. Чироза взе адреса. Ще го направим. Тръгваме си. Арслан вика мой Камен ,моя лошад. Едно от момчетаета превози Чироза, а аз сам преминах с коня реката. А бе, хората веднага ме разбраха, че си ги мога тия работи. Денят ни мина чудесно. Голямо приключение беше. Добре е и това, че в днешната обиколка Камен завърши проучванията си и затвори геологията на терена. Тъкмо разказвахме в лагера какво сме преживели и ето ги ездачите са отново при нас. Аз включих компютъра и показвах на децата как живеем в България. Беше им много интересно и големите дойдоха да гледат. Арслан искаше да види моето семейство. Видя жената и вика „ А-а харошая”. И вика „передай селям”. После започна една веселия... киргизки песни, български песни. По едно време забелязахме ,че още ги няма Пламен и Блеки. След още 30 мин изпратихме Шагу и Ванката да ги търсят. След час и нещо се върнаха по двама на кон. И за тях-голямо нощно приключение.
21.08.2010
Днес оставам в лагера да си почивам. Ходенето май ми дойде множко. И да попиша малко. Ваньо също остана да помага на готвача в кухнята. Една група отида да картира двете пещери над лагера. Пламе и Коцето трябваше да се качът на левия венец по течението на реката и да го огледат отгоре. Василий и Вика,Валентин и Живето качиха същия венец, само че срещу течението на реката. По обяд Живето се върна с болки в стомаха или малко по-наляво може би от обезводняване. Легна на шалте в кухнята.Предложихме му водка за оводняване. Ама май наистина му имаше нещо, защото пи само чай. Следобед Василий и Вика се върнаха и бяха донесли големи кристали бели и жълти. Открили ги в една нова пещера отсреща, която от лагера се вижда като ниша, от която са изтичали червеникави води. Върнаха се и Ники и Жорж. Бяха картирали двете екипирани пропасти. Ловците пък донесоха нялколко килограма месо от баран и Валентин започна да готви за вечеря плоф или пилаф, както ние сме го чували. Месо с ориз. Чисто месо, без жили и мас. Пускат се по отделно във врящото масло, да се жарнат бързо отвън. После се слага лук да се зажълтее, моркови да им се жарнат ръбчетата и белен чесън цял .Като се запържи всичко това се сипва отгоре 2,5 кг.ориз да покрие изцяло месото около два пръста слой. и върху него се налива вода пак два пръста. Така ври, а от доло се задушава месото докато водата изчезне. След това се покрива с капак и се остава 40 мин на бавен огън. Много е вкусно. Върнаха се и Пламен и Коцето и те бяха намерили пещерата с кристалите, картирали я както и още една недалече от нея. Ядохме и си разказвахме разни истории. После стояхме навън около огъня. Това е цяло чудо защото на 20 км. на около няма и едно дърво. Но ние бяхме събрали по брега на реката ,кой знае от кого изгубени 4-5 парченца от дъски клончета от храсти и корени. Събрахме и всички изсъхнали лайна от якове и коне от района и стана супер огън. Голям смях падна с мен. Вчера Пламен ме видял в далечината /бях пресякъл реката и се бях качил на една висока скала да ги чакам да дойдат. А той от далече ме видял на скалата и му се видяло, че е орел и извикал на Блеки бързо да снима с апарата орела, а Блеки погледнал с апарата и рекъл: абе той орела си сложи раницата и отлетя. Та сега съм Етрополски орел.
