„Антигона“ (на старогръцки: Ἀντιγόνη) е трагедия, написана от Софокъл.
Действието в „Антигона“ започва от там, където завършва в Есхиловата трагедия „Седемте срещу Тива“. Софокловата трагедия се причислява към т.нар. Тивански митологичен цикъл, с който са свързани „Едип цар“ и „Едип в Колон“. Според исторически източници творбата е написана около 442 г. пр.н.е. С нея Софокъл печели първо място на Големите Дионисии. След загиването на двамата братя Етеокъл и Полиник, управителят на Тива, Креон, погребва Етеокъл със заслужени почести, а тялото на Полиник забранява да бъде погребано. Всеки, който наруши заповедта му, щял да плати с живота си. Единствено тяхната сестра Антигона престъпва царската повеля.Представянето на Креон пред хора на тиванските старци е справедлив и мъдър цар, мислещ за своя град. Креон съзира знак на недоволство от своята власт, когато Стражът казва, че забраната му за погребалния обред над предателя Полиник е нарушена. Креон обвинява стражите в подкупност и нарежда да бъде намерен виновникът и да бъде наказан според закона за своето престъпление.
Заловената Антигона защитава правата си, като се позовава на кръвния и морален дълг. Героизмът ѝ е подчертан и ярко контрастира с качествата и морала на Исмена. Тя е готова да признае, че е съучастница в престъплението и да сподели съдбата на сестра си. Антигона не ѝ позволява да поеме вината. Стражата отвежда и двете.
Хемон се опитва да убеди баща си, че тиванският народ е на страната на Антигона. Креон осъжда Антигона, чрез зазиждане в каменен гроб и пощадява Исмена.
Антигона е отведена на мястото на нейната смърт. Сама извършва надгробното оплакване над себе си, убедена в правотата си.
Слепият гадател – Тирезий, съобщава на Креон, че боговете са разгневени от поведението му и предрича ужасни бедствия, наказания.
Осъзнавайки се Креон отива да погребе Полиник и да освободи Антигона, но твърде късно.
Антигона се е обесила. Научавайки тази новина Хемон, тръгва срещу баща си с меч. Ударът е избегнат от Креон. Хемон се самоубива пред очите на своя баща. Отчаяна Евридика се самоубива, проклинайки мъжа си като детеубиец. Креон е смазан от скръб. Хорът приключва трагедията с кратката сентенция, че боговете не оставят нито един грях ненаказан.