Любов по време на епидемия

     В романа „Осъдени души” Димитър Димов поставя проблема за невъзможната любов – адски силната, безумно страстна и обсебваща любов на една жена, поставена в жесток, смъртен двубой с фанатизма на един монах, „напълно луд”, на един облечен „в расо, огнен, фанатичен” мъж. И на финала на този двубой победители няма.

     Испания след Гражданската война. В хотелската стая в Мадрид разговарят английската аристократка Фани Хорн и испанецът Луис Ередия. След поредната наркотична криза тя си спомня как преди месеци, по пътя за Толедо, заедно с приятелите си - французина д-р Жак Мюрие и американците Джордж Уинки и Клара отсядат в крайпътен хан. Там срещат монах от йезуитския орден, брат на Луис. Той отива в Пеня Ронда - огнище на епидемия от тиф. Фани решава да замине за там. С нея тръгва и Жак.В опит да бъде близо до монаха, Фани открива полева болница за болни от петнист тиф. Там постепенно се разорява и усърдно деградира психически и физически, докато отец Ередия остава студен към любовта ѝ. Работата е изтощителна - всеки ден са изправени пред смъртта. Фани се влюбва в Ередия, но монахът упорито се бори с това чувство. Жак се заразява от тиф и умира. За да издържи, Фани започва да взима наркотици. Фалангистите настъпват. Ередия става причина за смъртта на един от братята - Доминго. Фани се среща с Ередия и иска обяснение. Отчаяна от фанатичната му вяра в Бога, стигнала до пълна безизходица, тя стреля в него. 

     На финала на този двубой има само победени. Ередиа, защото допуска да се влюби в една жена, въпреки фанатичната си отдаденост на ордена, на религията, на своя бог. Фани Хорн, защото се отрича от себе си заради монаха, защото погубва себе си заради него, превръщайки се в болна душа с безчувствено тяло, напълно зависима от морфина, която очаква физическата смърт като избавление. И двамата са победени един от друг. И двамата са осъдени. Ередиа – победен от Фани , защото допуска да я обикне. Фани – победена от Ередиа защото не може да го има.

„През чумавото“ Йордан Йовков

     Често в разказите си Йовков поставя своите герои пред изпитания, които имат за цел да извадят на бял свят най-добрите им качества. Така и в „През чумавото” авторът изгражда един свят, изпълнен със страх от смъртта, където вярата на хората е разколебана от липсата на Божа намеса, която да спре заразата. 

     Чумата е бедствие, което не прощава на никого. Тя предизвиква страх, ужас, паника и безумие у всеки. Йовков избира именно тази напаст за заден план на своя разказ, за да подчертае изключителността на героите си. Определяйки времето като „нездраво” и „задушно” и напластявайки описанията с призрачни и страшни детайли, авторът ни въвежда директно в изпълнената с мъка и безнадеждност действителност. Тук селяните живеят в страх от чумата, страх, който „помътваше разума”. Този израз и фактът, че те се обръщат към магиите, търсейки защита и опора, говорят за силното им отчаяние и обезвереност. Господ не им е помогнал досега и те нямат сили да продължат да вярват с предишната твърдост. 

     Уплашен до такава степен, че да тръгне да търси опори в невидимото, „малкият” човек в един момент изоставя и тях като несигурно упование и се обръща към реални истини, към изпробвани радости. Така старците решават да помолят за помощ и съвет хаджи Драган, който със своето богатство и авторитет вдъхва респект у всеки. Това, че чорбаджията е различен от обичайното – не е сприхав, а ги приема гостоприемно в дома си – контрастира с всеобщото мрачно настроение и придава чудатост на образа на хаджи Драган. Обявявайки сватбата на Тиха с Люцкановия син, той силно смущава наплашените души на селяните, но успява и да пробуди надеждата, че всичко ще се нареди постарому. Този древен празничен ритуал създава усещането за хармония и щастие, но преди всичко – за възобновяване на живота. Макар и да настъпва всеобщо облекчение, неизбежен остава въпросът: „Луд ли е хаджи Драган да започва сватба?”

     Чрез сватбата трябва да се възроди вярата и така да бъде победен страха. Веселието представлява символично сътворяване на един друг свят чиято цел е да привлече хората в състояние противоположно на страха. Храната раздавана от хаджията е още един опит да е противостои на чумата, да се съхрани живота. Оказва се обаче, че не лудото веселие, в което има „нещо болно” е алтернативата на страха – то не може да спре приближаването на страшната чума. На това  е способна само истинската любов. Онази любов, която се оказва по – силна от майчината. Майката на Величко – Дочка не смее да приближи смъртта  : „Ах, Боже, какво да правя?...Син ми е, а е чумав.” Йовков винаги оставя пред героите си и друга възможна алтернатива. За Величко и Тиха това е алтернативата на „венчавката”. Болния Величко въплъщава молитва за завръщането на мъртвия гост, на отхвърления но незабравен жених , който ще отведе своята избраница и ще се венчае с нея в смъртта. Срещата им е легендарен жест, който създава нова общност, общност на саможертвата и така опазва ценностите. Тиха е жертвеният образ на девойката, която вградена в ритуала ще спре чумата. Двамата влюбени са избраници за изкуплението. Чумата се е случила заради тях, но спасението от нея е любовта.  

"Крадецът на праскови" Емилиян Станев

     Повестта разкрива драматичната среща и  страстната любов на сръбския военнопленник Иво Обретенович и Елисавета, съпруга на  полковника, военен  комендант на Търново по време на Първата световна война, в условията на човеконенавист, глад, епидемии, смърт. Обречена е жаждата за живот на влюбените  сред гибелта на другите. Невъзможно е любовно щастие през изневярата, войната и омразата. Свободата  на чувствата е заплатена с ограниченията на военновременния живот и със смъртта.

След Първата световна война във Велико Търново е организиран лагер за военнопленници. Охраната е слаба, а пазачите и затворниците са в близки приятелски отношения. Иво Обретенович е подпоручик от сръбската армия – пленник в лагера. Сръбският военнопленник е преподавател по музика в Белград, човек на изкуството с богата душевност, „крадецът на праскови”, който дарява сърцето си на Елисавета. При опита си да набере малко праскови от градината на коменданта се запознава със съпругата му – Елисавета. В началото виждаме Елисавета като угнетена жена. Тя се е примирила със съдбата си. Съпругът ѝ, полковникът, който се прибира всяка вечер и мие ръцете си по един и същи начин и разказва монотонно новините от деня. Елисавета е като птица в клетка, която се е оставила в ръцете на властния си съпруг. Тя е жена на средна възраст, която е загубила красотата си. А някога е била най-желаната компания по празненствата, най-красивата жена. В поредния летен следобед, тя чува звънеца от градината. Когато отива, вижда един раздърпан и мургав мъж, който си е откъснал от прасковите. Съдбовна е   срещата на Елисавета  с Иво. Тя  разделя  живота ѝ  и образа ѝ между  отегчената, самотна, бездетна, застаряваща и нещастна жена и влюбената, обичана и обичаща, възродена, щастлива жена, избрала красивия грях пред грозната истина, повярвала в чувствата и отхвърлила разума. От този момент между двамата пламва любов. Тайните срещи между Иво и Елисавета са откъсване от мъчната действителност. Угнетената жена, която виждаме в началото тук е изцяло променена. Елисавета отново започва да живее. Но не след дълго щастието и ще бъде огорчено, когато Иво е прострелян. Животът за нея също ще приключи. Двамата чужди стават най-близки чрез тайната си любов ,заради която ги постига смъртта – Иво е убит, а Елисавета се самоубива.