22.08.2010
Пак ставам първи. Снимах лагера, спящ, покрит с мъгла и писах за вчера. Днес с Жорж мислим да идем да снимаме в кристалната пещера. А следобяд май ще се местим в нов лагер. Жорж ,Камен и аз тръгнахме за пещерата. В тоя момент отгоре се зададе зила на геолозите и с тях преминахме на другия бряг. Много бързо качихме 200 метра до пещерата/денивелация/ обаче. Да не се бърка с двата километра ходене по пътечката. Пещерата бе пълна с големи кристали. Целият и кристален таван се бе срутил на земята и по пода имаши кристали с размери 30см и повече. Снимахме се ,събрахме си кристали за подаръци. С Камен изтърколихме един голям камък надоло в пропастта, а Жорж излезе навън да го снима. Стигна чак до реката и цопна в нея. Детска ни работа. На връщане Жорж за по бързо тръгна право надоло по склона, а ние с Каемен като по възрастни си вървяхме по пътеката. Растоянието бе три пъти по-дълго за нас, но пристигнахме до реката малко преди него. Та той каза, че не знае още колко пъти трябва да му се случи , та да се убеди че не винаги по по-късия път се стига по-бързо. Мислехме нашия камион да ни превози ,но бяха започнали да го товарят, така че запретнахме крачоли и като по вода се върнахме в лагера. Изядохме и последната диня и потеглихме. По пътя спряхме при палатката на ловците, които ни донесоха за последен път туба от 5л. кумис. Снимахме се за спомен. Камиона включи всички предавки и подкара право нагоре. След час наближихме мястото ,където трябваше да правим бивак. Движехме се по нещо като път широко десет метра. Оказа се бившата гранична полоса с кльоновете на също бившия СССР.Всички обикаляха наоколо да търсят вода за да направим лагера.Някой успя да открие. Шофьора подкара надоло в един гол дол и разтурихме палатките. 50-60 метра по-надоло беше водата. Направихме пишура и пренесохме два бидона. Ядохме много вкусно. Плоф, домати, рязан лук с олио и червен пипер, кумис ,бира, бисквити, водка, майонеза, лепешка. Дълго си преказвахме. После в палатка свалихме от камерата снимките на Пламен и лека нощ.
23.08.2010
Успах се, но съм първи от нашите.Ходих до по нагоре по себе си и после по-надоло до водата. Мих се, закусихме сутляш, салам, мляко, кафе, чай, сладко, бисквити, чай. Жорж, Коцето и Киро ще ходят с Василий І да намерят и картират голямата пещера. Тая сутрин пък на Пламен му тече кръв от носа. Дадох му олинт и май че се оправи. Снощи пък моя бискулизин май помогна на Валентин готвача да се отърве от болки в стомаха. На мен пък Ваньо ми е дал една кутийка крем да си мажа усните, защото бяха напукани до кръв. Бил много специален крем. ,Само натурален без консерванти и струва 80лв. Сега всички знаят, че крема ми е винаги в джоба и съм като подвижна аптечка. Приготвяме се да тръгваме из района. Жорж, Киро и Животното пресякоха реката и драскат нагоре 100 м. деневилация до входа на пещерата. Ние тръгваме наляво по брега срещу течението, където шофьора Валери е видял отвор на пещера. От нашата група никой не носи инвентар. На всички вече им омръзна да влачат раниците напразно и са решили днес да се търси. А ако се намери нещо, да се дойде за картиране пък ако ще и през нощта да е. Аз пък днес съм сложил в раницата гащиризона, планшета, химикалката и компаса и те ти- днес ще картирам. Надничаме в дупката. Едно каналче нагоре седем- осем метра и два три май в дясно. Пламен държи рулетката от първа до втора точка девет метра от втора до трета четири метра и наклона 60-70 гради нагоре. Стигнах горе и гледам още три четири метра на ляво. Пламен е без гащеризон и ще се оцапа, така че нататък продължавам да картирам сам. Та още седем отсечки по 3-4 метра при наклон нагоре 70-80 гради и диаметър от 80 см до метър и на края свършва с 2 метра хоризонтална отсечка. Като излязох реших докато чакаме Коцето, който отишъл по-нататък по реката да взема да си нарисувам картата, докато ми е още прясна в главата. Той пък дойде и каза, че е има още една по-нататък. Същата работа като предишната. Вход широк 1,30м и висок 1,20м и комин нагоре до 85 гради три точки , двайсетина метра. Драснах я и се върнахмве при първата пещера където се бяха събрали останалите. Василий топлеше чай. Чакахме тримата от голямата пещера. По някое време реших ,че е по добре да отида в лагера и да си довърша картите ,така че с Пламен потеглихме нагоре. Вече ми писнаха тия отвесни склонове. Тъкмо пристигнахме и започна да вали, но успяхме да си преместим палатката, както си беше сглобена на около 50 метра по настрани от лагера,но на по-равно място и да я заковем. Пламен легна и поспа, а аз си бъбрих с руснаците в столовата. Към 20.00 часа в дъжда се върнаха Животното,Жорж и Коце. Дупката им харесала. Около 150м. В началото около 20 метра ледена пързалка надоло. Понеже нямали въже събрали две щеки,парче верьовка за да могат да се придържат при слизане надолу, а на изкачване с камък секли стъпала. Долу намерили лисица която също като тях била паднала, но нямала щеки и верьовка и не се сетила да си изкопае с камък стъпала. В дъното имало три леговища на мечки, добре че не са били там. После се върна Ники. Той пък чакал тримата ,но не забелязал кога са минали покрай него. А Коцето, той пък си седял в пещера КГ 03 и си дойде чак когато спря дъжда. Снимах Жорж как обеснява на руски за тримата, дето изяли на бабата подмазника. Толкова беше смешно, че бях забравил в началото да натисна копчето за запис.Пихме, ядохме разправяхме вицове. Очите ме заболяха от тия цигари. Всеки ден нашите момчета произвеждат водка от чист спирт и още има запаси. Последен ден мързелив. Камен,Пламен и Ники тръгват към кошарата с умрелите кози, а аз мисля да мързелувам, което ще рече да се разходя само по билото на юг. Да но билото ме доведе до каньона. Като видях реката доло и сърцето ми не издържа.Още веднъж ми се иска да се спусна по толкова стръмно дере. Малко е рисковано ,че съм сам, но какво от това. Двеста и четиридесет метра деневилация на 480м слизане по показание на джипиеса. На места доста стръмно и се слиза на класика. И ето ме на реката. Тоя път сам. Вървях по брега срещу течението около 2 км. Гледах за пещери от двете страни, но навсякъде беше само гранит, дори и ниши нямаше. На излизане попаднах на може би единствената в района пътека ,по която са вървели коне . Явно това е някое от местата за излизане от каньона. Изминах 5400м. Вечерта както винаги беше веселийка. Свалях снимки от всички фотоапарати. Тракове от GPS ите. Към 23,00 часа си тръгнах. Влязох в палатката и тъкмо да дръпна ципа на спалния чувал ,нещо изпръхтя отвън до палатката. Нашата палатка единствена е разпъната на 50 м от общия лагер на едно по-равно място. Мечка. Пак изпъхтя и побутна палатката с муцуна . Насочих фенерчето към нея, че светлината дано да я уплаши. Да бягам, немога. Циповете спуснати. Тя ако удари една лапа на палатката ще ме смачка. Отворих си ножа, рекох поне веднъж ще я намушкам и аз. Каточели се отдръпна на метър два и продължи да сумти. Леко извадих камерата шракнах я на нощно виждане и я включих.Сложих фенера на земята да свети към звяра и с лявата ръка много леко отварям ципа на задния вход. Леко се промушвам с камерата напред и подавам камерата над палатката за да я снимам. Поглеждам и аз след камерата и виждам една крава. Майтап. За нищо да умра от страх. На сутринта Валентин също разказва как вадил нож в палатката да се защитава от мечка. И също видял крава. А другите, кой повече, кой по-малко пил, изобщо не усетили, че между палатките цяла нощ пасе цяло стадо крави и бикове. Закусихме и към 10.00 часа камиона е натоварен и потегляме към Наръйн. Като слязохме до брега на река Аксай ,спряхме до две юрти . Тия хора имаха раздрънкан камион и няколко готови за бракуване цистерни, с коити докарват тук бензин и правят бизнес- нещо като бензиностанция. Две кофи бензин и вот тебя деньги.. На тези хора оставихме всички продукти ,които вече нямаше да ни бъдат нужни- два-три кашона. Те ни поканиха в юртата. Черпиха ни с кумис, хляб с масло. Не жалеха материала. В тази експедиция съм впечатлен най много от това, че макар и на различни възрасти, събрани от различни места, някой почти непознати, ние работихме и се веселяхме като един екип все едно винаги сме работили заедно. Аз не видях човек да се обърне на другата страна или да тръгне на страни, когато има някоя обща работа за свършване. Аз виждах всеки да пита трябва ли помощ и при готвача и при колегите. Ако някой свършеше по-рано своята работа веднага погледаше дали имат нужда останалите. Камен е нашият шеф. Но толкова естестевно разпределение на задачите не съм виждал. Всичко ставаше от половин дума. Едни картират. Други търсят,трети екипират. Някой е настинал и остава в лагера и помага на готвача. Почти всички прекараха по някоя настинка главоболие гърлобол, мазол и всичко това премина неусетно без мрънкане по мъжки. Хранехме се общо весело. Сипват ми да ям в паницата на другарчето. Пием чай от някоя чаша от кумис. Или намираме празна чаша от кафе и си наливаме чай. Някои проядоха неща, които никога не са яли.
Експедицията бе направена от мъже, който се държаха по мъжки. За мен това беше велико приключение.
София - Кокшаалу - София
Автор:
Тодор Тодоров